Уилям Лавджой
Натиснете Enter ако смеете… (6)

Шеста глава

ДАТА: СЪБОТА, 17 ОКТОМВРИ, 07:20:16

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: авто

Целият свят се парализира от ужас. Отначало реакцията не беше особено силна, защото управляващите се опитаха да скрият фактите от широката общественост. После журналистите успяха да надушат историята, заровиха носове в нея и се започна. И малкото, което откриха, беше достатъчно, за да хвърли хората в паника.

Отначало никой не обърна внимание на времето, защото събитията се случиха в различни часови пояси. После разбраха, че всичко е започнало в 12:01 източно време и е продължило точно седем часа.

Някой се опита да търси символика и в датата — 17 октомври, но така и не се доказа нищо.

Мъже и жени с различна вяра, различни професии и дори тези, които си изкарваха хляба с предсказване на бъдещето, останаха като гръмнати.

Това бяха хора, които се бяха вкопчили в долара, лирата, франка, йената или марката и се кълняха в тяхната стабилност. Те се осланяха на могъществото на многомилионните корпорации, на силата на ценните си хартийки и властта, която те им даваха. Да се разклати тази религия, и то с очевидна лекота, беше като удар с нож в сърцето.

За някои вероятността да попаднат на отровна стрела насред улицата в Стокхолм или превантивното притежаване на ядрено оръжие за подсигуряване на държавната граница бяха реално възможни. Дори изстрелването на разрушителен лазарен лъч от масивен комплекс в Калифорния, отразяването му от огледалото на орбитален сателит и насочването му към балистична ракета, скрита в уралските планини или полуостров Шандун, беше в кръга на нормалното. А стабилността и прогресът изискваха жестоки жертви.

Това, което хората упорито отказваха да повярват, беше, че тези действия могат да бъдат замразени.

И то само с натискането на един клавиш.

В Токио министърът на търговията се срещна с няколко души, които при нормални обстоятелства не биха се събрали заедно. Тук бяха председателите на банковите и индустриални гиганти, висши офицери от министерството на отбраната, служители от разузнаването и политически съветници, които макар и в сянка разполагаха с реалната политическа власт в страната.

Министърът не желаеше да губи никакво време. Той започна направо:

— Господа! Днес получихме инструкции, които, веднага щом е възможно, ще бъдат потвърдени и с извънредна заповед на правителството. Те се отнасят до всички производители, финансови институции и военни формирования. Службите за сигурност ще следят за стриктното спазване на заповедта. Инструкциите са следните: незабавно да бъдат прекратени всички търговски операции, свързани с износа на страната!

Такамо Ямура, главен изпълнителен директор на най-голямото автомобилно предприятие, не се сдържа:

— Но, господин министър! Тази политика е самоубийствена! Помислете само за безработицата, ако производството бъде намалено! Помислете за положителния платежен баланс! Хората ще излязат на улиците, ще започне революция!

Министърът глухо отговори:

— Вие се докоснахте до същината на проблема, господине — платежният баланс на плащанията. След продължилото седем часа прекъсване на комуникациите и компютърните операции този баланс вече не съществува…

В Либия дребничкият полковник беше бесен:

— Бяхме обещали тези оръжия!

Секретарят трепереше.

— Но, господине…

— Значи ще ги доставим! Чрез посолството ни в Западна Германия, както беше планирано.

— Но калашниците не са на разположение — възрази секретарят. Той вече се страхуваше за продължителността на скромния си живот. И добави това, което отчаяно се надяваше някой най-после да разбере: — Грешката не е моя.

— Не са на разположение! Не са на разположение! И защо не?

— Защото не можем да ги платим, уважаеми господин полковник.

Лицето на полковника почервеня от гняв. Той процеди саркастично:

— А, ясно. Хазната ни е празна. Нима толкова скоро?

— Не, не, имаме много пари, господин полковник. Но няма как да ги прехвърлим зад граница…

Когато телефоните в Мадрид отново започнаха да функционират, уредникът на музея „Прадо“ веднага се обади във вътрешното министерство. Той искаше да излее гнева си на някого, но попадна само на дребен чиновник.

— Предайте на господин министъра — каза той, — че хиляди часове човешки труд отидоха на вятъра! Изчезнал е целият ни компютъризиран инвентар от паметници на културата!…

В административните офиси на „Селюлър Уан“ в Ню Йорк скоро бяха открили нов софтуер, който можеше да се справи с кражбите на клетъчни телефонни и серийни номера от електронните крадци, които дебнеха непрекъснато с високотехнологичните си скенери. Управителят въздъхна с облекчение, когато необяснимото прекъсване на излъчванията най-после от само себе си спря. Лампите на таблото светеха, хората искаха някакво обяснение за случилото се, но управителят беше доволен. Той смяташе, че ще успее да запази работата си. Тогава главният програмист го уведоми, че новият софтуер е изчезнал…

Във Великобритания Харолд Торънс от престижната лондонска Търговска банка не можеше да бъде притиснат до стената от идиотските технологични щуротии. Той беше сигурен, че нещо такова рано или късно ще се случи.

Сега разговаряше с вицепрезидента, който отговаряше за междубанковите трансфери.

— Много добре. Ако не можем да прехвърлим парите — които между другото бяха двадесет милиона лири — по електронен път, тогава ще го направим както в доброто старо време. И това, по мое лично мнение, въпреки всичко си е за предпочитане. Наемете подходяща фирма за охрана и дайте необходимите нареждания.

— Сър Харолд, страхувам се, че това е абсолютно невъзможно.

— Е, млади човече, забравяте, че аз съм от старата школа. Няма невъзможни неща, стига човек да иска да намери решението.

— Би било добре, ако наистина е така, сър Харолд. Но разбирате ли, ние всъщност не разполагаме с двадесет милиона лири. Това количество надвишава обичайния ни резерв. Фондовете трябваше да постъпят по сметките ни от „Чейс Манхатън“, а те не могат да ни ги преведат…

„Чейс Манхатън“ също беше в безизходица. Бил Фореш, ръководител на компютърните операции, няколко пъти опита да извърши трансфера, поискан от Търговска банка, Лондон. Беше стигнал дотам, че би им изпратил двойно по-голямо количество, ако можеше да го направи.

Всъщност трансферът не беше толкова проста работа. Половината от парите бяха вложени в девет банки в Южна Африка, а балансът се разпределяше между седем европейски финансови институции.

Фореш свика извънредно заседание. Присъстваха всички вицепрезиденти, техните съветници и съветниците на съветниците.

— Дами и господа, аз лично нищо не разбирам. Разговарях по телефона с всички банки, от които зависи трансферът. Те са готови да сътрудничат. Съгласни са с обема на сумите в нашите депозити до последната нула и въпреки всичко всеки път, когато подадем команда за електронен трансфер на фондовете, тя се отхвърля.

— И кой по-точно я отхвърля? — попита изпълнителният вицепрезидент.

Фореш не се опита да скрие истината.

— Откъде, по дяволите, да знам?!…

В щабквартирата на НАТО в Брюксел шефове от различни националности, които се славеха с хладнокръвие и студен разум, сега бяха обхванати от паника. Цели седем часа те бяха слепи и глухи, без да имат представа какво може да се случи във вражеските територии, за които носеха отговорност. Информацията от разузнавателните операции не можеше да достига до тях. Разработването на военни стратегии беше замразено. Телефоните предлагаха само гробовно мълчание. Портативните радиостанции работеха, но големите предаватели можеха да приемат само обикновени радиовълни. Сателитните връзки се разпадаха. Може би бяха подложени на атака. Нямаше как да разберат. Побеснелите офицери пришпорваха техниците чак до ранните сутрешни часове, но отговорът така и не се намери.

Когато работата на системите беше възстановена, машините забълваха купища съобщения, които трябваше да се декодират. Висшите офицери получиха още толкова информация, предназначена за няколко европейски столици и военни организации.

В целия цивилизован свят репортерите, които първи разбраха какво става, се видяха в чудо. Те просто нямаше как да го съобщят в редакциите. А когато най-после успяха да се свържат с „Поуст“, „Хералд“, „Таймс“ и „Диспетч“, историята вече не беше тайна за никого.

Но един репортер на „Лос Анджелис Таймс“ все пак откри нещо, което замести търсената сензация. Той случайно затиснал ръката си с вратата на автомобила, решил да се обади в болницата и така изненадващо установил, че телефоните за връзка със службите за спешна медицинска помощ функционират без всякакви проблеми.

Други няколко милиона души щяха да открият колко са зависими от телефоните си.

ДАТА: СЪБОТА, 17 ОКТОМВРИ, 07:47:35

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: монтана

След пътуването Нейтън Грей поспа само пет часа, после веднага се върна в кабинета си в центъра „Пийчтрий“. „Компсистемс“ заемаше четири етажа от високата сграда. Грей се беше разположил на най-горния. Само за себе си той разполагаше с почти толкова пространство, колкото беше малката къща на родителите му в Монтана. Понякога този факт гризеше съвестта му.

Тежките сиви мебели в кабинета — избрани специално, за да впечатляват клиентите — бяха стрували на компанията повече от годишния доход на родителите му, и то ако годината беше добра и цените на добитъка — високи. Грей имаше широка душа и можеше да си позволи да се притеснява и за това.

Югоизточната стена на кабинета беше цялата от стъкло. Така можеше отвисоко да наблюдава един град, който с всички сили се опитваше да бъде приятен за окото. Есента беше прибавила малко кафяво към пейзажа, но то почти не се забелязваше. Затова пък в кабинета кафявото преобладаваше, но то беше резултат от лулата, която Грей пълнеше още в седем сутринта. Тя му помагаше да се съсредоточи.

Грей дойде по-рано, за да има време да прегледа брошурите и информацията за пресата, които трябваше да бъдат предадени на 20 октомври. Те щяха да представят на световната компютърна общност една нова, по-бърза и по-евтина магистрала за общуване, въпреки че думата „магистрала“ не беше особено подходяща. Тя предполагаше движение само в две посоки, а компютърната мрежа можеше да осигури достъп по хиляди начини. Грей реши да остави погрешната терминология на политиците.

За да отнеме пазарните дялове на „Продиджи“, „Джени“, „Компюсърв“, „Нетуърк Ем Си Ай“, „Интернет Ем Си Ай“, „Делфи“ и прочие, първоначалните такси на „Компсистемс“ за достъп до Глоубнет бяха много по-ниски от тези на конкурентите. Освен това „Компсистемс“ предлагаше директна връзка със системите в Африка, Великобритания и Япония, а чрез „Датекс“-Цюрих и Европа. Всички те работеха със собствени версии на Глоубнет.

Досега тази информация не беше разпространявана, така че компютърната общност щеше приятно да се изненада. Частните компании на Самсън, Лафлин, Йошима, Уестин и Грей така и не прибягнаха до оправдаване на цените с внимателно съставени изявления в пресата през нито един от етапите на икономическото развитие на проекта.

Малко след седем Грей разбра за комуникационното и компютърно затъмнение и веднага забрави за пресата. Телефоните звъняха почти непрекъснато.

Първото обаждане беше точно в седем и пет. Секретарката му го прехвърли с обяснението:

— Господин Грей, настояват, че разговорът е много важен.

— Добре, Бела.

Той почеса мустаците си и натисна светещия бутон.

— Нат Грей.

— Здрасти, каубой! Обажда се Бил Фореш. Сещаш ли се?

— Разбира се, Бил. Ти си от „Чейс Манхатън“.

— Имаме проблеми с „Датефт“.

— С „Датефт“? Бил, аз вече не работя в „Датекс“.

— Не можем да се свържем с „Датекс“ — обясни Фореш. — Не смогват да приемат всички обаждания. Спомних си, че точно ти ни инсталира „Датефт“. Имаме нужда от помощ.

— Какъв е проблемът?

— Не приема командата за трансфер. Сега вече всичко е наред, но цяла нощ отказваше да изпълни инструкциите.

Грей се учуди.

— Това е много интересно, Бил. Провери ли кодовете за достъп?

— Няколко пъти.

— Може би номерът на сметката е бил сгрешен?

Фореш въздъхна.

— Не става въпрос само за една сметка, Нат, а най-малко за седемдесет. Или поне толкова успях да проверя.

— Консултира ли се с ответните институции?

— Разбира се. И те имаха точно същия проблем. Честно казано, Нат, всички, с които говорих, хвърлят цялата вина на софтуера на „Датекс“.

— По дяволите! Това не може да е вярно! — Нейтън наистина се уплаши. Той лично беше отделил няколко години от живота си за разработването и продажбата на тази трансферна програма. — Виж, ще се опитам да се свържа с някои хора. Да видим какво мога да разбера по въпроса. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо.

— Ще ти бъда много задължен — отговори Фореш. — Не мога да позволя случилото се да се повтори.

Грей едва успя да постави слушалката на мястото й, когато телефонът отново иззвъня. Бела делово съобщи:

— Търси ви онази жена от ФБР. Ръсел.

ДАТА: СЪБОТА, 17 ОКТОМВРИ, 06:53:21

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: чатлас

Затъмнението не беше засегнало голяма част от мрежата.

Няколко търговски обединения от Уърлд Уайд Уеб — още едно от разклоненията на Интернет — бяха блокирани, но Крейн успя да говори с много от хората, които прекарваха цели нощи пред мониторите си. Те бяха истински маниаци.

Когато го хванаха втория път, федералният съдия мотивира присъдата си с пристрастяване към компютрите. Той му определи и програма на дванадесет нива, съставена по образец на дружеството на анонимните алкохолици.

Програмата нямаше ефект, защото отношението му към компютрите едва ли можеше да се нарече „пристрастеност“. Крейн гледаше на машините само като на средство, с което може да подобри живота си, а може би и този на останалите.

Международната телефонна и телеграфна компания на Джак Крейн — връзката между хижата и микровълновата антена в планината — и „Ю Ес Уест“ не бяха засегнати ни най-малко, така че той остана да наблюдава мрежата. Седя до три часа сутринта. Понякога, когато не можеше да заспи, той ставаше посред нощ, хвърляше някое дърво в печката и включваше компютъра за малко.

Реакцията на хората по повод случилото се не можеше да се определи еднозначно.

Бюлетините най-често бяха откривани, за да задоволяват нуждите на тясно специализирана част от обществото. Те предлагаха безплатен достъп за един от членовете на определена дискусионна група, наричан „сисоп“^[1]. Стари автомобили, гувернантки, почитатели на Шекспир, еротични филми, юридически проблеми — всичко това можеше да бъде обект на бюлетините. Много хора ползваха тези услуги, някои доста активно, други се спотайваха в киберпространството и само следяха съобщенията.

Тази сутрин основната тема във всички бюлетини беше спонтанното прекъсване на голям брой телефонни и компютърни системи от неизвестен извършител. Прекъсването беше толкова всеобхватно, че дори и Крейн се впечатли от перфектната организация. Той също предполагаше, че интервенцията е била планирана от доста време, програмата е чакала скрита в избраните системи и се е задействала едва тази сутрин.

Половината от съобщенията в бюлетините бяха в подкрепа на случилото се. В тях се казваше, че е крайно време някой да покаже на правителството и големите монополисти, че не са толкова неуязвими, колкото си мислят. Крейн също поддържаше това мнение. В крайна сметка той беше пострадал именно от смешните правила и закони, които Вашингтон налагаше в киберпространството. Политиците и бюрократите нищо не разбираха от компютри и нямаха право да се намесват.

А на останалата половина от хората просто им беше дошло до гуша от всичко. Не че подкрепяха правителството или фирмите. За тях това беше въпрос на солидарност. Мрежата съществуваше, за да направи живота им по-добър, отколкото е бил вчера. Така че всеки, който я използва с намерението да навреди на компютрите и комуникационните системи, вреди и на останалите.

Едно от съобщенията беше от Непал, подписано от човека, който познаваха като Хеър — сигурно бивш хипар:

Този задник ще изпорти цялата работа!

Ако искате повече контрол и цензура в мрежата, това е начинът да си го получите.

Крейн беше изненадан от тази реакция. Той по-скоро подкрепяше противоположното становище. Преди време, когато беше известен като Ренегата, голяма част от действията му бяха насочени именно срещу правителството. Той искаше да унизи така наречените власти, да им покаже колко са невежи и неспособни да контролират мисълта. Виртуалната реалност беше чертата, зад която човек можеше да прояви истински индивидуализъм. Но когато въпросните благодетели усетеха, че някой се забавлява или се опитва да научи нещо, или просто помага на себе си и на останалите, веднага налагаха проклетите си изкуствени ограничения. ФБР и тайните служби направиха много глупави грешки, предявявайки обвинения, които не можеха да докажат в съда.

Според Крейн така нареченият суперчип беше поредното доказателство за некадърността на правителството. През 1994 година вицепрезидентът Ал Гор и директорът на ФБР Луис Фрийч се опитаха да прокарат в Конгреса законопроекта за дигиталната телефония и използването на суперчипа. Когато електронният чип се вкараше в телефоните, факсовете и компютърните модеми, той можеше да декодира гласови и текстови данни с помощта на специален алгоритъм, разработен от Агенцията за национална сигурност и наречен „скипджак“. И в това по принцип нямаше нищо лошо, само дето така се отваряше вратичката на капана. Правителството под предлог, че търси държавни престъпници или е застрашена националната сигурност, щеше да получава подробна информация за абонатите. Разузнавателните служби лесно можеха да си издействат разрешително и да получат и двете половини на шифъра, които щяха да се съхраняват във финансовото министерство и Министерството на търговията.

Агенцията за национална сигурност и ФБР се кълняха, че единственото, което ги интересува, е безопасността на държавата. Ураганите от протести не спряха чак до момента, когато някакъв инженер от лабораториите на „Бел“ доказа, че алгоритъмът може да бъде разрушен. Скандалът постепенно отшумя. Агенцията за национална сигурност продължи да търси съвършения алгоритъм. И въпреки всичко експортните стоки задължително бяха с внедрен суперчип. Като че ли някой щеше да ги купува. Правителствените агенции също използваха такива уреди. Бяха паднали в собствения си капан.

Въпросният законопроект се сдоби с доста странни поддръжници. Фондацията за електронни граници — специалист по правата на личността в киберпространството — започна съвместна работа с Федералното бюро за разследване. След много компромиси законът най-после се прокара. Първоначалният текст беше изменен така, че забраняваше на правителството да се меси в Интернет. Споровете доведоха до проблеми в рамките на фондацията. Някои от членовете й се преместиха във Вашингтон и създадоха Центъра за демокрация и технология.

Крейн следеше развитието на тези закони и теории с интерес и известно безпокойство. Страхуваше се, че рано или късно свободата на Интернет изцяло ще бъде погълната от онези задници във Вашингтон.

А бъдещето лежеше именно в киберпространството. Всяка година все повече и повече хора се ползваха от услугите на телекомуникациите. Много хора предпочитаха да работят от домовете си, като по този начин намаляваха замърсяването на околната среда с вредни автомобилни газове, спестяваха си разходите за гориво и напрежението от постоянните задръствания. Така имаха и време да се грижат по-пълноценно за децата си. Някои проучвания доказваха, че се повишава и работоспособността, тъй като пътуването обикновено отнема между десет и петнадесет часа всяка седмица. Крейн беше склонен да се съгласи с това изследване. Той познаваше мъж, който живееше близо до Естес парк, Колорадо, и поддържаше телефонна и компютърна система във Флорида. Нима някой с нормален разсъдък щеше да приеме да живее във Флорида?

Разбира се, в мрежата се срещаха и пълни идиоти. Те говореха за порнография, превъзходството на бялата раса и цял куп подобни глупости. Мнението на Джак за тях беше като за книгите или лошите телевизионни програми. Ако не ти харесват, просто не ги купуваш или сменяш канала. Но ако едно дете не прочете „Хъкълбери Фин“, как, по дяволите, ще се научи да взема решения само? Никой няма нужда от праведен сенатор или родител, който да нарежда какво може и какво не може да чете.

Струваше му се, че през целия си живот е наблюдавал как правителството постепенно поглъща дните му. Всеки градски съвет, общинска и щатска комисия непрекъснато налагаха все нови и нови правила и закони и после ги подплатяваха с допълнителни данъци. Когато в Англия се опитаха да направят същото, няколко души се вдигнаха и го нарекоха революция. А когато го направи правителството на Съединените щати, никой даже и не забеляза.

Това беше една от причините, поради които Крейн потърси убежище в мрежата. Именно там той намери сродни души, които споделяха жаждата му за свобода. Сприятели се с тях бързо и все пак всички си даваха сметка, че правителството и корпоративният свят бавно ги поглъщат. Непрекъснато ги облагаха с допълнителни данъци и такси за информация, достъпът до която би трябвало да е безплатен за всички. Уърлд Уайд Уеб даваше убежище на хиляди търговци на продукти и услуги. Беше повече от лесно да се изгубиш в света на продажбите.

В интерес на истината, Чък Атлас се въздържаше от покупки, но часовете, прекарани в разговори с далечни събеседници и ровичкането в платена информация, оказваха своето влияние върху бюджета му. Чък плащаше около четиристотин долара на месец от кредитната си карта в Лейкуд само за абонаментни такси. Джак Крейн имаше доста екстравагантни информационни нужди.

Всъщност той спокойно можеше да си спести голяма част от тази сума, като просто прониква нелегално в базите данни, но обикновено избягваше да го прави. Преди да влезе в дадена система, Крейн много внимателно преценяваше възможните рискове. Споменът за онази женска ръка, която се протегна през прозореца му с карта за самоличност на ФБР, не го оставяше на мира.

Дългата ръка на закона? Глупости!

След като помисли малко, той реши да не спори с Хеър и се премести в колорадски бюлетин за радиолюбители. Там също се споменаваше за сутрешния инцидент. Някой от Берлин с не особено добър английски беше написал, че много източногерманци са на ръба на паниката и могат да започнат улични безредици. Компютрите в Западна Германия бяха изгубили данните за социалните им помощи.

Така им се пада!

Крейн не смяташе, че държавата е длъжна да се грижи за всички. Той беше намерил начин да се справя сам и смяташе, че и останалите трябва да опитат. Конгресът на Съединените щати беше създал отвратителна система. Имаше хора в градовете, които бяха изцяло зависими от седмичните помощи за семейства с деца и изобщо нямаха намерение да си търсят друг източник на доходи. Сега времената се промениха и държавата трудно се справяше с тази допълнителна тежест в бюджета.

Проклетите политици и бюрократи!

Крейн можеше да побеснее само при споменаването на Вашингтон или съдебната система.

Той погледна следващото съобщение:

ДО: Ренегата

ОТ: [email protected]

 

Времето лети. Дадената възможност също…

По дяволите! Ето пак!

Какво иска от него тази кучка? Да го измъкне от убежището му? Сигурно има заповед за залавянето му, след като не се беше явил за подпис в полицейското управление.

Но тя едва ли би го търсила за това.

Или може би…

Не.

Той много добре знаеше защо тя иска да говори с него. Ръсел сигурно си мислеше, че той е свързан по някакъв начин с последния инцидент в телефонните компании. Сигурно психолозите са работили върху профила и накрая са изплюли неговото име.

Крейн стана и отиде до кухнята, без да изключва компютъра. Сложи вода на печката, изчака я да заври и чукна вътре две яйца. Разбърка жълтъците с една лъжица, за да се сварят добре. Напълни чашата си с кафе и извади хляба. Направи си два сандвича с яйцата, облече се, взе чашата и излезе навън.

Отдавна не беше валял сняг. В кратките часове, когато огряваше хижата, слънцето беше оставило големи кални петна по ливадата отпред. Крейн започна обичайната си сутрешна разходка. Тръгна бавно по пътеката, мина край цепнатината в билото на планината и стигна до каменния мост. Седна на широкия парапет, за да довърши закуската си и да погледа обраслите с борове сиви скали на каньона. Вятърът беше много слаб и освен лекия шепот на клоните не се чуваше нищо друго. Въздухът беше толкова чист, че Крейн сякаш гледаше към близкия хоризонт с бинокъл.

Тук горе той нямаше нужда от никого.

И никой нямаше нужда от него. Освен може би Ръсел.

На нея изобщо не пукаше за неявяването му в полицейското управление.

Не, тя го беше набелязала заради проблемите на телефонните компании.

И искаше да знае къде се намира сега.

Но това беше смешно.

Той можеше да изпрати съобщение откъде ли не. Така нямаше да успее да го намери.

Крейн се сети за „търсачките“. Базите данни на Интернет бяха толкова обширни, че дори и за най-квалифицираните потребители беше трудно да открият нужните им сведения. За това някои компании предлагаха услугите на „търсачките“. Тези електронни роботи бяха създадени само за издирване на информация. Потребителят казваше от какво точно има нужда и „търсачките“ влизаха в мрежата, ровеха се из базите данни, докато изпълнят задачата. Накрая само уведомяваха къде може да се намери информацията.

Крейн беше разработил собствени „търсачки“. Можеше да продаде идеята, но, по дяволите, това бяха само пари. Крейн вече нямаше такава нужда от пари. Трябваха му само колкото да продължи със заниманията си.

Други компании пък бяха създали програми за дигитално търсене. Скоро щеше да дойде денят, когато нито един потребител на мрежата нямаше да е сигурен в своята анонимност. Всеки компютър оставяше дигитална следа, различна от тази на останалите, на принципа на матрицата на ДНК. Програмите за търсене можеха да идентифицират именно тези следи.

Може би ФБР вече разполага с такава програма.

Не, това беше малко вероятно. Тази организация беше толкова мудна, че виртуалната общност щеше да открие заплахата много преди да е станала реалност.

Възможност?

Какво, по дяволите, означаваше това?

Ръсел много добре знаеше, че неговите възможности са вече минало. Птичето каца само веднъж.

Нали така?

ДАТА: СЪБОТА, 17 ОКТОМВРИ, 13:35:05

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: уестин

Джером Уестин често се измъкваше от леглото още в ранни зори, като внимаваше да не събуди Джорджия. Той беше от хората, за които четири или пет часа сън бяха напълно достатъчни.

Именно по това време той беше създал най-успешните си програми. Страхуваше се да промени навиците си. Струваше му се, че така ще изгуби контрол над творческите си възможности. Но ранното ставане не беше само въпрос на суеверие, а и на дисциплина. През последните няколко месеца свикна да си поспива около половин час следобед. Действаше му като допълнителна таблетка витамини. Така беше максимално работоспособен през целия ден.

Спалнята им беше много мажа. Джером стана, отиде до кухнята за кафе без кофеин. Изчака в каничката на машината да се събере поне колкото за половин чаша и отиде в кабинета си. Слънцето вече се беше показало над езерото и лъчите му хвърляха сребърни отблясъци върху набраздената от студения северен вятър повърхност.

Обичаше да гледа езерото. То беше различно всеки ден. Имаше известна ирония във факта, че именно собственото му правителство беше причината да открие езерото и замъка и да стане гражданин на света, а не на Америка.

Той включи компютъра, отпи от кафето си и се загледа в езерото.

Когато отново се обърна към монитора, екранът беше пълен със съобщения, при това спешни.

Дежурният оператор беше направил списък с учудващо голям брой инциденти, случили се около пет часа тази сутрин. Джером набързо го прегледа, за да добие представа за какво точно става въпрос. Няколко пъти едва се сдържа да не се разсмее.

Натисна бутона за връзка с контролната зала и изчака две секунди.

— Тук е Адам, Джером.

— Изпратил си ми цял каталог, Адам.

— Май на някого му е избил балансът, господине.

Адам Мур беше англичанин и обикновено му личеше.

— Никаква намеса по Глоубнет, разбира се?

— Никаква, Джером.

Сигурност. Безопасност. Явно това беше.

— Ако Джорджия е горе, помоли я да слезе при мен.

— Добре.

След няколко минути Джорджия Тейлър се появи. Беше ядосана и изнервена. Носеше тесните си дънки, плътно прилепнали към задника и краката й. Синият пуловер с бяла лента подчертаваше извивката на гърдите.

Тя дръпна един стол до бюрото и седна.

Уестин й показа монитора.

— Погледна ли списъка?

— Изпипана работа, Джером.

— Програмата или програмистът?

— И двете, предполагам.

Той се облегна на стола си.

— Къде е успял да влезе?

— От това, което проучих до този момент — без определени ограничения. От обикновената Пи Джи Пи^[2] до някои високо охранявани търговски програми.

Пи Джи Пи беше съкращение за защитна програма и буквално означаваше „много добра сигурност“. Тя беше създадена от един умен мъж, на име Филип Цимерман, и съдържаше отлични криптографски алгоритми, пригодени за обща употреба с няколко прости команди за потребителите. Оперативната система или процесорът не бяха проблем за Пи Джи Пи. Но откакто Цимерман я пусна за безплатна употреба в мрежата, тя се използваше навсякъде по света. Всеки, който разполагаше с Ай Би Ем-съвместим компютър или „Макинтош“, използващ „Уиндоус“, „Юникс“ или „ДОС“, можеше си да я запише от Интернет и да я използва безплатно.

Пи Джи Пи позволяваше кодиране на личните файлове или на електронната поща. Изпращаната информация се записваше с дигитален код, който преставаше да бъде валиден, ако съобщението се промени по маршрута. Само получателят можеше да разбере съдържанието. В основата на приложението на програмата седеше личен и общ ключ. Общата версия беше достъпна за всички, с които човек нормално комуникира. Ако обаче съобщението се кодираше с личен ключ, притежателите на общия ключ можеха да прочетат оригиналния текст само ако разполагат и с личния.

Общата версия на Пи Джи Пи беше позната като Ар Ес Ей (Ривест — Шамир — Едълман) от „Ар Ес Ей Дейта Секюрити“. Оттук идваше и големият проблем. Безплатният модел на Пи Джи Пи беше създаден и се разпространяваше без лиценз за Ар Ес Ей, който се изискваше в Съединените щати. Продажбата на същата програма се реализираше от „Виакрипт“ и включваше и лиценза за използването на Ар Ес Ей. Масачузетският технологичен институт пък произвеждаше по-новата версия на продукта. Поради законите за експорта нито една от утвърдените програми не се разпространяваше извън Съединените щати. Правителството искаше да има контрол над шифъра и формално не позволяваше на чужди компании да работят с нелегални продукти, като им отказваше лиценз. Това беше поредният пример как Интернет не признава националните граници и така създава неприятности на бюрократите.

Хората обичаха оригиналната версия на Пи Джи Пи, защото тя можеше да се пригоди към различни нужди, а и правителството нямаше как да я контролира. Освен това тя наистина предлагаше защита на данните. Използваше не само Ар Ес Ей, а и международните алгоритми за кодиране на информация (ИДЕА)^[3] и Ем Ди 5. Но експортните ограничения спъваха онази част от потребителите, които искаха да работят хем законно, хем в международен мащаб.

Ето защо Уестин трябваше да се премести в Швейцария. Той не искаше да се ограничава само в Съединените щати заради старите бюрократични закони, регламентиращи изнасянето на кодирана информация. Схемата на „Касъл Моут“ — защитната програма на „Датекс“-Цюрих в Глоубнет беше разработена именно в Швейцария. Съвсем „случайно“ в Съединените щати се появи и беше патентована подобна програма, наречена „Пелъс Гард“. Тя принадлежеше на „Компсистемс“ и Нейтън Грей. Дарла, Джийн и Меоши също имаха подобни системи, но с различни имена. Съвпаденията явно биеха на очи, но Уестин въобще не го беше грижа.

— Минал е и през „Лок“ — добави Джорджия.

— В министерството на отбраната?! По дяволите! Чудна работа. Досега се е случвало само два пъти. Сигурна ли си?

— Аз също хвърлих едно око.

Той изобщо не се съмняваше, че тя може да мине през системата за охрана, наречена „Лок“, и да прегледа операциите на министерството на отбраната. Самият факт, че е назначена в „Датекс“, предполагаше блестящ ум, когато става въпрос за компютри и програмиране. Сегашният й статут на вицепрезидент и главен асистент на Уестин подсказваше на служителите, че интелектът й е оценен по достойнство и от шефа.

— Има ли някакви поражения?

— Доколкото забелязах, не. Оставени са следи, вероятно за да се види дали компютърните гении на Пентагона ще успеят да ги открият.

— Какви следи?

— Например в програмите за танковете М-1 думата танк навсякъде е написана погрешно.

Уестин се ухили.

— Сещам се за няколко генерали и адмирали, на които никак няма да им е смешно, Джером.

— Сигурно ще се уплашат до смърт. Какво пък, няма да им се отрази зле.

— Може би и нас също. Сигурно правителството ще се обърне към Нат за нова система за сигурност.

— Нямам никакво намерение да се тревожа за правителството на Съединените щати. Съсипаха ни цял куп програми. Но може и да си права. Всичко това се случи в особено подходящо за нас време. Когато на двадесети октомври Глоубнет отвори врати за фирмите, кандидатите може и да са повече, отколкото очакваме.

— Ако повярват в гаранциите ни.

— Ще повярват, скъпа, ще повярват. Този инцидент ще ги накара да си потърсят по-сигурно място за бизнеса.

ДАТА: СЪБОТА, 17 ОКТОМВРИ, 11:19:40

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: пмарт

Сутрешният брой на „Вашингтон Пост“ днес излезе доста по-късно от обикновено. Питър Мартин погледна заглавието на първа страница: КОМПЮТРИТЕ ПОБЕСНЯВАТ!

Светът на киберпространството и телекомуникациите най-после отново се нормализира след седемчасовото необичайно зловещо мълчание. Повечето експерти говорят за „технически затруднения“, но това едва ли обяснява цялостното…

Въпреки енергичните обвинения репортерите не бяха в състояние да предложат по-вероятен отговор от този на експертите. Мартин прочете цялата статия много внимателно. За момент дори си помисли колко хубаво ще бъде, ако някой друг успее да реши загадката вместо него.

Откакто дежурният офицер на Агенцията изпрати куриер да го повика от апартамента му в четири сутринта, Мартин не беше спирал да мисли. От Ленгли не можеха да се провеждат никакви телефонни разговори. Когато таблото отново светна в седем, той изпита известно облекчение. И въпреки всичко над столицата сякаш беше надвиснал невидим облак.

Кога ли ще се случи отново?

От седем часа насам той беше говорил с всеки, за когото можа да се сети. Непрекъснато изпитваше странното усещане, че разговорите му се подслушват. Веласкес от Агенцията за национална сигурност му каза, че те не са били засегнати от затъмнението. Може би защото системите им са много добре подсигурени от „непробиваеми“ защитни алгоритми.

Мартин говори с колегите си и разбра, че на научния отдел на Агенцията е било наредено веднага да зареже текущата си работа и да се заеме с проучването на възникналите проблеми в комуникациите.

Няколко пъти се опита да се свърже и с Ръсел, но не успя да я открие. Вече започваше да си мисли, че тя го отбягва нарочно. Миналата вечер отказа поканата му да излязат, а той не беше свикнал на такова отношение.

Докато преглеждаше вестника, го потърси директорът на Централното разузнаване. Той не само беше негов пряк началник — човекът над заместник-директора и изпълнителния директор, но и ръководеше цялото разузнаване на Съединените щати. Това включваше всички от Бюрото за разследвания при Държавния департамент до военното разузнаване.

Мартин вдигна слушалката на секретния телефон, въпреки че вече изобщо не беше сигурен в механизмите срещу евентуално подслушване.

— Да, сър?

— Питър, линиите вече прегряват от обаждания.

— Мога да си представя. — Мартин погледна купчината доклади, които беше получил от почти всички началници в ЦРУ Светът беше в паника. Анализите бяха по-скоро отчаян опит да се оцени потенциалната заплаха за президента.

— Какво знаем до този момент?

Мартин обобщи сведенията от заместник-директора на научния отдел и Веласкес.

— Още търсят навсякъде. Веласкес ми каза, че в компютрите на телефонните мрежи е вкарана някаква програма. Тя непрекъснато се възпроизвежда, така че линиите не могат да се затворят. Или поне ефектът е такъв.

— Добре, Питър. Много се разтревожих от случилото се. Не можех да се свържа с никого.

— Честно казано, аз също се уплаших. Връзката на президента с военните не беше засегната. Пентагонът също разполагаше с няколко радио и сателитни канала — около четиридесет процента от нормалната ефективност на комуникациите. Ако някой в този момент беше предприел атака срещу „Конус“^[4], не знам какво щяхме да правим.

— Това само потвърждава казаното от административния директор. Неговите специалисти твърдят, че министерството на отбраната също е пострадало от вирусните програми в комуникациите, но секретните файлове не са засегнати. От друга стана изглежда, че потенциалните ни врагове са имали подобни проблеми. Така че са били прекалено заети със собствената си сигурност и не са се сетили за нас.

— Ще се радвам, ако наистина е така.

— А какво ще кажеш за вътрешния фронт?

— Още не съм говорил с Ръсел. Очаквам да ме свържат всеки момент. Получих няколко доклада. Никак не са приятни.

— Разкажи ми повече!

— Добре. В единия от трите случая момчетата от отдела по стратегически науки в Джорджтаун са решили да се изхитрят и да откачат машините от мрежата. Цялата им текуща информация е изчезнала.

— Господи!

— Някой явно се опитва, и то доста успешно, да демонстрира превъзходството си над нас.

— Засега пораженията са незначителни — отговори директорът. — Току-що се върнах — той предпочиташе сегашния си кабинет пред централния офис в Ленгли — от едно съвещание на съвета за национална сигурност. Военните твърдят, че след затъмнението няма никакви драстични промени в международен мащаб. Руснаците и китайците са повишили бойната си готовност с една степен. За щастие ние съвсем навреме успяхме да разубедим нашия президент.

— Да. Съобщението, което ви изпратих по куриера, беше в същия смисъл. Хората ни успяха да открият липсата на заплаха четири часа след началото на кризата, но нямаше как да разпространим сведенията.

— Има и още нещо, Питър. Налага се да заминеш за Лондон.

Нима Мартин искаше да заминава за Лондон? Категорично не!

— В духа на световното сътрудничество президентът предложи да вземем участие в международния съвет, свикан във връзка със случилото се.

Значи още едно проклето съвещание. По всяка вероятност поредното, в което никой не можеше, а и не искаше да постигне съгласие с останалите.

— Кой още ще присъства?

— Ще има представители на Великобритания, Франция, Израел и Русия. Предполагам, че по-късно ще се присъединят и от други държави. До тази сутрин президентът успя да говори с ръководствата само на тези четири.

— Надявам се броят им да не стане прекалено голям.

— Ще направя всичко възможно да огранича участието. От теб искам да се заемеш с това, и то бързо.

Мартин затвори телефона и отново насочи вниманието си към вестника. По-голямата част от написаното предлагаше само вариации на основната тема. Имаше няколко анекдота за това как някой не се обадил до дома си навреме; имена на летища, чиито системи за резервация на полетите са напълно съсипани, и списък на юридическите фирми, лишени от възможността да следят счетоводството си.

Натискът от страна на пресата вече не можеше да се избегне. Хубавото беше, че журналистите се намесиха сравнително по-късно, отколкото беше очаквал. Проблемите на банката в Кловис и държавния департамент така и не станаха достояние на големите всекидневници, или поне не в истинския им вид. Банкерите, правителството и военните имаха интерес да държат тази история далеч от пресата. Сега обаче американският президент и колегите му по света трябваше да си стиснат ръцете и заедно да изфабрикуват някакво приемливо обяснение за репортерите и обществеността.

Можеше даже да им се наложи да кажат истината.

ДАТА: СЪБОТА, 17 ОКТОМВРИ, 15:42:47

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: луръс

— Спомняте ли си случая Шимомура преди няколко години? — попита Ръсел.

— Не. Тогава още не бях назначен. Разкажи ми.

Директорът на Федералното бюро за разследване беше тук по политически причини. Иначе човекът притежаваше пъргав ум. От време на време обаче му се налагаше да поиска информация за работите на Бюрото. Ръсел и Рик Веласкес бяха повикани в кабинета му именно във връзка с последния инцидент. Рик присъстваше съвсем случайно. Той просто беше в кабинета на Ръсел, когато директорът се обади и го помоли също да присъства на срещата.

— Цутому Шимомура е един от асовете в света на компютърните защитни системи. Работи в Суперкомпютърния център в Сан Диего.

— Значи е много добър.

— Агенцията за национална сигурност би дала какво ли не, за да може да го наеме — каза Веласкес.

Ръсел случайно знаеше, че Агенцията за национална сигурност вече е наела Шимомура и го използва като консултант. Военновъздушните сили и ФБР също бяха работили с него.

— Точно на Коледа през 1994 година — продължи Ръсел — някой е преминал през защитата на домашния му компютър и оттам е получил достъп до Суперкомпютърния център. Успяхме да открием, че е използван компютър от университета „Лойола“. След двадесет и осем часа…

— Двадесет и осем часа?! — учуди се директорът.

— Точно така. За това време от центъра са измъкнати над двадесет хиляди файла. Почти всички се отнасят до документацията и непубликувания софтуер в сферата на компютърните защитни системи. Включително и файлове, в които се посочват големи дупки в сигурността на Интернет.

— Успяхте ли да откриете кой го е направил?

— По случая беше арестуван Кевин Митник. Той ни се изплъзваше цели две години. Шимомура ни помогна да го заловим. Той заложи капана и после само издебна Митник — или някой друг — да влезе във файловете на „Нетком“.

— „Нетком“? — попита директорът.

— „Нетком комюникейшънс“. Служба с достъп в Интернет чрез Сан Хосе, Калифорния. Някой беше откраднал от файловете им най-малко двадесет хиляди номера на кредитни карти на клиенти.

— Господа!

— Номерата на картите, както и останалият краден софтуер бяха записани и съхранявани в „Уел“ в Сосалито. Митник просто не е разполагал с достатъчно дискова памет. Или не е искал тази информация да бъде открита в неговия компютър.

— Какъв софтуер?

— Оперативни програми за клетъчните телефони на „Нек“, „Нокиа“, „Новател“, „Моторола“, „Оки“ и „Куалком“.

— Продължавай.

— Шимомура отдели голяма част от свободното си време, за да ни помогне да пипнем Митник. Накрая откри разклонение на клетъчен телефон в Рали, Южна Каролина. С помощта на насочваща се антена, настроена на същата честота, Бюрото успя да открие апартамента на Митник. Веднага го задържахме.

— Радвам се, че всичко е свършило добре.

— Господин директор — прекъсна го Веласкес, — важното тук е, че нашественикът не само е открил слабите места на Интернет, но е получил достъп и до последните открития в областта на шифроването на информация. Никой не знае с кого още е споделил плячката си, нито къде може да е изпратил копия от нея. В нашия случай би било добре да приемем, че освен Митник и друг е получил тези важни технологии. Това му дава възможност да преминава през най-съвършените защитни системи, използваш от правителството и големия бизнес. Далеч по-сигурни от тези, в които хакерите нормално проникват за удоволствие или печалба.

— Като „Лок“?

— Агенцията за национална сигурност използва някои от механизмите на Шимомура за проверка на „Лок“. Успяхме да проникнем в охраняваните системи, затова предложихме подобрения за подсилване на сигурността. Струва ми се обаче, че който и да се е ровил във файловете на Пентагона снощи, явно е имал предвид и откритията на Шимомура.

— Боже! И какво още?

— По това време — продължи Ръсел — кражбата забави осъществяването на няколко търговски операции, които трябваше да се извършат по електронен път. Хората се разтревожиха за сигурността на съхраняваната информация. Бизнесът по Интернет беше застрашен.

— Защо?

— Вие бихте ли продиктували номера на кредитната си карта на някакъв невидим продавач по Интернет, ако не сте сигурен кой още може да го получи?

— Не, разбира се — отговори разсеяно директорът.

Той внезапно се намръщи и Луан Ръсел разбра, че се опитва да си припомни дали някога е използвал номера на кредитната си карта, когато е работил с компютъра.

— Малко след кражбата от Шимомура имаше няколко инцидента, които показаха, че липсващата информация вече се използва. Част от файловете се появиха в паметта на компютрите в университета в Лойола. Освен това беше преодоляна и защитата на компютрите в университета в Рочестър. После постепенно всичко отшумя и се забрави.

— До тази седмица.

— Точно така. Рик и хората от Агенцията за национална сигурност смятат, че работата на Шимомура стои в основата на всичко това.

— И какво може да спре този човек? Или организация може би? — попита директорът.

— От една страна — започна Веласкес, — криптографията. Това ще рече, че ако не сме в състояние да обезопасим мрежата, можем поне да защитим информацията. През последните шест-седем години усилено се работи по проблема. От тази гледна точка вече не е нужно да се тревожим за мрежата. Ако някой се опитва да шпионира и да краде информация, ще поучи само неразгадаема и безсмислена комбинация от букви и цифри. Според мен кодирането може да се окаже единственото приемливо и сигурно решение. Що се отнася до бизнеса, много от фирмите, които продават по Интернет, и бездруго прибягват до телефона, когато се стигне до номера на кредитната карта. Една компания, „Фърст Върчуъл“, по своята същност е виртуална банка. Покупките обаче се осъществяват извън мрежата. Трудно ми е да кажа точно кое от двете ще се окаже в крайна сметка окончателното разрешение на проблема с кражбите.

— Но това не ни засяга в момента — прекъсна го Ръсел.

— Някой се опитва да разруши компютърния свят — съгласи се директорът. — Нашия свят, ако трябва да бъдем съвсем точни. — Изведнъж той се вцепени. — Боже мой! Нашите машини засегнати ли са?

— Още търсим следи — отговори Ръсел. — По всичко изглежда, че телефонната система включително и секретните директни линии за комуникация са засегнати. Засега не сме открили нищо в базите данни.

— Искаш да ми кажеш, че не трябва да говоря за поверителни неща, свързани със сигурността, по телефона?

— Опасно е да използвате даже и защитените линии.

— По дяволите! Ще трябва да побързаме с изясняването на проблема.

— Да, наистина. Отделът по компютърни престъпления успя да елиминира шестдесет и пет имена от списъка с профилите, но ни остават още много.

— Нима можете да кажете със сигурност, че нашият човек фигурира в списъка?

— Не. Със същия успех той може и да работи извън страната. Част от следите ни насочват към Канада, Великобритания и Франция.

— Нека все пак да не…

— Разбира се. Ще предам сведенията на директор Мартин. Той може да ги представи на международния съвет, свикан по въпроса.

— Много добре.

На директора никак не му стискаше да настъпва политическите интереси. Луан напълно го разбираше, въпреки че не можеше да се съгласи с подобно поведение. Всеки добър детектив иска да реши задачата си докрай, без да се съобразява с въображаемите, често спорни ограничения на пълномощията.

Тя представи пълен доклад за последствията от инцидентите в рамките на Съединените щати, а Веласкес ги осведоми за събитията, които Агенцията за национална сигурност следеше на международно ниво. Обикновено различните агенции пазеха ревниво информацията, която притежават. Желанието на Веласкес да сподели сведенията си с тях само доказваше сериозността на проблема.

По всяка вероятност обаче той не казваше всичко, което знае. Луан трябваше да си държи очите отворени и да провери данните по свои канали.

Двамата напуснаха кабинета на директора и се върнаха с асансьора до нейния етаж. Всичките й агенти бяха заети с настоящата задача, без да се интересуват от работното време. В залата нямаше никой. Повечето се занимаваха с издирването на известни престъпници в района на Вашингтон. Помагаха им назначените по случая агенти от вашингтонския градски оперативен отдел. Сътрудничеха и отделите в Ню Йорк, Далас, Атланта, Лос Анджелис и Сан Франциско.

Монтгомъри ги посрещна на вратата.

— Закарахме Чу в стаята за разпити на втория етаж. Искаш ли да говориш с него?

— Да вървим.

— Може ли и аз да дойда? — попита Рик.

— Защо не?

Тримата слязоха по стълбите до втория етаж. Ръсел вървеше между двамата мъже. Усещаше миризмата на парфюма на Рик. Струваше й се, че го беше сменил от последната им среща.

— Къде намерихте Чу?

— Томпкинс и Стивънсън го откриха почти веднага. Беше в дома на родителите си. Пак си играеше с компютъра.

— Мислех, че му забраниха да притежава компютър.

— Така нареди съдията. Явно не го е разбрал. Конфискувахме му и този, макар да твърди, че е на баща му.

— Беше ли включен?

— Всъщност да, беше. — Монтгомъри й подаде доклада и тя го прегледа набързо.

— Открихте ли нещо в паметта?

— Само стандартните програми — отговори Монтгомъри. — Нямаше скрити файлове, изобщо нищо, което може да е откраднато отнякъде.

— Кой е този приятел? — попита Веласкес.

— Ким Чу. Натурализиран кореец, активист с много дълго досие. Много е добър. Получил е докторат по математика, когато е бил само на двадесет и две.

Монтгомъри отвори вратата на стаята и тримата влязоха. Вътре имаше само една дълга маса от ламинирана пластмаса в орехов цвят и шест стола. Чу беше слаб, с кръгло лице и дълга сплъстена коса. Когато ги видя, той се облегна назад и се усмихна.

— Здравей, Ким! — поздрави Ръсел.

— Здравейте, агент Ръсел. Приятелите ме наричат доктор Чу.

— Не се и съмнявам. — Тя седна точно срещу него, а Монтгомъри и Веласкес се настаниха от двете й страни.

Чу, изглежда, никак не се притесняваше от това височайше посещение.

Тя реши да го притисне веднага. Нямаше време за любезности.

— Да не би случайно гаджето ти да е в „Джолиет“?

Лицето на Чу се сгърчи от ужас.

— Какви ги говорите?

— Май доста ти се иска да се върнеш там. Не се притеснявай, ще видя какво може да се направи.

— Вижте, агент Ръсел…

— Нарушил си съдийското нареждане и условията за пускането ти под гаранция.

— Но това беше най-невинно…

— Слушай внимателно, задник такъв! Изобщо не ме интересува какво си мислиш. Беше ти забранено да се докосваш до компютър. Щом си нарушил закона, ще те върнем в затвора.

Веласкес се беше вцепенил от изненада. Той никога не беше виждал другото лице на специален агент Луан Ръсел.

Чу наведе глава и впери празен поглед в плота на масата.

Тя продължи с малко по-любезен тон, колкото да привлече отново вниманието му.

— Какво правеше в мрежата?

Той я погледна изненадано. В кафявите му очи проблесна искрица надежда.

— Нали знаете, прегледах това-онова.

— Къде?

— Нищо интересно — няколко бюлетина, линиите за разговори…

— Без трансфер на файлове?

— Честно! Нито един. Не съм се ровил никъде. Ако не вярвате, прегледайте хард диска. Чист съм.

Тя погледна доклада.

— Пуснали са те преди девет месеца. Не ти ли се иска да си прехвърлиш малко фондове от „AT&T“ на сметката?

Той беше задържан по обвинение за кражба. Беше прехвърлил половин милион долара от сметките на „AT&T“ на свое име. Защото „AT&T“ имали много пари, а той нямал. Успя да похарчи само петнадесет долара, преди да го пипнат.

— Не.

— Къде работиш сега?

— При баща си. Той има магазин за хранителни стоки. Никой друг не иска да ме наеме.

— Не ме е грижа, Ким. Бяхме ти дали право на избор, ти не се възползва.

— Кълна се, че не съм направил нищо нередно.

— Какво прави последните четири дни?

Той завъртя очи и се опита да си спомни.

— Ами… Нищо интересно. Работа. Ядене. Спане.

— Сега ще ти дам един лист. Искам да ми напишеш с точност до петнадесет минути къде си бил и какво си правил. Започни от тринадесети октомври. Пресметни колко часа си прекарал пред компютъра.

— Нали не мислите, че съм отговорен за онази бъркотия в мрежата? Стига, агент Ръсел! Нямам нищо общо с това!

— Ти веднъж наруши правилата, Ким. Е, ще го напишеш или не?

— Това ще ме спаси ли от затвора?

— Ще видим. Може и да помогне.

— А компютърът на баща ми?

— Ще го задържим.

— По дяволите! — Той отново наведе глава.

Тя изчака малко, после попита:

— Ким?

— Ще го направя.

— Искам също да знам с кого си говорил? Ренегата? Пауъртауър? Чикша?

Той я погледна право в очите.

— Говорих с Пауъртауър. Ренегата не се е обаждал от четири години. Никой не знае къде изчезна Чикша.

— Добре. Напиши ми имената на всички, с които си успял да се свържеш. Плюс истинските им имена, ако случайно ги знаеш.

— Не искам да се връщам в „Джолиет“.

— Ще видим.

Тримата станаха и излязоха в коридора. Монтгомъри затвори вратата.

— Какво мислиш, Дарел?

— Не е нашият човек.

— Съгласна съм. Но може да е свързан по някакъв начин с него.

— Нали не мислиш, че ще издаде приятелите си? — попита Веласкес.

— Не и съзнателно. Но може случайно да ни даде име или код на потребителя, който нямаме. Така ще разширим собствените си данни.

— Да наредя ли на агентите да използват същата техника при разпитите? — попита Монтгомъри.

— Направи го, Дарел. Човек никога не знае от кой храст ще изскочи заекът.

Монтгомъри тръгна веднага. Веласкес се обърна към нея.

— Ти си опасна жена, Луан.

— Ами, кротка съм като котенце.

— На което не са изрязали ноктите.

— Точно така — засмя се тя. — Опитвам се никога да не го забравям.

— Какво ще кажеш за една вечеря?

— Разбира се. Умирам от глад.