Луиз Бегшоу
Искри (29)

Двадесет и седма глава

— Тялото Христово — обяви отец Сабен.

— Амин — отвърна Софи.

Тя отвори уста, младият служител задържа подноса под брадичката й, а старият свещеник благоговейно й поднесе нафората. Софи се изправи и се върна на мястото си на пейката; светото причастие бе приключило, тя отново коленичи и се опита да се помоли.

Днес обаче й бе трудно. Загледа се в гладкия дървен под, който бе излъскан от стотиците години, през които богомолците от паството бяха коленичили и се бяха молили тук. Тъмните дървени пейки бяха доста тесни за телата на хората от двадесет и първи век, но никой не се оплакваше; бяха красиви, както и цялата малка църквичка.

Софи впери очи в бронзовата статуя на Светата Дева над олтара и се опита да се съсредоточи, да отправи благодарността си за Светото тайнство. Но Девата само стискаше здраво сина си; притискаше го до себе си, сякаш никога не би го пуснала.

Образът на майчината любов от статуята изпълни очите й със сълзи и тя се извърна. Том беше тук. В Париж — при онази нахална стара вещица! Катрин. Но не, не биваше да я нарича така — не бе християнско. Стегна се и обърна поглед към красивите витражи, където имаше прекрасно изображение на света Жьонивиев.

— Нека се помолим — прикани ги отец Сабен.

Софи въздъхна и се изправи на крака. Отецът довърши последните молитви, помоли ги да сведат глави и им даде Божията благословия. Веднага щом произнесе последното „амин“ и разпусна службата, Софи побърза да се измъкне тихичко от мястото си, поклони се и излезе от църквата.

Изскочи на ярката слънчева светлина, примигна, за да прогони сълзите си, и се озърна за шофьора. Къде ли беше той? Не искаше никой да я види насълзена. Раздорът между членовете на семейството в големия замък бе тема на клюки в малкото градче и бездруго, а това само щеше да влоши нещата.

Не можеше да види Ричард. Никъде по улицата нямаше празно място за паркиране. Предположи, че той обикаля по уличките наоколо. Вътре в църквата заглъхваха последните ноти на химните. Софи забързано пое в обратната посока. Трябваше да се махне оттук; можеше да се обади на Ричард по мобилния телефон и да го помоли да я вземе от кафене „Мариан“. Разходката щеше да я разсее и да й даде време да възвърне самообладанието си.

— Софи! — Отец Сабен бе изтичал запъхтян да я догони, с развято расо и стиснал шапката си с костеливата си ръка. — Софи, къде отиваш?

— Извинете… извинете ме, отче. Не мога да остана.

— Но трябва, наистина. Иди отзад в дома ми. Вратата е отворена.

— Не и тази неделя…

— Точно тази неделя. Заради младия Томас е, нали, скъпа?

— Аз…

Не можеше да продължи. Буцата в гърлото й отново се надигна, прекалено голяма, за да я преглътне, и една огромна сълза се търкулна по бузата й.

— Просто влез вътре — прошепна старият свещеник.

Една едра дама излезе от църквата и присви очи, забелязала разплаканата Софи. Забърза любопитно към нея, но отец Сабен я пресрещна и ловко я отведе настрани.

— Мадам Естел, колко се радвам да ви видя пак. Къде е съпругът ви тази сутрин? Болен? Много съжалявам…

Софи се отправи с бързи крачки през градинката на свещеника към скромния му дом.

* * *

— Къде е шофьорът ти? — попита отец Сабен, докато й подаваше запарения чай от торбичка.

— Паркирал е нагоре по улицата. Обадих му се. Ще ме изчака.

— Софи — укорително подхвана свещеникът. — Много лошо е да го караш да работи в светата неделя. Незабавно трябва да престанеш с това. Можеш и сама да караш колата си, поне за ден.

— Не мога да шофирам. — Никога не бе намерила време и средства като момиче, а после, когато Пиер я бе срещнал, винаги имаше на разположение шофьори. Веднъж бе повдигнала въпроса, но той не искаше и да чуе за подобно нещо. Мадам Пиер Масо не шофираше — тя винаги се возеше. — Все едно — продължи бързо тя, тъй като старият човек отново бе отворил уста несъмнено, за да я посъветва да върви пеша, — Ричард е евреин, отче; почива в събота.

— О! Хм, добре тогава. Внимавам за такива неща, както знаеш.

— Знам.

— Как е чаят ти?

— Чудесен е — излъга Софи.

Отец Сабен отпи от кафето си. Ухаеше прекрасно. Софи го погледна завистливо.

— Чух за завръщането на сина ти — каза той.

Тя отново се натъжи.

— От кого? — попита настоятелно. — Кой би могъл да знае?

— Всички, скъпа моя — отговори й свещеникът, сякаш въпросът бе наистина глупав. — Знаеш как е в градчето ни.

Софи прехапа устни. Да, естествено. Всички знаеха. И защо не? Сега започваше да осъзнава колко изолиран и ограничен е бил животът й в замъка под крилото на Пиер. Светът навън бе огромен и тя трябваше бързичко да влезе в ритъма му. Никога вече нямаше да бъде покорната домакиня.

— Мисля, че той ме мрази — каза Софи. — Моят син. Моето… моето дете.

— Разбира се, че не те мрази.

— Разбрах едва в петък. От секретарката си — унизена сподели Софи. — Селин дойде и ме попита дали знам. Беше толкова притеснена, когато ми го съобщи. Но не искаше да изпадам в неловко положение. — Тя преглътна с мъка. — Посрещали са гости, Том и Катрин. И са излизали на вечеря, на театър, все с наши приятели, хора, които смятах за свои приятели. Дори вестниците са писали за това. Аз просто не чета книжарските рубрики.

Извади носна кърпа от черната си чантичка „Шанел“ и съкрушено издуха носа си.

— Говорила ли си с него?

— Нямам представа къде е. — Поклати глава.

— А мадам Катрин?

— Не е в къщата си в имението; не и когато се опитвам да се видя с нея. Икономът й не ме пуска вътре. А тя не отговаря на обажданията ми.

— Отказва да говори с теб?

— Така е, а и постоянно е в Париж. Направо са неразделни със сина ми.

— Той е неин внук.

— Тя няма право да застава помежду ни! — избухна Софи и отново се разплака. — Какво прави? Винаги ме е мразила, винаги! Том трябва да е в Оксфорд, да учи за изпитите си. Захвърлил е всичко!

— Не можеш да бъдеш сигурна. Може да е взел друго решение, да се е споразумял с ръководството.

— Едва ли. — Софи си припомни купоните, връзките му с момичета, пиянските гуляи, предупрежденията на преподавателите му. — Никога не се е старал много в учението.

— Би могла да се обадиш и да разбереш.

— Няма да питам разни непознати какво става със сина ми! — ядоса се Софи.

Отец Сабен спокойно отпи глътка от кафето си.

— Извинете ме… извинете ме, отче — разкаяно го погледна тя.

Той само махна с ръка.

— А твоята секретарка каза ли ти друго нещо?

— Да. — Софи остави чашата с чая. — Каза, че възнамеряват да дойдат на моето парти. На новото представяне на марката ни. И двамата, макар да не са поканени.

— Едва ли би могла да ги спреш.

— Така е. Пресата ще бъде там, отче. Разбирате ли, нямам никакво време да възродя компанията преди събранието; но трябва да накарам акционерите да повярват, че мога да го направя наистина.

— Значи това парти е много важно за работата ти, така ли?

— От него зависи всичко.

Софи попи сълзите си.

— И се опасяваш, че синът ти и мадам Катрин се канят да го съсипят.

— Да, а също и… — Тя потрепери. — Притежават голям дял акции. Проверих при адвокатите ни. Ако се съюзят, имат общо петнайсет процента.

— Но ти имаш много повече. — Старият човек се намръщи. — Опасявам се, че бизнесът за мен е неясна територия, Софи. Повече съм загрижен за сина ти. За семейството ти като цяло. Струва ми се, скъпа, че ако се сдобриш със сина си, и опасността за бизнеса ти ще отмине.

— Остава Катрин. — Искаше й се да добави „онази проклетница“, но все пак говореше със свещеник. — Нея никога няма да успея да убедя.

— Мадам Катрин притежава… — Той подбираше внимателно думите си: — … силно развито чувство за благоприличие. Ако между теб и сина ти цари съгласие, тя никога не би посмяла да гласува срещу теб, защото това би предизвикало хорските приказки.

— Може и да сте прав.

— И не я съди прекалено строго, Софи. Трябва да обичаме и враговете си.

Тя стисна зъби. Бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

— Освен това ти загуби само съпруга си. Тя загуби сини си. И ти си майка, трябва да я разбереш. Не би престанала да обичаш Том, дори когато станеш на осемдесет, нали така!

— Предполагам, че е така — съгласи се Софи леко поуспокоена.

— Без Пиер Том остава единственият й кръвен роднина. Вярно, че е твой син, а за нея е внук, но той е момчето на Пиер. Помисли и за това, че тя може би гледа на него като на единствения близък, останал й на този свят.

Софи помълча. Наистина. Но след миг промълви:

— Тя е като паяк.

Отец Сабен се усмихна.

— Знаеш ли, променяш се. Забелязах го още когато за пръв път отиде в офиса на компанията. Станала си по-независима, по-уверена. Но усещам още, че вътрешно си по-щастлива, въпреки целия стрес.

Тя се изненада.

— Благодаря.

— Сега откриваш, че имаш остър ум, и се забавляваш да го използваш.

— Може и да има нещо вярно в думите ви, отче.

— Можеш да се справиш със ситуацията. Така мисля. Още чай? — Отец Сабен погледна бързо изстиващата й почти пълна чаша. — Не ти ли хареса?

— О, чудесен е. Но не, благодаря. — Погледна чашата му, пълна с гъсто кафе със сметана. — Може би малко кафе, за разнообразие.

— О, не. Прекалено много кофеин е вреден за здравето. — Отец Сабен тържествуващо се отправи към кухнята. — Имам безкофеиново кафе на „Тетли“. От Кардиф. Ще ти приготвя чаша от него.

* * *

Софи се прибра у дома след около час. Свещеникът бе заговорил за други неща — за градината й, за новия кмет на градчето, за летния празник по повод Успение Богородично. Но мислите на Софи бяха погълнати от Том.

Естествено, отец Сабен имаше право. Той винаги беше прав. Тя се бе притеснявала да протегне ръка на сина си, тъй като той очевидно бе дошъл да заговорничи срещу нея — бе пристигнал тайно и се бе обърнал към Катрин.

Но това беше глупаво. Том бе нейното дете! Просто вдигаше врява и това е. Ако допуснеше положението да се изостри, само щеше да играе по свирката на Катрин. Трябваше да разбере къде живее и да говори с него, незабавно.

Софи не обърна внимание на студените хапки, които готвачът бе оставил за нея в зимната градина, и посегна към телефона. Селин щеше да знае или щеше да се потруди да намери адреса. Тя бе способно момиче и Софи бе много доволна, че я е повишила.

Но тя не вдигна телефона. Сигурно бе излязла да се забавлява през уикенда с приятеля си.

Софи допря телефона до брадичката си. Кой друг? Кой би могъл да знае?

Но разбира се. Джуди Дийн. Набра мобилния й номер.

— Софи?

— Здравей, Джуди. Удобно ли е?

Последва пауза.

— Естествено. За теб — винаги.

— О, благодаря ти. Не исках да те притеснявам в неделя. — Софи усети, че се смущава, и започна да обяснява със запъване какво й бе казала Селин и дали Джуди би могла да знае, дали е чувала… дали има някаква представа…

— Разбира се, че съм чувала — невинно възкликна Джуди. — Цял Париж знае, че Том е тук. Да не би да искаш да ми кажеш, че ти не си знаела?

— Не — призна Софи, безкрайно унизена.

— Странно — отбеляза с мелодичния си глас Джуди. — Мога да се обадя на няколко души. А после бих могла да отскоча до замъка, ако искаш. Стига да ти е приятно да имаш компания, разбира се.

Софи въздъхна.

— О, да, моля те. Много благодаря, Джуди.

* * *

Джуди спря рязко и закова точно пред главния вход; гумите на поршето скръцнаха върху чакъла. Тя слезе, като много внимаваше да държи коленете си събрани, както бе забелязала да го прави Софи.

Вдовицата на Пиер я чакаше нетърпеливо на стъпалата пред голямата дървена врата; беше с дълга черна копринена рокля и подходящо сако; Джуди не можа да познае дизайнера. Днес не носеше бижута, само брачната си халка, а кестенявата й коса се спускаше свободно върху раменете.

Изглеждаше невероятно елегантна дори и без украшения. Джуди усети как адреналинът отново се разлива по вените й. За разлика от домакинята обаче, тя се бе постарала доста. Беше с тревистозеления си костюм на „Долче и Габана“, със снежнобяла блуза, бе си сложила и новата висулка на „Масо“ във формата на пауново перо — малка, но прелестна, диамантените обеци от Пиер и бежови ръкавици за шофиране от телешка кожа на „Хермес“. Носеше тъмни очила и морскозелена кожена чанта на „Дууни и Бърк“.

Проклета да е Софи. Винаги успяваше да я накара да се чувства прекалено натруфена.

Не бе сигурна защо искаше да дойде тук днес. Просто не можеше да устои. Макар винаги да изпитваше болка, просто не можеше да удържи любопитството си — онова ужасно любопитство на любовницата никога не я напускаше. Какъв бе домът му? Как бе живял тук? Как изглеждаше спалнята му? Банята? Стаите на детето им?

Е, вече бе видяла замъка — целия. Софи я бе развела навсякъде. Бе получила отговор на въпросите си. Пиер и семейството му бяха живели в разкош. Докато тя години наред се бе борила да плаща сметките на малкия си апартамент.

Винаги бе смятала, че апартаментът е голям подарък — доказателство за любовта на Пиер, — докато не видя този дом. И осъзна, че всъщност е едно нищо. Вероятно той е гледал на този апартамент просто като на удобство. Много по-дискретно от някоя хотелска стая например.

Докато вървеше по сивите каменни коридори на замъка, с елегантните стаи, строго поддържани паркове и градини, с антиките, които биха могли да красят и Лувъра, Джуди бе изпитала такава буря от чувства, че направо бе замаяна.

Тъга, загуба, ярост към Пиер и към Софи; ожесточено тържество, че съпругата няма и най-малка представа, че приема в дома си любовницата. Поне тази тайна й бе останала. Всичко тук може и да принадлежеше на Софи. Но сърцето на Пиер — не, нали така!

Дали би се забавлявал, ако ги види двете заедно? Съпругата и любовницата. Или би се вбесил?

Джуди не бе сигурна, пък и не я интересуваше. Мразеше Пиер, задето бе избрал Софи и бе останал с нея. Мразеше го и задето бе умрял и я бе изоставил.

Усмихна се и махна с ръка на съпругата на Пиер.

— Здравей! — извика тя.

— Здравей. — Софи я поздрави с целувка. — Днес изглеждаш зашеметяващо. Специален повод ли имаш?

„Наистина смята, че съм прекалила със старанието си“, с омраза си помисли Джуди.

— Просто е лято — небрежно отвърна тя.

Гласът й прозвуча не много искрено; Джуди си напомни, че трябва да внимава. Беше на ръба на силите си; изминалите няколко дни бяха тежки за нея. Толкова бе напрегната, че направо щеше да се пръсне. Заради онзи проклет англичанин Монфърт. Бе запленена от него, мигновено. Бе му се предложила, а той я бе изхвърлил, бе й се присмял.

Мразеше го. Мразеше „Мейбъри“. Мразеше „Масо“. Всички бяха противни.

Първоначалното й желание бе да напусне. Но се нуждаеше от пари. Къде, по дяволите, би могла да иде? И ето че днес се бе озовала тук и извличаше, макар и дребнаво удоволствие от факта, че Софи Масо е нещастна. Раздор между нея и момчето й, сина на Пиер. Неприятности в рая, злорадстваше вътрешно Джуди, и макар че бе подло от нейна страна, наистина не я бе грижа.

— Откри ли нещо? — нетърпеливо попита Софи.

— О, разбира се. Отседнал е в апартамент под наем на левия бряг.

Беше си наел жилище? Но нали Шато дез Етоал бе неговият дом!

— А телефонния му номер?

— Това не можах да разбера. Но познавам разни хора. Фирми… частни детективи. Те биха могли да го намерят.

— Това законно ли е?

— Вероятно не. Зависи колко силно искаш да го имаш — жестоко изтъкна Джуди и прикри чувството си с усмивка. — Не питай и няма да ти кажат.

— Ясно.

Красивото лице на Софи посърна.

— Сигурна съм, че е само прищявка на тийнейджър — каза Джуди. — Какъвто и да е проблемът. А за какво става дума наистина, Софи? Ако ти се говори за това, естествено.

— О, разбира се. — Софи се обърна и погледна към внушителния силует на замъка. — Неделя е. Всички у дома почиват — мога да ти предложа само студена закуска.

— Видях един ресторант в градчето. — Джуди отвори страничната врата на зеленото си порше. — Качвай се. Ще хапнем по женски, ще поклюкарстваме. Какво ще кажеш?

Вероятно говореше за „Фрюи дьо ла мер“, ресторанта с морски специалитети, където Лазар бе искал да я заведе. Софи се намръщи при спомена, но кимна.

— Защо не — каза с усмивка.

Да излезе някъде да хапне бе последното, което й се правеше сега, но пък Джуди бе изминала толкова път. Не би могла да й откаже.

* * *

Ресторантът бе сравнително голям за такова малко градче и атмосферата вътре бе доста претенциозна; собственикът, мосю Фуко, предлагаше най-добрите морски ястия в радиус от двайсет мили наоколо; масите му бяха резервирани за целия сезон и цените отговаряха на славата му. Той обаче пазеше няколко свободни маси за местните хора и евентуално за някоя известна личност; Софи Масо отговаряше на критерия и затова Хенри Фуко с нисък поклон заведе двете дами до маса до прозореца с прекрасна гледка.

Масите бяха дъбови, а декорът в строго старомоден стил: свещи на всяка маса, макар и да не бяха запалени за обяда, големи фотоси на рибарски сцени, дървен под, а в малките вази — рози и благоуханни секирчета.

С лек поклон, мосю Фуко ги попита какво ще пият. Софи избра минерална вода „Перие“, а Джуди помоли за шампанско.

Софи одобри избора й и поръча и за себе си. Почувства се длъжна да го направи, за да не бъде нелюбезна.

Джуди се усмихна и тя отново се възхити на блестящите й бели зъби. Джуди Дийн — толкова стегната, в такава отлична форма! Само докато я гледаше, Софи се чувстваше стара и изморена.

— Хайде да поръчваме — каза Джуди. — Умирам от глад.

Софи нямаше никакъв апетит. Поръча си зелена салата от цикория и задушен рак; Джуди прояви повече екстравагантност. Започна с дузина миди, които Пиер бе смятал за афродизиак; беше й забавно да ги хапва със сочно настървение пред фригидната му жена. След това си взе ризото със скариди и копър, а за десерт поръча ягодов шейк, който сервираха с парченца лед и плодове.

Знаеше как да изиграе картите си. Водеше лек разговор, като хвалеше Софи за преструктурирането и новата визия на магазините, лъжеше я колко добре се приемат промените. Софи само седеше с извърната настрани глава, сякаш не можеше да мисли за това.

— Моля те, Джуди — изрече най-накрая и се обърна към нея. Джуди с интерес забеляза, че очите й са зачервени. — Никакъв бизнес, неделя е. Достатъчно се занимаваме с това от понеделник до петък.

— Разбира се. Искаш ли да поговорим за Том? За теб сигурно е много болно.

— Не, благодаря ти, но не.

Софи бе изпънала гърба си като струна; Джуди много добре разбираше тази поза.

— Разбирам те — усмихна се тя. — И това след онази история с Грегоар — добави тя, снижила съчувствено гласа си.

Улучи болното място. Софи си пое рязко дъх, сякаш я бяха проболи.

— Нали не мислиш… нали не подозираш, че Том е чул за това?

— Не виждам как би могъл да не чуе — отвърна Джуди, докато в стомаха й пареше от силната злоба. — Слуховете се появиха в пресата, все пак Грегоар заведе дело за сексуален тормоз, както и за несправедливо уволнение.

— О, господи — простена Софи.

Зави й се свят и тя посегна към шампанското. Беше студено и имаше нужда от него. Отпи и остави алкохолът да разсее леко силната й тревога.

— Да поръчаме ли още? С удоволствие бих изпила още една чаша — бодро предложи Джуди.

Много й се искаше Софи да си пийне и да изплюе камъчето. Джуди черпеше силата си от познаването на тайните й. Щом трябваше да остане в „Масо“ — засега, щеше да се бори за контрол.

— Както искаш — отвърна Софи вяло и Джуди поръча бутилка „Вьов Клико“. — Да поговорим за друго.

— Разбира се — съгласи се Джуди и напълни чашата й. Отпи от своето шампанско — прекрасно, също като мидите. Осъзна, че се забавлява неимоверно. — Какво например?

— За каквото и да е. Не знам. За теб.

Софи впери сивите си очи в младата жена.

— Разкажи ми за себе си, Джуди. Все говорим за работа. Освен в онези дни, когато обсъждахме… нали знаеш…

— Грегоар Лазар — високо произнесе тя.

Софи потръпна.

— Да. Освен тогава, двете с теб си говорим само за бизнес. Бих искала да науча нещо повече за теб.

— Защо? — Джуди лапна още една мида, преглътна и попи със салфетка соса от устните си. Беше вкусно. — Не съм особено интересна.

— Естествено, че си. — Софи положи усилие. — Една американка в Париж, единствената жена на ръководен пост в „Масо“ — направо забележително.

— Дойдох тук много млада. Срещнах Пиер… — Джуди знаеше, че е опасно да говори така. Но докато седеше в този ресторант в градчето на Пиер и си приказваше със съпругата му, изпитваше горчиво тържество. Освен това тя винаги с удоволствие говореше за него, дори и след толкова години. Дори и пред Софи. Вълнуваше се само като чуеше името му. — Пиер веднага ме назначи на работа. Може да се каже, че ми даде шанс. И оттогава съм в „Дом Масо“.

— Какво беше усещането да работи човек със съпруга ми?

Джуди я изгледа, без да мигне.

— Беше много забавно — каза тихо. — Много забавно.

— От думите ти личи, че ти липсва.

За свой ужас Джуди усети, че в очите й напират сълзи. Не. Нямаше да се разплаче.

— Така е — призна тя. — Беше неповторим.

— Всички го казват — колко невероятен човек е бил.

— Е, ти най-добре знаеш.

Софи въздъхна.

— Никога не съм виждала тази негова страна. Мисля, че е оставала само в офиса.

Джуди се поколеба. Искаше да знае, разбира се — искаше да знае всичко. Но се опасяваше, че отговорът може да не й хареса.

— Беше ли — чу се да казва тя — щастлив бракът ви?

За известно време Софи се загледа в чашата си с шампанско. Наистина, тя вярваше на Джуди, а пък и бездруго не би могла вечно да носи маската си; беше й омръзнало.

— Не толкова, колкото може да се очаква — отвърна деликатно.

Джуди усети как облекчението се разлива по цялото й тяло. Остана без дъх. Значи бе истина, Пиер не бе обичал Софи, той бе обичал само нея, а не жена си! Той беше само неин, на Джуди…

— Омъжих се прекалено млада — продължи Софи. — Не изпитвах към Пиер същите чувства, каквито той имаше към мен. Имахме своите разногласия, но той винаги е казвал, че семейството за него е всичко — аз и Том. Казваше, че би умрял, но не би се отказал от двама ни. — Стеснително погледна Джуди. — Сега се питам дали аз съм се чувствала така някога.

Думите й поляха Джуди като леден душ, сковал надеждата й, разцъфнала само преди миг. Моето семейство е всичко за мен. Пиер бе казал същото и на нея. А тя се бе опитала да го забрави.

Помъчи се да каже нещо, но думите не можеха да се отронят от устата й. Спаси я сервитьорът, който се появи с основното ястие.

— Е — успя да произнесе най-сетне, след като човекът се отдалечи, — сигурна съм, че семейните ти неприятности ще приключат още преди края на следващата седмица. След партито ни остават само три месеца до гласуването на акционерите. И после ще можеш да си отдъхнеш.

— Да. — Софи се овладя и се отърси от спомените, които витаеха като паяжина около нея. — Тогава ще съм спасила компанията на мъжа си. Той би го искал. Заради сина ни. Усмихна се бодро на Джуди. — Не мога да го върна. Но мога да спася компанията му. „Дом Масо“ не е само бизнес, Джуди. Това е нашето наследство — чувствам, че спасяваното на компанията е въпрос на оцеляване за семейство Масо.

Джуди се овладя; притаи дълбоко в себе си ревността, болката и гнева. Кимна на Софи с блеснали очи.

— Разбира се, че е така — съгласи се тя.

И разбра какво трябва да направи.