Гордон Еклунд
Заселване

Младоженците представляваха идеална хармонична двойка и това съвсем не беше случайност, защото великият компютър на старата Земя съзнателно бе избрал имената им поради една причина — тяхното пълно генетично съответствие. Но изненадващото беше, че те се обичаха страстно. Той, Марк Слатър, беше висок, едър и имаше рижа брада; тя, Нара, беше руса, деликатна, крехка и носеше очила без рамки, които правеха очите й огромни. Макар на вид Марк и Нара да изглеждаха пълна противоположност, в действителност те се допълваха идеално във важните неща.

Бяха дошли на Фаровен, четвъртата планета на слънце тип G, за да създадат нов свят. Изоставяна преди заради по-богати и по-плодородни планети, тя сега бе предложена напълно и завинаги на Марк и Нара и на евентуалните им потомци. Те бяха Адам и Ева на Фаровен, но след два века на заселване това вече не представляваше някаква изключителна легенда за жителите на Земята. В доклада на разузнавателната група се споменаваше само за едно значително неудобство — на Фаровен зимите бяха продължителни и тежки, дори в екваториалните райони.

Те пристигнаха през есента. Следобед. Марк излезе от космическия кораб и се загледа в замъгленото небе, където плуваше само една огромна луна. Нара се приближи до него. Хванаха се за ръцете.

— Харесва ми това място — заяви тя.

— И на мен. — Бяха кацнали в горист район. Край краката им течеше малък поток. В далечината се възвишаваха бели върхове, притиснати един в друг като пръстите на някакъв бог. — Трябва да намерим подслон за през нощта — рече той.

— Няма ли да се върнем в кораба?

— Не — отвърна той с решителен вид. — Тази нощ искам да чувствувам под себе си здрава почва.

— Домът ни.

— Да.

Той я поведе далеч от кораба. Прекосиха потока. Топлината от двигателите на кораба беше изгорила само малка част от гората. Дърветата бяха с издръжливи листа. Почвата беше покрита с игли. Имаше голям брой едри шишарки. Беше съвсем друг свят, тихо място, където човек изпитваше желание да ходи на пръсти.

— Струва ми се, че голямото езеро, което забелязахме при спускането към планетата, трябва да се намира някъде тук — каза Марк.

— Защо искаш да се увериш?

— Помислих, че къпането ще ни освежи.

— Не си ли малко луд? Аз съм замръзнала. — Тя потръпна, за да подчертае думите си.

— Така е, защото не си привикнала към околната среда.

— А ти да не си?

— Не, но искам да привикна.

Тя разбра и го хвана под ръка.

— А какво става с нашия подслон?

— Вече съм програмирал Ксар. Преди да се върнем, подслонът ни ще е завършен.

Ксар беше техният робот, кастилски андроид. Приличаше на едър, плешив и блед мъж. Най-мъдрите твърдяха, че очите винаги разкривали истината. „Вътре в себе си роботът е мъртъв. Дори да създадем най-добрите роботи, които могат да съществуват, те няма да имат нито чувства, нито съзнание. Това се чете в очите им.“

Докато Марк и Нара се къпеха в студената вода на езерото, Ксар излезе от космическия кораб и се залови за работа. Разчисти част от терена, отсече няколко дървета, наряза ги и започна да изгражда жилище. Гората ечеше от шума на неговия труд. Завършената барака беше доста скромна. Състоеше се от само една голяма стая. Не му достигна време, за да направи под и да довърши покрива. С камъни, домъкнати от дъното на реката, в един ъгъл на стаята Ксар иззида камина, като прекара комина през едно отверствие в покрива. След като свърши, той застана пред бараката и търпеливо зачака да се върнат неговите повелители.

Малко след това Марк и Нара излязоха от гората с мокри, сплъстени коси. Видяха бараката и се спряха, за да я огледат. Нара първа наруши мълчанието с радостен вик. Тя се хвърли възбудено към Ксар и го целуна.

— Свършил си чудесна работа, превъзходна! — възкликна тя.

Може би беше вярно, но похвалите не означаваха нищо за него. Напълно лишен от чувства, за него гордостта беше също така чужда като алчността или завистта. Създаден преди около един век, той бе служил на няколко господари върху различни планети. Ако получеше силно нараняване — да загуби ръка или око, — без никакво колебание щяха да го изпратят в крематориума. Марк и Нара го бяха купили на търг със средства, предоставени им от Колониалния център на Земята. Всъщност вероятността двойката основатели на нов род да оцелее се повишаваше значително от присъствието на робот.

В бараката Марк и Нара прекараха нощта добре завити направо върху земята. Ксар поддържаше огъня. Денят и нощта бяха малко по-дълги на Фаровен, отколкото на Земята, но Ксар, който беше живял на много планети, лесно преустрои чувството си за време съобразно новите условия.

Сутринта, докато Марк и Нара отидоха отново да се изкъпят, Ксар разтовари от космическия кораб най-необходимите неща. Имаше хранителни резерви, достатъчни за първо време, но зимата щеше да настъпи скоро и нищо не можеше да се засади преди пролетта. Дотогава вероятно щеше да бъде заченато първото дете. Предвиждаше се Марк и Нара да имат девет деца — три момчета и шест момичета. Първородното щеше да е дъщеря.

 

 

Седмиците се занизаха. Марк и Нара се научиха да събират диви плодове, да носят вода, да ходят на лов. Бяха взели със себе си стари пушки с барут, но всичко се разваляше бързо. Явление, присъщо на местната атмосфера — бързо окисляване. Ксар научи Марк и Нара на изкуството да си служат с лък и стрели. За щастие в горите дивечът беше в изобилие. Един вид животни по големина и форма, напомнящи свинете, им доставяха добра храна. В доклада на разузнавателната група не се споменаваше нищо за това същество. Ксар уби първото животно и хапна от него. Тъй като на другия ден нямаше никакви симптоми на заболяване, Марк и Нара също се решиха да ядат месото му. Празнините в доклада на разузнавателната група дразнеха Марк.

— Обзалагам се, че тези мръсници са кацнали върху другата половина на планетата… Задоволили са се с един-два дни изследвания и са взели проби само от района под носа им, за да може компютърът на техния кораб да състави пълна екологична картина на планетата.

Ксар кимна с глава. Той беше чувал да разправят, че подобни неща са ставали в миналото. Повечето хора от разузнавателните групи се интересуваха само от печалбите, които можеха да получат от правата за разработка на находищата с полезни изкопаеми.

Любовта на Марк и Нара остана все така силна. Това не беше нещо, което компютърът можеше да предвиди. Често изолацията и самотата през първите месеци, прекарани в нов свят, превръщаха любовта в омраза, но силата на техните чувства не намаля. Те бяха щастливи, когато се намираха един до друг. Един ден тръгнаха пеша на разходка на изток до подножието на планините. Друг път прекосиха голямото езеро със сал, който им направи Ксар. През отсъствието им роботът довърши жилището. Той укрепи стените с глинена замазка, направи дървен под и нов, здрав покрив. В задната част построи втора стая, в която подреди запасите от храна, водата за пиене и дивите плодове и зеленчуци, които бяха успели да съберат.

Три дни след като Марк и Нара се върнаха от плаването по езерото, настъпи зима. Първата буря избухна без предупреждение — огромен черен облак, дошъл откъм високите планини, покри небето. Един ден слънцето светна на небето като жълто око и на другата сутрин заваля сняг на големи парцали. Въпреки подготовката им внезапната буря ги изненада. Марк отиде да хвърли поглед на запасите и се върна, като потриваше брадичката си.

— Ще ни трябват повече дърва за огрев. Не се знае колко ще трае бурята.

— Ксар може да донесе — подхвърли Нара, излегната върху дебела постелка от кожи с книга в ръка. Тя много обичаше да чете. Ксар за първи път виждаше стара подвързана книга, но според Колониалния център тези книги бяха най-подходящи за образованието в новите светове.

— Аз също ще отида — рече Марк. — Така ще свършим по-бързо. И на него му е студено. Нали, Ксар?

— Да, Марк — отвърна той, макар че това можеше и да не е вярно. Ксар изпитваше физически неудобства, но те не означаваха нищо за него. Нямаше чувства и не можеше да страда.

Марк взе брадвата.

Воят на вятъра изпълняваше страховита симфония. Прозорците дрънчаха, а стените трепереха.

— Моля те, внимавай — каза Нара.

Марк й намигна, нарами брадвата, отвори вратата и излезе. Ксар понечи да го последва. Едва поставил крак на прага на къщата, той разбра колко излишно е да продължи. С бурята бяха дошли и животните. Те бяха хванали Марк и го бяха разкъсали на парчета.

Ксар се отдръпна и затръшна вратата.

— Какво става, Ксар? — попита Нара, като го гледаше втренчено.

Той й съобщи, че току-що са убили Марк.

 

 

По-късно Ксар премисли какво е станало. Както подозираше Марк, разузнавателната група на планетата Фаровен не беше си свършила работата. Явно тези животни спяха през топлите месеци и се събуждаха през зимата. Преди Ксар бе забелязал многобройни пещери из гората и сега съжаляваше, че не ги е изследвал по-отблизо. Доколкото бе успял да ги види, животните бяха четирикраки, с бяла козина, месоядни, с червени очи, приличаха на бели мечки, но бяха по-слаби и по-пъргави от тях. Пред вратата на бараката, изглежда, имаше тридесетина животни.

Ксар укрепи прозорците и вратите с малкото цепеници, които бяха им останали. Нара избърса разплаканите си очи и с труд промълви:

— Защо правиш това, Ксар?

— Могат да се опитат да влязат. Не смяташ ли, че ще си тръгнат, след като… след като свършат?

— Видяха ме. Уверен съм, че ни подушват. Освен това нещо ги е привлякло насам. Сигурно са още гладни.

— Но няма да останат вечно отпред… през цялата зима.

— Надявам се.

— С колко храна и вода разполагаме?

— Имаме достатъчно вода. Ако се наложи, мога да направя дупка на покрива и да взема сняг. Но храна имаме само за три месеца. Ще трябва да я разпределяме на дажби. За щастие аз не се нуждая от много храна.

— Защо?

— Въпрос на възстановяване на клетките.

— Но все пак трябва да ядеш и да пиеш?

— Разбира се.

Тя се замисли над думите му.

— Според доклада на разузнавателната група на планетата Фаровен зимата трае шест месеца. Мислиш ли, че данните са точни?

— Да. Периодът сигурно е бил изчислен автоматично от компютъра на космическия кораб според положението на планетата и периода й на въртене.

— А ние разполагаме с храна само за три месеца?

— Най-много.

Тя се усмихна.

— В такъв случай предполагам, че можем само да се надяваме животните бързо да се откажат и да си отидат.

Но те останаха. Поне два пъти на ден Ксар поглеждаше през една тясна цепнатина, която бе направил в един от капаците на прозорците. Животните не си отиваха. Понякога трудно ги различаваше сред виелицата.

Нощта след гибелта на Марк Нара остана будна до сутринта. После тя мислеше за него само при нужда, и то без никакви чувства. На втората нощ тя предложи на Ксар да легне до нея. Макар да не се нуждаеше от сън в продължение на седмици, той прие, като мислеше, че без огъня през нощта на нея й беше много студено. Те прекараха нощта един до друг, като се топлеха взаимно. На следната нощ тя се прилепи до тялото му. На третата го прегърна.

През деня Нара често четеше. За щастие Ксар бе разтоварил почти всички книги, преди да се появят животните. Въпреки това Нара препрочиташе по няколко пъти някои книги. Стаята не беше добре осветена, пазеха свещите за през нощта и затова Ксар се безпокоеше за очите й. Когато сподели с нея загрижеността си, тя се разсмя и му каза, че приличал на майка й.

— Тя винаги ме възпираше да не чета толкова. Твърдеше, че очите ми щели да се повредят. Убеждаваше ме, че е по-добре да оставя компютърът да ми разправя, но аз винаги четях по-бързо.

— Несъмнено тя е била права. Бурята замъглява прозорците и тук е твърде тъмно, за да се чете по цял ден.

— Толкова по-зле, ще продължа да чета — рече тя, като вдигна предизвикателно глава.

— Не бива — промълви той разочаровано.

Тя го изгледа втренчено.

— Какво значение има? Нима нещо е от значение, ако тези животни не си отидат?

Понякога тя му разправяше накратко съдържанието на книгите, които четеше. Повечето бяха за старата Земя, векове преди човечеството да се замисли сериозно за пътешествия отвъд границите на собствената си планета. Ксар не познаваше човешката история. Той я слушаше с привиден интерес и от време на време издаваше одобрителни възклицания. Един ден Нара го попита дали роботите са писали художествени произведения.

— Когато бях млада, се опитах да стана писателка, все започвах някакъв разказ, но той никога не излизаше от печатащото устройство на компютъра такъв, какъвто си го представях.

— Ние не можем да творим — отвърна й той откровено.

— Защо? — учуди се Нара.

— Творчеството изисква чувства, а роботите са лишени от емоции. Ние познаваме само онова, което можем да видим, усетим, докоснем, чуем или вкусим. За нас е невъзможно да схващаме неща, които надхвърлят собствения ни опит.

— Вие имате чувства.

— Никой робот няма. Това е невъзможно.

— Защо? Вашето тяло е същото като човешкото. Защо да нямате чувства? Какво ви пречи?

Нейните доводи го накараха да се замисли за миг. Досега не се беше сещал за подобна гледна точка.

— Ние не сме човешки същества — отвърна Ксар.

Безпокоеше се също за здравето на Нара. В продължение на няколко седмици тя всяка сутрин се оплакваше от неразположение. Ядеше малко. Самият той се задоволяваше с малко концентрирана храна всеки четири или пет дена. Когато през нощта лягаше до нея, тялото му докосваше нейното и през тънката нощница усещаше ребрата.

Един ден й каза:

— Трябва да ядеш повече.

Тя не отрече, че не се храни обилно.

— Така нашите запаси ще стигнат за по-дълго.

— Това е невъзможно. Проверих изчисленията няколко пъти — нашите хранителни запаси ще се изчерпят преди края на зимата. По-добре е да се храним добре сега и да сме здрави, колкото е възможно по-дълго.

— Какво ще стане, ако животните са все още тук, когато нямаме вече нищо за ядене?

— Тогава ще разгледаме проблема по друг начин. Но от днес ще изготвям хранителните дажби за закуска и вечеря. Ти трябва да изяждаш всичко, което ще ти давам, за да запазиш здравето си.

Тя го загледа втренчено с уголемените си от очилата очи и внезапно избухна в смях. Смя се така сърдечно, че дори се разплака и по бузите й потекоха сълзи. Тя сведе очи и погледна корема си.

Ксар постави ръка на рамото й.

— Какво става с теб. Нара?

— Нищо — отвърна тя.

— Болна ли си?

Тя се обърна и го изгледа. Очите й бяха зачервени, а по лицето й имаше следи от сълзи.

— Добре съм. Само исках да ти… благодаря, Ксар.

— Защо? — видът му беше смаян.

— За… всичко.

По-късно през същия ден тя му призна, че е бременна. Той помисли, че е трябвало да се досети значително по-рано и се укори, че се е държал като невежа. За по-сигурно я накара да направи няколко теста за бременност и установиха, че е вече в третия месец. Момичето щеше да се роди веднага след настъпването на пролетта.

— Трябваше да ми кажеш — укори я Ксар. — Това означава, че се налага да ядеш за двама.

Той увеличи хранителната й дажба и следеше да изяжда всичко, което й дава. Всеки ден поглеждаше през цепнатината в капака на прозореца и виждаше животните. Разбра, че те не са същите, които бяха убили Марк. Явно някои са тръгнали да търсят храна, а други са ги заместили. Помисли си, че животните се ръководят от инстинктите си. Тъй като през зимата нямаше достатъчно дивеч, животът им се ръководеше от нуждата от храна. Изглежда, притежаваха изключително развито обоняние. Може би не можеха да се отдалечат, дори и да искаха. Нещо ги караше да чакат, да ги обсаждат.

 

 

Два месеца след смъртта на Марк една нощ Нара прегърна Ксар и му призна:

— Струва ми се, че съм влюбена в теб.

— Бълнуваш — рече той, без да може да й повярва. — Аз съм робот, нямам никакви чувства. Как е възможно ти, жената, да се влюбиш в мен?

— Защото се лъжеш. Всъщност ти имаш чувства, Ксар. Ти се грижеше за мен, когато бях болна и предпочитах да умра, ти ми помогна да продължа да живея. Ти ми вдъхна желание за живот.

— Аз не мога да отвърна на любовта ти.

— Защо тогава ми помогна?

— По задължение.

— Не ти вярвам.

— Не зная…

Тя постави ръка върху устата му, за да не му позволи да продължи.

— Няма значение. Исках само да знаеш какво изпитвам.

— Но…

— Аз ще умра. Тези животни въобще няма да се махнат. Моля те, не ми обръщай внимание. Остави ме да дам израз на чувствата си.

По-късно, след като Нара заспа, той се измъкна тихо изпод кожените завивки и отиде да погледне през цепнатината в капака на прозореца. В светлината на пълната луна видя животните. Небето беше ясно. По него блестяха звезди. Очите на дебнещите животни блестяха като живи въглени.

Той седна в един ъгъл на бараката с гръб към стаята. Хвана главата си с ръце и се опита да се съсредоточи. Любов. Нара твърдеше, че го обича. Сложността на това чувство го объркваше. Какво ли беше любовта? Дори Нара бе признала, че не е сигурна. Как беше възможно една жена да изпитва чувства към него, машината? Не, не, това нямаше никакъв смисъл. Тя беше болна. Несъмнено налагаше се да се храни по-добре. Утре сутрин трябваше…

Нара извика. Гласът й скъса нишката на мислите му като острието на сабя.

Ксар се втурна към нея.

— Нара, какво има?

— Детето — изрева тя задъхано. — Ще се роди.

След един час се роди. Мъртво. Ксар заповяда на Нара да заспи и й даде успокоително. Взе в ръце ембриона. Какво да го прави? Не искаше да го хвърли на животните. Накрая постъпи по единствения възможен начин — изгори го, докато Нара спеше. Но когато се обърна към леглото, Нара го гледаше.

— Извинявай — каза той.

Тя поклати глава, като мислеше, че говори за огъня.

— Разбирам. Трябвало е да го направиш.

— Исках да кажа за детето. Не трябваше да умре. При твоите и на Марк генетични данни вероятността от аборт беше минимална. Ако се бях грижил по-добре за теб…

— Аз го предизвиках. — Тя отдръпна завивките и му показа празната кутия от лекарство, която стискаше в ръка. — Глътнах всичките хапчета. Намерих ги сред другите лекарства. Бяхме ги взели за всеки случай.

— Но защо, Нара?

— Заради храната. Нямаме достатъчно… за трима. Откакто ти признах, че съм бременна, ти не си ял нищо. Ще умреш от глад. Сега ще има достатъчно за ядене.

— Но бебето…

— То не беше живо. Ако някой от нас трябваше да умре, то беше най-подходящо.

Тя млъкна и избухна в хълцания. Той се приближи до нея и я прегърна. Нара облегна глава на гърдите му. Сълзите й течаха по него. Никога не бе усещал сълзи и си мислеше, че съставът им трябва да е особен, че са по-кисели. Нейните сълзи приличаха на дъждовни капки.

 

 

Мина още един месец. Хранителните им запаси бяха почти изчерпани. Навън животните непрекъснато бродеха наоколо. Нара погледна Ксар и му каза:

— Излишно е да отлагаме неизбежното.

Той поклати глава.

— Съгласен съм, но има и друг начин.

— Какъв?

— Мога да сложа край на живота си. Има различни възможности и тъй като съм робот, никаква болка няма да ми попречи да го сторя. Просто ще спра да дишам, докато умра.

Тя поклати тържествено глава.

— Твоят живот не е проблем, Ксар. Ти почти нищо не ядеш. Проблемът съм… аз.

— Ако умра, ти ще имаш повече храна. Аз… — той се поколеба, преди да продължи. — Моята плът е почти толкова хранителна, колкото концентрираните храни. Така ти ще можеш да оцелееш.

Той очакваше, че тя ще реагира поне отначало с отвращение.

— Не мога да го направя, Ксар. Никога.

— Дори и за да оцелееш?

— Не.

— Защо?

— Защото това ще бъде нещо лошо.

— По-скоро заради табуто на вашата цивилизация относно канибализма? Мислех за него и съм убеден, че в този случай то не е валидно. Тъй като аз съм робот и…

— Няма нищо общо с това.

Той предположи, че Нара не казва истината и продължи да спори с нея, за да се опита да я убеди, че неговото предложение е единственият възможен разумен изход от положението. Като се храни с неговата плът икономично, тя ще може да преживее още няколко седмици, вероятно до настъпването на пролетта.

— Не, Ксар — заяви тя сухо. — Няма да го направя.

— Но защо? Аз не съм човек. Моят живот няма никакъв смисъл, нито някаква стойност. Аз не се различавам от тези… от животните навън.

— Но аз обичам теб, а не тях. — За първи път му говореше за любовта си след нощта, когато бе загинало бебето.

— Невъзможно е — поклати глава Ксар.

— И въпреки това е така.

— Това е… лудост.

— Но е истина.

— Нара, умолявам те.

— Съжалявам, но смяташ ли, че бих могла да лъжа за нещо толкова важно? Как бих могла? Мислех, че те обичам, и се уверих в това, когато те видях как се справи с бебето през онази нощ. Не мога да те изям на вечеря като обикновено парче месо. Не разбираш ли какво ще стане с мен, ако го направя?

Той млъкна, защото разбра, че е безполезно да спори повече с нея. Но не промени мнението си. Независимо дали Нара го обичаше, или не, той трябваше да умре, за да й позволи да оцелее. Не беше в състояние да я принуди след това да яде плътта му, но поне можеше да й даде възможността да го направи. Само да успееше преди това да я убеди, че той е предмет, който тя не може да обича. Само да й докажеше, че е… празен предмет, лишен от чувства, машина от плът, кръв и кости. Но как да го направи? Знаеше толкова малко за любовта, че му беше трудно да…

Чу да затръшва вратата. Вдигна очи и разбра, че е сам. Усети странна болка в гърдите. Изрева и се изправи.

Навън не видя никаква следа от Нара. Животните се бяха събрали в кръг, удряха и разкъсваха нещо, което не се виждаше. Ръмжаха отвратително.

Ксар изрева и се хвърли с голи ръце върху тях. Той притежаваше силата на десетина мъже, но въпреки това имаше малки възможности да оцелее. Уби поне три от животните и рани няколко други, но накрая те го изтласкаха в бараката.

Беше тежко ранен. Останал сам в бараката, той чакаше пролетта и се лекуваше. Хранителните запаси бяха предостатъчни за неговите нужди, но той въпреки това се задоволяваше с малко храна.

Пролетта настъпи също така внезапно като зимата. Дебелата снежна покривка се стопи за един ден и всичко се покри с някаква рядка белезникава кал. Ксар погледна през цепнатината на капака на прозореца и установи, че животните ги няма. Знаеше, че тази година вече няма да се върнат.

Ксар излезе на слънце. С голи ръце изкопа дълбока дупка в почвата. Върна се в бараката и извади някои от личните вещи на Нара: нощницата й, няколко бижута, книгите. Спусна ги на дъното и зари гроба.

Ксар седеше неподвижен върху влажната пръст и едва дишаше. Изненада се от онова, което последва. Той наведе глава назад и отвори уста. Дълго време от гърлото му не излезе никакъв звук. После нададе силен рев.

Заудря с юмруци по земята и във въздуха се разхвърчаха буци кал. Внезапно заплака. Почувствува топлината и соления вкус на собствените си сълзи.

Най-после Ксар се превърна в личност.