Луиз Бегшоу
Искри (17)

Петнадесета глава

Софи не можеше да се съсредоточи. За пръв път бе благодарна на Катрин. Суровата школа на свекърва й по отношение на светските обноски сега й беше от полза, тъй като се налагаше да танцува и да се усмихва, да се старае да не засегне никого с недостатъчно внимание, макар мислите й да бяха на съвсем друго място.

Как смееше този човек? Направо не можеше да повярва. Как смее! Отколешният враг на съпруга й да се появи на благотворителен бал и да се опита да се възползва от нея? Само защото на Грегоар му се налагаше да работи тази вечер. Хю Монфърт сигурно го бе планирал предварително; знаел е, че ще бъде сама. Без съмнение той я мисли за невероятно глупава. Да не би да си въобразява, че не е чувала името му?

Че просто ей така ще прехвърли трийсетте процента акции на Том на някакъв амбициозен бизнесмен с отколешни апетити да изкупи компанията?

Хрумна й, че изобщо нямаше да знае кой е Хю Монфърт, ако за него не бе й казала Джуди Дийн, и изпита силна благодарност към нея.

Грегоар дори не й бе споменал за този случай. Вероятно не бе искал да я тревожи.

Постара се да се овладее.

— Софи, защо изобщо не хапваш?

Ришар дьо Белфон, барон Дьо Фосен, съседът й на масата, се наведе загрижено към нея. Тя погледна чинията си — патица с горчив ябълков сос.

— Да, много е вкусно — съгласи се тихо и насила преглътна една хапка.

— Софи никога не хапва, Ришар — с престорена усмивка се обади Марго, съпругата му. — Как иначе ще има такава перфектна фигура.

— Много си мила, Марго — механично отвърна Софи.

Обходи масата с поглед; шестима от любимите гости на Пиер — всички или със стари благороднически титли, или много богати; от дясната й страна седеше един политик, заместник-министър на културата, „резервният“ гост на масата. Той цяла вечер я обсипваше с внимание, но тя едва отвръщаше на настойчивите му комплименти и любезни забележки за обстановката наоколо.

С досада си помисли, че би било добре Грегоар да е тук.

Разбира се, не можеше да е до нея денонощно. Идваше в дома й в замъка или я канеше на обяд; виждаха се всеки ден, откакто бе напуснала компанията; от онзи момент, когато бе решила повече да не ходи в офиса, а той бе дошъл при нея, бе целунал ръката й и бе заявил любовта си.

Софи побутна храната с вилицата си и повъртя в ръка чашата с шампанско. Да, по-добре да си мисли за Грегоар. Той я бе взел в прегръдките си и я бе целунал много умело. И макар тя да бе доста скована и неотзивчива, той нямаше нищо против. Каза й, че знае, че е католичка, и ще изчака.

Тя самата бе очаквала да се разтопи в ръцете му. Е, какво пък, вероятно просто й липсваше практика. В крайна сметка бяха минали няколко години.

Тази насока на мислите не я удовлетворяваше особено, но тя се постара да се фокусира върху спомена за любезността на Грегоар, загрижеността му за чувството й на неудобство, склонността му да приеме нейното темпо. Обаждаше й се всеки ден, изпращаше й цветя и идваше да я види възможно най-често; естествено, имаше и вечери, когато се налагаше да работи.

Всъщност, допреди тази вечер, гузно си призна тя, бе очаквала всички тези общи моменти с нетърпение. Преди да й разкрие чувствата си, тя бе копняла той да заяви нещо гласно, а сега, когато направо я обсипваше с внимание, сякаш й се искаше да я остави на мира за малко; не можеше да проумее подобно малко противоречие в себе си.

Но това чувство се бе променило тази вечер, когато се появи Хю Монфърт. Сега определено искаше Грегоар да е до нея. Той щеше да го сложи на мястото му.

Когато прецени, че е безопасно, тя погледна дискретно към масата на Монфърт. Можеше да зърне само гърба му, по явно не бе особено притеснен от упрека й. Беше ангажиран в задълбочен разговор с другите гости на масата. Да не би да е очаквала, че ще хукне презглава навън от срам?

Веднага щом прецени за разумно, Софи се извини на сътрапезниците си и се запъти към гардеробната. Асистентът там й подаде палтото с възхитена усмивка — беше стар модел от прекрасен копринен брокат от Китай, предимно в сребристосиво, украсен с перли. Но Софи дори не забеляза ласкателството. Махна на шофьора си и нетърпеливо го зачака да се приближи.

От време на време хвърляше притеснен поглед към залата. Дали Монфърт бе забелязал тръгването й? Сигурно. Но не я бе последвал. Мислено си приготви няколко хапливи забележки, за всеки случай.

Този мъж изобщо не бе такъв, какъвто си го бе представяла. Без да се взима под внимание класата, от която произхождаше, дори само името му говореше много неща. Но тя бе очаквала да срещне един разглезен, безволев възпитаник на частно училище, който само търси да заграби успеха на Пиер и Грегоар и се сърди, когато му откажат нещо.

Монфърт съвсем не бе такъв. Беше на нейната възраст, може би с година-две по-голям; добре облечен, без видим белег да полага специални грижи за себе си, което тя по принцип никак не харесваше у мъжете. Висок колкото Грегоар, но очевидно фигурата му излъчваше по-голяма сила. Дори мисълта за това я накара да потръпне, макар че вечерта бе топла. Беше подчертано мускулест, а движенията му издаваха пълен контрол над тялото; у него имаше нещо хищническо, и то не само в смисъл на бизнес апетитите му. Софи закопня за утехата на Грегоар.

Веднага щом се настани удобно на задната седалка в лимузината си, тя посегна към телефона и набра прекия номер в кабинета му. Никой не отговори. Даде на шофьора домашния му адрес.

Колата прекоси плавно чакълестата алея и след миг се включи в неоновия поток на уличното движение в нощния Париж. Софи бе сред първите, които си тръгват, но не я интересуваше. Беше се появила на събитието и това стигаше, за да представи фирмата. Сега имаше по-приятно занимание.

Е, поне известна доза забавление, призна си тя. Естествено, бе лудо влюбена в Грегоар и й бе приятно да я ухажва, но все пак…

Истината бе, че времето извън офиса й се бе сторило съвсем, ама съвсем леко скучновато. Като се замислеше, дори и преглеждането на докладите сякаш бе по-интересно. А и можеше да си приказва с Джуди Дийн. По някое време тя бе дошла да я посети в замъка, но не беше същото. На Софи й бе харесало да работи. Не бе истинска работа, разбира се, не като тази на Джуди — знаеше го, — но все пак бе забавно поне да се опита да осмисли нещо по-важно от засаждането на градината с цветя или грижите за имението.

А сега имаше важни новини — сега тя можеше да помогне на Грегоар! Врагът им отново дебнеше наоколо. Грегоар, естествено, щеше да знае как да го елиминира. Запита се, леко притеснено, дали той ще се засегне, ако го помоли да я осведоми как вървят нещата.

Стигнаха до булевард „Ла Рен“ с неговите нови градски къщи в редици от двете страни. Грегоар живееше в третата и тя забеляза, че още свети. Отвън бе паркирана кола, малко „Рено“, затова нареди на шофьора да изчака наблизо и изскочи от колата, като внимателно повдигна полите на палтото и роклята си, за да не ги опръска в калта. В химическото чистене бяха много добри, но човек не можеше да очаква чудеса.

Софи натисна звънеца на вратата. Чу леки стъпки по стълбището и вратата се отвори.

— Да? — посрещна я младо момиче.

Софи примигна. Девойката не бе на повече от деветнадесет, с изрусена коса, подстригана на черта до брадичката. Беше симпатична, с кафяви очи и беше облечена с джинси и риза, която приличаше на мъжка — с тънки червени райета върху бял фон.

— Извинете, вероятно съм объркала къщата — сконфузено каза Софи.

Кварталът бе скъп, но къщите бяха абсолютно еднакви отвън.

После долови по-тежки стъпки, които разпозна; беше той. Грегоар изтича по стълбите усмихнат. Беше с бяла риза, вратовръзка и панталони и ухаеше на скъп одеколон. Целуна галантно ръката й.

— Скъпа моя! — възкликна той. — Заповядай, толкова се радвам да те видя.

Софи се загледа объркано в младата жена.

— Извини ме — продължи Грегоар. — Това е Лиз, новата ми секретарка. Лиз, това е дамата, за която ти говорех, мадам Масо, собственичката на компанията.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, мадам — обади се Лиз. — И голяма чест.

Софи стисна ръката й, като се почувства безкрайно глупаво.

— Решихме да дойдем да поработим тук, тъй като има толкова много за вършене; късно е и си казах, че е добре поне да взема пица за Лиз — поясни Грегоар.

Софи погледна към всекидневната — там наистина имаше отворена кутия с пица върху скъпата ниска масичка с плот от дебело зелено стъкло. Усмихна се.

— Не предполагах, че обичаш да хапваш пица.

— От време на време — отвърна той. — Заповядай, влез.

Момичето леко се дръпна назад и Софи пристъпи в коридора.

— О, каква рокля само — възкликна то.

— Благодаря. — Софи прие комплимента й леко смутено.

Погледна Грегоар, който мигновено й се притече на помощ.

— Лиз, след като мадам Масо е тук, ще приключим за тази вечер. Можеш да довършиш печатането на записките си у дома.

— О, да, мосю — отвърна момичето.

— Само гледай да дойдеш рано сутринта, в седем и половина — спокойно нареди Грегоар.

— Да, мосю. Довиждане, мадам. Беше ми приятно да се запознаем.

— И на мен — отвърна Софи, която се успокои след затварянето на вратата. — Съжалявам, мили; не предполагах, че ще работиш по това време.

— Почти приключвахме. — Грегоар стисна дланта й. — Така се радвам, че си тук; ти си много по-забавна от досадното проучване на доставчиците на диаманти. Позволи ми — посегна да вземе сребристото й палто. — Зашеметяваща рокля, скъпа. Как изкара вечерта без мен?

— Хубаво е, че питаш — започна Софи и се отпусна на едно от кожените му кресла. Вече се чувстваше в по-познати води; да ревнува от секретарката му, какво би могло да е по-глупаво от това? — Имах неочаквана среща.

— С кого? — Лазар отиде в кухнята. — Чай? Кафе? Аперитив?

— Нещо съвсем меко и без кофеин, ако имаш. Чай от лайка би било чудесно. Та… срещнах Хю Монфърт.

Софи наблюдаваше Грегоар, докато се суетеше в модерната си кухня, оборудвана в матиран хром; гърбът му се скова.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Напълно, той сам ми се представи.

— И сигурно ти е направил оферта за компанията — пошегува се Грегоар.

— Точно така.

Той се завъртя кръгом и зяпна.

— Моля?

— Каза, че има предложение за мен. Отговорих му, че отказвам — увери го Софи. — Посъветвах го да се обърне към теб.

Лазар наля кипналата вода в глинена каничка.

— И как реагира той?

— Осведоми ме, че ти „не правиш най-доброто за интересите на акционерите“ — цитира думите му Софи и добави: — Самонадеян глупак!

Забеляза, че Грегоар прие информацията много сериозно. Ръцете му трепереха, докато оставяше на масата чашите и чинийките.

— Нагъл тип — изплю ядно той. — Нахален простак.

— Не се тревожи — успокои го Софи. — Не взех насериозно този господин дори и за миг.

Грегоар си пое дълбоко дъх, после отново, приближи се до нея и остави чашата на масата.

— Захар? — предложи й.

Тя поклати глава, а той улови ръката й и отново я целуна, този път с повече страст. Това предизвика лека тръпка у Софи.

— Грегоар… — каза плахо. — Съжалявам, аз просто… Нуждая се от повече време, за да свикна… Толкова години минаха.

Прозвуча като оправдание. Дори и за нея. За миг, тя си спомни Пиер и неприязънта си винаги, когато той дойдеше в спалнята й, отметнеше завивките и легнеше до нея, а тя оставаше неподвижна и изтръпнала от страх, стискаше зъби и се молеше всичко да свърши по-бързо.

Грегоар се усмихна с разбиране, после вдигна ръка и погали с пръст врата й.

— Не се тревожи, скъпа, знам, че си религиозна. — Стана, за облекчение на Софи. — Намирам го за очарователно — каза той. — Красивите жени невинаги са толкова добродетелни.

Тя сведе очи. Съвсем не бе светица, ако това имаше предвид.

— Остани за миг така, скъпа моя — помоли той и се скри в спалнята.

Софи отпи от чая и се постара да преодолее нервността си. Трябваше просто да свикне с идеята за мъжко докосване. Нямаше защо да се страхува. Едва ли щеше да й се нахвърли на момента.

Грегоар се появи отново и прекоси стаята. После взе дланта й и коленичи на пода. Софи зяпна, когато измъкна малка червена кутийка.

— Не е модел на „Масо“ — измърмори той. — Надявам се, че нямаш нищо против… искам двамата да имаме свои лични спомени, само наши. Взех го от „Картие“.

Вдигна капачето. Вътре имаше огромен, много чист диамант, шлифован овално и обкован в платина; скъп, макар и доста обикновен. Всъщност класически модел, поправи се мислено Софи.

— Красив е — възкликна механично тя.

— Надявам се скоро да мога да сменя и името ти, както и бижутата — каза Грегоар. — Имах намерение да изчакам, но защо да чакаме? Софи… знаеш, че те обичам; ще се омъжиш ли за мен?

* * *

Тя каза „да“, разбира се: не можа да измисли друг разумен отговор. Грегоар я обичаше, тя него също… сигурно го обичаше. Той бе склонен да я чака; имаше собствено богатство. А и тя бе толкова изморена от самотата си.

Той тържествуващо сложи пръстена на лявата й ръка, до другия й годежен пръстен и брачната халка. Не й беше по мярка, но Грегоар я увери, че ще го коригира незабавно.

— Трябва да се оженим възможно най-скоро. Съобщи на Том. Вероятно можем да организираме сватбеното тържество в замъка още следващата седмица.

Софи се засмя.

— Следващата седмица? Не се шегувай.

— Забравяш, че трябва да чакам да се любя с теб след сватбата ни. Не бива да ме кориш, че съм нетърпелив. — Грегоар се приближи и седна до нея на дивана. — Наистина, скъпа моя; обичаме се, глупаво е да отлагаме.

— Сватбата е щастливо събитие, няма нужда да прибързваме. — Щеше да й бъде приятно възможно по-дълго и обстойно да се занимава с планирането на тържеството. — Освен това трябва да съобщя много внимателно новината на Том. Напоследък му се насъбра много.

— Ще се оправи — нетърпеливо продължи Лазар. — Трябва да приеме, че имаш право да продължиш живота си.

Софи го зяпна.

— Не можем да се оженим другата седмица, Грегоар! Бъди разумен. Не съм прекарала в траур и шест месеца. А и църквата ще те накара да изчакаш поне шест месеца, да посещаваш предсватбени курсове… макар че отец Сабен би направил изключение за мен… за нас…

— Шест месеца! — избухна той. — Но той е мъртъв от седем години! Не мога да чакам шест месеца…

После се сепна и се овладя.

— Виж ме само, държа се глупаво. Истината е, че отдавна го планирам, а и времето без теб ми се струва безкрайно.

Думите му бяха меки, но Софи вътрешно някак се отдръпна; блясъкът в очите му я бе стреснал; никога не го бе виждала толкова разгневен.

Той забеляза реакцията й.

— О, скъпа моя, стреснах те, и то в такъв специален миг.

— Няма нищо. Просто си много развълнуван.

— Точно така — каза той. — Нали знаеш, когато много очакваш нещо да стане… и когато най-сетне се решиш да действаш, тогава ти се ще да се случи на момента.

— Разбирам — каза Софи. Тя се изправи. — Добре, утре ще говоря с отец Сабен.

— Да — нетърпеливо закима Грегоар. — Може би ще успее да ни уреди нещо, с малък компромис с правилата. Да ускори нещата. В замяна на дарение, може би.

Забеляза изражението й и вдигна примирително ръце.

— Добре, добре, ще чакам колкото се налага, само се надявам да не е прекалено дълго.

Софи му подаде пръстена, който й бе прекалено малък, и изчака, докато той й донесе палтото и й помогне да го облече. Мислено си повтаряше, че всичко е наред и дори трябва да е поласкана от факта, че Грегоар толкова бърза да се ожени за нея.

Обходи с поглед дома му: определено бе обзаведен скъпо, макар да не бе по вкуса й. Грегоар бе горд мъж, извинително си каза тя; загледа се в снимките, на които той бе на откриване на нов магазин на „Масо“, сред група бизнесмени, а на един кадър се здрависваше с бивш премиер на Франция.

Неясен хлад обви сърцето й и погледна снимката по-отблизо. Грегоар стискаше ръката на мосю Жоспен и се усмихваше. Беше облечен в сиво-черен костюм, тъмносиня вратовръзка и…

… бяла риза с тънки червени райета.

Беше я виждала — къде, кога? Съвсем пресен спомен…

Същата риза, с която бе облечена Лиз.

— Добре ли си, любов моя? — нежно попита Грегоар, докато загръщаше палтото около раменете й.

Софи откъсна поглед от стената и за втори път тази вечер използва техниката, на която я бе научила Катрин Масо за запазване на самообладание — специалния светски тон, равния учтив глас.

— Добре съм. Цялото това вълнение, нали разбираш, скъпи — отвърна тя. — До утре.

Целуна го по бузата. Той отвори вратата и Софи, с разтуптяно сърце, се зарадва, като видя шофьора да я чака търпеливо, със светнати фарове.

Излезе да й помогне да се настани, тя бързо се качи и нервно-облекчено потъна в лукса на тапицерията.

— У дома — нареди припряно.

— Разбира се, мадам. Надявам се, че вечерта е била приятна.

Софи не отговори. Гледаше Грегоар Лазар, който още стоеше на стъпалата пред къщата. Изглежда бе усетил, че нещо не е наред. Беше се вторачил в затъмнените стъкла на колата й, сякаш се мъчеше да проникне през тях и да разгадае какво става. Софи беше изтръпнала — и макар с плаха надежда да си каза, че сигурно си въобразява какво ли не, усети да я залива внезапна силна вълна на омраза.

Колата потегли, той се обърна и влезе в къщата.

Софи въздъхна с облекчение.