Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scandals, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 102 гласа)

Информация

Сканиране
geneviev (2011)
Разпознаване и корекция
varnam (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джоан Рос. Немислима любов

ИК „Коломбина прес“, София, 2001

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-732-039-4

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

На следващата сутрин Дани слезе долу с неспокойно сърце. Но вместо сърдития съпруг, когото се боеше да срещне, намери чаша прясно сварено кафе, каничка с портокалов сок и бележка от Брам на микровълновата фурна. Той се надяваше, че е спала добре и понеже „Скандали“ влизаше в монтажа, щеше да работи в студиото до късно.

В набързо дописания постскриптум й пожелаваше приятен ден.

Това беше всичко. Кратко, формално и делово. Никакви завоалирани критики за унижението от миналата вечер, никакви топли думи на привързаност към жена си. Дори се беше подписал просто „Брам“. Би трябвало да е доволна, помисли си Дани, докато отпиваше от кафето, бродейки из тихата и странно самотна крайбрежна къща. Никак не й се искаше отново да спорят за брака им. Би трябвало да изпитва облекчение, че и Брам като нея не изпитва никакво желание да се гмурка в бурните води на подобни разговори. Би трябвало, дявол го взел. А защо не изпитваше нищо такова?

Безпричинно неспокойна и с желание да излее в работа част от нервното си напрежение, тя прекара сутринта като обикаляше из къщата, смени водата на лалетата, досипа уханно масло в сухите цветя, постла пъстрата хартия, купена импулсивно от нея преди дни, по всички лавици в кухнята. Дани не се замисляше колко непрактично бе това, като се има предвид, че все така не възнамерява да остава в къщата по време на бременността си.

И наистина, тази сутрин се бе събудила, изпълнена с решимост да накара Брам да прозре нещата. Да го убеди, че този фарс на брак никога няма да заработи. Сега, когато подготвената й реч бе отложена, Дани си казваше, че измерва и разрязва хартията, само за да се занимава с нещо. Че обикновената домакинска работа я разсейва от мислите й.

След лек обед излезе на разходка по брега. Денят бе изпълнен със слънчев блясък също като по снимките върху туристическите брошури за Малибу. Водите на Тихия океан блестяха като течен сапфир; чайките се въртяха и гмуркаха с главата надолу във вълните, а след секунда се появяваха със сребърни рибки в клюновете си.

Две тъмнокафяви млади жени около двайсетте със страхотни фигури лежаха на тръстикови рогозки, нехаещи за опасностите, които криеше дългото излагане на слънце. Мъж тичаше за здраве покрай морската ивица, като често спираше, за да провери колко е часът, а един фотограф снимаше семейство делфини, които си играеха в обляното от слънце море.

Възрастен мъж в избелели дънкови шорти и тениска с надпис „Спасете китовете“ вървеше по пясъка и събираше мидени черупки, докато аленото хвърчило дракон на едно момче се издигаше все по-високо и по-високо в синьото безоблачно небе.

Такава идилична, изпълнена с топлота сцена би трябвало да повдигне духа на Дани. Днес обаче, докато вървеше покрай морската ивица по втвърдения от водата пясък и се опитваше да се убеди, че е доволна от ранното тръгване на Брам за студиото, не можеше да не се зачуди дали той не използва работата си като претекст, за да стои далеч от нея.

Може би, помисли си тя нещастно, Брам бе решил да се възползва от нейното желание да сложат край на брака им. Може би дори изпитва облекчение, че може да се отърве от нея.

Но ако тя наистина искаше именно анулиране на брака им, защо мисълта за това я караше да се чувства толкова нещастна?

— Боже — промърмори си тя, — защо най-накрая не решиш какво искаш? Нищо чудно, че мъжете твърдят, че не могат да разберат жените!

Дани искаше Брам. И в същото време не го искаше. После го искаше. Но дори и когато го искаше, се сърдеше на желанието си. Умът и чувствата й лудо се мятаха насам-натам, също като тенисна топка в безкрайно воле.

От хормоните е — отново си рече тя с надежда.

Погълната от бурните си мисли на връщане към къщата след бързата си разходка, Дани не забеляза, че мощният телескопичен обектив на фотографа сега бе насочен към нея.

Когато слънцето се скри зад бляскавите води, смътната й депресия се бе превърнала в раздразнение. Ако Брам Форчън си въобразяваше, че тя щеше да прекара идните месеци, като седи без работа в къщата и го чака да благоволи и да отдели малко време за жена си, не беше познал!

Тя бе водила богат и изпълнен с ангажименти живот преди Брам Форчън. И щеше да води такъв и след него. Нейният живот, каза си, не се върти около някакъв си егоистичен работохолик. Дори и ако той целува като бог.

Сама доразпали гнева си, после отиде в студиото и прекара следващия час, нанасяйки бои по новото си платно и репетирайки всички подли, омразни и причиняващи болка думи, които щеше да каже на Брам, щом най-накрая се прибереше, когато на вратата се позвъни и пристигна неочаквана доставка.

— Не съм поръчвала никаква вечеря! — настоя тя, след като красивият като герой от сапунен сериал младеж й обясни какво носи в непромокаемите торбички.

— Съпругът ви ги поръча, госпожо Форчън! — блестящата му усмивка разкри редица от толкова безупречно бели и равни зъби, че със сигурност не бяха естествени. По време на краткия си престой в южна Калифорния Дани бе стигнала до заключението, че почти всеки келнер, продавач, шофьор на автобус и работник на бензиностанция там бе временно безработен актьор.

Все още разгорещена и раздразнена, че Брам я е сметнал за неспособна да си приготви ядене сама, Дани бе склонна да откаже доставката. Но уханията, които се носеха от пакетите, я изкушаваха.

— Какво е това? — запита неохотно с ужасното чувство, че ей сега ще се предаде.

— Задушени омари, джамбалая, супа от бамя със скариди и лимонов текила пай. А, и бонбони с пълнеж, разбира се!

— Разбира се — промърмори Дани, усещайки как устата й се изпълва със слюнка.

Усмивката като от реклама за паста за зъби отново блесна.

— От „Креолското кафене на Папа Джо“ на „Мелроуз“. Най-добрата креолска храна на запад от Нвалунс.

Дани се предаде, както си знаеше, че ще стане — както и Брам бе знаел, по дяволите!

— Влезте.

След като даде на доставчика голям бакшиш, започна да отваря пликовете. В първия намери кратка бележка, написана със силния, едър почерк на Брам.

„Bon Apettit!

Надявам се, че това е достатъчно пикантно, за да задоволи всякакво искане на бременна жена.“

Към бележката имаше и аудиокасета с креолска музика. За създаване на подходящата атмосфера, подсказваше бележката.

Музиката, напомняща на Дани за живописната провинция, настина бе прекрасна добавка към вкусната храна, а всичко това я раздразни още повече. Щом щеше да я пренебрегва, Брам можеше поне да не я обърква с подобни жестове на загриженост!

А кухнята на Папа Джо наистина задоволи постоянния й копнеж за пикантна храна. За съжаление обаче, докато се изкачваше към спалнята си след няколко часа, Дани призна, че ястието, поднесено й от Брам, с нищо не бе уталожило другия, по-първичен глад у нея.

Още по-късно, тъй като не можеше да заспи, тя отиде в студиото, взе скицника си и започна да рисува. Не успяваше обаче да се съсредоточи върху работата си, защото, колкото и невероятно да беше, сякаш усещаше присъствието на Брам в осветената от луната стая.

Едновременно уморена и напрегната, тя се завлече до леглото и остана там с вперени в тавана очи, в очакване на шума от колата на Брам, влизаща в алеята.

Наложи й се да чака доста дълго.

В продължение на пет дълги и мъчително самотни дни единственият контакт на Дани с Брам бе посредством бележките, които той й оставяше на микровълновата фурна, на хладилника, на огледалото в банята. Или кратките съобщения на телефонния секретар. И вечерите, които уреждаше да й бъдат доставени всяка вечер. Въпреки че му бе оставила бележка, в която обявяваше, че е напълно способна да си сготви ядене, той й отговори, че не иска тя да се изморява да готви. След като този въпрос бе уреден задоволително за него, храната продължаваше да пристига всяка вечер в 18:30 като по часовник.

Неудовлетворена и все още изтощена от лудото бързане да довърши картините си за изложбата, за да се върне към пълноценна работа, Дани реши, че ще полудее, ако не си намери някакво занимание.

В копнежа си за компания тя се почувства много благодарна, когато Артуро се отби да я покани на късен обяд.

— Толкова съм неспокойна! — оплака му се, докато ядеше вкусната си салата от макарони и раци в „Бистро Гардън“. — Още не съм готова да започна нова серия картини, но ако не си намеря някакво занимание… — гласът й заглъхна нещастно.

— Имам нещо тъкмо за теб! — увери я Артуро. — Спомняш ли си, че на откриването на изложбата те запознах с Мадлин Хартлъв?

— Мадлин Хартлъв… — повтори Дани, като се опитваше да си я припомни измежду морето от лица, с които Артуро и Денис я бяха запознали онази вечер. — Доста над четиридесетте, пепеляворуса коса, сини очи, коктейлна рокля от „Скази“ с много красиви диаманти, нали?

— Точно така — потвърди Артуро. — Тя ръководи приют за малтретирани жени — „Анкъридж“ — добави той.

Дани замръзна. Пръстите й се сключиха здраво около вилицата.

— Не мисля, че…

Галеристът умело се престори, че не е забелязал слабия й, съзнателен протест.

— Тъкмо тази сутрин Мадлин ми казваше, че търси да заеме жените там с нещо. Нещо, което да насърчи самоуважението им.

— Е, желая й късмет! — Дани отпи голяма глътка студена вода в опит да успокои нервите си.

— Късметът винаги е необходим — съгласи се той, докато мажеше с масло една макова кифличка. — Но и двамата с теб знаем, че понякога само късмет не е достатъчен — погледна я с очакване.

Дани поклати глава.

— Достатъчно трудно ми беше да спася собствения си живот, Артуро! — напомни му тя. Освен личния й лекар и лекарския екип от Сан Франциско, който бе излекувал раните и възстановил лицето й, само Артуро и Денис — и Райън, разбира се — знаеха какво бе изстрадала. — Нямам сили да спасявам света!

— Мадлин не иска от теб да спасяваш света, Дани — той остави кифличката на шарената чиния, протегна ръка и покри нейната. — Всичко, за което тя моли, скъпа, е малко помощ в нейните усилия да помогне на другите.

— Да не ми предлагаш да им преподавам рисуване?

— Арттерапията е доказала своята полезност в много случаи — каза той, нещо, което на нея й бе добре известно. — И кой знае, може би ще имаш удоволствието да откриеш някой истински талант. Но дори и онези, които никога няма да станат като Пикасо, Джексън Полък или дори Грандма Моузиз, ще получат известно облекчение от това, че са излели страховете — и надеждите си — на платното.

Тъй като самата тя бе изживяла достатъчно ужаси, Дани изобщо не желаеше да ги преживява отново. Или да става съпричастна на нечии чужди ужаси. Но именно коментарът на Артуро за надеждата привлече неохотното й внимание.

Тя се бе оказала достатъчно щастлива, че имаше Райън. Как можеше да не даде на други жени — жени, които още бяха в ада, от който тя се бе измъкнала — подобен шанс да се върнат отново към човешкото общество?

— Мадлин Хартлъв — промърмори тя. — Предполагам, че номерът на приюта й може да се намери в указателя?

— Имаш късмет — отвърна й Артуро с хитра усмивка. — Случайно нося визитната й картичка.

Докато поемаше бялата картичка от протегнатата му ръка, Дани се почувства като Ева, приемаща лъскавата червена ябълка от змията в райската градина.

Едва бе пъхнала визитката в чантата си, когато погледна нагоре и видя Брам да се приближава. Хората извиваха глави след него и оживено шушукаха.

— Здравей, мила! — сякаш не забелязал вниманието, което му обръщаха посетителите, Брам се наведе и я целуна леко по бузата.

Раздразнена от изчезването му през последните дни, Дани не отговори. Дори и Брам да се бе почувствал уязвен от липсата на отговор, с нищо не го показа.

— Артуро! — той се усмихна на галериста. — Радвам се да те видя отново!

— Много ми е приятно! Надявам се, че се наслаждавате на картината на Дани.

— Почти толкова много, колкото и на самата Дани — той прокара ръка по рамото й с лек собственически жест.

Дани тръсна ръката му от рамото си.

— Какво правиш тук, Брам? — запита със стегнато гърло.

Знаеше, че се бяха оженили само за пред хората, тъй че как така стоеше тук и се държеше, сякаш бяха нормални младоженци? Сякаш бе щастлив, че я вижда?

— Търся те, разбира се!

Вледеняващите спомени за Питър, който я преследва из целия Сан Франциско и наблюдава всяко нейно движение, накараха кръвта й да пламне от гняв.

— Как ме откри?

Брам я видя как се напряга. „Призраци“ — помисли си. Колко много бе изстрадала!

— Когато видях, че не си у дома, си помислих, че си отишла до галерията — Брам съзнателно говореше с най-естествения си глас. — Денис ми каза, че двамата с Артуро обядвате заедно — той им се усмихна с най-приятелската си усмивка, издърпа един стол и седна до нея.

Дани му повярва. Сърцето й, което се беше свило, отново заби.

— Защо не се присъединиш към нас? — вече не се боеше, но още се сърдеше от отсъствията му.

— Благодаря — сарказмът й се плъзна по него, без да го засегне, като дъжда по лъскавата броня на ягуара. — Но всъщност нямам време за обяд — погледна към часовника си. — Защото месечният ти преглед при лекаря е след двайсет минути.

Страхът отново я завладя.

— Откъде знаеш?

Боже, колко подозрителна беше тя! — помисли си Брам, сподавяйки собственото си раздразнение. Изобщо не искаше да предизвиква нова сцена. Не и сега, когато сбиването му с Банистър се мъдреше на първа страница на новия „Инкуизитър“.

От хладния прием на Дани Брам заключи, че още не е видяла таблоида. В противен случай, като се имаше предвид сприхавия й темперамент, сигурно щеше да започне да го замерва с чинии още щом го беше видяла.

— Ами ти го беше написала на календара в кухнята! — напомни й той.

— О! — беше я хванал натясно. — Е, какво общо има това с теб?

— Смятам да те заведа дотам, разбира се.

— Няма нужда!

— Разбира се, че има — вдигна чашата й за вода и я завъртя, докато намери мястото, където на кристала имаше отпечатък от яркото й червило. Като не я изпускаше от очи, отпи от същото място с едновременно собственически и невероятно чувствен жест.

— Аз съм твоят съпруг — каза той. — А ти носиш моето дете.

— Дете ли? — Артуро подскочи, а гласът му затрепери от любопитство. — Дани? Имаш още тайни?

И Дани, и Брам не му обърнаха никакво внимание.

— Нашето дете! — сопна се Дани, използвайки същите думи, както преди време Брам.

— Точно така — той остави чашата на масата, облегна се на стола си и кръстоса ръце. — Ето защо имам намерението да обсъдя с лекаря твоето състояние — тонът му подсказваше, че счита въпроса за приключен.

— Тъй ли? — тя се наведе напред, опря лакти на ленената покривка и облегна брадичка на сплетените си пръсти. — Мога ли да попитам на какво се дължи този внезапен интерес към моето благоденствие?

— Съвсем не е внезапен. Вече водих няколко дълги и полезни разговора с доктор Маршал. Просто реших, че след като съм си у дома сега, е време да се срещнем и лично.

— Ти си говорил с моя лекар? — ахна Дани. — Докато си бил в Тайланд? За мен?

— Естествено. Да не мислиш, че ще се впусна из джунглите, без да съм сигурен, че за теб се грижат добре?

В този миг Дани не знаеше какво да мисли за Брам Форчън. Всеки път, когато сметнеше, че го е прозряла изцяло, той се разкриваше пред нея в непозната светлина.

Като видя, че не му отговаря, той още веднъж погледна демонстративно часовника си.

— По-добре да вървим. Не бих искал да караме добрият доктор да ни чака — изправи се. — Нали ще ни извиниш, Артуро?

— Разбира се — галеристът жадно бе проследил спора им, въртейки глава от единия към другия, сякаш бе зрител на разгорещен мач на централния корт в Уимбълдън. — Много се радвам, че се видяхме, Брам. Мога да кажа, че Дани е наистина в добри ръце!

Като пренебрегна сподавеното проклятие на Дани, Артуро надраска името си на сметката, после също се изправи и я целуна по бузата.

— Ще кажа на Мадлин, че ще й се обадиш.

— Без съмнение! — изсъска тя иззад стиснатите си зъби, вбесена от това как и двамата бяха успели отново да я манипулират.

Докато изминаваха в мълчание няколкото пресечки, които ги деляха от кабинета на „Сънсет Булевард“, Дани едва сподавяше гнева си. Брам почти виждаше как от главата й излизат облачета дим.

— Надявам се, че няма да се цупиш цяла вечер — изрече той в тягостното мълчание.

— Не се цупя!

Цупеше се, естествено, и двамата го знаеха. Брам безгрижно си подсвиркваше, докато влизаше в паркинга.

— Коя е Мадлин? — запита, докато влизаха в бялата медицинска сграда.

— Приятелка на Артуро. Може би ще поработя като доброволка с нея — Дани се стегна и се подготви да посрещне аристократичното неодобрение на Брам.

— Звучи страхотно! Ще ти се отрази добре, ако излизаш повече от къщи — каза й Брам на влизане в асансьора. — Ще ми разкажеш всичко, нали? — натисна бутона за шестия етаж. Кабината се понесе нагоре. — На вечеря.

— Вечеря ли?

— Не ти ли казах? Мисля, че аз ще готвя тази вечер.

— Шегуваш се!

— Всъщност аз готвя доста добре. Определено не съм толкова добър, колкото Папа Джо, но…

— Само се учудих, че ще се прибереш вкъщи преди полунощ.

Той вдигна вежди.

— Звучиш така, сякаш съм ти липсвал.

— Съвсем не! — излъга тя. — Какво става, Брам? Да не би Идън да си мие косата тази вечер?

— Какво общо има Идън с това, че ние с теб ще вечеряме у дома?

Всъщност тя изобщо нямаше намерение да повдига въпроса. Но след като го бе сторила, реши да си излее всичко за неговата любовница.

— Все се чудя дали не си идваш в къщи, защото предпочиташ да бъдеш с нея!

— В деня, в който се оженихме, ти казах, че връзката ми с Идън е приключила.

— Каза ми го, да. Но вие двамата определено изглеждахте доста близки в Бангкок!

По дяволите! Тогава се бе притеснил заради проклетия фотограф. Особено след като агентът за връзки с обществеността на Идън се бе обадил да й каже, че снимката е разпространена. Тогава Брам бе решил да не споменава на Дани. В края на краищата, бе си казал най-глупашки, шансовете тя да я види са малко.

— Онази вечер Идън беше излязла с още хора от снимачната група. Ако щеш вярвай, но аз си бях в хотела и се опитвах да се свържа с теб. Изглежда, че групата са прекарвали доста бурно и накрая са се разделили. Тя ми се обади от някаква дупка, пияна като уличница, и ме замоли да ида да я взема. Какво можех да направя? Да я оставя там да я изнасилят или даже нещо по-лошо?

— Като знам склонността ти да играеш ролята на рицаря защитник, почти ти повярвах — прие Дани.

— Би трябвало да ми повярваш. Защото всичко, което стана, е, че я завлякох до стаята й, стоварих я на леглото, после се върнах и поднових опитите да се свържа с жена си. Която много ми липсваше. Освен това — добави той, — що се отнася до отсъствието ми последните дни, то първата нощ след завръщането ми от Тайланд останах с впечатлението, че предпочиташ да те оставя сама.

— Ти настоя да останем женени! — напомни му Дани свадливо.

— Докато не се роди детето — рече той.

— Е, щеше да е хубаво, ако ми беше казал, че като приемам това споразумение, всъщност съм се оженила за Худини!

Брам усети прилив на мъжко задоволство. Тя се гневеше срещу него. Като си каза, че сърдитата жена не е безразлична жена, той я прегърна през кръста, докато вървяха по коридора.

— Наистина бях претрупан с работа — каза й. Истина беше, но не цялата истина. — Обещавам обаче, че отсега нататък нещата ще се променят.

— Какво означава това? — тя не знаеше дали да възприема думите му като обещание или като заплаха.

— Означава, че възнамерявам да променя ситуацията и започвам още тази вечер.

— Като сготвиш вечеря ли?

— Мисля, че това е едно добро начало — отбеляза Брам, въвеждайки я в изпълнената с жени чакалня. — След това ще трябва да продължим по усет.

Докато чакаха лекарят да ги повика, Брам прелистваше някакво списание и упорито се правеше, че не забелязва открито любопитните погледи на не една очевидно бременни жени.

Тя първо си каза, че погледите изразяват чисто женски интерес. Но един таблоид, оставен от някоя пациентка в кабинета за прегледи, й подсказа, че причината да бъдат с Брам в центъра на вниманието е съвсем друга.

Гневът й пламна, както можеше да се очаква. Тя откъсна първата страница от вестника и я напъха в чантата си. С усилие сдържаше яда си по време на прегледа. Понеже Брам настояваше да говори след това с лекаря, Дани трябваше да изчака, преди да може да размаха непривлекателната страница пред носа му. Тази нетипична търпеливост не остана безрезултатна. Когато излизаха от сградата, гневът й вече се бе поуталожил.

— Мисля, че мина доста добре — каза Брам, докато караше към Малибу.

— Ако наричаш „доста добре“ това, че ми бе изнесена лекция за наддаването на тегло… — отвърна тя, възмутена от предложението да намали сладоледа.

— Не се безпокой за това! — сви рамене Брам. — Лекарят каза, че все още си в допустимите граници.

— В допустимите граници за биволица! — измърмори тя. Жалката истина беше, че се ужасяваше, виждайки как стрелката на кантара се отмества все по-далеч и по-далеч.

— В допустимите граници за бременна жена! — поправи я той с лекота. — А аз смятам, че изглеждаш страхотно. Освен това и Райън, и аз сме били едри бебета. Повечето от теглото, което си качила, сигурно е само за бебето.

Дани оцени усилията му да повдигне самочувствието й. Тя бе приела, че талията й ще продължава да се разширява; всъщност бе тайно възхитена от промените в тялото си, тъй като знаеше, че те се дължат на новия живот, който растеше в нея.

Все още не изглеждаше бременна, беше си казала тази сутрин, докато критично се разглеждаше в огледалото в банята. Още не. Но вече започваше да изглежда дебела. Като дръпна плетената блуза над корема си, Дани се зачуди дали Брам намира увеличеното й тегло за естествено.

В края на краищата кой нормален американски мъж, разполагащ с избор между това да си легне с Идън Вейл или с дебела, хормонално нестабилна съпруга, не би избрал актрисата? Разликата между Брам и всички останали мъже по света беше в това, че той действително имаше този избор.

Дани бе принудена да осъзнае, че проблемът й е другаде: ако наистина не искаше Брам да я желае, то защо се терзаеше дали той все още я намира за привлекателна? Защо изпитваше прилив на първична женска ревност, щом помислеше за Идън Вейл?

— Благодаря — промълви тя. — За насърчителните думи — обясни в отговор на въпросителния му поглед.

— Винаги разчитай на мен за това — мило каза Брам. — Мисля, че това е най-малкото, което мога да направя, след като съм наполовина отговорен за състоянието ти, а ти си тази, която изстрада сутрешните прилошавания и тепърва ще изнесеш сама цялата тежест!

Той се намръщи, задавайки въпроса, който твърде често го безпокоеше напоследък.

— Съжаляваш ли, че си бременна?

— Малко е късно за съжаления! — отвърна тя. Като осъзна, че той очаква от нея друг отговор и реши, че няма смисъл да премълчава истината по толкова важен въпрос, добави: — Когато научих, бях поразена — и малко разсърдена.

— Мисля, че това е съвсем нормална реакция — съгласи се Брам. Искаше му се да запита дали продължава да му е сърдита, но реши да не го прави, за да не развали почти нормалния разговор, който водеха.

— Сигурно — тя притисна длани към корема си. Понякога все още се удивляваше, че вътре в нея расте бебе — нейно и на Брам. Наум се отърси от виновната мисъл, че не носи детето на Райън. — После се уплаших.

— От болката ли?

— Не. Е, разбира се, и тя е малко страшничка, но основно се боях, че няма да съумея да съм добра майка. Че няма да знам какво да правя.

— Всички родители правят грешки — сви рамене Брам. — И твоите са правили, и моите. А виж колко добре сме израсли ние! — продължи с ослепителна усмивка, която предизвика у нея ответна.

Между тях цареше приятелско мълчание, докато отминаваха университетското градче. Дани помисли дали да не му покаже страницата от таблоида, която бе откъснала в кабинета, после реши, че се разбират твърде добре и не си струва да подема такава неприятна тема. Знаеше, че ще трябва да я обсъдят. Но по-късно. Може би след вечеря.

— Беше ми приятно, че дойде с мен днес — каза тя.

Истината бе, че изпита гордост от това, че Брам седеше до нея. Малко бяха жените в чакалнята, придружавани от мъжете си, а присъстващите там мъже се чувстваха очевидно неудобно, заобиколени от толкова много видимо бременни жени. Брам обаче го приемаше като нещо съвсем естествено.

Дани призна пред себе си, че имаше и друга причина да изпитва чисто съпружеска гордост. Защото съпругът й изглеждаше толкова привлекателен. В цялата чакалня нямаше мъж, който да може дори отдалеч да се сравни с него.

— Следващият път да не забравим да си вземем „Нюзуик“ — усмихна се Дани на спомена колко странно изглеждаше Брам, зачетен в стария брой на списание „За родители“. Странен, но много сладък. — Или „Варайъти“.

— Всъщност някои от статиите бяха доста интересни — бяха стигнали до брега. Отвъд златния пясък дългият полумесец на залива Санта Моника се извиваше на север към Малибу. — Всъщност докато те преглеждаха, прочетох една статия, в която се правеше сравнение между кърменето и храненето от биберон.

Той й хвърли кос поглед, когато спря на кръстовището, преди да завие в задръстената от коли „Пасифик Коуст Хайуей“.

— Решила ли си вече кое ще избереш?

Въпреки че вече бяха достатъчно близки, за да създадат свое дете, Дани намери темата за конфузна.

— Искам да се опитам да кърмя.

Брам видя как бузите й пламват в червенина. Погледът му се премести върху гърдите й и дълго се задържа на тях.

— Радвам се — дрезгавият му глас накара нервите й да затрептят. — В статията се казваше, че майчиното мляко е най-доброто.

Макар и да знаеше, че това е невъзможно, Дани си представи, че усеща как твърдите устни на Брам дращят по необичайно чувствителната й плът.

— И лекарят каза така — потвърди тихо.

Погледите им се срещнаха и останаха вплетени един в друг, разменяйки си съкровени послания.

— Дани…

— Да?

— Трябва да поговорим.

— Да — гласът й трептеше гърлено от сподавени чувства. Дани се приведе към него, полуразтворените й устни по женски мамеха.

Устата му беше съвсем близо и Дани затаи дъх в очакване, когато внезапният, нетърпелив звук на нечий клаксон зад тях наруши очарованието на мига.

Брам изруга и хвърли убийствен поглед в огледалото за задно виждане, докато излизаше от кръстовището. Дани не се сдържа и започна да се смее. Високо.

— Въобще не мисля, че беше толкова смешно! — промърмори Брам, докато продължиха пътя си по лъкатушния крайбрежен път.

— Не беше — призна Дани, избърсвайки сълзите, бликнали по лицето й, с опакото на ръката си. — Съвсем не — прехапа устна и пое дълбоко въздух, опитвайки се да се овладее. — Това е само от хормоналните промени — обясни. — Те напоследък съвсем са се развихрили.

— Четох и за това една статия — каза любезно Брам. И си помисли, че там бе намерил доста обяснения за двусмисленото поведение на Дани напоследък.

— Но… — тя се задави, после продължи: — Само да си беше видял лицето… — при спомена за гневно неудовлетвореното изражение на Брам отново избухна в смях.

Чуваше я да се смее за пръв път, откакто бяха деца. Като слушаше кристалните, музикални звуци, които докосваха хиляди скрити струни в душата му, Брам твърде добре разбра защо Райън се беше влюбил в Дани Кантрел.

Докато вкарваше колата в алеята на къщата си, Брам си каза, че много по-трудно за разбиране е защо му е било нужно толкова време, за да го разбере, след като тя е била под носа му през по-голямата част от живота му.