Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Размяната (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Changeling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Корекция
Mandor (2007)
Допълнителна корекция
hammster (2013)

Издание:

РАЗМЯНАТА. 1997. Изд. Пан, София. Биб. Фантастика и фентъзи, No.2. Роман. Превод: [от англ.] Светлана КОМОГОРОВА-КОМО [Changeling / Roger ZELAZNY]. Формат: 16/15/58. Страници: 224. Цена: 2500.00 лв. ISBN: 954-657-135-0.

История

  1. — Корекция
  2. — Корекция

Деветнадесета глава

 

Марк вървеше между стройните редици от плосколики машини. Огромните им метални очи се въртяха, спираха, обръщаха се, отново се завъртаха — безспирно, тихо, наляво. Отдясно редица от мъже и жени, седнали пред светещи екрани, нахвърляха скици върху тях с електронни моливи. Килимът беше мек, гъвкав — струваше му се, че подът под него не съществува. Блещукащите тръби отгоре излъчваха мека светлина. Когато премина покрай абстрактната рисунка на стената вдясно, тя се промени. Мека, безхарактерна музика изпълни помещението…

Щом стигна до огромния прозорец, който гледаше към града, той спря. Далече долу по улиците преминаваха безброй коли. По далечната река плаваха лодки, а в небето се стрелкаха самолети. Навсякъде се извисяваха небостъргачи и всичко беше чисто, лъскаво и гладко като частите на добре поддържана машина. Докато се любуваше на силата и великолепието на този пейзаж, топлина изпълни гърдите му. Пръстите напипаха едно лостче, прозорецът се вдигна и той се наведе напред, за да изпие до дъно усещанията, които излъчваше градът…

Една тежка ръка падна върху рамото му. Той се обърна към високия, набит мъж, застанал до него усмихнат, с питие в ръка. Лицето му беше червендалесто като тухла, червената му коса бе прошарена тук-таме с бели нишки и през нея прозираше червеното му теме…

— Да, Марк, гледай го, възхищавай му се — рече той и посочи с чашата. — Един ден всичко това ще е твое…

Отново се обърна и се загледа през прозореца. Леко се бе отдръпнал от аурата на сила, която обкръжаваше по-едрия. Нещо от лявата страна на лицето му изтрака върху рамката на прозореца. Той вдигна ръка да пипне мястото и откри огромна подутина над лявото си око. Веднага си спомни, че тя си и беше там. Пак се извърна и обзет от нещо като срам, протегна ръка и я докосна отново…

… Зрението му стана двойно. Сега зад прозореца имаше два разделени пейзажа. Половината град все още беше ярък и примамлив. Другата половина бе сива и мрачна, въздухът бе изпълнен с пепел и с жълтеникавите пипала на мъглата. Нестройни стържещи шумове като от търкане на някакви тежки машини, придружени от вълна зловонни миризми, дразнеха слуха му. По сградите се бяха полепили влажни, болнави цветни петна. Реката беше кална. Комините на корабите бълваха мръсотия във въздуха…

Отдръпна се назад, отново се обърна към едрия мъж и откри, че и той се е удвоил. Човекът отдясно не се бе променил. Този отляво беше още по-червен, лицето му бе отчасти скрито в сянката, очите му проблясваха със зли пламъчета.

— Какво има, синко? — питаше той.

Марк не можеше да произнесе и дума. Извърна се леко към прозореца и махна с ръка — и откри, че пейзажът вече не беше раздвоен. Лявата страна бе заела цялото му зрително поле. В този миг и образът на баща му се обедини — остана само по-тъмният…

Докато ръкомахаше като луд, Марк се опита да му обясни какво е станало. Изведнъж над хоризонта се появи дракона и започна да се приближава към тях. Яздеше го Пол…

— Ох, той ли? — обади се тъмната фигура до него. — Големи неприятности създава този човек. Отдавна да съм го унищожил. Идва да те разгроми. Дръж се…

Марк гледаше как фигурата става все по-голяма и най-накрая безшумно се врязва в стената и се насочва към него. Някъде отстрани се чу почукване, което ставаше все по-силно. Всичко около него започна да се разпада и той полетя надолу…

Изправи се в леглото си, потънал в пот. Чукането продължаваше. Стана и светна лампата, въпреки че лявото му око виждаше всичко ясно. Уви халата около раменете си, приближи се до вратата и я отвори. Дребосъкът се дръпна назад и му протегна някакъв лист.

— Помолихте да ви донесем това веднага щом дойде, сър. Той го погледна и го пусна.

— Значи, хванали сме Нора, а Пол е успял да се измъкне с жезъла…

— Да, сър. Вече летят насам с нея.

— Добре. Предупредете силите в Рондовал, че може да е тръгнал натам — той се вгледа в нощта, покрай новия си кораб. — По-добре да проверя доколко сме мобилизирани. Връщай се на поста си.

— Да, сър.

Когато се облече, вдигна снимката от нощната си масичка и дълго се взира в нея.

— Ще видим кой ще падне.

* * *

Когато наближиха Рондовал, караше Миша ръкавичка.

— Изобщо не проумявам как можеш да изглеждаш така отпочинал — отбеляза той — след толкова кратка дрямка. И аз подремнах, но не ми помогна много след този твой къс път, мътните да го вземат…

Огледа разхвърляната кабина и набърчи нос.

— Май извличам някаква енергия от жезъла — обясни Пол. — Все едно, че имам допълнителен бял дроб или сърце, или и двете. И…

Над бойниците се издигна облак дим.

— Това пък какво е? — попита Миша ръкавичка.

Появиха се още два.

— Много ми прилича на стрелба. Дръпни се надалече. Не ми се ще да… — корабът се разтресе — … да рискувам — довърши Пол, стегна се и стисна жезъла в десницата си.

Миг по-късно те вече падаха надолу. Кабината се изпълваше с дим.

— Изпуснахме ли го от контрол? — изкрещя Пол.

— Не съвсем — отвърна Миша ръкавичка, — но не мога да го издигна! Ще се опитам поне да не се разбием в скалите! Може би сред онези дървета ей там… Не можеш ли да направиш нещо?

— Не знам.

Пол вдигна жезъла и притегли нишките през стените. Отново му се стори, че седи в центъра на огромна триизмерна паяжина. Всички нишки започнаха да пулсират в такт с туптенето на китката му, което все повече се засилваше. Корабът като че ли забави падането си.

— Ще отминем скалите! — викна Миша ръкавичка.

Пот изби по челото на Пол. Бръчките между очите му станаха по-дълбоки.

— Ще се разбием!

Последен изблик на сила изтече от жезъла по нишките. После пред тях се изправиха върховете на дърветата; врязаха се в клоните и започнаха да ги трошат. Натъкнаха се на клон, който не поддаде и подскочиха нагоре. Обшивката на кораба под тях се разкъса, но те изобщо не забелязаха.

 

 

Когато Пол се събуди, ръцете му бяха вързани зад гърба. В главата му кънтеше; веднага я изпълни споменът за всичко, което бе станало току-що и той не отвори очи. Чуваше гласове, миришеше му на коне. Последва тропот на отдалечаващи се копита. Ако онзи, който ги бе свалил, бе дошъл тук на кон от замъка, фактът, че не са ги убили веднага, като че предполагаше някакъв шанс. Пробва ремъците — бяха много здрави. Зачуди се от колко ли време е в безсъзнание и дали Миша ръкавичка е оцелял след катастрофата. Ами жезълът… Къде беше жезълът?

Едва-едва открехна клепачи и бавно заизвръща глава. Потръпна — съвсем леко, но това беше достатъчно. Изобщо не беше очаквал да види кентавър.

— А-ха! Събудил си се! — извика получовекът-полукон, който очевидно го наблюдаваше.

Човешкият торс с добре развити мускули се извисяваше над дорестото конско тяло. Дългата черна коса беше прибрана — откриваше тъмнооко, мъжествено лице с тежки черти — и беше завързана на тила в прическа, която — Пол едва не се изкикоти — някога познаваше като конска опашка.

— Буден съм — призна си той и се опита да седне.

Успя да го направи на втория път. Забеляза лежащия наблизо все още в безсъзнание Миша ръкавичка — на около четири метра от тях, под едно голямо дърво. Калъфът с китарата му, на пръв поглед невредим, беше облегнат на ствола на дървото. Навсякъде бяха пръснати отломки от катастрофата, а когато погледна нагоре, видя и кораба — висеше сред клоните като гигантски смачкан плод.

— Защо сте ни вързали? Нищо не сме ви направили! — заговори той.

— Ха! — изсумтя кентавърът и подрипна. — Вие убийството за нищо ли го имате?

— В този случай да — отвърна Пол, — защото и представа си нямам за какво ми говориш.

Кентавърът се приближи — като че ли се готвеше да го удари. Пол видя, че зад него Миша ръкавичка се размърда. Май наоколо нямаше други кентаври, макар че цялата земя беше покрита със следи от копита.

— Не е ли възможно да сте сбъркали? — продължи Пол. — Не съм чувал за никаква смърт насам… Освен ако някое парче от нашия кораб не е паднало върху някого…

— Лъжец! — кресна кентавърът, наведе се напред и се вторачи свирепо в очите му. — Дойдохте тук с вашите кораби, убихте мои хора! — той посочи разбития кораб сред клоните. — Дори отвлякохте един от тях! Отричаш ли го?

Копитата се стрелкаха и танцуваха в твърде опасна близост до него. Пол поклати глава.

— Да, отричам — той също се взря в очите на кентавъра. — Но бих искал да узная повече за онова, което е станало, щом мене ме обвиняват за това.

Кентавърът се обърна, отскочи и изрита кал в лицето му. Пол пак поклати глава — беше започнала да го боли още повече — и автоматично повика лечебните нишки да се увият около нея, както бе направил с раната на врата. Те се прилепиха към челото му и донякъде уталожиха болката. После се сети за китката, но тя бе отчасти изтръпнала от натиска на ремъка. Почуди се дали би могъл да подрежда нишките в по-сложни фигури, без да вижда какво точно прави или съществува и друг начин да се справи с онзи, който го беше пленил.

— Другите отидоха да доведат воин, който да реши какво да правим с вас — рече кентавърът. — Тя може би ще поиска да говори за тези неща. Аз не желая. Няма да се забавят много. Мисля, че вече ги чувам да се приближават.

Пол се заслуша, ала не чу нищо. До него кацна една пурпурна нишка. Далечният й край минаваше над рамото на кентавъра. Нареди й да се прилепи към пръстите му. Тя мина край него и почти веднага усети боцкане в лявата си ръка. Пръстите му се огънаха. Завладя го познатото чувство за сила.

— Погледни ме — каза той.

Кентавърът се извърна.

— Какво искаш?

Пол срещна погледа му. Усети как силата се раздвижва в лявата му ръка.

— Толкова си изморен, че почти заспиваш прав — каза той. — Сега вече спиш, но не си прави труда да си затваряш очите. Чуваш само моя глас.

Погледът на кентавъра стана отнесен. Дишането му се забави. Започна да се клати.

— Но когато ти кажа, можеш да се движиш наоколо, все едно, че си буден. Ръцете ми са вързани по погрешка. Ела тук и ги освободи.

Изправи се на крака и се обърна. Кентавърът се приближи отзад и започна да развързва възлите. Пол си спомни, че бе забелязал у кентавъра нож.

— Срежи ремъците! — заповяда той, — Бързо!

Миг по-късно вече разтриваше китките си.

— Дай ми ножа си!

Взе го, приближи се до лежащия под дървото Миша ръкавичка и го огледа.

— Ранен ли си?

— Навсякъде ме боли. Но преди катастрофата се чувствах точно по същия начин. Според мене, няма нищо счупено.

Миша ръкавичка се изправи и се обърна, вдигнал ръце. Пол разряза ремъците.

— Сигурно тези в замъка са хора на Марк. Никой друг няма такива оръжия… Ох, ох!

До ушите им достигна тропотът на копита.

— Ще бягаме ли? — попита Миша ръкавичка.

— Не. Много е късно. Ще ни хванат. Ще изчакаме тук и ще видим какво ще стане.

Пол затъкна ножа в колана си и се обърна с лице към гората. Изпрати мислена заповед на кентавъра и той се дръпна вдясно.

Не след дълго се появиха силуети — четири мъжки кентавъра, водени от една по-стара женска. Тя спря на около десет метра от Пол и го огледа.

— Казаха ми, че си вързан.

— Бях.

Тя пристъпи напред. Пол трепна — забелязал беше, че държи жезъла му. Тя го вдигна и го насочи към него. Видя как към него полита сноп нишки. Издаде мислена заповед и кентавърът, който бе подчинил, застана помежду им. Но към него заприиждаха нови заклинания и той също събра свой сноп нишки.

Очите на женския кентавър се разшириха.

— Какво си му направил?

— Върни ми жезъла и ще поговорим!

С ъгълчето на окото си Пол забеляза, че Миша ръкавичка отстъпва встрани.

— Откъде го имаш? — попита тя.

— Възстанових го парче по парче от върховете на Триъгълника на Инт.

— Само магьосник е способен на това.

— Забелязала си.

— И аз имам известни познания в Изкуството, макар че само средната част на този жезъл ми откликва. Моята магия е магията на Земята — тя посочи нагоре. — Защо тогава пътуваш с онова нещо?

— Драконът ми беше зает. Този кораб откраднах от моя враг, Марк Мараксон, който има много такива на мястото, където живее — на върха на планината Анвил. Може би сте виждали в небето неговите черни птици, които не са от плът.

— Знам кой е той; и птиците съм виждала. Няколко от моите хора бяха убити, други — ранени от хора, които долетяха тук в кораби като твоя, но по-големи.

Нишките се събраха в ръцете му и Пол усети как силата пулсира в китката му. И все пак, не му се щеше да застава срещу някого, който може да използва дори и само средната част на жезъла.

— Дребосъци, осмелявам се да кажа — отвърна той, — защото такава е расата, която му служи. Аз нито някога съм причинявал зло на кентавър, нито имам такова желание. Ако сега ме принудиш да се бия, ще ми е за първи път.

— Сунфа, ела тук — рече тя.

Един по-дребен мъжкар от онези отзад се размърда и пристъпи към нея. Дълбока рана прекосяваше лявото му рамо, няколко зъба му бяха избити. — Беше ли някой от тези мъже сред онези, които са ви нападнали онзи ден?

Той поклати глава.

— Не, Стел. Нито единият, нито другият.

Тя рязко вирна брадичка.

— Сега знаеш името ми… Така че знай също и това, че аз бях във войската, която връхлетя върху Рондовал в онзи ден, когато този жезъл бе изтръгнат от ръцете на Дет Морсън!

Пол вдигна десница. Ръкавът му се запретна и драконовият белег се разкри.

— Аз съм Пол Детсон — каза той. — Чувал съм историите за баща си. Но още като дете съм бил отведен от тази земя. Отгледаха ме на друго място. Никога не съм познавал баща си. Що се отнася до мене, миналото е мъртво. Съвсем неотдавна се завърнах тук. Този жезъл ми е нужен, за да вдигна силите на Рондовал срещу тези от планината Анвил. Ще ми го върнеш ли?

— Тази вест в много отношения е дори още по-тревожна от онова, което мислехме за тебе — отвърна тя. — За момента е добре, че нашият враг е и твой. Но да видим отново ордите, спящи под Рондовал, да се надигат… Тази мисъл ни плаши, особено онези от нас, които са били живи и по времето на баща ти. Така че ми кажи: какво ми предлагаш да правим, след като свърши битката?

Пол се разсмя.

— Ти вече си решила, че аз ще победя и ще остана жив. Е, добре… По-голямата част от моята войска ще приспя отново. Бих искал да бъда оставен на мира и да продължа да чета и да се уча. Бих бил щастлив да върна услугата и да оставя всички, живеещи в съседство, да правят каквото си искат. След известно време сигурно ще тръгна на път, знам ли… Тъмните страни на Изкуството не ме привличат. Нямам никакво желание да покорявам каквото и да било, а пък от идеята да управлявам когото и да било, да ти кажа, ми дреме на задника.

— Похвални намерения — рече тя. — И на мене много ми се иска да ти вярвам. Всъщност, много е вероятно да казваш истината. Но дори и да приемем, че е така, хората се променят… Много бих искала да те видя как се справяш с хората, които си мислят, че могат да излизат на лов за кентаври, когато им щукне. Но бих искала и да ми гарантираш по някакъв начин, че това няма да ти хрумне някой ден и на тебе.

— Мога да ти дам само честната си дума. Приеми я или я отхвърли.

— Но ти можеш да ми дадеш и повече… А на свой ред и на тебе може да ти стане по-лесно.

— Какво имаш предвид?

— Да се закълнеш в приятелство с нас над жезъла си.

— Приятелството е нещо доста по-голямо от ненападението — отговори той. — То е нещо двустранно.

— Бих желала и аз да ти се закълна със същата клетва.

— От свое име или от името на всички кентаври?

— От името на всички нас.

— Можеш ли да говориш и от тяхно име?

— Да.

— Добре. Тогава, щом искаш, ще ти се закълна.

Пол се огледа за Миша ръкавичка, който тъкмо щеше да се шмугне сред дърветата.

— Стой си там — извика той. — Няма страшно!

— Засега — отвърна крадецът, ала се върна.

Пол заобиколи неподвижния кентавър, застанал между него и Стел и го освободи от заклинанието с рязък замах. Онзи се дръпна назад, погледът му се застрелка насам-натам. Стел побърза да го успокои.

— Кажи ми думите на клетвата — каза Пол и застана пред нея.

— Постави длан върху средната част на жезъла и повтаряй след мене.

Пол кимна и се подчини.

Щом тя започна да изрежда думите, около тях се увиха снопове черни нишки. Усети как вътре в тях се надига смътна, заплашителна сила. Когато свършиха, възлите се разплетоха и нишките се отдръпнаха като тъмни облачета. Една се зарея зад Стел. Усети и зад себе си подобно присъствие.

— Вземи — тя му подаде жезъла. — Ако някой от нас предаде другия, знай, че е обречен.

Стиснаха си ръцете.

— Значи, вече няма проблеми — усмихна се Пол. — Хубаво е човек да има приятели. Бих искал да остана и да ви погостувам, но сега имам да събуждам страшилища. Надявам се, че ще се върна.

Той се обърна и вдигна калъфа на китарата си.

— Оръжие? — попита го Стел.

— Не, музикален инструмент. Може би някой ден ще мога да ви посвиря.

— Наистина ли сега отиваш в Рондовал?

— Длъжен съм.

— Дай ми време да събера войските си и ще прогоня враговете ти. Щом сме съюзници, тази битка е и наша.

— Не е необходимо — отвърна Пол. — Те са горе, в замъка. А аз трябва да отида под него. Лунна птица — моят дракон — ми показа един тунел, по който се стига там. Ще мина оттам и ще прецакам онези копелета. В момента изобщо няма нужда да се захващаме с тях.

— Къде е входът за тунела?

— Надолу по хълма, на север. Ще се наложи да се покатеря малко, но не виждам никакви истински трудности.

— … Освен ако твоите врагове не те забележат и не хукнат да те преследват с летящите кораби.

Той сви рамене.

— Такава възможност винаги съществува.

— Тогава аз ще събера малка войска и ще ги нападна от юг, за да им отвлека вниманието. Двама от моите хора ще отнесат тебе и приятеля ти до северния склон.

— Врагът има пушки. Те убиват от разстояние.

— Стрелите също. Няма да поемаме ненужни рискове. Сега ще изпратя вестоносци да съобщят на останалите да се въоръжат и да ги доведат тук. А докато чакаме, ми се иска да те послушам как свириш.

— Добре. И на мене ми се свири — каза Пол. — Я да се настаним по-удобно.