Уилям Лавджой
Натиснете Enter ако смеете… (5)

Пета глава

ДАТА: ПЕТЪК, 16 ОКТОМВРИ, 05:35:26

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: луръс

… светлината на кръглата луна над трите големи бора. Лекият топъл вятър носи сладникав аромат от езерото и гали кожата й с нежните си пръсти. Светлината се прецежда през клоните на боровете и се разпилява по тъмната гладка повърхност на водата.

Сребърни акули. Не. Водата се раздвижва, вълни. Слаб плясък, когато той се изправя и тръгва към белия пясък на брега. Тя го чака.

Гола.

Свободна, настръхнала от хладния нощен въздух.

Луната беше точно зад него, не можеше да види лицето му.

И все пак го виждаше. Спомени или просто игра на светлината?

Върху широкото гладко чело беше прилепнал мокър кичур стоманеносива коса. Малки, изразителни бръчици около сините очи. Очите бяха топли, загрижени, искрени, любознателни. Бебешко синьо, Синатра. Чувствена уста, понякога тъжна, сега с въпросително извита полуусмивка. Широки, широки рамене. Лунната светлина релефно извайваше мускулите на ръцете му.

Тесни бедра, стегнат корем.

Той излезе от водата. Приближаваше се към нея.

Беше възбуден.

Тя също.

Изправи се на треперещите си крака и тръгна да го посрещне.

Към гърлото й полази топла вълна.

Изпъшка…

И се събуди. Ръцете й бяха стиснати в юмруци. Челото й беше мокро от пот.

Ръсел се обърна по корем и зарови лицето си във възглавницата.

Господи! Само това ми трябва сега! Непрекъснато да сънувам Питър Мартин.

Само дето Мартин притежаваше всичко, за което можеше да се мечтае. Сигурно беше някъде към четиридесетте, зад гърба си имаше поне двадесет години служба при военните и ЦРУ. Но двадесет години с неговата професия означаваха натрупани знания за още четиридесет. Мартин излъчваше невероятна зрялост и мъдрост, които, прибавени към перфектния му външен вид, го правеха съвършен. Той не се и опитваше да го показва по някакъв начин, човек просто знаеше, че е така. Тя беше сигурна, че по време на работата си като агент той е убивал и е бил мишена. Но това само прибавяше към излъчването му и усещане за опасност и сила. Той притежаваше живота и смъртта, а постът, който заемаше, му даваше власт и влияние от световен мащаб.

Жените обожаваха силата и опасностите.

Или поне с нея беше така.

Нали за това си избра такава професия.

Дълбоко религиозният й баща въобще не беше предвиждал военна кариера за дъщеря си.

Той изобщо не харесваше работата й. Нямаше да хареса и Питър Мартин, особено ако чуеше и приказките по негов адрес.

Според легендите Питър беше преспал с половината млади красавици в щата. А те трябваше да са поне три пъти повече от красивите млади мъже, също минали през леглото му.

Глупави и безпочвени слухове, разбира се.

Но там, където има дим…

Ръсел се обърна и стана от леглото. Зърната на гърдите й болезнено пулсираха след еротичния сън. Отвори вратата, влезе в банята и завъртя крановете. Подложи тялото си под горещата струя и след около три минути усети живителния ефект. После остана още тридесетина секунди под леденостудената вода. Накрая успя да се разсъни достатъчно. Изми си зъбите, среса косата (която между другото вече имаше нужда от подстригване) и се гримира.

Върна се в декорираната в розово и бледозелено спалня. Разрови се в гардероба и измъкна бежова вълнена рокля и чифт тъмнокафяви обувки. Взе си един сутиен и чорапогащник, седна на ръба на леглото и започна да се обува.

Стана, наведе се напред, за да сложи сутиена си, после се пресегна назад и го закопча. Когато беше на четиринадесет години, гърдите й впечатляваха всички момчета, включително и нея самата. Сега вече й се искаше да не бяха чак толкова големи. Мъжете, с които й се налагаше да работи, обикновено се разсейваха и не успяваха да се съсредоточат върху проблемите. Но може би това не беше чак толкова лошо. Понякога едно такова предимство никак не й беше излишно.

Облече роклята, дръпна ципа и си обу обувките. Мина през хола и влезе в кухнята, където вече я чакаше каничката кафе, автоматично приготвена от кафе машината. Напълни си чашата, изключи машината и застана на прага. Забеляза покрития с прах шкаф до прозореца и реши, че апартаментът й има нужда от почистване. Повечето от мебелите бяха от светло дърво, в стил близък до идеите на френските дизайнери. Майка й много харесваше жилището, но Ръсел го беше обзавела, без да се съобразява с нейното мнение. Тя просто искаше да се отдалечи максимално от средата, в която беше отрасла. Мразеше спомените от детството си.

И все пак когато накрая приключи напълно с апартамента, атмосферата носеше белега на силното влияние на почтената госпожа Елмър Ръсел.

Изобщо не успя да разбере защо се получи така.

Мога да се хвана на бас, че апартаментът на Питър Мартин е обзаведен с тежко дърво и сива кожа, а по стените висят военни реликви и медали за проявена храброст. А въздухът е пропит с миризмата на добро уиски и хавански пури.

Тя допи кафето си и остави чашата на плота. После отиде в антрето, облече палтото си и измъкна от шкафа тъмнокафявата чанта, напълно в тон с обувките. Предварително беше прехвърлила вътре гримовете, ключовете, няколко дребни монети, портмонето, кредитните карти, клетъчния телефон и един полуавтоматичен деветмилиметров Браунинг. Ръсел не обичаше малокалибрените оръжия.

Апартаментът й беше на четвъртия етаж. Тя взе асансьора и слезе до приземния гараж, където беше оставила колата си. Тя също имаше нужда от почистване.

Нещата започваха да й се изплъзват от контрол. Имаше да свърши толкова много неща, за които все не достигаше време — да отиде на фризьор, да почисти колата и апартамента си… Малките всекидневни задължения започваха да я задушават.

Кварталът „Вирджиния Хайлендс“ се намираше на един хвърлей място (което шумът непрекъснато й напомняше) от вашингтонското национално летище. Самолетите влизаха и излизаха от летището, използвайки късия коридор над река Потомак. За четирите години, прекарани тук, Ръсел се беше научила да не обръща внимание на постоянния шум на реактивните двигатели.

Пое към града по магистралата „Маунт Върнън Мемориал“, като пресече реката при моста „Арланд Д. Уилямс младши“. Нямаше никаква представа кой е бил този Уилямс, въпреки че минаваше по този мост почти всеки ден. Искаше й се скоро да промени маршрута, защото беше започнал да й омръзва, но само по този път можеше да достигне зашеметяващата скорост от петдесет километра в час в сутрешните задръствания. Напрегнато се взираше в светлините на колата пред нея. Намали, после пак потегли.

Мобифонът й иззвъня. Тя бръкна в чантата си и го измъкна.

— Ръсел.

— Тук е Монтгомъри. Помниш ли Кловис?

Бяха свикнали много да внимават, когато говорят по клетъчните телефони. Разговорите лесно можеха да бъдат засечени.

— Как бих могла да го забравя.

— Случило се е почти същото в Дюселдорф.

— Какво знаеш по въпроса?

— Малко. ИНР — тамошното Бюро за разузнаване и разследване се е заело със случая. Изпратили са ни само обичайния сбит набор от информация. Става въпрос за голяма финансова институция. Има изтрити данни.

— Обади се на Мартин и го уведоми за случилото се — отговори тя, без да се замисля. Всъщност нищо не пречеше да говори с него лично.

— И още нещо, Луан. Назначено е съвещание под твое ръководство. Започва в десет часа тази сутрин.

— По дяволите! До гуша ми дойде от тези съвещания. И кой точно го назначи?

— Белият дом свиква всички под знамената.

ДАТА: ПЕТЪК, 16 ОКТОМВРИ, 09:51:33

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: чатлас

Джек Крейн хвърли въдицата.

Вече не го правеше толкова често, защото сега не беше кой знае какво предизвикателство за него. Пък и нямаше значение за съществуването му. Е, може би съвсем мъничко…

Най-интересното в цялата тази работа беше, че човек никога не знае какво точно може да се хване. Дали само дребна риба, или пък някой огромен сом.

Беше сигурен, че именно това непреодолимо усещане кара мъжете с въдици, макари и разноцветни примамки да клечат с часове край бреговете на някоя река, нахлупили идиотските си шапки.

Само че в момента неговата въдица беше една дълга софтуерна програма, записана на устройство L — допълнително включено към основната памет. Програмата се изпълняваше от първия и третия компютър. Двата заедно имаха невероятна мощ. Втората машина се свързваше с чудовищната по обем сравнителна база данни, която Крейн беше създал и написал сам. Тя беше на устройство E и съдържаше 765 мегабайта информация, включваща имена, адреси и пароли, които беше събирал години наред. Тези данни непрекъснато се допълваха и актуализираха. Всъщност този компютър използваше втория модем и втората линия на международната телефонна и телеграфна компания на Джак Крейн и изпълняваше поддържаща функция. Съответната програма също беше създадена лично от него. Тя следваше доста оригинална идея, като междувременно осъществяваше телефонните му разговори, осигуряваше достъп до различни мрежи, бази данни и търсеше нови имена и пароли. Някои компании променяха паролите за достъп често, но програмата се справяше с кодовете и сама актуализираше данните. Ако автоматичното сондиране се сблъскаше с непреодолимо препятствие, като напълно обновена система за сигурност например, програмата прекъсваше работа и започваше търсенето в съвсем друга посока. Същевременно оставяше и съобщение в специално създаден файл, така че той лично да се заеме с въпросната система, когато има повече време. Защото по-голямата част от времето и интелекта му отиваха за разработването на нови програми, които можеха да се справят с различните защитни компютърни системи. За него това си беше хоби, при това далеч по-интересно от събирането на марки или пеперуди например.

Програмата, която се изпълняваше в момента от първия компютър, беше така наречената програма за електронен трансфер на фондове. Той често се възхищаваше от съвършенството, с което беше създадена и работеше тя. Дори беше стигнал дотам, че възстанови защитните й кодове и я записа в собствените си архиви. Програмата разполагаше с графичен интерфейс, така че работата с нея беше детска игра. Трябваше само да щракне с мишката и избраната команда се изпълняваше.

Екранът беше светлосин, с бяло за цифровите данни. Изборът на потребителя пък светеше в жълто:

„ДАТЕФТ“

ТАЗИ ПРОГРАМА Е ЗАЩИТЕНА!

СОБСТВЕНОСТ НА „ДАТЕКС“, АТЛАНТА, ДЖОРДЖИЯ

Това копие е предоставено на банката в Джорджия Неоторизираното й използване ще се наказва с цялата сила на закона!

 

□ ПРОДЪЛЖЕНИЕ

□ ИЗХОД

Крейн премести курсора върху „ПРОДЪЛЖЕНИЕ“, щракна с мишката и изчака част от секундата, докато на екрана се появи следващото съобщение.

МОЛЯ, ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛАТА!

Той се обърна към втория си компютър, погледна списъка, предварително изкаран на екрана, и реши този път да посети Първа национална банка в Чатфийлд. Провери датата на последната актуализация. Беше от 14 октомври, което му се стори достатъчно приемливо. Едва ли бяха успели да сменят кода за толкова кратко време.

Въведе паролата:

a747blk

На екрана веднага се появи продължението:

ИЗБЕРЕТЕ ЕДНА ОТ СЛЕДНИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ

□ КОМУНИКАЦИИ

□ ТЪРСЕНЕ

□ ПОСТЪПВАЩИ ФОНДОВЕ

□ РАЗПЛАЩАТЕЛНИ ФОНДОВЕ

□ ПОМОЩ

Той вече беше успял да прегледа какво съдържа индексът „ПОМОЩ“. Стори му се доста полезен при запознаването със софтуера. Програмата беше либерална; тя позволяваше да се правят някои грешки, с надеждата че потребителят постепенно сам ще схване какво точно се иска от него.

Избра си режим „ТЪРСЕНЕ“ и истинският лов започна. Първо посети няколко американски банки, после се прехвърли в Англия и Франция. Накрая откри една, която му се стори достатъчно интересна, пък и кодът за достъп беше включен в списъка, с който разполагаше. Влизането беше лесно — трябваше само да прекрати изпълнението на програмата и отново да се включи, използвайки новата банка като база. Защитните системи на банките бяха, меко казано, наивни. Те не позволяваха на никакви външни институции да навлизат в собствените им бази данни. Но за да избегне всякакво взаимодействие с чуждия компютър, Крейн просто работеше от името на банката, която го интересуваше. Обикновено програмата му вървеше паралелно на банковите оперативни системи. В този конкретен случай Крейн представляваше една мажа банка в Луизиана.

Проучи новото меню на екрана:

□ НОВИ ВЛОГОВЕ

□ РАЗПЛАЩАТЕЛНИ ВЛОГОВЕ

□ СПЕСТОВНИ ВЛОГОВЕ

□ ФИНАНСОВ ПАЗАР

□ ЦЕННИ КНИЖА

□ СРОЧНИ ВЛОГОВЕ

□ КРЕДИТИ

□ ИНФОРМАЦИОНЕН И ФИНАНСОВ ТРАНСФЕР

□ ДРУГИ

Преди години Крейн често преглеждаше влоговете. Нередностите направо го шокираха. Голяма част от нещата се правеха през главата на надзорните съвети. Най-често се манипулираха кредитите. Оттам изтичаха огромни суми, използваха се някъде другаде и се връщаха обратно. Никой не подозираше за тези машинации.

Но Крейн знаеше.

Пазеше доказателствата в архивите си.

Когато беше на лов, както сега, той винаги избираше срочните влогове.

Разполагаше със списък, който включваше имената на вложителите, номера и вида на сметката, нейния баланс и последната дата на тегленията.

Прегледа данните и накрая намери това, което му трябваше:

□ ДОНАС, МЕЙБЪЛ ДЖ. 197653210 СП

$2,645.97 10.11.88

Изкара на екрана развитието на сметката по дати и се намръщи за момент. Беше повече от ясно, че Мейбъл вече не е между живите. Госпожата беше внасяла малки суми на всеки три месеца в продължение на години, а после изведнъж беше спряла. Никой не беше предявил претенции за парите й, а главният касиер още не беше започнал издирването на законните собственици. Банките често протакаха разгласяването на такива сметки и междувременно използваха парите както намереха за добре.

Крейн избра командата за трансфер на фондове и прехвърли баланса на сметката във вида й от 10 януари 1989 на името на Джонатан Корд в една банка в Пеория, Илинойс. Сумата възлизаше на $2124,34 без лихвите. Крейн познаваше Джонатан много добре; той сам беше измислил името и номера на социалната му осигуровка.

Накрая изтри всички промени в сметката на Мейбъл от съответната дата и допълни: „Лихвите са в полза на банката, прехвърлено от главния касиер 1/21/89“.

Излезе от оперативната система. Тъй като беше използвал своята програма за трансфер, номерът на сметката нямаше да бъде включен в списъка на прехвърлянията на луизианската банка. Крейн знаеше, че „ДАТЕФТ“ автоматично изготвя подобен списък за всички банки, в които е инсталирана.

В края на деня счетоводният баланс на изплатените лихви и наличните фондове щеше да се отклони леко от предвидения. Имаше и нещо още по-лошо — тази разлика щеше да се отрази и няколко години назад. А това бяха години с приключено счетоводство. Някой вицепрезидент можеше да възложи на младши сътрудник да провери откъде идва грешката, но работата никак нямаше да бъде лесна. Имаше хиляди номера на сметки, които се променяха в рамките само на една година. А за такава малка сума банката можеше да си затвори очите и да приеме несъответствието. Крейн силно се съмняваше, че някой ще успее да стигне до сметката на госпожа Мейбъл като източник на това несъответствие. Но дори и при такова положение никой нямаше да се обади на държавните служби за проверка. Беше му се случвало само веднъж, и то преди много години. Компютрите караха хората да вярват само в това, което искат.

Бюлетините за финансовото състояние, които банките периодично публикуваха, забавляваха Крейн. Те бяха толкова изрядни, по нищо не можеше да се разбере за многобройните грешки, които се правеха с банковите сметки на хората. Вярно е, че и чиновниците, и клиентите не бяха застраховани и често допускаха неточности. Част от тях биваха поправяни, но повечето оставаха незабелязани и се включваха в графата: „Ние прецакахме вашата сметка.“

Преди да изключи програмата, Крейн реши да провери сметката на Джонатан в Пеория. Сумата вече възлизаше на $36 821,19. Скоро щеше да му се наложи да я понамали малко. Големите сметки носеха повече вреда, отколкото полза. Рискът така някой педантичен служител да забележи какво става многократно се увеличаваше.

Крейн беше достоен собственик на шестдесет и две спестовни и разплащателни сметки в четиридесет и един щата. Той разполагаше и с шестдесет и две различни имена и номера на социални осигуровки. Беше разработил собствена счетоводна програма, която следеше балансите вместо него и го предупреждаваше кога трябва да прехвърли пари от някоя сметка или да си открие нова. Всяка година той плащаше данъци върху доходите си от лихви, въпреки че собствениците на влоговете бяха фиктивни. Попълваше данъчните си формуляри по електронен път. Никой не се интересуваше как точно става всичко, стига парите да пристигаха навреме. Част от депозитите бяха присвоени съвсем случайно и не му носеха никаква печалба. Всъщност от тях печелеше единствено банката, въпреки че Крейн си оставаше законният им собственик. Адвокатите на министерството на правосъдието така и не успяха да докажат противното, колкото и да се ровеха във файловете на банката.

През ПЛ1 — или преди да влезе в Ломпок първия път — Крейн беше успял да създаде няколко програми, които се продаваха на черния пазар като топъл хляб. Основно това бяха програми, които разбиваха защитата срещу копиране на софтуерните продукти на „Епъл“, „Комодор“, „Танди“ и „Ай Би Ем — Ем Ес-Дос“. Така потребителят можеше да си направи собствено копие на програмния продукт. Когато ченгетата го пипнаха първия път, той вече беше успял да натрупа едно малко състояние от продажбата на тези програми. Дори и сега, въпреки че те си бяха направо архаични на фона на светкавично развиващия се пазар, той продължаваше да получава малки чекове от дистрибуторите си. Е, само от време на време. Чековете бяха адресирани до едно малко предприятие в Кънектикът.

Когато го арестуваха първия път, Крейн откри един нов житейски закон. Нямаше никакво значение колко си добър в професията; времето, прекарано в затвора, отблъскваше хората и те бягаха от него като от чумав. Нито един собственик или дистрибутор, нито едно предприятие не му позволи даже и да припари до компютрите им. Крейн така и не успя да си намери работа. Той прекара цели десет месеца сърдит на света, предприятията и на самия себе си. Именно тази омраза накрая го върна в Ломпок. И този път съдията му лепна шестмесечна присъда и програма, включваща дванадесет нива, която трябваше да му помогне да преодолее пристрастеността си към компютрите.

По дяволите! Мислеха се за много умни!

Крейн се научи да не мрази.

Научи се и да не обича. Чувствата непрекъснато му навличаха неприятности по един или друг начин.

В горния ляв ъгъл на екрана на втория компютър светеха малки сини цифри, които му показваха времето. Беше още много рано за обяд. Крейн превключи на програмата за комуникации — между другото също негово дело — и влезе в мрежата. Искаше само да провери дали има нещо интересно за него от хората такива, каквито им се искаше да бъдат. От време на време проверяваше всички съобщения и търсеше някое, адресирано до „чатлас“.

Някой беше написал много забавна история за един инцидент в Арканзас. В историята ставаше дума за компютри и Ку Клукс Клан. Не я дочете.

Това, което откри след малко, обаче истински го озадачи. Съобщението беше от Минесота.

ДО: Ренегата

ОТ: [email protected]

 

Познаваш ме като специален агент Ръсел. Имам една интересна задача за теб. Нуждая се от помощта ти. Моля, обади се или пиши.

Крейн почти никога не говореше на глас в убежището си в планината. Понякога само си подсвиркваше по време на работа. Случваше му се да каже нещо на някоя минаваща сърна, ядосан рис, миеща мечка или старата пума, която владееше планинския връх над хижата.

Но това съобщение заслужаваше да му отговори на глас.

— Кучка! — изсъска Крейн и изключи мониторите, като остави само втория компютър.

Днес щеше да обядва по-рано.

ДАТА: ПЕТЪК, 16 ОКТОМВРИ, 17:32:07

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: монтана

Джером беше заел обичайното си място край стъклената маса. Компютърният терминал беше избутан малко встрани. Джорджия седеше точно срещу Нат и той не можеше да се въздържи да не я поглежда скришом от време на време. Спомни си деня, когато тя постъпи на работа в „Датекс“ — Атланта. Абсолютна новачка. Джорджия израсна във фирмата. Сега успехът сякаш се излъчваше от цялото й същество. Обикновеното й лице светеше с красотата, която само щастието от един по-добър живот можеше да й даде. Несъзнателно Нейтън се опитваше да си ги представи двамата с Джером в леглото. Не се получаваше. Беше все едно да мисли за същите отношения между двамата си вече седемдесетгодишни родители. Това просто не можеше да е истина!

Нейтън седеше в самия край на бъбрековидната маса до Дарла Самсън. Тя беше висока, много красива жена, получила докторска степен по математика от университета във Фордъм. Ситните къдрици на късо подстриганата й абаносова коса се виеха около главата в типична африканска прическа. Дарла често се шегуваше и се наричаше „черния демон“ на фирмата, но тя много добре знаеше колко огромен беше приносът й за развитието на компанията. И днес тя им помагаше изключително много с африканските операции дори и след като създаде собствената си „Транс-Африка Инкорпорейтид“.

На другия край на масата седяха Меоши Йошима и Джийн Лафлин. Йошима беше толкова нисък, че трябваше да се подпира на самия крайчец на стола, за да е близо до масата. Той имаше тъмни, живи очи, които сякаш непрекъснато подлагаха всичко наоколо на подробен анализ и съмнение. Йошима заекваше от време на време, но щом човек откриеше веднъж огромния интелект, скрит зад вече пооголеното му чело, всичко останало преставаше да бъде забелязвано. Той беше на петдесет и пет години.

Лафлин имаше червеникава коса и докторска степен по математика от Оксфорд. Умът му работеше много бързо и той успяваше да запази доброто си настроение и оптимизма при почти всякакви обстоятелства.

Джером отпи глътка от кафето без кофеин и каза:

— Не сме се събираш заедно вече повече от година. Липсваха ми тези срещи.

Грей знаеше, че любовта на Джером към всички тях е съвсем искрена.

Лафлин се усмихна и спокойно отговори:

— По всяка вероятност ще мине цяла вечност, преди отново да се съберем.

— О, Джийн, да бъдем оптимисти! Хайде сега набързо да си свършим работата и да вечеряме заедно, преди да сте се пръснали по света. Нат, искаш ли да започнеш?

Грей се облегна на масата и поглади краищата на увисналите си мустаци.

— Разбира се. „Компсистемс“. Главният ни офис е разположен в Атланта, част от работата се извършва в Омаха. И на двете места всички трансмисии на петте сателита на Глоубнет са извършени без всякакви трудности.

Сателитната система на Глоубнет работеше със сателити „Джи И“, собственост на друга фирма. Всички компании — „Компсистемс“, „Транс-Африка“, „Бритиш Компком“, „Азиатската корпорация“ и „Датекс“ — плащаха огромни абонаментни суми за каналите на тези сателити. В крайна сметка конгломератът разполагаше със система за комуникации, по-бърза от всичко съществуващо досега. Грей скоро щеше да стигне обем на прехвърлената информация пет гигабайта за секунда. Джером сигурно щеше да продължава да доминира на пазара, като прекрати някои по-непечеливши производства.

— Нашите главни програмни продукти вече са разпространени и в най-отдалечените територии. Разполагаме с отделни кодове за по-големите населени места, така че абонатите да нямат проблеми с комуникациите. Почти навсякъде са инсталирани базови компютри с отделни кодове.

Потребителите обикновено не се интересуваха как се придвижват пакетите с информация, стига само да пристигаха навреме.

Грей отпи от портокаловия сок и продължи:

— Тестовете, които проведохме, потвърдиха ефикасността на програмите. Те бяха инсталирани и позволяват достъп до данните за всички наши клиенти. Автоматично се създават и актуализират каталози с директории за всяка база данни. Никой не е правил подобно нещо преди нас. Каталозите се обновяват на всеки двадесет и четири часа. Компютрите ни са в състояние да идентифицират само за три секунди всеки потребител, включен в мрежата. Системите ни в Атланта ще продължават да актуализират данните за клиентите. Готови сме да прибавим и бази данни за събиране на таксите, които въведохме през юни. Така че когато най-после приключим с въвеждането на широкия набор от услуги, и то на символични цени, веднага ще издухаме конкурентите. Само след около година останалите търговски мрежи ще ни дишат праха. А след още пет години Интернет ще е само спомен.

Джером искаше да чуе точно това. Той се развълнува.

Грей също беше запален от идеята.

Джером му се усмихна:

— Проведе ли тестовете тази сутрин?

— Да. От контролната зала горе получих достъп до бази данни в Азия и Южна Америка. Средното време при използвани два сателита на Глоубнет е 6,3 секунди.

— Нали нищо не си прехвърлял по мрежата, Нат? — попита през смях Лафлин.

— Изкушението наистина беше много голямо, Джийн — отговори Грей. Фактът, че всички те бяха бивши служители на „Датекс“, при това прекрасно запознати с всички програми за трансфер на фондове, често ставаше повод за неуместни шеги. От етична гледна точка Грей приемаше подобни забележки като обида.

И все пак той много добре знаеше, че преди години, когато компанията имаше нужда от допълнителни капитали, Джером беше „заемал“ фондове от страните на третия свят. Там финансовите операции се движеха толкова мудно, че парите се връщаха на мястото си, без никой да е забелязал отсъствието им. Е, вярно е, че имаше и периоди на съмнение в правотата на действията им. Джером обаче успя да го убеди, че след няколко успешни инвестиции парите наистина се връщат на законните им собственици.

— 6,3 секунди! — възкликна Джером. — Това е повече, отколкото бяхме очаквали! Гордея се с теб, Нат. Има ли нещо друго?

— Всъщност има един проблем, който изникна наскоро. Министерството на правосъдието ме извика като консултант. — Грей им разказа за случилото се в Кловис. — Знам, че излизам от рамките на дневния ред, но ударът беше наистина голям. Реших, че е по-добре да ви кажа.

Уестин се намръщи, после лицето му се проясни.

— Радвам се, че помагаш на правителството, Нат. Продължавай да ни информираш, ако има нещо, което ни засяга.

— Сигурно е бил някой вбесен вложител — каза Лафлин.

— Тази банка работеше ли с продукти на „Датекс“? — попита Самсън.

— „Датефт“ и „Датауд“.

— Джорджия — намеси се Уестин, — отбележи си да им се обадим по-късно. Искам да им направим предложение да подменим целия им софтуер безплатно, ако е повреден по някакъв начин. Трябва да разберем как е преодоляна защитната им система. Това би могло да засегне всичките ни продукти.

— Разбира се — съгласи се тя.

— Добре. Какво става във Великобритания, Джийн?

Лафлин веднага започна с доклада си. Останалите го последваха.

Джером беше повече от възхитен.

ДАТА: ПЕТЪК, 16 ОКТОМВРИ, 17:03:11

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: пмарт

Първоначално съвещанието беше насрочено за десет часа сутринта. После го отлагаха два пъти, за да се съобрази времето с възможностите на участниците.

Мартин остана с впечатлението, че тази среща наистина е от голямо значение. Президентът очакваше всички те просто да зарежат това, с което се занимават в момента, и да бъдат на разположение. Само че явно някой беше създал проблеми с времето. Мартин не знаеше заради кого се отлага срещата. Той беше прекарал достатъчно време сред тези надути бюрократи и предполагаше, че може да е всеки един от тях.

Бяха се събрали в една от залите за конференции на третия етаж на сградата „Дж. Едгар Хувър“. Надолу по коридора бяха офисите на отдела по компютърни престъпления. Ръсел беше сложила на масата пред всеки от тях табелка с името му, така че разговорът да не се затруднява.

Луан носеше вълнена рокля и според него изглеждаше очарователно. Тя седеше начело на масата. Заместникът й, Монтгомъри, седеше от дясната й страна, въпреки че не беше член на комитета. Мартин вече познаваше Рик Веласкес от Агенцията за национална сигурност. Там бяха и Гари Хамър, и Стив Рос. Двамата работеха съответно в администрацията на Сената и правителствената комисия по разузнаването.

Четиримата, които не познаваше, бяха Брус Бауърс от търговското министерство, Хауърд Зоерн от федералната комисия по комуникациите, Роланд Омото от федералната търговска комисия и Дел Симънс от Държавния департамент. Всички те бяха от такъв ранг, че можеха да се приемат като преки представители на големите шефове. Евентуалните поражения от този комуникационен срив можеха да засегнат всички аспекти на правителствената дейност. Ето защо агенциите бяха силно заинтересовани от бързото решаване на проблема.

Нат Грей не присъстваше на съвещанието, въпреки че името му беше включено в списъка, който Ръсел им раздаде. Вероятно още не се беше върнал от Европа.

На Мартин вече му беше пределно ясно, че нещата започват да излизат от контрол. Той беше живял достатъчно дълго и знаеше, че изходът от дадена ситуация се отлага във времето с всеки нов ентусиаст, готов да я реши. Преди се надяваше всичко да приключи до Коледа. Сега и 4 юли му се виждаше доста оптимистично.

Ръсел откри съвещанието, като ги представи един на друг и накратко изложи фактите. Мартин усети, че всички предварително са се запознали с проблема. Никой не изглеждаше изненадан.

До момента, в който Ръсел извади един лист и започна да чете:

— Кловис, Ню Мексико, разрушаване на банковите системи.

Държавният департамент на Съединените щати, прекъснати компютърни системи и комуникации.

Тампа, Флорида, принтерите на „Бетър Бизнес Бюро“ започват да бълват плакати с надпис: „Стига собственост за черните!“ Изключили са всички системи, спрели са принтерите, сменили са хартията. Всеки път, когато ги пускали, се появявали същите плакати. Изгубили са всякакъв контрол над компютрите, затова са решили да ги откачат от комуникационната мрежа. С това моментално всичките им бази данни били изтрити.

Денвър, Колорадо. Един поверителен доклад на общинския съвет, отнасящ се до политиката за наемане на хора от малцинствата при строежа на денвърското международно летище, бил изпратен с електронна поща в редакцията на „Денвър Пост“.

Палм Спрингс, Калифорния. Четири голф клуба, често обвинявани в тесногръдие при подбора на членовете си, изгубили всичките си телефонни и компютърни връзки, включително и покритието за клетъчните телефони. Комуникациите още не са възстановени.

Пайндейл, Уайоминг, ранчото на Джон Барлоу, който, ако не знаете, е компютърен журналист, един от основателите на Фондацията за електронни граници. Господин Барлоу получил повишение. Бил назначен за флотски адмирал в Небраска. Това е голяма чест. Само дето Барлоу не живее в Небраска, а оттам си нямат и понятие за случилото се. Както вече споменах, Барлоу е компютърен експерт и решил, че е по-добре да ни уведоми. Бил сигурен, че не става въпрос за обикновена шега.

Литъл Рок, Арканзас. Член на Ку Клукс Клан се обадил в полицията, че някой се е вмъкнал в собствения му компютър. Всъщност вирусът засегнал общо седемдесет компютъра. На екраните непрекъснато се появявали снимки на смесени двойки. Голи, и то в най-различни пози.

Брус Бауърс се засмя.

— Полицията в Литъл Рок — продължи Ръсел — веднага го арестувала. Те пък получили по електронната поща списък на целия инвентар автоматични оръжия, притежавани от местния Ку Клукс Клан, както и точните местоположения на тайните складове.

— Някой май работи за нас — не се сдържа Мартин.

— Ню Йорк, сградата на ООН. Днес, в два и половина, на общо събрание на членовете системата за автоматичен превод отказала да работи. Проверих какво е положението преди двадесет минути. Още не бяха успели да разберат какво става.

Тук, в този списък, са включени още дванадесет подобни случая, господа. Можете да ги прочетете в почивката. Нещата не вървят на добре. Късно този следобед получих доклада на господин Мартин. Проблемите не засягат само Съединените щати.

Мартин се облегна на масата. В стаята беше много задушно. Искаше му се да свали сакото си, но останалите явно не се притесняваха особено от топлината.

— Най-голямата банка в Дюселдорф е извън строя. Не могат да се извършват никакви финансови операции, нито да се правят промени в банковите сметки. Фондовите трансфери са замразени. Към единадесет говорих с генералния директор Ото фон Вернер. Човекът е в паника. Уволнил е всичките си компютърни специалисти.

— И с право. Подобни проблеми отблъскват вложителите от банките — вметна Бауърс. — Ако това се разчуе, хората ще загубят доверие и банката на Вернер вече няма да е най-голямата в Дюселдорф.

— Точно така — съгласи се Мартин. — Продължаваме с Амстердам. Най-големият всекидневник не е могъл да излезе тази сутрин. Като основна причина била посочена отказ в работата на компютрите. Един от нашите хора успял да се вмъкне вътре и да разговаря с репортерите. Компютрите контролират всички операции по печатането. Оказало се обаче, че каквито и данни да въвеждат, на първа страница винаги се появявала статия, разкриваща финансови и сексуални престъпления във висшите политически кръгове. Вестникът просто не е искал името му да бъде замесвано в подобен скандал.

Лондон. От паметта на компютрите във всички полицейски участъци е изтрита цялата информация за мъже и жени, арестувани за проституция. Скотланд Ярд е на мнение, че данните не могат да се възстановят.

Буенос Айрес. Цялата комуникация между правителствените организации била блокирана за четири часа.

Претория. Всички радио и телевизионни станции, обвинени в пристрастност при представяне на новините, били свалени от ефира.

— Пристрастност от чия гледна точка? — попита Хауърд Зоерн от федералната комисия по комуникациите.

— В интерес на истината, от наша — призна си Мартин.

— Нима си позволявате да взимате страна по случая?

— Повечето от специалистите ни са на същото мнение, господин Зоерн. Аз просто се съгласявам с тях.

Ръсел предвидливо се намеси, преди разговорът да е прераснал в безсмислен спор.

— Има ли още нещо, господин Мартин.

— О, да, около двадесет подобни случая. По-късно ще направя копия от доклада за всички.

— Аз ще се заема с това, директоре — предложи Монтгомъри. Взе папката от Мартин и излезе.

Хауърд Зоерн — едрият, мургав представител на федералната комисия — поясни:

— Причината не е в компютърните системи. Техниците не са регистрирали видимо вмешателство в комуникационната мрежа. Няма претоварване, изтичане на информация или недостиг на такава.

— Ами сателитите? — попита Мартин.

— Комуникационната мрежа използва хиляди канали. Увеличихме броя на наблюдаваните, но не разполагаме с достатъчно хора, за да ги покрием всичките.

— Я ми обяснете още веднъж как точно стоят нещата. Хич не ги разбирам тия технологични истории. — Брус Бауърс имаше вид на застаряващ професор по икономика. Преди време той наистина преподаваше в „Сити Колидж“ в Ню Йорк. Сега беше третият по важност човек в Министерството на търговията.

Ръсел драскаше нещо в жълтия си бележник. От мястото си Питър не можеше да види рисунките й. Той знаеше, че понякога такива драсканици разкриват неподозирани черти на характера.

Тя вдигна глава и погледна Бауърс.

— Много ми е трудно да отговоря на въпроса ви, господин Бауърс. Като специалист в случая мога да правя само предположения. Сигурно е само едно — престъпленията са извършени с помощта на компютър. След днешния доклад започвам да си мисля, че не става въпрос само за едно устройство. Ако това е така, много е вероятно техните действия да се координират отнякъде. Значи би трябвало да имаме и комуникационна мрежа, също контролирана по някакъв начин.

— Значи един човек седи в основата на всичко? — попита Бауърс.

— Може би. И все пак първоначалният анализ не показа никаква връзка между отделните инциденти. Единственото общо нещо между тях е времето. Всичките са се случили през последните няколко дни. В момента работим по изграждането на психологическите профили.

Мартин харесваше изражението на лицето й, когато се обсъждаха сериозни неща. Твърдо стиснатите й устни му се струваха особено съблазнителни.

Бауърс изпъшка:

— По дяволите, все още нищо не мога да разбера. Значи този главен компютър може да се намира в другия край на света?!

— Или дори в космоса, ако искаме да бъдем съвсем точни — намеси се Рик Веласкес. — Агенцията за национална сигурност и НАСА проверяват всички правителствени и частни хардуерни устройства в орбиталното пространство, включително и чуждестранните сателити. Издирваме сведения за всичко, изстреляно през последните пет години. До утре ще разполагам с пълните сведения и ще изпратя копие по факса на всеки от вас.

— Ако това е организирано само от един човек — обади се Мартин, — той трябва да е голяма работа, нали така?

— Да, профилът, с който се занимават в отдела по поведенчески науки, вероятно ще покаже висок коефициент на интелигентност — съгласи се Луан.

— Имайте предвид — продължи Веласкес, — че инцидентите може да са били програмирани преди доста време, да кажем година, и сега само да се изпълняват. Ако предположим, че това е дело на един човек, независимо дали е мъж или жена, не е задължително той още да седи пред клавиатурата. Реално това не би имало никакво значение.

— Мога ли да попитам — намеси се и Роланд Омото, — какво точно очаква от нас президентът?

— Още не съм получила инструкциите от Белия дом — отговори Ръсел. — Директорът обаче ми намекна, че оттам ще искат имена.

— Имена?! — учуди се Хамър.

— Като използваме потенциала на всичките ни агенции, трябва да успеем да изградим профила на престъпника, или престъпниците; да определим мотива и да предложим линия на поведение. Федералната комисия по комуникациите например може да прегледа проблемите в комуникационната система и да им направи анализ. Министерството на търговията може да събере информация за нередностите във функционирането на компютърната система в Щатите.

— Ами правителственият разузнавателен комитет и Сенатът? — попита Стив Рос.

— Предполагам, че вие с господин Хамър трябва да бъдете готови, когато успеем да научим нещо повече.

— И кога ще стане това? — попита Бауърс.

Мартин реши, че бившият професор е станал човек на действието. Питър обичаше да наблюдава финансовия си асистент по време на работа с колеги от другите отдели. Хората, занимаващи се с бизнес, можеха да включат в дневния си ред списък от четиридесет и шест различни задачи и да приключат с тях само за един час. И обратно, академиците, които Управлението наемаше за някои специализирани проучвания, можеха да се мотаят цяла година с решаването само на един проблем.

За да подкрепи енергичната позиция на Бауърс, той попита:

— Луан, разполагаш ли вече с някакви данни по психологическия профил?

— Успяхме да съставим списък от седемстотин души. Всички те са потенциални извършители. Сега се опитваме да намалим броя им. Психолозите усилено преглеждат досиетата и скоро ще имаме някакви резултати.

— Но сигурно в главата си вече имаш някакво предположение?

В красивата си глава…

— Ами… Добре, ще ви разкажа за един от случаите, с които съм запозната. Кърк Кейси Конрад, за Интернет само „Кейси“. Известен е още като Ренегата. Такъв беше и потребителският му код. Не сме му правили тестове, но съм сигурна, че коефициентът му на интелигентност е сред най-високите. Има научна степен по компютърни науки от „Сити Колидж“ в Ню Йорк. Роден и израсъл в Кънектикът…

Бауърс хареса споменаването на колежа в Ню Йорк. Той се усмихна.

— След колежа е започнал работа като програмист в „Хюлет-Пакард“ в Сан Хосе. Само след осем месеца са го уволнили. Според изготвената характеристика не е успял да се приспособи към работата във фирмата. Не се е подчинявал на нарежданията. Един от шефовете спомена, че е обичал да се занимава повече със собствените си програми и не е обръщал внимание на фирмената политика.

Мартин познаваше доста програмисти. За себе си знаеше, че ако му се наложи да прекара осем часа, преглеждайки хиляди редове, за да открие накрая сгрешена запетая, със сигурност ще полудее. Затова напълно разбираше защо някой може да предпочете да се занимава със странични неща.

— Накрая е решил да започне собствен бизнес. Основал е компанията „Кейси фрийк софтуер“. — Ръсел продиктува името буква по буква. — Доколкото си спомням, успял е да спечели около един милион долара без данъците, които платил за осем или десет различни програми. Сигурно е щял да постигне огромен успех.

Неговата голяма страст са компютрите. По време на разследването се установи, че още през втората си година в училище е можел да дешифрира строго секретни кодове. Било е голям майтап. Намалил е всички оценки на съучениците, с които е имал проблеми.

Има слабост и към телефонните системи. Обаждал се е на служители в телефонните компании, представяйки се за шефа им, и е измъквал от тях пароли и кодове за достъп. Влязъл веднъж в системата, е имал възможност да научи всички кодове и да разшири територията на електронното си пътешествие.

— Мисля, че си спомням този случай — прекъсна я Зоерн. — Не беше ли прекъснал телефоните на „Хюлет-Пакард“?

— След уволнението му имаше подозрения, че е препрограмирал телефонните им линии. Разговорите с директора били насочвани към поддържащия персонал. Секретарките вдигали слушалката и чували следното съобщение: „Всички международни разговори са отложени с двадесет години. Моля, опитайте пак след двадесет години…“ Така и не можахме да докажем, че Конрад има пръст в тая работа. Обаче успяхме да открием, че той подслушва телефоните на ФБР и тормози следователите, които се опитват да съберат доказателства срещу него.

— И за какво го пипнахте? — попита Мартин.

— Първия път аз не работех по случая. Беше обвинен в кражба на софтуерни програми от голяма компютърна фирма и от компания за клетъчни телефони.

— Сигурно е направил цяло състояние от това — каза Омото. — Тези кодове вероятно струват милиони в Далечния изток или Европа.

— Доколкото разбрах от досието му, Конрад не е спечелил пари от действията си. Освен ако няма задгранични сметки, които не сме успели да открием. Очевидно го прави само за да докаже на себе си, че е добър. И в двата случая той се защитаваше сам, защото отказа да плаща на, както той сам се изрази, „алчната законодателна система“. За първия случай обясни, че само е взимал назаем софтуера, за да го прегледа и обогати собствените си познания. Както да вземеш книга от библиотеката. Каза, че е имал намерение да върне програмите. Или по-точно да изтрие копията си.

— За какво се отнася вторият случай? — попита Бауърс.

— С него се занимавах лично. Получихме сведения, че някой се е ровил из базата данни на нюйоркската полиция и телефонните компании на Източното крайбрежие. Конрад беше включен начело на списъка на заподозрените. Хванахме го по време на действие в апартамента му в „Бриджпорт“, Кънектикът. По-късно успяхме да прегледаме всичките му файлове. Имаше богата колекция краден софтуер, част от програмите бяха на министерството на отбраната.

— Господи! — възкликна Гари Хамър. — Той се е ровил в системите на министерството на отбраната!

— По всичко личи, че не се е затруднил особено — поясни тя. — Ренегата е един от най-добрите. Разбира си от работата. Делото му се разглеждаше от федерален съд. За незаконно влизане в компютърни системи получи присъда „от три до пет години“.

— Струва ми се — намеси се Мартин, — че тоя тип отново е на свобода. Прав ли съм?

— От почти две години, Питър. Пуснали са го, но не се е подписал в полицията в Кънектикът нито веднъж.

— Но сигурно знаете къде е сега?

— Не.

— Каза, че е спечелил един милион долара. Още ли ги има?

Тя му се усмихна. Мартин харесваше усмивката й.

— Когато влезе в затвора втория път, имаше около четиристотин и тридесет хиляди долара в банката. Останаха му само защото не плащаше на адвокати. Аз също се сетих за тези пари, така че реших да проверя сметката му. Докато е излежавал присъдата си, сумата е нараснала до четиристотин седемдесет и няколко хиляди долара. Два дни след излизането му парите са изчезнали и сметката е закрита. Напълно е възможно сега да размахва дебелия си портфейл някъде из Таити.

— Проблемът на тази проклета страна е — обади се Бауърс, — че годишно плащаме по тридесет и пет хиляди долара от парите на данъкоплатците, за да държим хора като него в затвора. А той може да изкара много повече навън. Защо съдията не му е определил по-висока гаранция?

— Не зная, господин Бауърс. Наистина нямам никаква представа.

Ако Бауърс е решил да се заяжда, нека си избере по-подходящ момент, а не да губи времето на всички, помисли си Мартин. Той се намеси в разговора:

— Луан, едно от нещата, които каза, ми се стори доста интересно. Защо Конрад се е ровил в телефонните компании?

— Така и не ни каза. Предполагам, че просто му харесва да си играе на шпионин. Ако си спомняш, той е влизал във файловете на полицията, на агентите на ФБР, намесвал се е в телефонните разговори и прочие.

— Това май е по твоята част, Питър — каза Стив Рос. — Можеш да го наемеш. Така поне ще работи на наша страна.

— Ще си помисля по въпроса, Стив. Това ли е главният ни заподозрян, Луан?

— Не. Споменах Конрад само за да илюстрирам профила, базиран на информацията, която имаме. Всъщност той не би могъл да бъде типичният пример — прекалено е умен. Психолозите могат да ви предложат напълно различен модел по случая.

— Нашият човек единак ли е?

— Конрад е. Както и повечето от тях. Предпочитат да общуват само с киберпространството.

— Какво ще кажеш за егото му? — попита Делбърт Симънс. Той правеше впечатление на вечно съмняващ се човек. Сигурно пренасяше скептицизма си и в политиката. Защо арабинът иска това? Французинът каза така, но какво всъщност имаше предвид?…

— Добър въпрос, господин Симънс. Много от тях се опитват да си изградят някаква репутация. Например, че могат да надхитрят правителството. Преди време Ренегата имаше многобройни почитатели. Откакто влезе в затвора, не сме чували нищо за него.

— Имах предвид самохвалството — поясни Симънс. — Много от терористичните групировки, с които си имаме работа, обичат да поемат публично отговорността за деянията си.

— Единственото, за което се сещам, е съобщението до Белия дом, което ни предупреждаваше за проблема с банката в Кловис. Не беше подписано, вместо код на потребителя имаше само намръщено лице.

Мартин мислено си отбеляза да провери дали при задграничните случаи също не е имало някакво предупреждение или поемане на отговорността. Как не се сети по-рано!

— Значи все пак имаме предупреждение — каза той. — Този, който го изпраща, ни уведомява, че може да пътува в света на компютърните и комуникационни системи без никакви ограничения. Мерките за сигурност не могат да го спрат.

— Има и още нещо — съгласи се Ръсел. — След случилото се в Кловис и флоридската фирма „Бетър Бизнес Бюро“ вече знаем, че ако не правим това, което иска, трябва да платим жестока цена. Базата данни изчезва от паметта на компютрите.

— Може ли да стане по-лошо? — попита Зоерн.

— И още как! — обади се Веласкес. — Изнудване в киберпространството. Ако си имаме работа с мистър Добро сърце, надявам се все пак да ни предупреди, ако смята да ни лиши от Държавния департамент, Централното разузнаване или министерството на отбраната. Може да реши да подари на някого половин милион долара от сметката на „Рокуел интърнешънъл“ или да му изплати ипотеката. Не мислите ли, че „Ес & Ел“ също са застрашени? Какво ще стане, ако всеки вложител получи върху парите си петнадесет процента лихва със задна дата и после данните бъдат изтрити? Ще отнеме години, докато успеят да се съвземат.

— Но, разбира се, трябва да има някакъв изход? — попита Бауърс.

Веласкес кимна:

— Можем да инсталираме нови компютри, които не са свързани с телефонните комуникации. Машините могат да работят паралелно, докато постепенно успеем да извадим старите от системата.

— И наричаш това решение? — учуди се Омото. — Аз не мисля така.

— Да, наистина. От финансова гледна точка държавата ще трябва да плати милиарди долари за оборудване, препрограмиране и преквалификация. Повечето институции не разполагат с подобен капитал. Освен това не разполагаме и с необходимото количество за подмяна. Този начин на действие ще ни върне назад с поне две десетилетия. Пак ще трябва да разчитаме на пощите за банковите трансфери. Във финансовите среди вече са свикнали на моментално обслужване. Всяка година се прехвърлят около триста трилиона долара. Финансистите са готови да приемат предложение за стотици милиони долари, ако банката им предложи само четвърт процент повече от фиксираната лихва. Промени ли се процентът, те просто прехвърлят парите си другаде. Тези хора правят цяло състояние само на базата на потока финансови средства. Времето, което им се дава за работа с чужди капитали, варира от половин час до половин година.

— Значи целият свят ще се парализира? — попита Хамър.

— Може би точно това е целта — отговори Ръсел.

Мартин не мислеше така. Сега, когато беше сигурен, че тези компютърни истории са далеч от обикновените шегички, някак не му се вярваше да са насочени към разрушаването на съществуващия ред. По-скоро случилото се беше чисто и просто демонстрация на сила.

Налагаше се да обсъди с Ръсел тази идея по-подробно.

Може би на вечеря с чаша в ръка.

ДАТА: СЪБОТА, 17 ОКТОМВРИ, 04:43:56

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: :-(

ПРОТОКОЛ ЗА ПРЕДАВАНЕ НА ФАЙЛОВЕ

LOOKUP.ADDR.LIST

Влизане в системата?

LOOKUP.LOG.LIST

Парола?

LOOKUP.PASS.LIST

Имената на приемащите компютри изпълват екрана, когато програмата автоматично претърсва базата данни за адреси, кодовете и паролите за достъп до всеки от тях.

„Ай Би Ем“… „Саутийст Бел“… „Сюрете“… Италия, Министерство на информацията… Народна република Китай, Министерство на отбраната… „Ю Ес Уест“… Австралия, кабинетът на министър-председателя… Шри Ланка, Национална полиция… Колумбия, Върховен съд… „Аероспейшъл“… „Бритиш Лейлънд“… Сан Франциско, руско консулство… Израел, Министерство на търговията…

Списък от 640 адреса. За две минути.

Изпратено.

Четири минути.

Потвърждение.

Трансферът на файла е потвърден… Файлът е приет… Carp4 е инсталиран… Трансферът на файла е завършен…

След десет минути част от света ще разбере какво значи истинска власт.

EXIT