Марк Твен
Писма от Земята (7)

Писмо шесто

На третия ден по пладне се разбрало, че една от мухите е забравена на брега. Обратният път се оказал дълъг и труден поради липсата на карта и компас и поради изменението на бреговата линия — непрекъснато надигащите се води залели познатите ниски места, а на високите придавали неузнаваем вид. Но след шестдесет дневно упорито търсене мухата най-после била намерена и качена на борда под звуците на хвалебствен, благодарствен псалм, при което семейството на Ной стояло със свалени шапки в знак на уважение към нейния божествен произход. Мухата била уморена, измъчена и доста измокрена, но иначе състоянието й било задоволително. Хората гинели масово от глад по голите планински чукари, но тя не пострадала от липса на храна, защото могла да яде колкото й душа иска от безбройните гниещи трупове. Така благодарение на Провидението това свещено хвъркато било спасено.

Благодарение на Провидението. Точно тъй. Защото мухата била забравена на брега неслучайно. Не, тук имало пръст Провидението. Случайности въобще няма. Всичко, което става, става с някаква цел. Всяко събитие е предвидено още откак свят светува, всяко събитие е предопределено още откак свят светува. Още в зората на Сътворението Господ бил предвидил, че Ной, обзет от смут и паника при мисълта за приближаващите гигантски изкопаеми, ще отплува преждевременно, лишен от някоя безценна болест. Той щял да разполага с всички останали болести, които после би могъл да разпредели между новите човешки племена при появяването им на бял свят, но щяла да му липсва една от най-хубавите — тифусът, болест, която при особено благоприятни условия може да превърне болния в развалина, без да го убие; болест, при която той може да оцелее и да живее още дълго като сакат, глухоням, слепец и полуидиот. Домашната муха е главният разпространител на тифуса и само тя е далеч по-способна и струва далеч повече от всички станали сеячи на този страшен мор. Тъй по предопределение още открай време тази муха трябвало да остане на брега, за да намери някой тифозен труп, да се нагълта със зараза, да обере с крачката си повече микроби и да ги пренесе в отново населения свят за по-нататъшна работа. Благодарение на тази муха през изтеклите оттогава векове милиарди хора са се изпотръшкали болни, милиарди осакатени са влачели с мъка остатъка от своя живот, милиарди гробове са се изпълнили с мъртъвци.

Страшно трудно е да се разбере характерът на библейския Бог — толкова много противоречия има в него: вятърничаво непостоянство и желязна твърдост; сладникаво абстрактни поучения и конкретни пъклени дела, мимолетни прояви на доброта, изкупвани с постоянна злоба.

Обаче, след като си поблъскате главите, все пак ще стигнете до ключа към неговия характер и в края на краищата ще добиете известна представа за него. С някаква странна, детинска, поразителна наивност той сам ви дава този ключ. Това е завистта!

Сигурно сте зашеметени. Вече знаете (за това ви писах в едно от предишните писма), че хората решително смятат завистта за нещо лошо — характерен белег на дребните душици, черта, присъща на всички дребни душици, от която въпреки това и най-дребните душици се срамуват; и когато ги обвините, че притежават тази черта, те се обиждат и се мъчат лицемерно да опровергаят обвиненията.

Завист! Не забравяйте това, имайте го наум. Това е ключът. С негова помощ по-нататък ще можете поне отчасти да разберете Бога; без този ключ е невъзможно да го разберете. Както вече казах, самият той открито подава на всички този разобличителен за него ключ. Най-наивно, откровено, без никакво смущение той заявява: „Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител“ — с други думи, завистник.

Съгласете се, че е все едно да кажеш: „Аз съм Господ, Бог твой — дребна душица, дребен Бог, който се дразни от най-дребните неща.“ В гореспоменатите думи се крие предупреждение: за него е непоносима мисълта, че някой друг бог може да получи, макар и част от комплиментите, с които го обсипва в неделя това смешно, нещастно човешко племе. Той не иска да дели с никого тези комплименти. Той ги цени. За него те са цяло богатство — както са за зулуса тенекиените пари.

Но чакайте, аз съм несправедлив към него; представям ви го в невярна светлина; предубеждението ме кара да говоря неверни неща. Той не е казал, че иска за себе си всички похвали, той не говори, че изобщо не желае да ги дели с други богове. Той казва само: „Да нямаш други богове пред мен.“

Това е съвсем друга работа и трябва да призная, че го поставя в много по-добра светлина. Богове имало в изобилие, както казват, горите гъмжали от тях, а той искал само да го поставят наравно с другите — не по-високо, но не и по-ниско. Той с готовност се съгласил другите богове да оплодяват земните девици — но при същите условия, каквито би поискал самият той. Държал да го смятат за равен на тях. За това той настоява ясно и недвусмислено: не иска други богове пред себе си. Нека те вървят в една редица с него, но никой от тях да не излиза начело — и той самият няма такива претенции.

Но да не мислите, че той се е придържал докрай към това честно и почтено становище? Съвсем не. На лошите си решения той можел да държи вечно, а добрите не спазвал и месец. Не след дълго той се отметнал от думите си и преспокойно се обявил за единствен бог в цялата вселена.

Както вече ви казах, ключът към всичко е неговата завист; тя играе главна роля в цялата негова история. Това е плътта и кръвта на неговия душевен мир, основният камък на характера му. И най-малката дреболия може да го изкара извън кожата и да помрачи разсъдъка му, стига само да засегне неговата ревнива завист! Тя пламва незабавно и при най-малкото подозрение, че някой се готви да влезе в конкуренция с монопола на неговата божественост. Страхът, че Адам и Ева, вкусили вече плода на Дървото на Познанието, ще станат „като богове“, дотолкова разпалил неговата завист, че той загубил здравия разум и не само не могъл да се отнесе честно и милостиво към тези нещастни създания, ами продължил с престъпна жестокост да излива своя гняв и върху тяхното невинно потомство.

И до ден-днешен разсъдъкът му още не се е оправил от това сътресение; оттогава като кошмарен сън го преследва манията за отмъщение и той е изчерпал цялата си природна изобретателност, за да измисля какви ли не страдания, беди, унижения и нещастия, че да трови краткия живот на потомците на Адама. Помислете само колко болести е измислил той за тях! Безчет. Нито един учебник не може да изреди всички. И всяка от тези болести е капан, заложен за някоя невинна жертва.

Човекът е машина. Машина-автомат. Тя се състои от хиляди сложни, деликатни механизми, които изпълняват хармонично и безупречно своите функции съобразно особени закони, над които човек няма нито власт, нито контрол. И за всеки от тези хиляди механизми Твореца е измислил по един враг, чиято задача е да пречи на механизма, да не му дава да работи, да го поврежда, да му причинява болки, докато накрая го унищожи напълно. И твърдят, че той не е пропуснал нито един механизъм.

Тези врагове преследват човека от люлката до гроба; те не знаят отдих ни денем, ни нощем, те са цяла армия, организирана армия; армия, която обсажда; армия, която щурмува; армия бдителна, надъхана, безпощадна; армия, която се бие безспир и не признава примирие.

Тя настъпва на взводове, на роти, на батальони, на полкове, на бригади, на дивизии, на корпуси, а понякога се хвърля върху човечеството с всички свои части наведнъж. Това е „Великата армия“ на Твореца и той е нейният главнокомандуващ. Над нея, предизвиквайки слънцето, се развяват мръсните й знамена с девизи: „Бедствие“, „Болест“ и така нататък.

Болест! Това е главният отряд, който никога не отстъпва и унищожава всичко по пътя си! Той напада младенеца още щом се роди; страданията идват едно след друго: коклюш, шарка, заушка, стомашни разстройства, никнене на зъби, скарлатина и други специалитети за деца. Този отряд преследва детето, докато то стане юноша, за който има в запас други специалитети. Той преследва юношата, докато достигне зряла възраст, после старост и накрая го сваля в гроба.

След като имате всички тези факти, помъчете се да отгатнете с какво галено име човекът се обръща най-често към този свиреп главнокомандуващ. Аз ще ви помогна, само няма да се смеете: „Татко наш, който си на небето.“

Странни са пътищата на човешката логика. Християнинът изхожда от следната ясна, определена, неизменна и недвусмислена предпоставка: Бог е всезнаещ и всемогъщ.

От това следва, че Бог предварително знае всичко, което има да става, и че нищо не може да стане без негово позволение, нищо не може да стане, ако той реши да го предотврати.

Това е достатъчно ясно, нали? Следователно Твореца носи отговорност за всичко, което става в света.

Християнинът признава това и го пише в курсив. Признава го с вдъхновение, с възторг.

После, след като е стоварил върху Твореца отговорността за всички гореспоменати страдания, болести и нещастия (които Твореца би могъл да предотврати), умникът християнин най-наивно го нарича „Татко наш“!

Всичко е точно тъй, както ви го казвам. Човекът дава на Твореца всички черти, присъщи на демона, а после стига до заключението, че демон и баща е едно и също! Но той веднага би отрекъл, че едни умопобъркан злодей и директорът на неделното училище са по същество едно и също нещо. Е, какво ще кажете за човешкия разум? Ако според вас изобщо съществува човешки разум?