Рей Бредбъри
Смъртта е занимание самотно (5)

Кръмли не се обади двадесет и четири часа.

Скърцайки ядно със зъби, заредих машината и размазах Кръмли на валяка.

— „Говори!“ — начатках на листа.

„Абе, как става тъй — натрака Кръмли някъде от вътрешността на моята удивителна машина, — че ту те харесвам, ту се вбесявам с тебе?“

След това машината написа: „Ще ти телефонирам в деня, когато умре жената с канарчетата“.

Видно е, че още преди години бях лепнал две листчета на моя „Ъндъруд“. Едното гласеше: „ДОСТОВЕРНО ТАБЛО ВИДЖИ“. На другото е главни букви пишеше: „НЕ РАЗСЪЖДАВАЙ“.

Така и сторих. Просто оставих раздрънканото табли Виджи да трещи и да трака.

„Кога най-сетне ще заработим заедно над проблема?“

„Проблемът — отвърна Кръмли с моите пръсти, — проблемът си самият ти!“

„Искаш ли да станеш един от героите на моя роман?“

„Аз вече съм“

„Тогава ми помогни.“

„Как не!“

„По дяволите!“

Гневно издърпах листа от машината.

В този миг звънна „личният“ ми телефон.

 

 

Тичах дотам, сякаш бяха десет мили, повтаряйки си: Пег!

Жените в моя живот са били библиотекарки, учителки, писателки или продавачки в книжарници. Пег бе поне три от всички тях, но сега бе много далеч оттук и това ме ужасяваше.

Цялото лято беше в Мексико — на специализация по испанска литература, за усъвършенстване на езика, пътуваше по влаковете с дрипави пеони или по автобусите с жизнерадостни прасета, пишеше ми изпепелени от любов писма от Тамасунчале, писма, изпълнени с досада от Акапулко, където слънцето блестяло силно, а продажните мъже изобщо не блестели; поне за нея не, за нея — приятелката на Хенри Джеймс, консултантката на Волтер и на Бенджамин Франклин. Навсякъде мъкнеше кошница, пълна с книги. Често си казвах, че гълта братя Гонкур като сандвич на закуска.

Пег.

Веднъж седмично ми телефонираше отнякъде, от дън земята — залутана из малки градчета с големи църкви или от големи градове, измъкнала се току-що от катакомбите е мумии в Гуанахуато, задъхана след стръмното слизане от Теотиуакан, и тогава, за някакви си три кратки минути, се вслушвахме в ударите на нашите сърца и повтаряме същите безсмислени думи отново и отново: онези литании, които звучат сладко, все едно колко пъти или колко често ги изричаш.

Всяка седмица, звъннеше ли, слънце озаряваше телефонната будка.

Всяка седмица, щом затворех слушалката, слънцето умираше и изпълзяваше мъглата, идеше ми да хукна и да се завия презглава. Вместо това съсипвах машината с бездарни стихове или написвах разказ за марсианката, която, болна от любов, си мечтае как един землянин пада от небето, за да я отведе и тъкмо заради това те пък го разстрелват.

Пег.

Друг път, понеже бях много беден, разигравахме телефонни хитрини.

Телефонният оператор от Мексико ме търсеше по име.

— Кой? — питах аз. — Кого търсите, не разбрах. Моля, повторете!

Чувах как Пег въздиша далеч-далеч. Колкото повече глупости издърдорвах, толкова по-продължително задържах връзката.

— Един момент, ако обичате, отново повторете.

Телефонистът повтаряше името ми.

— Почакайте — ще проверя дали е тук. Кой го търси?

И гласчето на Пег, задъхано, отвръщаше през две хиляди мили.

— Кажете му, че е Пег! Пег!

Аз се преструвах, че отивам донякъде и се връщам.

— Няма го. Позвънете след час.

— След час… — отекваше Пег.

И — трак, пиу — вече я нямаше.

Пег.

Нахлух в кабината и грабнах слушалката.

— Пег? — изкрещях.

Ала не беше Пег.

Мълчание.

— Кой е? — запитах.

Мълчание. Обаче оттатък имаше някой, не на две хиляди мили, а много близо, тук. И връзката беше толкова ясна, че чувах как въздухът се движи в ноздрите и през устата на безмълвния, в другия край.

— Е? — изрекох.

Мълчание. И оня звук на изчакване в телефонната слушалка. Който и да беше, седеше с отворени уста, залепнал за микрофона. Шепот. Шепот.

Мили боже, казах си, не може сексуален маниак да ми звъни в телефонна кабина. Хората не звънят на телефонни кабини! Никой не знае, че това е моята кантора.

Мълчание. Вдишване. Мълчание. Вдишване.

Кълна се, студен въздух прошумя от слушалката и ми вледени ухото.

— А, не, благодаря — извиках.

И затворих.

Бях по средата на улицата, тичах със стиснати очи, когато пак чух телефона.

Застанах насред платното, вторачих се в телефона, боях се да го пипна, страхувах се от дишането.

Но колкото повече се бавех там с риск да ме прегазят, толкова повече звънът ми заприличваше на погребално повикване от гробищата, на скръбна вест. Трябваше да се върна и да го вдигна.

— Тя е все още жива — изрече нечий глас.

— Пег? — изкрещях аз.

— Я по-кротко! — отвърна Елмо Кръмли.

Облегнах се на стената на будката, опитвах да поема дъх, успокоен, но и разгневен.

— Ти ли звънна преди малко? — попитах запъхтяно. — Откъде знаеш моя номер?

— Всеки един в това прокълнато от бога градче е чувал този телефон да звъни и те е виждал да препускаш към него.

— Кой е жив?

— Жената с канарчетата. Проверих я късно нощес…

— Това е било нощес.

— Не за това ти звъня, по дяволите. Ела вкъщи надвечер. Може и да ти одера кожата.

— Защо?

— В три часа сутринта какво те прихвана да ми стоиш пред къщата?

— Кой, аз?

— Гледай да си осигуриш алиби. Мразя да ме плашат. Ще си бъда у дома към пет. Ако си признаеш бързо, може да ти дам и бира. Който ме лъже в очите, бия!

— Кръмли! — викнах колкото ми глас държи.

— Бъди там! — И затвори.

Запътих се бавно към къщи.

Телефонът пак иззвъня.

Пег!

Или човекът с вледеняващия дъх?

Или пък Кръмли, от чиста проклетия?

С трясък отворих вратата, връхлетях вътре, затръшвах я, после с влудяващо търпение нагласих чист лист с Елмо Кръмли в моя „Ъндъруд“ и го принудих да ми казва само най-приятни неща.

Десет хиляди тона мъгла се изсипа над Венеция, налепи се по стъклата и се провря към мен през процепите под вратата.

 

 

Всякога, щом душата ми се обвие от влажен и мрачен ноемврийски хлад, разбирам, че е крайно време пак да бягам от морето и да се подстрижа.

В подстригването на косата има нещо, което уталожва кръвта, укротява сърцето и разведрява нервите.

Освен това подсъзнателно чувах оня старик да се препъва на излизане от моргата и да се вайка: „Боже мой, кой го е подстригал тъй ужасно?“

Кейл, естествено — той бе извършил това ужасно дело. Та имах не една причина да се отбия при Кейл, най-некадърния бръснар във Венеция, а и в целия свят, но затова пък евтин, довеян от приливните вълни на мъглата, винаги на пост с тъпите ножици, размахал електрическата си машинка „Бъмбълби“, с която стряскаше и слисваше безпаричните писатели и невинните клиенти, налетели на него.

Кейл, помислих. Офъкай рухото на мрака.

Късо на челото. Да мога да виждам.

Късо на ушите. Да мога да чувам.

Късо на врата. Да мога да усещам какво пълзи по мен.

Късо!

Но все пак него ден не отидох при Кейл.

Като излязох от моето жилище навънка в мъглата, шествие от тъмни слонове се точеше по Уинуард Авеню. Което ще рече, павана^[1] от черни камиони с гигантски кранове и огромни екстрактори, прикачени отзад. Вървяха в пълен напред, запътени към кея, да го сринат или пък да започнат да го сриват. Това се чуваше от месеци насам. И ето го, настъпил бе денят. Или най-късно утре сутринта.

С Кръмли трябваше да се срещна чак следобед.

А Кейл не ме примамваше кой знае колко.

Слоновете се носеха с грохот, машинариите им стенеха и тресяха настилката, отиваха да разкъсат хищно павилионите за развлечения и конете от карусела.

Усещайки се като руски писател, безумно обсебен от страстта да отпъжда зимата и ледените вихри, какво друго ми оставаше, освен да ги последвам?

Докато стигна до кея, половината от камионите вече бяха изгрухтели по пясъка, за да настъпят към вълните, да извлекат оттам изпотрошените железарии, да ги натоварят и да ги отнесат. Останалите отиваха да изхвърлят боклука в морето, смилайки по пътя дървените парчетии.

Вървях подире им, кихах и бършех нос. С тая простуда би трябвало да съм си у дома, но мисълта да легна с тия мъгли, влага и дъждове в душата ми бе непоносима.

Стоях по средата на кея, смаян от собствената си слепота, удивен от всички тия хора тук, които само знаех, ала изобщо не познавах. Повечето павилиончета бяха заковани с нови чамови дъски. Няколко още работеха в очакване лошото време да нахълта и там, да разиграе обръчите, да изпотръшка празните бутилки. Застанали пред вратата им, младежи с вид на старци и старци с лица на столетници наблюдаваха камионите, които громоляха в далечния край на кея и се подготвяха да разбият и изличат шейсет години от миналото време.

Оглеждах се и осъзнавах, че никога не съм надзъртал нито иззад затворените им кепенци, нито под спуснатите и заковани с дървени летви брезенти.

Пак усетих, че някой ме следи, извърнах се светкавично.

Огромна перушина от мъгла се плъзна по кея, подмина ме с безразличие и се отнесе нататък.

Иди, че вярвай на предчувствия.

Тук, близо до морето, имаше малка мрачна барака, край което минавах от десетина години насам, но транспарантите й бяха вечно спуснати.

Днес за пръв път тия транспаранти бяха вдигнати.

Погледнах през прозореца.

Божичко! Вътре имаше огромна библиотека.

Пристъпих, питайки се колко ли подобни библиотеки се тулят край нея или пък чезнат из старите улички на Венеция.

Застанах пред прозореца и си припомних нощите, в които съм забелязвал светлина зад транспарантите и призрачна ръка да разлиства страници на невидима книга, чувал съм глас да нашепва думи, да декламира стихове, да разсъждава върху мрачната вселена. Представях си, че е писател, потънал в размишления, или актьор, вглъбен в трагическа роля, Лир с два пъти по толкова ужасни дъщери и полулуд.

Обаче днес, по пладне, транспарантите бяха вдигнати. Вътре, в празната, подредена с бюро, стол и старо модна, но огромна кожена кушетка стая, още светеше нощна лампа. Покрай кушетката, от двете й страни, се издигаха канари, кули, зидове от книги. Бяха поне две; хиляди, струпани и наблъскани чак до тавана.

Отдръпнах се и се зачетох в табелките, закрепени покрай и над вратата на бараката, които бях поглеждал, но никога не бях разглеждал.

ГАДАЕНЕ НА КАРТИ ТАРО. Ала буквите бяха избледнели.

Надписът под този гласеше ГЛЕДАНЕ НА РЪКА.

Третият, с печатни букви, съобщаваше ФРЕНОЛОГИЯ.

Най-отдолу — АНАЛИЗИРАНЕ НА ПОЧЕРЦИ.

Отстрани на рамката пишеше ХИПНОТИЗЪМ.

Промъкнах се по-близо до вратата, защото там висеше миниатюрна визитна картичка, забодена с кабар току над топчестата дръжка.

Прочетох името на собственика на бараката.

А. Л. ШРАНК.

А под името, изписани с молив далеч не толкова избледнял като канарчета за продан, думите:

Практикуващ психолог.

Шестократно надарен човек.

Залепих ухо на вратата и се ослушах.

Дали не чух там вътре, откъм рафтовете, отрупани с прашни книги, Зигмунд Фройд да нашепва, че пенисът е само пенис, а хубавата пура — това е вече пушене? Хамлет да изпуска последния си дъх и да повежда и другите към оня свят? Вирджиния Улф, като удавницата Офелия, просната да се суши върху кушетката, да разказва своя печален живот? Да се разбъркват карти таро? Глави да се опипват като дини за продан? Да проскърцват писци?

— Я чакай да надникна! — казах си аз.

Пак надзърнах през прозореца — там видях само празната кушетка, хлътнала по средата от безброй тела. Друго легло нямаше. Нощем А. Л. Шранк спеше на нея. А денем — лягаха ли там други хора, прикрепящи душите си като напукан стъклен съд? Едва ли.

Ала мен ме вълнуваха най-вече книгите. Те не само преливаха по етажерките, ами изпълваха и ваната, която се забелязваше през една открехната врата. Кухня нямаше. Ала ако имаше, уверен съм, хладилникът, и той щеше да е наблъскан с книги, екземпляри от Пири^[2] на Северния полюс или Бърд^[3] сам в Антарктика А. Л. Шранк очевидно се къпеше в морето, като мнозина от тукашните жители, и се хранеше в близката закусвалня.

Но не толкова самите деветстотин или хиляда книги, колкото заглавията, темите, невероятно мрачните, обречени и ужасяващи имена.

Върху високите, вечно здрачни полици беше Томас Харди в най-унилото му настроение, до Гибсъновия многотомник „Падение и упадък на Римската империя“, който се опираше о тягостния Ницше и безнадеждния Шопенхауер, залепен за Бъртъновата „Анатомия на меланхолията“, Едгар Алън По, Мери Шели, Фройд, трагедиите на Шекспир (не забелязах ни една комедия), творенията на маркиз дьо Сад, Томас Де Куинси, „Моята борба“ на Хитлер, Шпенглеровия „Упадък па Запада“ и т.н., и пр., и пр…

Имаше го Юджийн О’Нийл. И Оскар Уайлд, единствено с тягостното си есе за тъмницата, ала ни едно от люляковите му ухания, ни една от тинтявените му усмивки. „Чингис хан“ и Мусолини — рамо до рамо. Книги със заглавия: „Самоубийството като разрешение на въпроса“ или „Непрогледната нощ на Хамлет“, или „Лемингите — към морето“, бяха върху най-високата полица, побелели от прахоляк. На пода лежаха „Втората световна война“ и „Кракатоа — вулканичната експлозия, разтърсила целия свят“, редом с „Гладуваща Индия“ и „Червеното слънце изгрява“.

Ако огледаш и премислиш тези книги и още веднъж плъзнеш смаян поглед по тях, остава ти само едно. Като при нескопосана филмова версия на О’Нийловата пиеса „Траурът разхубавява Електра“, където самоубийствата следват едно подир друго, убийство се трупа връз убийство, кръвосмешението се редува с друго кръвосмешение, изнудването предшества отровните ябълки, героите се сгромолясват надолу по стълбите или настъпват стрихнин, ти накрая изсумтяваш, отмяташ глава назад и…

Гръмко се разсмиваш!

— Какво смешно има? — изрече някой зад гърба ми.

Извърнах се.

— Питам: какво смешно има?

Стоеше, вдигнал слабото си бледо лице към мен, на двайсет сантиметра под върха на носа ми.

Човекът, който спеше върху кушетката за психоанализа.

Човекът, който притежаваше всички тези книги за свършека на света.

А. Л. ШРАНК.

— Е? — настоя той.

— Тази ваша библиотека! — измънках.

А. Л. Шранк ме гледаше гневно, чакаше.

Добре, че кихнах, та смехът ми секна и прикрил смущението си с книжната кърпичка.

— Прощавайте, простете — рекох. — Аз притежавах едва четиринайсет книги. Рядкост е да видиш цялата Нюйоркска обществена библиотека, пренесена на венецианския кей.

Пламъците изгаснаха в малките светложълти очички на А. Л. Шранк. Телено-тънките му раменца се отпуснаха. Юмручетата се отвориха. Похвалата ми го накара да погледне през собствения си прозорец и да ахне.

— Ами да — промърмори той удивено, — да, всички те са мои.

Стоях вгледан надолу към този човек, не повече от метър и петдесет и два — петдесет и три, а без обувки може би по-нисък. Ужасно ми се искаше да видя дали токовете му не са осем сантиметра, ала не свалях очи по-долу от върха на главата му. Но той изобщо не усещаше, че го разглеждам, толкова бе доволен от размножението на литературните гадини, плъзнали по закачаните полици.

— Притежавам пет хиляди деветстотин и десет книги!

— Сигурен ли сте, че не са пет хиляди деветстотин и единайсет?

Човекът продължаваше да съзерцава библиотеката си и каза с леден глас:

— Защо се смеете?

— Заглавията…

— Заглавията ли? — Лепна се на прозореца, за да се увери, че на полиците сред всичките книги-убийци не се е вмъкнал някой предател веселяк.

— Кажете — запитах плахо, — нима в библиотеката ви няма нито едно лято, хубаво време, попътен вятър? Нямате ли ведри книги, щастливи открития, като, да речем, „Слънчеви наброски от едно градче“, „Слънцето е моето падение“, „В доброто старо лято“, „Юнски смях“ от Стивън Лийкок?

— Не! — Шранк се вдигна на пръсти, за да го изрече, осъзна се и се смъкна. — Не…

— Или пък „Хедлонг хол“ на Пийкок, или „Хък Фин“, „Трима в една лодка“, „Колко невръстен е баща ми?“, „Записките на клуба «Пикуик»«? Нещичко от Робърт Бенчли? От Джеймс Търбър? От С. Дж. Перелман?…

Изстрелях имената като картечница. Шранк слушаше и едва не политна назад от тоя радостен откос. Не ме прекъсна.

— Или например »Анекдоти на Саванарола“, а може и „Смехории от Джак Разпорвача“… — Млъкнах.

А. Л. Шранк, мрачен и леденостуден, ми обръщаше гръб.

— Простете — промълвих и наистина съжалявах. — Всъщност бих искал някой ден да ви разгледам книгите. Ако, разбира се, ми разрешите.

А. Л. Шранк претегли думите ми, реши, че се разкайвам, пристъпи и докосна дръжката на вратата. Тя изскимтя и се отвори с лекота. Той се обърна да ме огледа с малките си светли кехлибарени очи, а тънките му пръстчета прииграваха край бедрата.

— Защо не веднага?

— Не мога. Друг път, господин…

— Шранк. А. Л. Шранк. Специалист психолог. Не психиатър. Просто Шранк, природен лечител за изпаднали твари.

Подражаваше на моя брътвеж. Тънката му усмивчица бе размито отражение на моята. Знаех, че тя ще изчезне, ако аз, от своя страна, си затворя устата. Погледнах над него.

— Защо не махнете тая избеляла обява за карти таро? И тия за френологията и хипнотизма?

— Пропуснахте табелката за анализиране на почерци. А тая за номерологията е отвътре на вратата. Бъдете мой гост.

Тръгнах, но се спрях.

— Хайде — каза А. Л. Шранк. — Елате — настоя той, вече с искрена усмивка, усмивка на риба все пак, не на куче. — Влезте.

При всяка кротка заповед правех стъпка, взрян с неприкрита ирония в обявата за хипнотизма над главата на дребосъка. Окото му не мигна.

— Елате — каза А. Л. Шранк и кимна към библиотеката, без да гледа нататък.

Нямах сили да устоя на поканата въпреки автомобилните катастрофи, цепелиновите пожари, минните експлозии и душевните разстройства, които знаех, че се крият в тези книги.

— Добре — склоних. И в този миг целият кей се разтърси. Оттатък, чак в другия край, в мъглата, гигантско същество цапардоса кея. Сякаш кит връхлетя върху кораб, сякаш „Куин Мери“ заора в прастарите рифове. Ония гигантски железни чудовища, невидими, бяха започнали да отпорват талпите.

Вибрациите отскубваха дъските и бягаха през тялото ми, през тялото на Шранк, като тръпки на тлението и гибелта. Костите ни се разтресоха в кръвта ни. И двамата извъртяхме глави да различим разрухата оттатък в мъглата. Мощните удари ме оттласнаха от вратата. Титаническите пестници раздрусаха, разтрепериха и избутаха А. Л. Шранк към прага като някаква бледа кукла. Бледност опали извътре бледостта на лицето му. Бе като човек, подплашен от земетръс или от приливна вълна, хукнала по кея. Чутовните машини чукаха и блъскаха в мъглата на стотина метра от нас и прорязваха по зеленикавото чело и бузите на А. Л. Шранк невидими пукнатини. Войната бе започнала! Скоро тъмните танкове ще изгромолят по кея, рушейки всичко по своя път, порой от карнавални преселници ще бяга ужасено пред тях към сушата, в редиците им ще се озове и А. Л. Шранк, щом къщицата му от зацапани карти таро се разпадне.

Сега бе времето да се отърва, но не сварих.

Шранк пак се бе втренчил в мен, сякаш можех да го опазя от набезите. Всеки миг очаквах да се вкопчи в лакътя ми.

Кеят потрепери. Затворих очи.

Счу ми се, че тайният ми служебен телефон звъни. Едва се сдържах да не викна: Телефонът! Търсят ме!

Но от това ме спаси вълна от мъже, жени и няколко деца, които подтичваха в обратна посока, не към сушата, а към морската страна на кея, предвождани от едър мъжага с черна пелерина и широкопола шапка.

— Последно возене, последен ден, последен път! — крещеше той. — За последно! Елатеее!

— Шейпшейд — прошепна А. Л. Шранк.

Точно той беше. Шейпшейд, собственик и стопанин на старото кино „Венеция“ в началото на кея, което до края на седмицата предстоеше да бъде съборено и превърнато в целулоидни люспи.

— Насаам! — долетя гласът на Шейпшейд от ръмежа.

Погледнах А. Л. Шранк.

Той вдигна рамене и кимна, позволи ми.

Понесох се в мъглата.