Даяна Палмър
Среща в Ямайка (11)

Единадесета глава

Елиса не се прибра у дома при родителите си. Все още не бе готова да се изправи пред тях. Затова се качи на първия самолет за Ямайка. Тъй като Кинг щеше да е твърде зает с Бес отсега нататък, май бе дошъл моментът да приключи с някои неща.

Първо отиде в неговата вила и си взе Вожда на червенокожите, а след това си тръгна, без да се обръща назад. Никога повече нямаше да види вилата му. Бе взела твърдо решение.

Вожда я гледаше влюбено и пляскаше с криле, докато тя си събираше багажа. Нямаше да успее да приключи с всичко за един ден, затова не си направи труда да бърза. Трябваше да попълни най-различни документи, за да може да отнесе Вожда в Щатите, а се налагаше да се срещне и с човек от агенцията по недвижими имоти. Беше решила да обяви вилата си за продажба. След случилото си не искаше никога повече да стъпи в Ямайка.

Все едно че напускаше дома си, защото обичаше вилата, но се налагаше да си потърси ново място, което да превърне в свой втори дом. Особено след като бе много вероятно да се окаже бременна. Още не бе решила какво ще каже на родителите си. Нямаше сили да им признае истината.

Остана в Ямайка три дни. След това, вече подготвила документите, отнесе папагала на летището в специална клетка за пътуване и двамата си тръгнаха от острова. Вожда на червенокожите бе последният спомен от миналото, ала Елиса не можеше да го изостави.

Часове по-късно бе пред дома на родителите си. Баща й бе зает в кабинета си и работеше над проповедта, която винаги започваше в петък. Майка й бе в кухнята и ръката й замря, когато забеляза какво носи Елиса.

— О, не! — писна Тина. — Това май е гигантският комар!

— Стига, стига — успокои я нежно Елиса. — Да знаеш само как се привързва човек към него.

— Точно от това се боя — прехапа устни Тина и се намръщи.

Елиса остави специалната клетка на един стол. Вожда погледна Тина и започна да подсвирква, да се блещи и да надава леки крясъци.

— Обичам те! — кресна той. — Готина, леле, к’ва си готина! — Изсвири пронизително, а Тина, която никога не бе виждала папагал, освен в магазините за екзотични животни, остана очарована. Отпусна се на колене и надникна в клетката. Вожда подсвирна отново и се опули, а Тина се разсмя.

— Прелестна птица — възхити се тя. — Много ми се иска да те гушна.

— На твое място не бих го направила — измърмори сухо Елиса. — Много се вълнува, когато е близо до хора. Можеш да си загубиш я ухо, я нос…

— Ясно — разсмя се Тина и стана. — Ами нормалната му клетка?

— Навън е, в колата.

Тина погледна през прозореца.

— Как си успяла да я набуташ в тази мизерна кола под наем? — попита тя.

— Много трудно — долетя отговорът. — Но както виждаш, успях.

Тина наведе глава на една страна и погледна втренчено Елиса.

— Я чакай малко. Той беше в Ямайка, нали не греша? — попита и посочи с брадичка папагала. — Как така изведнъж се озова с теб, след като се предполага, че си в Оклахома? А Кингстън къде е?

— Това е една доста интересна история — отвърна Елиса. — Така че, ако нямаш нищо против, може ли първо да си сваля багажа от колата и да се преоблека? Ти направи кафе и после ще поговорим.

Тина въздъхна.

— И таз хубава…

Елиса кимна.

— Може и така да се каже.

— Много съжалявам, миличка.

— Добре поне, че открих навреме как стоят нещата — продължи Елиса и изведнъж се стори на майка си помъдряла и много по-сериозна, отколкото при тръгването. — Можех да се омъжа за него и да проваля целия си живот.

— Предложил ти е да се ожените? — попита Тина.

— Подари ми и пръстен — въздъхна Елиса и се усмихна при спомена за нежното бижу. В следващия момент избухна в сълзи. — О, мамо, трябваше да му го върна — плачеше тя и се отпусна в протегнатите ръце на майка си. — Влюбен е в снаха си, а тя ще се развежда, ама той разбра едва след като ми бе подарил пръстена. Трябваше да го освободя от себе си, разбираш ли? Щеше да ме мрази, че съм го вързала по този начин!

След всички объркани думи едно бе ясно — Елиса обичаше този мъж отчаяно и се бе отказала от него от любов. Госпожа Дийн се усмихна.

— Стига, миличка, стига — утешаваше я тя, — постъпила си правилно. Любовта не е любов, ако нямаш сили да я пуснеш да отлети, когато се наложи.

— Много съм нещастна — призна съкрушено Елиса. — Върнах се в Ямайка, уредих продажбата на вилата и си взех Вожда. Нали може да постоя малко при вас?

— Разбира се, че може, миличка — отвърна шокирана Тина. — Защо да не може? Та това е домът ти. — Елиса вдигна пълните си със сълзи очи към майка си. Искаше да й признае всичко, ала не бе сигурна дали тя ще понесе истината. Очите й отново се напълниха със сълзи. Тина Дийн отмести влажната коса от очите на дъщеря си. — Мисля, че сега е моментът да поговориш с баща си — каза с усмивка тя. — Чувала ли си старата поговорка, че не можеш да опознаеш хората, докато не изпаднеш в беда? Е, сега ще научиш за човешката слабост. Ела.

Елиса бе озадачена от тези думи, но тръгна към кабинета, където завари баща си седнал зад бюрото, загледан ядосано в някакви документи.

— Виж кой си дойде — каза весело Тина и погледна многозначително съпруга си.

— Здравей, скъпа. — Лицето на баща й грейна. — Да ни видиш ли си дошла?

— Може да поостана известно време — отвърна Елиса. В следващия момент избухна в сълзи.

— Оле-ле-е — въздъхна господин Дийн и погледна жена си. — Неприятности в рая, така ли?

Тина кимна.

— Помислих си, че може да й е от полза, ако й разкажеш за младия свещеник и неомъжената двойка. Нали знаеш кои?

Той се усмихна при спомена.

— Знам, при това много добре. Скъпа, ще ни направиш ли малко кафе?

— Веднага. — Тя излезе и затвори вратата.

Господин Дийн заобиколи бюрото, прегърна дъщеря си и я настани в едно кресло. После приседна на ръба на бюрото и огледа нещастното й мокро лице, топло усмихнат.

— Елиса, искам да ти разкажа за един млад мъж, когато познавах преди… Ами около двадесет и пет години — започна той. — Беше един наперен млад грубиян, само на двадесет и три навремето. Много го биваше с юмруците и пет пари не даваше за света и за бъдещето си. Беше се върнал от Виетнам, наполовина изгубил ума си, защото не спирал да се налива с алкохол, ограбил един денонощен магазин, ала за зла беда го пипнали. — Баща й сведе поглед към излъсканите си черни обувки. — Накратко, пратили го в затвора. Докато бил там, убеден, че и Бог, и хората са го пратили по дяволите, млад свещеник се заинтересувал от него. И така, младият негодник — продължи небрежно той, — не пропускал хубавиците, просто обичал жените. Имало едно младо момиче, в което се бил влюбил. Една вечер, както се казва, стигнали до края и момичето забременяло. И ето че тя се озовала съвсем сама, любовникът й бил в затвора, а бебето — на път. — Господин Дийн въздъхна. — Младият свещеник намерил способен адвокат, който да защитава младежа. Освободили го, тъй като това му било първото провинение, а след това се заел да му намери работа, набързо го оженил за младата госпожица и след това ги уредил да се настанят в малък апартамент.

Елиса се усмихна и сълзите й пресъхнаха. Убедена бе, че младият свещеник е бил баща й.

— Мил човек — прошепна тя.

— Да, и аз така мислех — въздъхна той и отвърна на усмивката й. — Та накратко, младежът бил толкова благодарен на свещеника, че постъпил в семинарията, за да се отблагодари на човека, като продължи делото му.

— А свещеникът останал очарован от новото попълнение.

Баща й се натъжи, а погледът му някак се отнесе.

— Не точно. Свещеникът бил запасняк и един ден го мобилизирали за Виетнам. Младият негодник, за който ти разказвах, се бил измъкнал дори без драскотина след боевете, ала свещеникът стъпил върху заровена мина още първия ден в Да Нанг. — Той въздъхна от съжаление. — Бил убит преди младежът, когото спасил, да успее да му пише и да му съобщи, че е решил да поеме по стъпките му.

Елиса усети как по гърба й преминава студена тръпка.

— Бил си ти — прошепна тя.

Баща й кимна.

— Бяхме ние с майка ти. Аз бях на двадесет и три, а тя — на двадесет. — Наведе се напред, пое ръката й и я стисна. — Сега знаеш защо толкова много те пазехме, нали, момичето ми? Ние добре разбирахме младежката страст. Дори бих казал прекалено добре. — Усмихна й се нежно. — Разкажи ми сега всичко, може пък да успея да ти помогна.

Елиса избухна в сълзи. Никога през живота си не се бе чувствала по-горда, че му е дъщеря.

— Не знам — прошепна тя.

— Понякога — отвърна той — ни се налага да пропаднем в дупка, за да можем след това да докоснем небето. Важното е да разбереш, че Бог никога няма да ни изхвърли от сърцето си, каквото и да направим. Много често ни изчаква да стигнем до дъното, преди да ни подаде ръка.

Елиса го прегърна и въздъхна, усетила да я обзема спокойствие за пръв път от дни наред.

— Май имам нужда някой да ми подаде ръка.

— Имаш моята. Ще ти помогна с каквото мога.

След като му разказа всичко, което се бе случило, баща й я отведе в кухнята и седнаха да вечерят със студено печено и леден чай. Не бе казана нито една неодобрителна дума.

Майка й изглежда знаеше достатъчно и не бе нужно съпругът й да разказва. Усмихна се на Елиса с много обич и топлота.

— Не се притеснявай — каза тихо тя. — Няма от какво да се страхуваш.

Елиса стисна чашата между дланите си.

— Може да се окаже, че съм бременна — призна тя най-големия си страх.

— А той знае ли? — попита Тина.

— О, да — вдигна поглед Елиса. — Накара ме да му обещая, че ще му се обадя, ако се случи. Но просто не разбирам какъв е смисълът да го притискам отново в ъгъла. Нали обича Бес. Не мога да го вържа за себе си, защото ще бъде едно истинско мъчение.

— Мъдро решение — отбеляза баща й. — Само че според мен подценяваш чувствата на господина. Увлеченията умират бързо, когато чувствата не са истински. Много скоро Бес ще му омръзне, нищо че все още се интересува от нея. Няма страшно.

— Ала тя е при него сега. Ще се разведе със съпруга си — настояваше Елиса.

— Така ли? — Господин Дийн я погледна над чашата си и се усмихна широко. — Ще видим. Хапни си малко шунка, мила.

Тя погледна от единия към другия.

— Вие не се ли притеснявате? — подзе нерешително.

Тина изви тънките си вежди.

— Защо да се притесняваме, скъпа?

— За бебето, ако се окаже, че съм бременна.

— Че аз обичам бебетата — отвърна Тина.

— И аз — потвърди баща й.

— Но то ще бъде… — Елиса се поколеба.

— То ще си бъде бебе — довърши вместо нея Тина. — Скъпа, ако не си разбрала, успях да привлека доста неомъжени майки в паството през последните години, а децата бяха отгледани съвсем добре. Малките не са отговорни за обстоятелствата при раждането им. Те са си просто бебета и ние ги обичаме. Хайде, Елиса, хапни си шунка. Кой знае, може би вече трябва да ядеш за двама.

Елиса въздъхна. Никога не ги бе разбирала, ала много ги обичаше.

— За какво ще бъде проповедта ти? — обърна се тя към баща си.

Той я погледна нежно.

— Да се научим как да си прощаваме на самите нас, след като Бог вече го е сторил. Понякога Той ни наказва много по-малко, отколкото ние наказваме самите себе си, не си ли съгласна?

Тя се изчерви и се зачуди как ли се бе научил да й чете мислите толкова умело.

— Май всички има на какво да се научим — прошепна тихо.

Баща й намигна на майка й.

— Дано да е така — отвърна той и отново се наведе над храната.

Вожда бе върнат обратно в клетката и вдигаше достатъчно шум, за да събуди и мъртвите. Елиса го пренесе в стаята си, каза бързо „лека нощ“ и затвори вратата.

— Млъквай, иначе ще ни изхвърлят! — кресна му тя.

— Помо-о-ощ! — пищеше той. — Пусни ме!

— Заспивай — измърмори Елиса и побутна човката му към себе си, за да целуне зелената глава. Той издаде някакъв папагалски звук и подсвирна тихо. Тя го целуна отново и покри клетката.

Сви се в леглото няколко минути по-късно и се зачуди къде ли бе Кинг и дали бе щастлив. Надяваше се да е истински щастлив, както се надяваше също и да не е бременна. Въпреки че много й се искаше да има дете от него, нямаше да бъде честно детето й да ги раздели с Бес. За неговото собствено щастие трябваше да стои далече от него. Обърна лице във възглавницата и благодари на Бога за чудесните си родители, изпълнена с надежда, че я очаква ново начало.

 

 

Само че надеждата не бе достатъчна. Шест седмици по-късно, след ужасни позиви за повръщане и умора, Елиса отиде при семейния лекар, за да си направи необходимите изследвания. Той потвърди бременността.

Тя не каза на родителите си. Въпреки че бяха готови да я подкрепят, въпреки че знаеше, че може да разчита на тях, трябваше да се справи с положението сама. Отиде в едно заведение в центъра и пи кафе в продължение на два часа, докато най-сетне си спомни, че кафето не действа добре на бременни жени. Поръча си някаква диетична напитка, но се притесни, че вътре слагат какво ли не. Чаят и кафето не бяха полезни, от билковите чайове й се гадеше, а ненавиждаше чешмяната вода. Най-сетне прецени, че не й остава друго, освен безкофеиново кафе, мляко и минерална вода. Трябваше да издържи през следващите няколко месеца.

Мисълта за бебето бе невероятна и радостна и Елиса мислеше какво да прави, въпреки че се чувстваше безкрайно объркана. Дали щеше да бъде момче, или момиче? Дали щеше да има кожата и косата на Кинг, или нейната? Усмихна се, като се сети за тъмните му очи и мургавата му кожа, че бе възможно да притиска до себе си едно малко негово копие през летните нощи.

Колкото повече мислеше за бъдещето, толкова повече се плашеше. Нямаше да има Кинг, ала щеше да има една малка частица от него. Някой, за когото да се грижи, да обича, който да я обича. Може би съдбата й даваше, след като бе разбила сърцето й. Усмихна се, обзета от чувство на нежност. Можеше да продължи да работи; бременността не пречи да си дизайнер на дрехи. А пък родителите й нямаше да я изхвърлят на улицата, въпреки че тя се притесняваше как ще се отрази положението й на самотна майка на мнението на паството. Можеше да си намери някоя малка къща някъде по-надолу, за да не позволи клюките да съсипят кариерата на баща й. На него щеше да му бъде трудно да си намери нова работа на тази възраст, въпреки че повтаряше, че нямало такова нещо. Той наистина я обичаше, Елиса също го обичаше, но нямаше да му причини подобни неприятности. Щеше да обмисли тези неща по-късно.

Точно сега най-важното бе да си стъпи отново на краката. Толкова й бе мъчно за Кинг, че не си намираше място. Трябваше да се научи да живее с мисълта, че той няма да се върне при нея. През последните няколко седмици гледаше с надежда телефона и трепваше при всяко позвъняване. Когато някоя кола намалеше близо до къщата, тя веднага скачаше, за да види кой е. Проверяваше пощата всеки ден с очи, изпълнени с надежда.

Нямаше обаче обаждания от Оклахома. Нямаше и посетители. Нито пък писма. Най-сетне гордостта й се предаде. Кинг си имаше Бес, а Елиса бе завинаги изхвърлена от живота му. Затова започна да крои планове. Щеше да се премести някъде надалече и нямаше да каже на никого къде, дори и на родителите си. Щеше да им пише, ала щеше да пуска писмата от някое по-далечно място, за да не разберат по пощенското клеймо къде се намира. Да, трябваше сама да се справи с положението. С детето щяха да се сближат и някой ден щеше да му разкаже за баща му.

Тогава си спомни, че Кинг нямаше представа къде е собственият му баща, че винаги го бе обвинявал, че го е изоставил, когато Маргарет й разказа, реши, че някой ден ще му каже за баща му, защото той трябваше да поговори с него и да чуе и неговата страна. За момента нямаше право да крие от Кинг, че ще има дете. Беше му обещала.

Прибра се вкъщи, решена да направи каквото трябва, колкото и да я болеше. Бес щеше да е там, независимо дали разводът бе приключил, или не. Може би вече се приготвяха за сватба. Поколеба се, но накрая посегна към телефона, набра номера, който Кинг някога й бе дал, ако има нужда да се свърже с него във фермата.

Родителите й бяха на посещение при болен член на паството, затова сега бе най-подходящият момент да се обади. Не искаше да я видят как губи самообладание, докато съобщава новината на Кинг.

Телефонът звънна веднъж, два пъти, три пъти, четири пъти. Тъкмо се канеше да затвори, когато прозвуча задъхан познат глас.

— Ало?

— Бес? — Елиса се стъписа.

— Елиса, ти си, нали? — прозвуча радостният отговор. — Кингстън го няма в момента, но…

Елиса се поколеба.

— А знаеш ли къде е?

— Нямам представа, ала мога да му предам…

— Не, благодаря. — Тя се поколеба отново, защото отчаяно й се искаше да разбере дали разводът бе приключил. Най-сетне се реши. — Боби добре ли е?

— Вече се върна на работа — отвърна Бес с неестествено нежен глас. — Захвърли и патериците, и всичко. Аз… Сигурна ли си, че не искаш да предам нещо на Кингстън? Не знам дали тази вечер ще се прибере, но мога…

— Не. Много се радвам, че Боби е добре… Дочуване.

— Чакай!

Само че Елиса затвори, цялата разтреперана. Сега вече знаеше. Бес живееше с Кинг.

Беше готова да загърби всичко и да не му се обажда отново. Не, нямаше да се прояви като страхливка. Звънна в офиса му, ала казаха, че го няма и не знаят кога ще дойде. Остави съобщение, но секретарката не й се стори много сериозна. Щом затвори, надраска бележка и я изпрати до офиса му в Оклахома Сити. Може пък нея да намери време да я прочете, каза си тя и се зае отново с моделите.

След като завърши колекцията си и изпрати всичко на Ейнджъл Махони, си избра симпатичен малък град близо до Сейнт Огъстин, където да се премести. Събра си багажа, ала внимателно, за да не видят родителите й. На сутринта щеше да замине. Беше минала повече от седмица, откакто изпрати бележката на Кинг, и бе сигурна, че той вече я бе видял. Може пък да не искаше усложнения и да бе решил да не й обърне никакво внимание. Той не би постъпил така, но влюбените мъже не разсъждават много трезво, помисли си. Желаеше Бес отдавна и сега тя беше негова. Не бе негова вината, че искаше да гледа напред в бъдещето, а не да обръща поглед към миналото.

Вожда беше много тих напоследък, сякаш знаеше, че ще изгуби дома си, ако е шумен. Мъркаше на Елиса, говореше й, ала бе престанал да издава нечовешките звуци на зазоряване и вечер. Тя се зачуди дали не е болен.

Елиса обаче не се чувстваше никак добре. Сутрин още й се гадеше и започваше да усеща бременността. Панталоните й отесняха, гърдите й станаха чувствителни. Усмихваше се на всички дребни неудобства. Те не бяха от значение, защото щеше да си има бебе, което да обича, което щеше да расте щастливо и желано, както бе расла самата тя.

Тази вечер си легна и остави родителите си да говорят. Имаше пълнолуние, звездите блещукаха и Елиса затвори очи с въздишка. Кинг сигурно виждаше луната от прозореца си в Оклахома, а Бес лежеше до него. Надяваше се Бес да е нежна с него. Сълзи парнаха очите й. Вместо да става по-лесно, вместо най-сетне да свикне с мисълта, че няма повече да види Кинг, на нея й ставаше по-тъжно. Трябва да свикне, казваше си. Защото целият й живот предстоеше.

Към десет двамата с Вожда се събудиха от ожесточено блъскане по вратата. Тя наметна бял хавлиен халат върху нощницата, потри сънените си очи и се заклатушка към вратата.

— Кой е? — провикна се.

— Кингстън Роупър — прозвуча грубият отговор.

Елиса бавно отвори вратата. Сакото му бе небрежно преметнато през рамо, връзката кривната на една страна, а лицето му изглеждаше изпито под наболата брада. Стори й се много запуснат и изтощен, но все така красив. Всъщност не я интересуваше, дори и да бе овалян в кал.

— Влез — покани го тя, едва потиснала импулса да се хвърли в прегръдките му, и се опита да не издава, че сърцето й бие до пръсване и едва диша от вълнение.

Той не откъсваше поглед от нея, докато затваряше вратата. Очите му бяха тъмни и й се сториха тревожни и жадни. Кинг не помръдваше, впил поглед в нея.

— Какъв беше целият този шум? О, здравейте, господин Роупър — поздрави го Тина и му се усмихна от вратата на хола. — Изглеждате изтощен. Елиса, има кафе без кофеин. Ако искаш, го затопли и извади от кейка, който направих. Можеш да настаниш господин Роупър в същата стая, както преди. Лека нощ, скъпа.

Тя затвори вратата и Кинг се обърна към Елиса.

— Ще затопля кафето, ако ти се пие — предложи тихо тя.

Той се вгледа в лицето й с надеждата да открие, че се радва да го види, ала не забеляза нищо. Очите му помръкнаха. Така отчаяно се бе надявал, че й бе липсвал, поне частичка, отколкото тя на него. Нарочно бе стоял далече от нея, въпреки че едва издържаше, единствено за да я накара да усети липсата му, да се осъзнае. Сега вече знаеше, че не се бе получило. Погледна я и си помисли, че празнотата ще го съсипе, ако Елиса го отпрати. Последва я в кухнята, без да каже и дума повече, но усети как го обгръща студенина.