Роджър Зелазни
Размяната (12)

Дванадесета глава

 

Странните чувства идваха и си отиваха. Всеки път, когато идваха, бяха малко по-силни; всеки път, когато си отиваха, оставаше някаква утайка. Трудно е да ги уловиш — реши Дан и заби един кол в оградата, — но може би те имаха нещо общо със самата земя — това място, което му се струваше толкова познато, толкова съвпадащо с неговите вкусове…

Една крава бе застанала наблизо и сякаш го наблюдаваше как работи.

— Не, махни се! — помисли си той. — Отивай ей там! — китката му се затопли, сякаш я изпълни някаква сила, която започна да се излива през върховете на пръстите. Кравата се подчини на неизречената заповед.

„Ето на — замисли се Дан. — Сякаш това си е в реда на нещата, а аз ставам все по-добър.“

Колът затрепери под удара на чука и една треска полетя към лицето му.

— Махни се! — изкомандва той, без да се замисли.

Като по инстинкт нещо в него се бе размърдало, за да я спре и треската отхвръкна вдясно.

Ето на.

Той се усмихна, привърши с работата и започна да събира инструментите си. Сенките по пасбището растяха. Младежът огледа оградата, която бе поправил. Беше време да се измие и да се подготви за вечеря и за свирене.

Вече от три дни живееше в къщата на чичото на Нора, спеше в плевнята и вършеше за стареца най-различни работи, с които възрастният човек не можеше да се справи. През това време започна да говори още по-добре езика — точно както му беше казал Мор — все едно, че си го припомняше…

Мор… От известно време изобщо не се бе сещал за него. Сякаш умът му бе заключил цялата история с пътуването дотук някъде далече, извън своите граници. Просто историята беше твърде чудновата, въпреки че вече се разхождаше тук, из този свят. Но сега ефектът на отдалечаването го накара да хвърли поглед назад, към вълшебната разходка и да се зачуди как ли в неговия свят възприемат отсъствието му. Изненада се, когато откри, че сега собственото му минало постепенно бе започнало да му се струва като нереален сън. Докато тази земя…

Пое дълбоко въздух. Това място беше истинско и по странен начин той се чувстваше тук като у дома си. Добре щеше да е да се запознае с повече съседи.

Докато чистеше и подреждаше инструментите, си мислеше за бичето, което тази вечер щяха да изпекат на шиш на поляната край града. Истински селски живот — и на него този живот му харесваше. Можеше да се сети за къде-къде по-лоши места, в които могат да те набутат да живееш. А после, разбира се, той щеше да им посвири… Цял ден го сърбяха ръцете да хване китарата. Май тук му се отдаваха странни нови ефекти — парамузикални, както излизаше. Желаеше да продължи да експериментира. Искаше да покаже всичко това на съседите, на Нора…

Нора. Усмихна се пак, свали тежката работна престилка на чичо й Дар и тръгна към потока, за да се изкъпе. Смъкна дрехите си. Да, хубавица беше тя. Срамота — някакъв си местен изобретател, направил някоя и друга механична играчка, така да я изплаши!

И ако този Марк Мараксон наистина беше син на Майкъл…

Почти виждаше генетичния фактор, определящ способностите и на двамата, както и това, че тук тези способности по никакъв начин не биха могли да бъдат оценени. Много лошо, че Марк не се занимаваше с това там, в своя свят. Сигурно щяха добре да се разбират с Майкъл.

Но когато отми от тялото си потта и праха, го зачовърка друга мисъл. Защо Марк беше тук? Мор бе говорил толкова настоятелно, сякаш присъствието на Марк тук бе необходимо. За какво? Нещо във връзка с творенията му. Той изсумтя. Да, нещо такова беше, обаче съвсем смътно намекнато. Но каква ли механична заплаха би могла да застрашава едно толкова просто устроено общество от страна на едно-единствено човешко същество? И защо бяха извикали него да се пребори със заплахата? Не. Знаеше много малко и се подвеждаше по тревожните фантазии на стареца. Но не се чувстваше жертва. Щеше да припечели нещичко и да научи повече за тази земя, макар че в много отношения тя вече му харесваше повече от обществото, в което бе живял досега. Кой знае, можеше да стане и истински трубадур…

Избърса се с парче грубо зебло и навлече свободната бяла риза с дълги ръкави, с която бе пристигнал тук. Надяна отново черните си джинси, но обу ботушите, които му бяха дали в селото. Ставаха му и бяха много по-удобни от обувките, с които измина пътя между световете.

Среса косата си, почисти ноктите си и се усмихна на отражението във водата. Време беше да вземе китарата и да се срещне с Нора и чичо й. Всичко изглеждаше чудесно. Тръгна към къщата, като си подсвиркваше.

 

 

Огньовете и фенерите хвърляха чудновати сенки. Откъм нивите продължаваха да прииждат хора. Отначало Дан си мислеше да не пие прекалено много вино, но после реши да се отпусне. Защо не? Поводът беше празничен. Беше се запознал с много от местните хора, копнеещи да се порадват малко след неприятните събития отпреди няколко дни и бе успял да се измъкне доста елегантно от въпросите им за родния му край. Сега беше готов да свири.

Помота се малко, докато шумотевицата стихне и хората насядат около могилката, където щеше да застане той. Преместиха фенерите по-близо и ги наредиха в кръг.

Тогава влезе в кръга и се изкачи на могилката. Калъфът на китарата тежеше по познатия начин в десницата му. Чуха се леки, пърхащи ръкопляскания и той се усмихна. Хубаво беше да се чувстваш добре дошъл, след като си прекарал едва няколко дни на ново за тебе място.

Застана на върха, извади китарата от калъфа и я окачи на врата си. Бързо я настрои и засвири.

Когато преполови първата мелодия, вече бе започнал да се отпуска. Изсвири още няколко — ставаше му все по-весело. Започна да пее на своя език. После поде една от песните, които се бе опитал да преведе на техния. Прие се добре и той веднага подхвана следващата.

Огледа публиката си на светлината на фенерите — различаваше само най-близките лица — усмихнати или съсредоточени. По-далечните слушатели отчасти бяха скрити в сянка, но по тяхната неподвижност, по това, че щом спреше да свири, веднага започваха да му ръкопляскат, реши, че и на тях им харесва. Забеляза Нора — тя седеше отляво, до чичо си, и се усмихваше.

Засвири своя собствена виртуозна композиция — живо парче, чието темпо ставаше все по-бързо. Изведнъж му се прииска да покаже колко е добър. Залюля се напред-назад. Вятърът разроши косата му, развя дрехите му…

При първото затишие чу как някой ахна, но сигурно не беше първото ахване. Не би могъл да чуе възклицанията им, докато свири. Но вместо ръкопляскания или мълчаливо внимание сега из публиката се носеше приглушено мърморене. Отзад се разнесе неясен вик. Огледа се — опитваше се да разбере кой е извикал.

После — съвсем ясно — някой наблизо изкрещя „дявол!“ и покрай главата му прелетя нещо черно.

— Белегът! Белегът! — чу той да се носи из тълпата. Един камък го удари по рамото.

— Белегът на дракона!

Осъзна, че по време на последното парче десният ръкав се е запретнал чак до лакътя и белегът му се виждаше. Но защо той предизвикваше такава тревога?

— Детсон!

Щом чу това, го разтърси шок. В ума му веднага изникна онова, което бе казал Мор — че истинското му име е Пол Детсон. Но…

Този път камъкът го удари по челото. Прибра припряно китарата в калъфа и щракна заключалките. Отново го удари камък. Тълпата се бе изправила на крака.

Усети как в него се надига ужасен гняв. Китката му туптеше така, както никога преди не бе пулсирала. По челото му се стичаше кръв. Един камък го удари в гърдите.

Опита се да вдигне калъфа и да се обърне назад. Спъна се. Нещо го удари по врата, друго изтропа върху калъфа на китарата…

Тълпата бавно-бавно бе започнала да приижда напред, зад фенерите, нагоре по могилката. Хората спираха и си търсеха оръжия.

— Махайте се! — Не осъзнаваше дали е изкрещял или викът бе прозвучал само в ума му, придружен от широк, помитащ замах на лявата ръка.

Хората се запрепъваха, падаха, газеха фенерите. Всички останали фенери сякаш самички се бяха катурнали. Тъмни сенки кръжаха из въздуха, но никоя от тях не го улучи. Тревите в подножието на могилката изведнъж се подпалиха. Виковете, които сега достигаха до него, бяха не викове на гняв, а по-скоро викове на обърканост и уплаха.

— Махайте се!

Той отново замахна — цялата му ръка гореше; усещането за топлина се стичаше по дланта, изливаше се през пръстите. Хората продължаваха да падат. Пламъците ги заляха.

Дан грабна калъфа на китарата, обърна се и побягна надолу по хълма; прескачаше проснати тела и малки огньове, дъхът му почти се бе превърнал в ридание. Втурна се през нивите и побягна на север, към тъмната гора.

 

 

Докато тичаше, гневът му утихна, но страхът нарасна. Хвърли последен поглед назад, преди да навлезе сред дърветата — стори му се, че го преследват. Ами ако бяха довели и коне? Те познаваха своя край, а той нямаше представа накъде е тръгнал. Можеха да го пресрещнат къде ли не и после…

Защо? — отново се зачуди Дан, докато се блъскаше в дърветата, мачкаше храсталака и отъркваше паяжините от лицето си и кръвта — от очите си. Защо изведнъж, щом видяха белега, всички се обърнаха срещу него? Какво ли означаваше той за тях?

След като се спъна за трети или четвърти път, спря и задъхан прилепи гръб о ствола на голямо дърво. Не можеше да бъде сигурен колко близо са стигнали преследвачите, не можеше да различи други звуци, освен собственото си дишане и тежкото туптене на сърцето си. Но този бесен бяг никак не му помагаше. Освен че бе зарязал утъпкания път, сега и бързо го обземаше изтощение. Да се движи предпазливо, да изразходва енергията си по-икономично… Да. Ще му се наложи да действа по друг начин.

Мор се бе обърнал към него, защото притежавал някаква сила… А и не беше сляп за факта, че сега, в това лудо бягство, бе упражнил тъкмо тази сила. У дома, освен при онези интерлюдии в опушените нощни клубове, повечето пъти — просто на игра — той винаги се бе старал да я потиска, да я държи под контрол. Тук обаче името му беше име на вещер или магьосник и ако имаше някакъв начин тази сила да му служи по-нататък, той бе готов да се научи да я използва, за да обърква враговете си.

Мислите му се насочиха към очевидната връзка — към белега на ръката — веднага, щом дишането му се поуспокои. Мигом почувства топлина. Пулсът му се ускори.

Продължи да размишлява. „Какво ли точно ми е нужно? — зачуди се той. — Безопасен път за бягство и сигурно скривалище — реши. — Способността да прозирам какво точно правя, а не да се набутвам в разни истории…“

Щом се опита да го оформи като мисъл, усети, че силите в него се раздвижват, после ясно видя драконовия белег — въпреки че беше тъмно. Той сякаш мърдаше и ставаше все по-светъл, след това се откъсна от ръката и затрептя пред очите му. Излъчваше слабо сияние.

Бавно се премести наляво и той го последва; бледата светлина осветяваше пътя му неясно, но без да помръква. Докато си пробиваше път през гората, изгуби всякакво усещане за време. На два пъти светлинката спря — когато усещаше колко се е изморил. Почивките бяха кратки — първия път бе спрял до един извор, от който пи до насита.

Спомняше си много малко подробности от тази дълга първа нощ на своето бягство — с изключение на това, че по някое време бе осъзнал, че изкачва някаква стръмнина. Продължаваше да се катери дори чак когато светлината започна да се прокрадва през листака на дърветата. С нея го обхвана и чувството за умора и изминало време. Заоглежда се за място, където би могъл да поспи. Драконът — светулка мигом се понесе надясно и се заспуска надолу — както му се стори, за първи път от часове насам.

Поведе го сред лабиринт от канари към малка долчинка, заслонена от скали и там затрепка. Дан прие знака и се просна на тревата. Някъде отблизо долетя ромолене и мирис на течаща вода.

Веднага заспа.

 

 

Когато се събуди, бе късен следобед. Призрачният му водач бе изчезнал, болеше го цялото тяло и стомахът му стържеше от глад.

Първото, което направи, бе да извади китарата от калъфа и внимателно да я огледа дали е здрава. Откри, че е преминала през снощното изпитание непокътната. Потърси вода — малко ручейче на стотина метра от скалите. Съблече се, изкъпа се и почисти раните си. Водата бе твърде студена и затова не се забави много. Слънцето вече се спускаше зад канарите и той дори реши, че може да продължи в относителна безопасност.

Да продължи ли? Кога точно бягството му се бе превърнало в пътуване? Не беше сигурен. Може би докато спеше. Защото сега усещаше, че сияйният му водач е направил нещо повече от това, да му помогне да избяга от селяните. Чувстваше интуитивно — съвсем не с разума си — че пред него стои определена цел, която трябва да постигне, че неговото блуждаещо огънче го е водило именно към нея. Реши да го остави да продължи, щом иска, макар че щеше да е добре преди това да намери някаква храна…

Отново призова водача си и той се появи — сега беше по-светло и сияеше по-бледо, но достатъчно отчетливо, за да го насочва по пътя му. Докато тръгваше след него, се зачуди дали светещото драконче е видимо и за другите хора.

Известно време слизаше надолу по хълма, а малко след като слънцето залезе, се намери сред голяма овощна градина. Натъпка се до гуша с плодове, напълни и джобовете си, и всички празни кътчета в калъфа на китарата.

Блестящото драконче сякаш усети, че е утолил глада си и го поведе по нанагорнището, докато след известно време, към полунощ, дърветата взеха да стават по-ниски; Дан се огледа назад на лунната светлина и осъзна, че ако беше ден, щеше да вижда много надалече.

След половин час пътят стана по-стръмен, но той вече бе успял да мерне пред себе си голям замък, извисяващ се на хребета на хълма. Прозорците не светеха, самата сграда беше започнала да се руши, но в мига, в който я видя, го обзе предчувствие, подсилено и от поведението на огненото драконче. За първи път то сякаш се опита да го накара да побърза.

Дан се остави да го карат да бърза. В гърдите му се надигаше вълнение, придружено от необяснимото чувство, че там, отпред, го чака безопасност — както и подслон, храна, топлина — и нещо друго, нещо неопределено и може би по-важно от всичко останало. Той премести калъфа в другата си ръка, изпъна рамене, пренебрегвайки болката в краката. Забрави дори да съжали пак за сакото, което бе зарязал, когато от хълма повя мразовит ветрец и го обгърна.

* * *

Искаше му се да обиколи порутената зала, да огледа по-живописните развалини, но светлинката настоятелно сияеше отпреде му и го поведе през един заден коридор към място, което не можеше да бъде нищо друго освен килер. Беше пълен с храна — изглеждаше съвсем прясна, сякаш току-що я бяха донесли. Мигом протегна ръка към един самун хляб и спря озадачен — невидима бариера я отблъскваше.

Не… не съвсем невидима. Защото след като се взря, бавно осъзна, че там има мрежа от меко пулсиращи сини нишки, която покриваше всичко, годно за ядене.

— Заклинание за запазване — изникна в ума му, сякаш бе задействал мисловен запис. — Обърни се към водача, за да го разрушиш — избери си нещо.

Опита се мислено да повика на помощ трепкащия образ на своя белег. Той се понесе към него и се сля с първичния белег на китката му. Светлината потече към дланта му. Изведнъж усети леко подръпване и остави ръката си да опише цяла серия от жестове, докато най-накрая стигна до една дупка, която се бе появила в мрежата.

Грабна хляба; награби и няколко къса месо и сирене, които успя да докопа. След като извади ръката си за последен път, отново усети подръпването. Пак се остави да го водят и този път видя, че отворът се затваря и стегнатата паяжина пак покрива всичко.

На друга полица забеляза бутилки с вино, повтори всичко и си взе една.

Осигури си вечерята и изведнъж усети силен подтик да излезе оттук. Освободи светлинката и беше много доволен да забележи, че тя вече му е определила накъде да върви. Поведе го надолу по някакви стъпала и го въведе в стая, където цареше пълен хаос. Сигурно някога е била библиотеката.

Поразчисти бюрото и остави отгоре му вечерята си. След това, като се съсредоточи напрегнато, успя да накара блуждаещата светлинка последователно да спре над фитилите на дебелите свещи в тежкия свещник. Всички до една пламнаха.

След като стаята вече бе по-добре осветена, той призова обратно бледия си водач и седна да яде. Забеляза, че това наистина беше библиотека; много от книгите бяха разхвърляни по пода. Докато ядеше, се зачуди дали когато Мор му бе влял езика, му бе дал и способността да чете.

Най-накрая, неспособен да се въздържа повече, стана и измъкна един том от бъркотията. Когато го вдигна на светлината, се усмихна. Да, разчиташе руните. Оказа се пътепис — макар че в неговия свят сигурно щяха да го сметнат за нещо като митологичен текст. Описваше живота на харпиите и на кентаврите, на саламандрите и на пернатите змейове, разказваше за пирамиди, лабиринти и подводни пещери, придружени от предупреждения за техните обитатели. В полетата от време на време някой бе изписвал „съвсем вярно“ или „дрън-дрън!“.

Докато четеше, Дан… Не трябваше ли да започне да мисли за себе си като за „Пол“? — от известно време си задаваше този въпрос и накрая реши — Защо не? Ново име за нов живот…

Докато четеше, Пол усети, че нещо настоятелно привлича вниманието му към средната полица отляво, от другата страна на стаята. Най-сетне остави книгата и се втренчи нататък. Май се мярна нещо…

Най-после, щом свърши с яденето, той стана и тръгна да оглежда скритите в сянката полици. Когато се отправи нататък, зад него сякаш се понесоха три бледи червени нишки. Притежаваха същата безплътност, както и синята паяжина в килера. Дали тази земя — или по-точно това място — не го караше да развива нещо като второ зрение?

Разчисти останалите книги от рафта и ги струпа до нозете си. После бавно протегна ръка в очакване на насочващ импулс. Лявата му длан потрепери. Значи трябваха две ръце или пък само лявата. Много добре… Вдигна я и я протегна напред. Трите средни пръста на лявата му ръка уловиха най-ниската нишка и я повдигнаха. Показалецът прихвана най-горната и я дръпна надолу; двете нишки се преплетоха. След това нещо притегли напред дясната му ръка; пръстите и палецът му се събраха и сграбчиха кранчето на третата нишка, увиха я три пъти обратно на часовниковата стрелка около сплетените две…

Дръпна снопчето нишки надолу, пусна го и удари по него два пъти с лявата си ръка, свита в юмрук.

— Отвори! Отвори! — произнесе той.

Стената отзад падна и разкри тайник. Протегна ръка и мигом я отдръпна. Вътре имаше друго заклинание — скрито, навито като змия, сякаш направена от дим; на опашката й имаше чудноват възел, явно предназначен да хване в капан непредпазливия. Усмихна се леко. Щеше да е доста интригуваща задача. Решаването на предишната се бе превърнало в нещо като съзнателен процес, докато се потеше над нея; бе успял да разбере малко от малко мислите и усилията, които действаха чрез него. Той внимателно придвижи напред лявата си ръка, протегна двата си пръста…

По-късно седеше на бюрото и четеше историята на замъка Рондовал и на неговите колоритни, макар и донякъде ексцентрични обитатели. Пред него — наред с бащините му дневници и тефтери, в които той си бе записвал какво ли не — бяха отрупани и няколко тома негови лични наблюдения над Изкуството. Чете цяла нощ, преди да осъзнае собствената си връзка с обитателите на това място. Светлината вече се изливаше над света, когато се натъкна на една бележка, отнасяща се до рождения белег във формата на дракон от вътрешната страна на дясната китка, който имаха всички деца на Рондовал.

Но това вълнение наруши равновесието на неговата енергия. Не след дълго започна да се прозява и не можа да спре. Дрехите му се превърнаха в непосилна тежест. Той разчисти кушетката в дъното на стаята, сви се на кравайче върху нея и скоро спеше и сънуваше, че обикаля из залите — напълно възстановени и сияещи в лъчите на немалка слава.

* * *

На следващия ден, след обилен обяд, Пол задейства заклинанието на една вана в приземния етаж и тя се напълни с вода — явно извлечена от някоя близка река, макар че нищо не разбра от извивките на жълтите и оранжеви нишки, които, изглежда, управляваха температурата й. Запомни всичко като на няколко пъти пресушаваше и отново пълнеше ваната, докато я почисти. После дълго блаженства във водата, чудейки се как ли Рондовал е стигнал до сегашното си състояние на разруха и какво ли е станало със семейството му.

Продължи да се чуди и по-късно, когато подреждаше мебелите, изхвърляше боклуци през прозорците, задействаше и запомняше редица по-маловажни заклинания. Най-накрая реши да се върне в библиотеката за една от тайните книги, които снощи бе прегледал — в нея беше намерил частична схема на замъка.

Сега книгите бяха поставени обратно на полиците, стаята — поразтребена. Наля си чаша вино и се захвана да изучава древната схема. Да, имаше много рисунки, няколко плана на отделни етажи, скици на замъка в различни моменти от неговата история и един груб чертеж на редицата от пещери под него, през която някой бе изписал „страшилищата“. Искаше да се изсмее, но потръпна. В същия миг, в отговор на неизреченото му желание, пред него закръжи синьо-зелена нишка. Той я прихвана с първата става на кутрето на дясната си ръка, уви я три пъти около чашата си, подръпна я два пъти със средния пръст, като изрече наум необходимите формули и заповеди, разви я и я пусна. Да, сега виното вече бе добре охладено. Пол стана, пъхна книгата в джоба на тъмното сако, което бе открил в гардероба. След като бе установил, че му е съвсем по мярка, с една малка магия го почисти и облече. Взе чашата си, излезе от стаята и се спусна по стълбите към главния етаж. „Страшилищата“ — каза на глас и се усмихна… В паметта му отново изникнаха образите на селяните, които мятаха по него камъни в нощта, „Страшилищата“ — повтори той и пое към малкия килер, където бе открил фенери и гориво.

 

 

Докато вървеше през сумрачните тунели и от време на време поглеждаше в книгата, а фенерът в лявата му ръка хвърляше резки сенки по грубо издяланите стени, Пол почти подушваше силата, която се бе съсредоточила там, пред него. Когато и да погледнеше нататък, виждаше големи разноцветни снопове от нишки, носещи се из въздуха. Никъде другаде досега не бе виждал толкова силен и мощен знак. Нямаше представа какво означава — освен това, че трябваше да е нещо много важно. Нито пък имаше представа дали новопробудилите се в него сили могат да му повлияят по някакъв начин. Щом докоснеше с пръсти нишките, почти дочуваше гласове, които мърмореха могъщи думи и отекваха безспирно по обширен вит кръг. Ако се напрегнеше…

Няколко минути по-късно се натъкна на огромна каменна плоча, която преграждаше пътя му. Сигурно бе замесено някакво заклинание, ала той се зачуди дали пък освен него няма да му потрябват и дузина мъже, въоръжени с лостове, за да я отместят, след като се справи с магическите капани. Приближи се и се вгледа внимателно в рисунъка на нишките. В разположението им се долавяше нещо като закономерност…

Нишките избледняха и погледът му се върна в по-нормален канал на възприятие. И тогава видя какво го бе разсеяло. Вдигна фенера и се приближи, за да разчете надписа, който бе съзрял:

Преминеш ли оттатък, очаква те гибел! Тук спят ужасите на Рондовал!

Изсмя се. „Може и да са ужаси — помисли си той, — но на мене ми трябват малко мускули, за да се оправя в този свят. Е, за Бога! Сега те са си мои ужаси!“

Остави фенера на земята и отново се загледа в пъстрите нишки.

„… Също като да разопаковаш някакъв много странен подарък“ — помисли си той и протегна ръка напред.

Усети примките на силата и започна бавно да движи ръцете си, за да ги отключат. Докато работеше, недоловимото мърморене се върна, разрасна се, усили се…

Най-накрая думите избухнаха в съзнанието му и в същия миг той ги изкрещя; отърси длани от последните нишки и отстъпи три равни крачки назад: „Куатад!… Мелаирт!… Дейстард!“

Плочата потръпна и започна да се прекатурва назад. Осъзна, че сигурно заклинанието, с което е била поставена там, е било безкрайно по-сложно от онова, което я отместваше. Всичката тази сила, която я задържаше да препречва прохода трябваше да бъде изсмукана отнякъде и съсредоточена там. Онова, което той бе извършил, можеше да се сравни с това, че се е сетил да дръпне шалтера.

Последвалият трясък отекна отново и отново и накрая не му остана друг избор, освен да се смае от огромните размери на пещерата, простираща се отвъд.

Грабна фенера, покри лицето си с ръкав и присви очи; най-накрая екотът и дъждът от каменни отломки стихнаха. Внимателно пристъпи напред и прескочи пукнатата плоча, която бе катурнал.

Тъкмо щеше да вдигне фенера и да огледа обширната зала, когато новото му зрение отбеляза невероятно сборище на влакна — огромна шарена топка от нишки, по-голяма от самия него, току до лявата му страна. Отделни нишки се протягаха пред него в какви ли не посоки. Осъзна, че щяха да му трябват цели векове, за да схване всяко отделно заклинание и после по някакъв начин да обедини всички в общия център. Не… Трябваше да действа другояче. Още не можеше да схване как точно е изградено кълбото, но изведнъж му проблесна как да го разплете. И то, също като вратата, можеше да падне пред новото му умение.

Обаче… По-добре беше да внимава с него. Очевидно някой добър човек бе изгубил сума ти време и енергия, докато изгради тази магия. По-добре, преди да предприема каквото и да било, да се поогледа малко…

Вдигна фенера.

Дракони, дракони, дракони… Цели арове дракони и какви ли не други фантастични чудовища го обкръжаваха и се простираха далеч отвъд немощните лъчи на фенера му. Очите му ги уловиха и на друго равнище. Към всеки от тях се протягаше нишка от кълбото.

Свали фенера. Как, по дяволите, можеш да затвориш дракон? Как можеш да го командваш? При мисълта, че може да освободи някоя от дремещите ужасии, потръпна.

Освен това, ако се събудеха, сигурно щяха да бъдат гладни…

Заотстъпва назад.

„Я да се махаш оттук! Забрави точно тази част от семейното наследство! Едно време господарите на Рондовал сигурно са били по-ячки…“ — Щом започна да се извръща, една зелена нишка изведнъж привлече вниманието му. Цветът й бе малко по-тъмен от този на останалите, освен това бе най-дебела наглед — почти два пъти по-дебела от другарките си. „Какво ли е вързала?“ — зачуди се той.

Изведнъж всички онези мечтани земи, за които бе чел някога и за които бе пял в песните си, всички фантастични светове, които някога бе съградил от дим или бе обиколил насън като дете, се изправиха пред него и той разбра, че не може да си тръгне оттук, преди да е погледнал чудото, привързано с това могъщо заклинание. Обърна се отново и последва нишката сред огромните спящи чудовища; в някои мигове отклоняваше и погледа, и стъпките си.

Когато протегна ръка да хване с пръсти нишката, в главата му отекна звук — същинско кристално звънче. „Лунна птица…“ — постепенно звукът утихваше, а той осъзна, че това е името на създанието, към което го водеше нишката.

— Лунна птица — изрече той на глас. Пръстите му усещаха как нишката пулсира.

— Господарю, чувам те през дълбините на съня или живота. Ще кръстосваме ли заедно небесата, както в миналите дни?

— Аз не съм онзи господар, когото ти си познавал и тъжни времена са настанали за Рондовал — помисли си той в отговор, стиснал нишката.

— Какво значение има? Нали има господар в Рондовал. От тяхната кръв ли си?

— Да.

— Тогава ме призови обратно от тези призрачни небеса. Ще те отнеса където пожелаеш.

— Дори не знам с какво трябва да те храня…

— Ще се оправя, не се бой.

— …а пък и това заклинание…

— Може ли то да уплаши един…

Пол спря — не можеше да продължи нататък. Ръката му изпусна нишката — изглежда тя бе завързана за някакъв скален ръб горе. Няколко мига си мислеше, че това пред него е огромна буца от някакъв минерал — голяма купчина медни люспи, покрити с древна зеленикава патина. Но докато я гледаше, тя леко помръдна.

Вдигна фенера и всмука въздуха през зъби. Да, там горе имаше огромна глава! Колко ли големи трябваше да са тези очи, когато са отворени! Протегна ръка и докосна шията. Студена, студена като желязо. И може би също толкова твърда.

— Колко тих е сигурно сега твоят огън, птицо на луната… — прошепна Пол.

Пред очите му изникна смътно видение на облаци, малки къщички, горички като туфи от бурени…

— Ще кръстосваме ли заедно небесата?

Страхът си бе отишъл — останало бе само невероятното желание да види огромното чудовище свободно.

Отново се върна там, където можеше да докосне нишката. Докосна я и започна да я следва обратно.

— Търпение, бащице на драконите! Ще видим…

— …и ще избием враговете ти!

— Първо най-належащото.

Проследи нишката обратно до топката от преплетени дъги до входа. Разгледа я как влиза в плетеницата и забеляза къде излиза на повърхността. Възможно ли беше да я измъкне? Можеше ли да разбуди Лунна птица, без да събужда останалите?

Взира се дълго, преди да помръдне. Отначало жестовете му бяха плахи. Скоро обаче лявата му ръка затъна до лакът в блещукащата сфера, а пръстите му следяха всеки завой на дебелата зелена нишка…

По-късно застана с освободената нишка в ръце, увил края й около пръста си. Върна се и отново се изправи пред дремещия великан.

— Сега се събуди! — заповяда той, разви нишката и я пусна.

Тя се сгърчи и отплува. Драконът се размърда.

„Дори са по-големи, отколкото си мислех — реши Пол, взрял се във внезапно отворилото се око, втренчено в него. — Много по-големи…“

Устата се отвори, после се затвори и преглътна. Бе успял да види редиците от подобни на шипове зъби.

„И зъбите и те…“

Приближи се.

„Трябва още малко да изглеждам храбър, докато си проличи кой какъв е тук и сега…“

Протегна ръка и я постави върху огромния врат.

— Аз съм Пол Детсон, господар на Рондовал до второ нареждане — опита се да завърже телепатичен разговор.

Огромната глава се повдигна, извърна се, устата се отвори…

Изведнъж езикът се стрелна напред и го близна — докосването му беше като на пила. Пол залитна и падна по гръб.

— …Господарю мой!

Той се надигна, изтърпя още едно близване и отново потупа дракона по врата.

— Сдържай се малко, Лунна птицо! Аз съм… мекичък.

— Понякога го забравям…

Драконът разпери криле, сниши ги, изправи се, вдигна глава, после я наведе и го подуши.

— Ела, качи се на гърба ми! Нека полетим!

— Накъде?

— Ще се измъкнем от стария тунел, ще поразгледаме света.

Пол се поколеба — куражът му бе понамалял.

„… Но ако сега не го направя, никога няма да се реша — измърмори накрая той. — Знам го. А ако го направя, може пак да го повторя някой ден. А сигурно ще ми се наложи…“

— Един момент — заоглежда се как най-лесно да се изкачи.

Лунна птица наведе глава до земята и изпружи врат.

— Ела!

Пол се изкачи и се настани там, където се надяваше, че ездачите по традиция яхват драконите — над раменете, в основата на врата, където той се разширяваше. Залови се здраво с ръце и крака. Усети как зад него крилата се размърдват.

— Усещам, че свириш на нещо — подхвана Лунна птица, щом тръгнаха напред. — Следващия път го вземи. Ще ми свириш, докато летим. Много обичам музиката.

— Е, това е нещо ново за мене.

Оттласнаха се от земята. Лунна птица веднага намери въздушно течение и то ги отведе към по-широка, по-висока част от пещерата. Светлината на фенера, който Пол бе оставил на земята, бързо помръкна и те полетяха сред пълен мрак — доста дълго, както му се стори на Пол.

Изведнъж ги обля студен въздух и навсякъде покрай тях замигаха звезди. И само миг по-късно, за изненада на самия себе си, Пол запя.