Роджър Зелазни
Размяната (2)

Втора глава

Мор вървеше по блестящия път. Повърхността постоянно проблясваше от мънички светкавици, но те не го стряскаха. И отдясно, и отляво гледката непрекъснато трептеше — най-различни реалности се появяваха и изчезваха за миг. Точно над главата му бе надвиснала тъмна тишина, изпълнена с неподвижни звезди. В десницата си държеше жезъла, а в свитата си лява ръка — бебето.

От време на време се появяваха разклонения, странични пътища, кръстопътища. Той отмина повечето от тях, като едва ги удостои с поглед. По-късно обаче стигна до едно място, където пътят се раздвояваше, и стъпи върху лявото разклонение. Трепкането на мига се забави.

Продължи да върви, много по-предпазливо, като внимателно се вглеждаше в образите. Най-накрая съсредоточи цялото си внимание върху тези отдясно. След малко спря и се изправи с лице към гледката.

Разположи жезъла пред себе си и сменящите се образи започнаха да преминават още по-бавно. Изчака сърцето си да изтупка няколко пъти и наведе напред върха на жезъла.

Пейзажът пред него застина, разрасна се, придоби дълбочина и цвят.

Вечер… Есен… Малка уличка в малко градче… Университетски комплекс…

Майкъл Чейн — червенокос, червендалест и с около петнадесет излишни килограма — разхлаби вратовръзката си и отпусна тяло, високо повече от метър и осемдесет, върху табуретката пред статива. Пръстите на лявата му ръка заиграха по клавишите и върху монитора над него се появи фигура. Той я оглежда около половин минута, после я завъртя, нанесе някои поправки и отново я завъртя обратно.

Взе лист и молив и прехвърли няколко от чертите на фигурата от монитора върху листа пред себе си. Облегна се назад, огледа рисунката, прехапа долната си устна и започна да трие нещо.

— Майк! — една дребничка, тъмнокоса жена в строга вечерна рокля отвори вратата на кабинета му. — Не можеш ли да зарежеш работата си поне за минутка?

— Бавачката още не е дошла — отвърна той и продължи да трие. — Пък и аз съм готов. По-добре е, от колкото да седя и да си въртя палците.

— Е, бавачката вече е тук, а ти си оправи вратовръзката. Вече сме закъснели!

Майкъл въздъхна, остави молива и изключи терминала.

— Добре… — стана и се захвана да оправя възела си. — След минутка съм готов. Точността не е най-голямата добродетел, когато става дума за факултетски купон.

— Не и когато става дума за шефа на факултета.

— Глория! — поклати глава той. — Единственото нещо, което ти трябва да знаеш за Джим, е, че той не би издържал и седмица в реалния свят. Извади го от университета и го постави сред истински индустриален пейзаж и той…

— Хайде да не започваме пак — отстъпи назад тя. — Знам, че тук не се чувстваш щастлив, но засега нямаш никакъв друг избор. Трябва да се държиш прилично.

— Баща ми си имаше собствена консултантска фирма — занарежда той. — Сега можеше да е моя…

— Само че баща ти я пропи. Хайде! Да вървим!

— Е, това беше най-накрая. Имаше лоши периоди. Но иначе беше добър. И дядо ми също — продължи той. — Дядо ми е основал фирмата и…

— Отдавна вече зная, че произхождаш от династия на гении — прекъсна го тя. — Това, че Дан ще наследи гениалността ви, също го знам. Само че точно сега…

— Как е той? — гласът му омекна.

— Спи — отвърна тя. — Добре е.

Майкъл се усмихна.

— Добре. Давай палтата. Ще слушкам.

Тя се обърна и той я последва. Бледото око на екрана надничаше над рамото му.

Мор застана пред вратата на сградата, която се намираше по диагонал срещу наблюдаваната от него къща. Едрият мъж с тъмно палто стоеше на прага, пъхнал ръце в джобове, и оглеждаше улицата. По-дребничкият силует — жената — все още беше извърнат с лице към открехнатата врата. Говореше с някого вътре.

Най-накрая жената затвори и се обърна. Доближи се до мъжа и тръгнаха. Мор наблюдаваше как се отдалечават по улицата и завиват зад ъгъла. Изчака още малко, за да се увери, че не са се сетили за някоя дреболия, за която да се върнат.

Измъкна се от входа и прекоси улицата. Стигна до вратата и похлопа по нея с жезъла си.

След няколко секунди вратата лекичко се открехна. Той забеляза, че имаше верига. Отвътре надникна младо момиче. В тъмните й очи блуждаеше съвсем леко подозрение.

— Дошъл съм да прибера нещо — каза той. Паяжината на по-ранни заклинания правеше думите му ясни за нея. — И да оставя нещо.

— Няма ги — отвърна тя. — Аз съм бавачката…

— Много добре — той бавно сниши върха на жезъла си до равнището на очите й.

Вътре в тъмното дърво нещо запулсира едва-едва и дървото заблестя матово. Това привлече погледа й и го задържа. След няколко пулсации Мор плавно вдигна жезъла към собственото си лице. Погледите им бавно се срещнаха и той задържа нейния. Заговори — този път с по-нисък глас.

— А сега отвори вратата!

Мярна се някакво движение, вътре нещо изтрака. Веригата падна.

— Отстъпи назад! — заповяда старецът. Лицето се оттегли назад. Мор бутна вратата и влезе.

— Отиди в съседната стая и седни! — той затвори вратата след себе си. — Когато си тръгна оттук, ще окачиш веригата след мене и ще забравиш, че съм идвал! Ще ти кажа кога да го направиш.

Момичето вече се беше отправило към всекидневната.

Той тръгна бавно по коридора като отваряше вратите по пътя си. Най-накрая спря на прага на малка тъмна стаичка и влезе вътре на пръсти. Загледа се в мъничката, свита на кравайче фигурка в люлката, след това доближи жезъла на сантиметри от главицата на детето.

— Спи! — дървото отново засия в ръката му. — Спи!

После внимателно постави своя товар на пода, наведе жезъла над люлката, отви омагьосаното дете и го вдигна. Постави го до другото дете и ги загледа. На светлината, идваща от отворената врата, забеляза, че тукашното бебе е с по-бледа кожа от потомъка на Дет, а и косата му бе по-тънка, по-светла. И все пак…

Мор размени дрешките им и уви детето от люлката с одеялото, в което бе донесъл другото бебе. След това положи последния господар на Рондовал в люлката и се взря в него. Пръстът му докосна драконовия белег.

После рязко се извърна, стисна жезъла и вдигна малкия Даниъл Чейн от пода.

Премина по коридора и извика към всекидневната:

— Тръгвам си. Затвори след мене вратата, както си беше — и забрави!

Вече навън, той чу как веригата издрънча и пое по пътя. Звездите надничаха през разкъсаните облаци, а от изток, откъм гърба му, повя леден вятър. Една кола зави иззад ъгъла и го освети с фарове, ала го отмина, без да забави ход.

По тротоара взеха да проблясват искрици, а сградите и от двете му страни сякаш изгубиха плътност, после станаха двуизмерни и затрептяха.

Искрите по настилката ставаха все повече и скоро това вече не бе тротоар — беше се превърнал в широк, сияен път, който се простираше безкраен и пред него, и зад него, с многобройни странични отклонения. Гледката отляво и отдясно се преобрази в мозайка от мънички застинали снимки на безброй времена и места, които проблясваха, засияваха и се свиваха и най-накрая заприличаха на трепкащи ята от странни риби, които го следваха. Над него оставаше ивица тъмно небе без нито едно облаче, от която струеше звездна светлина — негативно небесно отражение на пътя долу. От време на време Мор мяркаше и други фигури по страничните пътища — не всички от тях приличаха на хора — приведени под тежестта на задачи, неразгадаеми, също като неговата.

Щом пое към дома, жезълът му засия, а под петите му заблестя роса от малки светкавици.