Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Наследството на Донован (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Entranced, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 116 гласа)

Информация

Сканиране
savagejo (2009)
Разпознаване и корекция
Ludetinata (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Нора Робъртс. В плен на магията

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 1996

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954–706–021–Х

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Мел не бе сигурна дали й харесваше да е госпожа Райън, съпруга на Донован Райън. При всички положения й се струваше, че Мери-Елън Райън, измислената й за прикритие самоличност, бе ужасно скучна и се интересуваше само от мода и маникюри.

Дума да няма, прикритието бе добро. Повече от добро, помисли тя, след като излезе на терасата и се взря в езерото Тахо, проблясващо на лунната светлина. Къщата бе направо фантастична — разлата и просторна, на два етажа, обзаведена с много вкус и решена в дръзки тонове, които да отразяват стила на нейните собственици.

Мери-Елън и Донован Райън, живели доскоро в Сиатъл, бяха семейство в крак с времето и знаеха какво искат.

А онова, което естествено искаха най-много, бе да имат дете.

Предния ден, когато пристигнаха, Мел направо ахна, щом видя къщата. Бе толкова смаяна, та отбеляза, че не бе разчитала ФБР да им осигури така бързо уютно жилище. Но Себастиан подметна нехайно, че къщата всъщност бе един от множеството му имоти — преди половин година, кой знае защо, му било хрумнало да я купи.

Съвпадение или магьосничество и ясновидство, запита се тя, ала така и не можа да отгатне.

— Готова ли си, скъпа, да поизлезем из града?

— И през ум да не ти е минало да ме наричаш с тези тъпанарски имена, само защото уж сме женени! — тросна се смръщена Мел.

— Добре, щом не искаш — отвърна той и дойде при нея на терасата. Волю-неволю тя трябваше да признае, че в официалния си черен костюм бе направо неотразим. — Я да те видя!

— Ето, издокарах се — каза Мел, готова да се разплаче. — Сложила съм дори бельото, което подбра.

— Момиче на място!

Сарказмът му бе едва загатнат и дружелюбен и ще, не ще, тя се усмихна. Себастиан я хвана за ръката и я завъртя в кръг. Да, помисли си, червените копринени панталони й отиват много, добре, че ги взехме! Сакото от ламе й стоеше като излято, червените обици във формата на капки пасваха чудесно на панталона.

— Изглеждаш чудесно. Сега остава да се вживееш в ролята си, а ти го умееш.

— Не обичам обувки с токове. А знаеш ли какво направиха с косата ми?

Той прокара пръст по прическата й и се подсмихна. Косата й отстрани бе разделена на път и бе сресана назад.

— Стои ти много изискано.

— Лесно ти е на теб! А питаш ли ме какво ми беше, когато се озовах в лапите на онази маниачка с френски акцент? Почна да ме скубе, да ме пръска с какво ли не, да ме дърпа, идеше ми да закрещя.

— Значи тежък ден, а?

— Де да беше само това! Трябваше да ходя и на маникюр. Нямаш представа какво мъчение е. Връхлита те цял рояк жени с ножички, пилички и миризливи бутилчици, които само те подпитват имаш ли гадже и доволна ли си от сексуалния си живот. А ти трябва да се преструваш, че си на седмото небе от щастие. Насмалко да ми направят и масаж. — Мел потрепери погнусено. — Нямам представа какво си бяха наумили да вършат с мен, но ги излъгах, че трябва да се прибирам, за да приготвя вечерята.

— Значи си се отървала на косъм.

— Ако наистина ми се налагаше до края на живота веднъж в седмицата да ходя на козметичка, предпочитам да си тегля куршума.

— Е, налага се да потърпиш малко, Съдърланд.

— Прав си — въздъхна тя облекчено. — Е, не беше кой знае каква философия да обясня на всички, че имам съпруг за чудо и приказ и страхотна нова къща и как от години се мъчим да имаме дете. Всички ме слушаха с отворени уста. После обясних как сме се подлагали на какви ли не изследвания, пили сме какви ли не лекарства и сме се записали в дългите — предълги списъци на хора, чакащи деца за осиновяване. Всички проявиха голямо съчувствие.

— Добре си се справила.

— Чакай, още не знаеш всичко. Добрах се до имената на двама адвокати и на един лекар. Докторът бил чудо на гинекологията, същински вълшебник! Единият от адвокатите бил братовчед на маникюристката, другият пък помогнал на снаха й да си осинови миналата година, две невръстни румънчета.

— Да, точно тогава следях мислите ти — каза след малко Себастиан.

— Сигурно не е зле да проверим. Утре отивам да спортувам, ще ми правят и масаж на тялото. Докато се подлагам на тези изтезания, ще гледам да поразуча за какво става дума.

— Никъде не пише, че сауната и масажът са нещо неприятно.

Мел се подвоуми, доволна, че джобовете на официалния й панталон бяха достатъчно широки, та да пъхне в тях ръце.

— Чувствам се… Знам, че доста се охарчи.

— Не се притеснявай, не съм закъсал за пари — рече той и вдигна с пръст брадичката й. — Ако не исках да ги харча за това, нямаше да го правя. Помня, Мел, как изглеждаше Роуз, когато я доведе при мен. Помня и госпожа Фрост. Взел съм разследването присърце, точно както и ти.

— Знам. — Тя обхвана с пръсти китката му. — Вместо само да ти се оплаквам, би трябвало да ги благодаря.

— Да, де, но затова пък се оплакваш толкова сладко! — Мел грейна в усмивка, а Себастиан я целуна. — Хайде, Съдърланд! Ела да поиграем комар. Днес ми върви.

 

 

Казиното в хотел „Силвър Палас“ бе едно от най-новите и пищните в Тахо. В сребристата вода на езерцето във фоайето плуваха бели лебеди, във вазите, високи колкото човешки бой, бяха наслагани какви ли не екзотични цветя. Мъжете от персонала бяха облечени в строги смокинги, носеха скъпи сребристи папионки и бяха препасани с пояси.

Мел и Себастиан минаха покрай множество изискани магазини, в които се продаваше какво ли не — от диаманти и кожи до тенис фланелки. Тя предположи, че магазините са толкова близо до казиното, та да изкушат късметлиите да изхарчат печалбите пак в хотела.

Самото казино бе огласяно от врявата и подрънкването на монетите, които падаха през процепите с отекващ във високите тавани звук, от множеството гласове и потракването на рулетката, вътре миришеше на цигари, алкохол и парфюм. И, разбира се, на пари.

— Има и такива, дето пушат трева — отбеляза Мел и огледа рицарите и прелестните дами на техните сърца, изрисувани по стените без прозорци.

— На какво ти се играе?

— На каквото и да играя, все ще загубя — сви рамене младата жена. — Да се опитваш да спечелиш на комар е като да гребеш с едно гребло срещу бързея. Може и да напреднеш известно разстояние, ала рано или късно течението ще те отнесе надолу.

Той я щипна лекичко по ухото.

— Не си дошла тук, за да показваш колко си разумна. Или забрави, миличка, че караме втория си меден месец?

— Пак започна с тези именца! — изсъска тя, макар и да се усмихваше лъчезарно и влюбено. — Добре, хайде да купим чипове.

Реши да започне от „едноръките пирати“ — все пак играта бе механична и така щеше да има възможност да огледа обстановката. Бяха дошли, за да се запознаят Джаспър Гъм — мъжа, издал на Паркланд разписките, че той му дължи пари. Мел си даваше сметка, че сигурно ще им отнеме няколко вечери, докато направят тази следваща стъпка.

Губеше непрекъснато, после по едно време спечели няколко долара, като пускаше машинално монетите в процепа на автомата. Забеляза, че има нещо странно привлекателно в трополенето на монетите, в това, че сегиз-тогиз някой от другите клиенти на казиното извиква радостно, в камбанките и светлините, които звъняха и проблясваха, ако някой спечелеше джакпота.

Всичко това й действаше отпускащо и тя се усмихна през рамо на Себастиан.

— Казиното няма защо да се безпокои, че ще го разоря.

— Може би, ако не си толкова… агресивна — подхвана той и сложи ръка върху нейната, тъкмо когато Мел дърпаше ръчката.

Светлинките замигаха. Камбанките зазвъняха.

— Мале! — възкликна тя и се ококори — от автомати се засипаха монети. — Цели пет стотачки! — Направа няколко танцови стъпки и прегърна Себастиан — Спечелих петстотин долара! — Мел го целуна звучно, после застина с устни на няколко сантиметра от неговите. — О, Донован, пак почваш с твоите номера!

— Бива ли да говориш така! Какъв номер е да надхитри една машина? — Той забеляза, че тя се двоуми на кое да се отдаде — на чувството си за честна игра или на ликуването, че бе спечелила. — Хайде, не го прави на въпрос, ще ги изгубиш на блекджек.

— Да, де, готова съм на всичко в името на благородната кауза.

— Именно!

Мел пак започна да пуска със смях монетите в процепите.

— Обичам да печеля.

— Аз също.

После тръгнаха да обикалят масите, като отпиваха от шампанското, вживели се в ролите си на влюбени съпрузи, излезли да се позабавляват. Тя се опита да не взима прекалено на сериозно вниманието, което Себастиан й оказваше, и факта, че не я пускаше от прегръдката си.

Да, мислеше си Мел, любеха се, ала не бяха влюбени. Държаха един на друг, уважаваха се, но толкоз. Пръстенът на ръката й бе колкото за пред хората, къщата, в която живееха заедно — колкото за прикритие.

Някой ден щеше да й се наложи да върне пръстена и да се изнесе от къщата. Известно време сигурно щяха да продължат да се срещат със Себастиан. Докато работата не ги принудеше всеки да поеме по своя път.

Беше се примирила, че хората не се задържат за дълго в живота й. Най-малкото така бе досега. Днес, замислеше ли се за деня, когато щеше да се наложи да продължи нататък сама, без него, тя усещаше вътре в себе си самота, която бе почти непоносима.

— Какво има? — попита Себастиан, после сложи длан върху тила й и се зае да го разтрива. — Пак си напрегната.

— А, нищо! Нищо. — Макар и да спазваше правилото да не надзърта в мислите й, той бе прекалено прозорлив.

— Сигурно не ме свърта, ще ми се час по-скоро да се заемем със същинската работа. Хайде да поспрем на тази маса и да погледаме!

Себастиан не я попита нищо повече, макар и да бе повече от сигурен, че Мел бе притеснена не само заради разследването. Седнаха на маса, където залозите възлизаха на пет долара, и той я прегърна през раменете, за да хвърлят картите заедно.

Забеляза, че тя играе добре. Благодарение на разсъдливостта и пъргавия си ум през първия час загуби точно толкова, колкото и спечели. Усети и че Мел оглежда уж между другото игралната зала и че нищо не убягва от погледа й. Хората от охраната, камерите, матовото стъкло на второто равнище, което не позволяваше да видиш какво има зад него.

Себастиан поръча още шампанско и се зае със своя си оглед.

Мъжът до него се потеше от яд, че непрекъснато губи, и се притесняваше, задето жена му го подозира, че кръшка. Въпросната жена седеше до него, пушеше цигара от цигара и се опитваше да си представи как ли изглежда крупието гол.

Себастиан я остави насаме с нейното развихрено въображение.

До Мел седеше някакъв приличен на каубой тип, който току обръщаше чашата с бърбън и минерална вода и печелеше по малко, но непрекъснато. В главата му цареше пълен хаос — той мислеше ту за съкровищни бонове, ту за добитък, ту за картите в ръцете си. Освен това съжаляваше, че „мацето“ до него не е само.

Себастиан се подсмихна — питаше се как ли ще се почувства Мел, ако разбере, че я наричат „маце“.

Продължи да оглежда масата — виждаше ясно отегчението, възбудата, отчаянието и алчността на хората, седнали около нея. Намери онова, което търсеше, в младото семейство, настанило се точно срещу него.

Момчето и момичето бяха от Кълъмбъс, бяха в Тахо от три дни и караха тук медения си месец. Бяха съвсем младички, да се чуди човек как ги бяха пуснали в казиното, бяха безумно влюбени един в друг и след доста двоумене бяха решили, че вълненията около хазарта си заслужават да похарчат стотина долара.

Вече бяха заложили петдесет и се забавляваха неописуемо.

Себастиан видя, че съпругът — казваше се Джери — се колебае дали да заложи петнайсет долара. Насърчи го мислено. Джери даде знак, че иска още една карта, направо зяпна от учудване, когато спечели.

Себастиан приложи изискана, доставила му голям удоволствие магия, с която накара Джери да удвои ставката, после да я утрои. Младото семейство охкаше, ахкаш, смееше се и не можеше да повярва на невероятния си късмет.

— Днес безспорно им върви — отбеляза Мел.

— Аха — съгласи се Себастиан и отпи от шампанското.

Без изобщо да се досеща, че някой му влияе, Джери започна да качва залозите. Както обикновено на такива места, веднага се разчу, че на маса номер три има човек, на когото му върви. Около тях се струпаха хора, които ръкопляскаха и потупваха по рамото слисания Джери, вече спечелил три хиляди долара.

— О, Джери! — Карън, младичката му съпруга, се притисна до него. — Дали да не спрем!? Тези пари почти ще ни стигнат за първата вноска за къщата. Хайде да прекратим, а?

Жалко, рече си Себастиан и я скастри по телепатия. Карън прехапа устна.

— Не. Продължавай! — насърчи тя мъжа си, сетне зарови лице върху рамото му и прихна в смях. — Направо като в приказките!

Дочула думите й, Мел вдигна очи от картите, присви ги и погледна Себастиан.

— Донован!

— Шшт! — потупа я той по ръката. — Имам си причина.

Тя започна да разбира каква е работата, когато Джери, почти обезумял от щастие, спечели десет хиляди долара и спря да залага. До масата се приближи набит мъж в смокинг. Излъчваше достойнство, кожата му бе гладка и загоряла, беше с изсветлели от слънцето мустаци и старателно сресана коса. Мел бе сигурна, че бе от мъжете, по които жените неизбежно се заглеждат.

Но веднага забеляза нещо в очите му, което не й допадна. Бяха воднистосини и макар че човекът се усмихваше, тя усети как я побиват студени тръпки.

— Лоша работа — прошепна Мел и усети как Себастиан обхваща с длан ръката й.

Тълпата, насъбрала се около масата, пак изръкопляска, Джери отново бе спечелил.

— Явно тази вечер ви върви.

— И още как! — възкликна Джери и погледна слисано новодошлия. — Никога досега през живота си не съм печелил и цент.

— В хотела ли сте отседнали?

— Да. Заедно с жена ми. — Той стисна силно рамото на Карън. — Тази вечер за пръв път си опитваме късмета в казиното.

— В такъв случай ми разрешете да ви поздравя лично. Казвам се Джаспър Гъм. Собственик съм на хотела.

Мел стрелна с очи Себастиан.

— Ама че си хитрец! Как само го накара да дойде, за да го видим!

— Е, по доста обиколен път — съгласи се той. — Затова пък приятен.

— Хм… А твоят млад герой и неговата героиня приключиха ли за тази вечер?

— Да, определено.

— Извинявай, но ще стана за малко.

С чашата в ръка Мел обиколи масата. Себастиан беше прав. Младото семейство вече бе оповестило на всеослушание, че смята да прекрати залаганията и да си прибере печалбата, и припряно благодареше на Гъм.

— Заповядайте пак! — покани ги той. — Искаме всеки, влязъл в „Силвър Палас“, да излиза победител.

Когато Гъм се обърна, Мел направи така, че да се озове точно на пътя му. Бързо движение и… шампанското й се разплиска.

— О, прощавайте! — завайка се тя и изтръска мокрия му ръкав. — И аз съм една непохватна!

— Не се притеснявайте, аз съм си виновен! — отвърна съдържателят на хотела. Измъкна се от тълпата, която се разотиваше, извади носна кърпа и се зае да попива шампанското. — Бях разсеян. — Той погледна празната чаша на Мел. — И ви дължа едно питие.

— Много мило от ваша страна, ала чашата бе почти празна — озари го тя с усмивка. — И слава богу, инак щях да ви намокря целия смокинг. Бях се заплеснала по онова младо семейство и купчината пари, които спечели. Седяхме с мъжа ми точно отсреща. Е, не извадихме такъв късмет!

— Тогава задължително трябва да ви почерпя — настоя Гъм и я хвана под ръка тъкмо когато при тях дойде Себастиан.

— О, скъпа, шампанското е да го пиеш, а не да заливаш с него хората!

— Вече се извиних — рече уж смутена Мел, после се засмя и плъзна ръка по дланта му.

— Ама не се притеснявайте, не е станало нищо — увери ги Гъм и се здрависа с него. — Джаспър Гъм.

— Донован Райън. Съпругата ми, Мери-Елън.

— Много ми е приятно. Гости на хотела ли сте?

— Не, току-що се преместихме да живеем в Тахо — поясни Себастиан и погледна влюбено Мел. — Дали сме си няколко дни почивка, нещо като втори меден месец, после пак се залавяме за работа.

— Добре дошли в нашия град! Сега вече е задължително да го полеем — настоя Гъм и повика с ръка сервитьорката, която обикаляше масите.

— Много любезно от ваша страна — повтори Мел и се огледа одобрително. — Хотелът ви е прекрасен.

— Щом вече сте ни съседи, се надявам често да се възползвате от удобствата тук. Кухнята ни е отлична.

Докато говореше, Гъм огледа жената от глава до пети. Накитите й не биеха на очи, но бяха скъпи. Официалният костюм на мъжа бе със съвършена кройка. И от двамата лъхаше на богатство. Тъкмо клиенти, каквито Гъм предпочиташе.

Когато сервитьорката се върна с нова бутилка шампанско и чаши, той лично ги напълни.

— С какво се занимавате, господин Донован?

— С недвижими имоти. Последните няколко години живяхме с Мери-Елън в Сиатъл, ала решихме, че е време да сменим града. Бизнесът ми е такъв, че ми позволява гъвкавост.

— А вие? — обърна се Гъм към Мел.

— Неотдавна напуснах работа, поне за известно време. Реших да се отдам на домакинството.

— И, предполагам, на децата.

— Не… — Усмивката й помръкна и тя сведе очи към чашата. — Още нямаме деца. Но ми се струва, че климатът тук… слънцето, езерото… са много подходящи да си имаме деца — изрече Мел с едва загатната следа от отчаяние в гласа.

— Безспорно. Винаги сте добре дошли в „Силвър Палас“. Чувствайте се тук като у дома си.

— О, няма начин да не ви посетим отново — увери го Себастиан. — Справи се блестящо — прошепна той на Мел, след като останаха само двамата.

— И аз мисля така. Дали да се върнем на масите за залагания или да пообиколим заведението, като се гледаме влюбено?

Себастиан се засмя — тъкмо да я притегли за целувка, когато застина с ръка върху рамото й.

— Виж ти… понякога нещата се подреждат като по ноти.

— Моля?

— Пий си шампанското, скъпа, и се усмихвай. — Както я бе прегърнал, той я поведе бавно към масата с рулетката. — А сега погледни натам, към жената, с която приказва Гъм. Онази с червената коса, дето стои в началото на стълбището.

— Видях я. — Мел отпусна глава върху рамото му. — Ръст метър и шейсет, тегло към петдесет и пет килограма, кожа светла, възраст двайсет и осем — трийсет години.

— Казва се Линда… най-малкото сега. А в мотела, когато е била с Дейвид, се е регистрирала като Сюзан.

— Тя е… — Мел понечи да се спусне към жената, ала все пак се сдържа. — Какво търси тук?

— Любовница е на Гъм, предполагам. И чака да й възложат следващата поръчка.

— Трябва да разберем колко знаят. И дали са близо до главатаря. — Тя пресуши ядно до дъно шампанското. — Ти прилагаш твоите методи, аз — моите.

— Дадено.

Щом забеляза, че Линда се запътва към дамската тоалетна, Мел бутна чашата в ръката на Себастиан.

— Дръж.

— Разбира се, скъпа — прошепна той, ала младата жена вече се бе отдалечила.

Разположила се пред една от тоалетките в претенциозен стил, захвана бавно да се черви и да си пудри носа. Когато Линда седна пред съседното огледало, Мел започна всичко отначало.

— Дявол го взел! — изруга ядосано тя и заоглежда пръстите си. — Счупи ми се нокътят.

Линда я погледна съчувствено.

— Много неприятно, наистина.

— Неприятно, я, още повече, че днес ходих на маникюр. Все не ми върви с тия нокти. — Мел затърси в дамската си чанта несесер с пила, какъвто, както прекрасно знаеше, не носеше. — А вашият маникюр е безупречен.

— Благодаря. — Жената с червената коса протегна ръка да й покаже ноктите си. — Маникюристката ми е истинска вълшебница.

— Наистина ли? — Мел се намести на стола и кръстоса крака. — Дали не може… Ние със съпруга ми току-що се преселихме тук от Сиатъл. Трябва да си намеря свястна козметичка, спортен клуб, масажистка…

— Тук, в хотела, ще намерите най-доброто. Цените за хора, които не са отседнали в него, са доста високи, но повярвайте, заслужава си. — Тя тръсна пищната си лъскава коса. — А козметичният салон е направо мечта.

— Много съм ви признателна. Ще отскоча да си запиша час.

— Само им кажете, че ви праща Линда. Линда Глас.

— На всяка цена — рече Мел и се изправи. — Благодаря ви.

— За нищо — отвърна Линда и се начерви.

Помисли си, че ако жената се запише в спортния клуб, тя ще прибере добра комисионна. Бизнесът си беше бизнес.

 

 

Няколко часа по-късно Мел лежеше по корем насред леглото и си съставяше списък. Беше облечена в широко горнище на пижама, любимата й дреха за вкъщи, и вече бе разрошила с пръсти сложната си фризура, така че косата й пак стърчеше във всички посоки.

Каза си, че щом се налага, ще използва удобствата на „Силвър Палас“. Още на другия ден смяташе да иде на аеробика и да си запише час при козметичката за масаж или за някакво друго изтезание.

Ако извадеше късмет, до двайсет и четири часа все щеше да се засече било във физкултурния, било в козметичния салон с Линда Глас и да си побъбри с нея чисто по женски.

— Върху какво умуваш, Съдърланд?

— Върху план Б — отвърна тя разсеяно. — Предпочитам да имам и план Б, в случай че план А се издъни. Според теб боли ли да си правиш коламаска на краката?

— Знам ли, никога не съм си правил — засмя се Себастиан и прокара пръст по прасеца й. — Ала мен ако питаш, не ти трябва.

— Налага се да прекарам там половин ден и трябва да им измисля някаква работа.

Мел килна глава на една страна и го погледна. Той стоеше до леглото по торбесто долнище на пижама и държеше чаша коняк, който въртеше.

Наистина приличаме на семейство, рече си тя. На съпрузи, които си бъбрят, преди да си легнат. При тази мисъл отново забучи поглед в бележника.

— Нима ти харесва това?

— Кое?

— Конякът. Винаги ми е приличал на лекарство.

— Може би си опитвала неподходяща марка. — Себастиан й поднесе чашата. Мел се облакъти, за да отпие глътка и да пробва, а той се намести до нея и седна на пети. — Още си напрегната — отбеляза и се зае да разтрива раменете й.

— По-скоро леко притеснена. Май вече започвам да си мисля, че от цялата тази работа ще излезе нещо. От разследването, де — уточни тя.

— Ще излезе, и още как! Докато ти обезкосмяваш невероятно дългите си и красиви крака без нито едно косъмче по тях, аз ще играя голф. В клуба, в който членува и Гъм.

Мел пак не бе убедена, че си струва да пиеш коняк, и погледна Себастиан през рамо.

— А после ще сравним кой е научил повече, нали?

— Иска ли питане!

Тя се протегна като котка.

— А, да! Исках да те питам за младото семейство от тази вечер. Дето спечели цяло състояние.

— Какво за него?

Себастиан вдигна горнището на пижамата, за да вижда прелестния й тесен гръб.

— Знам, по този начин примами Гъм да дойде на масата, но ми се струва нечестно. Покрай теб онзи спечели десет бона.

— А, само повлиях върху решенията му. А и Гъм сигурно е спечелил много повече, търгувайки с деца.

— Да, да, донякъде си прав. Ала онези млади съпрузи… ами ако решат пак да си опитат късмета и изгубят и ризите върху гърбовете си? Може би няма да са в състояние да спрат и…

Той се засмя и допря устни до средата на гърба й.

— Погрижил съм се и за това. Направих така, че младият Джери и Карън да вложат парите в хубава къща в предградията и да смаят приятелите си със своя късмет. И двамата ще са единодушни, че не бива да изкушават повече съдбата, и рядко отново ще седнат да играят комар. Ще им се родят три деца. През шестата година на брака ще изживеят тежка криза, ала ще я преодолеят.

— Браво на теб! — възкликна Мел и се зачуди дали някога ще свикне с неговите способности. — Добре си постъпил в този случай.

— В този случай — прошепна Себастиан и прокара устни надолу по гърба й. — Няма ли най-после да спреш да се занимаваш с това и да се съсредоточиш върху мен?

Усмихната, тя остави чашата с коняка върху шкафчето в долния край на леглото.

— Ще опитам.

Извърна се рязко, сграбчи го и го просна по гръб. Вкопчила пръсти в китките му, се наведе, докато носовете им не се опряха.

— Падна ли ми!

Той прихна и захапа лекичко долната й устна.

— Край, предавам се!

— Сега ще те помъча малко! — Целуна го по връхчето на носа, сетне по бузата, брадичката и устните. — В устата ти конякът има по-приятен вкус, отколкото в чашата.

— Опитай пак, за да си сигурна, че не бъркаш.

С блеснали от радост очи Мел се наведе отново и го целува дълго.

— Ммм! Определено е по-приятно. Много си ми вкусен, Донован!

Преплете пръсти с неговите, доволна, че Себастиан не се помръдва, и се плъзна надолу да го близне по врата.

Целуваше го бавно, дразнеше го, докато желанието и на двамата се разпалваше все повече. Тук бе топъл, а ей тук — хладен, тук пък тя усещаше с устните си пулса му. Харесваше тялото му, широките рамене, стегнатите гладки гърди, плоския корем, потрепнал веднага щом Мел го замилва.

Харесваше и ръката си, докато я гледаше как се плъзга по тялото му — кожата й бе по-светла, а пръстенът проблясваше многобагрено в сребърната обкова. Докато търкаше страна о неговата, тя усети не само страст, но и дълбоко изпепеляващо чувство, плъзнало по вените й като кръв и замъглило сетивата й.

На гърлото й бе заседнала буца, очите й горяха, сърцето й щеше да се пръсне.

Мел изпъшка и пак допря устни до неговите.

Той си помисли, че тази вечер магьосницата бе тя, и проникна в нея. Тази вечер Мел притежаваше силата и дарбата. Бе взела сърцето и душата му, неговите потребности и бъдеще, и сега ги държеше нежно в шепи.

Зашепна й колко я обича, ала езикът на кръвта му бе галският и тя не го разбра.

Двамата се движеха в един и същи ритъм, носеха се над леглото, сякаш то бе омагьосано езеро. Когато луната се спусна ниско над хоризонта, предвещавайки приближаването на деня, те бяха потънали един в друг, обгърнати от вълшебството, което взаимно си бяха дарили.

Мел се изправи над Себастиан с тяло, което лъщеше на светлината на лампата, с очи, премрежени от желание и натежали от страст, и младият мъж си помисли, че тя никога не е изглеждал по-хубава. И толкова негова.

Протегна ръка към нея и телата им се сляха. Мигът бе сладостен, прекрасен и пламенен.

Ръцете им се сплетоха, те двамата се впиха един в друг и стигнаха едновременно до върховното удоволствие.

След като потните им тела съвсем отмаляха, Мел се свлече до него, без да забелязва, че очите й бяха влажни. Зарови лице във врата му и се разтрепери, а той я взе в обятията си.

— Не си отивай! — пророни тя. — Недей.

— Няма.

Притиска я до себе си, докато сърцето й се бореше с мисълта, че обича. Тялото й най-сетне се предаде пред умората и Мел заспа.