Андрей Гуляшки
Краят на Лалелия ^[0] (16)

Глава XIV
Писани и неписани записки

1.

О-в Жобер

15 ноември

Гръм и мълнии! Ще заредя двете си ловни винчестерки, ще изляза по коридорите и ще направя чудо! Ще стрелям и ще бия, ще бия и ще стрелям, докато на земята се възцари мир. О, господи! Докога ще бъда мъченик в собственото си царство? На всяка крачка, във всеки кафез — по две дузини кресливи до умопобъркване папагали. И всички пищят, като да е настанало второ пришествие, а зърнат ли ме, дяволите да ги вземат! Зърнат ли ме — до един изпадат в такава адска еуфория, че дори аз, с двете си заредени винчестерки в ръце и със самочувствието си на цар, който може да направи каквото си поиска и му дойде наум — дори аз се стъписвам и усещам, че главата ми започва да се върти. И се чувствувам — за велик мой срам, като чужд човек, попаднал в небрано лозе…

Ах, Мириам, Мириам! Дано на оня свят тия дребни пернати чудовища да кълват грешната ти душа до края на безкрайните векове, както чух веднъж да казва преподобният епископ Доминик. „До края на безкрайните векове!“ Това съвсем не звучи лошо, дявол да го вземе!

През лятото тия идиотски кафези висяха по балконите и верандите и от моя страна не беше кой знае какво, пробуждайки се, да им тегля по един сачмен залп. Бам! Бам! За добро утро и за отмъщение, дето ме будеха от сладък сън. Пък и бумкането на пушките ми дохождаше на място. Но сега по коридорите и из разните кътове и кьошкове, нацвъкани от Елизабет със статуетки и картини, туй е малко неудобно, ще изхвърчат сачми през кафезите и ще отчупят на някое богче я носа, я някоя друга подробност, или ще надупчат картините, които само един бог знае какво представляват, но все едно, Елизабет много ще се сърди, тя има високо мнение за тяхната художествена стойност. Че тия размазнѝ имат висока цена, това ми е добре известно, но че са една глупост, пука ми жилетката, с удоволствие бих си казал мнението пред целия свят. Тъй или иначе, пречат ми тия богчета и цветни цапаници, иначе отдавна да съм видял сметката на Мириамините изчадия! Гневът остава да бушува неудовлетворен в гърдите ми. Събудиха ме мръсните му твари по никое време, още не се е разсъмнало както трябва, а ме вдигнаха на крак! И последният тип да попиташ, и той ще ти каже, че подобен живот отива повече за един събирач на курешки в зоологическата градина, но не и за краля на петрола, за собственика на Жобер.

Ври и клокочи в гърдите ми, дявол да го вземе! Откачам от закачалката вълчата си шуба, обличам я, както съм по пижама, и тръгвам за моето стрелбище да търся утеха. Там ще стрелям с берети и колтове, докато наситя поне от малко неудовлетворената си жажда за мъст. Проклетите му вресливци, как не можа чума да ги тръшне!

Ох, ако в жилите ми не течеше старата и благородна кръв на келти — по майчина линия — и на вандали — по бащина, аз отдавна да водя подобаващия ми се царски живот в собствения си дом… Не като удуша Мириам, разбира се, това няма да е кавалерско, още повече, мътните да я вземат, тя ми е спомен от ония години, когато газех из мочурищата да търся твърда земя, и нейната зестра, защо да сърдя бога, не отиде напразно, а ми помогна да стана човек. Ако не беше благородната ми кръв, за моята родова чест става дума, а не за шията на Мириам — аз щях да взема от някоя аптека кутийка подходяща отрова на прах и нощно време, в потайна доба, с помощта на пулверизатор щях да накарам тая перната паплач да вирне крачка. Но на потомъка на келти, на жреци, друиди и на храбри нормани не отива, ох, не му прилича да действува с коварен прашец. Такъв човек като мене стреля честно и почтено, с винчестерка или с едрокалибрен пистолет.

Слизам във външния хол, за да завия към подземното си стрелбище, и през джамлъците виждам гледка колкото красива, толкова и неприятна — снежна вихрушка се вие навън, трупа преспи, загребва сняг и засипва стъклата. Вятърът надува глас, пищи. И в писъците му се чува един грохот, като че ли скали се свличат по нанадолнище и едни други се блъскат със страшен трясък. В океана има буря, вълните здравата бият вълнолома и налитат на брега. Трябва веднага да проверя колко съда са на кея. Но най-напред душата ми трябва да глътне малко барут.

Две неща обичам най-много на тоя свят — разбира се, без да се брои Елизабет! — писалището си, с дузината пултове и диктофони отгоре, и моето сладко стрелбище. Като седна пред писалището си — чувствувам се като ездач, шампион на стипълчейз. Натискам червения пулт — на екрана насреща светват най-последните курсове на моите акции: Силветийски петрол, Нигер-Берклей-петрол, Трансатлантик-петрол-Берклей. Натискам синия пулт — хоп, изскачат цените на бушел суров петрол, на ОПЕК, на Колумбия, Венецуела, Либия, Алжир… Хайде, мой арабски жребец, танцувай между цените и събирай точки, шампионите от Далас няма да надминеш, но в първата десетка на първенците мястото ти е в кърпа вързано. Туй е то, моят златен стипълчейз! Седя си пред бюрото, подръпвам юздите тук, подръпвам там — и точките падат, няма къде да вървят. А акциите ми потриват ръце и си шепнат: какъв ездач, какъв ездач!

Бам, бам, бам! — туй е второто ми удоволствие. При всяко добро попадение светва червена лампичка. Светнат ли дванадесет червени лампи — душата ми е сита, достоен наследник съм на славни деди и прадеди. Повече не ми трябва. Епископ Доминик казва, че човек е длъжен умерено да живее и с малко да се задоволява. Бог ми е свидетел, че аз всякак се старая да се вслушвам в неговите съвети.

— Как е положението на кея? — питам по телефона моя отговорник по връзките ми със сушата.

— Лошо, ваше благородие. В океана вълнението е над девет бала, има виелица, видимостта е слаба. Вълните преливат вълнолома, „Хилда“ и „Елвира“ едва се удържат на котвите. Останалите съдове съм изпратил на сигурно в „Свети Павел“.

— Е, хубаво — викам, — зад вълнолома на „Свети Павел“ и едно сурово яйце може да се обзаложи на едно срещу сто, че ще оцелее и при буря от дванадесет бала!

И вместо да свие опашка и да млъкне, негодникът ме пита:

— В колко часа, ваше благородие, ще благоволите да излезете за гласуване, за да ви изпратя хеликоптер?

Кучият му син, аз пък бях забравил за туй гласуване!

Наредих му да проводи машината по „клубно“ време, тоест около обяд, когато се надявах да срещна в частния клуб при кафе „Роял“ моя сърдечен приятел, дъртата кобра Канотие.

Проклетата фъртуна ми развали плановете, кой дявол я изпрати тъкмо на днешния ден! Не ми беше до никакъв Канотие, ами щях да докарам с Хилда оная жаба Крист Дьоламаре и мошеника Леон Холдщейн, плюс някакъв субект от Международната банка за развитие на транспорта — за една партия покер и за кратък разговор между четири очи: как да изцедим малко кръв от силветийския ТИР. Тия вагабонти от силветийския ТИР са започнали да мърморят нещо по адрес на моите цени, висока им изглеждала цената на моя петрол. Те ли, пладнешките обирджии, ще протестират срещу мен? Ще видят те едни звезди посред бял ден. Един такъв ритник по опашката ще получат, че ще им държи влага и на оня свят. Камшик за такива, камшик! Шибни ги по курса на акциите им и мръсниците ще клекнат в краката ти. Туй е закон на естеството и който не го спазва, самото естество му изяжда главата.

Дяволите да ги вземат тия избори! Дотам я докарахме, та разни социалистчета ни заплашват с национализации! С какво право, копелатии такива! Да не ви карам насила да ми купувате бензина? Като нямате сметка, ходете пеш, както са ходили дедите ви, не търсете автомобили! Оскъпявал съм бил производството! Че кой ви кара да си правите костюми от фабричен плат? Ходете, дявол да ви вземе, в костюми от шаяк, нека жените ви питат бабите си как се произвежда, нищо пари не струва туй производство! Скъпо ви струвало електричеството? Че кой ви пречи да си светите с газени лампи, вашите баби да не са плели чорапите си на луминесцентно осветление?

Никого не карам насила да ми купува петрола, идиоти! Комуто стиска — да купува, комуто не стиска — той да си троши главата, както знае, негова си работа.

Плачете вие за пръчка, подушвам, че натам вървят работите.

Ама де да видим!

А сега пак ще сляза в стрелбището, защото, като се поразмислих, и ръцете ме засърбяха.

— О-хо! Кого виждам? Моята малка принцеса!… За къде си толкова подранила, Елизабет? Навън се сипе сняг, виелица вие!

— Ти забравяш, татко, трябва да гласуваме днес. Ние сме заедно, в една секция. Колкото по-рано пуснем бюлетините си, толкова по-добре!

— Я гледай, я гледай!… На очите си ли да не вярвам, или на ушите си? Откога моята принцеса толкова се политизира? По-рано не искаше дума да чуе за политика, камо ли за избори!

— Остарявам, татко! Съзрявам! Интересът към политиката дохожда с годините!

— Какво говориш, скъпа! Ти си в разцвета на младостта си!

— Доколкото си спомням, татко, нашата секция е на площад „Република“.

— Не се безпокой, дъще. Аз ще те заведа. Заедно ще гласуваме!

— Каква хубост е навън, татко! И как вие вятърът… Разбира се, че заедно ще гласуваме, но в тайната стаичка ще влизаме поотделно, аз прочетох снощи правилника!

— Това е било излишен подвиг от твоя страна, мила! Сам щях за една минутка всичко да ти обясня!

— Зная, татко! Ти имаш голям опит. Мама няма ли да дойде?

— Майка ти ще тръгне по-скоро на презокеанско пътешествие, отколкото за изборната секция на площад „Република“. Зад океана има една страна, Амазония, където се въдят тия нейни пернати пискуни.

— В колко часа ще отлетим, татко?

— Щом кацне вертолетът, ще отлетим. Ти за коя партия ще гласуваш, дъще?

— За Либералната партия. Аз съм била винаги за партията на либералите, защото съм привърженица на либералните идеи в политиката.

— Идеи, казваш? Хе, хе!… Идеи има само партията на червения терорист Дюбуа. Всички други са дренки от един дол.

— Дори социалистите на Хораций Йожен?

— Хораций Йожен е един книжен тигър. На такъв флоберова пушка да покажеш, той ще се стресне, ще си забрави името.

— Хм… Кой знае, татко, кой знае!

— Няма „кой знае!“. Аз знам!

— Е, ти започваш да се сърдиш, татко. Довиждане до вертолета!

Накъде е тръгнал тоя свят, дявол да го вземе! Дъщеря ми има един милион на личен влог в Женева, а бръщолеви за либерални идеи! Тия идеи ще обърнат всичко с главата надоле! Всеки дрънка за идеи. Аз нямах идеи, пък станах човек! Не е ли настъпил часът една силна ръка да опъне юздите на властта и тъй да ревне на тоя разгащен народ, че Ида да се размърда и да потрепере на мястото си: „Стоп! Вашата мамка, стоп!“

2.

По тетрадките на Хораций Йожен

Бях се зарекъл да не водя повече никакви записки.

Навика да водя записки придобих като преподавател в университета. Предварително правех резюмета на лекциите си, извличах главното, търсех ударенията, дори си записвах някоя и друга фраза, която ми дохождаше наум и ми се виждаше по-оригинална.

Отбелязвах оценката, която сам си присъждах за лекцията, и записвах ония мисли, които бяха се втурнали изневиделица в предварителния ми план. После захванах да прибавям към записките си и разни „паметни бележки“ за някои по-особени неща, които ми се случваха навън от аудиториите. В Атинския клуб например така придобих навика да си водя записки от време на време.

А през студентските години, най-вече началните няколко курса, обагрени със силни вълнения романтични мечти и „проклети“ въпроси, бях започнал да си водя дневник, държех го на скришно място, макар родителите ми по принцип да не се ровеха в моите книжа. След покрусата от люневилските събития аз го захвърлих сред другите си десетки бележници и досега съм го изравял само на няколко пъти. Защо го запокитих в архивата си? Дълго време избягвах да си задавам този въпрос. Малко ли хора гледат да не минават по някои улици, да извръщат глава от някои витрини, да не подават любезно ръка на едни или други свои познати, които всъщност са техни доброжелатели, или най-малко, не са им причинявали нищо лошо. Биват такива случаи, аз бих казал дори, че в живота ги има премного. Но всеки си има свои специални основания и аз си мисля, че едва ли има два, които да са изкласили на един и същ стрък.

Ще си призная — по едно време почувствувах дневника си като следователска камера. Насреща ми стои невидим следовател и ми задава неудобни въпроси, които самият аз обикновено избягвам. Било защото не съм готов с отговора, или поради причини от егоистичен порядък не искам сам да си слагам капани, от които сетне ще се измъквам с изподрана душа. Някое време след като се запознах с Елизабет, прочетох каквото бях написал за нашата първа среща, сравних написаното със следващия материал, посветен на партийния ни пленум, и останах с впечатление, че тия два материала са преживени от човек с неуравновесено самочувствие. Това откритие ме огорчи и аз захвърлих за дълго дневника.

Няма да го изровя из книжата си и днес, нека да почива. Но днес не е каква и да е дата от календара по отношение на моя живот, разбира се. Днес е ден преломен, ден съдбовен: първата ми крачка оттук нататък ще е или към върхове, извисяващи се в слънчевия простор, или към мрачини, където се лутат сенките на всички неуспели политически мечтатели на тоя свят. Но не проявявам ли дързост, като сам се нареждам сред мечтателите?

Задавам си тоя въпрос и ужасно се стряскам; преди да съм повдигнал молива си от хартията — като от преизподнята изскача не друг, а, боже мой, човекът, който най-малко е навестявал въображението ми и за когото най-малко съм мислил и най-рядко съм се сещал: Трамзен! Анархосиндикалистът Трамзен, моят зловещ съученик от гимназиалните години.

Римляните са казвали „De nihilo, nihil“! Разбира се, нищото не ражда нищо. Сега си спомням неговата „честитка“ в деня, когато на партийния конгрес ме избраха за лидер. Каква честитка беше това! Думите му прозвучаха ясно по телефона, но от слушалката като че ли ме лъхна гробовен мраз:

Хораций, поздравявам те с първата ти крачка към Нищото! Бъди здрав!

Личеше си, че той имаше в ума си думата „нищо“ с главно „н“.

Тогава бях в повишено настроение, рекох си „глупости!“ и начаса забравих всичките трамзеновци в света. Но думите му, изглежда, бяха потънали в подсъзнанието ми и сега бяха се превъплътили по някакъв магически начин „на живо“, а мефистофелският му образ ехидно се подсмиваше насреща ми:

„Мечтател, любезни мой друже, е всеки човек, надарен с нормален ум и непокварена душа. Има безброй мечтатели. Е, и какво? Във водата дупка! Човечеството продължава да живее оковано във вериги, а твоите мечти за по-съвършен свят са едни книжни брътвежи. Фалшива е представата ти за мечтателя и прекалено идеално мнение имаш за себе си, като се пишеш сред мечтателите! Истинският мечтател не припява за реформи, па макар и радикални, а зове за бунт! Той не носи под наметката си миролюбие за господарите, а зареден пищов! Твоят мирен радикализъм ще доведе до съвършенство тогава, когато налъмите в банята ти напъпят и разцъфтят!“

Точно тъй, точно тъй, тия високопарни и груби думи бях слушал от него още в ония години, гимназиалните, когато водехме словесни битки от трибуните на нашите философски и исторически кръжоци! Като помислих за себе си и дали имам качества на истински мечтател, сякаш от дъното на морето изплуваха Трамзеновите думи… А в тях — нищо ново, бунтарство, риторика.

Захвърлих молива, отидох до прозореца и широко го разтворих. Сутрешната дрезгавина ме посрещна с мраз, лют вятър и сняг. Зимата беше долетяла ненадейно, сурова и властна, агресивна като северна хубавица. Побиха ме тръпки, затворих прозореца и отново се върнах на мястото си.

Не, естествено! Сега повече от всякога душата ми е чужда за Трамзеновите думи. Душата ми е затворена за всичко, което носи насилие, бунтове, диктатури. Но и да искам, не бих могъл да я разтворя! Аз съм син на фамилия, която по традиция е социалистическа цял един век! Аз съм раснал в обстановка, където силните напрежения не са довеждали до земетръси. Вярно е, че майка ми беше нещастна, но нейното нещастие беше тихо. Истина е, че чичо ми се самоуби, но неговият трагичен случай се обяснява с изтърканата и свръхбанална формула „Cherchez la famme“. Своеобразна истина е, че аз не разлюбих Ирен заради нейния фанатичен комунизъм. Дълбоко, дълбоко в себе си аз още я обичам и навярно ще я обичам до края на живота си.

Аз ненавиждам фамилията Берклей, както повечето силветийци, но отидох в Жобер да лекувам черните рози, когато те се разболяха.

Трамзен ме клевети, като ми приписва черти на нарцисизъм. Боже мой, та аз ли не виждам недостатъците си? И не ги ли съзнавам? Ето че се увлякох в Елизабет, а това увлечение е абсурдно спрямо моите идеи… Но съм чист пред съвестта си, защото не допуснах досега никакъв компромис. Никакъв!

Има само едно тъмно петно в тази работа и аз отлично зная, че то излага човешкото ми достойнство. Аз крия от обществеността увлечението си, както най-долен крадец крие задигната скъпоценна вещ. Крия чувствата си заради политическия си престиж. Това, разбира се, е недостойно.

Моят политически престиж! О, не бързай, Трамзен, да ме обявяваш за кариерист и егоист! Ако не беше политическият ми престиж свързан толкова тясно, толкова органически с мечтата ми за Лалелия, аз досега да съм скъсал с него не един път, а сто пъти!

Лалелия!

Тоя свят на красотата. Не за себе си искам да го завоювам, а за хората, на тях да е добре.

А да завоювам Лалелия, трябва в очите на обикновените хора да съм чист човек, да ми вярват и да ме поддържат, да вървят подире ми докрай.

А народните маси не вървят подир човек, лишен от политически престиж!

Така стоят работите по тоя въпрос с Елизабет.

 

 

Но каквото е било, било е до тоя календарен ден. Затова казвам, че той е за мен съдбовен, преломен въпреки ненавистта, която изпитвам към големите думи. Спечеля или загубя, все едно, аз ще вдигна завесата над увлечението си, ще престана да се крия като подлец. Ако спечеля, народът ще каже — „нищо, това увлечение не му е попречило да бъде верен на идеалите си. Човешки слабости!“ Народът умее да вижда и да преценява главното, той е великодушен към слабостите на своите герои и водачи. Ако пък загубя — има ли значение какво ще каже! За човек, който е слязъл от сцената, всички стойности са обезценяват, пък и той самият престава от само себе си да бъде обект на каквото и да било внимание — всеобщо или частично. Отива в архивите с входящ номер, като, хиляди други преди него, без надежда да получи някога изходящ…

Но хайде, край! Развиделява вече, ранното утро се прецежда през заснежения прозорец като през няколко чифта тюлени завеси. Странно, имам чувството, че вятърът вие с недобър глас. Сякаш параходна сирена надава тревога, моли за помощ… Ако всички викове за помощ се съберат в един вик, какво ли ще се получи? Апокалипсис, щорм от 12 бала по 12. Раздира се небето и през буреносната чернилка на облаците светва, нарисувано с кървав темпер, лицето на Йехова: „Молете се, грешници, имате пет минути за покаяние!“

За какво да се покая?

Ах, добре, че ми дойде наум! За оня скъпоценен миг, разбира се, който толкова жалко проиграх — Елизабет ми предложи да я целуна тогава, при първата ни среща на Жобер, а аз се смутих…

Навън сипе, навява, площад „Република“ е пред очите ми, целият е побелял.

 

 

Избирам от гардероба най-хубавия си празничен костюм, с него ходя на големи премиери и концерти, в края на краищата днешният ден е изключителен, зная, че никога няма да се повтори. Той е ден преломен и съдбовен. Преломен ще е, ако тръгна за Лалелия, съдбовен ще е, ако бъда принуден да свърна по обратната страна — натам води тежкият път на неуспелите мечтатели. За страната на сенките.

Смущава ме само едно обстоятелство: не мога да си намеря зимните боти. Кой знае къде съм ги оставил, а може би изобщо нямам обувки за сняг. И едната вероятност, и другата са еднакво неприятни. Около изборната секция ще ме чакат фоторепортьори, от радиото, от телевизията, десетки журналисти. Как ще се явя пред целия този задъхващ се от любопитство свят с „половинки“ на краката си?

Но се примирявам бързо, този ден е празничен, дребните неприятности трябва да се отминават с леко сърце.

Ето ме на площада. Той е постлан с гигантски бял килим, а от небето като че ли не се сипят снежинки, а бели карамфили.

— О, здравейте!

— Здравейте!

— Здравейте!

Заболява ме ръка да повдигам шапка, толкова много са хората, които ми се усмихват и ми махат за поздрав. Но какво е това?

Пред изборното бюро спира лимузина и тя е бяла като снега, като всичко наоколо, като целия свят. От нея слиза Елизабет, в ослепително бяло палто, на главата си има също такова ослепително бяло калпаче. „Дали не е от сребриста северна лисица?“ — мисля си.

Покланям се леко на Елизабет. Тя едва-едва ми се усмихва. Щракат фотоапарати, бръмчат телевизионни камери. Тълпа журналисти се втурват към нас, но в тоя миг вратите на бюрото някак сами се разтварят, и двете крила наведнъж, и ние влизаме като булчинска двойка в малката зала за гласуване.

Първа гласува Елизабет. Тя избягва очите ми, когато влиза в тайната стаичка. После гласувам аз. А след това взаимно си стискаме ръцете и тя ми пожелава успех. Сдържана е, защото толкова много хора ни зяпат, щракат фотоапарати, бръмчат камери.

Колко е чудно! Странна веселост препуска по жилите ми, сякаш съм изпил няколко едри глътки от кралския коняк. И хващам Елизабет под ръка и пак заедно излизаме през изведнъж разтворилите се отпреде ни врати.

„Сега — мисля си — е вече безсмислено да играем повече на криеница! Никой от избирателите не може да се върне назад, за да си смени бюлетината, никой не може — разочарован ужасно, че ме вижда под ръка с щерката на Вълка — да гласува против мен!… О, роби на свещената простота! Вие ще видите, че въпреки тази жена аз ще ви бъда верен и ще ви водя по пътя за Лалелия до последния си дъх!“

А на Елизабет казвам:

„Хайде да се качим на твоята лимузина и да излезем на люневилското шосе. Аз зная едно място край него, откъдето се открива гледка чак до края на света!“

Не зная защо ми дойде наум люневилското шосе. Никакво място край него не знаех, откъдето може да се гледа чак до края на света. Но казах: „Люневилското шосе.“ Защо всичко в главата ми се върти все около тоя стар Люневил?

И подадох ръка на Елизабет, за да я заведа до лимузината. Но ръката ми увисна във въздуха, усетих я болезнено тежка, като да беше се превърнала в парче желязо. До мен нямаше никой. Нямаше никаква Елизабет. И от лимузината не беше останала следа.

 

 

Бях се унесъл в сън минута, две. Смехотворно беше да отдавам значение на сънища, но си казах: „Обикновено се случва обратното на онова, което човек е видял насън!“

По телефона се обади Робер Смит: Да сме обиколили с Клод Полен изборните секции.

Отговорих му:

— Не ми трябва никакъв Клод Полен! Ако ти се ходи по снега — чакай ме пред клуба след един час.

Като захванах да се стягам, открих, че наистина нямам боти. Един бог знае къде бях дянал старите! Може да съм ги дал на портиера.

И едно съмнение ме обхвана, че се случва сънищата и да се сбъдват понякога. Какви ли идиотски неща не стават на тоя свят!

15 ноември, следобед

Струва си да отбележа две неща, преди да изляза отново.

Пристигнахме с Робер Смит пред моята секция, на площад „Република“, малко след 11 ч. Имаше голяма навалица. Като ме видяха, от навалицата започнаха масово да ръкопляскат, а някои се провикнаха: „Ляво!… Ляво… Ляво!“ Това беше нашият лозунг, но те не биваше да го издигат тоя ден и тъкмо пред избирателната секция нарушаваха закона. Преди да прекрача прага на заличката за гласуване, един журналист от в. „Народ“ ме подръпна за ръкава и ми прошепна в ухото:

— Току-що пуснаха бюлетините си Жозеф Берклей и дъщеря му Елизабет!

Студена тръпка прониза раменете ми. Тия мои „половинки“ не бяха за ден като днешния, усещах краката си измръзнали. Просто ме боляха. Щях да запитам тоя приятел от в. „Народ“ какво палто носеше Елизабет, но съобразих навреме, че подобен въпрос щеше да изглежда крайно неуместен. Затова си замълчах.

Обядвахме с Робер на крак в едно бистро — по сандвич с бяло месо от пуйка, гарнирано с лютив сос. Не ни се ядеше. Лютивият сос не подействува на апетитите ни. Изведнъж се сетих за малко алкохол. Поисках арманяк, дадоха ни, бистрото беше извън района на секциите. Но сервитьорът се учуди: хората пиеха арманяк поне след два-три сандвича, с кафе. А ние пътьом, като забързани туристи.

О, той не подозираше. Ние бяхме туристи тоя ден, търсехме пътя за Лалелия. Не ни беше до никакви сандвичи.

Пред входната врата на моя небостъргач една чудна тойота, фантастичен модел между спортното и официалното, взе очите ми, сякаш ги изтръгна — тъмновишнев цвят, преобладава тъмното, но и червеното не беше предало душа.

Един млад човек, в кожена тужурка, сваля каскет, покланя ми се и ми подава картичка.

Ах, визитна картичка на Марсел Канотие!

„От сърце ви подарявам малката тойота, може да ви бъде полезна! До бъдещия голям парк с лалета ще има да биете доста път!“

Вадя от портфейла си своя картичка и записвам на гърба й:

„Сърдечно благодаря! Не ще пожаля труд, когато му дойде времето, да си взема сам каквото ми е необходимо!“

Поръчвам на шофьора да предаде тази картичка на господаря си и да си върви по живо, по здраво!

Очите ми тичат подир тъмновишневата тойота, тя не се търкаля, не се плъзга, а плава. Следят я очите ми, докато свива наляво. Сетне площадът изведнъж опустява.

3.

Клуб на ССП

Робер Смит

15 ноември 23,30 ч

От централната избирателна комисия току-що ми съобщиха окончателните резултати от днешното гласуване. Идущата неделя ще се прегласува отново в 7 секции поради допуснати нередности. И така от всичко 400 народни представители Социалистическата партия има 201, Народният демократичен съюз — 155, Либералната партия — 14, Радикалната — 18, „зелени“ — 5. Които и партии да вземат останалите 7 места, ние още сега имаме абсолютно мнозинство от 2 гласа.

Като притурим към тия 2 гласа 5-те от „зелените“ — обикновено те ни поддържат, — мнозинството ни се повдига на 7. А може и от партията на Дюбуа да падне нещо идущата неделя! Макар и да сме като куче и котка, в случай на беда Дюбуа няма да ни изостави!

Опасност ни заплашва от самите нас. Ние, социалистите, не сме единни. От 201 души — 60 са наши, 50 са на Клод Полен, останалите 91 — при критични положения ще се люшкат ту наляво, ту надясно и когато се люшнат надясно — Хораций Йожен ще отиде под леда.

Радвам се, а сърцето ми е свито — под нашата победа има бомба със закъснител. Детонаторът се намира в нашия Централен комитет. А в Централния комитет „левите“ имат мнозинство само с… трима души!… Бог да ни е на помощ! Ако бог държи страната на „левите“, разбира се.

Сега трябва да занеса тия цифри на Хораций, който ме чака в кабинета си. Улиците около клуба са задръстени от народ. Хораций Йожен, новият министър-председател, ще произнесе реч!

4.

Хораций Йожен

16 ноември, след полунощ

Научих за нашия триумфален успех четвърт час преди моят пръв помощник да ми донесе цифрите си. Втурна се Соня в кабинета ми с възторжения си вик: „Двеста и един!“ — и полетя да се хвърли в обятията ми, както бях се изправил, но насред стаята се спря, сякаш дръпната от невидими въжета. Ячки ще да са били тия въжета, защото нейният устрем беше много силен. Тя просто се олюля и някоя и друга секунда остана с протегнати ръце. После се разрева без всякаква причина и не зная как щеше да свърши всичко това, ако не бяха Серж Дюмон и Леконт, които нахълтаха подире й едновременно и заедно и дори малко се затиснаха на вратата. След това те я оттласнаха в насрещния на масата ми ъгъл, където винаги се намираше един резервен стол, от виенските, с извити облегалки и ръкохватки и с плетено дъно. Някаква инерционна сила я натисна и залепи на виенския стол и някоя и друга минута тя изчезна от погледа ми. А Серж Дюмон и Леконт през това време друсаха ръцете ми и се надпреварваха да ми честитят „нечутия“ успех. Виждах само блесналите им очи и зъби, а думите им толкова се засичаха едни други, че се получаваше една словесна мешавица, сред която разпознах едва-едва думата „нечут“.

После заприиждаха други от сътрудниците, взеха да се промъкват и от улицата и в кабинета ми почти не остана въздух за дишане и самият аз се намерих притиснат в ъгъла зад масата си. Тогава чух гласа на Соня, повелителен до невероятност и въпреки това добър: „Моля, напуснете веднага кабинета!“ Последна излезе тя и аз не успях да я задържа и да й кажа една дума за благодарност, защото в същия миг, когато тя се измъкваше, в стаята влезе най-после моят пръв помощник. Той затвори вратата, превъртя ключа и остави на бюрото пред мен сметката, която беше направил за съотношението на силите в бъдещия парламент.

Тоя мой уж най-близък човек нито ме прегърна, ни ми подаде ръка, за да ми честити успеха. Все пак, все пак за пръв път в почти вековния си живот Социалистическата партия печелеше абсолютно мнозинство! Той остави своята сметка отпреде ми и почука с кокалчето на показалеца си върху цифрата 91.

— Това е тъмна яма — рече той, — от която не знаеш кога ще бликне мед и кога — отрова!

„Ех, Робер, суха душице! — помислих си. — Сега ли намери!“

— Ще имаме време да огледаме подробностите! — рекох аз. — Най-важното е, че печелим. Не си ли съгласен?

Той кимна в знак на съгласие, но не рече нищо. Не пророни дума за победата ни, но ме посъветва доста настойчиво:

— Сега, като излезеш навън да кажеш на хората няколко думи, много те моля — бъди по-сдържан! Няма смисъл още в самото начало да палиш фитили на взривове!

— Аз ги подпалих фитилите още на конгреса! — рекох аз. — Тогава, ако си спомняш, обещах големи огньове. — Помълчах и го погледнах право в очите: — Който се бои от огньове, да не върви с мен. Да си стои на сянка при чичо Клод!

Той не се смути ни най-малко от моя поглед, а ми направи път да мина пред него.

Излязох на балкона и в същата секунда отгоре ми се стовариха водопади светлина. Лижеха ме ослепителни езици, а нощта беше леденостудена. Под мен закипя, заклокочи човешко море.

Произнесох най-кратката реч, каквато някой държавник е произнасял след триумфален успех. Честитих на народа победата му над олигархията и се заклех, че ще му служа честно и с всичките си сили.

 

 

Няколко минути след като се прибрах, по телефона ми се обади Шарл Дюбуа:

— Наблизо съм. След десетина минути ще бъда при теб.

— Не може ли утре? — опитах да се измъкна.

— Вчера беше рано, а утре ще бъде късно! — перефразира Шарл прочутото изречение.

— Добре! — рекох. — Но съм капнал от умора!

— Днешната ти умора е позлатена със слава. Не си за жалене! — каза шеговито ли, саркастично ли Шарл.

Той наистина пристигна след десет минути. Беше поотслабнал, бръчките по широкото му чело бяха се вдълбали, кожата по скулите му беше се опънала, а бузите му бяха хлътнали. Направиха ми впечатление очите му — мрачните им светлинки като че ли бяха се сгъстили. И предишната добродушно-надменна насмешливост, която се таеше в трапчинките около тънките му устни, и тя сякаш беше загубила от добродушието си, станала беше по-хаплива.

И така, беше ми дошъл на гости човекът, когото олигархите мразеха като смъртта си. Водачът на пролетариата, който славеше барикадите като добро средство в битката за властта, а диктатурата — като абсолютно необходима за нейното запазване, сега зиморничаво крачеше около електрическата ми печка, триеше една о друга изстиналите си ръце, потръпваше с рамене, но не изглеждаше, о, съвсем не изглеждаше омекнал. Напротив! Вътрешно той като че ли беше станал по-нападателен и зъл.

— Личи си, че там не са ти давали много питателна храна! — рекох аз.

— Храната беше добра! — каза Шарл.

Той се усмихна снизходително, навярно по мой адрес. Какво разбирах аз от полицейски следствия! И какво изобщо разбирах? Не беше ли ми казал в очите, при последната ни среща в „Сирена“, че аз съм просто един зрител и че живея напразно? Тогава той не придаде особено значение на думите си и сигурно ги беше забравил още същия час, но аз помнех тия му думи много добре, ох, и още как!

Преместих кръглата си подвижна масичка до електрическата печка, при него; налях две чашки коняк. Конякът съвсем не беше от „кралския“, Соня ми го беше изпратила заедно с кутия бонбони, нали щяха да ми дохождат гости поради „случая“. Досрамя ме да предложа бонбони на Шарл.

Понеже той не сядаше, а се разхождаше около печката, останах и аз прав. Напълних лулата си, пуснах няколко кълбенца дим и тогава казах:

— Хайде, скъпи приятелю Шарл, да пием за властта! Както виждаш, и аз успях да свърша нещо полезно!

— Поздравлявам те от сърце! — каза Шарл и отпи една скромна глътка.

— Дано идущата неделя да те изберат някъде! — рекох. — Ще ми бъде приятно да има в парламента един човек като тебе.

— А, идущата неделя! — усмихна се Шарл. — Разбира се, идущата неделя ние ще спечелим и седемте места!

— Хм! — на свой ред усмихнах се и аз, но малко скептично.

— И седемте места са в промишлени райони, където ние не сме имали, нямаме и не ще имаме съперници! — каза Шарл.

— Шарл! — казах аз. — Защо си затваряш очите? В доста промишлени райони ние излязохме първи! Водим пред другите със значителна преднина!

— Тъй ли мислиш, приятелю Хораций?

И отново проклетата снизходителна усмивка се плъзна по насмешливо свитите му устни! Не, тоя човек много хвърчеше, наистина. Полезно щеше да бъде мъничко да го придърпам към земята.

— Шарл! — рекох. — Пред цифрите и боговете мълчат! А цифрите показват съвсем недвусмислено, че в много промишлени райони ние сме излезли първи, и то с чувствителна преднина. Като че ли сме обрали гласовете, тъй излиза! Какво означава това? Ами че само едно!…

— Какво? — прекъсна ме Шарл. — Какво всъщност означава това? — изгледа ме той с присвити очи.

— Означава, приятелю, че ние имаме вече решително влияние върху работническата класа, че пролетариатът ни оказва доверие и гласува за нас!

— Ама кога? — ухили се Шарл.

— Когато му се предостави възможност да гласува!

— Ха, ха! — засмя се той. — Ха, ха!

Смехът му беше искрен, весел и това ме озадачи.

— Не виждам какво смешно има! — повдигнах рамене.

Шарл ме натисна по рамото да седна, настани се и той в креслото насреща ми и отново отпи от чашката си една скъперническа глътка. А аз извадих лулата си и започнах да я тъпча с тютюн.

— Запитах те одеве — започна той — кога пролетариатът гласува за вашата партия и ти ми отговори: „Когато му се предостави възможност да гласува!“ Позволи ми, любезни, да внеса една деликатна корекция в твоя отговор. Пролетариатът гласува за вашата партия или за която и да било друга лява партия само когато ние му внушим да прави това, или казано по нашему, само когато нашият Централен комитет спусне съответната директива до партийните организации по места. Ние бяхме лишени от възможност да участвуваме в последните избори. Олигархията ни устрои мръсна провокация. Тя вдигна във въздуха моста „Купидон“ чрез свои наемници, разбира се, а после обвини нас, че ние, комунистите, сме извършили атентата. Тя се възползува от тази свинщина, като начаса накара парламента да ни накаже с неучастие в изборите и да ни лиши временно от право на дейност, докато се докажела и де юре вината ни. Тя изобщо си е имала наум да ни извади извън законите… Лишени от възможността да участвуваме със свои представители в изборите, ние трябваше да направим най-разумното, което в такива случаи се налага да бъде направено: да преградим пътя на реакцията към нашите райони, да попречим на канотиеевци и берклеевци да говорят от наше име в парламента. Как? Много просто — като внушим на нашите и на нашите симпатизанти да подкрепят с всички сили кандидата на социалистите и да гласуват за него! Все пак един кандидат на социалистите — това означава кандидат на левицата, а левицата — това е по-добро и от най-„добрата“ реакция, нали?… Така, любезни друже Хораций, разбирателството „по места“ между социалисти и комунисти даде на Социалистическата партия допълнително 30, 40 места и подсигури твоята преднина… Ако се съмняваш в думите ми, поискай политически отчети от вашите районни комитети и те ще „отчетат“ причините за десетки ваши изборни успехи!

Още докато Шарл говореше, аз почувствувах, че креслото ми потъва, потъва, а около главата ми се носят мъгли, галактики, звезди и какво ли не… А пък бях изпил само половин чашка коняк и този коняк не беше „кралски“ при това!

— Ето какво се получава! — казах. — Според теб излиза, че се кича с чужди лаври, така ли?

— Остави лаврите на мира! — махна с ръка Шарл. — В днешно време само магарета и поп-звезди употребяват тази флора! Кому от нас е до кичене? Моралът, поведението, всички етики трябва да се измерват с една мярка — добро ли е за класата, или не е добро! За човек, който е посветил живота си на революцията, няма и не може да има друга мярка.

— Ужасно съжалявам, че не съм чак дотам фанатик! — рекох аз. — Но в най-общи линии споделям възгледите ти. И въпреки това в тази история с гласовете има нещо дълбоко нередно… Ако от районните комитети бяха се допитали до мен, аз щях да бъда решително против! Честна дума — решително! — Без да искам, поех дълбоко от лулата си, задавих се и на очите ми излязоха сълзи.

Шарл ме погледа мълчаливо някое време, поклати глава и се изправи:

— Наистина си премного загрявал днес!? Трябваше да те оставя да се наспиш. Но понеже работата не търпи протакане, ето какво ще те питам, слушаш ли ме? — Кимнах, че го слушам, и той продължи: — Ще наредиш ли на твоите хора да гласуват за нашия кандидат там, където е сигурно, че вашият няма да успее? По този начин ще препречим пътя на някое фашистко диване!

Почувствувах се притиснат като от скала. Имаше логика в предложението му, но ако го приемех — щеше да означава, че давам „зелена улица“ на единния фронт!…

— Ако без мое знание са вършени безчестни сделки, следва ли сам да ги поощрявам, след като съм узнал за тях?

— Безчестни сделки? — ококори се насреща ми Шарл. Имах чувството, че той едва се сдържа да не ме шамароса. — Ти наричаш така гласовете, които си получил от нас? Безчестни сделки?

— Шарл! — помолих, като се стараех да не го гледам в очите. — Хайде да продължим този разговор след няколко часа! Нали виждаш, че не съм на себе си от умора?

— То си личи! — поклати глава Шарл.

С твърди стъпки той излезе в коридора, облече се и през открехнатата врата бодро ми подвикна:

— Ще намина към обяд!

Щракна външната врата подире си, след като освободи механизма, и тихото жужене на асансьора, което по-скоро си въобразявах, потъна към долните етажи. Изхлузих с яд чехлите си, сякаш бяха едни пранги на краката ми, и с чувство на безкрайна неудовлетвореност се хвърлих на леглото.

 

 

Навярно това чувство ме беше подгонило навън. Но преди да хвана пътя, спомних си, че в килера имам един шкаф с капаци, където прибирах някои неща, които в момента не ми бяха необходими. И не само за момента, но и за по-дълго време. „Да не би там да съм захвърлил зимните си боти?“ — помислих. Разтворих капаците на шкафа и наистина видях ботите си там, на най-долната полица, мушнал ги бях под една дебела, зелена папка, пълна с вестникарски изрезки. Много се зарадвах, защото беше паднал голям сняг и да се ходи с „половинки“, и то летен модел, беше едновременно и смешно, и рисковано. „Сега всеки ще ме оглежда! — помислих си. — Нали ще съм бъдещият министър-председател!“ Министър-председателите не ходят зимно време с „половинки“. Извадих ботите и докато ги очуквах от прахта, забелязах, че лявата беше кафява, а дясната — сива. От един размер бяха, но не пасваха по цвят. „Не е беда рекох си, — снежната покривка е дебела, никой няма да забележи!“ За причината, дето бяха станали различни по цвят, не помислих. Може би настроението ми беше по-особено, та някои подробности не ми правеха впечатление. Държех на главното, а главното беше хората да не се чудят, че съм с „половинки“.

Така вървях някое време из улиците и просто не усетих кога съм излязъл на булевард „Меркурий“, който беше винаги много оживен и правеше страшно впечатление с магазините си. Имаше витрини, огромни на площ, от дебело, нечупливо стъкло и по-бистри от сълза. Зад тия витрини блестеше бижутерия от злато и истински скъпоценни камъни или много красиви манекени показваха изумителни палта от визон, астраган, северни сребърни лисици и от други редки същества, всичките рожби на суровия и благороден Север. Аз имам открай време слабост към необятните простори на бялото мълчание, затова, като гледах тия палта, струваше ми се, че зад тях виждам бели равнини, ширнали се до самия край на света. Ето защо много-много не се изненадах, когато чух до рамото си гласа на Елизабет. Аз я видях веднъж с калпаче от сребърна лисица.

— Чудиш се какво да ми подариш по случай рождения ми ден ли? — попита ме тя.

— Какво ще се чудя! — засмях се, въпреки че не ми беше до смях. — Ще ти подаря целия магазин!

— Много си мил! — каза тя. — Благодаря!

Тя ме хвана под ръка и съвсем, съвсем деликатно се притисна към лакътя ми.

— Целия този булевард с всичките магазини ще ти подаря — рекох аз. Изведнъж се въодушевих, макар да нямах пари за един чифт кожени ръкавици.

Тя пак се притисна леко до мен и рече:

— Не ти ли е студено?

— О, как можа да помислиш! — възмутих се аз и скришом погледнах в краката си.

— Искам да глътна малко метакса с резенче лимон, а теб да почерпя с чашка узо! — каза тя.

— В такъв случай трябва да идем до Люневил!

— Не е необходимо да ходим чак до Люневил! На първата пресечка има заведение тип „гръцка таверна“!

Влязохме в заведението. Докато се оглеждах за свободна маса, чух някакъв тип много грубиянски да се провиква:

— Гледайте, гледайте го тоя. Обул се в различни боти! Като на маскарад!

— Той е пиян! — каза някой.

— Ха, ха, ха! — засмяха се гръмко неколцина.

— За бога, Хораций, какво си направил! — Елизабет се вторачи поразена в краката ми. — Боже мой… Ха, ха, ха! Ха, ха, ха!

Ах, да имаше кой да ме застреля на място! Да можеше земята да се продъни под мен, както е ставало някога, в библейските времена!

 

 

Сърцето ми лудо биеше, сякаш бях изкачвал бързешком безкрайните стълби на небостъргача. Какъв отвратителен сън! Като че ли наистина краката ми бяха обути в разноцветни боти, гледах ги като убит и усещах, че бузите ми горят. Звънецът над входа продължително иззвъня. „Сигурно е Шарл!“ — помислих. Погледнах часовника си — наближаваше 11 ч.

5.

Хораций Йожен

16 ноември, по обяд

Не беше Шарл, а раздавачът на телеграми.

От вчера съм в Рим. Тази заран научих от радиото. Честито.

Елизабет

Телеграмата прочетох в коридора. Не си спомням кога съм влязъл в кабинета си, кога съм седнал пред бюрото си и съм изписал цял лист с някакви неразбираеми заврънкулки. Нямаше къде повече да драскам, моливът застина в ръката ми и аз изпитах някакво чувство, подобно на пробуждане от сън. Но не като одевешното ми пробуждане, тогава всичко от съня беше в главата ми, а сега като че ли изскачах от една съвършено тъмна и празна камера. От прочита на Елизабетината телеграма до последната заврънкулка тия няколко минути бях изкарал „вън от света“. Не си спомням какво бях мислил и дали изобщо бях мислил нещо. Но затова пък, когато моливът падна от ръката ми, аз си казах: „Заминала е в деня, когато се решаваше съдбата на нашето споразумение от Люневил.“ „Толкова й е било до него!“ — като че ли се изсмя някой вътре в мен. Друг някой, по̀ оптимист, като да каза: „Все пак тази телеграма…“

Щях и аз да се намеся в диалога, но проклетият звънец над входа пак иззвъня. Този път бездруго беше Шарл. Сега повече предпочитах да се изтегна по гръб на леглото и да си мисля за ланския сняг, отколкото да водя политически разговор, но нямаше как…

Шарл изтърси куп сутрешна преса на масата ми.

— Обзалагам се, че не си прочел дори собствения си вестник! — рече той. И в очите, и в гласа му имаше укор и насмешка.

— Следобед ще прочета каквото заслужава да се чете! — отвърнах му сухо аз.

— Но сега трябва да си в курса на нещата не всеки ден, а всеки час!

— Шарл — рекох му, — моят курс в политиката е пределно ясен и уточнен. Ако някому все пак нещо не е ясно, да прочете програмата ми. Аз съм обещал на народа да следвам програмата си и в това отношение не възнамерявам да правя компромиси, камо ли отстъпки!

Разговорът ми с Шарл Дюбуа не продължи дълго. Появи се напрежение още в самото начало и късите съединения започнаха да дават искри. Повече вина нося аз навярно, споменът за горчивината, която ми бяха причинили неговите думи в „Сирена“, не беше отшумял, а и телеграмата от Рим не излъчи кой знае каква светлина в душата ми, така че ми се беше събрало доста. Най-напред той ме прекъсна много драстично, когато споменах какво съм обещал на народа. Как тъй си позволявам да говоря от името на народа, каза той. Сърцевината на народа била работническата класа, а голяма част от нея споделяла разбиранията на неговата партия! Сектантско гледище, разбира се, и при това доста спорно. Щях да му кажа: „В много чисто работнически райони ние получихме мнозинство!“ Но се сетих, че той си имаше готов отговор за тия случаи, тяхната директива, затова си замълчах. Освен това, каза той, във вашата партия има доста клод поленовци, които дърпат чергата надясно, към лагера на олигархията. „Ами вашите «еврокомунисти»?“ — запитах го аз. Той ми каза, че за един автобус адвокати не си струвало да се повдига въпрос. И клод поленовци, рекох, ще клекнат, като видят, че народът поддържа мен и моята програма! Тогава той изплю камъчето. Ние, каза той, ще те поддържаме, ако се споразумеем да действуваме според принципите на една обща политическа платформа! Иначе — той почука по масата — няма да имаш поддръжката на най-активната част от народа. Работническата класа ще те изостави! Тази негова закана много ме ядоса. Виждам, рекох, че ти въртиш и сучеш за единен фронт. Не, рекох, аз единен фронт с привържениците на барикадите и диктатурите няма да правя! Край. Очаквах, че той ще кипне от това мое изказване, но такъв ефект не се получи. Шарл помълча, помълча и рече: виждам, че ще проиграеш шанса си, но какво да те правя! Усмихна се замислено и без да продума повече, подаде за сбогом ръка.

Да си кажа откровено, много не се натъжих от неговото „сбогом“. Напротив, почувствувах облекчение. Аз отстоях принципите на Атинския клуб.