Богдан Николов
Борован (2)

Борован

Население: 1860 г. — 250 двора^[1], 1872 г. — 262 къщи и 532 венчила^[2], 1910 г. — 4295 жители, 1926 г. — 5598, 1934 г. — 5835, 1946 г. — 5905, 1965 г. — 4886, 1975 г. — 4347, 1992 г. — 2973 жители.

Борован е едно от големите села в Северозападна България. Намира се на 30 км северно от Враца и е разположено в малка котловина на Дунавската столова земя. През селото тече рекичката Барата, която изтича от изворите Велчов лъг, Изварковец, Войника, Слатина, Гъбов дол, Церов дол и Потока и тече през Добралево, Сираково и Бързина и дава началото на река Бързина, наричана още Бързица. Влива се като ляв приток в река Скът при с. Липница. Плодородното землище на Борован заема площ от 80 896 дка и граничи на изток със землищата на Търнава, Соколаре и Джурилово (Нивянин), на юг с Оходен, на запад с Девене и Малорад и на север с Добралево. Борован е събран тип селище, но се дели условно на следните махали: Божур махала, Босашка, Диковска, Дреньовска, Горниа и Долниа край, Жия, Кьоше пирак, Стойчовска, Тарльовска и Ченгенето. Някои от махалите носят родови имена, а другите са пейоративни.

Районът на Борован е обитаван от човешки общества още през медно-каменната епоха или преди шест хиляди години. Известни са две праисторически селища от тази епоха. Останките на едното са на север от Борован в местността Езерото. Но на това селище не са правени археологически разкопки и не се знае нищо за неговата периодизация и стратиграфия. Другото селище е в местността Лапчовец до язовира. За да установим дебелината на културния пласт на праисторическото селище при Лапчовец и да се определи неговата хронология и стратиграфия през 1966 г. тук бе извършен археологически сондаж. Изкопът с дължина 10 м и ширина 5 м бе направен в южната част на селището. Достигна се на 1 м дълбочина от повърхността на хумусния пласт, след което се появи жълтокафява стерилна глина. Установи се, че на това място културния пласт на праисторическото селище има средна дебелина 0,80 м, а хумусът е 0,20 м. При нашия сондаж бяха разкрити части от два опожарени подове на жилища, разположени един над друг. Стана ясно, че това селище е заселвано два пъти и двата пъти е унищожено от стихиен пожар и неговите обитатели са го напуснали завинаги. Двата опожарени строителни хоризонта принадлежат на една и съща епоха — първия период на медно-каменната епоха. Събран беше обилен археологически материал от кремъчни и каменни оръдия на труда, няколко цели глинени съдове, части от жертвеници, плоски хромелни камъни за смилане на зърната и човешки фигури от глина. Кремъчните оръдия са стъргалки и ножовидни пластинки, служили за стъргане на кожи, за обелване на пръчки за стрелите на лъка и др. дейности. Сред каменните оръдия са чукалки, брадви, боздугани и бойни чукове. Чукалките са служили за стриване храни, брадвите за дърводобив, а боздуганите и бойните чукове за отбрана от неприятели (обр. 1). Керамиката е най-характерния белег за това селище. Глинените съдове показват богато разнообразие на форми. Някои от тях са украсени с врязани геометрични мотиви (обр. 2). Съдовете с неустойчиви дъна са имали отделни цилиндрични поставки от глина, които също са украсени с врязаните традиционни за епохата геометрични мотиви (обр. 3). Идолната и жанровата пластика от селището при Лапчовец е представена от жертвеници, от фигурки на животни и човешки фигурки (обр. 4). Човешкото тяло е представено доста схематично, особено лицето, а ръцете са само загатнати, фигурите са прави и обърнати напред. Украсени са с врязани пиктограми и идеограми, които са считани за най-древната протописменост в Европа. Всички фигурки са изработени от глина и са добре изпечени. Свързани са били с религиозния култ на праисторическия човек и с неговата ярко изразена сценичност и образност. Всъщност тези човешки фигурки от глина се смятат за най-древната пластика по нашите земи. В тях е била вложена идея за различни божества, отъждествявани с плодородието и природните стихии.^[3]

Обр. 1. Оръдия на труда от кремък и камък, намерени в селището от медно-каменната епоха в местността Лапчовец.

Обр. 2. Съдове от глина и техните орнаменти, открити в праисторическото селище от медно-каменната епоха в местността Лапчовец.

От бронзовата епоха се намират следи в местността Васков чукар — височина на Борованската могила. Тук е намерена една бронзова брадва, характерна за тази епоха (обр. 5)^[4]. През желязната епоха или първото хилядолетие пр.н.е., в района на Борован е имало две тракийски селища и два тракийски могилни некрополи. Останките на едното селище и неговият могилен некропол са в местността Тиев лъг — североизточно от Борован. Другото тракийско селище се е намирало в местността Езерото, но неговия могилен некропол бе унищожен. В една от могилите при Тиев лъг е открито погребение на тракийски воин, който е загинал в бой и тук е изгорен на клада заедно със своя боен кон. Сетне върху пепелта на кладата е натрупана могила. От оръжието на боеца са запазени тракийска желязна юзда за ездитен кон, железен меч и нож и умбо от щит.^[5] Могилите от тракийското селище в Езерото бяха унищожени при засаждане на лозе през 1956 г. В една от тези могили, наричана Блъсната могила, бе разкрито погребение на тракийски воин, заедно с неговия боен кон. В основата на могилата имаше пепел и въглища от клада, а също и необгорели кости на човек и кон. Сред тях бяха намерени един добре запазен железен двуостър меч с дължина 102 см, желязна юзда с двуделен строг зъбалец, желязно умбо от щита на боеца и една великолепно изработена сребърна торква с гравирани орнаменти, която е украсявала шията на боеца (обр. 6 и 7). Тракийските могилни погребения от Тиев лъг и Блъсната могила сочат определено втори век пр.н.е.^[6]

Днешното село Борован лежи върху останките на едно голямо трако-римско селище. При изкопни работи в дворовете се намират погребения от I–IV в., а заедно с тях и глинени съдове и римски монети, които се съхраняват в читалищната музейна сбирка на Борован. На височината Борованска могила се виждат развалините на голяма късноримска крепост (обр. 8). Запазени са основите на крепостните стени и кулите, а под крепостта е Мечата дупка, която е привлекателен обект за иманярите. Според тях в Мечата дупка са укрити несметни съкровища. Но трябва да се знае, че тази късноримска крепост е изпълнявала определени стражеви функции и в нея е бил настанен гарнизон от римски войници. Освен керамика, римско въоръжение и римски монети в развалините на тази крепост нищо друго досега не е намерено. За Градището на Борованската могила се разказват още много легенди и предания и вероятно за него е създадена народната песен „Хала Саламандра на Борованската могила…“ На 6 км южно от Борован по левия бряг на р. Скът, върху висока камениста тераса, наречена Стругарка, има следи от българско средновековно селище. Преданието разказва, че тук някога се е местило село Борован през ранните векове на турското робство, когато в района е върлувал разбойника Колчак.

Село Борован е заварено от турските поробители с днешното си име в края на XIV век. В първите векове на робството част от жителите на Борован са били войнагани. Султанската власт е наследила войнаганския институт от Второто българско царство, когато определена категория селяни са давали войници за царя. Тези бащинници са били освободени от някои данъци и са своили бащините си имоти от работна земя, гори и ливади. Султанската власт е освободила войнаганите от някои видове данъци и им е разрешила да своят земята си, но войнаганите не са били във войската, а са ходили в Цариград да гледат султански коне и да косят султански ливади. Ето такива са били и борованските войнагани. Когато е идвал редът им да заминат на Цариград те са изпращани от близките си с гайди и брецала до извора Войника и там са се разделяли. В османски регистър за войник е записан Мерджан, син на Радослав от Борован, който е в списъка на войнаганите от с. Камено поле. Регистърът има дата 1548 г.^[7] През втората половина на XVI в. има вече цял списък на войнаганите от с. Борован, спадащо към каза Враца. Този списък съдържа тридесет имена на войнагани от Борован. Сред имената правят впечатление имената Нено, син на Никола и Нено, син на Пенко^[8]. Може би това са членове на рода Неновци? В един друг регистър за войнагани от първата половина на XVIII в. фигурират имената на 23 борованчени. Сред тях са забележителни Братой, син на Добромир, Велчо, син на Деян, Доно, син на Добрин, Драгой, син на Доно, Митрин, син на Доно и др.^[9] Прави впечатление, че тези лични имена отговарят на родовите днес в Борован: Братоевци, Велчовци, Доновци… И това не е никак чудно, щото наскоро бе преведен един османски документ с дата 1614 година, в който са имената на 325 жители на Борован, което тогава е спадало към каза Враца, а по-късно преминава административно към Раховската каза. Преводачът на този османски документ е Румен Ковачев^[10]. Най-често срещаните лични имена в този списък са: Ботун (образувано от Бото и -ун, както Пекун, Славун и пр.), Брато, Братко, Братой, Бръчко, Велчо, Вельо, Влад, Герго, Драган, Драгой, Душко, Иван, Марко, Неделко, Ничо, Пейо, Петко, Петър, Радо, Радун, Размир, Радунчо, Русин, Стан, Стойно, Стойчо, Съботин, Тодор и др. Любопитното е това, че тези лични имена съвпадат с имената на старите родове в Борован като: Братоевци, Велчовци, Вельовци, Герговци, Драганинци, Драгоевци, Марковци, Ничовци, Радунчовци, Русиновци, Стойновци, Стойчовци и пр. Ако се проследи родословното дърво на тези и други родове, ще стане ясно, че тези родове са съществували от векове в Борован. В същия този списък от 1614 г. е и данъкоплатецът Обретен, който е означен като пришълец. В същност този Обретен е бил преселен наскоро от с. Чирен — рода Славковци. След Обретен в Борован се преселва и брат му Цено. От Обретен са произлезли Врачовци (те са били народни лечители), а от Цено са Славковци.^[11] В османския документ от 1614 г. са вписани и имената на петима грамотни свещеници от Борован. Те са: Георги, Неделко, Радослав, Стою и Харвес (името вероятно е сбъркано от преводача или е грешно записано). Вероятно още тогава в Борован е имало килийно училище? Всъщност този списък е само на мъже, обложени с данък от султанската власт. Тогава жените не са плащали данъци. Част от тези 325 мъже са били неженени, но останалите са имали съпруги, сестри и дъщери. Едно приблизително изчисляване на всичко това би ни показало едно голямо българско село в началото на XVII век.

Обр. 3. Глинена поставка за съдове с неустойчиви дъна, придобита от селището в местността Лапчовец.

Обр. 4. Моделирани от глина човешки фигури от праисторическото селище в местността Лапчовец — медно-каменна епоха.

Останките на друго едно средновековно българско селище се намират около извора Мургинец — югозападно непосредствено от Лапчовец. На това селище не са правени археологически разкопки, но на повърхността след оран се изравя керамика, която е характерна за българското средновековие. Намерени са и два железни меча, които датират от Второто българско царство. По всичко изглежда, че това селище е било разрушено от турските нашественици и жителите му са го напуснали. В османския документ от 1614 г. е записана мезрата Сухо кладенче с годишен приход 103 акчета. Мезра е арабска дума и означава „празно, обезлюдено селище и неговото землище“. Може да се предполага, че мезрата Сухо кладенче е средновековното селище около извора Мургинец, който през лятото обикновено пресъхва и сега.