Андрей Гуляшки
Краят на Лалелия ^[0] (4)

Глава II
Утрото на Клод Полен

В същото това време, когато Жозеф Берклей разговаряше с Елизабет, обезпокоен от апатичното й душевно състояние и още по-обезпокоен от миналогодишната визита на Хораций Йожен в Жобер — закъсняла новина, която предизвика противоречиви мисли в главата му, — името на Хораций Йожен беше отново повторено, и то не за добро в дома на Клод Полен, лидера на Социалистическата партия в Силвеция.

Клод Полен, на средна възраст, с нагли и малко гузни очи на мошеник, когото току-що са изгонили от игралната зала, но който пак ще се върне след малко време там „ни лук ял, ни лук мирисал“, този водач на втората по влияние партия в Силвеция, пъшкаше под жилавите и безсърдечни пръсти на своя масажист. Клод Полен знаеше, че в днешните модерни времена външността на водачите не беше без значение в едни избори за партиен лидер; демокрацията даваше право и на жените да гласуват, а техните гласове, бездруго, можеха да възкачат или да катурнат един водач. Разбира се, Клод Полен не искаше от масажиста си да го превърне в Аполон, но беше готов да бъде изтерзан до смърт от щипане, разтегляния и плесници, само и само да заприлича поне приблизително на Хораций Йожен, своя съперник от „ляво“, който беше на 36 години, тоест с двадесет години по-млад от него.

Обективно погледнато, мъките му не даваха голяма рента. Масажите го поизглаждаха, поосвежаваха, но в никакъв случай не можеха да смъкнат излишните тлъстини по корема и по задника му, нито да изтрият ситните бръчици под пепеливосивите му очи и особено двете големи бръчки около пълните му и месести уста.

Като човек с вродено чувство за реалност, той съзнаваше, че все пак по външност конкурентът му печелеше, нямаше как, но не се даваше изцяло, защото освен поддръжката от масажите той имаше две съвсем ясно изразени преимущества: още буйния перчем на главата си и мощния си йерихонски глас. Перчемът му, леко посивял, заблуждаваше лековерните, че е романтична натура, а йерихоновскотръбният му глас можеше да стресне и най-разсеяните слушатели на неговите речи и беседи.

Обикновено външността на човека няма нищо общо с характера му с изключение на очите и донякъде пръстите. Очите, както е казано в общоизвестната поговорка, са „огледало на душата“, затова, като отбелязахме в началото на тази глава, че очите на Клод са „нагли и малко гузни“, ние мислим, че сме загатнали доста важни неща за характера на нашия герой. Но освен основни черти човек носи в характера си и второстепенни черти, а те от своя страна влияят върху основните, така както основните оказват известно влияние върху второстепенните. Работата, значи, е сложна, затова нека оставим Клод сам да се показва пред читателите и те сами да си съставят мнение за човека, който от десет години имаше честта да бъде лидер на Социалистическата партия.

И така, когато масажистът започна не без вътрешно удоволствие да бие плесници на пациента си, за да освежи бузите му и уж да предотврати появата на нови бръчки, единият от двата телефона на нощната му масичка остро иззвъня. „Остро“, разбира се, е най-меката и нежна дума, с която може да се изрази това страхотно изръмжаване на тигър, затворен в клетка. Ако в спалнята на Клод имаше жена, тя непременно щеше да изпищи и обезумяла да изхвърчи от леглото. Но в спалнята на Клод нямаше жена, той беше разведен, а да кани гостенки в апартамента си не смееше, смяташе, че това може да го изложи като партиен лидер на прогресивна партия. Тайно приемаше понякога гостенки във вилата си, но тя беше отдалечена от Тива на половин час път със специалния експрес.

Телефонът марка „супераларм“ беше суперспециален, неговия засекретен номер Клод беше записал в тефтерчето си със зашифровани адреси, дал го беше на най-близките си политически сътрудници. По този телефон го търсеха при изключителни случаи — политическа криза в правителството, неприятни инциденти в партията и пр. Той имаше здрави нерви и никакво ръмжене на хора и зверове не можеше да го стресне, стига да не се отнасяше до партията или партийното му положение. Но наскоро предстоеше партиен конгрес, партията трябваше да избере или преизбере своя лидер, и тоя лидер щеше да възглави листата на Социалистическата партия. Така че изръмжаването на телефона не можеше да бъде за какво и да е. Сърцето му изведнъж зачести ударите си и като че ли стомахът му се изкачи с една педя по-нагоре. Той отхвърли с дясната си ръка масажиста, а с лявата грабна слушалката на специалния телефон.

Обаждаше се генералният директор на 100-те обединени потребителни кооперации на партията, Морис Леконт, доктор по икономическите науки и пръв съветник по финансовите въпроси и по партийната финансова политика.

— Поразен съм, другарю, Полен! — каза Леконт. Гласът му беше спаднал и пресипнал от вълнение.

Дори да не беше спаднал и пресипнал, Клод щеше да разбере, че е силно развълнуван, защото Морис Леконт никога не казваше „другарю Полен“, а винаги слагаше пред името му прилагателното за учтивост: „любезни“, „почтени“ и в по-ординерни случаи „уважаеми“.

— Е, как?… Защо? — почувствува се поразен и Клод. Леконт беше по характер свръхспокоен човек и съвсем рядко се поддаваше на силни емоции. — От какво си поразен, скъпи приятелю? — запита го Клод. Той употреби немалко усилия на волята си, за да придаде на гласа си обичайния му лидерски тембър.

— Моля ви се! — изохка Морис. — Нечувано! Търговската банка отказа да ни кредитира по текуща сметка!

Клод помълча. После попита:

— Да не би да сме превишили кредита?

— Кредитът ни е за десет милиона. Гарантирали сме го с недвижими имоти за осем милиона и с два милиона в ценни книжа. До този момент сме изтеглили пет милиона. Имаме право да теглим още пет!

Клод посочи вратата на масажиста и когато остана сам, поклати глава пред слушалката и рече:

— Остави това право, Морис! Туй са студентски понятия и се изговарят само на екзамен. Няма „право“, а има интереси! Туйто! Ти с кого говори?

— Говорих с директора на Търговската банка. С главния директор.

— И той какво ти обясни?

— Нищо не благоволи да ми обясни! Просто ми рече: „Господин Леконт, от днес закриваме вашия кредит по текуща сметка. Бъдете добри да покриете в тридневен срок сумата, която сте изтеглили по сметката!“ Не продума нито дума повече.

Ако на мястото на Клод Полен седеше Жозеф Берклей, той непременно щеше да каже: „Ти си едно лайно, Морис! Защо не му рече на онова говедо от Търговската банка: Можеш ли да идеш на майната си, господине, ти знаеш ли кому закриваш сметката?!“ Но Клод беше сдържан човек и в полемика с противника си влизаше след дълга и старателна подготовка и като по правило не употребяваше вулгарни думи и изрази.

— Е, и сега какво ще правим? — запита Клод, като съзнаваше, че този въпрос беше най-неуместният, който трябваше да зададе.

— Ще теглим пари от спестовния си влог в Националната банка! — каза Морис. — Иначе ще трябва да затворим магазините.

— Но защо от Националната банка и защо от собствения си влог? — учуди се Клод. — Защо да не теглим например от Сконтовата банка?

— О, боже мой! — въздъхна оттатък Морис. — Аз опитах. Отказаха. И Сконтовата банка играе под същата свирка, под която скача и Търговската банка. Нима не се досещате кой е главният свирджия?

— Чакайте, чакайте! — дръпна се крачка назад Клод и повлече опасно телефона към ръба на масичката. — Вие мислите, че в тази работа има пръст „Силветийски кредит“ на господин Марсел Канотие?

— Не мисля, дявол да го вземе, ами съм уверен! — каза малко грубичко Морис.

— В такъв случай е станало някакво недоразумение! — повдигна рамене Клод. — Какво недоразумение?

— Вие знаете! — отговори Морис.

Партийният лидер стоя пред слушалката някое време с учудено-озадачено лице, после махна с ръка:

— Теглете пари, откъдето искате, другарю Леконт. Аз от своя страна ще изясня тази работа най-късно до обяд. — Той затвори телефона и тогава се сети, че не е казал „довиждане“ на финансовия си съветник.

„В подобна ситуация човек може да забрави дори името си!“ — утеши се той.

Докато се обличаше, той почувствува как в душата му бавно се пробужда, набира сили и започва да клокочи един стар вулкан. „Неблагодарна буржоазна олигархия! — кипеше професорът. — Два пъти ги спасявам от катастрофа, два пъти им подадох ръка, когато останаха в малцинство преди една година, а те да ми спират кредита сега!“

Не два пъти, а много пъти Националният съюз щеше да бъде бит в парламента, ако от бламиране не беше го спасявал Клод Полен с групираните около него десни социалисти. Последният фатален случай се разигра миналата година, когато „зелените“ предложиха да се гласува недоверие на правителството, „Фрут къмпани“ беше понижило изкупните цени на земеделските произведения в оксиленската област. Тогава срещу правителството се обединиха „зелените“, радикалите, левите социалисти и комунистите марксисти и еврокомунисти. Бяха потребни 17 гласа, за да останат националдемократите на власт. Тия гласове ги даде професор Клод Полен, като накара най-десните от привържениците си да гласуват за олигархите.

А сега те да му играят такъв номер! И почти в навечерието на законодателните избори, когато партийните каси трябваше да бъдат пълни, за да води партията агитационната си борба на най-съвременно равнище, с радио, телевизия, кино, естрада, та дори и с нощни електрически реклами, а всичко това струваше много пари, една планина пари! Да го накарат да чупи от залъка си, като тегли от спестовните влогове на стоте „универсални магазина“! Черна неблагодарност на хора, които бяха забравили отдавна що е морал!

На път за трапезарията вулканът изригна още веднъж: „От страх го правят! Страх ги е, че ще получим най-много гласове, че ще ги бием на изборите, че ще вземем властта!“

А докато мушкаше салфетката под яката си, тоя старовремски обичай, останал от времената, прекарани в католическия колеж-пансион, той отново почувствува кратера на вулкана да клокочи: „Страх ги е, магнатите, и аз ги разбирам много добре! Страх ги е! Инфлация, безработица, скъпотия, високи лихвени проценти, безбожно покачване на наемите — това са въглени, хвърлени в цистерна с бензин!“

Единственият му прислужник поднесе традиционната закуска: чашка мляко с какао, паничка портокалов конфитюр и добре изпечена виенска кифла. Клод Полен не искаше да има на масата си повече от онова, което можеше да си позволи един най-среден по доходи силветийски чиновник. По начина си на живот той не допускаше да се отличава с нищо от обикновения силветиец, макар да имаше на влог една доста значителна сума в държавната спестовна каса. „Водачите на социалистите трябва да живеят живота на работника, занаятчията, дребния чиновник, за да не забравят кому служат!“ — казваше той на помощниците си. Затова носеше каскет, а зимно време — ръкавици от вълнена прежда, грубо изплетени, за да топлят и да правят впечатление с простотата си.

— Бъдете умерени във всичко и живейте скромно! — учеше той помощниците си. — Нека работниците да виждат във вас свои събратя по начин на живот. Не плюскайте по три ястия на обяд, а се задоволявайте с една питателна яхния и повечко салата. Когато обядвате на публично място, винаги разреждайте чашата си вино с малко вода.

Но бурята, с която започна тоя последен августовски ден, не го остави да доотопи докрай своята паничка с портокалов конфитюр. Тъкмо поднасяше последния залък към устата си, и телефонът, кротнат на една кръгла масичка между две саксии с червени рози, меко позвъня. В столовата си Клод беше поставил телефон със специално устройство за меко позвъняване. Беше прочел в един медицински наръчник, че в трапезариите не бива в никакъв случай да се държат пособия, които могат да предизвикат отрицателни емоции, или пък, не дай си боже, стресови състояния. Този наръчник препоръчваше сините и резедавите цветове, като изрично наблягаше, че трябва да се избягват червените. Затова Клод отдавна се канеше да замени двете саксии червени рози с „нещо“ в зелено или жълто, но тук здравословните му съображения се сблъскваха с партийните — понякога канеше на обяд свои съмишленици, гости, и много държеше да видят всички, че дори в трапезарията си той не можеше да се раздели с цвета на социалистическото знаме.

Телефонът със специално устройство меко позвъня, но сърцето на Клод подскочи, като че ли беше изръмжал зловещо оня тигър в спалнята му, людоедът, който не знаеше милост. Той изтича с късите си крака към масичката с розите, грабна слушалката и извика „ало!“, преди да я допре до ухото си. Оттатък се обади безстрастно един подчертано протоколен глас:

— Господин Клод Полен?

— Същият.

— Моля, почакайте няколко секунди, господин Полен! С вас ще говоря господин Марсел Канотие.

Клод стисна здраво слушалката в ръката си, защото му се стори, че тя изведнъж натежа, сякаш беше направена от чиста стомана. Знаеше, че му предстоеше среща по телефона с люта и всевластна кобра, затова едничката мисъл, която прониза съзнанието му през тия няколко секунди, беше да стои здраво на краката си и да не забравя, че е водач на голяма партия.

— Господин Полен? — прошумя през мембраната гласът на Марсел Канотие.

Да, да! Това беше шумолене на кобра, която се провира през високо изкласила, но изсъхнала от жегата трева.

— На ваше разположение съм, господин Канотие! — облиза устните си Клод. — Драго ми е да ви чуя!

— Не се съмнявам, не се съмнявам! — ехидно се усмихнаха оттатък. — Как сте, Клод?

— Слава богу, не мога да се оплача!

— Е, поне със здравето да сте добре. Иначе не ви виждам в розово, приятелю, не ви виждам!

— Не разбирам какво искате да кажете, господин Канотие!

— Колко жалко, господин Полен! Да ви отрежат кредитите тъкмо пред законодателните избори! — Той помълча някое време, после приглушено запита: — А вие давате ли си сметка защо банкерите са постъпили толкова безсърдечно с вас?

— Не съм мислил по този въпрос!

— О, господин Полен! Не си струва да се измъчвате с мисли. Четохте ли уводната статия в днешния брой на вашия вестник.

— Имам за принцип, господин Канотие, да чета пресата след закуска!

— Лош навик, господин Полен, лош навик!

Клод се сконфузи малко, но нали си беше дал дума да се държи достойно, като водач на голяма партия, прокашля се и рече:

— Какво пък чак толкова страшно има в тази статия, та са се разлютили господа банкерите?

— Бих ви обяснил на драго сърце, приятелю, но моите минути са твърде скъпи, за да си позволя подобен лукс. Все пак като ваш доброжелател ще ви кажа следното: свикайте още утре пленум и изхвърлете от партията тоя опасен фантазьор и безумец Хораций Йожен!

— Вие искате да разцепим партията? — стъписа се Клод.

— Аз нищо не искам, уважаеми господин Полен! Впрочем искам да ви пожелая добър апетит! — И той затвори телефона.

„То с апетита се свърши!“ — помисли унило Клод и седна на предишното си място. Залъкът, с който беше отопил портокаловия конфитюр, остана непокътнат в стъклената паничка.

 

 

Клод Полен пристигна в клуба на партията с един стар форд-купе от петдесетте години, който караше сам. Кабинетът му беше натъпкан с шкафове, с масички, затрупани с вестници, с етажерки, тук имаше две кресла на колелца, с ресни, виенски стил от времето на Франц Йосиф. По стените, боядисани с резедава боя преди половин век, висяха портретите на Маркс и Кауцки, на основателя на Силветийската социалистическа партия, календари стари и нови, снимки единични и групови. Вътре миришеше на стари книги, на стари мебели и на евтин тютюн — когато биваше силно развълнуван, Клод си позволяваше да изпуши по някоя и друга цигара. Цигарите не носеше със себе си — за да не го изкушават и да не се изкушава сам да черпи приятелите си. Държеше ги в централното чекмедже на бюрото си, а бюрото според размерите и формата си силно и някак си странно чуждееше на обстановката, която го окръжаваше. Това бюро представляваше нежна писалищна маса, предназначена за домашен кабинет, изработена по подобие на някогашните мебели стил „рококо“. Беше лакирана в златист цвят, имаше нежни къдрави крачка, преградка отпред, наподобяваща дантела, и две миниатюрни чекмедженца от двете си страни. Побелелият разсилен разказваше, че някога си Клод бил купил това бюро със собствени пари. На тия приказки никой не даваше ухо, защото всички знаеха, че Клод никога не би разходвал средства за вещи, които наподобяваха лукс. Все пак тази маса, имитация „рококо“, беше закупена от някого и отнякъде си, но в инвентарната книга на завеждащия домакинския отдел липсваха каквито и да било данни по този въпрос.

Той нареди на секретарката си да не пуща никого при него, запали цигара и с чувството на пътник, който бърза за летището, защото има броени минути до излитането на самолета — не сваляйки цигарата от устата си, — зачете уводната статия на в. „Народ“. Тя беше написана от Хораций Йожен.

Хораций Йожен беше лидерът на „левичарите“ социалисти. Но макар да съществуваше „ляво“ крило, партията още не беше се разцепила на „леви“ и „десни“. Имаше споразумение между „десни“ и „леви“ да вървят под едно общо знаме, докато Конгресът реши кой да поведе партията в предстоящите избори — досегашният й лидер Клод Полен или Хораций Йожен, водачът на „левите“. Беше подписано „джентълменско“ споразумение официозът на партията, в. „Народ“, да печати статии и от единия, и от другия кандидат. Една седмица преди изборите Конгресът щеше да реши кого да издигне за лидер. При изборен успех тоя човек щеше да състави бъдещото правителство на Силвеция.

Клод Полен, като изхождаше от богатия си дългогодишен политически опит, беше решил да започне офанзивата си от средата на месеца, като генералните, смазващите боеве виждаше в последните два-три броя преди конгреса. Но ето че Хораций Йожен го беше изпреварил и календарно, и тактически. Той започваше офанзивата си 15 дена по-рано и още в първия брой хвърляше на полесражението всичките си сили, търсеше пълен разгром на противника си, като сипеше огън и жупел по неговите основни идейни и политически позиции.

Най-напред той излагаше накратко „веруюто“ си. Той заявяваше, че е против насилието, барикадите, пролетарската диктатура и на всякакъв съюз с комунистите. Отричаше капитализма, но правеше изрична бележка, че някои негови „добри“ страни трябвало да се запазят в бъдещото социалистическо общество. Той твърдо декларираше, че е за реформистки средства в борбата си за социализъм, но за радикални реформистки средства, които за един сравнително кратък период да обезсилят капитализма и органически да подготвят естественото му заменяне с един демократичен социалистически порядък.

Тези пасажи Клод Полен прочете донякъде спокойно, само челото му се навлажни от студена пот. Но по-нататък „нещата“ така се нажежаваха, че когато завърши четенето на статията, ризата му беше станала мокра и по раменете му, и по гърба.

По-нататък Хораций Йожен гръмогласно обявяваше досегашния курс на партията като примиренчески спрямо буржоазните правителства, а реформаторските й принципи за превърнати в пълзящ реформизъм. Човекът, който провеждаше примиренческата политика и превръщаше реформаторските принципи на партията в „миниреформизъм“, беше сегашният й лидер Клод Полен.

Клод Полен не се бореше за сключването на достойни за работниците трудови договори, за провеждането на социални програми, които да сложат край на мизерията и да осигурят работни места на стотиците хиляди безработни. Клод Полен нито веднъж не беше дръзнал да поиска глобална реформа в данъчното облагане; милионерите плащаха нищожни данъци, а данъчните органи свличаха ризата от гърба на бедняците. Клод Полен не беше се опитал нито веднъж да прокара през Народното събрание закон за ограничаване на свръхпечалбите на големите акционерни дружества и монополите, а винаги се беше примирявал с нищожните надници и заплати на трудещите се, отдавна слезли вече под чертата на екзистенц-минимума.

„Програмата на Социалистическата партия предвиждаше постепенно национализиране на най-крупните банки и промишлени предприятия, на железниците и корабоплаването, на търговията с лекарства и детски храни. Колко пъти Клод Полен беше вдигал партията на крак за осъществяването на тази програма, колко пъти беше внасял в Народното събрание законопроекти поне за частичното й приемане? Клод Полен нито беше вдигал партията на крак, нито беше внасял каквито и да било законопроекти. През цялото свое лидерство той беше смирено прекланял глава пред партиите на богаташите. Дори в случаите, когато партиите на богаташите бяха изправяни пред криза, той им беше протягал ръка за помощ…“

Клод Полен пушеше цигара след цигара, като ги палеше една от друга и продължаваше да чете:

„Какво възнамеряваше да направи Хораций Йожен, ако поемеше ръководството на партията в ръцете си?

Първо. Да застави господарите на предприятията да сключат трудови договори с работниците; да повиши минималните надници и заплати.

Второ. Да повиши изкупните цени на земеделските продукти.

Трето. Да повиши пропорционално от два пъти до пет пъти данъка върху годишните доходи, по-високи от 100 000 франка.

Четвърто. Да създаде социални програми за подпомагане на бедните.

Пето. Постепенно, в срок от пет до десет години, да национализира най-едрите капиталистически предприятия-“акули" в Силвеция: „Силветийски кредит“, „Силветийски петрол“, „Фрут къмпани“, „Силветийска стомана“…

Шесто. Да проведе референдум за оставането или за излизането на Силвеция от Атлантическия съюз.

Седмо. Да проведе референдум за оставането или премахването на евроракетите от силветийска земя.

Осмо. Народното събрание да контролира дейността на секретните служби…"

Клод Полен захвърли вестника или по-точно — остави вестника да падне от ръцете му. Той повдигна слушалката на вътрешния си телефон и попита секретаря си:

— Господин Люне, имате ли сведения дали вече не са започнали да конфискуват в. „Народ“?… Нямате? Благодаря.

После набра номера на главния организационен секретар, Серж Дюмон.

— Серж — започна той със строг глас, като примигваше от дима на цигарата си, — четохте ли днешната уводна статия в нашия вестник? Чели сте я! А защо не ме уведомихте веднага? Как за какво да ме уведомите?… И още питате? Серж!

Оттатък Серж отговори невъзмутимо:

— Господин Полен, ние поехме задължението да не се месим в тяхната вестникарска пропаганда!

— Ти наричаш това „вестникарска пропаганда“! Господи! Ами знаеш ли, другарю Серж, че заради тази статия… Впрочем я повикайте другаря Морис Леконт и елате двамата при мен!

Той изплю фаса на цигарата си направо в пепелницата, избърса с длан насълзените си очи, въздъхна дълбоко и поклати заканително глава по посока на отворения прозорец. Оттам нахлуваше шумотевица, слънце и стипчива миризма от изгорели газове. По улицата се плъзгаха, като свистяха шипящо с гумите си, безброй коли.

Когато Дюмон и Леконт дойдоха при него, той попита Леконт:

— Уведомихте ли господин Дюмон за решението на Банковия консорциум да ни бъдат спрени всякакви кредити?

— Аз не зная дали непременно Банковият консорциум е взел това решение, но от днешна дата нито една банка в Силвеция не ни отпуща кредит дори за грош!

— Всичките банки в Силвеция имат един господар! — каза Клод. — Това е Банковият консорциум. Трябва да ви кажа, че Марсел Канотие лично ми се обади тази заран!

— Ужасно! — прошепна тихо Леконт.

— Лошо известие! — повдигна рамене Дюмон. — Само за нуждите на изборната агитация на мен ще ми са необходими най-малко десет милиона!

— Десет хиляди не мога да ти дам!

— Ето, виждате ли! — каза с горчиво-тържествени нотки в гласа си Клод. — Когато преди една година аз предложих да изключим от партията тоя фанатичен комунист, лицемерно прикрил се под името на една честна фамилия, само десетина души от пленума ме подкрепиха, останалите или се обявиха против, или се въздържаха.

— Той има в пленума съмишленици! — каза Леконт.

— Той има в партията най-малко петдесет хиляди души свои хора! — разпери ръце Дюмон. — Това можеше да доведе до разцепление, другарю Полен!

— Поне щяхме да бъдем партия чиста, истинска, а не един конгломерат, какъвто сме сега!

— Все още истинските социалисти са болшинство! — каза тихо Леконт.

— Но това болшинство ще бъде хванато за гушата от олигархите! — тропна с крак Полен. — Помислете само! Кое крупно предприятие, коя голяма банка не е свързана било пряко, било чрез друга държава с американски банки и предприятия! Да вдигнеш ръка на НАТО или на ракетите е все едно да бръкнеш с две ръце в касите им! Ами вътрешната политика? Коя олигархия ще търпи да бъде заплашвана с национализации, с петорно увеличение на данъците, със социални програми! И, моля ви се, за секретните служби… То бива, бива, ама чак толкоз… Че военните да не са паднали от небето?… Чудя се, дето не са още изпратили една рота да помете редакцията ни до шушка! Тъй ами! — Той погледна Дюмон и по лицето му легна сянка. — „Вътрешнопартийно споразумение“ — казвате вие. Е, добре! Но когато това „споразумение“ ни води към открита конфронтация с олигархите, към блокиране на кредитите ни и следователно — към изборна катастрофа, трябва ли да го спазваме? Задължения се поемат спрямо разумни люде, а не спрямо луди глави! Оказва се, за съжаление, че водачът на нашите „леви“ не е само луд, но опасно луд!

— От сто и двадесет хиляди членове на партията петдесет хиляди не мислят така! — каза мрачно Серж Дюмон.

— За съжаление! — въздъхна Клод. — Тъжно ми е да призная, но във вашите думи има истина. Все повече стават хората в нашата партия, които дават ухо на крайно радикални идеи. Това са нетърпеливците, тия, дето искат да надбягат времето, дето не вярват или не се доверяват на естествения развой на нещата… Комунистите заблуждават лековерните, че са в състояние да съкратят законите на духовната еволюция и на политическата еволюция, и затова техните идеи и лозунги подмамват мнозина от нашите… Дюмон, да не би и вие да сте направили вътре в себе си крачка „наляво“?

— Аз съм организационен секретар на Социалистическата партия, която засега е все още единна! — каза Дюмон.

— А на нас не ни трябва единство, което тласка партията към пропастта! — изгледа го почти враждебно Клод.

— Серж — каза Морис Леконт, — каква изборна борба ще водим ние без средства? Ако продадем всичките си сто магазина с всичката стока в тях, пак няма да съберем твоите десет милиона! А нашия вестник, нашите клубове, нашия организационен апарат, издателството ни — кой ще ги издържа?

Серж Дюмон повдигна рамене.

И тримата помълчаха някое време, после Клод Полен запали нова цигара, пое дълбоко от дима, което съвсем рядко правеше, плъзна пръст по настолния си календар и сухо попита:

— Ние тримата, като оперативно бюро на централното ръководство — кога най-късно можем да свикаме пленум на централното ръководство?… След три дни?

— Достатъчни са! — кимна Леконт.

— За какво ще свикваме пленум? — попита Дюмон.

— За да се разграничим от Хораций Йожен — каза с почти злобливи нотки в гласа си Клод Полен.