Джоан Рос
Немислима любов (15)

Петнадесета глава

Молитвите, които си мислеше, че е забравил отдавна, се нижеха в мислите на Брам, докато спираше със скърцане ягуара си пред двойната стъклена врата. Не обърна внимание на знака „Паркирането забранено“: нека вдигнат проклетата кола!

Въздухът в чакалнята към приемното за спешна помощ бе изпълнен с миризмите на дезинфекционни препарати, болка, страх и отчаяние. Всички столове бяха заети и множество пациенти стояха прави.

— Къде е тя? — запита той дежурната. Трябваше да повиши глас, за да заглуши внезапния шум на сирена, последван от метален глас, приканващ екипът травматолози да се събере в приемната. — Къде е жена ми?

Жената на средна възраст, на чиято розово-бяла престилка, пишеше, че е доброволка, спря за миг работата си и се взря в него над очилата си за четене.

— Жена ви ли?

— Дани — Даниел Форчън!

— Форчън? — гласът й показваше, че името не й е познато. — Извикахме ли ви, господин Фортуно?

— Форчън! — Брам изскърца със зъби. — Името ми е Брамуел Форчън. А жена ми се казва Даниел Форчън. Чух по радиото в колата си, че е била докарана тук след някаква престрелка в приюта за малтретирани жени „Анкъридж“.

— А-ха — кимна служителката. Започна да прелиства купчина розови, жълти и бели формуляри. — Жертвата от престрелката.

Тези три думички накараха и без това разтревоженото сърце на Брам да отиде чак в петите му.

— Дани е била улучена? — усещаше как кръвта се оттича от лицето му. — Къде е тя, по дяволите? — удари с юмрук по плота.

— Моля ви, господин Фортуно! — изсумтя жената, — ако запазите спокойствие, ще се опитам да открия къде е! — обърна се към компютъра и пръстите й старателно заиграха по клавиатурата. — Не я виждам тук, но ако току-що са я докарали… — последва още тракане по клавиатурата. Брам гледаше как екранът се смени. — А, ето я! — трак-трак-трак. — Да. Закарали са я горе в хирургията.

Брам си мислеше преди малко, че няма как да се паникьоса повече. Грешеше.

— Дани е в хирургията?

Никога не бе изпитвал толкова силен и парализиращ страх. Нито по време на лавината, нито докато гледаше как гърмящият, смъртоносен сняг отнася Райън.

Ако нещо се случеше с Дани…

Не! Брам поклати глава, отказвайки дори да си го помисли.

— Извинете — чу до себе си женски глас. — Господин Форчън?

Рязко се извърна и срещна погледа на очилата млада жена. Русата й коса бе събрана в опашка на тила. Зад костенурковите рамки на очилата й очите й светеха синьо-зелени като цвета на тропическа лагуна, и също толкова спокойни. Спокойствието им бе в рязък контраст с кръвта по зелените й дрехи и белите й обувки.

О, Боже! Кръвта на Дани ли беше? Брам с ужас си го помисли.

— Аз съм Брам Форчън.

— Казвам се доктор Нелсън. Аз приех жена ви.

Вратите рязко се плъзнаха настрани. В приемната се втурнаха служители от „Бърза помощ“, бутайки количка, на която лежеше закопчан с ремъци юноша с тежка рана на главата. Един от тях извикваше жизнените му показатели на очакващия ги екип.

Очевидно свикнала да работи всред този ад, доктор Нелсън пъргаво се отмести настрани, а пациентът и екипът профучаха покрай тях към съседната зала за обработване на травми.

— Жена ви ще се оправи! — продължи тя. — И бебето също.

Заля го вълна на облекчение. Брам усети как коленете му се подгъват и с усилие се задържа прав, за да не припадне най-позорно.

— Служителката каза, че тя е в хирургията.

— В хирургията е била закарана госпожа О’Хара — поправи го тя, хвърляйки остър поглед към служителката на рецепцията, която сви рамене и продължи да се рови в бумагите си. — Боя се, че състоянието й е сериозно. Тя има няколко огнестрелни рани.

— И Дани ли има огнестрелни рани?

— Не. Жена ви има няколко порязвания от разлетелите се стъкла, но ние вече почистихме раните. Наложи се да зашием само една от тях. Очевидно стрелецът е гърмял напосоки из стаята. Един от изстрелите му е строшил огледалото.

Целият страх на Брам се изпари, изместен от гняв при мисълта, че след като се бе спасила от малтретиране, Дани можеше да бъде убита от друг брутален съпруг.

— Какво стана със самия О’Хара? — Брам си помисли, че ще му е малко, ако го обесят — човекът, наранил жена му.

— Съжалявам, но нямам право да разпространявам информация…

— Вижте, докторе — прекъсна я Брам, — нямам намерение да свиквам пресконференция и да го съобщя на всеослушание! Само искам да мога да кажа на жена ми да не се безпокои, че той може да се върне и пак да я подгони някой ден!

— Не, тя няма от какво да се безпокои — потвърди доктор Нелсън. — Според санитарите от „Бърза помощ“ господин О’Хара се е самоубил, след като е помислил, че е убил жена си. Бил е пиян.

— Искам да видя жена си!

— Разбира се! — усмихна се лекарката. — Сигурна съм, че и тя с нетърпение очаква да ви види — посочи с ръка към друга летяща врата. — Тя е там, в третата стая вдясно.

— Благодаря, докторе! — той с мъка се сдържа да не я разцелува от благодарност.

Когато Брам влезе в стаята, Дани седеше на края на металната маса. На бузата и на слепоочието й имаше бели лепенки. Над лявата й вежда се простираше ред почти незабележими шевове. Само за миг цялата му ярост и чувството за безпомощност, което бе изпитал преди малко, се съсредоточиха върху подутината около тъмните шевове.

В очите й нахлу топлина, когато го видя.

— О, Брам! — плъзна се от масата и той я прегърна.

— Всичко е наред! — успокои я той, докато галеше косата й, стискаше я здраво и благодареше на Бога или на съдбата, или на който там трябва, че жена му не бе пострадала. — Той вече не може да ти стори зло!

Докосването му бе поразително нежно. Дани си спомни, че едно време го мислеше за мъж, неспособен на нежност. Сега, когато обвиваше ръце около врата му и здраво го прегръщаше, разбра колко е грешала.

— Можех да те изгубя! — гласът му бе накъсан и груб, също като все още потресените му чувства.

— Никога! — очите й се насълзиха от любовта, която долови в гласа му. — Ти си свързан с мен, не забравяй! За добро и за зло.

— Завинаги.

— Лекарката каза ли ти нещо за Джорджия?

— Тя е в хирургията. На косъм от смъртта е.

— О, Боже!

Дани затвори очи, но това беше грешка, защото отново изживя страховитата сцена в приюта. Облегна чело на рамото на Брам. То бе силно и успокояващо. Дани се почувства закриляна.

— Прегърни ме! — имаше нужда само от малко подкрепа, каза си, раздразнена от слабостта си и приемайки силата му. Само за кратък миг, за да събере отново сили.

— Толкова дълго, колкото искаш!

Те останаха дълго така, без да говорят. Без страст и плам — само в уют и любов.

Треперенето й намаля. Тялото й започна да се затопля. Сърцето й, чието учестено биене той усещаше, постепенно се укроти.

— Лекарката каза ли ти какво е станало с Брайън? — думите й бяха приглушени от ризата му. — Видях го да стреля в себе си, но…

— Мъртъв е.

Дани въздъхна.

— Това е толкова тъжно!

— По-добре той, отколкото ти! — гневът отново се надигна в Брам. Горяща ярост, която той се помъчи да укроти заради Дани. Ръцете му се заровиха в косата й, когато наведе назад главата й и се вгледа в бледото й лице. — Ако те беше наранил, или пък бебето…

Неин ред беше да го успокоява.

— Нищо не ми направи! — притисна устни до неговите и усети вкуса на гнева му. И на страха му.

Нейните устни бяха тъй сладки. По-сладки даже от тихата й въздишка. Брам откри, че му е невъзможно да бъде гневен, когато целува тази жена.

Дани усети промяната в него, защото устните му омекнаха и затърсиха нейните, вкусваха ги дразнещо и съблазнително. С нечленоразделен шепот тя обви ръце около врата му и разтвори предлагащо уста.

Сърцето й отново заби учестено — но вече не от болка, а от страст. Желанието се примеси с нервното й напрежение, удоволствието затрептя в тялото й.

Той подпря главата й с ръка.

 

 

— Хайде да си вървим у дома!

Дани също не искаше нищо друго. Това желаеше, от това се нуждаеше. Но…

— Не мога, докато Джорджия не излезе от операционната!

Той разбираше нейната загриженост. Но точно сега неговата загриженост бе съсредоточена върху жена му и нероденото им дете.

— Това може да стане след часове! Прекарала си ужасен ден и се нуждаеш от почивка.

— Ще си почина по-късно. След като Джорджия бъде вън от опасност.

Познаваше вече добре Дани, за да знае кога е опрял в непробиваемата стена на нейната упоритост.

— Нека да поговоря с доктор Нелсън! — предложи той. — Ако ще оставаме, искам да ти дадат стая, за да можеш да си полегнеш.

— Ще ме разглезиш! — меката й усмивка опровергаваше недоволния тон.

— Ще направя всичко за целта — обеща й.

Часовете се нижеха. Крайно напрегната, Дани искаше да закрачи по коридора, но доктор Нелсън, която я настани в една празна стая, се съгласи с Брам, че тя трябва да се опита да се отпусне. Ако не заради самата нея, то заради детето, което днес бе понесло сериозен прилив на адреналин. Това бе достатъчно, за да се подчини Дани на искането на Брам да седне.

Опитаха се да поведат обикновен разговор. Брам й разказа за пожара, като със закъснение се сети да остави съобщение на пейджъра на пожарникаря, че ще трябва да почака до следващия ден, за да разговаря с Дани.

После слезе до кафенето и донесе и за двамата обед, но никой не беше гладен. Все така чакаха.

Накрая, точно когато Дани си мислеше, че вече не издържа, тъмнокос мъж на средна възраст, облечен в синя лекарска униформа и със синята си маска на врата, влезе в стаята.

— Госпожа Форчън?

— Да — сърцето на Дани заби лудо.

— Аз съм доктор Далглиш. Вашата приятелка е вън от опасност.

Тя веднага почувства облекчение.

— Мога ли да я видя?

— В момента е в реанимацията. По-добре да почакате до утре. Тя няма да ви познае сега — добави той, предвиждайки възражението й.

— Ако сте сигурен… — тя и Брам размениха притеснени погледи.

— Ще ви звъним на няколко часа — предложи той. — Ако състоянието й се измени…

— Което не очакваме — вметна доктор Далглиш.

— Ще дойдем пак — обеща Брам.

Това сигурно беше най-доброто решение. След като поблагодариха на лекаря, Дани и Брам си тръгнаха с такси. Ягуарът му беше вдигнат.

Дани с облекчение установи, че Брам не очаква от нея да си говорят. Остана мълчаливо вглъбена в мислите си. Едва когато се озова на безопасност в крайморската къща, позволи на здраво овладяваните си чувства да се излеят свободно.

Той изостана, за да плати на шофьора. Когато влезе в къщата, я завари пред прозореца, здраво обгърнала с ръце тялото си, с наведена глава и разтърсвана от ридания. Без да промълви и дума, той я вдигна, занесе я горе в леглото си, седна до нея и я привлече към себе си.

Тя се сви до него като котенце, търсещо подслон от ревящата буря навън, и продължи да ридае на рамото му. Слънцето вече се скриваше във водите, когато треперенето й най-накрая спря.

— Съжалявам! — сълзите й бяха спрели, но дишането й още бе насечено.

— Недей! — той отметна разрошената й коса от лицето й и целуна мократа й буза. — Никога не се извинявай за това, че си човечна!

— Мразя слабостта! — ръцете й се свиха в юмруци до гърдите му. Ризата му бе цялата измокрена.

— Не е проява на слабост да се уплашиш, когато някой маниак насочи пистолет към теб! — последна сълза се търкулна бавно надолу по бузата й. Брам нежно я избърса. — Не е проява на слабост да бъдеш шокирана, когато същият този човек обстрелва всичко наоколо, после се самоубива пред теб! — проследи с пръст очертанията на все още треперещите й устни. — И определено не е проява на слабост да изпитваш облекчение, че не си загубила живота си!

— Знаех, че той няма да ме убие! — каза Дани пресекливо.

— Толкова ли си била сигурна в него?

— Не в него. В нас! — тя успя да се усмихне през сълзи. — Аз твърдо вярвам, че ни е писано да прекараме старините си в еднакви люлеещи се столове на терасата, гледайки как правнуците ни градят пясъчни замъци и се плискат на плиткото.

Тъй както Дани бе жената, от която Брам винаги се бе нуждаел, без да го осъзнава, картината, която думите й нарисуваха, бе точно това, което той винаги бе искал, без да си дава сметка.

Очите им се срещнаха. После и сърцата им.

И Дани разбра, че беше дошло време.

— Мириша на дезинфекционен разтвор! — оплака се тя и сви нос.

— Миришеш райски. Мога обаче да ти напълня ваната.

— Предпочитам да си взема душ — изпитваше нужда да застане под пречистващите топли струйки и да изтърка от себе си всякакви останки от мисълта за Брайън О’Хара. — А след това искам да се любим!

— Дани… — и той го искаше. И по друго време би дал всичко, за да чуе тези дългоочаквани думи. Но вече веднъж се бе възползвал от нейната уязвимост.

— Знам какво искам, Брам — каза тя меко. И настойчиво. — Знам какво желая — прокара пръсти по лицето му, по стегнатите челюсти. — Желая съпруга си.

Той още изпитваше съмнения. Но под галещото й докосване кръвта му пламна и Брам си припомни, че светецът в семейството им беше Райън, а не той.

— Скъпа, мислех си, че никога няма да поискаш! — Брам пусна душа, после бавно я съблече, като разкопчаваше едно по едно копчетата на блузата й. Намръщи се при вида на кървавите пръски по изумрудената коприна и отново трябваше да обуздае гнева си.

Дани забеляза как устните му се стягат в гримаса.

— Брам?

— Извинявай! — той отърси гнева от себе си. — Само си мислех… — плъзна разкопчаната блуза от едното й рамо — … колко много те обичам… — после и от другото. — Всеки път, когато те погледна, всеки път, когато те целуна, отново се влюбвам в теб!

Тя се усмихна на думите му с женствена, чувствена усмивка.

— Тогава не спирай да ме гледаш! — тъмните й очи мамеха, сластните й устни привличаха. — Не спирай да ме целуваш!

Той се наведе напред и нежно докосна с устни нейните.

— Изобщо не смятам да спирам — зарови лице в шията й и си представи, че усеща вкуса на горещата й, лудо пулсираща кръв. — Никога!

Смъкна блузата по ръцете й, после небрежно я захвърли в кошчето.

— Брам! — оплака се тя неуверено, но устата му отново се върна на нейната и се задържа там. Сега тя енергично започна да разкопчава неговата риза. — Тази блуза е чисто нова!

— Само че е изцапана. Ще ти купя друга! — не искаше никакви спомени за тазсутрешния ужас. — Ще ти купя цяла дузина. Или даже сто нови блузи.

Тя се засмя леко задъхано, когато ръката му погали набъбналите й гърди.

— О, аз наистина си имам богат съпруг!

— Ще ти купя каквото искаш! — обеща той. Сутиенът й последва блузата. Гърдите й бяха по-закръглени от преди. Той очаровано проследи с пръст тъничка синя вена от основата на гърдата до зърното, възхитен как докосването му я кара да потръпва. — Само кажи какво — ръцете му се плъзгаха по плътта й с възхитително търпение, като полъх по коприна, и оставяха след себе си топлина. — И смятай, че вече е твое.

От душа се надигна пара и ги обгърна с гореща мъгла, която сякаш нахлу и в главите им. Дани отгърна ризата му и притисна устни към голите му гърди.

— Теб! — прошепна му.

Връхчето на езика й остави мокра следа надолу по гърдите му и от потръпването му, от свиването на коремните му мускули Дани разбра, че Брам е покорен също като нея.

— Искам само теб!

Той едва си поемаше въздух. Когато ръцете й започнаха да разкопчават панталоните му, Брам усети, че отчаяният самоконтрол, който се опитваше да запази, изчезва.

— По-късно — отново срещна отворената й уста с дълбока, влажна целувка. Пръстите му обходиха розовите зърна на гърдите й и изтръгнаха от гърлото й тих стон. — Скоро!

Въпреки че му бяха нужни страхотни усилия, Брам успя да разсъблече Дани, без да я свали на земята, за да се потопи в копринената й топлина. Сам той буквално свлече с един замах своите дрехи.

Мъчението бе възхитително, удоволствието — върховно! Дани усети цялото си тяло да отмалява още преди Брам да я завлече под горещите струйки.

Тя и преди бе използвала хедонистичния душ, но никога четирите пулсиращи струи вода не й се бяха стрували толкова еротични. Пръските удряха по кожата й като хиляди трептящи пръсти, отпред и отзад по раменете, гърдите, гърба, бедрата — и сякаш забиваха в плътта й, станала невероятно чувствителна под неговите ръце, иглички на удоволствие и болка.

Водата струеше върху тях. Топлинната лампа отгоре светеше с рубинен отблясък над мокрите им тела. Губеха се в облаци пара.

Брам хвана сапуна, потри го между дланите си, за да се образува пяна, после започна да я разнася по хлъзгавото й мокро тяло, разпръсквайки уханните мехурчета като бляскаво наметало и опивайки се от треперещите, задъхани стонове на нейната забрава.

Задържа се на тежките й гърди, докато те се изпълниха с болезнено удоволствие. Ръцете му бяха с груби длани, но сапунът им придаваше копринена мекота; чувственото съчетание я омайваше все повече и повече, докато не се опияни и отмаля от удоволствие.

После надолу, бавно, еротично, все по-надолу и по-надолу, а нейните пръсти се свиваха и разпускаха в косата му. Усещането от ръцете му по корема й изтръгна от гърлото й стенание. Лекото захапване по вътрешната страна на бедрото й предизвика нов прилив на топлина.

Тялото на Дани гореше от копнеж. Сърцето й жадуваше. Посегна към него, но замаяно, като в сън. Като се изплъзна от ръцете й, Брам продължи еротичното си пътешествие, дразнещо осезанията й, докато главата й се завъртя от желание.

— Брам… — водата се лееше по нея и по него. Тя се давеше в чувства. Отчаянието й се надигна. — Моля те!

Устните му бяха на коленете й, когато нейните се разтвориха, за да изрекат задъханата молба, устата му бавно тръгна нагоре по треперещите й нозе.

Тялото й се изви назад, когато устата му стигна до нея. Стресната от вълната топлина, Дани извика от изненада и удоволствие. Съвсем замаяна, тя се вкопчи в раменете му. Преди да успее да събере мислите си, езикът на Брам се стрелна в нея, дарявайки й нова мигновена наслада, която цялата я разлюля и я остави трепереща.

Тя омекна в ръцете му; Брам я задържа да не падне, когато се отдаде на нарастващото удоволствие.

— Боже, ти си великолепна! — промърмори той, а дрезгавият му глас разкри собствения му глад за нея. Устата му отново намери нейната и последва дълбока целувка. — Не мога да повярвам, че си моя!

— Твоя съм! — прошепна тя в изобретателните му, великолепни устни. Никога не си бе помисляла, че може да се чувства така. Никога не бе подозирала, че тя може да е такава. — Завинаги!

— Завинаги — все още с ръце на бедрата й той я повдигна и телата им се сляха, гореща, хлъзгава плът до гореща, хлъзгава плът.

През трескавото биене на кръвта в главата си Дани го чу да изрича името й. Звучеше прекрасно. Той шепнеше чудни обещания, вричаше й се разточително. И тя му вярваше. Безрезервно.