Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Наследството на Донован (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Entranced, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 116 гласа)

Информация

Сканиране
savagejo (2009)
Разпознаване и корекция
Ludetinata (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Нора Робъртс. В плен на магията

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 1996

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954–706–021–Х

История

  1. — Добавяне

Девета глава

— Само си губим времето!

— Напротив — възрази Себастиан и спря пред една витрина да разгледа тоалета върху стилизирания безлик манекен. — Онова, което правим, е жизненоважно за операцията.

— Да пазаруваме ли е жизненоважно? — изсумтя презрително Мел и пъхна палци в предните си джобове. — Цял ден обикаляме магазините.

— Драга ми Съдърланд, харесвам те много в джинси, но като съпруга на преуспяващ предприемач имаш нужда от по-изискан гардероб.

— Вече пробвах толкова тоалети, че ще стигнат на три жени за цяла година. Трябва да наемем самосвал, за да ги прекараме до вас.

Той я погледна вежливо.

— По-лесно ми беше да убедя ФБР да ми окаже съдействие, отколкото теб.

Тя се наежи — от думите му се почувства заядлива неблагодарница.

— Съдействам ти. Вече часове наред. Ала мисля, че прекаляваме.

— Нищо подобно! — Себастиан махна към роклята върху манекена. — Това вече е работа!

Мел се взря в нея и прехапа долна устна.

— С пайети е.

— Какво, може би по политически или религиозни причини не носиш пайети?

— Няма такова нещо. Но не си падам по лъскавото. Ще се чувствам като шут. Пък и виж колко е къса. — Тя отново премести поглед към черната рокля без презрамки, която стигаше едва до средата на бедрата на манекена. — Направо не си представям как ще седна с нея.

— Доколкото си спомням, преди няколко седмици се появи в едно заведение и с по-къса пола.

— Тогава беше различно. Бях там по работа. — Мел се свъси при вида на търпеливото му, развеселено изражение. — Хайде, от мен да мине, Донован.

— Дръж се като дисциплиниран войник! — потупа я той по бузата. — Хайде да влезем и да я пробваш.

Тя изруга едва чуто, но се държа като „дисциплиниран войник“. Себастиан тръгна да обикаля бутика — подбираше аксесоари и си мислеше за нея. Каза си, че Мел не си пада по модните дрехи и вместо да се радва, е по-скоро смутена, че вече притежава тоалети, за които биха й завидели повечето жени. Смяташе да изиграе ролята си, и то добре. Щеше да се облича с дрехите, които той й бе избрал, без изобщо да забелязва, че в тях изглежда направо страхотно.

И щеше да бърза час по-скоро да навлече отново джинсите, ботушите и избелелите фланелки. И пак нямаше да забележи, че изглежда също толкова страхотно.

Здравата си хлътнал по тази жена, Донован, помисли си, докато разглеждаше сребриста вечерна чантичка с изумрудена закопчалка. Навремето майка му му беше казвала, че любовта е по-болезнена, по-блажена и по-непреодолима, когато те връхлита изневиделица.

И се оказа много права.

Бе очаквал, че към жена като Мел ще изпитва най-много любопитство и леко привличане. Тя си беше костелив орех, вечно спореше, бе заядлива и болезнено независима. Качества, с които една жена трудно ще спечели мъжа.

Обаче Мел бе и сърдечна, и щедра, предана, смела и честна.

А кой мъж ще устои на жена с хаплив език, но и с нежно сърце и търсещ ум? Във всеки случай Себастиан не бе в състояние да го стори.

Искаха се време и търпение, докато я покори напълно. Не бе нужно да гадае, за да го разбере. Тя бе прекалено предпазлива и, въпреки напереността си, твърде несигурна, за да се отдаде докрай, докато не се убеди, че няма да я отритнат.

А той разполагаше с време, беше и търпелив. Ако не прибягваше до виденията си, за да се убеди докрай в своята правота, то бе, защото смяташе, че няма да е честно и спрямо двамата. И защото дълбоко в себе си се страхуваше, че прибегне ли до ясновидството, ще види, че Мел си тръгва от него.

— Е, облякох я — възкликна тя зад гърба му. — Обаче ми се струва, че всеки момент ще се изхлузи.

Себастиан се обърна. И зяпна от възхита.

— Какво? — Притеснена, Мел се плесна по гърдите, изпъкнали над обшитото с пайети деколте, и погледна надолу. — Да не съм я облякла обратно?

Той прихна в смях и това му помогна да се окопити.

— Не. Облякла си я правилно. Нищо не ускорява пулса на мъжа така, както висока стройна жена, облечена в черна рокля.

— Стига си ме обсипвал с комплименти! — сопна се тя.

— Стои ви като излята! — зацъка възхитена продавачката и Мел завъртя очи към Себастиан. — Сякаш сте създадени за нея.

— Да — съгласи се той.

— Мога да ви предложа и копринен червен панталон, който ще й стои много добре.

— Донован — подхвана Мел с молба в гласа, ала Себастиан вече вървеше след ентусиазираната продавачка.

След половин час Мел най-после се измъкна от бутика.

— Край. Вече не издържам.

— Само още един магазин.

— Няма да пробвам повече дрехи. По-скоро бих се пъхнала в някой мравуняк.

— Добре де, както кажеш — обеща й той.

— Слава богу! За това разследване вече имам прикритие за цяло десетилетие и пак няма да успея да облека всички тоалети.

— За половин месец — поправи я Себастиан. — Няма да трае повече от половин месец. Но през това време ще обиколим казината и баровете, ще ходим и на гости и дрехите ще ти влязат в работа.

— Половин месец ли? — ахна тя, усетила как раздразнението й е измествано от вълнение. — Сигурен ли си?

— Наречи го предчувствие — потупа я той по ръката. — Имам предчувствие, че онова, което ще направим в Тахо, ще е достатъчно, та престъпната организация да рухне по принципа на доминото.

— Така и не ми каза как си убедил ония от ФБР да ни включат в операцията.

— Все пак работя с тях не от вчера. Припомних им, че ми дължат някои услуги, обещах им едно — друго.

Мел спря пред витрината на поредния магазин, ала не за да разгледа дрехите, а за да подбере думите.

— Знам, без теб за нищо на света нямаше да ги убедя да ме допуснат до разследването. Знам и че не проявяваш особен интерес към него.

— Заинтересован съм не по-малко от теб — каза Себастиан и се обърна с лице към нея. — Ти нямаш клиент, Съдърланд. Няма да получиш никакво възнаграждение, никакъв хонорар.

— Това не е толкова важно.

— Да — усмихна се той и я целуна по челото.

— Мисля, че съм се амбицирала заради Роуз — изрече бавно тя. — Но и заради госпожа Фрост. Още я чувам как плаче, когато отнесохме Дейвид.

— Знам.

— Не че съм чак такава самарянка — вметна Мел, внезапно смутена.

Себастиан я целуна отново.

— Знам. Има правила.

Хвана я за ръката и двамата тръгнаха отново. Тя не бързаше, премисляше какво ще каже, като внимаваше гласът й да звучи ведро, сякаш говореше за нещо, което я е занимавало от дни.

— Ако уредим всичко до края на седмицата, известно време ще живеем, така да се каже, заедно.

— И това смущава ли те?

— Е, не. Щом не смущава теб. — Вече се чувстваше кръгла глупачка, ала за нея бе важно да му даде да разбере, че не бе от жените, които не разграничават мечтите от действителността. — Ще се преструваме, че сме женени. Че сме влюбени и така нататък.

— Хубаво е да си влюбен в човека, за когото си женен.

— Така си е — въздъхна Мел. — Само знай, че мога да се вживея в ролята си. И то добре. И не си мисли…

Както вървяха, и той я замилва по пръстите.

— Да не си мисля какво?

— Знам, понякога се случва хората да се увлекат и да забравят, че всичко е само игра. Аз обаче не съм от тях и не искам това да те изнервя.

— Е, нервите ми все ще издържат, задето се преструваш, че си влюбена в мен.

Каза го толкова нехайно, че Мел се смръщи и впери очи в тротоара.

— И така, наясно сме как стоят нещата.

— Не е зле да потренираме — каза Себастиан и я завъртя така, че тя се блъсна в него.

— Моля?

— Казах, да потренираме — повтори той. — За да сме сигурни, че ще се вживееш в ролята на любещата съпруга. — Себастиан я притегли още малко към себе си. — Целуни ме, Мери-Елън!

— На улицата сме. Всички ни гледат.

— Толкова по-добре. Едва ли е толкова важно как се държим, когато сме сами. Ти се изчерви.

— Друг път съм се изчервила!

— Изчерви се, и още как! Внимавай да не се случва друг път. Не би трябвало да се смущаваш да целунеш човека, за когото си омъжена от… колко беше? От пет години. А както гласи версията за прикритието, преди да се венчаем, сме живели заедно цяла година. Била си двайсет и две годишна, когато си се влюбила в мен.

— Мога да смятам — промърмори Мел.

— Переш ми чорапите.

Тя се нацупи.

— А, без тия! Ние сме в крак с времето. Ти се занимаваш с прането.

— Но нали уж си се отказала от кариерата на рекламна агентка, за да въртиш домакинството?

— Не съм по прането. — Мел обви длани около врата му. — И какво се очаква да правя по цял ден?

— Да се мотаеш — озари я с усмивка той. — В началото ще сме в отпуска, нали ще се нанасяме в нов дом. Ще прекарваме много време в леглото.

— Нямам нищо против — усмихна се и тя. — Нали е в името на благородно дело.

Целува го дълго и страстно и усети как пулсът му затуптява в такт с нейния. Сетне бавно се дръпна.

— След пет години сигурно не е нормално да те целувам така — отбеляза умислено.

— А, защо, нормално е.

Себастиан я хвана за ръката и я поведе забързано към магазина на братовчедка си.

— Я кой ни е дошъл! — възкликна Моргана и остави малахитово яйце, което лъскаше. Беше ги наблюдавала през витрината. — Още няколко минути, и щяхте да спрете цялото движение.

— Правим си експеримент — поясни Себастиан. — Моргана знае за случая. — Мел сключи вежди, ала той продължи: — Нямам тайни от роднините си.

— Не се безпокой. — Моргана докосна Себастиан по ръката, но очите й бяха приковани върху Мел. — Нямаме тайни един от друг, ала сме свикнали… да не се предоверяваме на другите.

— Извинявайте, аз обаче рядко споделям с когото и да било.

— Рисковано си е — съгласи се Моргана. — Себастиан, Наш е в склада. Мърмори, понеже го пратих да разтовари стоката. Защо не идеш да му правиш компания?

— Щом казваш…

След като братовчед й се скри в склада, Моргана отиде при вратата и сложи табелата „Затворено“. Искаше известно време да не ги безпокоят.

— Напоследък Наш ми трепери като квачка — каза тя, след като се върна. — Безпокои се за мен, не дава да вдигам кашони.

— Съвсем естествено при твоето положение.

— Яка съм като бик — усмихна се младата жена и сви рамене. — Освен това има и други начини за пренасяне на тежки неща.

— Да, де — бе единственото, което се сети да каже Мел.

— Нямаме навика да излагаме на показ своите способности. Себастиан използва пред всички дарбата си, ала хората си я представят като нещо, за което ще прочетеш в жълтите вестници, дето се продават по супермаркетите. Всъщност не осъзнават кой е и на какво е способен. Колкото до мен, клюките и мълвите са само добре дошли за търговията. А Ана… Ана си има свой подход към дарбата си.

— Наистина не знам какво да кажа — вдигна ръце Мел, сетне пак ги пусна. — Не съм сигурна, че някога ще съм наясно за какво става дума. Никога не съм вярвала в магии и окултизъм.

— Жалко. Но ми се струва, че един практичен ум трудно ще отрече онова, което вижда. И знае.

— Не мога да отрека, че Себастиан е различен. Притежава способности… дарби… И… — Притеснена, тя не се доизказа. — Никога не съм срещала човек като него.

Моргана се засмя гърлено.

— Дори сред хората, които са по-различни от другите, той е уникален. Някой ден може би ще ни остане време и ще ти разправя разни неща. Открай време се опитва да мери сили с мен. Още се вбесява, че не е в състояние да прави магии.

Очарована, Мел се доближи.

— Наистина ли?

— Ами да. Е, и аз не си признавам пред него колко усилия хвърлям, за да зърна нещо, което Себастиан вижда само като щракне с пръсти. — Младата жена махна с ръка.

— Ала това са стари родови съперничества. Исках да поостанем за малко сами, защото си давам сметка, че той ти вярва достатъчно, явно държи на теб, за да ти разкрие тази част от живота си.

— Аз, такова… — въздъхна Мел. Какво всъщност би трябвало да каже? — Ние работим заедно — рече предпазливо. — Би могло да се каже, че имаме и нещо като връзка. Лична връзка.

— Няма да ви се бъркам… много. В личната връзка, де. Но Себастиан ми е братовчед и го обичам силно. Ето защо съм длъжна да ти кажа — не използвай силата, която притежаваш, за да му причиняваш болка.

Мел бе силно озадачена.

— Ама нали не аз, а ти правиш магии — изпелтечи накрая и премигна. — Имам предвид, че…

— Каза много точно каквото имаше предвид — прекъсна я Моргана. — Да, правя магии. Но освен това съм и жена. А кой разбира тази сила по-добре от една жена?

Мел поклати глава.

— Не разбирам накъде биеш. А и не знам откъде ти хрумна, че бих могла да причиня на Себастиан болка. Ако смяташ, че съм го изложила на опасност, като съм го забъркала в това разследване…

— Не… — Моргана я погледна замислено и вдигна ръка. — Наистина не разбираш. — Усмихна се и очите й заблестяха ведро. Бе повече от ясно — Мел изобщо не съзнаваше, че Себастиан бе влюбен в нея. — Колко прекрасно! — прошепна Моргана. — Направо приказно!

— Ако ми обясниш какво…

— Не, ще ми бъде неприятно. — Тя хвана Мел за двете ръце. — Извинявай, че ти наговорих такива неща и те обърках. Ние, от семейство Донован, сме склонни да се пазим взаимно. Симпатична си ми — рече тя с лъчезарна усмивка. — И то много. Надявам се да се сприятелим. — Моргана стисна дланите на Мел. — Искам да ти подаря нещо.

— Не е нужно.

— Разбира се — съгласи се Моргана, ала въпреки това отиде при витрината. — Когато подбирах този камък, знаех, че ще ми се иска той да попадне у човек, който го заслужава. Заповядай!

Извади от кутията синя тъничка пръчица, закачена на сребърна верижка.

— Не мога да приема такъв подарък. Сигурно е скъп.

— Стойността е нещо относително. Ти не носиш накити. — Тя сложи верижката на врата на Мел. — Възприемай го като талисман. Или, ако предпочиташ, като нещо, което ще ти помага.

Макар и никога да не си бе падала по дрънкулките, които хората си окачват по ушите или си надяват по пръстите, Мел вдигна синия камък на равнището на очите си. Бе мътен, но светлината пак прозираше през него. На дължина бе колкото нокътя на палеца й, ала в него се сливаха всички оттенъци на синьото — от небесното до индиговото.

— Какво е това?

— Син турмалин. Помага много срещу стрес. А също да слееш в едно любовта с мъдростта. Работата ти сигурно е много напрегната.

— Понякога. Благодаря. Красив е.

— Моргана! — извика Наш и надзърна иззад вратата на склада. — О, Мел, здравей!

— Здрасти!

— По телефона те търси онзи хахо, искал да те пита нещо за зеления диоптаз върху четвъртата чакра.

— Не хахо, а клиент, Наш — поправи го внимателно Моргана.

— Добре, де, клиент. Та въпросният клиент искал да разшири сърдечния си център. — Той намигна на Мел. — Звучи ми доста налудничаво.

— Ей сега ще ида да поговоря с него — рече Моргана и махна на Мел да я последва.

— Разбираш ли от чакри? — прошепна Наш на Мел, докато тя влизаше през вратата.

— Това яде ли се или танцуваш с него?

Той се ухили до уши и я потупа по гърба.

— Голям образ си!

Моргана влезе в служебната стая. Мел огледа кухненския бокс — Себастиан се бе разположил на дървената маса и пиеше бира.

— Искаш ли?

— Няма да откажа. — Мел отново долови уханието на билки — растяха в саксийки, наредени по перваза на прозореца. От съседната стая долиташе гласът на Моргана — ту нисък, ту висок. — Интересен магазин.

Той й подаде бутилката.

— Гледам, вече си си избрала дрънкулка.

— А, това ли! — възкликна тя и докосна с пръсти камъка. — Подари ми го Моргана. Нали е красив?

— Много.

Мел се извърна към Наш.

— Досега все нямаше възможност да ти кажа, но много харесвам филмите ти. Особено „Призраците“. Направо ми изкара ангелите.

— Така ли? — попита мъжът, както търсеше из шкафовете бисквити. — И аз си го обичам този филм. Няма нищо по-секси от човек, превърнал се във върколак, ала съхранил съвестта си.

— Допада ми начинът, по който правиш алогичното логично — продължи тя и отпи от бирата. — Определяш правилата и колкото и да са странни те, ги следваш.

— Мел е вманиачена на тема „правила“ — вметна Себастиан.

— Извинявайте — каза Моргана, след като се присъедини към тях. — Нещо като спешен случай. Вече си изял всички бисквити, Наш.

— Всичките ли? — учуди се той и разочарован, затвори шкафовете.

— До шушка. — Тя се извърна към Себастиан. — Сигурно те интересува дали пакетчето е пристигнало…

— Да.

Моргана бръкна в джоба си и извади кутийка от ковано сребро.

— Мисля, че ще ти хареса.

Братовчед й се изправи и пое кутийката. Двамата са загледаха.

— Вярвам на вкуса ти.

— И аз на твоя — отвърна Моргана, сетне обхвана лицето му с длани и го целуна. — И Бог да те поживи! — Настроението й изведнъж се промени и тя протегна ръка към мъжа си. — Ела, скъпи, в магазина. Искам да преместиш някои неща.

— Но Мел тъкмо ме обсипваше с комплименти…

— Кашоните са тежки — настоя Моргана и го дръпна. — До скоро, Мел!

— Благодаря ти — отвърна тя, а щом вратата се затвори, извърна очи към Себастиан. — Защо излязоха?

— Моргана разбра, че предпочитам да го направя насаме — отвърна той, като потърка с палец кутийката.

Усмивката на младата жена стана малко нервна.

— Няма да боли, нали?

— Безболезнено е — обеща й Себастиан.

Най-малкото за нея. Отвори кутийката и й я показа. Тя надзърна вътре и щеше да отстъпи крачка назад, ако не бе опряла гръб в плота. В прелестната кутийка имаше пръстен. И той като верижката, подарена й от Моргана, беше сребърен, от тънички блещукащи нишки, усукани в сложна плетеница около нежно розово камъче със зелена обкова.

— Какво е това?

— Също турмалин — поясни Себастиан и извади пръстена, а после го вдигна срещу светлината. — Според някой пренасял енергия между двама души, които държат един на друг. От практическа гледна точка, която, сигурен съм, те интересува повече, е използван в електротрансформаторите. За разлика от другите кристали не се пука от високите честоти.

— Интересно — отбеляза Мел с пресъхнало гърло. — Ала за какво ми е?

Макар и да не му харесваше да дава подобно обяснение, засега нямаше друг избор.

— Венчална халка — рече той и го сложи в дланта й.

— Моля?

— Нали уж сме женени от пет години, не може без халка.

— А, да! — възкликна младата жена. Сигурно само си въобразяваше, че пръстенът трепти в ръката й. — Разбира се. Но защо не е обикновена златна халка?

— Защото аз предпочитам този пръстен.

Себастиан за пръв път прояви припряност, грабна пръстена от дланта й и й го сложи на пръста.

— Само не ми се прави на претенциозна. Стори ми се доста главоболно да обикаляме магазините и да…

— Хайде млъкни! — прекъсна го тя, като въртеше пръстена, после вдигна очи и ги присви. — Слушай, Донован…

— Поне веднъж направи както искам аз, без да спориш, без да подпитваш и да ме вбесяваш така, че да ми иде да те удуша.

— Само споделях мнението си — стрелна го Мел с пламнал поглед. — И ако смяташ да работим заедно, нека отсега сме наясно. Оттук нататък няма „аз искам това“, „ти искаш онова“. Желанията ни трябва да съвпадат.

Той дълго се мъчи да измисли нещо, с което да й възрази, ала накрая се отказа и я пусна.

— Аз съм разбран човек — каза сякаш на себе си. — Рядко избухвам, защото силата и избухливостта са опасно съчетание.

— Да, така е — съгласи се нацупено тя.

— В моя свят, Съдърланд, има едно правило, едно правило, което никога не е нарушавано. „Не върши зло на никого.“ Гледам на него много сериозно. И за пръв път през живота си се натъквам на човек, който ме изкушава да направя магия, така че да страда неописуемо.

Мел се изкикоти и вдигна бирата.

— Дрън-дрън! Братовчедка ти ми каза, че те няма никакъв в магиите.

— А, има една-две, които правя много успешно.

Себастиан я изчака да отпие от бирата и се съсредоточи. До краен предел. Тя се задави и се хвана за врата. Имаше чувството, че е глътнала буца пръст.

— Особено магии, свързани с мислите — допълни той, докато Мел се мъчеше да си поеме въздух.

— Вярно, че те бивало. И то много! — Парещата болка в гръкляна й се бе разсеяла, но въпреки това тя сложи бутилката бира на масата. Нямаше смисъл да рискува. — Ще ти бъда признателна, Донован, ако оставиш номерцата си за Първи април, Деня на Вси светии или някой маскен бал — тогава на драго сърце ще се посмея на тях.

— Ще се посмееш ли? — пророни едва чуто Себастиан и пристъпи към нея, за да я прегърне, ала точно в този момент страничната врата се отвори рязко.

— О, извинявайте! — възкликна Ана, като духна косата, паднала върху очите й — държеше вратата с хълбок и крепеше в ръцете си табла с изсъхнали цветя. Не бе нужно да се приближава повече, за да усети, че във въздуха едва ли не прехвърчат искри. — Ще се върна след малко.

— Я не се занасяй! — Себастиан избута Мел, и то не особено нежно, и взе от братовчедка си подноса. — Моргана е в магазина.

Ана пак отмести припряно непокорната си коса от лицето.

— Само ще й кажа, че съм тук. Радвам се да те видя отново, Мел — усмихна се тя, но по-скоро от учтивост. Сетне погледът й падна върху пръстена. — О, колко е красив! Прилича на… — Ана се поколеба и стрелна с очи братовчед й. — Сякаш е правен за теб.

— А, не, ще го понося само няколко седмици.

Ана погледна отново Мел, този път сърдечно.

— Ясно. Лично на мен ще ми е трудно да върна такава прелест. Може ли? — Хвана я лекичко за върховете на пръстите и вдигна ръката й. Позна камъка — братовчед й го имаше още от дете и много държеше на него. — Да, отива ти.

— Благодаря.

— Разполагам само с няколко минути, та ще ви оставя да си довършите спора — усмихна се Ана на Себастиан и отиде в магазина.

Мел седна на крайчеца на масата и отметна глава.

— Още ли ти се боричка с мен?

Себастиан вдигна преполовената й бира.

— Като гледам, няма особен смисъл.

— Ами няма. Защото не съм ти ядосана. Просто съм притеснена. Никога досега не съм се заемала с нещо толкова важно. Не че ме е страх, че няма да се справя…

Той се намести на масата до нея.

— А тогава какво?

— Това е най-същественото разследване в живота ми и не искам… не искам да се издъня. Има и още нещо.

— Какво?

— Ами отношенията ми с теб. Те също са важни.

— Да, важни са — съгласи се Себастиан и я хвана за ръката.

— Не ми се ще вододелът между тези две важни неща да се заличава, защото наистина държа да… — не се доизказа тя.

Той вдигна пръстите й към устните си.

— За мен също е важно.

Усетила, че отново е настроен приятелски към нея, Мел се усмихна.

— Знаеш ли какво ми харесва у теб, Донован?

— Какво?

— Че правиш това… целуваш ми ръка. И не се дуеш.

— Чак ме досрамява от тези твои комплименти, Съдърланд — рече напрегнато Себастиан.

 

 

Няколко часа по-късно, когато нощта бе тиха, а лунната светлина — приглушена, тя се обърна в просъница към Себастиан. Пак в просъница го прегърна и долепи тяло до неговото. Сгуши глава върху рамото му, а той отмести косата й от слепоочието. Потърка с пръст камъка върху пръстена й. Ако оставеше мислите му да се реят, щеше да се слее с Мел в сънищата, които тя сънуваше. Изкушаваше се да го стори, изкушаваше се не по-малко, отколкото и да я събуди.

Но преди да бе решил кое да предпочете, получи ясно видение на конюшнята, долови миризмата на слама и пот, чу уплашеното пръхтене на кобилата. Мел усети как Себастиан става от леглото, събуди се и премигна.

— Какво? Какво има?

— Спи! — нареди й той и се пресегна да вземе ризата си.

— Къде отиваш?

— Всеки момент Психея ще се ожреби. Отивам в конюшнята.

— Ще дойда с теб — възкликна, без да се замисля, младата жена и стана да търси дрехите си. — Дали да не повикаме ветеринаря?

— Ще дойде Ана.

— Да й звънна ли? — попита тя, както закопчаваше наслуки в тъмното копчетата.

Пътьом нахлузи ботушите и хукна подир Себастиан.

— Да кипна ли вода?

Той бе стигнал средата на стълбището — спря и я целуна.

— За кафе. Благодаря ти.

— Винаги кипват вода — изпелтечи Мел и се запъти към кухнята. Когато уханието на кафе вече бе изпълнило помещението, чу двигател на кола. — Три чаши — отсъди тя и реши, че е безпредметно да пита как Ана бе разбрала, че трябва да дойде.

Завари двамата братовчеди в конюшнята. Ана бе коленичила и нашепваше нещо. До нея се виждаха два кожени сака и навито на руло парче плат.

— Добре ли е? Всичко наред ли е? — попита Мел.

— Да — отвърна Ана и помилва Психея по врата. — Добре, много добре. — Гласът й бе ведър като хладен ветрец над пустинята. Кобилата отвърна със спокойно цвилене. — Няма да трае дълго. Отпусни се, Себастиан! Това няма да е първото жребче, родило се на този свят.

— Ала на Психея й е първото — възрази той и се почувства кръгъл глупак.

Знаеше, че всичко ще мине като по вода. Можеше да каже на двете жени и какво ще се роди — кобилка или жребче. Но от това не му олекваше да гледа как любимата му Психея се мъчи. Мел му подаде чашата.

— Пийни кафе. Всъщност защо не идеш в съседния бокс, при таткото?

— Успокой Ерос, Себастиан — каза през рамо и Ана. — Така и Психея ще е по-спокойна.

— Добре.

— Кафе? — предложи Мел, след като влезе в бокса при Ана.

— Да, малко — отвърна другата жена, сетне приседна на пети и отпи от чашата.

— Извинявай, май съм го направила силно — рече Мел, забелязала как очите на Ана се разширяват.

— Е, карай, тъкмо ще ми държи половин месец.

Отвори едната чанта и напълни шепата си с някакви изсушени треви и листчета от цветя.

— Това какво е?

— Билки — поясни Ана, както ги даваше на кобилата. — За да не я боли толкова от контракциите.

От другата чанта подбра три кристала и ги сложи върху разтреперания хълбок на кобилата. Нашепваше нещо на галски. Мел ги погледна и си помисли, че едва ли ще се сдържат. Все пак действаше законът за земното притегляне. Ала кристалите не помръднаха дори когато Психея се разтресе цялата.

— Имаш добри ръце — отбеляза Ана. — Помилвай я по главата.

Мел се подчини.

— Не знам, кажи-речи, нищо за израждането на животни. Е, докато работех в полицията, трябваше да усвоя основното, но… Сигурно ще се наложи да…

— Просто я милвай — повтори едва чуто Ана. — А останалото е най-естественото нещо на този свят.

Може и да е естествено, помисли си Мел по-късно, докато те тримата със Себастиан и Ана се опитваха да помогнат на кобилата да роди по-лесно. Обаче си бе и същинско чудо. Тя бе цялата в лъскава пот — своята и на Психея, бе превъзбудена от кафето и направо замаяна от мисълта, че помага да се появи нов живот на бял свят. През часовете, които бяха прекарали в конюшнята, забеляза, че изразът в очите на Ана непрекъснато се променя. От спокойно гълъбови те ставаха опушено сиви и угрижени. В тях се четеше ту развеселеност и обич, ту дълбоко, бездънно състрадание и Мел усещаше как в отговор и нейните очи се пълнят с парливи сълзи.

По едно време й се стори, че съглежда в погледа на Ана мъка, дива необуздана мъка, разсеяла се, когато Себастиан се скара на братовчедка си.

— Само да й олекне малко — заоправдава се Ана и той поклати глава.

После всичко стана бързо и Мел се завтече да помага.

— Мале! — бе единственото, което успя да пророни, и загледа как кобилата лиже новородения си син. — Направо не мога да повярвам. Ето го!

— Да, човек всеки път остава смаян — съгласи се Ана и се зае да прибира инструментите в чантите. — Психея е добре — допълни тя, докато ги увиваше в престилката, която бе облякла преди израждането. — Жребчето също. Надвечер ще намина да ги видя, но мисля, че и майката, и синът се чувстват чудесно.

— Благодаря ти, Ана — каза Себастиан и я прегърна.

— За нищо. Като за първо израждане, Мел, се справи чудесно.

— Беше невероятно!

— Е, ще се измия и ще си тръгвам. Сигурно ще спя до обяд. — Ана целуна братовчед си по бузата, а после все тъй нехайно — и Мел. — Честито!

— Каква нощ! — пророни тя и отпусна глава върху рамото на Себастиан.

— Радвам се, че беше тук.

— Аз също. Никога досега не съм присъствала на раждане. Направо е невероятно! — Мел се прозина широко. — И изтощително. Де да можех и аз да си поспя до обяд!

— А какво ти пречи? — възкликна Себастиан, после отметна глава и я целуна. — Всъщност и аз умирам за сън.

— Имам работа. Ще отсъствам близо половин месец, трябва да оправя доста неща.

— Не занемарявай и мен! — каза развеселен младият мъж и я сграбчи, както беше с окървавената риза и мръсните ръце. — Преди няколко часа лежах в кревата и си мислех дали да не се промъкна в някой твой сън или още по-добре, да те събудя.

— Да се промъкнеш в някой мой сън ли? Можеш ли да го правиш? — попита тя и бутна с ръка вратата.

— О, Съдърланд, вярвай ми поне малко. За всеки случай — продължи той, както я носеше през кухнята и по коридора. — Одеве ни попречиха. Хайде, преди да идеш на работа, за да си оправиш нещата, да видим дали няма нещо за оправяне и тук.

— Интересна мисъл. Ала май не си забелязал, че сме ужасно мръсни.

— А, забелязал съм. — От спалнята Себастиан се насочи към банята. — Мисля да си вземем душ.

— Страхотно!

Мел изписка и прихна в смях, когато той стъпи в стойката под душа, както беше с дрехите, и завъртя крана.

— Кретен! Не съм си изула дори ботушите!

— Ще се погрижим и за това — озари я Себастиан с усмивка.