Метаданни
Данни
- Серия
- Д-р Джон Торндайк (26)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Stoneware Monky, 1939 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиана Цветкова, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- Еми (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Остин Фриман. Глинената маймуна
Английска. Първо издание
ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1984
Редактор: Иванка Савова, Богомил Райнов
Коректор: Жанета Желязкова, Надя Костуркова
История
- — Добавяне
Глава осемнадесета
Мистър Нюман
Предварителните слухове, които така бяха разтревожили Линъл, продължаваха да се носят още няколко дни, и това го накара да направи необходимите приготовления за защитата; въпреки скептичното ни отношение към вероятното дело, напрежението нарастваше от ден на ден.
И точно тогава бомбата избухна. Тревожният факт научихме от една бележка, изпратена от Линъл, който съобщаваше, че същата сутрин на мисис Ганет е била връчена призовка, с която я приканвали да се яви в полицейския съд на третия ден след получаването й, във връзка с обвинението, че е съучастница в убийството на Питър Ганет, като е крила обвиняемия или по друг начин му е помогнала да се изплъзне от правосъдието.
Торндайк изглеждаше толкова учуден, колкото и аз, а и доста по-разтревожен. Той прочете бележката на Линъл с мрачно лице и заговори за нея, както ми се стори, с безпричинна тревога.
— Не мога да си представя — казах аз, — какви доказателства ще представи Бланди. Той не знае къде е Боулс, иначе щеше да го арестува. Щом не го е арестувал, не би могъл да открие каквото и да е доказателство за връзката между Боулс и мисис Ганет.
— Да — съгласи се Торндайк, — това е съвсем ясно; не може да са заловили нейни писма по простата причина, че на тези писма щеше да има адрес, за да стигнат до него; така биха разкрили убежището му. И все пак имам чувството, че полицията не би предприела действия, ако Бланди не е представил достатъчно факти, за да започнат prima facie дело. Бланди може да е готов да заложи на способността си да убеждава, но отговорните власти не биха рискували делото да бъде прекратено от прокурора. Много странно. Според моята теория за убийството практически е сигурно, че мисис Ганет не може да е била нито съучастница, нито укривателка.
Тези думи ми обясниха донякъде тревогата на Торндайк, защото те ми дадоха да разбера, че делото на Бланди, ако има такова, не прилягаше към теорията на Торндайк. Аз му казах предположението си твърде многословно и той открито си призна:
— Бедата е в това, че моята схема на престъплението е чисто хипотетична. Тя се основава на поредица от дедуктивни разсъждения върху известните ни факти. Аз знам точно толкова, колкото знаете вие и Бланди. Разсъжденията, чрез които стигнах до изводите си, ми изглеждат съвършено правилни. Но може да съм изпаднал в заблуда, а може и да има някои факти, които аз не знам, но Бланди знае. Един от нас греши. Естествено аз се надявам да е Бланди, но може и да съм аз. Както и да е, ще видим това, като започне делото.
— Значи вие ще присъствате на делото? — попитах аз.
— Без съмнение — отвърна той — трябва да сме там, за да чуем какво ще каже Бланди, ако даде показания, и как обвинението ще представи делото. След това ще трябва да помогнем на Линъл, ако му е нужно. Предполагам, че ще ни подкрепите с присъствието си?
— Разбира се, че ще дойда — отвърнах аз. — И аз като вас съм твърде любопитен да чуя какво има да каже обвинението. Специално ще дойда.
Ала посещението в полицейския съд не се състоя изобщо, защото през тази нощ „събитията“, които Торндайк очакваше, взеха да се появяват на хоризонта. Те започнаха с появата на млад мъж с вид на евреин в квартирата ни, дошъл с тайна мисия, който, след като бил разпитан от Полтън, поискал лична среща с Торндайк и отказал да съобщи името и целта си на когото и да било друг. И така той ни бе представен от Полтън, който, след като го въведе в стаята, застана настрана и го държа под око, докато не се убеди, че посетителят няма никакви незаконни или недостойни намерения, после излезе и затвори вратата.
Щом вратата се затвори, непознатият измъкна от един вътрешен джоб малко пакетче, увито във вестник, което започна да развива, и като извади оттам запечатан плик, мълчаливо го подаде на Торндайк, който счупи печата и прочете кратката бележка, която съдържаше.
— Ако можете да почакате няколко минути — каза той, предлагайки стол на пратеника, — ще ви дам да занесете една бележка. Веднага ли се връщате?
— Да — беше отговорът. — Той ме чака.
При тези думи Торндайк седна на бюрото и след като написа кратко писмо и го сложи в плик, запечата го с восък и го връчи на пратеника заедно с банкнота от десет шилинга.
— Това е възнаграждението за достойните ви услуги. Ще има и още едно, след като се върнете. Споменал съм за това в писмото.
Пратеникът взе банкнотата с признателна усмивка, благодари и след като я пъхна в някакво тайно скривалище, уви писмото във вестника, с който беше увито другото, пъхна го във вътрешния джоб и си тръгна.
— Това — каза Торндайк, когато човекът си отиде — е съобщение от Снупър, който замества Санкрофт в Народния музей. Пише ми, че притежателят на шедьовъра на Ганет ще се появи утре, за да вземе собствеността си.
— Това засяга ли ни? — попитах аз.
— Мен засяга — отвърна той, — не бих искал да изпускам от погледа си тая маймуна. Има някои неща около нея, които ме интересуват, и ако тя трябва да бъде взета от музея, аз трябва да науча, ако мога, къде ще отиде, в случай че ми се прииска след време да я поразгледам пак. Тъй че предлагам да отидем утре сутринта в музея и да се опитаме да разберем от мистър Нюман къде държи колекцията си и какво ще прави с маймуната. Например възможно е той да е търговец и в този случай има опасност маймуната да изчезне в неизвестна посока.
— Не мисля, че е търговец — казах аз. — Никога няма да си възвърне парите. Вероятно е от типа на Брумхил, но, разбира се, може да живее в провинцията и дори в чужбина. Кога смятате да се появим в музея?
— Музеят се отваря в девет сутринта и Снупър очаква мистър Нюман по това време. Казах му, че ще бъда там в осем и половина.
И сега, в навечерието на събитието, не очаквахме вълнуващи преживявания, но все пак имаше нещо нередно в цялата тази история. Интересът на Торндайк към отвратителната маймуна ми беше непонятен и аз имах чувството, че в това посещение се крие и нещо друго, освен обясненията и явните намерения на Торндайк. Колебливо предположих:
— Моето присъствие ще бъде ли от полза, ако ви предложа да ви придружа?
— Скъпи приятелю — отговори той, — присъствието ви е винаги от полза. Всъщност имах намерение да ви помоля да ме придружите. До този момент вие, изглежда, не разбирате значението на маймуната, но може да ви хрумнат някои нови идеи утре сутринта. Тъй че елате на всяка цена. А сега трябва да се заема с приготовленията и ви съветвам да сторите същото. Оттук ще тръгнем не по-късно от осем без четвърт.
С тези думи той тръгна към лабораторията, откъдето чух далечния звън на телефона. Очевидно уговаряше някаква среща, защото скоро след това го чух да слиза по стълбището към входа и не го видях до момента, в който влезе да изпуши с мен последната си лула за деня.
На следващата сутрин Полтън ме събуди с предпазливо (и както ми се стори, преждевременно) почукване по вратата, сервира закуската смешно рано и след това застана на входа да чака таксито, което бе поръчано предишната вечер. Както той, така и шофьорът очевидно бяха впечатлени от важността на случая, защото таксито пристигна в седем и половина и това бе тържествено съобщено от Полтън точно когато си наливах втората чаша чай. Все пак нямаше много време, защото по Флийт Стрийт, Корнхил и Бишъпсгейт всички превозни средства на Лондон сякаш се бяха събрали в наша чест, с цел да ни забавят; беше осем без четвърт, когато слязохме пред музея „Джефри“ и като освободихме таксито, бавно се упътихме на север по Кингсланд Роуд.
Когато наближихме целта си, видях един мъж да идва към нас и като го погледнах повторно, познах мистър Снупър. Веднага щом ни забеляза, той се обърна и тръгна към Народния музей, отключи вратата и влезе. Като стигнахме там, намерихме вратата отворена, а мистър Снупър веднага се появи, за да я затвори след нас.
— Е, Снупър — каза Торндайк, като влязохме в залата, — до този момент всичко върви по плана. В писмото си не давате никакви подробности. Как успяхте да уредите отсрочката?
— Не искаше много уреждане, сър — отвърна Снупър. — Всичко стана от само себе си. Вчера мистър Санкрофт не дойде в музея. Трябвало да ходи по работа извън града и, разбира се, след като аз бях тук, нямаше причини да не отиде. Така че бях съвсем сам, когато мистър Нюман дойде точно преди да затворя музея. Каза ми за какво е дошъл и ми показа писмото и разписката, която беше написал и подписал. Аз обаче му обясних, че не съм уредникът и нямам право да разреша изнасянето, на който и да е от експонатите на музея. Освен това витрината бе заключена, а ключът от сейфа, където се пазят другите ключове, е у мистър Санкрофт, тъй че не можех да му дам фигурката дори и да бях упълномощен за това.
Той бе много разочарован и дори се разсърди, но нищо не можеше да се направи, а освен това трябваше да почака само няколко часа. Казах му, че днес мистър Санкрофт ще бъде тук и ще дойде, както обикновено, навреме, за да отвори музея, тъй че очаквам Нюман да се появи точно в девет часа. Вероятно ще чака отвън, докато дойде мистър Санкрофт.
Няколко минути по-късно това предвиждане не се оправда, защото мистър Санкрофт пристигна по-рано и заключи вратата след себе си. Естествено той не знаеше какво се бе случило в негово отсъствие и бе малко изненадан да завари Торндайк и мен в музея. Но обясненията щеше да даде Снупър, който последва Санкрофт в стаята му и затвори вратата след себе си, и съдейки по времетраенето на разговора, аз реших, че на Санкрофт са му съобщени фактите, които трябваше да знае.
Докато траеше разговорът, Торндайк огледа залите, както ми се стори, по твърде странен начин. Явно търсеше място, от което да може да наблюдава входа и голямата зала, без той самият да бъде забелязан. След като опита една-две от високите витрини и очевидно ги намери неподходящи, имайки предвид изключителния си ръст, той насочи вниманието си към съседната малка зала, в която имаше главно акварели. Входът на тази зала се намираше точно срещу витрината със „Статуетка на маймуна“ и срещу главния вход. Но тя, изглежда, привличаше Торндайк и с още нещо, защото на стената срещу входа висеше голям акварел, чието стъкло, погледнато под определен ъгъл, отразяваше изцяло голямата зала, главния вход и витрината, в която бе изложена маймуната. След като Торндайк бе свършил с опитите си и аз открих, че то не само дава съвсем ясно отражение поради твърде тъмния фон на картината, но и че наблюдателят, който гледа в нея, остава невидим за всеки в голямата зала и всъщност за всеки, който не бе в малката.
Това посвоему беше интересно откритие. Но по-интересен бе мотивът на Торндайк да търси място за тайно наблюдение. Още веднъж реших, че нещата не са точно такива, каквито изглеждат. Доколкото бях запознат с плана, Торндайк щеше да се представи на Нюман, за да се опита да разбере съдбата на маймуната. Ала сегашните му действия сякаш нямаха нищо общо с тази цел.
Както и да е, нямах време да размишлявам много, защото мистър Снупър се появи от кабинета на уредника и като се отправи към входа на галерията, отключи и отвори широко вратата; докато се връщаше, придружен от един мъж, който се беше вмъкнал през отворената врата, разбрах, че каквото имаше да се случва, започва.
— Засега се скрийте — нареди ми шепнешком Торндайк и аз се притиснах към стената, нетърпеливо вперих очи в картината, като се стараех да не преча на Торндайк да гледа. В отражението виждах Снупър и спътника му да се приближават, докато дойдоха на няколко ярда от мястото, където се спотайвахме; чух Снупър да казва:
— Ако ми дадете писмото и разписката, ще ги занеса на мистър Санкрофт и ще взема ключа от витрината, освен ако той самият не иска да ви даде статуетката.
С тези думи той влезе в стаята на уредника и затвори вратата й; щом изчезна, непознатият — явно мистър Нюман, — който, както можех да видя добре, носеше големичка торба, се приближи до витрината с маймуната и застана с гръб към нас; бе тъй близо, че можех да го докосна, ако протегнех ръка. Докато стоеше така, Торндайк подаде глава през вратата, за да го погледне отблизо и след като го наблюдава няколко минути, излезе, движейки се съвсем безшумно по солидния паркет, и застана точно зад него. При това аз, следвайки примера му, също минах през вратата и застанах зад него, за да видя какво ще се случи по-нататък.
Няколко минути нищо не се случи, но точно тогава забелязах двама мъже, спотайващи се в преддверието на главния вход, наполовина скрити от вътрешната врата и напълно скрити за Нюман. Изведнъж той сякаш усети нечие присъствие зад себе си, защото рязко се извърна и застана право срещу Торндайк. Тогава разбрах, че ще се случи нещо критично и че Торндайк е получил своя „най-съществен“ факт. Защото очите на непознатия срещнаха неговите и го погледнаха с диво учудване и ужас, а лицето му доби мъртвешки цвят. Той не промълви нито дума и след този ужасен поглед се обърна и продължи да разглежда статуетката.
После три неща се случиха едно след друго: първо, Торндайк свали шапката си, после вратата на кабинета се отвори и оттам се появиха Санкрофт и Снупър и най-накрая двамата мъже, които бях видял, излязоха от преддверието и бързо се упътиха към Нюман и Торндайк. Изгледах ги с любопитство и ги познах и двамата. Единият беше детективът Уилс от криминалния отдел на полицията. Другият бе самият инспектор Бланди.
До този момент Нюман, изглежда, бе възвърнал до известна степен самообладанието си, докато Бланди, напротив, изглеждаше нервен и объркан. Като пренебрегна двамата офицери, Нюман се обърна към Санкрофт и поиска веднага да се уреди неговият въпрос.
Тук се намеси Бланди, малко неуверено, но по-учтиво от обикновено:
— Моля да ме извините, сър — започна той, — че се намесвам в работите ви, но има един-два въпроса, на които бих искал да отговорите, ако сте така любезен.
Нюман го погледна с очевидна тревога, но грубо каза:
— Нямам време да отговарям на въпроси. Освен това не ви познавам и нямам нищо общо е вас.
— Аз съм от полицията — обясни Бланди — и…
— Тогава съм сигурен, че нямам нищо общо с вас — рязко отвърна Нюман.
— Исках да ви задам няколко въпроса във връзка с една крайно неприятна история, която се случи миналия септември в Нюингстед — настоятелно продължи Бланди, но Нюман го прекъсна грубо:
— Нюингстед ли? Никога не съм чувал за него и, разбира се, не знам нищо.
Бланди го погледна смутено и обърна умолителен поглед към Торндайк.
— Бихте ли ни казали нещо по-определено, сър? — попита той.
— Мисля, че трябва — отвърна Торндайк. — Както и да е, обвинявам този човек, който се назова Нюман, в убийството на полицая Мърей, станало в Нюингстед на деветнайсети септември миналата година. Това ви дава основание за арестуването му. Пък и… е, вие знаете какво да правите.
Но Бланди още не се решаваше. Очевидният ужас на мъжа и погледът, пълен с отровна омраза, насочен към Торндайк, не доказваха нищо.
Инспекторът бе явно озадачен и несигурен и се опита да спечели време.
— Ако ми позволите, мистър Нюман — каза той, — да снема отпечатък от левия ви палец, всяка възможна грешка ще бъде отстранена начаса. Какво ще кажете?
— Ще кажа, че първо ще ви пратя по дяволите — отговори яростно Нюман, като се отдръпна от инспектора и се блъсна в масивната фигура на сержант Уилс, който препречваше единствения път за бягство.
— Имаме съвсем конкретно обвинение, инспекторе — напомни Торндайк, все още наблюдавайки обвинения, и нещо в начина, по който бяха изречени думите, накара Бланди да вземе решение.
— Добре, мистър Нюман — каза той, — щом не желаете да ни помогнете, това си е ваша работа. Арестувам ви за убийството на полицая Мърей в Нюингстед на деветнайсети септември миналата година и ви предупреждавам, че…
Останалата част от предупреждението не се чу, защото Нюман се дръпна рязко и в същия миг сержант Уилс го сграбчи, майсторски изви китките на затворника зад гърба му и ги задържа неподвижни и притиснати към гърдите си. Почти в същия миг Бланди се хвърли напред и сграбчи ушите на задържания, за да осигури главата му и да отклони опитите му да ухапе Уилс по ръцете. Нюман очевидно бе силен престъпник и се бореше така буйно, че двамата полицаи едва успяваха да го задържат, дори когато Снупър и аз се опитахме да му хванем ръцете. В тесния коридор между две витрини всички се клатушкахме насам-натам, като се въртяхме бавно и влизахме в неприятен допир с острите ъгли. Скоро Бланди обърна потното си лице към Торндайк и прошепна:
— Бихте ли му взели отпечатъците, докторе? Виждате, че не мога да го пусна. Комплектът е в десния джоб на сакото ми.
— Аз съм донесъл необходимото — каза Торндайк, вадейки от джоба си малка метална кутийка. — Ясно е — добави той, като я отваряше, — че действам по ваше разпореждане.
Без да дочака отговор, той извади от кутията валяк, който бе прикрепен с клипс, и го прекара по тампона за печати, приближи до гърчещия се арестуван и като издебна удобен момент, изведнъж сграбчи левия му палец и като го стисна здраво, прекара по него валяка. След това извади малко парче чиста хартия, изчака отново момента, в който палецът бе неподвижен, и бързо притисна хартията към покритата с мастило повърхност. Полученият отпечатък не бе идеален, но пупиларните линии се виждаха достатъчно ясно.
— У вас ли е снимката? — попита той.
— Да — отвърна Бланди. — Но не мога… Бихте ли хванали за малко главата му?
Торндайк постави листчето в най-близката витрина и следвайки указанията на Бланди, сграбчи главата на арестувания, за да освободи инспектора. Бланди отстъпи и извади снимка, залепена на картичка. Той стоя няколко минути, местейки нетърпеливо поглед от листа към снимката, и очевидно ги сравняваше внимателно.
— Това ли е? — попита Торндайк.
Бланди не отговори веднага, а продължи наблюденията си с растяща възбуда. Най-сетне вдигна поглед и като забрави обичайната си любезна усмивка, почти изкрещя:
— Да, за бога! Това е самият той!
И тогава настъпи катастрофата.
Дали защото вниманието на сержанта се отклони за миг поради големия интерес към действията на Бланди, или Нюман бе издебнал най-удобния момент, не мога да кажа, но след кратко затишие, през което изглеждаше изтощен, той изведнъж се дръпна яростно, измъкна се от ръцете на заловилия го полицай и веднага хукна по пътеката между двете витрини. Сержантът тутакси го последва, но задържаният с невероятна бързина и сръчност му нанесе ужасен удар в гърдите, който го запрати, олюлявайки се, назад. В следващия момент задържаният стоеше в тясното пространство с пистолет в ръка, насочен срещу преследвачите му.
Трябва да призная, че Бланди (радостен съм да го сторя, защото никога не съм харесвал този човек) посрещна смъртната опасност без признак на страх или дори моментно колебание.
Как оцеля, не зная, защото се хвърли срещу задържания, гледайки право в дулото на пистолета. Но куршумът по чудо не го засегна и преди да проехти следващият изстрел, той сграбчи китката на мъжа и до известна степен успя да овладее оръжието. Тогава сержантът, Снупър и аз му дойдохме на помощ и предишната борба се поднови, но със съществената разлика, че сега всички трябваше зорко да наблюдаваме пистолета.
Съвсем смътно си спомням хаотичните и многобройни събития от следващата една минута. Неясно си спомням нещо като яростна борба, поредица от пистолетни изстрели под адския акомпанимент на счупени стъкла; опитите на сержанта да бръкне в задния си джоб, без да изтърве задържания, и маневрите на мистър Санкрофт — отначало отскачаше при всеки изстрел, а накрая се оттегли бързешком почти на четири крака в светилището си. Как свърши всичко това, също не мога ясно да си спомня. Само зная, че гърмежите спряха и почти в същия момент гърчещото се борещо се тяло изведнъж омекна и започна да се свлича на пода; тогава забелязах, че на дясното слепоочие на мъжа има малка дупчица, от която блика тънка струйка кръв.
Бланди се изправи и като гледаше мрачно към проснатото тяло, изруга през зъби.
— Дяволски късмет! — извика той. — Мъртъв е, нали?
— Страхувам се, че е точно така — отговорих аз, когато и последните конвулсии стихнаха.
— Дяволски късмет! — повтори той. — Да го оставим да ни се изплъзне, тъкмо го бяхме пипнали.
— Изпуснахме го, защото много се бавихме с идентифицирането — изръмжа сержантът. — Имам предвид отпечатъците. Трябваше първо да му сложим белезниците.
— Знам — каза Бланди, — но виждате ли, не бях сигурен, че сме хванали когото трябва. Стори ми се, че изобщо не отговаря на описанието.
— Чие описание? — попита Торндайк.
— На Фредерик Боулс — отговори Бланди. — Това е Боулс, нали?
— Не — отвърна Торндайк. — Това е Питър Ганет.
Бланди остана като гръмнат.
— Не може да бъде! — недоверчиво възкликна той. — Ние установихме със сигурност, че останките са на Питър Ганет.
— Да — съгласи се учтиво Торндайк, — това искахте. Всъщност останките са на Боулс — с някои допълнения.
Бланди се усмихна кисело.
— Е, това си е нокаут. Като си помисля, че през цялото време сме следвали грешна следа. Можехте да ни помогнете малко по-рано, докторе!
— Скъпи Бланди — възрази Торндайк, — казах ви всичко, което знаех, веднага след като го научих.
— Но не казахте кой е този Нюман.
— Но, скъпи ми инспекторе, аз самият не знаех — отвърна Торндайк. — Когато дойдох днес тук, подозирах, че мистър Нюман е Питър Ганет. Но не бях сигурен, докато не го познах и не видях, че и той ме позна. Снощи ви казах, че това бе само подозрение.
— Добре — рече Бланди. — Станалото — станало. Има ли телефон тук? По-добре звъннете в полицията, сержант, и им кажете бързо да изпратят линейка.
Звънът на телефона отговори на въпроса на Бланди и докато се провеждаше разговорът, ние с Торндайк се заехме да преместим трупа поради опасността от преждевременно rigor mortis[1]. После отидохме в стаята на уредника, където Бланди се опита да върне разговора към темата за „пропуснатата възможност“. Престоят ни там бе кратък, защото линейката пристигна невероятно бързо и когато тялото беше изнесено на носилка и външната врата се затвори, инспекторът и сержантът се приготвиха да си тръгват.
— Докторе, има някои подробности, които бихме искали да ни обясните, ако желаете, но сега трябва бързо да се върна в Скотланд Ярд и да докладвам за случилото се — каза Бланди. — Няма да бъдат особено доволни, но поне изяснихме един така загадъчен случай.
С тези думи той и сержантът тръгнаха към колата, придружени от мистър Санкрофт, който закрепи бележка на входната врата, затвори я и заключи. После се върна в стаята и тъжно огледа разрухата, царяща в Народния музей на съвременното изкуство.
— Един бог знае кой ще плаща за всички тези повреди — каза той. — Седем счупени витрини, счупен е носът на мадоната на Израил Попоф. Ужасна история, а и тая проклета статуя — моля за извинение, — която е причина за цялата неразбория, още стои в една от малкото здрави витрини. Ама скоро ще я махна оттук — само се питам какво, за бога, да правя с нея. Тая ужасна вещ сега май е ничия собственост.
— Тя е собственост на мисис Ганет — каза Торндайк. — Мисля, че е най-добре, аз да се погрижа за нея, ще й я предам лично. Ще ви оставя разписка.
— Изобщо не се тревожете за разписки — каза Санкрофт, като вадеше ключовете и радостно отключваше витрината. — Приемам ви за пълномощник на мисис Ганет и съм твърде щастлив да се отърва от това нещо. Да ви го завия ли?
— Не е нужно — каза Торндайк, вдигайки от пода чантата на Ганет, където тя бе паднала, когато започна борбата. — Ще я сложа тук, а вътре сигурно има нещо за увиване.
Той отвори чантата и видя вътре дебел вълнен шал, извади фигурката от отворената витрина, внимателно я положи в гънките на шала и затвори чантата.
С това нашата работа приключи и като разменихме още няколко думи с разтревожения Санкрофт и набързо си взехме сбогом с мистър Снупър, придружихме първия до вратата, и излязохме навън.