Джоан Рос
Немислима любов (1)

Първа глава

Брат му беше мъртъв.

Споменът за това го ослепи подобно на яркото калифорнийско слънце, което нахлуваше през прозорците на хижата. След миг тъпата болка в главата припомни на Брам Форчън за миналата вечер.

Присвивайки очи срещу нежеланата утринна светлина, той посегна към полупразната чаша със скоч на малката масичка. Като се подпря на лакът, той изгълта на големи, жадни глътки дванайсетгодишното уиски.

Вкусът в устата му беше ужасен. Боже, помисли си мрачно Брам, днешният ден и без това щеше да бъде достатъчно труден, за да трябва да го започва с такъв невероятен махмурлук!

Като си спомни, че и без това е известен със своята невъздържаност, той си сипа два пръста скоч във вече празната чаша, после помисли и доля още. Наведе се и затърси кутията цигари, която смътно си спомняше, че беше изпуснал на пода.

Тръсна една цигара, почука я на масата, пъхна я в устата си и посегна към златната запалка с монограм, която Идън Вейл му беше подарила за Коледа.

Докато всмукваше лютивия дим, Брам си мислеше, че едно от нещата, които му харесват в сластната руса актриса — освен очевидните — бе, че за разлика от по-голямата част от хората в Холивуд, тя не беше побъркана на тема здравословен живот.

През шестте седмици, през които те бяха любовници, тя нито веднъж не му бе подметнала да замени любимия си скоч с някоя модна минерална вода. Също така никога не му четеше проповеди за пасивното пушене. Дори и само заради това си заслужаваше да се вижда с нея.

Телефонът иззвъня и звукът отекна като пожарна сирена в главата му. Той рязко дръпна слушалката.

— Да?

— Брам? — сякаш привлечен от мислите му, мелодичният глас на Идън звучеше отдалеч по телефонните жици. — Аз съм, мили. Помислих си, че ще ти е приятно да ти се обадя и да те събудя.

Тя го познаваше твърде добре. Той хвърли поглед към ръчния си ролекс, който лежеше на масата до чашата.

— Благодаря, котенце — гласът на Брам беше груб и завален. Той с мъка се сдържаше да не се закашля. — Наистина умно от твоя страна. Само че вече от доста време съм буден.

— О! — тя като че ли се разочарова. Той ярко си представяше сочните й розови устни, извити в съблазнителна муцунка. — Мислех си, че може би си се понапил снощи.

— Кой, аз ли? — ако той беше съставил този разговор в някой сценарий, в полето срещу репликата му щеше да пише: „Престорено невинно“.

— Е, прекара пет отвратителни дни, любов моя. Нямаше да е учудващо, ако си пийнеш малко. Знам, че ако аз трябваше да погребвам по-малкия си брат днес…

— Благодаря за съчувствието — изръмжа той. Самата мисъл, че Райън бе мъртъв, му стигаше. Той не беше готов да посрещне мисълта за това как малкото му братче ще бъде положено във все още замръзналата земя. — Но съм добре. Наистина съм добре.

— Ще ми се да се беше съгласил да дойда при тебе.

От момента, в който бе избухнала новината за това как най-нашумелият сценарист-режисьор на Холивуд за малко не бе загинал, докато караше ски в Калифорния, в Горна Сиера, заедно с брат си, медиите бяха превърнали трагедията на семейство Форчън в публично достояние. Брам знаеше, че ако и Идън бе пристигнала на мястото на събитието, нещата щяха да станат още по-неуправляеми.

— Не че не бих искал да си с мен — излъга той, снишавайки гласа си в стремеж да изобрази съблазнително изръмжаване, — но семейството ми не е свикнало със светлините на прожекторите, котенце. Опитвам се да не позволя да се вдига излишен шум около това.

— Разбирам — той чу тихата й въздишка. В ума му проблесна образът на съблазнителните, напомпани със силикон гърди, които миналия месец бяха украсили корицата на „Плейбой“. — Но все пак ми се иска да мога да направя нещо за теб, така че да се почувстваш по-добре.

Нейният специфичен, задъхан глас лъхаше на секс и грях. Обикновено му стигаше само да го чуе, за да се възбуди. Днес Брам бе доволен, че няма да трябва да продължава нататък.

— Запази това си желание — каза й той. — След два-три дни ще съм се прибрал.

— Ще чакам — обеща му тя. После, тъкмо когато той си мислеше, че тя ще затвори, отново се обади: — О, за малко да забравя. Тази сутрин се обади Сидни.

Сидни Кон, президентът на „Еклипс Стюдиос“. Въпреки цялото си мрачно настроение Брам не сдържа леката си подигравателна усмивка, осъзнавайки истинската причина за обаждането на Идън.

— Тъй ли? И какво иска вампирът?

— Ама наистина, Брам — възпротиви се тя, — не бива да го наричаш така. Всъщност Сидни беше много загрижен за теб.

— Всичко, за което той е загрижен, е проклетия му скъпоценен финансов резултат! — рязко отвърна Брам. — Когато поиска, той може да бъде очарователен. А когато не иска, може да бъде бесен. Или още по-опасен, студен и подъл като лед.

Откакто студиото бе продадено на японски компютърен конгломерат, затягането на финансите продължи повече от всякога. Не за пръв път Брам се усети как мечтае за добрите стари времена, когато филмите се правеха от хора, които истински обичаха киното и чиято основна цел беше да разкажат някаква история.

— Чакай да позная защо. Сидни е искал да знае дали безвременната кончина на брат ми, без да говорим за близката ми среща с оная с косата, няма да забави снимането на „Скандали“.

Краткото й мълчание беше красноречиво.

— Е, наистина стана дума за това! — неохотно призна тя. — Но само между другото.

Тя бе лъжкиня. Хубавичка, но все пак лъжкиня. А зад измамната й захаросана външност се криеше неумолима амбиция. Това беше още едно нейно качество, което Брам харесваше. Щом станеше дума за работата й, тя беше също толкова мотивирана като него, и също толкова безразсъдна.

— Направо ти повярвах! — той загаси цигарата в препълнения пепелник на пода.

— Ами той обясни, че точно сега в „Еклипс“ всички са побеснели. Вчера целият директорски съвет на Муишито го нападнал в пълен състав. Те изглежда очаквали от него да им уреди срещи с кинозвезди.

— Това ми звучи разумно — Брам се досещаше с кого ще бъде една от срещите.

— Освен това онази религиозна групировка кара всичките си членове да пишат до телевизионната мрежа и да заплашват, че ще бойкотират спонсорите, ако „Скандали“ бъде излъчен.

Брам изруга невъздържано. Тези кукувци се бяха появили неизвестно откъде веднага щом бе съобщено, че той се е съгласил да напише и режисира мини сериала, който представляваше съвместен проект на „Еклипс Стюдиос“ и телевизионната мрежа.

— Спомена ли Сидни нещо за това какво мислят в мрежата за заплахите с бойкот?

— Поне засега те твърдо поддържат намерението си да излъчат „Скандали“ през есента.

Брам се зачуди колко ли ще трае тяхната твърда решимост. Инвеститорите в киното може би бяха нервни хора, но далеч не толкова страхливи, колкото някои негови познати телевизионни директори.

— И заради всичко това Сидни се притеснява от евентуално забавяне — добави тя.

— Кажи на Сидни, че нито дъжд, нито сняг, нито киша, нито дори смъртта на близък човек може да попречи на Брам Форчън да снима запланувания си филм. Навреме и в рамките на бюджета.

От другата страна последва дълго мълчание.

— Виж, Брам, няма защо да ми говориш с такъв саркастичен тон! — Брам си представи сълзите, избили в големите й бебешки сини очи. Измежду всички актриси, които познаваше, никоя не можеше да плаче по поръчка така добре, както Идън. — Знаеш, че ме е грижа само за теб!

— Знам, любов моя — дори докато изричаше тези думи, Брам се зачуди колко ли дълго тя би се задържала при него, ако беше обикновен мъж. Например водопроводчик. Или шофьор на товарен камион. Или дори лекар като баща си. И като брат си.

Райън.

Ужасяващата гледка на малкия му брат, отнесен от широка лавина сняг, проблесна в съзнанието му.

Брам прокара пръсти през тъмната си коса, замисли се дали да не си сипе още едно и реши, че е по-добре да почака. Майка му бе изстрадала достатъчно. Надали щеше да й е добре, ако по-големият й син се яви мъртвопиян на погребението на по-малкия.

— Виж, котенце, не ми е приятно да те прекъсна, но трябва да се приготвя за службата.

— Добре — и тя като него изглежда желаеше да приключи този незадоволителен разговор. — Скоро ще се видим.

— След два дни.

— Ще чакам — последва ново кратко мълчание. — А, искаш ли да те посрещна на летището? Обещах на Сидни, че ще обядвам с Тацуо Мацумото — изрече тя бързо и задъхано…

— Не се притеснявай — той далеч не желаеше да се бърка в развитието на кариерата на Идън. Малко се изненада, когато усети, че не изпитва никаква ревност. — Все едно ще трябва да мина през студиото и да подържа ръката на Сидни.

Не че много му се искаше. Но ако се налагаше малко да се понапъне, за да попречи на костюмираните японци да му вземат филма и да го поверят на някой евтин режисьор, щеше да го направи.

— Просто ще си наема кола от летището.

— Ако си сигурен…

— Абсолютно — той се насили да говори ведро, въпреки че изобщо не се чувстваше така. — Обичам те, котенце!

— И аз те обичам, Брам!

Когато той затвори, тя издаваше звуци като от целувка в слушалката с прекалено съблазнителните си устни.

Брам облегна глава на рамката на леглото, затвори очи и видя как аленото яке на Райън изчезва под търкалящия се бял сняг.

Болката се заби в него, разкъса сърцето, сви стомаха, забумтя в главата му. Като се бореше с напиращото желание за още чаша алкохол, той скочи на крака.

Направи гримаса, когато подуши вонята на застояла пот, алкохол и цигари, която лъхаше от немитото му тяло. Докато вървеше със залитане към банята, за да си вземе така необходимия душ, вината тежко притисна сведените му рамене.

 

 

На две мили оттам, в живописния, горист курортен град Тахое Сити, Калифорния, разположен в северозападния край на най-прочутото алпийско езеро в Америка, Дани Кантрел седеше на тапицираната пейка пред прозореца и се взираше в белия сняг, който се стелеше вън.

В другия край на стаята на вратата на гардероба висеше красивата й сватбена рокля от дантела с цвят на слонова кост, обшита с перли. На кревата й бе разгъната строга черна вълнена рокля.

Тя опря чело на хладното стъкло и затвори очи. Не можеше обаче да прогони от мислите си сърцераздирателните сцени, които ги обсебваха дни наред.

През целия си живот Дани и Райън Форчън бяха добри приятели. Майката на Дани, която се беше развела със съпруга си скулптор още преди раждането й, беше икономка на семейство Форчън и живееше в дома им. Дани и Райън отраснаха заедно. С тях бе и братът на Райън, Брамуел. Но понеже той беше с шест години по-голям от Райън, винаги си беше имал свой собствен живот и свои собствени приятели.

Това напълно устройваше Дани. Тя горещо желаеше да има Райън само за себе си. И всъщност не я беше особено грижа за Брам. Той бе прекалено буен, прекалено самоуверен. И в крайна сметка, прекалено наперен.

Сега Дани си мислеше, че Брам Форчън бе антипод на своя обичлив и чувствителен брат. Той също така беше и прекалено голямо предизвикателство за нея, призна си тя. Още от малка Дани бе осъзнала своята привлекателност. Само Брам се беше показал упорито недостъпен за женските й прелести.

Когато бяха малки, Дани и Райън се плискаха заедно във ваната. Когато станаха на четири години, заедно изкараха дребна шарка, а скоро след като навършиха шест, здраво хванати за ръце, за да отпъдят безбройните си и безименни страхове, изминаха дългата пресечка до училището от червени тухли за първия си учебен ден в първи клас при мисис Хауърд.

Те тичаха необуздано из горите, беряха малини и изяждаха повече, отколкото донасяха в къщи, което неведнъж им причиняваше стомашни болки, облекчавани с чай от мента от Морийн Кантрел, майката на Дани.

Двамата добри приятели бяха съвсем различни. С жизнерадостния си дух Дани насърчаваше Райън да опитва силите си, докато Райън успяваше с променлив успех да я връща на земята.

Райън обичаше да прекарва съботните следобеди с комплекта си за химически опити. Убедена, че способността за летене зависи само от победата на духа над материята, Дани прекара едно знаменателно лято в скокове от покрива. Отново и отново. Това, че така и не успя да стане дете на въздуха, не я обезкуражи и тя обясняваше на скептично настроения Райън, че очевидно вярата й не е била достатъчно силна.

В един тих августовски следобед, когато бяха на единайсет години, Дани осъзна, че бе изминала повече от седмица, без да са преживяли някакво приключение. Очевидно трябваше да се направи нещо. Без да си правят труда да се обаждат на родителите си, Дани и Райън отидоха с колела на четири мили северно до Скуо Вали, където взеха лифта до ресторанта „Гранит Чийф“, разположен на замайващата височина от 8200 фута.

Там си поръчаха плодов сок и дебели лепкави резени бананов пай със сметана и се насладиха на спиращата дъха панорамна гледка. После се спуснаха обратно с лифта.

А после, похарчвайки и последния остатък от джобните пари на Райън, отново се качиха и слязоха.

След като се върнаха у дома и бяха наказани да не излизат две седмици, Райън, както винаги джентълмен, се опита да поеме цялата вина. Дани обаче, която въпреки безгрижната си натура смяташе, че трябва да поема пълна отговорност за действията си, не му позволи.

И двамата бяха единодушни, че денят си заслужаваше наказанието.

През първата им година в гимназията Райън, който тогава според Дани изглеждаше направо ослепителен във взетия под наем смокинг със синьо сако и риза с набори, придружи Дани на училищните танци в деня на Свети Валентин.

Години по-късно той призна, че Дани, облечена в ярко розова рокля от тафта, която прошумоляваше съблазнително при всяко нейно движение, с първите си обувки на токчета и със заетите от майка й обици с истински перли му се бе видяла най-хубавото момиче на света.

В онази паметна вечер обаче той бе страшно изненадан от това, че вижда своето другарче от детските игри, преобразено в съблазнителна млада жена.

Те се целунаха и макар че не се целуваха за пръв път, и двамата усетиха, че този път е по-различно. Че самите те бяха станали по-различни.

И докато нощта ставаше все по-тъмна, а целувките — все по-дълги и все по-сладки, и около тях витаеше атмосферата на невинното сексуално привличане, Дани Кантрел и Райън Форчън разбраха още, че им е съдено да прекарат живота си заедно.

За съжаление животът се намеси и раздели младите влюбени. Три години след онзи романтичен танц Дани отиде в Орегон да учи изкуство в Портландския университет. Райън остана в Калифорния и завърши колежа „Помона“, преди да тръгне по стъпките на баща си в медицинското училище в Бъркли. Докато Райън учеше в Бъркли, Дани беше в Европа и следваше изобразително изкуство в Париж.

И въпреки че продължаваха да поддържат връзка с дълги, бъбриви писма, в които споделяха надеждите, мечтите и страховете си, сякаш по силата на мълчалива уговорка и двамата се въздържаха да говорят за брак.

В Париж Дани се запозна с Питър Банистър. Богат наследник на калифорнийски петролни милиони, Питър й се стори интелигентен, остроумен и убийствено изтънчен за една млада жена, израснала в калифорнийската Сиера. Той, освен това беше и много по-импулсивен и веселяшки настроен от нея.

Той покори Дани със замах и се ожени за нея в Монте Карло, преди тя да беше успяла да осъзнае какво става. Луксозният им апартамент в хотел „Ермитаж“ имаше омайваща гледка към Средиземно море и прочутата скала на Монако.

Тя беше жена на Питър Банистър само дванайсет часа, преди той да я удари за пръв път.

Веднага след следобедната сватба на открито Питър я бе завел в казиното, където се опита да я научи на тънкостите на бакара. Игралните зали с обилната си позлата сякаш бяха излезли от някой филм. Докато стоеше рамо до рамо с Ричард Гиър, Синди Крофърд и Майкъл Дъглас, Дани се почувства като втора Пепеляшка.

За удивление на младия й съпруг хазартът не пробуди особен интерес у Дани. И въпреки всичките й твърдения, че един човек на изкуството трябва да живее „на ръба“ на крайностите, нещо я прободе от безгрижието, с което Питър хвърляше чипове от по петстотин долара на масата.

Когато той се прехвърли на шмен дьо фер, бърза игра с високи залози, вариант на бакара, тя му предложи да си вървят. Дани ясно помнеше всеки миг от онази вечер, сякаш беше вчера.

— Моля те, Питър — изрече тя сериозно, след като той изгуби смайващо двайсет хиляди долара само от една ръка. — Хайде да си вървим в стаята.

— Не сега — той пое чаша шампанско от келнерката, която сякаш непрекъснато се въртеше наблизо. Въпреки че Дани не беше броила чашите му, имаше чувството, че е изпил доста през последните четири часа и че това има връзка с поредицата му от загуби.

— Но, Питър…

Той изгълта шампанското и взе друга чаша от сребърния поднос.

— Ти не разбираш етикета на тази игра, Даниел. Не мога да напусна, когато губя.

Някаква червенокоса жена около трийсетте, облечена в толкова тясна рокля, че Дани се чудеше как може да сяда с нея, се усмихна на Дани и потвърди:

— Съпругът ви е прав! Не е прилично да се напуска масата, когато човек има поредица от загуби!

Въпросът обаче беше, както Дани вече бе разбрала, че е невъзможно да го накара да напусне масата, когато печели.

— Питър… — тя постави ръка на рамото му. — Сега е меденият ни месец — напомни му със съблазнителен глас и сведе миглите си съвсем като Скарлет О’Хара. — Аз съм уморена…

Човек трябваше да е глух, за да не долови чувствената, женствена покана в тона й.

Отсреща на масата крупието дискретно се изкашля.

— Прекъсваш играта! — очите на Питър гледаха ледено. Гласът му бе напрегнат. — Ако си уморена, Дани, лягай си. Аз ще дойда по-късно.

След като рязко я отпрати, той отново обърна очи към картите си, зарязвайки я притеснена, гневна и изоставена.

Тъй като казиното вече бе изгубило за нея всякаква привлекателност, тя измина краткото разстояние до хотела, качи се в апартамента и си взе за успокоение дълга вана с парфюмирана вода. След това, оптимистично настроена, намаза с лосион цялото си тяло и си сложи и ароматизирана пудра. Облече впечатляващата изумруденозелена нощница, която беше купила едва същата сутрин от един магазин на Палас Скуеър, и среса с четка вълнистата си, дълга до кръста черна коса.

После легна във високото старинно легло и зачака съпруга си.

Щеше да го чака много дълго. Ослепителният слънчев диск се издигаше от тюркоазните води на Средиземно море над парапета на балкона, когато Питър най-накрая се върна в апартамента.

Беше раздърпан и небръснат. Връзката му я нямаше, а от колосания му нагръдник липсваха две абаносови копчета. Бялото на очите му беше изпъстрено с червени венички.

— Прибра се най-сетне! — наистина Дани си даваше сметка, че това надали е най-блестящата фраза за начало на разговор, но след самотната сватбена нощ, която бе прекарала, самата тя не се чувстваше във върховна форма.

— Това е едно много проницателно заключение — той се опря с ръка на рамката на леглото и я изгледа с мътен поглед отгоре. — Боже господи, Даниел, никога не съм си представял колко си умна!

Неговият необичаен сарказъм я засегна.

— Безпокоях се за теб!

Той вдигна вежда.

— Безпокояла си се?

— Разбира се.

Той се наведе към нея, докато лицето му не се приближи на инчове от нейното. Тя усещаше миризмата на тютюн и коняк. А също и задушливо сладникав парфюм с аромат на гардения, който определено не беше нейният.

— Ако беше толкова загрижена за съпруга си, скъпа моя жено, щеше да стоиш там, където ти беше мястото!

— Болеше ме глава от цигарения дим — това беше истина. Не цялата истина, разбира се, но достатъчна засега.

Той продължи, все едно не я беше чул.

— Трябваше да останеш. Там, където ти беше мястото. Със съпруга си — ръцете му я стиснаха болезнено за голите рамене. — Знаеш ли колко унизително беше за мен жена ми да избяга така? Именно през проклетата ми сватбена нощ?

Пръстите му се забиваха в плътта й. Като си припомни, че дискретността е важна добродетел, Дани реши да не изтъква пред него, че ставаше дума също и за нейната сватбена нощ.

— Аз не съм искала…

— Не ми възразявай, дяволите да те вземат! — той пресече думите й с бърза, силна плесница по устата. Дани се задъха от изненада и усети соления вкус на кръвта си. — Никога, никога вече не ми възразявай. Когато сме сами… — пръстите му сграбчиха бузата й и я принудиха да го погледне в очите. — … И особено когато сме пред хората.

Гневът и гордостта й избухнаха, надделявайки над страха. Тя се дръпна от него и хвана телефона.

— Ако отново вдигнеш ръка да ме удариш, Питър Банистър — предупреди го тя с тих, напрегнат глас — ще повикам охраната на хотела!

Сините му очи се присвиха.

— Няма да посмееш!

Тя вирна брадичка и посрещна предизвикателството му.

— Само опитай!

Той отново я изгледа продължително. После смотолеви някаква ругатня, обърна се и със залитане излезе от стаята, хлопвайки вратата.

Дани сведе чело към коленете си и се зачуди какво, за Бога, го беше прихванало.

И нещо по-сериозно — в какво се беше забъркала самата тя.

Три часа по-късно той се завърна, обхванат от многословно разкаяние. Извини се — на колене! — изплака много сълзи и приписа безумното си поведение на нервното напрежение около сватбата, поредицата си от загуби и прекалено многото шампанско. Освен това й подари закъснял сватбен подарък — изумително красиви обици от злато и изумруди.

Трогната не толкова от скъпите бижута, колкото от сълзите му, Дани прости на младия си съпруг.

— И това беше първата ти грешка! — промълви тя сега, докато се опитваше да спре да мисли за онзи съдбовен ден. Прекара пръсти през гъстата си дълга до раменете коса и въздъхна.

Втората й, почти фатална грешка беше, че остана омъжена в продължение на пет изпълнени с тормоз години. Двамата с Питър се преместиха в Сан Франциско, където той започна работа в нефтената компания на баща си. Въпреки че и двамата с Райън се бяха оказали в един и същ град, Питър се прояви като ревнив обсебващ съпруг.

Писмата на Дани до детската й любов се ограничиха до коледни картички, после напълно пресекнаха.

Така беше по-лесно.

По-безопасно. Тя можеше вече никога да не срещне Райън, ако съдбата не се беше намесила. Вечерта, която щеше да се окаже и последна в големия дом на Питър Банистър на Пасифик Хайтс, тя бе толкова зле пребита, че икономът, който я бе намерил в безсъзнание, повика „Бърза помощ“.

Колата я откара в „Сейнт Франсис Мемориъл Хоспитъл“, където по случайност в залата за спешна помощ бе дежурен доктор Райън Форчън.

Две седмици той се суетеше около Дани като грижливо овчарско куче. Когато излезе от болницата, тя се подслони в плаващата вила на Райънс в Саусалито.

Райън държеше ръката й по време на унизителните разпити в полицията.

— Защо не напуснахте онзи дом? — беше я запитал един офицер, който изглеждаше много млад.

За свой огромен срам Дани бе неспособна да отговори. Как можеше да му обясни, че в някакъв момент бе изгубила същата онази самоувереност, която й бе позволила да отиде да следва сама в Париж? Как можеше да му обясни, че след като никога не беше претърпявала неуспехи в нито едно свое начинание — като се изключи онзи отдавнашен опит за летене — не можеше така лесно да се откаже от едно толкова важно нещо като брака?

И което бе най-лошо — как изобщо можеше да обясни на някой, че след години затвор в този дяволски брак най-накрая беше повярвала, че заслужава издевателствата на Питър?

С подкрепата на Райън Дани започна да се среща с психотерапевт, за да потърси отговорите на тези въпроси. Не за полицията, а заради нея самата. И когато богатството и влиятелността на властното семейство Банистър успяха да предотвратят арестуването на Питър, Райън я разведряваше в гнева й.

Въпреки че бе изявил желание Дани да остане в неговия дом, тя се премести в свой апартамент, продължи да ходи при психотерапевта и започна отново да рисува — и да си възвръща контрола над живота си.

Една година след излизането й от болницата, в един дъждовен октомврийски ден, безспорният развод на Дани бе произнесен официално.

Същата вечер в прочутия ресторант „Л’Етоал“ на Сан Франциско Райън й направи предложение. Опиянена от възвърнатото си чувство за свобода и възстановеното си самочувствие, Дани блажено се съгласи.

Те избраха деня на Свети Валентин, за спомен от онази вълшебна, романтична вечер отпреди много години.

Тъй като искаха да отпразнуват тези свои стари чувства, двамата решиха да се оженят в родния си град Тахое Сити. В дома на родителите на Райън. И въпреки че Морийн Кантрел бе починала преди две години, Аманда Форчън, видимо очарована от тяхната връзка, се отнасяше към Дани повече като към дъщеря, отколкото към бъдеща снаха.

В професионален план името й започна да добива признание в художническите кръгове. Цените, на които се продаваха нейни творби, надхвърляха дори и най-смелите й очаквания. А в по-важния си личен живот тя се готвеше да стане госпожа Райън Форчън.

Нямаше по-щастлив човек от Дани.

Пет дни преди сватбата Брам — който беше станал сценарист, продуцент и режисьор с международна известност — пристигна от Лос Анджелис, за да им стане кум. Негова беше идеята братята да отидат да карат ски в Дезолейшън Вали Уайлдърнес, обширно място с ледници на запад от езерото Тахое.

— Ще бъде също както едно време! — обеща той на по-малкия си брат.

— Пазете се от Йети! — със смях ги предупреди Дани. Говореше се, че предишната седмица някой пак бе зърнал митичния човек-звяр.

Като обеща, че ще внимава за всякакви огромни и космати чудовища, Райън я прегърна и я изненада с дълга целувка направо пред брат си.

После тръгна.

Дани нямаше как да знае, че това са последните думи, които му казва.