Тони Морисън
Песента на Соломон (11)

Глава единадесета

Жените бяха с празни ръце. Не носеха портмонета, портфейли, ключове, хартиени торбички, гребени или кърпички. Нищо не носеха. Досега Биберона не бе виждал жена на улицата без чантичка през рамо, притисната под мишница или увиснала в стиснатите й пръсти. Тези жени, изглежда, отиваха някъде, но нищо не носеха в ръце. Само това му стигаше, за да разбере, че е из пущинаците на Вирджиния, в област, която според многобройните знаци се нарича „Сините планини“. Данвил, със своята автогара със закусвалня, беше оживен и голям град в сравнение с това безимено селце, където нямаше тухла върху тухла, построени с държавни средства или от частно предприятие. В Роаноук, Питърсбърг и Кълпепър той бе питал за град на име Шарлемейн. Никой не го знаеше. Някои казаха — по брега. Морски град. Други твърдяха — в долината. Накрая отиде в туристическия клуб и там бързо го откриха, както и правилното му име — Шалимар. Как да стигна там? Е, пеша не може, това е ясно. Автобус има ли? Влак? Не. Е, не е много близо. Има един автобус, ама той стига само до… Най-накрая купи за седемдесет и пет долара кола от гаража на някакъв младеж, която всъщност струваше петдесетина. Тя се повреди, преди да стигне до бензиностанцията и да я напълни с бензин. Помогнаха му да я изтика до бензиностанцията и там той похарчи още 132 долара за вентилаторен ремък, спирачни челюсти, маслен филтър, карбуратор, подновяване на двете гуми и чисто нов картер, който не му трябваше, но го купи, преди механикът да му каже, че пробката е счупена. Цената беше висока, но не защото не си струваше и не защото беше в брой — собственикът на гаража погледна кредитната му карта „Стандард ойл“, сякаш беше тридоларова банкнота, — а защото вече знаеше какви са цените на юг: два чифта къси чорапи за двадесет и пет цента, смяна на подметките за тридесет, риза — долар и двадесет и осем, а на Томи Жепето и Томи Цяра непременно ще каже, че тук за петдесет цента го бръснат и подстригват.

След като купи колата, духът му рязко се повдигна и пътуването започна да му харесва — умееше да получи сведения и помощ от непознати, харесваше им с нещо, те ставаха щедри към него („Да ви кажа ли къде да отседнете? Да търсите хубава гостилница?“). Вярно беше това, дето го разправят за южното гостоприемство. Защо черните изобщо са напуснали юга? Тук нямаше нито едно бяло лице, а негрите бяха много симпатични, свободомислещи, но сдържани. Тук той сам си спечелваше това, което получаваше. Не се държаха мило с него заради баща му, както в родния му град, или заради паметта на дядо му, както в Данвил. А сега, седнал на кормилото, той се чувствуваше още по-добре. Сам си беше господар — спираше, когато си поиска, за да се облекчи, купуваше си студена бира като ожаднееше, и дори в тази седемдесет и пет доларова кола усещането му за сила беше голямо.

Трябваше да внимава за знаците и ориентирите, защото Шалимар го нямаше в неговата карта на „Тексако“, а в туристическия клуб не даваха на не членове начертан маршрут — само карта и общи упътвания. Макар да следеше много внимателно, нямаше да разбере, че е пристигнал, ако не му се скъса ремъкът точно пред „Смесения магазин“ на Соломон, който се оказа в сърцето и душата на Шалимар.

Той се упъти към магазина, кимна на четиримата мъже, седнали отпред на верандата, и заобиколи белите кокошки, които се разхождаха насам-нататък. Вътре имаше още трима и човекът зад тезгяха, който сигурно беше самият господин Соломон. Биберона помоли за студена бутилка „Ред кап“.

— В неделя не продаваме бира — каза човекът. Беше светъл негър с червена побеляваща коса.

— О, забравих кой ден сме — усмихна се Биберона. — Сода тогава. Имате ли и лед?

— Има черешов нектар. Искате ли?

— Добре. Дайте един.

Човекът отиде на другия край и отвори вратата на древен хладилник. Подът беше изтъркан и вълнообразен от многогодишни стъпки. По рафтовете имаше малко консерви, но много торби, табли и кашони с бързо развалящи се храни. Човекът измъкна бутилка с червена течност от хладилника и я избърса с престилката си, преди да я даде на Биберона.

— Пет цента тука, седем — за вкъщи.

— Тук ще я пия.

— Сега ли пристигнахте?

— Да. Колата ми се развали. Има ли наблизо гараж?

— Няма. Най-близкият е на около пет мили.

— Пет мили?

— Ъхъ. Какво й има? Може някой от нас да успее да я оправи. Вие закъде сте?

— За Шалимар.

— Тука е Шалимар.

— Тука ли? Шалимар?

— Да, сър. Шалимар. — Той го произнесе по-скоро Шалиймон.

— Добре, че се счупи колата. Щях да го подмина като нищо. — Биберона се засмя.

— И приятелят ви за малко не го подмина.

— Приятелят ми? Какъв приятел?

— Този, дето ви търсеше. Пристигна рано сутринта и пита за вас.

— Каза ли ми името?

— Не. Име не каза.

— Тогава откъде знаете, че е търсил мене?

— Каза, че търсел приятеля си, който носел бежов костюм с жилетка. Такъв — и той посочи гърдите на Биберона.

— Как изглеждаше?

— Тъмен. Горе-долу като вас. Висок. Тънък. Какво е станало? Телеграмите ви ли са се разминали?

— Ъхъ. Не, всъщност… Как се казва той?

— Не зная. Само пита за вас. Отдалече идва, за да се видите. Зная, щото номерът на форда му беше мичигански.

— Мичигански? Сигурен ли сте?

— Как да не съм сигурен. В Роаноук ли трябваше да се срещнете?

Биберона го изгледа изумен и човекът добави:

— Видях и вашите табелки.

Биберона въздъхна с облекчение. После каза:

— Не бях сигурен къде ще се срещнем. Не си ли каза името?

— Не-е. Каза само да ви предам една добра вест, ако ви видя. Чакай да видя как беше…

— Добра вест?

— Да. Да съм ви кажел, че вашият ден със сигурност идва… или бил дошъл, нещо такова. Помня, че за ден ставаше дума. Ама не съм сигурен дали идвал, или вече е дошъл — той се засмя. — Де на мен да ми беше дошъл денят! Петдесет и седем години чакам и още не е дошъл.

Другите се засмяха свойски, а Биберона замръзна. Всичко затихна в него, освен сърцето му. Нямаше никакво съмнение какво означава тази вест. Или кой я изпраща. Китарата го търсеше, следеше го, и то с професионална цел. Освен ако… нима Китарата може да се шегува с този израз? Точно с тази тайна дума, която Седемте дни прошепваха на жертвите си?

— Не ви ли понесе напитката? — кръчмарят го гледаше. — На мен пък не ми понася содата.

Биберона поклати отрицателно глава и изпи набързо останалото.

— Не — каза той. — Просто… уморен съм от карането.

Той тръгна към вратата.

— Да ви потърся ли човек за колата? — господин Соломон сякаш се бе пообидил.

— След малко. Ей сега ще се върна.

Биберона блъсна вратата и излезе на верандата. Слънцето прежуряше. Той си съблече сакото и го преметна на пръста си през рамо. Огледа прашния път нагоре и надолу. Къщи с големи пространства помежду, няколко кучета, пилета, деца и жени без нищо в ръцете. Седяха по верандите, вървяха по пътя, като люлееха бедра под памучните си рокли, боси, с къдрави, сресани на плитки или изпънати назад на кок коси. Ужасно желаеше някоя от тях. Да се свие в малко легло в прегръдките на тази или онази, или пък другата. И Пилат сигурно така е изглеждала като момиче, тя дори и сега приличаше на тях и не подхождаше на големия северен град, където се бе установила. Широки сънни очи, леко вдигнати в краищата, високи скули, пълни устни, по-тъмни от кожата, сякаш изцапани с къпини, и дълги, дълги шии. Тук сигурно много се женят помежду си, помисли си той. Всички жени си приличат и като се изключат някои светли червенокоси мъже (като господин Соломон), и мъжете приличаха на жените. Външни хора сигурно рядко идваха в Шалимар и нова кръв не се вливаше тук.

Биберона слезе от верандата, пръсна кокошките и тръгна по пътя към няколкото дървета край някаква сграда, която приличаше на църква или на клуб. Зад дърветата играеха деца. Той си постла сакото върху изгорялата трева, седна и запали цигара.

Китарата е бил тук. Питал е за него. Но защо се страхуваше? Те са приятели, близки приятели. Толкова близки, че Китарата му каза всичко за Седемте дни. Може ли да съществува по-голямо доверие? Биберона му беше верен приятел, почти съучастник. Тогава защо се страхуваше? Безсмислено беше. Сигурно Китарата бе казал тези думи, за да може Биберона да разбере кой го е търсил, без да съобщава името си. Сигурно нещо се е случило у дома. Китарата може би бяга, вероятно от полицията, и бяга при приятеля си — единственият, освен Дните, който знае истината и на когото може да се довери. Китарата искаше да намери Биберона и имаше нужда от помощ. Това ще е. Но щом Китарата знае, че Биберона е тръгнал към Шалимар, той сигурно е разбрал това в Роаноук или Кълпепър, или може би дори в Данвил? Щом е знаел, защо не го е чакал? Къде е той сега? Беда. Китарата беше в беда.

Зад него децата пееха и играеха някаква игра в кръг. Биберона се обърна и ги загледа. Около осем-девет момчета и момичета се бяха наредили в кръг. В средата стоеше момче с разперени ръце, въртеше се като самолет, а другите пееха някакви безсмислени думи:

„Джейк, едничко чедо соломоново,

ела бууба яле, ела бууба тамбее,

изви се той, докосна слънцето

ела бууба яле, ела конка тамбее…“

Те изпяха още няколко куплета, а момчето в средата продължи да се прави на самолет. Играта завършваше с речитатив от безсмислени думи, които децата извикваха, а момчето се завъртваше още по-бързо: „Соломон рай балали шуу; яруба медина село туу“, докато се стигнеше до последния ред: „Двадесет и едно деца, последното Джейк!“. При тези думи момчето се хвърляше на земята, а другите крещяха.

Биберона гледаше децата. Като малък никога не бе играл така. Дълго седя коленичил пред прозореца — тъгуваше, че не може да лети, а щом стана на крака и тръгна на училище, костюмчето му от гладко кадифе го отделяше от другите. И бели, и черни го намираха за смешен и все гледаха да го вземат на подбив — не му оставяха обед, крадяха му цветните моливи, не му даваха да помръдне напред на опашката за тоалетната или чешмичката. Дълго моли майка си за панталони от рипсено кадифе до колената или дълги и най-накрая тя се съгласи. Това помогна малко, но пак не го викаха за такива игри в кръг, за игри с песен, за нищо, докато един ден Китарата не разпъди онези четири момчета от него. Биберона се засмя, като си спомни как Китарата се ухили и кресна, когато четирите момчета се нахвърлиха върху него. За пръв път Биберона видя човек да се бие с удоволствие. После Китарата си свали бейзболната шапка и я даде на Биберона да си избърше кървящия нос. Биберона изцапа шапката и му я върна, а Китарата си я плесна пак на главата.

Като си спомни за тези дни, той се засрами от страха и подозренията си при вестта за Китарата. Щом се появи, той ще му обясни всичко и Биберона ще направи каквото може, за да му помогне. Той стана и си изтупа сакото. Край него мина наперено черен петел с увиснал като злобна вежда кървавочервен гребен.

Биберона тръгна към магазина на Соломон. Имаше нужда от подслон, някои сведения и жена, но не непременно в този ред. Ще започне от началото. В известен смисъл беше добре, че Китарата е питал за него. Уж чака него и да му сменят ремъка — така Биберона имаше повод да остане малко тук. Кокошките и котките си напуснаха местата, щом той ги приближи.

— По-добре ли сте? — попита Соломон.

— Да, доста. Исках малко да се попротегна — той повдигна брада към прозореца. — Хубаво е тука. Спокойно. Хубави жени.

Някакъв младеж, който седеше на облегнат на стената стол, си бутна шапката назад и удари пода с предните крака на стола. Устата му беше отворена, липсваха му четири предни зъба. Другите пошаваха с крака. Соломон се засмя, но нищо не каза. Биберона усети, че е казал нещо нередно. Сигурно за жените. Какъв е този град, дето човек не може да попита за жена?

Той смени темата.

— Моят приятел, дето е питал сутринта за мене, къде ще е отседнал, ако е решил да ме чака? Има ли нещо като стаи под наем?

— Стаи под наем?

— Да. Да може да се преспива.

Соломон поклати глава.

— Няма такова нещо.

Биберона започна да се дразни. Защо им беше цялото това гостоприемство? Той погледна мъжете в магазина.

— Мислите ли, че някой от тях ще ми помогне за колата? — попита той Соломон. — Да намери нов ремък отнякъде.

Соломон не вдигна очи от тезгяха.

— Ами да ги питам.

Говореше тихо, сякаш нещо го смущава. Нямаше я предишната бъбривост, която го изпълваше при пристигането на Биберона.

— Ако не могат, кажете ми веднага. Тогава ще трябва да купя друга кола, за да се прибера у дома.

Всички обърнаха лица към него и Биберона разбра, че пак е казал нещо не както трябва, макар да не се досети какво. Разбираше само, че те се държат като че ли ги е обидил.

Така си и беше. Те гледаха с омраза градския негър, който си купува кола, сякаш е бутилка уиски, само защото старата се е повредила. Освен това го заяви пред тях. Не си направи труд да си каже името и да ги попита за техните, нарече ги „тях“ и сигурно ги презира за всичките им дни, прекарани не на собствената нива, а очакващи в кръчмата да дойде някой камион да събира общи работници или берачи на тютюн в равнините, които принадлежаха на други. Поведението му, дрехите му им напомняха, че те нямат своя реколта и почти нямат своя земя. Само зеленчукови градини, където работеха жените, и пилетата и прасета, отглеждани от децата. Той им показваше, че не са мъже, че зависят от жените и децата си, за да се нахранят. Че човек се мери по тютюна в джоба, който по-добре да е пълен с доларови банкноти. По тънките обувки и костюма с жилетка и гладките, гладки ръце. По очите, които са виждали големи градове и са били вътре в самолети. Бяха го видели как заглежда жените им и си потърква дюкяна на панталона, докато стоеше на стъпалата. Видяха го да заключва колата си веднага щом излезе от нея, а на двадесет-тридесет мили наоколо едва ли можеха да се намерят и два ключа. Не ги смяташе достойни да ги попита за имената им и сигурно си мисли, че ги превъзхожда, щом не им каза своето. Видяха кожата му — черна като тяхната, но той имаше сърцето на онези, белите, дето идваха с камионите да ги вземат, когато им трябваха безлични, безимени работници.

Един от тях се обърна към негъра с вирджински номер на колата, но със северен акцент.

— Големи пари има на Север, а?

— Някои имат — отговори Биберона.

— Някои ли? Разправят, че на Север всички били богати.

— Много хора нямат нищо — Биберона отговори приветливо, но разбра, че се мъти нещо.

— Не ми се вярва. Що ще стоят там, като няма големи пари?

— Сигурно заради хубавата природа — отговори един друг на първия. — Заради природата и жените.

— А бе, ти майтапиш ли се? — уж се учуди първият. — Женските да не са по-различни на Север?

— Ами — отвърна вторият. — Женската навсякъде е една и съща — вони като океана, а на вкус е като морето.

— Не може да бъде — намеси се трети. — Други трябва да са.

— Може мъжката работа да е различна — обади се първият.

— Тъй ли? — попита вторият.

— Как ще е различна?

— Ами мъничка — каза първият. — Съвсем мъничка.

— Не думай! — каза вторият.

— Тъй разправят. Затуй си правят тесни панталоните. Вярно ли е? — обърна се първият към Биберона.

— Къде ще знам? — отвърна Биберона. — Никога не са ми текли лигите по мъж — всички се засмяха, Биберона — също. Започваше се.

— Ами по задници? По задници не са ли ти текли лигите?

— Веднъж — рече Биберона. — Едно младо негърче ме ядоса и му заврях една бутилка с кока-кола.

— Що бутилка? Друго нямаше ли?

— После и другото. След като извадих бутилката. Че и устата му напълних.

— Аха, значи предпочиташ уста?

— Ами ако е голяма и грозна и ако е на някое невежо копеле, дето ей сега ще му разгоня фамилията.

Ножът проблесна.

Биберона се засмя.

— От четиринайсетгодишен не съм виждал такова нещо. В моя край момчетата си играят с ножове, ако ги е страх, че са загубили играта.

Първият се засмя.

— Точно тъй. Умирам си от страх, че съм загубил играта.

Биберона направи каквото можа със счупената бутилка, но онзи му поряза лицето, нарани го по лявата ръка и съсипа хубавия му бежов костюм. Сигурно и врата щеше да му пререже, ако не дотърчаха две жени, които пищяха:

— Сол! Сол!

Магазинът се беше напълнил с народ и жените не можеха да стигнат до него. Мъжете се опитаха да ги накарат да млъкнат, но едната продължи да крещи и спря биещите се за малко, колкото да може Соломон да ги разтърве.

— Е, стига. Стига вече.

— Затваряй си устата, Соломон.

— Махнете жените оттука.

— Наръгай го, Сол, наръгай мръсното копеле.

Но Сол беше сериозно ранен над окото и кръвта му пречеше да вижда. Макар и трудно, Соломон успя да ги разтърве. Сол си тръгна, като псуваше Биберона, но вече не така разпалено.

Биберона се облегна на тезгяха и зачака дали някой друг ще му скочи. Щом видя, че никой не се кани да го напада, а всички се изнизаха навън, за да гледат как Сол се бори и псува мъжете, които го водят, Биберона се отпусна малко и си избърса лицето. Когато в магазина остана само собственикът, Биберона хвърли счупената бутилка в ъгъла. Тя прелетя край хладилника и отскочи от стената, преди да се разбие на парчета. Той излезе навън още задъхан и се огледа. Четирима по-възрастни мъже седяха на верандата, сякаш нищо не се бе случило. По лицето му още течеше кръв, но на ръката му се беше вече съсирила. Той ритна една бяла кокошка и седна на горното стъпало, като си бършеше кръвта с кърпичката. Три млади жени с празни ръце спряха на пътя да го гледат. Очите им бяха разширени, но безучастни. Дойдоха и деца, които кръжаха като птички около жените. Никой нищо не каза. Дори четиримата на верандата мълчаха. Никой не се приближи към него, не му даде цигара или чаша вода. Само децата и кокошките се въртяха наоколо. Огрян от горещото слънце, Биберона се бе смразил от ярост. Ако имаше оръжие, щеше да изпостреля всичко наоколо.

— Доста си добър с бутилка. Ама с пушка как си? — един от възрастните мъже се примъкна боязливо към него. На лицето му имаше лека усмивка. Сякаш сега, след като младите бяха опитали, доста неуспешно, поемаха го старите. Те, разбира се, действуваха по друг начин. Те няма да се наддумват с мръсотии. И ножове няма да вадят, няма да има горещ дъх и издути вратни жили. Те ще го изпитат, ще си премерят силите с него и ще го победят в нещо друго.

— Няма по-добър стрелец от мене — излъга Биберона.

— Тъй ли?

— Тъй я.

— Скоро ще ходим на лов. Що не дойдеш?

— Онова беззъбото копеле ще идва ли?

— Сол ли? Няма.

— Щото ще трябва да му избия и останалите зъби.

Човекът се засмя.

— Шерифът му ги изби — с приклада на пушката.

— Тъй ли? Хубаво.

— Е, ще дойдеш ли?

— Как не. Само ми намерете пушка.

Онзи пак се засмя.

— Казвам се Омар.

— Мейкън Дед.

Омар премигна като чу това име, но нищо не каза. Заръча му само да отиде призори у Кинг Уокър, в бензиностанцията на две мили оттук, нагоре по пътя.

— Точно там е, малко по-нагоре. Няма начин да не я намериш.

— Ще я намеря.

Биберона стана и тръгна към колата си. Потърси ключовете, отвори и се шмугна на седалката. Свали, четирите прозореца, взе кърпа от задната седалка и се изтегна, като си сложи сакото вместо възглавница и кърпата вместо превръзка. Краката му стърчаха от отворената врата. Да вървят по дяволите. Какви бяха тези хора, дето скитат по света и се опитват да го убият? Собственият му баща пръв се опитал още като бил в корема на майка си. Но той останал жив. А през последната година бе избягвал ежемесечните опити на една жена, бе лежал като сега, с ръка на очите, открит за оръжието, което тя държеше в ръка.

И пак бе останал жив. После една вещица бе изскочила от детските му кошмари и го бе сграбчила. И пак оцеля. Прилепи го бяха прогонили от пещерата и пак остана жив. А никога не бе имал оръжие. Сега влезе в магазина и попита може ли някой да поправи колата му, а някакъв негър му скочи с нож. И пак не беше мъртъв. Какво смятаха да правят тези черни неандерталци? Да вървят по дяволите. Името ми е Мейкън. Вече съм мъртъв. Преди си мислеше, че този Шалимар ще му бъде дом. Родният му дом. Близките му са от тук, дядо му и баба му. Из целия Юг хората се отнасяха добре с него, помагаха му, бяха щедри. В Данвил го обожаваха като герой. В родния му град името му се произнасяше със страх и неохотно уважение. Но тук, „у дома“, той беше непознат, необичан и за малко не го убиха. Тези тука са най-долните шантави негри на света.

Поспа, несмущаван от нищо и от никого, само от някакъв сън, в който му се стори, че Китарата го гледа отвисоко. Щом се събуди, купи две консерви ананас и кутия бисквити от Соломон и ги изяде на верандата с кокошките. Само децата го гледаха как се храни. Като изля в гърлото си и последната капка ананасов сок, едно от тях пристъпи напред и помоли:

— Може ли да ми дадете консервата, господине?

Той им я подаде, те я сграбчиха и побягнаха, за да измислят някаква игра с нея.

Биберона тръгна към бензиностанцията на Кинг Уокър. Дори да се беше сетил как да се измъкне от лова, нямаше да се откаже, макар че през живота си не бе пипал пушка. Вече не избягваше нищо, не се измъкваше, не се изплъзваше от трудностите. Преди бе рискувал само заедно с Китарата. Сега рискуваше сам. Не само бе оставил Хагар да замахне срещу него, бе оставил и кошмарната вещица да го хване и целуне. Щом човек може да преживее това, всичко друго е шега.

Кинг^[1] Уокър не отговаряше по вид на името си. Беше дребен, плешив, с издута от тютюн лява буза. Преди години бил един от най-добрите играчи в негърския бейзболен клуб и историята на неговата кариера висеше залепена или закована по стените наоколо. Не го бяха излъгали, като му казаха, че по-близо от пет мили няма нито гараж, нито механик. Бензиностанцията на Кинг Уокър явно отдавна бе фалирала. Помпите бяха сухи, тук нямаше дори и канче бензин. Сега явно използуваха сградата за клуб. Биберона влезе през задния вход. Освен Кинг Уокър, който нямаше да ходи на лов, там бяха Омар и един от мъжете, седяха на верандата. Той се представи като Лутър Соломон, не бил роднина на бакалина Соломон. Чакаха и други, които дойдоха скоро след Биберона със стар шевролет. Омар ги представи като Калвин Чупикамъка и Момчето.

Калвин, изглежда, беше най-общителен и веднага след запознанството изкомандува Кинг Уокър: „Да намериш на туй гражданче обувки за краката“. Кинг започна да рови, плюеше тютюн и накрая намери някакви изкаляни груби обуща. Екипираха го напълно, като все се смееха на бельото му и пипаха жилетката. Момчето дори се опита да напъха плещите си на борец в сакото на Биберона. Почудиха се какво му е станало на ходилата — парчета кожа още се лющеха от пръстите му, защото бе стоял два дена с мокри обувки и чорапи. Кинг Уокър го накара да ги напръска със сода „Арм енд Хамър“, преди да си сложи дебелите чорапи, които му дадоха. Щом облякоха Биберона с войнишки работни дрехи от Втората световна и му сложиха плетена шапка на главата, отвориха бири „Фалстаф“ и заговориха за пушки. По едно време веселието и номерата им позатихнаха и Кинг Уокър даде на Биберона един уинчестър-22.

— Стрелял ли си с 22?

— Доста отдавна не съм.

Петимата се натовариха в шевролета и потеглиха в просветляващата нощ. Доколкото разбираше Биберона, след около четвърт час поеха по някакви височини. Колата извиваше по тесните пътища и те пак заговориха за предишни ловувания, дивеч, попадения и пропуски. Скоро само луната ги осветяваше. Захладня. Биберона им беше благодарен за плетената шапка. Колата продължаваше напред по острите завои. В огледалцето Биберона като че ли мярна светлините на още една кола и се почуди дали ще се срещнат с други ловци. Небето беше вече достатъчно тъмно за звезди.

— Бързай, Калвин. Миещата мечка скоро ще се нахрани и ще се прибере.

Калвин паркира и спря.

— Пускай ги на воля — каза той и даде ключовете на Момчето. То отиде отзад и отключи багажника. Изскочиха три хрътки, които душеха и въртяха опашки, но не издаваха никакъв звук.

— Взел си Беки? — каза Лутър. — Боже господи? Ще хванем миеща мечка тази вечер!

Неспокойството на кучетата, нетърпението им да чуят заповедта и да се втурнат между дърветата изнервиха Биберона. Какво очакват от него? На три педи от фаровете нощта беше черна като в рог.

Омар и Момчето засваляха каквото им трябваше от багажника: четири фенера, джобно фенерче, въже, патрони и половинка алкохол. Запалиха фенерите и попитаха Биберона фенер ли иска или джобно фенерче. Той се поколеба, а Калвин каза:

— Той ще е с мене. Дайте му фенерчето.

Биберона го сложи в задния си джоб.

— Махни си стотинките от джоба — каза Калвин. — Вдигат шум.

Биберона изпълни нареждането, взе пушката на Кинг и едно въже и дръпна дълбока глътка от бутилката, която минаваше през всички.

Кучетата се въртяха край тях, тихи, задъхани, почти загубили свяст от нетърпение. Не издаваха никакъв звук. Калвин и Омар заредиха двуцевките си с патрони в едната цев и сачми в другата, Момчето шляпна два пъти с ръце и кучетата се втурнаха с писък в нощта. Мъжете не тръгнаха веднага след тях, както очакваше Биберона. Вместо това постояха тихо и се заслушаха. Момчето се засмя, клатейки глава.

— Беки води. Да тръгваме. Калвин, вие с Мейкън поемайте надясно. Ние ще вървим малко направо и ще заобиколим дерето. Не стреляйте по мечки.

— Ще стреляме, ако ги срещнем — каза Калвин и тръгна с Мейкън.

Когато излязоха от шевролета, колата, която Биберона беше забелязал, профуча край тях. Явно, други нямаше да идват. Калвин вървеше напред, светещият фенер висеше ниско от ръката му. Биберона запали джобното фенерче.

— Не го хаби — каза Калвин. — Сега не ти трябва.

Движеха се бавно и трудно и Биберона не знаеше дали вървят към виещите кучета.

— Има ли мечки по тези места? — попита той като се надяваше, че в гласа му има любопитство, а не безпокойство.

— Само ние сме, а и пушки имаме. — Калвин се засмя и изведнъж тъмнината го погълна. Само люлеещият се ниско фенер бележеше пътя му. Биберона гледаше фенера, но разбра, че от това не може да вижда нищо друго. За да свикне с тъмнината, трябва да се опита да различи нещата наоколо. Дълъг стон долетя откъм дърветата, някъде отляво. Беше като женски глас, като глас на плачеща жена. Той се смесваше с кучешкия вой и виковете на мъжете. След няколко минути далечният вой на кучетата и гласовете на мъжете заглъхнаха. Останаха само стенещият вятър и стъпките на двамата. Няколко минути му бяха нужни, за да свикне да си повдига краката и да избягва корените и камъните; да различава дърветата от сенките, да си пази главата от клоните, които се плъзгаха от ръката на Калвин и го удряха в лицето. Вървяха по нанагорнище. От време на време Калвин спираше, закачаше фенера на някое дърво и разглеждаше внимателно дънера на височина един метър от земята, докъдето му стигаше ръката. Друг път сваляше фенера, клякаше и се взираше в земята. И непрекъснато нещо шептеше. Не каза на Биберона какво е и той не го попита. Биберона искаше само да продължи нататък, да е готов да стреля, щом се появи дивечът, и да внимава някой от тях да не се опита пак да го убие. Близо час след пристигането му в Шалимар някакъв младеж се опита да го заколи на обществено място. Можеше само да гадае на какво са способни тези, по-старите, под закрилата на нощта.

Той чу пак гласа на плачещата жена и попита Калвин:

— Какво е това, по дяволите?

— Ехото — му отвърна той. — Горе е дерето на Рина. Когато вятърът духа в определена посока, чува се този звук.

— Сякаш плаче жена — каза Биберона.

— Рина. Разправят, че някаква Рина плачела там. Затуй така са го кръстили.

Калвин спря така внезапно, че Биберона, който се бе замислил за Рина, се блъсна в него.

— Шшт! — Калвин затвори очи и наклони глава по посока на вятъра. Биберона чуваше само кучетата, но сега му се стори, че лаят по-живо отпреди. Калвин свирна. Отвърна му друга тиха свирка.

— Мамка му и копеле! — гласът му се пресече от вълнение. — Рис! Хайде!

Той буквално скочи напред и Биберона го последва. Сега се движеха два пъти по-бързо, и пак по нанагорнище. Биберона никога през живота си не бе изминавал такова разстояние. Цели мили, мислеше си той, вече вървим мили и мили. И цели часове. Сигурно минаха два часа, откак Калвин подсвирна. Продължаваше напред и не спря нито за миг, освен, за да извика отново и да чуе отговора.

Тъмнината просветляваше и Биберона много се умори. Разстоянието между него и фенера на Калвин ставаше все по-голямо и по-голямо. Той беше двадесет години по-млад от Калвин, но не можеше да върви толкова бързо. Ставаше и все по-тромав — не заобикаляше големите камъни, а стъпваше по тях, влачеше краката си, и се спъваше в кривите корени, а след като Калвин се откъсна напред, трябваше сам да отмества клонките пред себе си. Това свиване одве, провиране и отстраняване на всичко, което му се изпречваше по пътя, го изморяваше не по-малко от ходенето. Започна да се задъхва. Повече от всичко на света му се искаше сега да седне и да си почине. Стори му се, че се движат в кръг, защото видя за трети път двугърбата скала в далечината. Сигурно така трябва, помисли си той. Беше чувал, че някои животни се движат в кръг, когато ги дебнат ловци. А американският рис? Той дори не бе виждал американски рис.

Накрая се предаде на умората и направи грешката да седне, вместо да забави ход. Когато стана, оказа се, че почивката е разрешила на ходилата му да го заболят, а по-късият крак така го свиваше, че започна да куцука. Не можеше да ходи и пет минути, без да се облегне о някое дърво за почивка. Скоро Калвин се превърна в малка светеща точица, която се поклащаше между дърветата и ту се появяваше, ту изчезваше. Накрая Биберона не издържа — трябваше да си почине. Свлече се по дънера на дървото и облегна глава о кората му. Нека му се смеят, няма да мръдне, докато сърцето му не се махне от гърлото и не се върне там, където му е мястото — в гърдите. Разкрачи се, извади фенерчето от джоба си и сложи уинчестъра до десния си крак. Вече седнал, той усети как кръвта бие в слепите му очи и как от нощния вятър го засмъдява израненото лице, омазано със сок от листа и мъзга от клони.

Щом си възвърна дишането, той се зачуди какво търси вдън горите на Сините планини. Беше дошъл тук по следите на Пилат, да намери нейни роднини, при които може да е отишла, да открие нещо, което да го заведе до златото или да го убеди, че то не съществува. Как стана така, че тръгна на лов, че започна да размахва счупена бутилка срещу ножа на онзи младеж. Сигурно защото не знае някои неща и е суетен, мислеше си той. Не се усети достатъчно рано, не видя знаците, които плъпнаха край него. Те може да са черна пасмина, но той трябваше да го долови навреме. Не можа отчасти защото навсякъде другаде се държаха мило с него. А дали беше наистина така? Може би го заслепи обожанието на хората в Данвил, които го превъзнасяха като герой, макар че на два пъти той съвсем не се държа като такъв. Може би очите на другите — в Роаноук, Питърсбърг, Нюпорт нюз — са искрели не от гостоприемство и възхищение, а просто от любопитство и насмешка. Но той никъде не се задържа достатъчно дълго, за да разбере това. Тук хапна, там наля бензин, единственият му по-дълъг разговор беше при купуването на колата, но нали човекът е искал да я продаде и затова се е държал дружелюбно. Същото и когато трябваше да направят онези сложни поправки по колата. А що за диваци бяха тукашните хора? Подозрителни. Несдържани. Все търсят кусур на външния човек и бързат да го презрат. Докачливи. Неискрени, завистливи, зли изменници. С нищо не бе заслужил презрението им, изригналата им враждебност, която го заля, щом той каза, че ще трябва да купи нова кола. Защо не реагираха като онзи от Роаноук, от когото купи колата? Защото в Роаноук той нямаше кола. А тук имаше и искаше да си купи друга. Може би това не им е харесало. Освен това той дори не спомена, че ще продаде старата. Даде им да разберат, че ще остави „счупената“ и ще си вземе друга. Е, и какво от това? Какво им влиза в работата как си харчи той парите? Не, не е заслужил…

Странна му се стори тази дума. Заслужил. Стара, съсипана, пребита до смърт. Сега осъзна как винаги е мислил или казвал, че не е заслужил някой неуспех или лоша постъпка от страна на другите. На Китарата каза, че не е заслужил тази зависимост от семейството си, омразата вътре в него и какво ли не още. Че дори „не е заслужил“ да научава за мъката и взаимните обвинения на родителите си, които те стовариха на плещите му. Че „не е заслужил“ отмъщението на Хагар. Но защо родителите му да не споделят с него личните си проблеми? С кого, ако не с него? И щом някакъв непознат се опитва да го убие, защо да няма това право и Хагар, след като тя го познаваше добре, а той я бе захвърлил като стара дъвка, чийто аромат вече е изчезнал.

Той сигурно си мисли, че заслужава само да бъде обичан — ако може от разстояние — и да получава каквото иска. А в замяна той… какво той? Ще бъде мил? Великодушен? Може би всъщност иска да им заяви: не нося отговорност за болката ви, споделете с мене щастието си, но не и нещастието.

Неприятни бяха тези мисли, но не го оставяха. Седеше сам на земята под лунната светлина, вече не чуваше дори лая на кучетата, който преди му напомняше, че е с други хора. Постепенно се измъкна от пашкула на своето „аз“. Едва различаваше ръцете си и не можеше да съзре краката си. Стана само дъх, който бавно се успокоява, и мисъл. Всичко друго изчезна. Мислите скоро го обсебиха, неспирани от други хора, от разни неща и дори от собствения му вид. Нямаше нищо, което да го подкрепи в този миг — нито парите, нито колата, нито престижа на баща му, нито костюма, нито обувките. Тези неща всъщност му бяха пречили. Вече загуби всичко, с което беше тръгнал — куфара с уискито, ризите и празното място за златото, шапката, връзката, ризата, костюма с жилетка, чорапите и обувките.

Останаха му само счупеният часовник и двеста долара, но те не можеха да му помогнат тук, където човек е само това, с което се е родил и което умее. Плюс издръжливостта. Както и очи, уши, нос, вкус и осезание, а и някакво друго чувство, което той не притежаваше — умение да различи от всички възприети неща само това, от което зависи животът му. Какво видя Калвин по кората? А по земята? Какво им каза? Какво чу, за да разбере, че нещо неочаквано се е случило на две или повече мили и че това нещо е появата на нова плячка — американски рис? Техните викове още звучаха в ушите му. През последните няколко часа те си разменяха сигнали. Какво си казваха? „Изчакай?“ „По-нагоре?“ Тези кучета и тези мъже не викаха, а си известяваха накъде да вървят и колко бързо. Говореха си. Характерните им гласове предаваха различни, сложни неща. След дългото „яяя!“ на мъжете следваше странният вой на някое куче. Ниският тон, който звучеше като контрабас, имитиращ фагот, заповядваше нещо на кучетата и те го изпълняваха. Кучетата също говореха с мъжете — с къси излайвания, равномерно разпределени на всеки три-четири минути, което продължаваше до двадесетина минути — нещо като радар, показващ на мъжете къде са кучетата, какво виждат и какво смятат да направят. Мъжете или се съгласяваха, или им казваха да сменят посоката, или да се върнат. Всички тези писъци, припрените съобщителни лайове, продължителният вой, басовите звуци, барабанните звуци, ниският плавен контрабас, пронизителните свирки, тънкото „иии“ като от тромпет и бръмченето на басови струни бяха някакъв език. Нещо като цъкането, с което в родния му град хората заповядваха на кучетата да ги последват. Не, не е точно език, а онова, което е било преди езика. Преди писането. Език от времето, когато хората и животните са общували помежду си, когато човек е можел да седне на разговор с някоя маймуна; когато тигърът и човекът са живеели на едно и също дърво и са се разбирали, когато човекът е бягал заедно с вълка, а не от него или по него. И всичко това той чуваше под дървото в Сините планини. А щом могат да говорят с животните и животните да говорят с тях, нима имаше нещо, което тези хора да не знаят за другите? Или дори за земята? Не само следи търсеше Калвин, той шептеше на дърветата, шептеше на земята, докосваше ги, както слепият гали страница с брайлова азбука и всмуква смисъла с пръстите си.

Биберона потърка тила си в кората. Всички тези неща от Юга липсваха на Китарата — горите, ловците, убиването. Но нещо го бе осакатило, оставило го бе с белег, както израстъкът на преподобния Купър, избитите зъби на Сол, като баща му. Изведнъж го обзе силна обич към всички тях. До него долитаха звуците от преследването на риса, той седеше на открито под дървото и си мислеше, че сега разбира Китарата. Истински го разбира.

Той усети как от две страни го прегръщат голите корени на дървото като в груба, но майчински нежна прегръдка на роден дядо. Напрегнат и отпуснат едновременно, Биберона заби пръсти в тревата. Опита се да слуша с крайчеца им, да чуе дали земята има нещо да му каже. Тя веднага му каза, че някой стои зад него и той едва успя да вдигне ръка и да хване жицата, която се увиваше около врата му. Тя преряза пръстите му като бръснач и така задра кожата им, че трябваше да я пусне. Жицата се стегна и му отне дъха. Стори му се, че се дави, многоцветни светлини избухнаха пред очите му. След тях зазвуча музика и той разбра, че е поел последната сладка глътка въздух на тази земя. Точно както бе чувал, животът му проблесна пред очите му, но той се състоеше само от един образ — обзета от съвършена любов, Хагар се навеждаше над него, по-близка и по-желана от всякога. Посред тази картина той чу гласа на човека, който държеше жицата: „Твоят ден дойде“. Обзе го огромна мъка, че умира, че напуска този свят в ръцете на приятеля си. Той й се остави и точно в мига, когато се поддаде на тази всепобеждаваща тъга, усети как се отпускат жилите на напрегнатия му врат, как за частица от секундата жицата се разхлабва и той отново си поема дъх. Само че този път живителен дъх, не смъртен. Хагар, светлините и музиката изчезнаха и Биберона грабна уинчестъра до себе си, вдигна го по посока на дърветата пред него и дръпна спусъка. Изстрелът стресна Китарата и жицата пак се отпусна. Биберона знаеше, че приятелят му може да я задържи в това положение само с две ръце. Той обърна пушката, доколкото можеше и едва успя отново да натисне спусъка. Пак улучи само клони и кал. Тъкмо се чудеше дали има още един патрон, когато чу близо отдясно чудесния див лай на кучетата. Той знаеше, че те са обградили риса на някое дърво. Жицата падна и той чу бързия бяг на Китарата между дърветата. Биберона се изправи, грабна фенерчето и го насочи към шума от тичащите крака. Видя само клонки, които заемаха предишното си положение. Той потърка врата си и тръгна към кучетата. Китарата нямаше пушка, иначе щеше да я използува. Затова Биберона се чувствуваше в безопасност, макар че в пушката му може би вече нямаше патрони. Добре се ориентира, чувството му за посока беше точно и той намери Калвин, Момчето, Лутър и Омар клекнали край едно дърво, на метър-два от кучетата и искрящите нощни очи на риса на дървото.

Кучетата се опитваха с всички сили да се покатерят на дървото, а мъжете се чудеха дали да застрелят риса, или да го ранят в крака, той да падне и да се сбори с кучетата. Решиха да го застрелят там горе. Омар стана и вдигна фенера наляво. Рисът се отдръпна от светлината. Момчето се прицели, улучи го по левия преден крак и рисът падна между клоните в зъбите на Беки и останалите кучета.

Много живот имаше в този рис — бори се добре, докато Калвин не свирна на кучетата да се отстранят и не стреля в него — пак и пак, докато рисът притихна.

Те осветиха трупа с фенерите и завиха от възхищение — толкова голям, свиреп и безмълвен беше той. И тримата коленичиха, извадиха въжета и ножове, отсякоха дебел колкото китка клон и завързаха риса за него, за да го носят по дългия обратен път.

Толкова бяха доволни от себе си, че не попитаха веднага Биберона защо е стрелял. Когато трябваше да им отговори, той повдигна малко кола, който носеше, и каза:

— Изпуснах пушката, спънах се в нея и тя изгърмя. После като я вдигнах, пак изгърмя.

Те избухнаха в смях.

— Спънал си се? Ами защо си махнал предпазителя? Страхуваше ли се?

— До смърт — каза Биберона. — До смърт се страхувах.

Те подсвиркваха и се смяха през целия път до колата, присмиваха се на Биберона, караха го да им каже пак колко е бил уплашен. И той им каза. Той също се смееше, силно, дълго. Истински се смееше. Това че просто върви по земята, го изпълни с възторг. Върви по нея, сякаш е негова, сякаш краката му са стволове, дънери на дървета, такава част от тялото му, която се простира надолу и навътре, в камъните и почвата и там й е добре, добре се чувствува на земята, по която върви. И вече не куцаше.

Посрещнаха зората в бензиностанцията на Кинг Уокър. Започнаха да си припомнят изминалата нощ, да се подиграват на Биберона. Но този път смехът им беше добър, не както в началото на лова.

— Хубаво, че се върнахме живи. Не, не беше страшен рисът, ами този тука черньо. Гърми по нас, докато ние дебнем котката, а пък тя дебне да ни схруска заедно с кучетата. Пък той си стреля из гората. Можеше да си пръсне собствения череп. А бе, вие гражданчетата не можете ли сами да се оправяте?

— Селски момчета, все ще се заядат — отвърна Биберона.

Омар и Момчето го потупаха по рамото. Калвин викна на Лутър:

— Иди кажи на Върнел да приготви закуска. Щом одерем риса, ще нахлуем толкова гладни, че по-добре да е готова да ни посрещне.

Биберона отиде с тях зад бензиностанцията. Убитият рис лежеше там на някакво циментирано място, покрито с вълниста ламарина. Вратът на Биберона се бе подул и наведеше ли глава, адски го болеше.

Омар сряза въжето от краката на риса. Двамата с Калвин го обърнаха по гръб. Краката му се разтвориха. Такива тънки, изящни глезени.

Всеки иска да вземе живота на черния.

Като стигна до тях, той ги отряза, но остави тестикулите.

Ето, така я караме ние.

Омар направи разрези около краката и врата.

За какво му е на човек животът, щом дори не избира за какво да умре.

Прозрачната подкожна тъкан се съдра като паяжина под пръстите му.

Всеки иска да вземе живота на черния.

Сега Момчето клекна и разряза месото до челюстите.

И от справедливостта съм се отказал.

Лутър се върна и докато другите си почиваха, отстрани дебелото черво с бързите движения на човек, който изрязва сърцевината на ябълка.

Дано никога не си задавам този въпрос.

Лутър бръкна в търбуха и извади вътрешностите. После пъхна ръка под ребрата и заряза около диафрагмата, докато я освободи.

Това е от любов. Какво друго, ако не любов? Не мога ли да обичам хората, които критикувам?

После хвана гръкляна и глътката, подръпна ги назад и ги отряза с един замах на ножчето си.

От любов е. От какво друго?

Те се обърнаха към Биберона.

— Искаш ли сърцето?

Преди да го парализира някоя мисъл, той бръкна бързо с две ръце в гръдния кош.

— Ама не белите дробове. Сърцето.

Какво друго?

Той го намери и дръпна. То се отдели съвсем лесно, като жълтък от черупката.

Какво друго? Какво друго? Какво друго?

Сега Лутър се зае пак със стомашната кухина и измъкна всичките вътрешности. Те се всмукаха като вакуум през направената в ректума дупка. Сложи ги в кесия, а другите започнаха да разчистват, да мият с маркуч, да осоляват, да си приготвят багажа и да оправят всичко, а накрая обърнаха риса, за да се стича кръвта върху собствената му кожа.

— Какво ще правите с него? — попита Биберона.

— Ще го изядем.

Някакъв паун се зарея натам и кацна върху капака на синия буик.

Биберона погледна главата на риса. Езикът лежеше безвреден като сандвич в устата му. Само в очите се таеше заплахата на нощта.

Макар да беше гладен, Биберона не можа да хапне много от закуската на Върнел. Докосна се само до бърканите яйца, качамака и печените ябълки, пи кафе и говори много. Трябваше някак да стигне до целта на своето посещение в Шалимар.

— Дядо ми е от тези места. И баба също.

— Тъй ли? Как се казват?

— Не знам бащината фамилия на баба, но първото й име е Песен. Да знаете някого с такова име?

Те поклатиха глави.

— Песен? Не. Не познаваме такъв човек.

— И леля ми е живяла насам. Пилат се казва. Пилат Дед. Да сте я чували?

— Ха, прилича на вестникарско заглавие: Мъртъв пилот — Дед! Да не е летяла?

— Не Пилот, а Пилат!

— Пилат ли? — обади се Момчето. — Да не е работела с пила?

— Каква ти пила, бе! Пилат, както е в Библията!

— Той не е чел Библията. Нищо не е чел.

— Защото не може да чете — явно дразнеха Момчето.

Върнел изведнъж се сепна:

— Я чакай. Песен ли каза? — попита тя.

— Ъхъ. Песен.

— Баба май е играла с такова момиче. Помня името, щото хубаво звучи. Баба все за нея говореше. Май нейните родители не искали тя да играе с черни, затова двете с баба бягали и ходели за риба и диви плодове. Нали разбирате? Тайно трябвало да се виждат. — Върнел погледна внимателно Биберона. — Тази Песен имала светла кожа и права черна коса.

— Тя е — каза Биберона. — Тя е със смесена кръв или индианка.

Върнел кимна:

— Индианка. От децата на старата Хеди. Добра жена била Хеди, ама не давала на момичето си да играе с черни. Тя била от Бърдовите.

— От какви?

— От рода на Бърд, живееха зад хребета. До Скока на Соломон.

— Тъй ли? — каза един от мъжете. — Сузан Бърд от тях ли е?

— Тъй, тъй, от тях. Не обичаха много черните. Сузан и тя.

— Още ли живеят тук? — попита Биберона.

— Сузан — да. Току зад хребета. Сама остана. Другите се преместиха, там да минават за бели.

— Мога ли да отида пеша? — попита той.

— Сигурно може — каза Омар. — Ама след снощи не те съветвам — и той се засмя.

— А с кола?

— Донякъде. Ама горе пътят е тесен и не е хубав — каза Върнел. — По-скоро на кон.

— Ще отида. Една седмица може да вървя, но ще отида.

— Само гледай да не вземеш пушка — Калвин си изстудяваше кафето в чинийката — и всичко ще е наред.

Всички пак се засмяха.

Биберона се замисли. Китарата го дебне някъде наоколо и тъй като сякаш винаги знае какво прави приятелят му или какво се готви да прави, сигурно и сега знае, че Биберона се кани да преминава някакъв хребет. Той попипа подутия си врат. Не искаше да ходи никъде сам и без пушка.

— Трябва да си починеш, преди да поемеш пак — каза Омар. — Малко встрани от пътя живее една добра жена. Тя с радост ще те приеме — и така го погледна, че не остави в него никакви съмнения. — Хубава жена.

Върнел изсумтя, а Биберона се засмя. Дано да има пушка, помисли си той.

Пушка нямаше, но имаше водопроводни тръби в къщата и усмивката й беше също като името — Суийт^[2]. Тя се засмя и кимна, когато я попита дали може да се изкъпе. Ваната беше най-новата придобивка на малката ловджийска хижа и Биберона се отпусна с удоволствие във водата и парата. Суийт му донесе сапун и четка от четина на диво прасе и клекна да го изкъпе. Всичко, което тя направи с изранените му ходила, издрасканото му лице, гърба, врата, бедрата и дланите на ръцете му, беше така прекрасно, че любовта след това едва ли щеше да достигне такъв връх. Ако от това пътуване остана само с тази баня и тази жена, мислеше си той, ще умра в мир, а преди това ще изпълнявам дълга си към господа, родината и Братството на лосовете до края на живота си. За такова нещо бих вървял по жарава с литър бензин в шепи. Бих вървял по всяка железопътна релса оттук до Шайен и обратно за такова нещо. Но когато се стигна до любовта, той реши, че дори би пълзял дотам и обратно.

След това й предложи да я изкъпе. Тя каза, че не може, защото резервоарът е малък и няма достатъчно вода за още една гореща баня.

— Тогава хладна баня — каза той. Насапуниса я и я изтърка, докато кожата й заскърца и заблестя като оникс. Тя му сложи мехлем на лицето. Той й изми косата. Тя му поръси талк по краката. Той я яхна изотзад и разтръска гърба й. Тя сложи лапа на подутия му врат. Той оправи леглото. Тя го нахрани със супа от бамя. Той изми съдовете. Тя му изпра дрехите и ги окачи да съхнат. Той изми ваната. Тя му изглади ризата и панталоните. Той й даде петдесет долара. Тя го целуна по устата. Той докосна лицето й. Тя каза „моля те, ела пак“. Той каза „до довечера“.