Андрей Гуляшки
Краят на Лалелия ^[0] (7)

Глава V
Срещи в Люневил

1.

Робер Смит излезе прав. Една част от социалистическите агитатори, лишени от заплати, бързо и лесно станаха жертва на политическо униние, а друга част, дори по-голямата, като изпитаха непосредствено върху гърба си ноктите на консорциума, захванаха да се озлобяват и с все по-голяма охота да дават ухо на радикалистичните „бунтарски“ идеи, прокламирани тържествено от водача на лявото крило. С всеки изминат ден оперативният щаб на Клод Полен губеше по някого, а числото на ентусиастите около Хораций растеше.

Една заран Марсел Канотие се обади по телефона на приятеля си Жозеф Берклей и някак весело го запита с шептящия си пълзящ глас:

— Не мислиш ли, приятелю, че безпаричието е лош съветник?

— Защо? — учуди се кралят на петрола и подозрително погледна слушалката, като че ли от тръбата й наистина можеше да изпълзи една отровна змия. — С безпаричието и съветниците му си нямам работа и не ща да имам! — рече той.

— О, аз имам предвид не специално тебе, а хората изобщо! — каза Канотие.

— Виж какво, приятелю! — намръщи се пред слушалката Берклей. — За хората изобщо се грижи господ, а моя милост в неговите работи не се бърка. Аз си гледам моите работи и туй ми стига!

— Тъй, тъй! — каза Канотие.

— Ти за какво всъщност ми подмяташ? — запита рязко Берклей.

— Е, не ти подмятам нищо, успокой се! — каза Канотие. — Ами съм изпаднал във философски размишления. Имам чувството, че парични затруднения навярно са подтикнали например някои добри социалисти да минат от „дясно“ на „ляво“. Този процес трябва да бъде спрян. Ти какво мислиш?

— Да вървят по дяволите всички! — изруга Берклей.

— О! — изви се в слушалката гласът на Канотие. — Ти ми отговаряш, приятелю, съвсем в твоя стил. Аз забравих, че ти имаш лошия навик да отиваш понякога в заводите си с ботуши и с каубойска шапка на главата си! И с колт в джоба си съвсем като в доброто старо време. На добър час!

Същия този ден той покани в мраморния си дворец Клод Полен, почерпи го с ароматно етиопско кафе с призрачно бяла порцеланова чашка и му съобщи, че консорциумът ще възобнови банковите кредити за стоте кооперативни магазина, при условие че за предконгресната кампания на Социалистическата партия няма да бъдат отпускани средства за застъпниците на лявото й крило. „Вие ще се съгласите с мен, нали, че би изглеждало глупаво и смешно да улесняваме с парите си хора, които открито ни заявяват, че ще ни затрият, щом дойдат на власт! — Той се усмихна мрачно и с бавни стъпки отиде до бюрото си, извади една пура от черна абаносова кутия за пури и след като извърши процедурата с подрязването й, леко я поглади с малката си ръка. — Ще признаете, любезни господин Полен — той щракна със запалката си и синкавото й пламъче лизна върха на пурата, — ще признаете, господин Полен, че в случая се получава една театрална сцена, достойна за театър, който играе щури пиеси. Господин Хораций Йожен ми казва: «Изпитвам горещо желание да ви обеся, господин Канотие, но ми липсват пари, за да купя едно хубаво въже.» «О — казвам аз, — не се тревожете за такава дреболия, господине, с голямо удоволствие ще ви дам пари, за да купите това въже!»“

Клод Полен седеше като попарен в креслото си и само с крайчеца на очите си следеше как тоя дребен човек, облечен както винаги в безупречно елегантен черен костюм, се разхожда с котешки стъпки из кабинета си и кой знае защо имаше чувството, че наоколо му снове някакъв невъобразимо могъщ звяр, тигър може би, и че всяка секунда изпитва все по-неудържимо желание да скочи отгоре му и да забие ужасните си зъби във врата му. Толкова силно избухна това чувство, че той мигновено се наведе и несъзнателно протегна ръка към врата си.

— Пари за въже, с което да ме бесят, аз няма да дам! — каза почти шепнешком Канотие. Той направи още няколко стъпки около Клод и неочаквано се спря насреща му. — И не защото ме е страх, че може наистина да ме обеси, такава мисъл въобще да не минава през главата ви! Да ме обеси може Шарл Дюбуа, ако му развържа ръцете за такава работа, разбира се! Но Хораций Йожен — никога! — Звуците на думата „никога“ се стрелнаха из устата му като двете остри връхчета на змийско езиче. Той се отправи към бюрото си и някое време поседя мълчалив, като не сваляше пурата от устата си. После той погледна електронния стенен часовник, който висеше насреща му, намръщи се, защото беше загубил за тази среща повече минути, отколкото беше определил, изтърси пепелта от пурата си и рече: — Вашите сто магазина, господине Полен, ще имат предишния си банков кредит и затова вие ще можете спокойно да вършите политическата си работа. А що се отнася до финансовата поддръжка на Хораций Йожен, ние с вас сключихме джентълменско споразумение, то няма да бъде отразено в никакви книжа! — Той се изправи, дойде при Полен и му протегна ръка. — Желая ви успех! — рече му учтиво той и по тънките му устни се плъзна хладна усмивка.

На тази среща освен „добър ден, господин Канотие“ Клод Полен не успя да произнесе друга дума.

 

 

Конгресът на Социалистическата партия беше насрочен за края на месец октомври; избраните делегати щяха да определят новия лидер на партията. При една победа на предстоящите законодателни избори новият лидер щеше да състави бъдещото правителство.

Членовете на централното ръководство на партията заминаха за своите райони. Тръгнаха за различните краища на страната и поддръжниците на „лявата“ линия, но те не получиха от партийната каса нито франк. Отправиха се за местата си по апостолски, разчитайки на ораторския си патос и на въздействието му върху слушателите. Винаги се намираха група затрогнати слушатели, най-често дребни чиновници и начинаещи адвокати, секретари на социалистическия профсъюз, канеха ги на скромна вечеря и им осигуряваха легло в някой второстепенен хотел. Задето лидерът беше лишил „левите“ от командировки, Хораций написа гневна статия, но главният редактор на в. „Народ“ отказа да я помести. Освен че недолюбваше „левите“, той се боеше и за заплатата си, а тъкмо през този месец жена му приготовляваше зимовнина, бяха нужни повечко пари.

Но ходовете на човешката логика често пъти довеждат до резултати, обратни на очакваните. И това като че ли по правило се случва, когато в сметката се въвеждат стойности от психологически характер. Марсел Канотие отлично знаеше, че при съвременните условия да правиш политическа пропаганда без пари е все едно да сееш жито на камък. Освен комунистите нямаше други „щури“ (той много обичаше тази дума), които да слушат ораторите под открито небе. Редовните хора държаха на салоните, прожекторите, високоговорителите; на духовите музики, които изпълняваха партийните химни — това правеше стократно по-добро впечатление от стандартните магнетофонни записи. Редовните хора обичаха след политическата реч да има естрада и колко повече певиците разголваха гърдите си и певците въртяха задници в тесните си джинси, толкова повече политическият ефект от речите вършеше работа при избора на бюлетините. Марсел Канотие знаеше, че тия малки удоволствия, на които толкова държеха редовните хора, са немислими без пари.

Но ето че една голяма част от „редовните“ социалисти, като научиха, че „шефът“ е оставил „левите“ без пари, дори без командировъчни за единия хляб, дето се казва, изведнъж изпитаха в душите си странна смесица от възмущение и състрадание, и над всичко отгоре едно подозрение започна да се промъква в главите им: не му бяха толкова чисти работите на лидера, изглежда, щом като искаше да запуши устата на критиците си „отляво“; пък и десните, и техните сметки май не бяха като хората, щом се примиряваха с поведението на своя шеф. Ето защо голяма част от „редовните“ социалисти взимаха чадъри и отиваха по мегданите да слушат поддръжниците на Хораций Йожен. А те, настървени, дето лидерът ги беше обрекъл на окаяно съществувание, на постна гозбица и на хотелска стая с тоалетна в края на коридора, сипеха огън и жупел на главата му, убеждаваха слушателите си, че всичкото зло на земята идело от Марсел Канотие и събратята му, и се кълняха да ги национализират на втория ден след като дойдат техните на власт, тоест „левите“ на Хораций Йожен. Някои слушатели клатеха подозрително глави, но повечето, хванати за гушата от инфлация и скъпотия, казваха в себе си „имат право“ и обещаваха (пак в себе си), че на конгреса ще гласуват за Хораций Йожен и неговата „революционна“ политика.

Така едно антиляво решение на Марсел Канотие започна бързо да тика социалистите наляво.

Но до конгреса оставаха все пак още дни. След „левите“ агитатори дохождаха „десните“. Тогава гръмваха високоговорители и въздухът се нажежаваше от свирните на духови музики, почервеняваше от партийни знамена, ресторантите от средна ръка се разпукваха по шевовете си от народ. И мнозина от тия, дето бяха обещали в себе си да гласуват за политиката на Хораций, отново се размисляха: не беше ли рисковано да се хвърля ръкавицата върху такива колоси като Марсел Канотие, Жозеф Берклей и на още няколко дузини „крале“?

Тъй или иначе, според прогнозите на по-опитните политици левицата на Социалистическата партия набираше сили.

2.

По времето, когато Гьоте пише идиличната си поема „Херман и Доротея“, Люневил е имал изглед, напълно достоен за името си. Готическа черквица, дребни площадчета с уютни кръчми, а пред тях стара липа или разклонен кестен; калдъръмести улички, по които едва са се провирали тумбестите лозарски талиги на люневилци; и една месечина нощно време, чиято щедра бяла светлина е правила заспалия Люневил да изглежда като омагьосан. Лунната светлина се е отразявала от голите каменисти възвишения, които опасват Люневил от север на юг, затова нощем огрятото от месечината градче е приличало като извадено от някоя стара приказка. Има такива приказки, но в тях нито едно градче не остава омагьосано докрай.

Люневилци били лозари и скотовъди, майстори на вино и сирене, и на опушена шунка — занаяти кротки и мирни, затова и животът им бил тих и безметежен. Някоя Гретхен да забременее преди венчавка, мъж да понатупа жена си, ако забележи, че прекалено развява пола, или, не дай си боже, някому да не втаса виното както трябва — туй са били събития, които раздвижвали всекидневието на люневилци от време на време като тих ветрец. Могло да се каже, че през ония години градчето Люневил живяло доста добре и в сравнение с други градове — като в царството на един приказен свят.

Но като във всяка приказка „клончето“ казва „Пук!“ и приказката свършва „дотук“. Преди някое и друго десетилетие учени люде (наричат ги минно-геологопроучватели) на служба при Министерството на природните ресурси открили в подземните недра на тучните полета около Люневил огромни залежи магнетитови и хематитови руди, които съдържали желязо близо до максималния процент. Банковият консорциум, възглавяван по онова време от Арнолд Канотие, баща на Марсел, получил от държавата монополно право да разработва залежите срещу 5% от реализирани бъдещи печалби. От своя страна консорциумът възложил на Атлантическата банка, чийто контролен пакет акции притежавал същият този Арнолд Канотие, да финансира експлоатацията на откупените люневилски залежи. За осъществяването на тази цел Атлантическата банка основала акционерно дружество, чиито главни акционери станали другите пет банки от консорциума плюс американската банка „Манхатън“, с която Атлантическата банка имала стари дружески връзки… Тази сложна и скучна история за неизкусения в банковите работи читател може накратко да се изрази така: Банковият консорциум на Силвеция и американската „Манхатън Банк“ станали стопани на люневилските железнорудни залежи чрез дъщерното си дружество „Люневилски железодобивни мини“.

И така дружеството за експлоатация на люневилските залежи започнало да работи. Люневил се превърнал в миньорски град. Отворили се хотели, ресторанти, барове, надошли тълпи проститутки, а и люневилски момичета започнали да се занимават с тази доходна работа.

На десетата година от основаването си „Люневилски железодобивни мини, акционерно дружество“ се обединило с тръста „Силветийска стомана“. Засилена с богати суровинни източници, „Силветийска стомана“ изправила ръст и скоро станала членка на многонационалната корпорация „Евростал“. „Евростал“ беше дружество с неограничен капитал, зарегистрирано в държавицата Люксембург. В управителния му съвет участвуваха генералните директори на няколко национални компании, каквато беше „Силветийска стомана“ например. То имаше за задача да насочва европейското желязо по световните пазари, но главната му задача беше да брани „европейските“ интереси от японското производство. А американската „Манхатън Банк“ правила всичко, каквото трябва и както трябва, за да не може „Евростал“ да конкурира американското желязо на световния пазар.

 

 

Люневил бил родното място на Йоженовци. Когато първата висока пещ на „Силветийска стомана“ забълвала гъсти фъндъци черен дим към девственосиньото люневилско небе, гинекологът и фотографът избягали в Тива, а най-старият брат, Андре Йожен, по-приспособим към промените, заседнал в Люневил и отворил юридическа кантора. Работите му вървели добре, но и той като братята си останал докрай последователен социалист.

От стария Люневил се запазило, разбира се, само името. Той не бил вече никакъв „Луненград“, тъй като дори по време на пълнолуние месечината на неговото небе се виждала като през опушено стъкло. За лозарство било вече смешно да се мисли. Люневилци се захванали с миньорство, с кръчмарска работа, с извозване на руда до железопътната гара. Някога те живели горе-долу еднакво, съсловията не се различавали много и по доходи, и по начин на живот. Сега, с отварянето на мините, надошъл много народ и от други краища на страната и люневилското начало се стопило в общия казан. Миньорският народ живял най-бедняшки. Той давал на люневилското общество най-известните пияници, най-непримиримите бунтари, а при избори пущал най-много бюлетини за комунистическата партия. През последните двадесет години тази партия спечелила общинските избори тринадесет пъти. Червените кметове управлявали промишления град Люневил, но от това обстоятелство халът на миньорите не се подобрил нито на йота. Дохождал ли кмет комунист, правителството орязвало бюджета на люневилската община, обществената хигиена и изхранването на населението увисвали на косъм.

Средния слой на люневилския казан образували чиновниците, докторите, адвокатите, бакалите, по-дребните търговци — собственици на магазини, шовинистично настроени учители, радетели на потребителското кооперативно движение — една доста пъстра публика, която при избори се обединявала и гласувала непременно за кандидата социалист. През последните двадесет години Люневил бил управляван седем пъти от кмет социалист. Правителството на Демократичния съюз не благославяло, но и не проклиняло социалистическата общинска управа, пресявала бюджетните параграфи през „средното“ сито.

В стария Люневил имало трима стражари, пък и те не се съсипвали от работа, играели на карти по цял ден. А когато мините заработили с пълна пара и небето потъмняло от пушеците на високите пещи, в Люневил били съсредоточени три роти пеша жандармерия и два специални ескадрона за потушаване на уличните безредици. И пешаци, и конници били закоравели типове, но след някой и друг месец служба повечето от тях хуквали да търсят „свои“ хора, за да ги назначат на друго място. Люневил се превръщал за тях в истински ад, не толкова заради пушеците си и непроветримата си коксова смрад, а защото им дохождало до гуша от стачки, демонстрации, от ръкопашни битки край мините и по люневилските булеварди; и от мръсотиите, които били изсипвани върху главите им от горните етажи, когато се провирали из кривите и тесни улички на многолюдните люневилски предградия. Люневилският народ ги посрещал с псувни и камъни и ги изпращал с дюдюкане, но и те му връщали: газили го с конете си, чупели костите му с нагайките си, стреляли го с гумени, но често пъти и с истински куршуми, като се оправдавали с правото си на „самоотбрана“, тровили го щедро със сълзотворен газ…

3.

Някои хора живеят без идеал, други възприемат идеала наготово, а трети стигат до него мъчително бавно, преодолявайки препятствия от всякакъв вид. Прието е да се смята, че синовете на богатите следват обществените идеали на родителите си и, обратно — че синовете на сиромасите се ориентират обикновено „наляво“. Изглежда, че така се случва най-често и че това е правилото, но животът е толкова многообразен, че и това правило като всички останали си има своите многобройни изключения.

Преди Йоженови да заминат за Тива, Хораций се увлече силно по едно дългокрако, нежно и височко момиче на име Ирен. Ирен беше дъщеря на бедняшко семейство, баща й беше бояджия, а майка й работеше в пасмантерийна фабрика. Учеха заедно в един клас. Когато излизаха на разходка в по-усамотени места, Хораций целуваше Ирен и тя му отвръщаше, прегръщаха се и правеха всичко, каквото правят обикновено влюбените юноши. Но в клас, на училищния двор, по улиците — на публични места изобщо — Ирен се държеше хладно, нарочно отчуждено, сякаш не изпитваше към него никакви особени чувства. Това разигравано равнодушие дълбоко засягаше честолюбието на Хораций и той веднъж я запита:

— Защо толкова старателно криеш от другите, че помежду ни може да има „нещо“? Нима се срамуваш от чувствата си?

Бледните бузи на Ирен побледняха още повече.

— От чувствата си не се срамувам! — каза тихо тя.

— Тогава? — възкликна Хораций, но за разлика от Ирен неговите бузи почервеняха. Той сякаш предчувствуваше отговора, който щеше болезнено да го унизи.

— Ако не те обичах, нямаше да ти дам да ме прегръщаш! — уклончиво отвърна Ирен.

— Направо кажи: защо ме избягваш, когато около нас има хора? — настоя Хораций.

Ирен нямаше накъде да извърта повече, тя пое широка глътка въздух, сякаш щеше да се хвърля в дълбока вода:

— Аз съм комсомолка, Хораций — рече тя, като се мъчеше да гледа встрани от него, — а ти си… а ти си — заекна тя, — боже мой! Ти си от семейството на най-големите наши врагове в Люневил, Йоженовци! Срам ме е!

И тя изведнъж се разплака, поиска да облегне главата си на рамото му, но той се отдръпна като опарен.

Това опарване остави следа, която дълги години не зарасна. Болката го стресна, накара го да се вглежда по-внимателно и по-критично в политиката, която неговият род наричаше „борба за социализъм“. Наблюдавайки тази „борба“, той трябваше да установява с горчивина и разочарование, че идеалът на Социалистическата партия и нейната практическа дейност в политиката се разминават понякога като два срещуположни влака. С кога измолени, с кога придобити с упорити настоявания реформи „на дребно“ социализмът щеше да си остане до края на времената една празна химера. От друга страна, колко повече се разочароваше от традиционните политически възгледи на семейството си, толкова по-силно започнаха да го впечатляват идеите на „дивите“, както в неговия род наричаха комунистите. Между техния идеал и практическата им дейност не виждаше разминаване, те не молеха олигархите и не ги скланяха с милозливи настоявания за реформи, които по същество не изменяха нито на косъм политическата система, а открито заявяваха, че ще изпратят по дявола и тях самите, и политическата им система. Това беше красиво, въодушевяваше го, но три неща смущаваха силно йоженовското му сърце. „Дивите“ не изключваха насилието от борбата за властта, държеха неотстъпно на червената диктатура след взимането на властта и не признаваха плурализма в политическия живот. За Йоженовия род тия принципи на „дивите“ извращаваха социалистическата идея и сриваха из дъно социалистическия идеал. Като усвояваше от малък възгледите на рода си, Хораций оставаше верен на остатъците от наивния, романтично-демократичен хуманизъм на някогашните утописти и еволюционисти. Той не схващаше, че като се бореха против насилието в политиката, социалистите се застраховаха от рисковете, които носеха схватките с класовия враг. Той не одобряваше „пълзящия реформизъм“ на Социалистическата партия, но не приемаше в никакъв случай „паветата“ и „диктатурите“ на комунистите. Той търсеше среден път.

На третата година от студентството си той изнесе един шумен доклад в историческото дружество на тема „Атинската демокрация“. Този доклад предизвика остри спорове, ръкопляскания, освиркване и все пак накрая малка група ентусиасти се събраха в една севернотиванска пивница и учредиха станалия известен по-късно в политическата история на Силвеция „Атински клуб“.

Хораций беше избран единодушно за председател.

За Ирен се сещаше само при редките си отивания до Люневил. Обществеността знаеше вече, че председателят на Атинския клуб, макар и социалист и най-млада издънка на Йоженовия клан, има свои разбирания за някои неща, и това стигаше на Ирен, за да не се срамува повече от дружбата си с него. Онази ужасна следа от изгорено не беше изчезнала от душата на Хораций, но той успя да си внуши, че тя беше нанесена на един негов alter ego^[1] от „минало свършено“ време.

Тъй или иначе, когато избухнаха люневилските събития отпреди 16 години, той още търсеше своя път.

4.

Люневил преживяваше през онази люта зима тревожни дни. „Силветийска стомана“ беше прекратила работата в един от рудниците, беше уволнила хиляда души работници, а другите три хиляди беше предупредила, че ще работят седмично от четири до пет дни. Хиляда семейства бяха обречени на глад, три хиляди нямаше да си дояждат, щяха да зъзнат в избите и таваните си, в дъсчените си бараки, наредени около хълма Изида, очаквайки още по-лоши времена. И останалите люневилци — мнозинството от тях — не живееха кой знае колко весело, въпреки че Люневил все още минаваше за град, където не печелят добри пари само ония, които карат вечния си сън под земята. Инфлацията, тогава нова болест, като някакъв хонконгски грип давеше стойността на парите, затова цената на стоките скачаше нагоре, а заплатите и надниците оставаха същите, правителството ги „замразяваше“, както търговците рибари замразяваха сьомгата си, която готвеха за износ. Търговското люневилско съсловие също правеше всичко, което беше по силите му, за да умъчни живота на обикновените хора.

Общината през онази година беше в ръцете на „дивите“. Търговците си отмъщаваха на „червените“ избиратели, като им продаваха вместо олио, сирене, ориз и прочие насъщни храни — портокали, кокосови орехи, португалски сардини и тем подобни стоки, достойни да красят софрата на най-заможните. Дружеството на зърнопродавците нареди на хлебарите да вадят само луксозен хляб и кифли, лакомства, които миньорите дори през отминалите по-добри времена купуваха за децата си само от време на време, на големи празници. Наемодателите станаха, неотстъпчиви, зли, изхвърляха квартирантите си на улицата, ако не бяха си получили наема в началото на месеца. Затова в Люневил беше тревожно и смраченият от пушеците въздух изглеждаше нажежен, въпреки че зимата беше мразовита и втвърденият сняг скърцаше под краката.

— Как им даде сърце на ония, от „Силветийска стомана“, да изхвърлят посред зима хиляда души на улицата? — запита Хораций чичо си Андре Йожен.

Андре Йожен, председател на люневилските социалисти, беше тогава на 50 години, но имаше вече „бирено“ коремче и под сивосветлите му очи бяха започнали да се образуват лоени торбички. Той не одобряваше „атинските“ настроения на племенника си, боеше се, че тия неща могат да избият наляво някой ден и не дай си боже от Хораций да излезе „черната овца“ на Йоженовия род.

— В тия работи сърцата не играят никаква роля! — махна той с пухестата си ръка и погледна подозрително племенника си. — В политиката няма и не може да има „сърца“, а в икономическите работи — още повече! Когато става дума за интереси, сърцата мълчат, пък и никой ги не пита.

— Хиляда души на улицата посред зима! — каза Хораций. — Даваш ли си сметка какво значи това?

— На всеки люневилец е известно, а навярно и на моя милост е ясна картинката! — намръщи се чичото. — Но това, че нещата са ясни, съвсем не означава, че може да се направи нещо съществено, което да е от полза на миньорите. Работата е там, че на световните пазари има залежало американско желязо и затова „Манхатън Банк“ е наредила на „Силветийска стомана“ да намали временно производството си. „Силветийска стомана“ слуша, разбира се, защото каквото е в интерес на „Манхатън Банк“, е в интерес и на нея самата!

— Това е подло и отвратително! — възмути се Хораций.

Той изрече тия думи с повишен тон, затова недоволният израз по лицето на чичо му се смени с учудено-тревожен. А чичото, като подуши в душата му склонност към левичарство, бързо промени старите си намерения.

— Гледай си студентството и не се впрягай по тия работи! — посъветва го той. — Науката е благородно нещо, а политиката и финансите са от дявола! Туй да го знаеш от мен.

— Аз бих предпочел да узная каква е политиката на твоята партия във връзка с уволненията! — каза Хораций.

— Йоженовци имат само една партия, момчето ми, социалистическата. Тя ще бъде и твоята партия, когато завършиш учението.

— Питам за уволненията! — настоя Хораций.

Андре Йожен помълча, защото не беше в характера му да го разпитват. Но като надви досадата си, рече:

— Посъветвахме ги да си ходят на село. Повечето са надошли от селата. Сега на село е хубаво — чист въздух, винце, а може и наденички, ако са останали от Коледата! Тук нали виждаш каква е мръсотия, пък и с храната сме зле.

— Значи на село! — поклати глава Хораций.

— Като отворят рудника, пак ще си дойдат в Люневил, няма нищо страшно.

— Ех, чичо! — погледна го с неочаквана враждебност племенникът. — Нали гладът ги е прогонил от селата, как тъй ще се връщат там?

— По-добре там, отколкото да стават плячка на „дивите“ тук! — със същата враждебност му отвърна и чичото.

— Е, да — каза Хораций, — аз знам, че ти би ги изпратил в ада дори, само да не попадне някой от тях под влиянието на най-левите!

Макар да беше раздразнен, той каза „най-левите“, защото навреме съобрази, че чичо му не понасяше думата „комунисти“. Тази дума действуваше на душата му алергично. „Диви“, „най-леви“ — всичко можеше да изтърпи, само не и думата „комунисти“.

— Като постоиш някой и други ден тук, ти сам ще откриеш кой превръща Люневил в ад! — рече мрачно той.

— Точно за това съм дошъл! — каза Хораций.

— За такива работи не си е струвало да биеш път чак до Люневил. И в Тива се срещат същите неща.

— Имам си специални съображения! — каза Хораций.

— Виж ти! — усмихна се с недобра усмивка чичото. — Да не би да са те изпратили със специална задача приятелите ти от Атинския клуб? Внимавай — повдигна той показалец, — защото в Люневил отдавна са престанали да се шегуват!

Триетажната къща на Йоженови беше масивна, тежка, с партер, повдигнат на шест стъпала и облицован със сиенитни кафяви плочи. Тя се намираше през една улица до централния площад, където се издигаше кметството, със старовремския си поцинкован купол и продълговат бял балкон, поддържан от трима мускулести Антеевци. Всеки от братята имаше по един етаж, а Андре използуваше партерните помещения за адвокатската си кантора. Първите два етажа стояха заключени, собствениците им — докторът и фотографът — бяха отдавна заминали за Тива. Задето използуваше сам партера, Андре Йожен беше поел задължението да поддържа къщата и от време на време да изпраща жена, която да проветрява и да почиства пустеещите етажи.

Както и друг път, когато беше дохождал в Люневил, Хораций се потопи някое време в спомени от детинските и юношеските си години, отново се полюбува на „И“-то, което беше калиграфски изписал с химически молив или с острието на пергел на няколко места в стаята си — по лавиците на библиотеката си от черно дърво — под големия Ларус и в ъгъла на писмената си маса. С „И“ започваше името на голямата му юношеска любов — Ирен. Тази любов се стопи в Тива още през първата година след раздялата, чудовищният наплив на новите впечатления се стоварваше върху люневилския му свят огромен като лавина и с бързина на експресен електрически влак. И все пак в душата му беше се съхранила една шепа нежност за ония времена, когато изписваше със замечтан поглед любимото си „И“.

Бащата на Ирен беше бояджия и зимно време, когато бояджиите обикновено нямаха работа, ходеше в дюкянчето на кооперативното сдружение, за да бъбре с другарите си и да се грее безплатно на голямата кахлена печка. Като видя Хораций да влиза в задименото помещение, той се смути, младият човек никога не му се беше нравил, а това, дето едно време се мъкнеше подир Ирен, смяташе недостойно за комунистическата си чест.

— Каква работа имате в този дяволски дирник Люневил, млади господине? — запита го той, без да става, като отвърна хладно на поздрава му.

— Люневил е мое родно място, майстор Симон! — отвърна Хораций, като се усмихваше пресилено. — Грехота е да се забрави родното огнище, да се не отдава почит на роднините, да се не спохождат старите приятели!

— Ако имате предвид чичо си, с извинение, той не заслужава почит, а нещо съвсем друго, неприлична е думата. А старите си приятели е по-добре да не ги търсите, няма смисъл, и Люневил, и времевата са други, всичко се е променило.

— Старите ми приятели са станали пълнолетни и само от тях зависи дали ще искат да се срещнат с мен! — двусмислено отвърна Хораций. После спокойно запита: — Къде работи Ирен?

Симон не побърза да отговори, запали евтина цигара, издуха дима и чак тогава рече, бърчейки вежди:

— Никъде не работи Ирен. Като затвориха рудника, изхвърлиха и чиновниците от канцелариите, защо им са! Тя беше машинописка. Ако много искаш да я видиш, макар туй да е една безполезна работа, ще я намериш в комсомолския клуб. Той си е на старото място.

Като че ли бяха изведнъж сложили тежък и невидим товар върху раменете на Хораций. Той се понаведе, сякаш беше изпитал неудобство от височината си в тази приземна стая с нисък таван. Закопча най-горното копче на балтона си, за да не забележи никой елегантното му спортно яке от еленова кожа и италианско кадифе.

— Може би в кантората на моя чичо би се намерило едно свободно място… — измънка той.

— Таквиз думи да не съм чул повече! — стрелна го с маслиненотъмните си очи майстор Симон и Хораций се почувствува като прободен от нажежени шишове. — Ний от глад ще изпукаме, но прага на тоз предател не ще прекрачим, туй да си запишеш и да помниш! — допълни майстор Симон с изострено от гняв лице.

 

 

Ирен беше съхранила в душата си повече от една шепа нежност за Хораций и сигурно би излязла още начаса с него, ако тоя ден в комсомолския клуб не кипеше необикновено трескава дейност. По всички стаи заседаваха, на стълбищните площадки се съвещаваха, куриери тръгваха и бързешком пристигаха запъхтени.

На Хораций се стори, че Ирен е отслабнала, тя изобщо не беше от типа на „закръглените“, но сега рокличката стоеше на тялото й като роба, по бузите й, които правеха мили трапчинки някога, беше избила съмнителна розовина, а в кестенявите й очи беше се появил стъклен блясък. „Не си дояжда“ — помисли Хораций и всичките му спомени за отминали романтични времена се превърнаха тутакси в някаква странна жалост, която по още по-странен начин заседна като лютива буца в самото му гърло. „Докато съм тук — помисли си той, — всеки ден ще я каня на обяд и вечеря! И не другаде, а в ресторанта на гранд хотел «Тива»!“

— Днес при вас е ужасно шумно! — рече й той. — Не може две думи да си кажем като хората!

И веднага й предложи да обядват в „Тива“, където било сравнително тихо, главното му съображение беше всъщност добрата кухня.

Но Ирен не могла да напусне клуба по обяд, имала неотложна работа, пък и не била за „Тива“, липсвал й подходящ тоалет. Ако Хораций наистина държи да прекарат насаме час-два, тя предлага едно тихо заведение в сградата на Учителския съюз, там свирел струнен оркестър и оркестрантите били професионални музиканти.

— Чакай ме днес в четири часа пред сладкарницата на градската община! — каза му тя и някак особено се усмихна. Тя помълча и не бързаше да изтегля ръката си от неговата. — В четири часа пред градската община! — повтори тя и кой знае защо ръката й потръпна от конвулсивна тръпка.

Беше й станало може би студено, външната врата постоянно се отваряше и затваряше, в клуба цареше необичайно оживление, като пред първомайски митинг.

 

 

Андре Йожен, отдаден всецяло на съдебни дела и политика, не успя да се ожени втори път, а от брака си не беше се сдобил с деца, така че петдесетте години го завариха в компанията на една икономка и на една готвачка, и двете вещици, фанатизирани привърженички на домашния ред, стил началото на века. Той покани племенника си на обяд в обширната Йоженова трапезария, където потъмнелите мебели бяха стабилни и тежки, равнодушни към времето, а посудата, и тя тежка, беше сребърна и благородно патинирана от годините. Плътните кадифени завеси на продълговатите прозорци бяха дръпнати встрани, по един полилей, украсен с кристални висулки, светеше над масата, защото люневилският ден поради пушеците от доменните пещи беше винаги смрачен дори през най-ведрите дни от пролетта.

По жилетка, забол салфетка под колосаната си яка, опитвайки от сосовете и желираното свинско, отпивайки умерени глътки от гъстото червено, Андре Йожен разясняваше на умълчания си племенник позицията на партията спрямо уволнените миньори:

— По селата, момчето ми, човек може да гладува, но не пропада. Той е оставил стар народ, нуждае се от помощ — на едного дръвца ще насечеш, другиму обора ще почистиш, и коматчето хляб ти е осигурено. А тука „дивите“ така замайват главите на нещастниците, че те заприличват на ония, дето им казват „обсебени“ от дявола. Бедните хорица! Внушават им, че със стачки, демонстрации и улични безредици ще заставят „Силветийска стомана“ да отвори отново рудника! Сега те агитират миньорите от другите рудници да обявят обща стачка.

— Това е сериозно — каза Хораций. — Една обща стачка може да парализира пещите, а от това „Силветийска стомана“ ще губи милиони франкове всеки ден!

— Грешиш, момчето ми! Много грешиш! „Евростал“, която е многонационална корпорация, ще достави за „Силветийска стомана“ руда от друго място, от друга държава и люневилските пещи няма да изгаснат нито за миг.

— Да речем, че „Евростал“ ще достави рудата, но кой ще лее чугуна и стоманата, ако работниците от металургичния комбинат се присъединят към стачниците?

— В Силвеция има 50 хиляди безработни миньори и почти толкова безработни металурзи. Гладът ще принуди поне една четвърт от тия изпаднали хора да хукнат за Люневил. Инстинктът за живот е често пъти по-силен от призивите за работническа солидарност, момчето ми.

Хораций въздъхна. Той помълча някое време замислен, после попита с притихнал глас:

— А Социалистическата партия какво предлага? Или се примирява с положението и призовава божието милосърдие на помощ?

— Призоваваме Министерството на финансите да отпусне еднократно парично обезщетение на уволнените, а Министерството на транспорта да ги извозва безплатно до родните им места. Водим преговори и се надявам, че ще постигнем положителни резултати. Не се усмихвай! Това във всички случаи е по-добро от демонстрациите и митингите, към които ги призовават „дивите“! Аз ще ти дам един пример. Миналата седмица „дивите“ насъскаха миньорите да правят протестен митинг пред местното представителство на „Силветийска стомана“ и какво се получи? Докато ораторът говореше на трибуната, някакъв глупак метнал камък срещу сградата, а тя е от стъкло и алуминий. Полицията тутакси се нахвърли, ония пък взеха да вадят павета и да прекатурват коли и стана една… Резултатът: убит миньор, тридесетина ранени, стотина арестувани. Ето какво носи насилието, момчето ми.

— Онзи камък е бил хвърлен навярно от провокатор — каза Хораций. — Лично аз не виждам нищо лошо в мирните демонстрации.

— Всяка мирна демонстрация може много лесно да се превърне в „немирна“. Насилието е в природата на човека, а масовите сборища го отприщват, дават му „зелена“ улица. Социалистите са били винаги против насилието. И сега отричаме насилието като форма на класовата борба.

— Но и с „прошения“ до министерствата няма да се отиде надалече, скъпи ми чичо!

— Всяко време има и своята тактика, момчето ми. Сега ние сме снели лозунга си да вървим „надалече“. Нека „дивите“ да вървят „надалече“, като си пробиват път с павета и спират възхода на многонационалните монополи и корпорации с барикади от прекатурени таксита и кофи за боклук!

После чичото покани племенника си в салона да пият кафе и да изпушат по една хубава пура. Тръгвайки за съда, той посъветва племенника си да не шари много по улиците, защото се носел слух, че „дивите“ щели да предприемат „нещо“. „А покрай сухото и мокрото гори!“ — намекна му той и полушеговито го заплаши с пухкавия си показалец.

 

 

Когато Хораций застана на площадката пред общинската сладкарница, за да чака Ирен, беше точно 4 часът, нему и наум не идеше, че тоя мразовит януарски ден ще остане завинаги в историята на големите схватки между силветийския пролетариат и олигархите. Събитието надхвърли далече рамките на един локален инцидент и в такъв смисъл беше описано и тълкувано навремето от почти всички силветийски вестници с изключение на „Република“, органа на Националния демократичен съюз. Правителственият официоз му отдели 15 реда на четвъртата си страница и го нарече „Неприятен инцидент в Люневил“.

Ние ще опишем само оная част от „инцидента“, в която Хораций стана неволен участник и която изигра решаваща роля в по-нататъшния му политически път. С едно съвсем кратко предисловие — за началото на демонстрацията. Тя започна от миньорските окрайнини на града и се отправи към централния площад. По пътя беше разбита на три групи от жандармерията. Когато челната група, пробила вече полицейските прегради, навлезе в площада, от високоговорителите на кметството екна Интернационалът, а откъм улица „Тива“ се понесе срещу демонстрантите конният ескадрон. Хораций забеляза Ирен в първата редица на челната колона, дори му се стори, че тя му махна с ръка. Това впечатление беше още в очите му, когато друго впечатление го пренесе като че ли направо в ада. Лавината на конницата се вряза в колоната и Ирен, навярно ударена от нечий бич, се завъртя на място с разперени ръце, после рухна като подсечена на заснежената земя. В същия миг един жандармерист от втората редица на ескадрона връхлетя отгоре й и честно казано, поиска може би да я прескочи, но лявото копито на коня му се стовари точно върху главата й и като че ли потъна в нея. Наоколо се пръсна каша от мозък и кръв, тялото се сгърчи конвулсивно, но тази картина беше мигновено закрита от вкопчилите се едни за други в битка за живот и смърт демонстранти и кавалеристи.

Хораций, зашеметен сякаш от гръмотевица, слезе от площадката пред сладкарницата и се спусна към мястото на боя, понесе се нататък като в полусън. Но едва изтичал няколко крачки, нещо изсвистя над главата му, обхвана го с болезнена сила през раменете и го изхвърли като изстреляна тапа напред. Той се подхлъзна, падна на колене, шапката му, една първокачествена борсалино, се изтърколи встрани. Изправи се полека, без да прави вече разлика кое е действителност и кое е полусън, и зажумял тръгна нанякъде, но една оглушителна плесница, тежка като дъската, на която месарите разсичат месото със сатър, го зашлеви по дясната буза, а сетне друга — по лявата, и един дрезгав глас изкрещя сред рояка звезди, които бяха се стрелнали пред очите му: „Къде си тръгнал, куче вестникарско!“ От носа му шурна кръв.

Той тръгна към сладкарницата или може би потокът от хора го повлече нататък. Пред стълбичките за площадката непознат човек го подхвана под ръка и го насочи към първата успоредна улица, която минаваше зад общината. Като повървя някое време, той позна, че е неговата улица. Едва когато стигна голямата Йоженова къща, усети, че хълца. Солта от сълзите се смесваше върху устните му с лигаво-стипчивия вкус на кръвта. Откъм площада кънтяха изстрели, а високоговорителите на общината продължаваха да изсипват в синкавия здрач тържествено-призивната мелодия на Интернационала. Битката пред люневилското управление на „Силветийска стомана“ тепърва набираше сили…

Седем дни нервната треска последователно го разпъваше и сваляше от кръста на кошмарите. Когато оздравя и захвана да се готви за Тива, Андре Йожен най-после реши да отвори дума за „събитието“.

— Сега, момчето ми, сам видя с очите си и сам изпита с кожата си ползата от насилието в класовата борба. Туй, което преживя, ще ти държи влага за цял живот!

— Сигурно! — въздъхна Хораций. Лицето му помрачня и той мълча някое време. — Но и твоята тактика на „прошения“, чичо, няма да възприема никога! Извинявай, но това не е социализъм, това е най-чист социалдемократизъм.

— А какво искаш ти? — полуподигравателно го запита чичото. И си помисли: „Вижда се, че брат ми е поизтървал момчето! Или пък кой знае, може би в мозъците на тиванците да са задухали червени ветрове. Нали рибата започва да се вмирисва откъм главата!“ — Какъв тип социализъм, любезничък мой, допада на твоя столичен вкус? — запита го той.

— Не зная! — призна си откровено Хораций. — Тепърва ще мисля. Модели има много, а може и да се измислят и нови при условие да не се забравят или подменят основните идеи. Но едно е сигурно — той тръсна глава и помълча няколко секунди, — че със социализма на „дивите“ ще си взема завинаги сбогом!

— И това стига за спасението на душата ти! — каза с облекчение Андре Йожен.

5.

За дъщерното дружество на Банковия консорциум „Силветийска стомана“, което владееше железодобивните мини и металургичните комбинати, люневилското „събитие“ представляваше нещо като земетръс от 5-6-та степен по скалата на Рихтер — поразтърсва земята, събаря някой и друг комин, прави пукнатини по стените на стари сгради. Акционерите разбраха и това беше всъщност най-главното, че възможният бъдещ „земетръс“ ще причини несравнимо по-големи катастрофи дори ако бъде само с една степен по-силен.

Освен Ирен в люневилските „събития“ бяха убити още шест души от демонстрантите. Имаше стотици ранени от стрелбата с гумени и с истински куршуми, от полицейските палки с оловни накрайници, от конете, които тъпчеха съборените на земята хора. Арестуваните бяха разкарвани с камионетки по участъците, като още по пътя агентите ги пребиваха. Разбира се, загуби понесе и жандармерията, но за броя на жертвите беше заповядано да се мълчи.

През нощта профсъюзът на миньорите, който беше под влиянието на компартията, обяви неограничена по време стачка. Обяви стачка и профсъюзът на металиците, но една част от работниците останаха край пещите, те членуваха в социалистическата фракция на профсъюза, а люневилското ръководство на Социалистическата партия начело с Андре Йожен отказа да подкрепи стачката.

Тъй или иначе, на другата сутрин люневилските улици почерняха от стачкуващ народ. Хората се движеха мрачно, на групи, бяха озлобени заради пролятата кръв и където видеха полицаи, тутакси ги погваха с тояги и камъни. Над кметството се развяха червени знамена. Към обяд в Люневил пристигна бронирана армейска дружина, подсилена с едно отделение от танковите войски. Комендантът на града съобщи по радиото, че до второ разпореждане установява полицейски час.

Сеизмичните вълни от люневилския епицентър стигнаха още на другия ден до столицата и превърнаха северна Тива в разбунен кошер. Същия следобед компартията свика протестен митинг, манифестацията се проточи от железния мост над Нума до търговското пристанище. В стохилядната манифестация взеха участие и редови социалисти, без да искат разрешение от секционните си ръководства. За да не се изолира от масите, централното ръководство съобщи в специално издание на в. „Народ“, че Социалистическата партия „одобрява“ стачката на люневилските миньори и че изключва от своя състав люневилския си пълномощник, адвоката Андре Йожен, задето беше заел отрицателна позиция.

Като чу по радиото това съобщение, Андре Йожен поиска светкавична телефонна връзка с новоизбрания председател на партията Клод Полен.

— Нали ти се съгласи снощи с мен, като разговаряхме по телефона? — попита го той с пресипнал глас.

— Скъпи Андре — каза Клод, — за партията има неща, по-важни от един телефонен разговор. Ти си стар социалист и затова аз много се учудвам, че ми задаваш такъв въпрос! — и той хлопна слушалката.

На другия ден Андре Йожен освободи помощниците си, заключи кантората си и повече не се показа в съда. След двадесетина дена почина от мозъчен удар.

За средата на февруари бяха насрочени парламентарните избори, а стачката в Люневил продължаваше. Нейното напрежение премина в Централна Силвеция, където бяха каменовъглените мини, в металургичните комбинати край северна Тива. Докерите от търговското пристанище на два пъти обявяваха тридневни стачки, подемните кранове стърчаха неподвижно като парализирани динозаври, струпаните за товарене камарища стоки напомняха библейската бъркотия при изграждането на Вавилонската кула. Железничарите заявиха на правителството, че ще се солидаризират с миньорите, и все по-демонстративно започнаха да кичат локомотивите си с червени революционни знаменца. Цените на месото и зеленчуците се покачваха по-бързо, отколкото Нума издигаше водите си в началото на пролетта. В северна Тива, особено по окрайнините, социалисти и комунисти се събираха в „единни фронтове“, за да се борят срещу скъпотията и спекулантите.

Всичко това и особено „единните фронтове“ накараха генералния директор на Банковия консорциум, Арнолд Канотие, да отправи тревожно предупреждение до „Манхатън Банк“, Ню Йорк: „Затворените рудници и мини могат да предизвикат политически последици, които да доведат правителство, негативно настроено към Атлантическия съюз!“ От „Манхатън Банк“ му отговориха по соломоновски: „Възстановете временно предишните квоти, но се пазете да обещавате чудеса!“

През тази смутна година Хораций разви трескава дейност в Атинския клуб. Разтърсен от смъртта на Ирен, покрусен от мижитурската политика, която чичо му Андре наричаше „социалистическа“, той се втурна с всичкия горещ ентусиазъм на младостта си да обновява социалистическото движение и да търси нови, по-„демократични“ средства за сваляне на буржоазния строй и за изграждане на един социалистически свят в духа на атинските идеи. Така след дълги дискусии и спорове, които продължаваха до среднощ, а понякога и до разсъмване, Хораций стигна до извода, че ключът за преустройството на капиталистическото общество в социалистическо е в парламентарно мнозинство, което последователно да осъществява радикални реформи. До подобен извод за усъвършенствуване на демокрацията беше дошъл и Клистен в една своя реч пред атинския демос. Тази реч той беше произнесъл в подножието на Акропола преди две хиляди и петстотин години.

Членовете на Атинския клуб и симпатизантите им образуваха в Социалистическата партия така нареченото „радикално“ звено, което няколко години по-късно се превърна в многолюдно нейно „ляво“ крило. От идеен секретар на радикалното звено Хораций стана водач на лявото крило на Силветийската социалистическа партия и както вече знаем — кандидат за лидер на предстоящия й конгрес.

 

 

А на мястото, където Ирен загина, комунистическата община издигна гранитна пирамида, увенчана с червена петолъчка. Хораций дойде на откриването й и положи в основата й скромен букет от червени карамфили. Той слушаше снизходително ораторите и през цялото време си мислеше колко е безсмислено насилието в класовия двубой. Но когато духовата музика засвири траурния марш за падналите борци, в очите му изскочиха парещи сълзи, той се засрами от слабостта си и побърза да се затули зад нечий гръб.

На следващата година социалистите спечелиха изборите и общината премина в техни ръце. Новият кмет, за да облекчи уж уличното движение, заповяда да се извади пирамидата на Ирен от площада и на мястото й да се постави автоматичен светофар. Пирамидата беше запокитена неизвестно къде.

6.

Всеки път, когато Хораций пристигаше в Люневил — а той дохождаше сравнително често, защото тук неговите привърженици бяха сравнително най-многобройни, — градът му се виждаше променен. Ако в спомените си вземаше да го сравнява с оня Люневил отпреди шестнадесет години, когато избухна голямата стачка и Ирен загина на площада — сегашният Люневил беше станал един почти нов град. Разбира се, промените засягаха преди всичко центъра на града и донякъде средната му част. Центърът гонеше столичния блясък, предлагаше луксозни ресторанти, барове с оригинални шоу-програми, магазини на по няколко етажа, заредени с модерна стока. Мъчно можеше човек да си представи, че преди шестнадесет години сред това богато място често бяха се разигравали битки на живот и смърт и паважът беше ставал хлъзгав от пролята човешка кръв. Жандармерията, подсилена с танкови части, зорко пазеше площада, не допускаше демонстрации като онази отпреди 16 години да стигат до него. Сега битките се водеха в предградията, около мините, по улиците на индустриалния квартал.

И средната част на града непрекъснато изменяше вида си. Безличието отстъпваше място на показност, която често вървеше подръка с безвкусица. До една къща, построена в южняшки стил, се перчеше друга, майсторена в алпийски. Тук живееха люневилските новобогаташи. Най-забележимо беше се променила централната част на града. Само старото кметство, с ламаринения си купол и с дългия си балкон, подпрян от тримата Антеевци, напомняше миналото. Наоколо бяха построени 25-30-етажни сгради, с тераси, перболи и с прозорци като витрини. Фасадите им бяха окичени с цветни електрически реклами; изменяйки мигновено цветовете си, те създаваха илюзия за един свят, където всичко се движи, без да се променя. Илюзия, която люневилските богаташи приемаха като един вечен и реален модел за действителността.

Редом с феерията на лампите блестяха спокойно и с достойнство неоновите реклами. От тях особено впечатляваща по размери беше рекламата, която увенчаваше терасата на хилтъновия хотел, тя въздигаше към невидимото небе авторитета на акционерното дружество „Силветийска стомана“. Това дружество беше един от няколкото господари на Силветийската република и абсолютен господар на Люневил — тия неща Хораций ги знаеше отлично, но му направи впечатление наглостта, с която дружеството бе избрало мястото, от което да навира името си в очите на хората — срещуположно на общината, от двете страни на чийто балкон открай време се развяваха социалистически или комунистически знамена. Господарите от „Силветийска стомана“ най-безцеремонно искаха да кажат: „Развявайте си, господа, каквито щете знамена, истинският властелин в Люневил съм бил и ще бъда аз!“

„Били сте господари, и сега сте такива, но дали ще бъдете — тепърва ще видим! — закани се с глава на надписа Хораций. — Ако аз взема властта, още на другия ден ще заповядам да те свалят и на твое място ще издигна лозунга на революцията: Богатствата на земята — собственост на народа! — или нещо подобно!“

По-рано, когато му се случеше да пресича този голям площад, той винаги си беше спомнял за бедната Ирен, сантиментално чувство прелиташе като сянка на птица през сърцето му или възкръсваше кошмарния спомен за конското копито, което потъна в главата й. Дори на няколко пъти, както стоеше на площадката пред общината, стори му се, че я вижда до светофара да му маха с ръка. Но тази вечер той изобщо не си спомни нищо, което можеше да има някаква връзка с Ирен. „Бедната“ беше изчезнала и от сърцето му, и от площада.

Не беше късно, но поради слабия дъждец, който ръмеше от един час, площадът беше почти безлюден. Когато излезе на срещуположната му страна, пред погледа му блесна луксозният мраморен вход на хотела. Зад двойната стъклена врата стоеше портиерът с фуражка на морски офицер и генералска куртка без пагони, а зад него се виждаше част от хола, покрит с червен килим и с наредени срещу рецепцията кресла и малки канапета, тапицирани със златист плюш. За да бъдем справедливи напълно, трябва да кажем, че този хотелиерски „разкош“ не направи особено впечатление на Хораций, в добрите си времена той беше прекарал не една вечер в южнотиванското „Кафе Роял“, известно от двете страни на Атлантика със супермодерната си дизайнерска уредба. Провинциалният разкош на люневилския хилтън не го впечатли, но извика в душата му едно смесено чувство на завист и горчивина, тъй като сега беше лишен от достъп дори до тоя стандартен комфорт. Той леко въздъхна и извърна глава, вдън земя да се продънеше проклетият Клод Полен с казионната си омраза спрямо всичко „ляво“, но в тоя миг някаква неочаквано появила се изневиделица сила изскочи, закова го на място и го накара отново да извърне глава към червено-златистото преддверие на хотела. Между двама мъже, облечени като за официална вечеря, стоеше Елизабет.

Тя беше в сребристочерна рокля от ламе, а на раменете си беше наметнала тънък японски шал във вишнев цвят. По капризните й плътни устни се плъзгаше като полусянка разсеяна усмивка, но очите й гледаха с мрачното равнодушие на лъвица, затворена в клетка. Когато внезапно срещна изумено-учудения поглед на Хораций, лицето й тутакси се промени вътрешно, като че ли лек ветрец беше преминал по повърхността на неподвижно застояла дълбока вода. Разсеяната й усмивка се превърна мигновено в приветлива, тя нареди нещо на портиера и маститият човек изскочи като издухан навън. Той свали почтително флотската си фуражка, на която вместо кокарда святкаше монограмът на фирмата „Хилтън“, и почтително рече:

— Уважаеми господине! Многоуважаемата госпожица Елизабет Берклей учтиво ви моли да се отбиете за минутка при нея!

Първото чувство, което изпита Хораций в тоя момент, беше горчиво съжаление — горчиво съжаление, че Елизабет и портиерът, който стоеше със свалена фуражка насреща му, не са плод на въображение, а направо са една жива реалност. Второто чувство, което изпълзя в душата му, беше страхът. Живата реалност, тоест срещата му с Елизабет, тази вечер можеше да компрометира него и всичките „леви“ на утрешното събрание, когато люневилските социалисти трябваше да избират своя делегат за предстоящия партиен конгрес. Но над тия две чувства, колкото и важни да бяха, се издигаше с могъща сила нагоре любовта му към Елизабет. Тя се носеше над всичко, изпреварваше съображенията, заблуждаваше разума му с ослепителната си светлина. Малко ли забележителни политически мъже са губили битките си заради сантименталните си чувства към някоя жена? Наистина Юлий Цезар не беше допускал страстите му да се бъркат в държавните работи, но Хораций едва ли принадлежеше към тази група изключителни мъже.

Той повдигна десница към козирката на фуражката си — всички водачи на социалистите носеха фуражки, които много приличаха на железничарските — и от устата му се отрони само една дума:

— Добре! — Сетне, пристъпвайки след портиера, той допълни лицемерно: — Неприлично е, приятелю, да се отказва на дама!

— Si, signore! — дискретно се съгласи портиерът, като му отваряше широко вратите.

Елизабет направи малка крачка пред кавалерите си и полулениво, но с ласкава усмивка му подаде ръка:

— Здравейте, господин Йожен, как сте? — и с леко кимване му представи събеседниците си: — Господин Льокроа, господин Енрико Бертрано.

С Льокроа се познаваше, той управляваше люневилския клон на „Силветийска стомана“, а Енрико Бертрано знаеше по име, беше нашумял през последните две-три години италиански кинорежисьор. Пълничкият закръглен администратор с поувиснала гушка не му направи никакво впечатление, но режисьорът веднага го хвърли в „гард“. Той имаше слабо и бледо лице на отшелник, сладострастни южняшки устни и тъмни очи, зад които святкаха разпалени с различна сила огньове. Тоя тип мъже излъчваха някакво нездраво очарование, на което жените не устояваха, един бог знае защо.

— Връщаме се с господин Бертрано от нашия Юг — започна да разказва Елизабет, като не сваляше очи от лицето на Хораций — и минавайки през Люневил, видях афиши, които съобщаваха за вашето утрешно събрание. „Ето един интересен човек, който бих искала да чуя“ — казах на господин Бертрано. И той се съгласи.

— Но най-напред ти зададох един въпрос! — каза Бертрано.

— Той ме запита: „С какво е интересен този човек?“ Аз му отговорих: „Той иска да експроприира баща ми, а мен да направи трудеща се жена!“

— Аз й отговорих: „Интересно хрумване“ — и се съгласих, разбира се. Ха, ха! Но вие наистина приличате повече на поет, отколкото на политик, господине!

— Той има гореща фантазия на поет! — намеси се в разговора Льокроа.

— Моля! — сви вежди Елизабет. — Господин Хораций Йожен е виден учен, той е доктор по естествени науки. Дръжте се почтително към науката, господа! — закани им се тя шеговито с глава.

— В такъв случай прося извинение! — каза полушеговито, полуиронично Енрико.

Хораций ненавиждаше екзистенциалистките филми на Енрико Бертрано — те бяха смесени с блудкав фройдизъм, но тази вечер възневидя и него самия, усукан около Елизабет.

— Вие ми направихте комплимент, като ме нарекохте поет — каза заядливо Хораций. — Защо ще се извинявате?

Настъпи за минута неловко мълчание. Бузите на Бертрано леко порозовяха, тъмните му очи като че ли потъмняха още повече.

Льокроа каза:

— Аз предлагам да слезем в бара. Според моя нюх на делови човек всички се нуждаем незабавно от малко благороден алкохол! Съгласна ли сте, госпожице Берклей?

Хораций почувствува изведнъж да му става горещо. Той нямаше пари за барове, а мълвата, че яде и пие коляно до коляно с Льокроа, щеше неминуемо да го провали на утрешния избор. В същото време чувствуваше, че ще бъде най-нещастният човек, ако се отделеше от Елизабет.

— О! — възкликна Елизабет. — Това ваше предложение, господин Льокроа, идва навреме и аз го одобрявам. Но ви моля да не бъдете придирчиви към моя приятел, господин Йожен! Той пристига току-що от Тива, уморен е от пътя, а му предстои тежък ден. Нека го оставим да си почине, а утре вечер след събранието аз му обещавам програма, която, надявам се, ще допадне на неговия вкус!

Тя го спасяваше от безизходица за трети път. Той мислено трябваше да падне на колене и да целуне благоговейно и двете й ръце. И той мислено падна на колене и целуна ръцете й, но в сърцето му нахлу ужасен студ. Той ненавиждаше Льокроа, а на Бертрано завидя.

— Благодаря на госпожица Берклей за отвода, който ми направи, защото е истина, че утрешният ми ден няма да бъде лек — рече той. — Освен това аз ще се чувствувам в бара на този хотел толкова на своя територия, колкото господин Льокроа, да речем, в миньорската кръчмица „Червена звезда“, която се намира срещу градската кланица на другия край на града.

— Защо? — каза Бертрано. — Аз с удоволствие бих изпил литър вино в тази ваша „Червена звезда“!

— Вие сте друго — усмихна се леко Хораций, — вие сте свикнали да правите кино!

— Света Марийо! — разпери ръце Бертрано и ококори святкащите си гранатови очи към Елизабет. — Как успяхте да откриете този деликатен човек?

— Личности като доктор Хораций Йожен не се откриват, любезни Енрико! — изгледа го хладно Елизабет. — Те сами заемат мястото, което им приляга. — Тя се извърна към гишетата на рецепцията и властно повика някого на име Бен.

Този Бен се стори на Хораций познат, май че беше от „горилите“, които се навъртаха около пристана на остров Жобер.

— Бен, вземи колата и заведи доктор Йожен до неговия хотел! — заповяда му Елизабет.

— Слушам, госпожице Берклей! — Басовият му глас беше толкова нисък, че наподобяваше по-скоро мучене на бик.

— Няма нужда! — махна с ръка Хораций. — Моят хотел се намира на хълма Изида, а дотам може да стигне само талига, теглена от катър. За лимузина като вашата, госпожице Елизабет, пътят е прекалено тесен. Благодаря ви от сърце!

Той целуна ръка на Елизабет, а на Льокроа и на Бертрано кимна с глава за лека нощ.

— Утре ще стискам палци за вас! — леко подвикна подире му Елизабет.

 

 

Феникюлерът, който люневилци интимно наричаха „зъбчатката“, изкачи Хораций на върха на хълма Изида. Този хълм някога се намираше сред обширно поле, засадено с лозя и овошки, беше място за любовни срещи и поетични разходки; тогава ги нямаше нито мините, нито високите пещи. На върха се кипреше пивница, която собственикът й по нечие романтично внушение беше кръстил „Изида“, както древните наричали богинята на луната. Люневилци свикнаха с това име, макар и не всички да знаеха за връзката му с древноегипетския култ. Сега Изида се намираше по средата на миньорския квартал. Занемарен и обезлесен, с щръкнали между храсталаците оголени скали, приличаше на разяден кътен зъб. Върху плешивото му теме обединеният профсъюз на миньорите беше построил малък хотел, а пивницата беше преименована на „Миньорска среща“. Лятно време дребни търговци и градският „Лунапарк“ откриваха павилиончета за стъклена бижутерия и стрелби с въздушни пушки, а „Миньорска среща“ предлагаше наливна бира и печени на жарава котлети.

В идиличните лозарски времена хълмът Изида е бил прочут със свежите си поляни, с липовите си горички, с чуруликанията на хилядите си славеи. В днешно време той е прочут с едно свое изключително качество, което се цени най-вече от астматиците и от люневилските поети: челото му се издига с тридесетина метра над вечната душлива мъгла от пушеци, която се стеле над града; над него грее месечина, виждат се звезди! Астматиците усещат, че във въздуха има и кислород, а поетите се уверяват с очите си, че небето не е измислица на романтици.

Хораций често беше се срещал със свои политически приятели в „Миньорска среща“, но нито веднъж не беше нощувал в профсъюзния дом; след продажбата на Йоженовата къща отсядаше винаги в Хилтъновия хотел. Отраснал в средно по заможност семейство, свикнал с домашен комфорт, разглезен като едничък син, той не можеше да си представи, че ще живее в стая без килим на пода, че в банята му няма да има вана, че ще чете и пише в помещението, където спи! След смъртта на родителите си той остана в скъпата и аристократична южна Тива, по̀ му беше леко да изнася лекции и да пише статии, макар че го отегчаваха и пилееха силите му, отколкото да се лиши от вана и от изгледа, който еркерният прозорец на кабинета му откриваше към синия океан.

Горе, на хълма, духаше вятър и дъждът като че ли валеше по-силно. Той изчака „зъбчатката“ да се плъзне обратно по нанадолнището и някое време стоя замислен под навеса на безлюдната спирка. Пред него, в ниското, се простираше мътно езеро, в чиито дълбочини продължаваха да блещукат безжизнени светлини на един потънал град. В средата му, като изплувал мехур, но по-близо до дъното Елизабет навярно танцуваше с модния режисьор Енрико Бертрано, а Енрико Бертрано навярно убеждаваше Елизабет, че всичко на тоя свят, което е извън усещанията, не струва пукната пара. Опростената философия на екзистенциализма отключваше спалнята на Елизабет и прокарваше мост към милионите на Жозеф Берклей.

Дъждът се усили, водните капки зачукаха настойчиво по ламаринената обшивка на навеса. Завесата на дъжда разми светлините на потъналия в мрачините град и моравото петно на „Силветийска стомана“ като че ли се стопи.

 

 

Тозчас, когато пристъпи прага на пивницата, изпита чувството, че вътре в самия него избухва мигновен пламък, от който дъхът му секва и по челото му се появяват ситни капки пот. Това беше пристъп на смущение, а смущението го връхлетя от изненадата, че в кръчмата го очакваха цяла дружина посрещачи. Ето тия хора той щеше да измами, ако беше останал с Елизабет! Но след като затвори вратата подире си, дяволът, който го беше съблазнявал, остана навън, а в неговата душа просветнаха празнични светлини. И все пак, докато стискаше ръцете на приятелите си, онази част от съвестта му, която се чувствуваше гузна, прокара крадешком на няколко пъти през паметта му образите на Льокроа и Енрико като на филм. Но кой знае защо, Елизабет не се появи нито веднъж.

За кратко време много преживелици бяха препускали по нервите му, беше превъзбуден, затова, когато седнаха всички на общата продълговата маса и първото приветствие беше произнесено, и първата чаша ракия изпита, отвори му се желание да приказва повечко и да посмайва малко слушателите си, за да ги възнагради за изгубеното време.

— Знаете ли какво ми се хвърля най-напред в очите, като излязох в центъра на града? — попита той. — Новата фирма на „Силветийска стомана“! Като царица я възкачили върху покрива на хотела!

— „Силветийска стомана“ е царица на Злото за цяла Силвеция — обади се някой.

— Тя е една гигантска пиявица с безброй смукала! От всеки люневилец смуче кръв!

— А знаете ли какво ми се случи, като минах покрай хотела? — продължи Хораций. Злото с главна буква и гигантската пиявица не го впечатлиха. — Не можете да си представите какво ми се случи! — усмихна се загадъчно той.

— Някое цивилно ченге е поискало да провери паспорта ви! От пръв поглед си личи, че не сте тукашен човек.

— Та кой човек в Люневил носи такава фуражка?

— Ето какво ми се случи — каза Хораций, без да се усмихва. По лицето му се изписа дори замислен израз. — Изведнъж изскача портиерът на хотела и вика високо подире ми: „Господин Йожен! Господин Йожен!“ „Какво има, приятелю?“ — питам го. „Едни важни господа ви молят да им се обадите!“ „Щом ме молят, добре!“ — казвам и влизам във фоайето на хотела. И какво виждам, моля ви се? Насреща ми се усмихва любезно… господин Льокроа!

Льокроа? Вторият човек в „Силветийска стомана“? Господарят на Люневил! — Дребните чиновници, младите адвокати, докторите без клиентела любопитно проточват шии, учудено го зяпат.

— Добре сте дошли в Люневил — протяга ми ръка господин Льокроа и ми представя компанията си: една дама и италианския режисьор Енрико Бертрано. — Господин Бертрано е ваш съидейник, социалист — започна да обяснява Льокроа, — и затова изяви горещо желание да се запознае с вас!

— В Италия сме слушали за вас и вашите идеи! — кимна ми Бертрано.

— Тогава няма за какво да говорим — рекох, — тъй като и аз съм осведомен доста добре за италианския социализъм. А що се касае до вас и до вашето кино, не мога за съжаление да ви кажа нищо утешително.

Няколко души от компанията извикаха в един глас „Браво!“ и възторжено изръкопляскаха.

— Господа — усмихна се лукаво Льокроа, — ако госпожица Елизабет няма нищо против, аз предлагам да влезем в бара и там в съпровод с бутилка шотландско уиски да продължим любезния си разговор!

— Съжалявам, господин Льокроа — рекох. — Аз пътувах от Тива дотук с влак, трета класа, както се полага на един уволнен университетски преподавател. Уморен съм, а утре ми предстои важно публично събрание, на което ще трябва да обясня на гражданите как например ще се ръководят работите в „Силветийска стомана“, след като имуществата на вашето дружество бъдат обявени за държавна собственост… Тъй че…

— Не се обременявайте с такива тежки грижи! — махна уж нехайно с ръка Льокроа, но по лицето му беше изписана кисела гримаса, сякаш беше глътнал по погрешка чаша с оцет. — Още не сте дошли на власт…

— И това ще стане — рекох. — Непременно ще стане! Имайте малко търпение, изборите не са далеч! — И си взех куфарчето и се изнизах на булеварда. Вижте какво ми се случи тази вечер. А вие см мислите, че съм имал разправии с някакво ченге!

После разговорите се прехвърлиха на организационни теми. Направиха сценарий за утрешното събрание. На няколко пъти пресмятаха наум и с молив възможните гласове, които щяха да бъдат дадени за кандидата на десните и за Хораций. Хораций водеше проектобюлетината с двадесетина гласа преднина. Положението не изглеждаше кой знае колко оптимистично.

— Не се тревожете! — рече уверено Хораций. — След моята реч двадесетина души от колебаещите се ще минат на наша страна. — Той отпи глътка от ракията си и попита: — А знаете ли коя беше госпожицата?

Настъпи мълчание.

— Коя госпожица? — попита някой.

— Боже мой! Онази, която беше с Льокроа и Бертрано!

— А-ха! — каза същият. — И коя беше тази госпожица?

— Хубавицата се казва Елизабет. Дъщеря е на петролния крал Жозеф Берклей.

Отново настъпи мълчание.

Този, който беше попитал за госпожицата, рече:

— Това е отдавнашна история. Същата тази златна пачавра беше любовница на Льокроа, когато Льокроа беше заместник генерален директор на „Силветийска стомана“ в Тива. Зная историята, понеже по това време аз бях старши репортер в редакцията на илюстрованото списание „Светът днес“ и завеждах отдела „Светска хроника“. После Елизабет Берклей му даде пътя и тръгна с друг, забравих вече кой беше и кой любовник й беше поред. Тя си мени любовниците по-често от носните си кърпички. От оня ден е в Люневил с тоя италиански майстор на секс-мелодрами. Но златната дама ще даде скоро-скоро и на него пътя, туй й е в характера, защото, нали ви казах, тя си е една пачавра, не може дълго с един!

Хораций изпи на един дъх ракията, която беше останала в чашата му, и попита:

— Как ви беше името, гражданино?

— Казвам се Рене Мартисон и работя в „Люневилски новини“.

— Считайте се, гражданино Мартисон, за бъдещ началник на отдел „Вътрешна информация“ при Министерството на информацията! — каза тържествено Хораций.

Той наистина искаше да го каже тържествено, но не се получи, защото гласът му беше станал отчаяно глух.

7.

Половин час преди да започне събранието, тържествената зала на клуба на Социалистическата партия се изпълни с възбудено шумящ народ; не остана нито едно празно място. Точно в 6 часа председателят на местната партийна организация обяви началото на конференцията и дневния ред: речи на двамата представители на Централния комитет, Гастон Боние и Хораций Йожен, и избор на делегат за предстоящия партиен конгрес.

Председателят беше от десницата, човек на Клод Полен, затова още с откриването на конференцията той направи два „удара“ в полза на умерените, чийто представител беше Гастон Боние. Най-напред той съобщи на публиката, че е пристигнало разпореждане от вътрешното министерство да не се изпълнява Интернационалът на публично място и че ръководството на партията е намерило за уместно да се съобрази с това разпореждане. Голяма част от публиката, като чу това съобщение, започна да дюдюка и да тропа с крака, но председателят изчака спокойно бурята да стихне и приложи втората си хватка — даде думата на Гастон Боние да се изкаже пръв. А първият оратор обикновено обираше каймака — той използуваше за себе си още свежото и жадно внимание на слушателите. Вторият оратор вече работеше с една понаситена публика, която с всяка измината минута ставаше по-мъчна за овладяване.

Председателят и двамата представители на централния комитет седяха на сцената. Гастон Боние, адвокат по професия, в най-общ план приличаше доста на Клод Полен, той и на години му беше връстник. Говореше спокойно, убедено, но в тона му и в начина, по който се изразяваше, плискаше доста изобилно наставническа пяна, открито показваше рога намерението му да критикува повече „левите“ елементи в партията, отколкото порядките на капиталистическия строй.

Гастон Боние посъветва публиката да не преживява трагично обстоятелството, че този път партийният хор няма да изпее Интернационала. Песните и площадните шумотевици са за комунистите, а разумните хора воюват за социализъм с дела. Основната тема, която Гастон Боние разви в речта си, беше за „делата“, тоест темата за партийната деятелност: разумно умерената и авантюристично лявата. Разумно умерената, деятелността на премислените и съгласуваните с реалността реформи водят бавно, но сигурно до социализъм. Авантюристично лявата деятелност, която е първа братовчедка на комунизма, дразни силно инстинкта за социално самосъхранение на буржоазната класа и тя, за да запази властта и привилегиите си, прибягва до зловещата система на фашизма. Фашизмът е най-сигурното средство, с което буржоазната класа се бори срещу лявата опасност. Накратко казано, гражданки и граждани, ако искате да ви настъпи по шията жестокият, човеконенавистен ботуш на фашистката диктатура, гласувайте за Хораций Йожен!

Не може да се каже, че Хораций Йожен слушаше много съсредоточено речта на своя политически съперник. Погледът му беше разсеян и трескав, по лицето му личаха следи от безсънно прекарана нощ. С Рене Мартисон разговаряха до първи петли, а той като познавач на светския живот му разказа доста пикантни неща за интимния живот на Елизабет. Всъщност тя не беше менявала любовниците си като носните си кърпички, но в отношенията си с тях беше постъпвала така, както капризните царски дъщери в приказките: „Ти си ми драг и мил, но ще ми станеш съпруг, ако накараш Златната рибка, която е царица на морето, да ми служи като робиня!“ И понеже никой не успявал да угоди на капризите й, тя била вечно недоволна и непрекъснато търсела услугите на нов „юнак“. Последният й любовник е може би Енрико Бертрано, но Рене Мартисон е повече от сигурен, че в най-близко време тя и на него ще закрие сметката…

Половината нощ Хораций трябваше да слуша подобни и други истории за Елизабет и да се смее, защото Мартисон ги разправяше тъкмо за това, да го разсмее. Сетне, когато бившият завеждащ хрониката за светския живот си отиде, той разтвори прозореца на стаята си, за да я проветри от преструвките си и от изкуствения си смях, и в съпровод с тихото шумолене на дъжда да се отдаде на тъжни размисли.

Ето че царкинята беше и нему завъртяла главата. Историйките, които чу от Рене Мартисон, го накараха да се размисли сериозно върху бъдещето на своето познанство с Елизабет. Историйките, истински и измислени, го нараняваха болезнено, предизвикваха го да се черви, да бледнее, но те не можеха да изличат образа й от душата му. Друго обстоятелство го разпъваше на кръст — Елизабет не само принадлежеше на враждебния свят на олигархиите, тя беше дъщеря на най-бесния, на най-реакционния от „стоте“!… Редно ли беше водачът на „левите“ да поддържа връзки тъкмо с такава жена! От гледище на социалната етика подобни връзки бяха абсурдни, разбира се. Освен това те сриваха авторитета му на водач, правеха го смешен, превръщаха го в герой на филм от Енрико Бертрано. Той трябваше или да заключи чувствата си с девет катинара и ключовете им да захвърли на дъното на морето, или утре, като се изправи пред събранието, да заяви като честен човек: „Недостоен съм за доверието ви, граждани и гражданки! Изберете си друг водач!“

Е, добре, а после? Какъв смисъл щеше да има животът му „после“? Можеше ли да живее без идеите си, без Атинския клуб, без политическите си амбиции, без основната си цел — да докаже, че може да се построи социализъм, без да се прибягва до насилие и диктатури?

Утрото го завари разпънат на кръст. Духна вятър, разнесе облаците, над Изида се усмихна изкъпано чисто небе. Долу, под хълма, се разстилаше Люневил, той изглеждаше призрачен, потънал в някакъв апокалиптичен търбух от дим.

 

 

Сега слушаше разсеяно своя съперник, който вече привършваше речта си. След минута-две той ще заеме мястото му на трибуната, а не беше измислил още първото изречение, с което трябваше да започне. Нищо подходящо не му идеше наум. Уж беше опитен оратор, а почувствува как го оплитат лепкавите пипала на смущението и как няколкото думи, мярнали се в съзнанието му, потънаха като в дълбок кладенец, изпълнен с мрак. В тоя миг погледът му се спря на млада жена, почти девойка, която седеше на първия ред в салона, на пет-шест крачки от трибуната. Салонът беше полуосветен и може би затова лицето на девойката му се стори ужасно познато, толкова познато, че една болезнена тръпка, някакъв удар от електрическа искра премина през цялото му същество. Пред него седеше Ирен, каквато я помнеше отпреди шестнадесет години, а той знаеше много добре, че не можеше да бъде Ирен, изпотрошеният скелет на Ирен почиваше в сиромашката окрайнина на люневилските гробища. Едно конско копито беше потънало в главата й, а сетне цял ескадрон беше изпотъпкал безжизненото й тяло. Когато ескадронът връхлиташе върху челните редици на демонстрантите, от рупорите на общинското радио загърмяха тържествено първите строфи на Интернационала:

На крак, о, парии презрени!

На крак, о, роби на труда!

От залата започнаха да ръкопляскат на оратора, някои по-възторжени почитатели на „левите“ се изправиха прави и стоешком продължиха да пляскат, като видимо правеха усилия да установят някакъв общ такт. Но никакъв такт не се получи, защото Хораций се запъти към трибуната и ръкоплясканията секнаха, увиснаха като простреляни и замряха.

Заслушан някоя и друга секунда в песента, която само той чуваше, загледан в картината, която само той виждаше, разтърси глава, като да отмахваше виденията от себе си, и облегнат с ръце върху пюпитъра, рече:

— Полицията на така наречения Демократичен съюз не разрешава на нашия хор да изпълни партийния ни марш. Е, хубаво, но полицията не може да ни забрани ние сами да си изпеем нашата песен! Така ли е?

Салонът гръмна от дружни ръкопляскания.

Вътрешен огън огряваше лицето му и то сякаш излъчваше светлина. В тоя миг той приличаше навярно на ония християни еретици, които са отивали с усмивка в огъня, въодушевени, че скъсват веднъж и завинаги връзките си с греховния земен живот. Преминавайки през зловещия си спомен отпреди шестнадесет години, може би и той чувствуваше смътно, че скъсва с „някакви“ връзки, че се освобождава от „някакъв“ грях, и затова, макар да беше стеснителен човек, пръв подхвана песента.

Последваха го без никакъв бавеж повече от хиляда гърла.

После той разказа за оня някогашен кървав люневилски ден, за Ирен, която вървеше в челната редица на мирната демонстрация. Разправи как местната социалистическа организация щяла да „помогне“ на гладуващите безработни миньори, като ги върне обратно по селата с изпросени от правителството пътни пари… Напомни им позорния факт, че люневилските социалисти бяха отказали да подкрепят общата стачка на миньори и металици срещу „Силветийска стомана“… Спомена десетки случаи, когато социалистите на Клод Полен бяха спасявали в критични обстоятелства правителството на душегубците от „Силветийска стомана“ — господарката на мините и доменните пещи в Силвеция… Осмя със злъчен сарказъм пълзящия реформизъм на „десните“, тази политика на угодничество и поклони, която щяла да изведе работническата класа до социализма в деня, когато божиите ангели слязат на земята и със златни фанфари възвестят деня на страшния съд… Колкото до политиката на „левите“ — те нямало да чакат появата на божиите ангели, а сами щели да ликвидират — но без гилотини и бесилки — едрия капитал, като национализират без много протакане финансовите империи на канотиевци, берклеевци и прочие „крале“…

— А моята първа работа ще бъде — завърши Хораций — още на другия ден, след като вземем властта, да преименовам този площад на името на загиналата Ирен — безсмъртната героиня на люневилските миньори! А втората ми работа ще бъде да обявя референдуми за НАТО и евроракетите. Нека народът да си каже тежката дума за тия свръхважни неща!

Той седна на мястото си с разтуптяно сърце, като да беше изкачвал хълма Изида на един дъх. Но очите му блестяха щастливо, имаше чувството, че се беше с някого разплатил. Заслуга за това се падаше несъмнено на ужасния спомен за бедната Ирен.

После започна гласуването, люневилските социалисти трябваше да изберат своя делегат за предстоящия партиен конгрес. Пред двете урни бяха се проточили дълги опашки.

Докато чакаше резултата, Хораций отиде да пуши във фоайето до салона, съпроводен от група свои съмишленици. Внезапно разбутал с лакти приятелите му, до него се приближи Рене Мартисон. Той му прошепна в ухото:

— Знаете ли кой ви чака пред входа на театъра?

Неприятна тръпка събра веждите на Хораций.

— Елизабет! — усмихна се Мартисон. В усмивката му имаше и професионална безочливост, и някакво необяснимо злобливо тържество.

— Защо съм й притрябвал на тази мадама? — опита се да играе снощната си игра Хораций.

— О, аз не коментирам фактите, а само ги регистрирам! — отново се усмихна Мартисон.

Гледайки го в гърба как се запъти към салона, за да гласува, Хораций си помисли, като държеше още усмивката му в очите си: „Този непременно ще пусне бюлетината си против мен!“

След четвърт час по високоговорителите из целия театър, а и по ония високоговорители, които бяха инсталирани на площада, загърмя гласът на председателя на люневилската Социалистическа организация. Председателят съобщаваше, че за листата на дясното крило на партията люневилци бяха пуснали 1370 бюлетини, а за листата на лявото, водено от Хораций Йожен, 1540. Данните бяха обработени от компютърни машини. Хораций Йожен беше посочен за пръв делегат, а съгласно партийния устав първите делегати щяха да изберат на предстоящия конгрес новия лидер на Социалистическата партия. Според досегашните гласувания в страната Хораций се очертаваше като безспорен съперник на Клод Полен.

След горещите поздравления на стотиците си съмишленици, всеки от които искаше непременно да му стисне ръка, Хораций успя най-после да се измъкне навън. Над площада падаше сива, опушена привечер, разноцветните електрически реклами върху фасадата на Хилтъновия хотел бяха започнали вече да святкат и да се въртят, но още изглеждаха немощни, не създаваха илюзията, че меняващият се свят си е всъщност стабилен и непроменлив.

Тя стоеше с лице към изхода и той веднага я забеляза. Беше облечена просто, непретенциозно, като всички жени от народа, и той веднага осъзна с болка, че това костюмче, което не й лягаше твърде, купено от магазин за готови облекла, тя беше облякла заради него, да не бие на очи, да не бъде разпозната, да не го „излага“ с присъствието си пред неговите хора. За да не подрони авторитета му на народен водач, тя беше преодоляла най-непреодолимото за жени от нейната класа — вродената си суета. Жертвата й го ласкаеше, изпълваше с щастие, но и същевременно го смущаваше, сякаш му предстоеше да мине през дълбока река по тънък лед.

— Честито! — усмихна му се тя с очи, в които бликаше неподправена радост. Малката й ръка потъна в неговата и открито подсказа, че там не се чувствува зле.

А той пръв отпусна своята ръка с неловкост, която го накара да се изчерви. Почувствува се като беглец, като последен страхливец.

— Хайде, хайде, по-смело! — окуражи го Елизабет, но в същото време нежно го и упрекваше… — Сега аз не се различавам по нищо от вашите. Няма опасност да се компрометираш с мен, тук никой не ме познава!

Тя му беше заговорила на „ти“! Сякаш полъхна топъл ветрец и опушената привечер беше се превърнала изведнъж в поетична здрачевина.

— Грешиш! — каза Хораций полушепнешком. Той се мъчеше да не усеща топлия ветрец и да не се поддава на магията, която превръщаше опушената привечер в поетична здрачевина. — Грешиш! — повтори той по-твърдо, като се озърташе, уверен, че непременно ще види някъде наблизо или сардоническото лице на Мартисон, или булдожката мутра на гиганта Бен. — Но това няма никакво значение! — каза той. — Никакво! — повтори той още веднъж.

— Е, тогава да вървим! — каза Елизабет, и — боже мой! — сложи ръката си на лакътя му, сякаш бяха отдавнашни приятели и не се намираха в сърцето на работническия Люневил, а в южна Тива, на площада пред зелено-розовия дворец на Марсел Канотие! — Аз ти обещах снощи, че тази вечер ще бъдем заедно! — усмихна се тя.

Като наближиха Хилтъновия хотел, Хораций каза:

— Тази вечер аз трябва да бъда с моите политически приятели, Елизабет!

— О! — тя отпусна ръката си от лакътя му. — Тази вечер! И от колко часа?

— След час, час и половина — отговори уклончиво той.

Тя отново го улови под ръка.

— Час и половина не е малко време! Е, не страдай, приятелю. Аз съм гарирала моя мерцедес в подземния гараж на хотела. Чакай ме на отсрещния ъгъл.

— И какво по-нататък? — попита глухо Хораций.

— След половин час ще бъдем вън от града. Аз ще шофирам. Ще сме сами като Адам и Ева в рая! — Тя деликатно, но многозначително притисна лакътя му към гръдта си.

Студена пот ороси челото на Хораций.

— Елизабет — рече той, — само след две преки има скромна таверна, гръцки тип, посещава се главно от музиканти, но в тоя час едва ли ще има някого, там клиентелата дохожда след десет. Няма ли да бъде добре, ако изпием по чаша гръцко вино или по глътка узо и да си кажем някои неща?

Елизабет каза своето „О!“ — но не го съпроводи с думи, а само с лек, свръхделикатен и всеопрощаващ смях.

 

 

Вътре не беше нито прекалено чисто, нито достатъчно проветрено, нито престилката на сервитьора блестеше като пресен сняг. Но Елизабет каза:

— Колко е уютно и интимно в тази кръчма! — Тя избра една маса в крайния ляв ъгъл срещу входа и плесна с ръце: — Тук ще се чувствувам по-добре, отколкото например в „Кафе роял“!

Хораций беше тъжен, не приличаше на победител.

— Защо героят на деня е мрачен като Рицаря на печалния образ? — попита го шеговито Елизабет, чукайки чашата си с неговата. Тя пиеше метакса с резенче лимон и бучка захар, по балкански обичай.

Хораций си поръча втора чашка узо, преполови я и без много да се колебае, реши като отчаян играч на зарове да заложи на едно хвърляне всичко, каквото имаше в сърцето си, макар дяволът да го предупреждаваше със съвършено ясни знаци, че ще получи катастрофалното „еп и ек“, тоест 1:1! От това по-лошо не можеше да има. Всъщност имаше — един куршум в черепа, но Хораций винаги беше се плашил от кръвта.

— Елизабет — каза той, — аз никога не съм бил привърженик на нелегалната дейност и няма да бъда, и това е една от причините, дето не съм станал комунист. Комунистите, когато им се наложи да действуват в нелегалност, работят като в родна стихия, но аз съм създаден да живея на светло, тъмнината ме плаши и ме отвращава. Виждаш ли, аз затова се чувствувам безкрайно унизен, и то от самия себе си, като крия от хората, от обществото чувствата, които изпитвам. Става дума за чувствата ми към тебе, разбира се… А ги крия, защото те съдържат един абсурд, който може да взриви като адска машина задачата, на която съм посветил живота си… Тоя, който иска да умъртви едрия капитал, прави любов с дъщерята, извинявай, на най-агресивния силветийски капиталист… Заради милионите му или дявол знае там за какво. Все едно… Абсурд, достоен за филмите на един Енрико Бертрано или за романите с продължение в дребнобуржоазните вестници. Не е ли така? Ти сама си схващала това положение и на няколко пъти си ме изваждала „сух“ от водата. За това съм ти безкрайно, безкрайно благодарен, Елизабет! Но не може повече, не бива… От мене самия ме е срам!

Той изпи на един дъх останалото узо, усети ризата си мокра от пот и погледна Елизабет с потъмнели очи. Но в душата му беше настъпила яснота. Като в ледено утро, звънтящо от студ.

Очакваше тя да му се усмихне снизходително и да каже: „Като не те бива да носиш две дини под една мишница, защо се захващаш?“

Той мислеше така, защото я познаваше само като дъщеря на Жозеф Берклей. Той не знаеше и не можеше да знае, че в жилите й течеше кръвта на прабаби и прадеди, които бяха живели в юрти, опушени от тюленова мас, които бяха изкарвали половината си живот на шейни, теглени от кучешки или еленови впрягове. Той не можеше да знае, че плющенето на нейния възлест кожен камшик и призивният й вик към мъжете ловци беше карал северната тишина да скача от снежното си ложе и да танцува „па де дьо“! Той я познаваше в стандартното й берклеевско превъплъщение и затова нестандартният й отговор му прозвуча в тази таверна, напомняща Ориента, като осъвременен текст от древна скандинавска сага.

— Твоята драма, любезни мой Хамлете — рече тя, отпивайки една едра глътка от втората си чашка метакса, — може да бъде решена само по един начин: като спечелиш битката с баща ми и мене, лишена от милионите му, направиш в социално отношение равна на себе си. — Тя помълча и допълни: — Няма друг начин и не виждам друг път! — После, като се огледа и разбра, че са сами в кръчмата и че сервитьорът е за миг изчезнал в кухнята, тя се наведе през масата и го целуна по устните. — Пожелавам ти успех! — рече тя. — Дано да пристигнеш за мене на остров Жобер начело на дружина от финансови екзекутори! Тогава ще ме имаш, без да те гризе съвестта! Наздраве!

И тя изпи до капка своя златистобакърен ориенталски коняк.

8.

Той беше излъгал Елизабет, че тази вечер ще има среща с приятелите си. Никакви приятели не го чакаха, изборът беше произведен, нямаше смисъл от повече губене на време. Елизабет напусна първа кръчмата, като не позволи той да й заплаща сметката. Пет минути подире й се измъкна и Хораций, с позамаяна глава, навярно от узото, но и от преживелиците, които му се бяха струпали множко тоя ден.

Все пак той беше триумфатор този ден и не замина от родния си Люневил като забравен човек. На гарата го чакаше един дребен изпращач на средна възраст, беше представител на левите от местната организация. Той му предаде доста обемист плик и на въпроса на Хораций какво съдържа (Хораций се досещаше, разбира се) отговори:

— Пари. Тези пари са събрани от левите социалисти, има протокол за тази работа. Ние ги внасяме във фонда „Изборна агитация на левите“. Вие можете да си вземете от тях за един билет първа класа, ние сме предвидили тази сума в протокола.

— Първа класа ли? — усмихна се Хораций.

— Друга класа не ви подхожда. Вие ще бъдете утре първият човек на нацията. В първа класа ще си починете добре и утре ще пристигнете освежен в Тива.

— Благодаря! — каза сухо Хораций. — Аз пътувам на собствени разноски, още не съм никакъв и смятам, че трета класа ми подхожда най-много. Колкото до парите, които сте събрали за фонда „Изборна агитация“ — благодаря ви от сърце, още утре ще ги предам на комитета. — И той му протегна ръка.

Свря се в ъгъла до прозореца на вагона и когато влакът тръгна, затвори очи. Невидима, груба тежест го притискаше към дървената седалка. Беше допуснал да пламне в сърцето му една голяма любов, а сетне беше се уплашил и беше се държал като жалък дребен буржоа. Единствена светлинка беше се мярнала в душата му през този ден — споменът му за Ирен. Когато преди шестнадесет години откриваха паметника й и в очите му изскочиха сълзи, той се скри зад нечий гръб, за да не изложи мъжкото си достойнство. Сега той коленичи пред паметника, допря чело до ледения му мраморен цокъл и не се посвени да скрие от никого мъката, която беше бликнала в душата му.

Но в очите му нямаше дори следа от сълзи.