9.
От колата се обадих на Прескот. Когато настроих на фокус прашния малък екран върху таблото, забелязах по лицето й леко раздразнение.
— Ковач. Открихте ли каквото търсехте?
— Все още не знам какво точно търся — отвърнах жизнерадостно аз. — Смятате ли, че Банкрофт посещава биокабините?
Тя направи гримаса.
— О, моля ви.
— Добре, ето още един въпрос. Работила ли е Лейла Бегин в заведения с биокабини?
— Откровено казано, нямам представа, Ковач.
— Е, проверете тогава. Ще изчакам.
Гласът ми бе станал леден. Аристократичната погнуса на Прескот не можеше да се мери с мъката на Виктор Елиът за дъщеря му.
Адвокатката изчезна някъде настрани, а аз взех да потрепвам с пръсти по волана и неволно затананиках в същия ритъм стара рибарска песничка от Милспорт. Навън прелиташе нощното крайбрежие, но ароматите и звуците на морето изведнъж ми се сториха неуместни. Твърде приглушени, а и липсваше мирисът на познатите ми треви.
— Готово. — Прескот отново седна пред телефонния скенер. Сега изглеждаше малко смутена. — Според досието на Бегин от Окланд тя е работила на два пъти в биокабини, преди да се уреди в един от домовете на Сан Диего. Вероятно е имала връзки, освен ако я е открил някой търсач на таланти.
Устоях на изкушението да кажа, че името Банкрофт действа по-силно от всякакви връзки.
— Имате ли снимка?
— На Бегин ли? — Прескот сви рамене. — Само двуизмерна. Искате ли да ви я пратя?
— Да, моля.
Вехтият телефонен екран примига, докато се настройваше към промяната на входящия сигнал, после от смущенията изплува лицето на Лейла Бегин. Приведох се напред, търсейки истината. Отне ми известно време, но я открих.
— Добре. А сега можете ли да ми дадете адреса на онова заведение, където е работила Елизабет Елиът? „Скришното място на Джери“. Намира се на улица, наречена „Марипоса“.
— На ъгъла на „Марипоса“ и „Сан Бруно“ — долетя безплътният глас на Прескот иззад леко нацепената професионална гримаса на Лейла Бегин. Господи, та това се намира точно под старата магистрала. Трябва да е нарушение на правилата за безопасност.
— Можете ли да ми изпратите карта с отбелязан маршрут от моста?
— Смятате да ходите там? Тази вечер?
— Прескот, денем подобни места обикновено са затворени — търпеливо обясних аз. — Естествено, че ще отида тази вечер.
Отсреща настана колебливо мълчание.
— Кварталът не е за препоръчване, Ковач. Трябва да внимавате.
Този път не се удържах от смях. Все едно някой да съветва хирург да си пази ръцете от кръв. Прескот навярно ме чу.
— Пращам ви картата — тросна се тя.
Лицето на Лейла Бегин изгасна и на негово място се появи улична карта с маршрут до мястото, където бе работила. Вече не се нуждаех от нея. Бях я запомнил. Ярко пурпурна коса, стоманен нашийник и високо вдигнати вежди. Но не можех да забравя най-важното — чертите на лицето. Същите черти, които донякъде се долавяха в кодакристала на Виктор Елиът със снимката на дъщеря му. Прикритата, но безспорна прилика.
Мириам Банкрофт.
Когато навлязох в града, от притъмнялото небе се ръсеше ситен дъждец. Паркирах срещу заведението на Джери и се загледах в примигващата неонова реклама през струйките вода, които се стичаха по предното стъкло на колата. Някъде в полумрака отвъд бетонните кости на магистралата холографско изображение на жена танцуваше в коктейлна чаша, но излъчвателят беше дефектен и картината непрекъснато гаснеше.
На идване се тревожех, че наземната кола може да привлече внимание, но явно бях попаднал в подходящ квартал. Повечето автомобили около заведението бяха безкрили; изключение представляваха само автотакситата, които от време на време слизаха по спирала да свалят или вземат пътници и после отново се вливаха във въздушния поток с нечовешка точност и бързина. Изпъстрени с червени, сини и бели светлини, те приличаха на обсипани със скъпоценности посетители от някакъв друг свят, които едва докосваха напуканото и обсипано с боклуци пътно платно, докато пасажерите им слизаха или се качваха.
Наблюдавах цял час. Клубът въртеше оживена търговия. Клиентелата беше смесена, но предимно мъжка. На влизане всеки клиент биваше проверен от робот-охранител, който приличаше на октопод, увиснал над входа. Някои трябваше да се разделят със скрити предмети, вероятно оръжия, а двама-трима не бяха допуснати. Никой не възрази — с робот не се спори. Отвън хората спираха, слизаха или се качваха в колите и търгуваха с някаква стока, твърде дребна, за да я различа от такова разстояние. По някое време двама мъже започнаха бой с ножове в сянката между колоните на магистралата, но не стана нищо интересно. Единият противник се отдалечи, стискайки намушканата си ръка, а другият влезе отново в клуба, сякаш просто бе отскочил навън да се облекчи.
Излязох от колата, проверих дали алармата е включена и бавно тръгнах по улицата. Двама от търговците бяха седнали с кръстосани крака върху предния капак на една кола. Статично отблъскващо устройство, сложено между тях, ги защитаваше от дъжда. Когато наближих, те се озърнаха.
— Искаш ли да си купиш страхотен диск, мой човек? Невероятни мацки от Улан Батор. Качество като в Домовете.
Огледах ги, без да бързам, и поклатих глава.
— „Дърво“?
Отново поклатих глава. Стигнах до робота, изчаках пипалата му да ме обискират и понечих да прекрача прага, когато евтин синтетичен глас произнесе: „Чист“. Едно от пипалата ме задържа лекичко.
— Кабини ли искате или бар?
Поколебах се, сякаш тепърва решавах.
— Какво се полага в бара?
— Ха-ха-ха. — Някой бе програмирал робота и да се смее. Звучеше като предсмъртно хъркане на човек, който се дави в сироп. Сетне смехът рязко спря. — В бара гледаш, но не пипаш. Не предлагаш пари, не пускаш ръка. Правило на заведението. Това се отнася и до другите клиенти.
— Кабини — казах аз, за да се отърва от механичния досадник, преди отново да е пуснал зловещия смях. В сравнение с него уличните търговци върху колата бяха истински веселяци.
— Надолу по стъпалата вляво. Вземи си кърпа от нишата.
Слязох по късо стълбище с метален парапет и завих наляво по коридор, под чийто таван се въртяха червени светлини съвсем като тия на автотакситата отвън. Непрестанна ритмична музика разтърсваше въздуха, сякаш бях попаднал в някакво грамадно сърце, пришпорено от тетрамет. Както бе обещал роботът, в една ниша видях купчина чисти бели кърпи. След това идваха вратите към кабините. Отминах първите четири, две от които бяха заети, и влязох в петата.
Подът беше два на три метра, покрит с лъскава сатенена тапицерия. Не личеше дали е изцапан, защото единственото осветление идваше от самотна въртяща се лампичка като онези в коридора. Топлият въздух лъхаше на застояло. Под трептящите сенки, хвърляни от лампата, в единия ъгъл имаше очукан кредитен пулт, боядисан в матовочерно, с червен дигитален дисплей над него и процепи за кредитни карти и пари в брой. Нямаше тампон за ДНК-кредит. Стената в дъното беше от матово стъкло.
Очаквах нещо такова, затова попътно бях изтеглил от един автомат пари в брой. Избрах една по-голяма ламинирана банкнота и я пуснах в процепа. Натиснах бутона за старт. Върху дисплея светна в червено сумата на кредита ми. Вратата зад мен плавно се затвори, заглушавайки музиката, а в матовото стъкло отсреща толкова рязко се блъсна нечие тяло, че аз неволно трепнах. Цифрите върху дисплея оживяха. Засега имах минимални разходи. Огледах тялото, притиснато към стъклото. Сплескани едри гърди, женски профил и неясни очертания на бедра и ханш. От скрити високоговорители долетя тих стон. После глас:
— Искаш ли да ме видиш, видиш, видиш…
Евтино устройство за ехо-ефект.
Отново натиснах бутона. Стъклото стана прозрачно и зад него ясно се очерта жената от другата страна. Тя леко се разклати, за да я видя по-добре, изви тяло, изпъчи гърди, приведе се напред да близне стъклото и дъхът й отново го замъгли. Погледите ни се срещнаха.
— Искаш ли да ме докоснеш, докоснеш, докоснеш…
Не знам дали кабината използваше инфразвук или не, но определено реагирах на обстановката. Пенисът ми трепна и се втвърди. Прогоних тръпката и върнах кръвта обратно в мускулите си, както би го сторила команда за атака. За предстоящото трябваше да бъда спокоен. Отново посегнах към дебитния бутон. Стъклената преграда се плъзна настрани и тя прекрачи напред, сякаш излизаше изпод душа. Жената се приближи, едната й ръка посегна надолу.
— Кажи ми какво искаш, скъпи — изрече тя с дълбок гърлен глас. Лишен от ехо-ефекта гласът изглеждаше някак рязък.
Изкашлях се.
— Как се казваш?
— Анемона. Искаш ли да знаеш защо ме наричат така?
Ръката й заработи. Зад нея таксовият автомат тихо цъкаше.
— Помниш ли едно момиче, което работеше тук? — попитах аз.
Тя се зае с колана ми.
— Скъпи, нито едно момиче, което е работило тук, няма да те зарадва като мен. Е, как искаш…
— Казваше се Елизабет. Така е истинското й име. Елизабет Елиът.
Ръката рязко се отдръпна. Възбудата изчезна от лицето на жената като смъкната маска.
— Какви тъпи номера ми въртиш? От ченгетата ли си? — Тя повиши глас и се отдръпна от мен. — Вече ни разпитваха, мой човек.
— Не. — Аз пристъпих към нея и тя приклекна в добре тренирана отбранителна стойка. Отдръпнах се и тихо добавих. — Не, аз съм майка й.
Напрегната тишина. Жената ме гледаше яростно.
— Дрън-дрън. Майката на Лизи е прибрана на съхранение.
— Не. — Отново дръпнах ръката й към слабините си. — Пипни. Усещаш ли нещо? Заредиха ме в това тяло, но аз съм жена. Не мога…
Жената се отпусна донякъде и с неволно любопитство започна да ме опипва.
— Прилича ми на плът първо качество — каза недоверчиво тя. — Щом току-що излизаш от съхранение, как тъй не са ти пробутали за носител някой кльощав наркоман?
— Не ме пуснаха под гаранция. — Емисарското обучение за работа под прикритие връхлетя в съзнанието ми като ято изтребители на бръснещ полет, зад които оставаше диря от правдоподобни лъжи и предполагаеми истини. Някъде дълбоко в мен трепна радост от мисията. — Знаеш ли за какво ме прибраха?
— Лизи спомена нещо за мозъчни хапки…
— Да. Гмуркане. Знаеш ли в кого се гмурнах?
— Не. Лизи не говореше много за…
— Елизабет не знаеше. А в новините изобщо не го споменаха.
Сочната млада жена сложи ръце на кръста си.
— Е, в кого…
Аз се усмихнах многозначително.
— По-добре да не знаеш. Могъща фигура. Толкова могъща, че да ме измъкне и да ми даде това тяло.
— Ама не чак толкова могъща, че да ти намери нещо с цепка между краката. — В гласа на Анемона все още звучеше съмнение, но вярата напредваше бързо като ято рибки над коралов риф. Тя искаше да повярва в тази приказна история за майката, идваща да търси загубената си дъщеря. — Как тъй ти подбраха обратен носител?
— Сключихме сделка. — Плъзгах се по ръба на истината, за да направя версията си убедителна. — Тази… личност… да ме измъкне, а в замяна аз да извърша нещо. Нещо, за което е нужно мъжко тяло. Ако успея, ще има нови носители за мен и Елизабет.
— Тъй ли? Тогава защо си тук?
Нотката на огорчение в гласа й ясно подсказваше, че нейните родители никога не са идвали да я търсят. И че ми вярва. Бързо добавих последните части от лъжата:
— Има проблем с презареждането на Елизабет. Някой блокира процедурата. Искам да разбера кой е и защо го прави. Знаеш ли кой я накълца?
Тя сведе поглед, поклати глава и тихо отвърна:
— Често се случва момичета да пострадат. Но Джери има застраховка за това. Много е добър в това отношение. Дори ни прибира на съхранение, ако трябва по-дълго време да се лекуваме. Но онзи, който нападна Лизи, не беше редовен клиент.
— Елизабет имаше ли редовни клиенти? Важни хора? Странни личности?
Тя вдигна поглед към мен. В ъгълчетата на очите й долових жалост. Бях разиграл безпогрешно ролята на Айрин Елиът.
— Мисис Елиът, тук всички посетители са странни. Иначе нямаше да идват.
Усърдно присвих очи, сякаш от болка.
— Нямаше ли някой необичаен? Важен човек?
— Не знам. Вижте, мисис Елиът, аз харесвах Лизи, тя бе наистина много мила към мен, когато изпадах в беда, но не бяхме близки приятелки. Тя дружеше с Хлоуи и… — Анемона помълча и бързо добави: — Не е каквото си мислите, но тя, Хлоуи и Мак често споделяха. Нали разбирате, говореха си и тъй нататък.
— Може ли да поговоря с тях?
Тя стреснато завъртя очи към ъгъла на кабината, сякаш бе чула странен шум. Изглеждаше уплашена.
— По-добре не го правете. Нали знаете, Джери не обича да дрънкаме много. Ако ни спипа…
Вложих цялата емисарска убедителност в лицето, гласа и стойката си.
— Е, тогава може би ти ще можеш да попиташ вместо мен…
Уплахата по лицето й се засили, но гласът стана по-твърд.
— Дадено. Ще поразпитам. Но не сега. Трябва да си вървите. Елате утре по същото време. Същата кабина. Ще гледам да бъда свободна. Кажете, че имате уговорена среща.
Сграбчих ръката й.
— Благодаря ти, Анемона.
— Името ми не е Анемона — рязко отвърна тя. — Казвам се Луиз. Така ме наричайте.
Продължавах да я стискам за ръката.
— Благодаря ти, Луиз. Благодаря, че правиш това за мен…
— Вижте, нищо не обещавам — прекъсна ме тя с престорена грубост. — Както казах, ще поразпитам. Само толкова. А сега си вървете. Моля ви.
Тя ми показа как да анулирам остатъка от кредита на таблото и вратата моментално се отвори. Без ресто. Не казах нищо повече. Не се опитах да я докосна. Излязох през отворената врата и я оставих да стои с наведена глава, обгърнала с ръце раменете си. Бе забила поглед в сатенената тапицерия, сякаш я виждаше за пръв път.
Обляна в мътна червеникава светлина.
Навън улицата си беше все същата. Двамата търговци още седяха върху колата и водеха пазарлък с грамаден монголец, който се подпираше на предния капак и гледаше нещо в шепите си. Октоподът вдигна пипала, за да ме пусне и аз прекрачих под ситния дъжд. Докато минавах, монголецът се озърна и лицето му трепна в знак, че ме е разпознал.
Застинах на място. Онзи отново наведе глава и промърмори нещо на търговците. Вътре в мен неврохимията се включи като мощна студена вълна. Отправих се към колата и спорадичният разговор между тримата моментално секна. Ръцете им хлътнаха в джобове и чанти. Нещо ме тласкаше напред — нещо, което нямаше нищо общо с погледа на монголеца. Нещо мрачно, черпещо сила от унилата мизерия на кабината; нещо неуправляемо, за което Вирджиния Видаура би ме скастрила здравата. Сякаш чувах в ушите си шепота на Джими де Сото.
— Мен ли чакаш? — изрекох аз към гърба на монголеца и видях как мускулите му се напрегнаха.
Единият от търговците вероятно усети какво се задава. Той вдигна примирително длан и пискливо изрече:
— Слушай, мой човек…
Стрелнах го с поглед накриво и той млъкна.
— Казах…
И изведнъж светът избухна. Монголецът с рев се отблъсна от колата и насреща ми полетя ръка, дебела като свински бут. Ударът не ме улучи, но макар че го отбих, силата ме отхвърли две крачки назад. Търговците измъкнаха малки, смъртоносни оръжия от сиво-черен метал, които нададоха дрезгав лай под дъжда. Използвайки монголеца за прикритие, аз отскочих от огнените пунктири и стоварих саблен удар в изкривеното му лице. Изхрущя кост и аз се хвърлих покрай него към колата, докато търговците още се мъчеха да осъзнаят къде съм. Неврохимията бе ускорила времето и движенията им се точеха бавно като гъст мед. Една ръка завъртя пистолет към мен и аз строших пръстите й със страничен ритник. Собственикът изрева, а в това време ръбът на дланта ми улучи слепоочието на другия търговец. Двамата се търкулнаха от капака. Единият стенеше, другият беше мъртъв или в безсъзнание. Приклекнах и се огледах.
Монголецът побягна.
Без да мисля, аз прескочих колата и хукнах след него. Приземяването върху коравия бетон изстреля остра болка от петите нагоре към пищялите ми, но неврохимията веднага я загаси. Врагът имаше само десетина метра преднина. Изпъчих гърди и спринтирах.
Отпред монголецът подскачаше в зрителното ми поле като противников самолет в симулатор, опитващ да избяга от огъня. За размерите си бе удивително бърз. Бягаше на зигзаг из сенките между колоните на магистралата. Дистанцията нарасна на двайсет метра. Примижавайки от острата болка в гърдите, аз увеличих скоростта. Капки дъжд шибаха лицето ми.
Гадни цигари.
Изскочихме изпод магистралата на пуста пресечка с нелепо килнати светофари. Докато монголецът минаваше край един от тях, светлината се смени и дрезгав старчески глас ме посъветва: Пресечете сега. Пресечете сега. Пресечете сега. Вече бях пресякъл. Ехото ме гонеше по петите.
Бягахме покрай корпуси на раздрънкани автомобили, които не бяха помръдвали от години. Витрини със спуснати капаци, които може би се вдигаха през деня. Над една решетка на ъгъла със съскане се вдигаше пара, сякаш отдолу дебнеше нещо живо. Уличното платно под краката ми беше хлъзгаво от дъжда и разложените отпадъци. Обувките, които получих от Банкрофт заедно с летния костюм, имаха тънки подметки без грайфер. Единствено съвършеното чувство за равновесие, породено от неврохимията, ми позволяваше да продължавам преследването.
Когато наближи две паркирани таратайки, монголецът хвърли поглед през рамо, видя, че не изоставам, и веднага след втората кола сви наляво през улицата. Опитах се да нагодя траекторията и да го засека, като прекося под ъгъл, преди да стигна до колите, но капанът бе подготвен безупречно. Вече наближавах първата кола и се подхлъзнах, опитвайки да спра. Отскочих от капака на ръждивата машина и се блъснах в решетката на една витрина. Металът издрънча и засъска — слаб електрически заряд против крадци парна ръцете ми. На отсрещния тротоар монголецът увеличи преднината си с още десет метра.
В небето над мен се мярна самотно светещо петънце.
Засякох бягащия силует на другия тротоар и се отблъснах от бордюра, като мислено ругаех импулса, заради който отхвърлих предложението на Банкрофт да ме въоръжи. От такова разстояние спокойно можех да откъсна краката на монголеца с лъчев пистолет. А сега тичах след него и търсех в дробовете си сила да скъся отново дистанцията. Дали нямаше начин да го стресна, за да се спъне?
Не стана точно така. Сградите отляво отстъпиха място на бунище с разнебитена ограда. Монголецът пак се озърна и допусна първата грешка. Спря, хвърли се върху оградата, която изпращя под тежестта му, и се преметна в мрака отвъд. Последвах го със зловеща усмивка. Най-сетне имах предимство.
Може би се надяваше да ме заблуди в тъмното или очакваше да си навехна глезен по неравния терен. Но емисарските навици мигновено разшириха зениците ми и светкавично пригодиха стъпката към издатините и ямите, а неврохимията прибави допълнителна скорост. Обкръжението се носеше призрачно покрай мен както в съня с Джими де Сото. Ако разполагах с още сто метра, щях да догоня онзи приятел, стига и той да не бе снабден с нощно зрение.
В крайна сметка бунището се оказа по-малко, но все пак, когато стигнахме до оградата отсреща, бях възстановил предишната дистанция от десетина метра. Монголецът се изкатери по телената мрежа, скочи оттатък и побягна, докато аз още се изкачвах, но сетне изведнъж сякаш се спъна. Пъргаво се преметнах през върха на оградата. Той обаче навярно чу приземяването ми, защото се извъртя още преди да бе заредил докрай предмета в ръката си. Дулото се вдигна нагоре и аз отскочих с плонж към улицата.
Паднах тежко, оставих върху паважа късчета кожа от дланите си и се преметнах. Там, където бях преди миг, избухна мълния. Обгърна ме остра миризма на озон и в ушите ми нахлу пукот. Продължавах да се търкалям. Квантовият бластер стреля отново и огнена струя прелетя покрай рамото ми. Влажната улица изсъска. Трескаво лазех в търсене на несъществуващо прикритие.
— Хвърли оръжието!
Грозд от пулсиращи светлини полетя право надолу. Високоговорителят кънтеше в нощта като глас на някакво механично божество. Избухна прожекторен лъч и светлината му ни обля в бял огън. Легнал на паважа, аз присвих очи и смътно различих полицейската кола — стандартна машина за борба с масовите безредици, увиснала с мигащи светлини на пет метра над улицата. Леката вихрушка от турбините отхвърляше хартии и парчета найлон към околните фасади и ги приковаваше там като умиращи пеперуди.
— Стой на място! — прогърмя отново високоговорителят. — Хвърли оръжието!
Монголецът завъртя ръка и квантовият бластер описа огнена дъга в мрака, а полицейската кола отскочи, опитвайки да избегне лъча. От един отвор някъде под носа на машината избухна картечен огън, но монголецът вече бе прекосил улицата. С един изстрел разби някаква врата и хлътна в димящия отвор.
Някъде вътре отекнаха писъци.
Бавно се надигнах от земята и погледнах как машината се спуска на един метър височина. Върху тлеещия ръб на кабината изникна пожарогасител и по улицата прокапа бяла пяна. Точно зад мястото на пилота с тихо бучене се разтвори люк и в отвора застана Кристин Ортега.