Нора Робъртс
В плен на магията (7)

Шеста глава

Мел спеше като къпана. Себастиан отпи още малко от виното, отпусна се на стола и я загледа. Беше се излегнала на канапето срещу него в салона на частния му самолет. Не се бе възпротивила, когато й предложи да повика своя пилот в Юта, за да ги откара на изток. Само бе кимнала разсеяно и бе продължила да пише нещо във вездесъщия си бележник.

Веднага щом самолетът се бе извисил във въздуха, се бе проснала на канапето, бе затворила очи и бе заспала моментално, като капнало от умора невръстно дете. Той я разбираше — енергията, подобно на всяка сила, имаше нужда да бъде презареждана — и я остави да се наспи.

Дълго стоя под душа и се преоблече с дрехите, които държеше в самолета марка „Лиър“. Хапна надве-натри и поговори по телефона с неколцина души. После зачака.

Пътешествието бе, меко казано, странно. Те двамата със спящата жена се отдалечаваха от слънцето, след като цяла нощ бяха препускали като обезумели към него. Щом пътуването им приключеше, щеше да има разбити, както и ощастливени сърца. Съдбата винаги гледаше да има равновесие.

А Себастиан щеше да е прекосил континента с жена, която го дразнеше, но която той желаеше и смяташе за неразбираема.

Тя се размърда, промърмори нещо и отвори очи. Протегна се рязко и делово… и много сексапилно, после се претърколи върху канапето и седна.

— Още много ли остава? — попита с все още пресипнал от съня глас, ала Себастиан виждаше, че си бе възвърнала преливащата енергия.

— По-малко от час.

— Слава богу! — Мел прокара пръсти през косата си, отметна глава и подуши въздуха. — Май ми мирише на храна.

Той неволно се усмихна.

— Откъм кухнята. Вдясно има баня, ако искаш да се освежиш.

— Да, първо ще се окъпя.

Никак не й беше лесно, но тя в никакъв случай не искаше да издава колко бе смаяна, че Себастиан бе в състояние само да щракне с пръсти, та да се появи частният му самолет с дебели меки килими, уютна спалня и кухня, в сравнение, с която нейната собствена приличаше на килер. Явно с ясновидство можеше да се изкарват добри пари.

Докато си слагаше хавлията и вървеше на пръсти към спалнята, Мел съжали, че не бе проверила миналото на Себастиан. Ама нали беше толкова сигурна, че ще успее да разубеди Роуз да не прибягва до услугите му, затова и не си бе направила труда да се поинтересува що за човек бе той. И ето, сега се намираше на десет хиляди метра във въздуха с мъж, когото, кажи-речи, не познаваше. Реши, че още щом се върне в Монтърей, ще попълни пропуска. Макар че, ако нещата вървяха както се надяваше тя, просто щеше да е безпредметно да се интересува от миналото му. Веднъж да намереха Дейвид, и отношенията й с този мъж щяха да останат в миналото. Е, все пак можеше от любопитство поне да го проучи.

Издула устни, отвори гардероба и установи, че Себастиан предпочиташе коприната, кашмира и лена. Откри една памучна риза и я извади с рязко движение. Все пак домакинът й имаше и по-практични дрехи, а на нея й се щеше да се преоблече.

По едно време й се стори, че той е при нея. После си даде сметка, че ризата, която сега допираше лекичко кожата й, бе пропита с неговата миризма. Мел вдигна ръкава да го подуши. Миришеше на нещо необичайно — необуздано и еротично. На нещо, което очакваш да усетиш заедно с повея на вятъра в гора по време на пълнолуние.

Ядосана на себе си, тя нахлузи джинсите. Ако продължаваше така, току-виж наистина повярвала във вещици.

Запретна ръкави до лактите и отиде в кухнята. Взе си банан, подмина купата с черен хайвер и си сложи върху чинията резен хляб с малко шунка и сирене.

— Намира ли ти се горчица? — провикна се младата жена, сетне преглътна, усетила, че Себастиан бе опрял тяло в нейното.

Движеше се безшумно като призрак. Пресегна се над главата й, взе бурканчето и й го подаде.

— Ще пийнеш ли вино?

— Защо не? — Мел си намаза филията с горчица — притесняваше се, че помещението бе толкова тясно и нямаше как да се дръпне от него. — Взех една от ризите ти. Нали не се сърдиш?

— Защо ще се сърдя? — Той й наля от виното и пресуши своята чаша. — Почина си добре.

— Да, така времето минава по-бързо.

Самолетът се разклати. Себастиан се пресегна да я хване и ръката му остана върху нейната.

— Пилотът обясни, че има въздушни ями. Скоро ще започнем да се снишаваме.

Тя извърна лице към него. Докато се взираше в очите му, отново изпита онова, което я бе обзело и в пустинята. Началото на нещо. Запита се дали щеше да е по-спокойна, ако бе в състояние да види и края.

— Хайде да седнем и да затегнем коланите.

— Ще взема и твоето вино.

С дълбока въздишка на облекчение Мел вдигна чинията и го последва. Докато отхапваше щастливо от филията, забеляза, че той се усмихва.

— Какво има?

— Просто си мислех, че наистина ти дължа една истинска вечеря.

— Не ми дължиш нищо — рече тя и пийна от виното, а после отпи още веднъж, понеже всичко бе толкова различно, толкова блажено различно от онова, с което бе свикнала. — Обичам да си плащам сама сметките.

— Забелязах.

Мел отметна глава.

— Някои момчета се притесняват от това.

— Така ли? — подсмихна се Себастиан. — Аз — не. Но след като приключим, се надявам да приемеш поканата ми. За да полеем добре свършената работа.

— Ще видим — отвърна тя, както преглъщаше. — И ще хвърляме чоп кой да плаща.

— Божичко, колко си сладка! — засмя се пак той. Изпружи крака, доволен, че Мел бе седнала не до него, а на седалката отсреща. Сега можеше да я гледа на воля докато е будна. — Защо частен детектив?

— Моля?

— Не мислиш ли, че е време и аз да те поразпитам? Защо избра тази професия?

— Обичам да разгадавам разни заплетени истории — сви тя рамене и понечи да стане, за да отнесе празната чиния.

Ала Себастиан я изпревари и се запъти с чинията към кухнята.

— Само заради това ли? — попита я пак, когато се върна.

— Вярвам в правилата.

Седалките бяха широки, Мел вдигна нозе и ги кръстоса. Беше й приятно. Чувстваше се освежена след съня и от отново обзелата я надежда. Беше й леко в присъствието на този мъж.

— Смятам, че нарушиш ли правилата, някой трябва да те накара да си платиш. — Усети как самолетът се разтриса, сменя посоката и започва да се спуска към Атланта. — А както вече ти казах, обичам да разгадавам заплетени истории. Затова бях добро ченге, а сега съм още по-добър частен детектив.

— Излиза, че обичаш да работиш сама.

— Да — отметна тя глава. — А ти?

— Аз също — усмихна се той над чашата. После най-неочаквано очите му пак станаха напрегнати и се вторачиха в нея. По-точно, както се стори на Мел, в душата й. — Но правилата често се менят. Вододелът между добро и зло невинаги е ясен. Как постъпваш в такива случаи?

— Като си изяснявам кои неща не бива да се променят, кои граници не бива да се замъгляват… или да бъдат прекрачвани. Просто го усещам.

— Виж ти! Усещаш, значи.

— Обаче това няма нищо общо с ясновидството и разните там медиумни способности — отвърна тя, почувствала накъде бие събеседникът й. — Не се осланям на видения, шесто чувство или както там го наричате.

Себастиан вдигна чашата за наздравица.

— Ала ето че си тук!

Очите й не трепнаха. Мел си помисли, че ако той бе очаквал тя да се предаде толкова лесно, се бе излъгал жестоко.

— Да, Донован, тук съм. Тук съм, защото нямам намерение да рискувам и да пропилявам и най-малката възможност, колкото и странна да е тя. И може би защото искам да се уверя дали наистина не си видял или усетил нещо. Може пък да имаш силна интуиция. Виж, в интуицията вярвам.

— Аз също, Мел.

Колесникът се удари в пистата.

 

 

На Мел винаги й бе трудно да предава юздите другиму. Нямаше нищо против да си сътрудничи с местната полиция или с ФБР, но държеше тя да диктува условията. Заради Дейвид й се наложи няколко пъти да се сдържи и да не изругае, докато разговаряше с агента Томас А. Девро от ФБР.

— Чувал съм за вас, господин Донован. От доста свои колеги, които ви смятат не само за човек, на когото може да се разчита, а който направо върши чудеса.

Мел имаше чувството, че Себастиан се бе разположил в тесния, боядисан в бежово кабинет точно като цар сред царедворците си. Той отвърна само с леко кимване на хвалебствията на Девро.

— Участвал съм в няколко разследвания.

— Последното е било в Чикаго — уточни Девро, като прелистваше някаква папка. — Голяма касапница! Жалко, че не успяхме да приключим по-бързо.

— Да — бе единственото, което отвърна Себастиан. Не всички образи се бяха заличили в съзнанието му.

— Ами вие, госпожице Съдърланд? — Девро прокара длан по валчестата си плешива глава и намести с пръст очилата си. — Доколкото разбрах от полицията в Калифорния, минавате за добра в професията.

— Е, сега вече мога да спя спокойно — отвърна Мел, без да обръща внимание на предупредителния поглед на Себастиан, и се наведе напред. — Не може ли да прескочим любезностите, агент Девро? Приятелите ми в Калифорния са направо отчаяни. Дейвид Мерик е само на няколко километра…

— Нека първо го установим със сигурност — рече Девро и отмести папката, която държеше, за да вземе друга. — След като се обадихте, получихме по факса цялата информация. Следователят от ФБР вече е разпитал вашия свидетел в… мотел „Дюни“ в Юта. — Той пак намести очилата си. — Човекът е потвърдил, че на снимката е Дейвид Мерик. Сега се опитваме да установим самоличността на жената.

— Защо тогава седим тук?

Девро погледна над очилата, които отново се бяха смъкнали.

— А вие какво очаквате, да обикаляме във Форест Парк от къща на къща и да питаме хората дали наскоро не са отвличали бебета ли? — Агентът вдигна дебел пръст, за да възпре Мел. — Вече постъпват данни за всички момченца на възраст между шест и девет месеца. Проучваме актовете за раждане, документите за осиновяване. Проверяваме хората с малки деца, заселили се в квартала през последните три месеца. Не се съмнявам, че до сутринта ще сме стеснили кръга на заподозрените до неколцина души.

— До утре сутринта ли? Слушайте, Девро, почти цяло денонощие пътуваме, за да дойдем час по-скоро тук. А сега вие сте седнали да ни разправяте да сме чакали до сутринта.

Агентът я изгледа, без да мига.

— Да. Кажете в кой хотел сте отседнали и ще имам грижата да ви държа в течение.

Тя скочи от стола.

— Познавам Дейвид. Мога да потвърдя самоличността му. Ако претърся квартала и го държа под наблюдение…

Девро я прекъсна:

— Случаят се разследва от ФБР. Възможно е да се обърнем към вас, за да потвърдите самоличността на момченцето. Но разполагаме и с копие на неговите отпечатъци. — Мел едвам се сдържа да не се разкрещи, а агентът премести поглед от нея към Себастиан. — Заех се със случая по настояване на специалния агент Такър от Чикаго, когото познавам от двайсетина години. Той, общо взето, вярва в предсказанията на медиумите и ясновидците, пък и имам внук горе-долу на възрастта на Дейвид, затова не ви съветвам да се връщате в Калифорния и да зарязвате работата по средата.

— Много сме ви признателни за съдействието, агент Девро — каза Себастиан, а после се изправи и стисна Мел за лакътя, да не би тя да изтърси някоя обида. — Запазил съм стая в „Дабълтрий“. Ще чакаме да ни се обадите.

Доволен, Девро също стана и протегна ръка.

— Идеше ми да го заплюя — изсумтя Мел след малко, когато вече вървяха в знойната вечер на Атланта. — Тия кретени от ФБР се държат с нас, частните детективи, като с някакви помияри.

— Човекът ще си свърши работата.

— Не се и съмнявам — отвърна тя. Беше толкова разсеяна, че не забеляза кога Себастиан я бе изпреварил и й бе отворил вратата на колата, която бяха наели на летището. — Понеже някакъв негов приятел в Чикаго се изказал добре за теб. Между другото, какво толкова си направил там?

— Недостатъчно. — Той затвори вратата от нейната страна и заобиколи автомобила откъм багажника. — Едва ли ще се съгласиш да идем в хотела, да пийнем нещо на бара и да вечеряме като хората.

— И дума да не става! — отсече Мел и закопча с рязко движение предпазния колан. — Трябва да купим отнякъде бинокъл. Сигурно ще намерим в квартала магазин за спортни стоки. И фотоапарат с мощен обектив — допълни тя сякаш на себе си и запретна ръкавите на ризата, която бе взела от Себастиан. — Чудо голямо, като случая е възложен на ФБР — продължи да мърмори младата жена. — Няма закон, който да ми забранява да огледам квартала, нали така?

— Не, няма — подкрепи я той и се вля в потока от автомобили. — А също и да се поразходим. Какво по-прекрасно от една разходка в лятна вечер в тих хубав квартал!

Мел се обърна и го озари с усмивка.

— Мъж на място си, Донован.

— Е, този комплимент ще ме грее до края на живота.

 

 

— Можеш ли… — поде тя, ала спря насред изречението и прехапа устна, докато караха бавно по улиците с дървета от двете страни във Форест Парк.

— Дали мога да посоча къщата ли? Ами да.

— Как?…

Мел отново реши да не пита повече и вместо това вдигна бинокъла.

— Как го правя ли? — усмихна се младият мъж и се извърна някак нерешително наляво. — Малко сложно е да ти обясня. Някой път, ако още те интересува, може и да опитам.

После се насочи към тротоара и спря, а тя се намръщи.

— Какво правиш?

— Те често разхождат Дейвид тук след вечеря.

— Моля?

— Обичат вечер да го разхождат с количката, преди да го изкъпят.

Още преди да бе осъзнала докрай какво прави, Мел се пресегна, сложи длан върху бузата му и извърна лицето му към себе си. Примига, смаяна от силата, проблеснала в очите му. Бяха тъмни като нощта. Почти черни. Когато си възвърна дар словото, гласът й наподобяваше шепот.

— Къде е Дейвид?

— В къщата от другата страна на улицата. Онази със сините капаци на прозорците и кичестото дърво отпред. — Себастиан я сграбчи за китката, понеже тя вече бе посегнала да отвори вратата. — Не.

— Ако наистина е тук, ще вляза и ще го взема. Пусни ме, по дяволите!

— Помисли малко!

Знаеше, че младата жена ще действа импулсивно, водена от чувствата, а не от разума, и затова притисна с две ръце раменете й към седалката. Никак не му бе лесно да я озапти. Мел може да бе тъничка като вейка, затова пък бе доста яка.

— Я по-кротката, Мел! Изслушай ме! Дейвид е в безопасност. Само ще усложниш и ще объркаш нещата, ако нахълташ и се опиташ да го вземеш.

Очите й горяха. Заприлича му на богиня, готова да хвърля от пръстите си светкавици.

— Те са го отвлекли!

— Не, не са. Изобщо не знаят, че момченцето е отвлечено. Мислят, че е дадено за осиновяване, или просто са си го втълпили, защото отчаяно са искали да имат дете. Никога ли не ти се е случвало да бъдеш толкова отчаяна, че да ти иде да подкараш през просото, да пренебрегнеш не особено ясната граница между добро и зло и да грабнеш онова, което искаш?

Бясна, тя само поклати глава.

— Дейвид не е тяхно дете.

— Да, не е — съгласи се Себастиан вече с по-нежен глас. — Но три месеца живее при тях като тяхно дете. Наричат го Ерик и го обичат много. Толкова много, та имат чувството, че е тяхно дете.

Мел се мъчеше как ли не да успокои дишането си.

— Как можеш да искаш от мен да им го оставя?

— Само още малко. — Той я помилва по бузата. — Заклевам ти се, до утре вечерта Дейвид ще е при Роуз.

Младата жена преглътна и кимна.

— Пусни ме! — Когато Себастиан го стори, Мел вдигна с разтреперани ръце бинокъла. — Беше прав да ме спреш. Трябва да сме сигурни.

Настрои бинокъла и го насочи към широкия прозорец — видя през тюлените пердета боядисани в пастелни тонове стени, детска сгъваема люлка и канапе с кафява тапицерия и с разпилени по него играчки. Стиснала устни, забеляза как в полезрението й се появява, спретната брюнетка, облечена в памучна блуза и къси панталони. Косата й се развя красиво, когато тя се извърна и се усмихна на някого, когото Мел не виждаше. Сетне жената протегна ръце.

— Божичко, Дейвид!

Кокалчетата на пръстите, с които държеше бинокъла, побеляха, щом тя съгледа мъж, който подаде Дейвид на жената, протегнала в очакване ръце. Забеляза през тънките пердета, че Дейвид се усмихва.

— Хайде да се поразходим — предложи Себастиан, ала Мел поклати глава.

— Трябва да направя снимки. — Вече с по-спокойни ръце остави бинокъла и взе фотоапарата. — Щом ние не можем да убедим Девро да се поразмърда, може би ще го направят фотографиите.

Търпеливо изщрака половината лента. Изчакваше, ако тримата изчезнеха от полезрението й, и щракаше с фотоапарата, щом отново се появяха на прозореца. На гърлото й бе заседнала буца.

— Хайде да слезем от колата — предложи накрая тя и остави фотоапарата на пода. — Сигурно скоро ще го изведат.

— Само да си се опитала да го отмъкнеш…

— Не съм чак толкова загубена! — тросна се Мел. — Одеве бях ядосана. Сега вече знам какво трябва да се направи.

След като слязоха от автомобила и тръгнаха по тротоара, той рече:

— Сигурно ще будим по-малко подозрения, ако се държим за ръце.

Тя се взря мнително в дланта му, сетне сви рамене.

— Е, при всички положения няма да навреди.

— Толкова романтична си, Съдърланд! — възкликна Себастиан, после вдигна ръката й и я целуна по пръстите. Мел реагира грубо, но от това младият мъж само се развесели още повече. — Винаги съм харесвал такива квартали, макар и да не изгарям от желание да живея в тях. Окосени морави. Розите на съседа, нацъфтели над оградата. — Той сведе глава към момченцето, профучало покрай тях на велосипед. — Деца, които си играят. Миризмата на печено на скара месо, детски смях във въздуха.

Мел открай време си бе мечтала да живее в място като това. Но не искаше да го признае пред себе си, камо ли пред Себастиан, и само сви рамене.

— Ами плевелите! Ами шумните съседи, които непрекъснато надничат през щорите ти и те одумват! Ами злите кучета!

Сякаш с тези думи го бе повикала, отнякъде изскочи псе, което залая по тях като обезумяло. Себастиан само се извърна и се вторачи в него. Кучето спря като заковано, изскимтя тихичко и се отдалечи се подвита опашка. Мел бе смаяна и изду устни.

— Бива си те в номерата!

— Това е дарба — поясни той, после пусна ръката й и я прегърна през рамото. — Отпусни се! — прошепна й. — Излишно е да се безпокоиш за Дейвид.

— Чувствам се добре.

— Нервите ти са опънати до скъсване. Виж колко си напрегната!

Себастиан премести длан върху тила й. Тя усети как започва да я разтрива и опита да се отдалечи.

— Слушай, Донован…

— Шшт! Това е друга дарба.

Мел усети как вдървените й мускули се отпускат.

— Сега по-добре ли си? — Той пак я прегърна през раменете. — Ако разполагах с повече време… и ако ти беше гола, щях да направя чудеса — усмихна се Себастиан и я погледна. Върху лицето й се бе изписало учудване. — Все пак ми се струва справедливо и аз от време на време да те посвещавам в някои от мислите си. Та си мислех, че ми се ще да те видя гола.

Смутена, притеснена до смърт, че ще се изчерви като рак, тя гледаше право пред себе си.

— Мисли си за нещо друго.

— Трудно ми е. Особено при положение, че в моята риза изглеждаш толкова прелестно.

— Не си падам по флиртовете — изсумтя младата жена.

— Драга ми Мери-Елън, има огромна разлика между флирта и откровено споделеното желание. Ако ти шепнех колко красиви са очите ти, как ми напомнят на хълмовете в моя роден край, това щеше да е флирт. Или ако ти разправях, че косата ти е със златистия цвят в платната на Ботичели, а кожата ти — нежна като облаците, носещи се понякога вечер над планината…

Мел усети как нозете й се подкосяват и се опита да си възвърне самообладанието.

— Ако ми кажеше някои от тези неща, щях да си помисля, че си превъртял.

— Точно затова предпочетох да говоря без недомлъвки. Искам те в леглото. В моето легло. — Той спря под един от кичестите дъбове и както я бе прегърнал, я извърна, макар че тя се бе нацупила. — Искам да те съблека. Да те докосвам. Да гледам как се пробуждаш за живот, докато съм вътре в теб. — Наведе се и захапа долната й устна. — А после искам да го повторя отново. — Усети как младата жена трепери и я зацелува страстно. — Достатъчно прям ли бях?

Мел бе положила длани с разперени пръсти върху гърдите му. Нямаше представа кога се бяха озовали там.

Усещаше, че устата й е подпухнала и бе зажадняла за още и още целувки.

— Мисля, че…

Но всъщност изобщо не бе в състояние да мисли и в това бе проблемът. Кръвта й бумтеше като обезумяла и по едно време тя се притесни дали хората няма да излязат от къщите, та да видят каква е тази олелия.

— Ти не си наред.

— Защото те искам, или защото ти го казвам?

— Защото… си въобразяваш, че ще завъртя някоя кратка авантюрка с теб. Та аз почти не те познавам.

Себастиан я хвана за брадичката.

— Познаваш ме… — Той отново я целуна. — И изобщо не съм споменавал думата „кратка“. — Ала още преди Мел да му бе възразила, застана нащрек. — Излизат — каза й, без да се обръща. Тя видя над рамото му как вратата се отваря и брюнетката изкарва детска количка. — Хайде да прекосим улицата. За да ги разгледаш по-добре, докато минават покрай нас.

Мел отново бе скована от напрежение. Себастиан продължаваше да я държи за раменете — и за да я възпре, и за да я крепи. Тя чу как мъжът и жената си говорят весело и щастливо, точно както подобава на младите родители на пращящо от здраве дете. Мел почти не различаваше думите. Без да се замисля, прегърна Себастиан през кръста и го стисна. О, Дейвид бе пораснал, от пеленаче се бе превърнал в малко момченце, което всеки момент щеше да проходи! Тя усети как очите й се пълнят със сълзи, но си наложи да не плаче. Сега косицата на детето бе по-дълга и се виеше на къдрици около кръглото му румено личице. Ами очите му… Мел спря като закована, още малко, и да го извика по име. Дейвид се бе извърнал към нея, както седеше в яркосинята лятна количка. Усмихваше се, от очите му личеше, че я бе познал. Изписка и протегна ръчици.

— Момченцето ми си пада по хубавите жени — отбеляза с горда усмивка мъжът, докато ги подминаваха с количката.

Безсилна да се помръдне, тя видя как Дейвид извръща главица и издава устни, все едно ще заплаче. Жената се наведе и се зае да го успокоява.

— Позна ме — пророни Мел. — Още ме помни.

— Да. Любовта се забравя трудно — съгласи се Себастиан и я хвана, а тя направи крачка напред и сякаш се препъна. — Не бързай! Нека първо се обадим на Девро.

— Дейвид ме позна — прошепна сподавено Мел, допряла лице до ленената риза на Себастиан. — Няма ми нищо — настоя тя, обаче не направи опит да се дръпне.

— Знам.

Целуна я по слепоочието, помилва я по косата и изчака да се успокои и да престане да трепери.

 

 

Това бе едно от най-трудните неща, които бе правила през живота си — да стои на тротоара пред къщата със сините капаци върху прозорците и кичестото дърво в двора. Девро и агентката бяха вътре. Мел ги бе видяла как влизат през вратата, която младата брюнетка им отвори. Още бе по халат и когато се наведе да прибере сутрешния вестник, в очите й проблесна страх или може би гузност.

Сега Мел чуваше плач, неутешим и жален. Опита се да го посрещне хладнокръвно, ала не бе по силите й. „Кога най-после ще излязат? Защо се бавят толкова много? Вече цял час са вътре.“ Пъхна ръце в джобовете си и закрачи напред-назад по тротоара. Девро пак бе настоял да изчакат до сутринта и през нощта в хотела тя почти не бе мигнала.

— Защо не се качиш в колата? — предложи Себастиан.

— Не ме свърта на едно място.

— Още няма да ни разрешат да вземем Дейвид. Девро ти обясни процедурата. Ще отнеме часове, докато му вземат кръвна проба и сверят отпечатъците.

— Ще правя, ще струвам, но ще уредя да бъда с детето. Няма да позволя да остане само с чужди хора — стисна устни Мел. — Кажи ми нещо за тези хора — изстреля на един дъх тя. — Моля те!

Той бе очаквал, че ще го помоли за това, и, застанал с гръб към къщата, се взря в очите й.

— Жената е била учителка. След като са взели Дейвид, е напуснала работа. Искала е да бъде през цялото време с него. Мъжът й е инженер. Женени са от осем години и кажи-речи, от самото начало се опитват да имат дете. Добри хора са, много се обичат и копнеят за дете. Станали са лесна плячка, Мел.

Видя как върху лицето й се изписва ту състрадание, ту ярост, как се борят доброто и злото.

— Мъчно ми е за тях — прошепна младата жена. — Ужасно е, че някой е дръзнал да се възползва от такава любов и трагедия. Случилото се е ужасно за всички.

— Животът невинаги е справедлив.

— Животът обикновено е несправедлив — поправи го тя.

Продължи да снове и да хвърля мрачни отчаяни погледи към големия прозорец. Когато вратата се отвори, застана на пръсти, готова да се завтече натам. Девро се запъти към нея.

— Момченцето познава ли ви?

— Да. Вече ви казах, че вчера, когато ме видя, ме позна.

Агентът кимна.

— Много разстроено е, непрекъснато плаче, вече се притеснявам, че ще му призлее. Наложи се да успокояваме и госпожа Фрост. Както ви обясних, трябва да вземем детето, докато извършим проверката и прегледаме документите. Момченцето сигурно ще се успокои, ако ви види — идете в къщата при агентката Бейкър.

— Разбира се, че ще ида. — Сърцето й заби като обезумяло. — Донован!

— Ще дойда и аз.

Мел влезе в къщата, като се опитваше да не обръща внимание на отчаяните вопли, долитащи иззад вратата на спалнята. Тръгна по коридора, препъна се в пластмасово люлеещо се конче и влезе в детската стая. Стените бяха облепени със светлосини тапети на платноходки. Над детското креватче до прозореца имаше малка механична въртележка с циркови животинки. Точно както го описа той. До най-малките подробности, помисли Мел с пресъхнала уста.

После забрави всичко останало и се пресегна да вдигне разплакания Дейвид.

— О, мъничкото ми! — Притисна лице до неговото и избърса сълзите му с бузите си. — Дейвид, малкият ми сладък Дейвид!

Успокои го и приглади назад влажната му косица, доволна, че агентката бе с гръб към нея и не виждаше как тя също се бе просълзила.

— Ама че си порасъл! — Целуна го по треперещите устни. Момченцето изхлипа, разтърка очи с юмручета, въздъхна уморено и отпусна главица върху рамото й. — Браво, моето момче! Хайде да си ходим вкъщи, а? При мама и тате.