Луиз Бегшоу
Искри (8)

Шеста глава

— Добро утро, сър.

— Добро утро, госпожо Пърси.

Хю влезе в кабинета си с решителни крачки, остави куфарчето си на бюрото, отвори го и измъкна куп документи.

— Свържи ме с Луи Метре, ако обичаш.

— Веднага, сър.

Елизабет Пърси му поднесе черен чай без захар в тънка като хартия порцеланова чашка и като всяка сутрин отново се възхити на шефа си. Тя беше на двадесет и осем и много щастливо омъжена, но какво лошо да се порадва на чуждата красота, нали? Днес, както винаги, той бе облечен безукорно, с присъщия му вроден стил — и бе сигурна, че изобщо не се замисля над това. Всичките му костюми бяха правени по поръчка, разбира се, както и обувките, и ризите му. И днес, както всяка друга сутрин, вратовръзката му бе много дискретна — дребни квадратчета в тъмночервено и морскосиньо. Дрехите на Хю Монфърт никога не прикриваха тялото му. Под идеалната им кройка винаги се очертаваха — когато се движеше или стоеше с изправен гръб — стегнатите му мускули, гъвкавата сила на тялото му.

Тъй като тя отговаряше за дневния му график, отлично знаеше как тренира — пет пъти в седмицата ходеше на карате, три пъти — на бокс, и всеки ден, без изключение, посещаваше фитнеса. Сигурно и тази сутрин бе минал оттам — тренировка с боксовата круша, вдигане на тежести. А после сам си е приготвил закуската вкъщи: бъркани яйца, бекон, препечена филийка и вероятно единствен той в цяла Англия все още добавя към всичко и пушена херинга.

Чаят, който му бе сервирала сега, щеше да е последната доза стимулант, която поглъща днес. С обяда не пиеше вино, а и на вечеря рядко изпиваше повече от една чаша. Спазваше изключително здравословен режим, но Елизабет знаеше, че самият той би се присмял на такова описание. Хю просто програмираше тялото си така, че да поддържа възможно най-високо ниво на енергия, за да си върши работата.

Отнасяше се към собствената си физика като към всичко останало — средство за постигане на определена цел.

Хю изгълта чая си наведнъж; беше направо парещ, точно както го обичаше, и подаде на секретарката си празната чашка с чинийката.

— Благодаря ти.

Тя мълчаливо се оттегли и само след секунди на телефона му светна червена лампичка. Той натисна копчето.

— Мосю Метре, сър — с равен глас съобщи секретарката му.

— Свържи ме, ако обичаш.

Хю доволно си помисли колко добре работи Елизабет. Никога повече не би назначил неомъжена жена на работа, поне не и в своя кабинет. Спомни си с досада за последните две девойки, които със сълзи на очи му се бяха врекли в любов. Колко ужасно неприятно се бе получило за всички. Разбира се, беше ги преместил на друго място и бе увеличил заплатите им, но никога повече не искаше да става обект на подобни сцени.

Просто не се интересуваше от жени.

— Хю, момчето ми — гласът на Метре го върна в настоящето. — Поздравления за наградите „Оскар“. Какъв триумф само, направо сме под обсада!

Метре бе неговият човек в Париж, който му служеше за събиране на информация, а освен това ръководеше малкия, но винаги пълен с хора бутиков магазин на „Мейбъри“ на „Рю де Пренс“.

— Да, така чух и аз. — Новата колекция се разпродаваше като топъл хляб и това вече се превръщаше в проблем. Трябваше или да намерят още камъни, или да измислят нови модели. Не биваше да се допуска витрините да останат празни. — Какво става с доклада ти?

— Ще бъде при теб след ден-два.

— Разкажи ми го накратко сега. Чакай за секунда. — Остави французина на изчакване и се свърза с госпожа Пърси. — Задръж всички обаждания — нищо не бива да прекъсва този разговор.

— Да, сър.

— Давай подред — обърна се отново към Метре и извади голям жълт бележник заедно с писалката си „Монблан“.

— Ами, смятам, че моментът е настъпил. Най-сетне.

Хю се усмихна широко.

— Наистина.

Това бяха чудесни новини, далеч по-добри от шумотевицата на наградите „Оскар“ или продажбите на новата колекция. Искаше „Дом Масо“. Бордът на директорите искаше „Дом Масо“. Превземането на компанията би решило всички проблеми, свързани с устремното разрастване на „Мейбъри“. Отново си представи с наслада престижните адреси, старинните магазини, овехтели и нуждаещи се от основен ремонт — на Бонд Стрийт, Пето Авеню, „Рю Фобур Сент Оноре“. Имаха представителен магазин дори в Токио, макар той да им костваше значителни загуби. Освен това имаха и контакти с управителите на мините на „Де Биърс“, с местни майстори занаятчии, с дизайнери, златни мини… всичко.

От девет години се опитваше да изкупи „Дом Масо“. Никакъв успех. Дори не искаха да разговарят с него. Онзи надут пуяк Пиер Масо бе влюбен в славата си и в момичетата по Френската Ривиера, пет пари не даваше за доброто на акционерите си. А след изчезването му Грегоар Лазар настояваше, че трябва да следва волята на Масо. „Мейбъри“, под неговото ръководство, имаше много ясен план за бъдещето, но нямаше достатъчно пари, нито конкретни възможности за едно агресивно изкупуване на акции. Но балансът на силите с всяка изминала година се променяше в негова полза. И той изобщо нямаше намерение да се отказва.

Това бе големият удар. Сделката на сделките. Операция, която щеше да превърне „Мейбъри“ в новата „Тифани“. Така бе представил нещата пред Пийт Стоктън и директорите от борда и те до един се бяха съгласили с него.

— Загазили са — каза Метре. — Последната им колекция е пълен провал.

— Модната колекция или бижутерийната?

— Модната. Направо са ги освиркали на ревютата. Аксесоарите били посрещнати още по-зле. Пълно пренебрежение. Все едно и също, до втръсване — продължи Метре, доволен от разговорния израз, който бе вмъкнал.

— А бижутата?

— Положението им е стабилно, доколкото мога да преценя. Но сметките на компанията са недостижими. Има толкова много променливи. Нашите одитори направо се хванаха за главата.

— Но потвърждават числата, нали?

— Не могат да ги опровергаят. Въпреки че им липсва пълна информация.

— Значи продажбите им са в застой.

— Модната къща сигурно е натрупала огромни загуби, мосю. Истинска катастрофа. Моята съпруга никога не би пазарувала при тях — откровено добави Метре.

Монфърт се усмихна — анализът бе типично френски. Но си спомняше Даян Метре, много стилна дама. Щом тя не искаше да пазарува там, бе склонен да се довери на преценката й.

— Има и още нещо.

— Продължавай.

— Съпругата е обявила Пиер Масо за мъртъв.

Хю въздъхна изненадано.

— Съпругата ли?

Тя не бе дала никакъв знак за личността си, дори не бе продумала, откакто той следеше положението на „Дом Масо“, още когато Пиер бе в компанията. Просто съпруга-трофей, красавица, жена без мнение, доволна да си стои у дома и да сервира чай на приятелките си, докато мъжът й се забавлява с всяка срещната блондинка във Франция. Доколкото му бе известно, дамата си даваше вид, че не знае нищо. Седеше си в онзи огромен замък, навярно заобиколен от прекрасен парк, и може би просто не я интересуваше.

— Кога е станало това?

Направо не му се вярваше. Такава решителна стъпка.

— Само преди два дни. Един познат в съда ми се обади.

— И това означава…

— Тя наследява значителна сума, но по-голямата част отива при сина. Той обаче няма право да поеме контрол над акциите, докато не навърши двадесет и една. Затова понастоящем тя има право на глас по отношение на тридесетте процента на Масо и освен това ще заеме мястото му като председател на борда на директорите.

Монфърт усети как вълнението му нараства.

— Тя няма никакъв опит в бизнеса, нали?

— Никакъв. Той се оженил за нея, когато е била на деветнадесет. Грижела се е за сина им — ето с това се е занимавала.

— Страхотно! — възкликна Хю.

В тона на Метре се долови изненада от бурната му реакция:

— Радвам се, че сте доволен, мосю Монфърт.

— Може би тя ще прояви здрав разум. А ако не, ще се обърнем към акционерите. Винаги са били запленени от чара на Масо, но колкото до съпругата му… не биха искали парите им да се стопят заради председател на борда на директорите без какъвто и да било опит.

— Не вярвам мосю Лазар да я насърчава да се меси в работите на фирмата. Ами ако просто го остави той да ръководи делата на компанията, както досега?

Монфърт се замисли.

— Да, предполагам, че ще го направи, ако има поне малко мозък в главата си. Но вероятно ще успеем да ги сплашим, че има вероятност тя да използва „Масо“ като поредната си играчка. Както и да е, най-доброто, което може да се каже за Лазар, е, че той е познатото зло.

— Той не е ръководител за пример, мосю — тържествено заяви Метре. „За разлика от вас“ остана неизречено, но намекът бе очевиден.

— Тридесет процента са сериозен проблем, но все пак остават още седемдесет свободни — ухили се. — Пиер Масо го няма, а сега и „Дом Масо“ залязва.

— Вие ще се справите много по-добре, мосю.

Монфърт кимна.

— Със сигурност.

— Ще ви изпратя доклада.

— Отлично. Много добра работа. До скоро, Метре — каза той и затвори телефона.

Натисна копчето на вътрешната линия.

— Да, сър?

— Госпожо Пърси, освободете графика ми за следващата седмица, ако обичате.

— Разбира се, сър. — Тя нямаше да зададе нито един въпрос, но той долови любопитството в тона й.

— Заминавам за Париж — поясни. — Запазете ми стая в „Джордж Пети“. И, госпожо Пърси…

— Да, сър?

— Можете да си вземете почивка до края на деня.

— Моля? — не сдържа изненадата си обикновено невъзмутимата Елизабет. — Исках да кажа, извинете ме… едва осем и половина сутринта е…

— Знам. Но днес ще работя у дома. Имам нужда да обмисля някои неща на спокойствие. Има ли нещо спешно, някакви срещи, които не могат да се пренасрочат?

Тя бързо провери в компютъра си.

— Само вътрешни, в компанията.

— Тогава ги отменете.

— Разбира се, сър.

— Сигурно има какво да правите днес, нали?

Елизабет Пърси се усмихна. Колко типично за Хю Монфърт да си помисли, че ако някой не е на работа, значи няма да има какво да прави. Разбира се, че имаше. Щеше да се прибере у дома, да вземе душ, да се обади на Джак в банката и да правят секс като луди. Джак можеше да се измъкне за половин час. А след това би могла да излезе на покупки…

Свободен ден. Монфърт не й даваше и пет минути свободни. Все едно бе дошла Коледа.

— О, да, благодаря, господин Монфърт.

След минута той се появи пред вратата на кабинета си с куфарче в ръка.

— Ами, тогава… забавлявайте се.

— Довиждане, сър — изрече смаяната секретарка.

Какво ли, за бога, му е казал Луи Метре? Сякаш е спечелил от лотарията, мислеше си тя, докато шефът й напускаше офиса със същата решителна походка, с която бе влязъл. Огледа го с възхищение в гръб. Не, сигурно беше нещо по-хубаво от пари; парите никога не биха го измъкнали от офиса.

Е, какво пък. Тя се съсредоточи в своя си ден. Набра номера на банка „Барклис“ на улица „Хай Сейнт Кен“. Може би щеше да хване Джак между две срещи…

* * *

Хю подмина такситата. Беше хубав ден и реши да се поразходи. Лондон, въпреки задушливите изгорели автомобилни газове и тълпите зле облечени туристи, обикалящи магазините, все пак бе прекрасно място в края на пролетта. Небето бе ясносиньо и само няколко бели облачета се носеха от вятъра. Почувства някакъв необичаен прилив на енергия, не точно щастие, а по-скоро удовлетворение. Да, всичко най-сетне си идваше на мястото и той бе доволен от себе си. Беше като онова усещане в клуба, когато играеше шах и погледнеше дъската, за да види матиращия си удар само след няколко хода.

Физическото натоварване щеше да го успокои. Винаги когато преливаше от енергия, хубава или лоша, имаше навик да излиза на разходка. Когато се пенсионира, след около петнайсет години например, щеше да си вземе няколко кучета. Не прекарваше достатъчно време в Ирландия, за да се грижи за кучетата си там, а беше истинско кощунство човек да гледа кучета в Лондон.

Не, точно сега не можеше да си позволи да гледа куче. Нито да се обвързва по какъвто и да било начин, дори и да има желание. Просто пътуваше прекалено много.

Мисълта за Джорджиана изплува в съзнанието му. За пръв път не се опита да я изтласка дълбоко навътре в ъглите на съзнанието си. Понякога имаше нужда да си я спомня, иначе щеше да полудее. Работата го ангажираше през по-голямата част от времето, макар и не напълно. Днес бе чудесен ден. Прие мисълта за нея заедно с болката — напълно спокойно и с много любов.

Винаги бе имало много любов.

Съпругата му. Красавица, макар това да бе най-маловажното й качество. Всички казваха, че са идеалната двойка, старомодно традиционен светски съюз. Той бе по-малкият син на барон Монфърт, а тя — сестра на граф, стройна, грациозна, с много бяла кожа. Макар че нямаше да наследят титли и имения, и двамата разполагаха с достатъчно пари, за да живеят напълно комфортно. Определено щяха да им стигнат за къща в града, както и за имение в провинцията, за коне, както и за частни училища, където да изпратят всичките си красиви и възпитани деца. Тя беше и много интелигентна. Хю бе завършил „Кеймбридж“, а Джорджиана бе учила в Сорбоната; той се шегуваше, че е избрала френски университет само за да е по-различна. Сватбата им бе много бляскава — в малката провинциална църква в Алфристън се бяха събрали много аристократи, както и светски репортери. Всички очакваха да видят плода на подобно династично сродяване и правеха предположения кой ще бъде кръстник на наследника. Някой херцог или дори член на кралското семейство, може би.

Никой обаче не бе проникнал в чувствата на двамата. Хю изобщо не се интересуваше от „династичните планове“ и „подобаващия съюз“ между семействата им. За него не беше важно къде е завършила съпругата му, нито какви земи притежава семейството й в Шотландия. Интересуваше го само тя — мила, сексапилна, забавна. Безкрайно добра — винаги виждаше положителното у всеки.

Това бе жената на живота му и той искаше да има деца от нея повече от всичко на този свят. Много деца. О… Нова силна болка при мисълта за бебето. Спомни си как Джорджи бе изтичала по стълбите с радостни викове, докато размахваше малката пластмасова тръбичка с две сини лентички в отвора. Той я бе сграбчил в прегръдките си, бе я завъртял във въздуха, а сетне внимателно я бе оставил да стъпи на пода, сякаш се боеше да не би да навреди с нещо на бебето — по него време една мъничка точица.

Всичко бе свършило една нощ в Дъблин, когато се прибираха от парти у приятели. Тя бе стъпила на платното на една от тесните улички. Той чу мотоциклета още преди да го види; старите му рефлекси от армията си бяха казали думата и веднага я бе дръпнал. В ръката му остана само парче от роклята й. Още усещаше копринената материя в дланта си, виждаше как тя пада и ужасените очи на мотоциклетиста под каската. Мъжът профуча, без да спре. Тогава не обърна внимание на номера на мотоциклета, наведе се над жена си, взе я на ръце. Викаше за помощ, но знаеше, през цялото време знаеше, че е прекалено късно. Заради стъкления й поглед. И все пак имаше толкова малко кръв, само една лека драскотина на слепоочието. Джорджиана го гледаше право в очите, спокойна, леко удивена…

В болницата не се отдели от нея, докато не дойде погребалният агент. Бе заминал за Ирландия със семейството си, а се върна с ковчег.

След това нямаше други жени. Поне такива, които да имат значение. Понякога канеше някоя платена жена, когато не можеше да издържа повече. Но тези момичета, макар да бяха от висока класа, каквото и да значеше това, го отвращаваха. Поради факта, че просто ги използваше, а след като парещата нужда вече я нямаше, той се отвращаваше и от самия себе си.

Е, сега настроението му наистина се скапа. Представи си Пийт Стоктън, който се заглеждаше по момичетата в магазините, и това го върна в настоящето. И той беше като Пийт. Той, Хю Монфърт. Стряскаща мисъл. Закле се никога повече да не го прави, но подобно обещание вече бе давал и бе нарушавал няколко пъти, тъй че не си повярва особено.

Монфърт спря рязко насред улицата и си пое дълбоко въздух.

— Внимавайте къде вървите, господине — сопна му се някой.

Загледа се във витрината пред себе си. Магазин „Либърти“ — на манекена бяха изложени крещящи дрехи с марката „Бътлър и Уилсън“. Веднага забрави мислите си за дебелака Пийт и за собствената си слабост. Бе отдал почит на спомените си за Джорджиана и сега можеше да продължи нататък. Работата заемаше целия му живот, а ето че пред него се бе открила възможност за невероятен триумф.

Хю стигна до входната врата на дома си и влезе. Както винаги, обстановката тук веднага му подейства успокояващо. Бе подредил къщата точно както му харесваше: тръстикови рогозки по пода, тъмночервени тапети, тежки завеси на „Уилям Морис“, оригинален модел, на прозорците. В комбинация със старинните мебели, някои от които му бяха подарени от по-големия му брат и бяха пренесени направо от къщата, в която бе прекарал детството си, целият му дом представляваше едно истинско топло убежище. Затвори вратата, за да се изолира от Лондон — и сякаш отново се пренесе в провинцията.

Окачи палтото си в дрешника и се запъти право към кабинета си. Лаптопът изглеждаше някак не на място върху старинното махагоново бюро, но сега не посегна да го включи; имаше нужда да помисли, просто да анализира.

Какъв беше подходящият начин да се подходи към проблема? Можеше ли да направи нещо, което да му гарантира сделката, без да има нужда от скъпоструващите съвети на правния отдел и инвестиционните банкери?

Разбира се. Жената. Софи Масо. Сега всичко бе в ръцете й. С нейните трийсет процента лесно щеше да получи контролния пакет акции.

Усмихна се. Вярно, щеше да е досадно да лети до Париж и да омайва самонадеяната млада вдовица на плейбой като Пиер. Понеже бе познал голямото щастие на истинската любов в брака си, той презираше мъжете и жените, които сключват брак по сметка. Софи Масо навярно бе от типа жени, които нямат търпение да се докопат до замъка, богатството, прислугата и никога не бе възразявала на целия този маскарад. Навярно подобна на повечето съпруги на неговите познати — малко по-добри от професионални проститутки. Просто с по-добър подход към маркетинга.

Но фактите си оставаха. Мадам Масо бе най-големият акционер и председател на директорския борд. В това бе предимството й. Жените… едва успяваше да ги държи на разстояние. Софи Масо едва ли щеше да се окаже проблем, мислеше си Монфърт. Седна зад бюрото си, извади писалка и се зае да скицира плана си.