Остин Фриман
Глинената маймуна (16)

Глава шестнадесета
В музея

— Любопитно е да се отбележи — каза Торндайк, докато се отправяхме на изток към Оулд Стрийт, — че този район, който обикновено смятаме за един от най-жалките и мизерни райони на града, в известен смисъл е последната твърдина на една изчезваща култура.

— За каква култура говорите? — попитах аз.

— Говоря за занаятите — отвърна той, — за които можем да кажем, че всъщност са основата на всички изкуства. Почти навсякъде другаде занаятите са изчезнали или са на изчезване, измествани от машините и масовото производство, но тук откриваме малки групи от оцелели занаятчии, които все още продължават традицията. Вдясно по Къртън Роуд и околните улички има сръчни мебелисти, те правят столове и други мебели в традиционен стил, това Брумхил би нарекъл лошото старо време на Чипъндейл^[1] и неговите съвременници; наблизо, на Бънхил Роу, държат работилници последните майстори на красиви рамки за картини, а по-нататък, на Бетнъл Грийн и Спайтълфийлдс, са последните представители на старата колония на тъкачите на коприна, които работят с ръчния стан така, както е било в осемнайсети век.

— Да — съгласих се аз, — такава аномалия, а и нашата мисия като че се сблъсква с това противоречие. Чудя се какво ли е вдъхновило създателите на Народния музей на съвременното изкуство да го бутнат точно в този квартал, почти на една крачка от музея „Джефри“?

Торндайк леко се усмихна.

— Странни съседи са те — каза той, — единият пази най-добрите постижения на миналото, а другият рекламира най-лошите на настоящето. Но може би няма да ни се стори чак толкова лошо, колкото очакваме.

Не зная какво очакваше Торндайк, но то бе достатъчно лошо за мен. Намерихме музея много лесно по табелата с името му, поставена над нещо, приличащо на ремонтиран магазин, към предната част, на който са били прибавени две масивни плъзгащи се врати. Но те бяха затворени и явно заключени, тъй като на голяма бележка, прикрепена с кабарчета, пишеше: „Затворено до 11.15 часа“.

Торндайк погледна часовника си.

— Имаме още четвърт час — каза той, — но не е нужно да чакаме тук. По-добре е да се разходим и да разгледаме квартала. Не е красив, но си има свой облик, с който си струва да се запознаеш.

И така ние се отправихме на обиколка из тесните улички, където Торндайк ми обясняваше различни интересни неща като илюстрация на предишните си забележки. На една уличка открихме редица мебелни работилници, през чиито прозорци можехме да видим наполовина завършените скелети на гардероб и скринове и „стилни“ столове без седалки и политура; забелязах, че имената върху табелките бяха предимно еврейски, а много от тях — чуждестранни. После към Шордич забелязахме склад за дървен материал, пред входа, на който имаше голяма купчина прекрасен испански махагон, видяхме, че запасите вътре са предимно от твърда дървесина, подходяща за мебели. Но нямаше време да разгледаме подробно всичко, защото часовникът на една близка черква отбеляза нашия четвърт час и ние бързо се отправихме към храма на модернизма, където видяхме, че бележката е изчезнала, вратите са широко отворени, а през тях се вижда фоайе и вътрешна врата.

Като я отворихме и влязохме в галерията, бяхме посрещнати от възрастен човек с уморен вид, който ни погледна с очакване.

— Вие ли сте мистър Санкрофт? — попита Торндайк.

— А-ха — каза човекът, — значи познах. Вие сигурно сте доктор Торндайк. Надявам се, че не съм ви накарал да чакате.

— Само няколко минути — отговори Торндайк с най-вежливия си тон, — които прекарахме доста приятно.

— Страшно съжалявам — каза Санкрофт с искрена загриженост, — но нямаше как. Трябваше да изляза, а тук съм съвсем сам. Трябваше да заключа вратата. Ужасно неудобно е да няма кого да оставиш за заместник.

— Така е — съгласи се със съчувствие Торндайк. — Значи ли това, че си нямате никакъв помощник, дори вратар?

— Нямам — отговори Санкрофт. — Виждате ли, дружеството, на което е този музей, не притежава други фондове, освен даренията на членовете си. Парите стигат точно колкото да поддържаме музея, без да се плащат заплати. Аз съм тук доброволно, но трябва да изкарвам и прехраната си. Мога да си върша работата предимно в стаята на уредника — аз съм писар, — но понякога трябва да изляза и тогава… е, вие видяхте какво стана.

Торндайк изслуша тази тъжна история не само с търпение, но и със съчувствие, което доста ме изненада.

— Не можете ли да вземете някой ваш приятел поне мъничко да ви помага? — попита той. — Дори няколко часа дневно биха премахнали затрудненията ви.

Мистър Санкрофт уморено поклати глава.

— Не — отговори той. — Да се грижиш за такава малка галерия е скучна работа, особено когато има толкова малко посетители и не мога да намеря човек, който да ме замести. Предполагам — добави той с тъжна усмивка, — че едва ли познавате някой любител на съвременното изкуство, който ще се жертва в името на просвещението и културата на народа.

— В момента не ми идва наум никой, освен мистър Брумхил — каза Торндайк, — но той едва ли има свободно време. Все пак ще имам предвид затрудненията ви и ако се сетя за някой, който би искал да помага, ще направя всичко възможно, за да го убедя.

Трябва да си призная, че този отговор доста ме учуди. Торндайк бе любезен човек, но бе много зает и едва ли можеше да влезе в положението на мистър Санкрофт. Но той държеше на обещанията си, не говореше празни приказки — нещо, което Санкрофт едва ли съзнаваше, защото думите му изразиха по-скоро благодарност за доброто намерение, отколкото вяра в някакви конкретни действия.

— Много е мило от ваша страна, че искате да ми помогнете — каза той, — а сега да видим това, за което сте дошли. Разбрах, че искате да прегледате произведенията на мистър Ганет. Трябва ли да ги изваждам от витрините?

— Ако е позволено — каза Торндайк. — Между другото исках да ги претегля.

— Нямам нищо против да ги извадим, щом е важно — каза Санкрофт. — Ще отключа витрините и засега ще ги оставя на вашите грижи. След това ще ви помоля да ме извините. Имам да преписвам един договор за наем и искам да се заловя с него, колкото може по-скоро.

С тези думи той ни поведе към витрината, където бяха изложени ужасиите на Ганет, и като я отключи, поклони се леко и се оттегли в бърлогата си.

— Извадихме късмет с този договор — каза Торндайк. — Сега ще можем да обсъдим нещата на спокойствие.

Той протегна ръка и като извади фигурката, започна да я разглежда задълбочено; обърна особено внимание на основата й.

— Доколкото разбирам, въпросите са: първо — кое копие е това, и второ — как е изработено то — дали е изпечено цяло, дали е издълбано, или е правено с матрица. Въпросът за поредността на копието се изяснява от номера — 571 А. Значи това е оригиналът.

— Да — съгласи се Торндайк. — Смятам, че е така. Какво ще кажете за изработката?

— Мисля, че основата дава отговор и на този въпрос. Тя е цяла, няма отвор, което според мен доказва, че фигурката е печена цяла.

— Това е разумен извод, продиктуван от очевиден факт — каза Торндайк. — Но ако разгледате стените, ще забележите, че на всяка от тях личат резки, които вероятно са от ръбове или свръзки. Сигурно сте забелязали подобни белези върху копието на Брумхил — явно са останали от ръбовете на матрицата. Въпросът за плътността обаче ще бъде решен най-точно от теглото. Нека да го претеглим.

Той извади от джоба си пружинена теглилка и парче канап. Сгъна го на две и с краищата завърза фигурката малко над средата, закачи „клупа“ на теглилката. Като го вдигна, аз прочетох цифрите.

— Един килограм шестстотин и петдесет грама. Ако не ме лъже паметта, копието на Брумхил тежеше един килограм и петстотин и петдесет грама, така че това е със сто грама по-тежко. Потвърждава се предположението, че тази фигурка е била изпечена цяла.

— Не е така, Джървис — каза той. — Копието на Брумхил е без съмнение вадено от матрица, има значителна кухина и немного плътни стени. Бих казал, че една плътна фигурка трябва да тежи най-малко двойно повече от вадената от матрица.

След кратък размисъл разбрах, че е прав. Стоте грама очевидно не обясняваха разликата между куха и плътна фигурка.

— Тогава — казах аз — трябва да е била издълбана. Това вероятно ще обясни точно разликата в теглата.

— Да — съгласи се Торндайк с известно съмнение, — що се отнася до теглото, звучи разумно. Но белезите, които очевидно приличат на белези от ръбове на матрица? Какво ще кажете за тях?

— Бих казал, че са следи от издълбаването. Фигурката трябва да се разреже на две, за да се издълбае вътрешността. Мисля, че тези следи са белези от съединяването на двете половини.

— Отговорът на това е, че е невъзможно да е била разделена на две половини. Когато един керамичен предмет, например теракотен бюст, се издълбана, обикновено отзад се изрязва един възможно най-тънък слой, основната маса се издълбана и когато стените станат достатъчно тънки, слоят се залепва и ръбовете се изглаждат, докато станат незабележими. Това е обикновеният и разумен начин да се направи. Но тези белези са по средата, точно където са ръбовете на матрицата, и при това точно там, където са ръбовете на фигурката на Брумхил. Така че независимо от разликата в теглото, склонен съм да считам, че тази фигура всъщност е вадена от матрица като Брумхиловата. Това е очевидната възможност и по други причини. Матрицата е била направена, и трябва да е била направена от масивната фигура. Много по-трудно е било да се издълбае оригиналът, отколкото да се извади още едно копие от матрицата.

Докато говореше, той леко почукваше фигурата с кокалчето на пръста си, както си висеше на теглилката, но глухият звук, който се чуваше, не ни говореше нищо друго, освен това, което вече знаехме — че стените са дебели и груби. После той свали канапа и след като отново ми предложи да разгледам фигурката (аз отказах), върна я обратно във витрината. После отидохме в стаята на уредника да кажем на мистър Санкрофт, че сме приключили с огледа и да му благодарим за съдействието.

— Е — каза той, като остави писалката, — предполагам, че сега познавате произведенията на Питър Ганет по-добре от мен. Те са неразбираеми за повечето от посетителите ни, а също и за мен.

— Значи не се харесват много? — позволи си да каже Торндайк.

— Не бих казал — отговори леко усмихнат Санкрофт. — Фигурката на маймуната доста забавлява посетителите. Но нашият музей не е за това. Нашето дружество има за цел да учи и да възвисява духа, а не да дава комични представления. Няма да съжалявам, когато собственикът дойде да си прибере статуетката.

— Собственикът? — повтори Торндайк. — Искате да кажете мисис Ганет?

— Не — отговори Санкрофт, — тя не е нейна. Ганет я продаде, но тъй като купувачът замина за Америка, получи разрешение да ни я даде под наем, докато собственикът й се върне и си я потърси. Очаквам го да дойде всеки момент и както ви казах, много ще съм доволен, когато дойде, защото с това нещо галерията става за подигравка на постоянните й посетители. Те не са достатъчно образовани, за да разбират модернистичната скулптура.

— Ами ако собственикът не дойде? — попита Торндайк.

— Сигурно ще трябва да я върнем на мисис Ганет. Но не очаквам такива затруднения. Купувачът, някой си мистър Нюман, е платил за нея петдесет гвинеи, така че едва ли ще забрави да си я потърси.

— Да, наистина — съгласи се Торндайк — това е едра сума. Самият Ганет ли ви каза за колко я е продал?

— Не, никога не съм го виждал. Каза ми мисис Ганет, когато я донесе заедно с керамичните съдове.

— Предполагам, че когато собственикът дойде да си я потърси, ще представи някакъв документ за самоличност. Едва ли ще дадете един толкова ценен предмет като този на всеки, който дойде да го поиска, освен ако не го познавате лично — каза Торндайк.

— Не — отвърна Санкрофт, — никога не съм виждал този човек. Но въпросът за самоличността е уреден. Мисис Ганет ми остави две писма от съпруга си, които осигуряват прехвърлянето. Искате ли да ги видите? Зная, че се интересувате от работите на мисис Ганет.

Без да дочака отговор, той отключи едно чекмедже на бюрото и като вдигна няколко листа, измъкна две писма, прикрепени с кламер.

— Ето — каза той, подавайки ги на Торндайк, който ги разгърна така, че да можем да ги четем и двамата. Съдържанието на първото бе следното:

Джейкъб Стрийт №12

13. IV. 1931 г.

„Уважаеми мистър Санкрофт,

В добавки към колекцията от керамични съдове за изложбата под наем Ви изпращам една глинена фигурка на маймуна. Тя вече не е моя, понеже я продадох на мистър Джеймс Нюман. Но тъй като той замина служебно за Съединените щати, позволи ми да я оставя при вас под наем, докато се върне в Англия — след около три месеца. Ще му предадете фигурката и ще вземете от него разписка, която Ви моля да ми изпратите.

Ваш Питър Ганет“.

Второто писмо бе споменатото копие и гласеше следното:

„Уважаеми мистър Санкрофт,

Приносителят на това писмо мистър Джеймс Нюман е собственик на фигурката, която Ви оставих под наем. Бъдете така любезен да му я предадете, ако я поиска, или да получите разпорежданията му какво да направите с нея. Ако желае да я отнесе със себе си, моля вземете разписка, преди да му я дадете.

Ваш Питър Ганет“.

— Виждате — каза Санкрофт, когато Торндайк му върна писмата, — че той е написал тринайсети април, а тъй като е вече седми юли, човекът може да дойде всеки момент и след като ще донесе и писмото, мога съвсем спокойно да му предам фигурката, колкото по-скоро, толкова по-добре. Уморих се да гледам как хората стоят пред онази витрина и се кикотят.

— Неприятно е — каза Торндайк. — Както и да е, надявам се, че мистър Нюман ще дойде скоро и ще ви отърве от присмехулниците. Искам още веднъж да ви благодаря за ценната помощ, която ни оказахте; имате думата ми, че не ще забравя обещанието си да ви намеря заместник, за да можете да разполагате с малко повече свобода.

И като се сбогувахме сърдечно, ние си тръгнахме. Още веднъж бях изненадан и дори малко озадачен от обещанието на Торндайк да потърси заместник на мистър Санкрофт. Можех да разбера съчувствието му към преуморения уредник, но тревогите на мистър Санкрофт не бяха наша работа. Наистина отношението на Торндайк изглеждаше толкова неестествено, че започнах да се питам дали зад него не се крие друг мотив, освен съчувствието. Вярно е, че нямаше човек, който като Торндайк да е склонен да прави малки услуги при случай, но, от друга страна, опитът ме беше научил, че ничии мотиви не са по-неразгадаеми от тези на Торндайк. Защото винаги изникваше едно затруднение — човек никога не знаеше какво има той наум.