Богдан Николов
Борован

Предговор

Авторът на тази книга Старши научния сътрудник и кандидат на историческите науки Богдан Николов (роден 1926 г.) е известен историк, археолог и краевед. Защитил е дисертация на тема: „Развитие на халколитните култури в Западна България“ и е хабилитиран за Ст.н.с. през 1983 г. Автор е на повече от 500 научнопопулярни статии в регионалния и централен печат. Почти 32 години е работил на терена като археолог. Откривател е на една неизвестна на науката праисторическа култура и на глинените плочки с писмени знаци, които са първата протописменост в Европа. Участвал е в откриването на Врачанското съкровище и под негово ръководство бе открит втория дял на прочутото Рогозенско тракийско съкровище. Публикувал е повече от сто научни статии, студии и отделни книги по археология, история и методика на преподаването на история в известията на АИМ при БАН, в списанията Археология, Векове, Изкуство, Музеи и паметници на културата, История и география, Обзор и в сборника „Внекласная работа по истории“ — Учпедгиз — 1963, Москва. Негови изследвания са отпечатани в Англия, Германия, Румъния, САЩ, Холандия, Франция (списанието Аркеоложи) и др. Участвал е в международни конгреси по археология в Будапеща, Букурещ, Варна, Нотингам и др. Автор е на редица отпечатани книжки за историята на селата Алтимир, Букьовци, Галатин, Галиче, Градешница, Девене, Камено поле, Липница, Софрониево, Крушовица и др. През 1955–1958 г. Б. Николов беше учител по история в борованската гимназия и тук създаде кръжок по история и археология, музейна училищна сбирка, която получи национална награда и редактираше ученическото списание „МЛАД ТВОРЕЦ“, в което сътрудничеха неговите кръжочници и млади белетристи и поети от гимназията. През тези години той е събрал обилен археологически материал и архивни документи от Борован, а също така имена на местности и родове, които са в основата на настоящето изследване. Поради липса на средства читалището все отлагаше издаването на историята на Борован, но тази година, благодарение на инициативата и средствата на господин кмета Петър Цветковски, изданието се осъществи.

Борован

Население: 1860 г. — 250 двора^[1], 1872 г. — 262 къщи и 532 венчила^[2], 1910 г. — 4295 жители, 1926 г. — 5598, 1934 г. — 5835, 1946 г. — 5905, 1965 г. — 4886, 1975 г. — 4347, 1992 г. — 2973 жители.

Борован е едно от големите села в Северозападна България. Намира се на 30 км северно от Враца и е разположено в малка котловина на Дунавската столова земя. През селото тече рекичката Барата, която изтича от изворите Велчов лъг, Изварковец, Войника, Слатина, Гъбов дол, Церов дол и Потока и тече през Добралево, Сираково и Бързина и дава началото на река Бързина, наричана още Бързица. Влива се като ляв приток в река Скът при с. Липница. Плодородното землище на Борован заема площ от 80 896 дка и граничи на изток със землищата на Търнава, Соколаре и Джурилово (Нивянин), на юг с Оходен, на запад с Девене и Малорад и на север с Добралево. Борован е събран тип селище, но се дели условно на следните махали: Божур махала, Босашка, Диковска, Дреньовска, Горниа и Долниа край, Жия, Кьоше пирак, Стойчовска, Тарльовска и Ченгенето. Някои от махалите носят родови имена, а другите са пейоративни.

Районът на Борован е обитаван от човешки общества още през медно-каменната епоха или преди шест хиляди години. Известни са две праисторически селища от тази епоха. Останките на едното са на север от Борован в местността Езерото. Но на това селище не са правени археологически разкопки и не се знае нищо за неговата периодизация и стратиграфия. Другото селище е в местността Лапчовец до язовира. За да установим дебелината на културния пласт на праисторическото селище при Лапчовец и да се определи неговата хронология и стратиграфия през 1966 г. тук бе извършен археологически сондаж. Изкопът с дължина 10 м и ширина 5 м бе направен в южната част на селището. Достигна се на 1 м дълбочина от повърхността на хумусния пласт, след което се появи жълтокафява стерилна глина. Установи се, че на това място културния пласт на праисторическото селище има средна дебелина 0,80 м, а хумусът е 0,20 м. При нашия сондаж бяха разкрити части от два опожарени подове на жилища, разположени един над друг. Стана ясно, че това селище е заселвано два пъти и двата пъти е унищожено от стихиен пожар и неговите обитатели са го напуснали завинаги. Двата опожарени строителни хоризонта принадлежат на една и съща епоха — първия период на медно-каменната епоха. Събран беше обилен археологически материал от кремъчни и каменни оръдия на труда, няколко цели глинени съдове, части от жертвеници, плоски хромелни камъни за смилане на зърната и човешки фигури от глина. Кремъчните оръдия са стъргалки и ножовидни пластинки, служили за стъргане на кожи, за обелване на пръчки за стрелите на лъка и др. дейности. Сред каменните оръдия са чукалки, брадви, боздугани и бойни чукове. Чукалките са служили за стриване храни, брадвите за дърводобив, а боздуганите и бойните чукове за отбрана от неприятели (обр. 1). Керамиката е най-характерния белег за това селище. Глинените съдове показват богато разнообразие на форми. Някои от тях са украсени с врязани геометрични мотиви (обр. 2). Съдовете с неустойчиви дъна са имали отделни цилиндрични поставки от глина, които също са украсени с врязаните традиционни за епохата геометрични мотиви (обр. 3). Идолната и жанровата пластика от селището при Лапчовец е представена от жертвеници, от фигурки на животни и човешки фигурки (обр. 4). Човешкото тяло е представено доста схематично, особено лицето, а ръцете са само загатнати, фигурите са прави и обърнати напред. Украсени са с врязани пиктограми и идеограми, които са считани за най-древната протописменост в Европа. Всички фигурки са изработени от глина и са добре изпечени. Свързани са били с религиозния култ на праисторическия човек и с неговата ярко изразена сценичност и образност. Всъщност тези човешки фигурки от глина се смятат за най-древната пластика по нашите земи. В тях е била вложена идея за различни божества, отъждествявани с плодородието и природните стихии.^[3]

Обр. 1. Оръдия на труда от кремък и камък, намерени в селището от медно-каменната епоха в местността Лапчовец.

Обр. 2. Съдове от глина и техните орнаменти, открити в праисторическото селище от медно-каменната епоха в местността Лапчовец.

От бронзовата епоха се намират следи в местността Васков чукар — височина на Борованската могила. Тук е намерена една бронзова брадва, характерна за тази епоха (обр. 5)^[4]. През желязната епоха или първото хилядолетие пр.н.е., в района на Борован е имало две тракийски селища и два тракийски могилни некрополи. Останките на едното селище и неговият могилен некропол са в местността Тиев лъг — североизточно от Борован. Другото тракийско селище се е намирало в местността Езерото, но неговия могилен некропол бе унищожен. В една от могилите при Тиев лъг е открито погребение на тракийски воин, който е загинал в бой и тук е изгорен на клада заедно със своя боен кон. Сетне върху пепелта на кладата е натрупана могила. От оръжието на боеца са запазени тракийска желязна юзда за ездитен кон, железен меч и нож и умбо от щит.^[5] Могилите от тракийското селище в Езерото бяха унищожени при засаждане на лозе през 1956 г. В една от тези могили, наричана Блъсната могила, бе разкрито погребение на тракийски воин, заедно с неговия боен кон. В основата на могилата имаше пепел и въглища от клада, а също и необгорели кости на човек и кон. Сред тях бяха намерени един добре запазен железен двуостър меч с дължина 102 см, желязна юзда с двуделен строг зъбалец, желязно умбо от щита на боеца и една великолепно изработена сребърна торква с гравирани орнаменти, която е украсявала шията на боеца (обр. 6 и 7). Тракийските могилни погребения от Тиев лъг и Блъсната могила сочат определено втори век пр.н.е.^[6]

Днешното село Борован лежи върху останките на едно голямо трако-римско селище. При изкопни работи в дворовете се намират погребения от I–IV в., а заедно с тях и глинени съдове и римски монети, които се съхраняват в читалищната музейна сбирка на Борован. На височината Борованска могила се виждат развалините на голяма късноримска крепост (обр. 8). Запазени са основите на крепостните стени и кулите, а под крепостта е Мечата дупка, която е привлекателен обект за иманярите. Според тях в Мечата дупка са укрити несметни съкровища. Но трябва да се знае, че тази късноримска крепост е изпълнявала определени стражеви функции и в нея е бил настанен гарнизон от римски войници. Освен керамика, римско въоръжение и римски монети в развалините на тази крепост нищо друго досега не е намерено. За Градището на Борованската могила се разказват още много легенди и предания и вероятно за него е създадена народната песен „Хала Саламандра на Борованската могила…“ На 6 км южно от Борован по левия бряг на р. Скът, върху висока камениста тераса, наречена Стругарка, има следи от българско средновековно селище. Преданието разказва, че тук някога се е местило село Борован през ранните векове на турското робство, когато в района е върлувал разбойника Колчак.

Село Борован е заварено от турските поробители с днешното си име в края на XIV век. В първите векове на робството част от жителите на Борован са били войнагани. Султанската власт е наследила войнаганския институт от Второто българско царство, когато определена категория селяни са давали войници за царя. Тези бащинници са били освободени от някои данъци и са своили бащините си имоти от работна земя, гори и ливади. Султанската власт е освободила войнаганите от някои видове данъци и им е разрешила да своят земята си, но войнаганите не са били във войската, а са ходили в Цариград да гледат султански коне и да косят султански ливади. Ето такива са били и борованските войнагани. Когато е идвал редът им да заминат на Цариград те са изпращани от близките си с гайди и брецала до извора Войника и там са се разделяли. В османски регистър за войник е записан Мерджан, син на Радослав от Борован, който е в списъка на войнаганите от с. Камено поле. Регистърът има дата 1548 г.^[7] През втората половина на XVI в. има вече цял списък на войнаганите от с. Борован, спадащо към каза Враца. Този списък съдържа тридесет имена на войнагани от Борован. Сред имената правят впечатление имената Нено, син на Никола и Нено, син на Пенко^[8]. Може би това са членове на рода Неновци? В един друг регистър за войнагани от първата половина на XVIII в. фигурират имената на 23 борованчени. Сред тях са забележителни Братой, син на Добромир, Велчо, син на Деян, Доно, син на Добрин, Драгой, син на Доно, Митрин, син на Доно и др.^[9] Прави впечатление, че тези лични имена отговарят на родовите днес в Борован: Братоевци, Велчовци, Доновци… И това не е никак чудно, щото наскоро бе преведен един османски документ с дата 1614 година, в който са имената на 325 жители на Борован, което тогава е спадало към каза Враца, а по-късно преминава административно към Раховската каза. Преводачът на този османски документ е Румен Ковачев^[10]. Най-често срещаните лични имена в този списък са: Ботун (образувано от Бото и -ун, както Пекун, Славун и пр.), Брато, Братко, Братой, Бръчко, Велчо, Вельо, Влад, Герго, Драган, Драгой, Душко, Иван, Марко, Неделко, Ничо, Пейо, Петко, Петър, Радо, Радун, Размир, Радунчо, Русин, Стан, Стойно, Стойчо, Съботин, Тодор и др. Любопитното е това, че тези лични имена съвпадат с имената на старите родове в Борован като: Братоевци, Велчовци, Вельовци, Герговци, Драганинци, Драгоевци, Марковци, Ничовци, Радунчовци, Русиновци, Стойновци, Стойчовци и пр. Ако се проследи родословното дърво на тези и други родове, ще стане ясно, че тези родове са съществували от векове в Борован. В същия този списък от 1614 г. е и данъкоплатецът Обретен, който е означен като пришълец. В същност този Обретен е бил преселен наскоро от с. Чирен — рода Славковци. След Обретен в Борован се преселва и брат му Цено. От Обретен са произлезли Врачовци (те са били народни лечители), а от Цено са Славковци.^[11] В османския документ от 1614 г. са вписани и имената на петима грамотни свещеници от Борован. Те са: Георги, Неделко, Радослав, Стою и Харвес (името вероятно е сбъркано от преводача или е грешно записано). Вероятно още тогава в Борован е имало килийно училище? Всъщност този списък е само на мъже, обложени с данък от султанската власт. Тогава жените не са плащали данъци. Част от тези 325 мъже са били неженени, но останалите са имали съпруги, сестри и дъщери. Едно приблизително изчисляване на всичко това би ни показало едно голямо българско село в началото на XVII век.

Обр. 3. Глинена поставка за съдове с неустойчиви дъна, придобита от селището в местността Лапчовец.

Обр. 4. Моделирани от глина човешки фигури от праисторическото селище в местността Лапчовец — медно-каменна епоха.

Останките на друго едно средновековно българско селище се намират около извора Мургинец — югозападно непосредствено от Лапчовец. На това селище не са правени археологически разкопки, но на повърхността след оран се изравя керамика, която е характерна за българското средновековие. Намерени са и два железни меча, които датират от Второто българско царство. По всичко изглежда, че това селище е било разрушено от турските нашественици и жителите му са го напуснали. В османския документ от 1614 г. е записана мезрата Сухо кладенче с годишен приход 103 акчета. Мезра е арабска дума и означава „празно, обезлюдено селище и неговото землище“. Може да се предполага, че мезрата Сухо кладенче е средновековното селище около извора Мургинец, който през лятото обикновено пресъхва и сега.

Борованските родове

Стари боровански родове са: Андровци (от този род са Миндолете, Рандолете и Шандолете. От Андровци има изселени в с. Търнава, където се наричат също Андровци и в Кнежа, известни с името Шанданете). Друг стар род са Барфанчовци. Беличовци са също стар боровански род и от тях има изселени в с. Левчево. Следващи са Бекярете, Бецинци, Бичовци, Боянкинци, Братоевци, Бъзовци, Велчовци и Влашкоземците, които в 1829 г. се изселили в Молдова, но скоро се завърнали и един от братята останал в Добралево и от него са добралевските Вълчовци. Стар род са Въловци, от които са Блъгарете, Гарговци, Коцовци и Мангърете. Старият дом на Въловци е бил на мястото на днешната община. От Въловския род е казалията Вълчо Найденов, който е бил богат търговец и земевладелец. За него разполагаме с два оригинални документи: единият от 1872 г. за закупуване на земя, а другият от 1880 г. за уреждане на сметки. Вторият документ е изключително интересен, тъй като е написан собственоръчно от писателя възрожденец Цани Гинчев, който тогава е бил окръжен управител на Орехово — вж. приложението. Следващи стари родове са Върбанчовци, Върбовци, Въчовци, Ганджинци, Ганецовци (от този род е художника Владимир Ганецовски), Геловци, Герговци (това е родът на академиците Георги Цанев и Румен Цанев и на професор доктор Милена Цанева). Следват Гойлаците, Градинярете, Гецковци, Дилчовци, Денчовци, Дзипалски, Доновски, Драганинци, Дреньовци, Дръвеняците (те избягали от кърджалийските жестокости в Румъния). На връщане един от братята останал в Алтимир и от него са алтимерските Буалкьовци. Други стари родове са Дунчовци (пра-прадядото на тази фамилия е Радун от 1614 г. и Радунчо, а съкратено то е Дунчо), следват Замбовци, Кадиевци, Капельовци, Коновци, Кочовци, Кулкинци, Лалковци, Марковци (Конецовци), Милчовци, Мутинци, Муцовци, Найденчовци, Неновци, Ничовци, Нонинци (от този род е първата киноактриса в България — Мара Нонинска). Следват Палибачийте, Панковци, Пачовци, Петрашковци, Пецановци, Пираците, Попадинците, Поповци, Станинци, Станчовци, Сълковци (името на този род е от личното име Съло, умалително — Сълко, което е от старобългарската дума СЪЛЪ и означава „пратеник“ и отговаря на гръцкото Апостол). Стойновци са много стар род. Те избягали от кърджалийските банди у Влашко и на връщане техни братя останали в Алтимер. От тези братя са произлезли алтимерските родове Белчовци, Далбановци и Тарашоевци. Тук трябва да поясним, че тези оставания на семейства от боровански родове в други села, като Добралево и Алтимер, се дължат на това, че в тези села е имало малко жители, а много плодородна земя за обработване. Други стари боровански родове са Фезлийте, Хинковци, Целкинци, Чинкови и Янкулчовци^[12]. Това са старите родове в Борован, но, струва ми се, че има още пропуснати, въпреки нашето старание. Ако има някое родово име пропуснато, то нека първо да разпитат стари хора да не би да са от някой вече известен род и тогава да се обадят в читалището на Борован. Само така ще имаме един пълен списък на родовете.

Обр. 5. Бойна брадва, излята от бронз, намерена на Васков чукар. Средната бронзова епоха.

ПРЕСЕЛНИЦИ в Борован. Освен Врачовци и Славковци, които са преселени от Чирен през 1614 г., има още много. Те са: Арнаутете, които са българи от Албания и са дошли тук преди края на XVIII в. В един документ от 1809 г. е записано: „Да са знае каде що купуваме кошере за тамазлък у Борован от Цола Арнаутина — 6 оки за 67 гроша и от деда Цена Дървеняка — 1 ока за 14 гроша“^[13]. Други преселници са Андреевци, които дошли от Долна Кремена от тамошния род Лаковци. Те са вече голям род в Борован и към тях са Вълкачовци, Йотовци и Кръжовци. В една народна песен се казва: „Побегна село Кремена в големо село Борован…“ От с. Чирен по-късно са дошли Белинците, Белниколовци и Русиновци, а от с. Реселец са Русинчовци и Тодорчовци. От с. Веслец се преселват преди 250 г. Златановци. Тази род прави през 1987 г. родова среща и има написана книга за родословието (ръкописът е в читалище „Цани Иванов“ на с. Борован). От с. Тишевица се преселват Свещниковци и Муцовци, а от Горун махала — „Махалата“ — (днес гр. Пелово) идват Малджанете. От с. Оходен дошли Босаците, от с. Девене — Кискимете, а от с. Ветрен, Пазарджишко идват Гьоргьовци и от същото село една вдовица се омъжва за Сълко Тричков и довежда малолетният Симеон, от който сетне са Каластирете и Семьоновци (Герго, Крачун, Найден, Пено и Трифонка, която се омъжва за Стойчо Дреня — на дядо Игнат Дреньовски — дядото). От с. Овча могила, Великотърновско, идват Цветковци. По същото време в края на XVIII и началото на XIX в. от същото село в село Баница се преселват родовете Гешовци, Дилковци, Кузовци и Първановци. Би трябвало да се проучи дали тези родове имат родственост с борованските Цветковци. От Гевгелийско (Македония) в средата на XIX в. дошли Воденичарете^[14]. Това са по-важните преселнически родове в Борован. Има и други по-късно дошли като Каленченете, но те чакат своя изследовател, а от с. Върбешница са Гюрмезовци.

Обр. 6. Желязно въоръжение на тракийски воин от Блъсната могила.

Името на село Борован

Това селищно име се тълкуваше и осмисляше от „Боров хан“ според всезнайковците. Името Борован не е възможно в никакъв случай да произлезе от думата „балван“, както го обяснява един професор с целия си багаж по езикознание. Това не е възможно просто защото законите на българския език изобщо не позволяват промяната на „бал“ в „бор“. И така името на село Борован датира от ранното българско средновековие и е произлязло от изчезналото вече от употреба старинно име на човек, който се е казвал Борован. Дали този човек е бил основател на селото, негов храбър герой или владетел — това никога няма да бъде доказано. Вековете са покрили с прах една любопитна историческа истина. Така са изчезнали и старинните лични имена като: Бутан, Вадин, Добрал, Добруш, Драшан, Галатин, Гало, Лепо, Роман и др., които са запазени в имената на отделни селища във Врачанско. Личното име БОРОВАН е образувано от БОРО и -ОВАН, както са образувани имената Брато -ван, Добро -ван, Мило -ван, Радо -ван, Пръ -ван и пр. А пък БОРО е съкратено от двуосновното лично име БОРИВОЙ — „да бъде борец воин, да побеждава воини“. Личното име Борован е засвидетелствано в старобългарски писмени паметници от XIII в.^[15] Името се среща и в османски регистри за данъкоплатци българи. Така в един списък от 1670 г., който се отнася за жители от Разградско, е споменат българинът Борован, син на Пейко (вж. Турски документи от 1670 г. в Нар. библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, Ориент. отдел). След тази дата името Борован е вече изчезнало от употреба или се среща все по-рядко. Но това лично име е запазено в някои имена на местности като Борован кая — в землището на с. Църквище, Пирдопско, в Горни и Долни Борованец в землището на с. Якоруда, Разложко и др.^[16]

Учебно и църковно дело в Борован

Установено е с документ^[17], че учебното дело в Борован е започнало, вероятно след дълго прекъсване, през 1820 г. Тогава в Борован е съществувало килийно училище. Но има и една друга версия. Щом като в османския документ от 1614 г. са вписани имената на петима боровански свещеници, то е близко до ума да се предположи, че в Борован е имало килийно училище за подготовка на свещеници и учители в килийните училища още през първата половина на XVII в. и дори още по-рано. Такива училища е имало в по-будните селища още преди осемнадесети век (вж. Орловски, Ст. История на учебното дело във Врачанско. — Сп. Училищен преглед, С., 1904, кн. 7). Тези сведения за български училища в първите векове на робството са записани в някоя църковна книга при други някакви случаи. В османските архиви няма да ги намерим. Изследванията за първите и по-сетнешните учители в борованското училище не са завършени. Наскоро открихме една приписка върху църковна книга в църквата на с. Галиче. Написана е от ръката на учителя Георги Петков Кършигорски (1820–1913 г.) от с. Долна Кремена. За него се знае, че е учителствал в борованското училище, но не е уточнена годината. Приписката е следната: „Село Галиче, енорийски свещеник Георги Петков рукоположен на 1858 годин 17 мая хиляда осемстотин и петдесет и осма годин седамнайсети мая. Подписах аз свещеник Георги Петков Крашигорски“ Какво следва от приписката и от нашите проучвания, анкети с негови наследници и летописни книги на училища. Георги Петков се е учил в родното си село, в Черепишкия манастир и във Враца. Учителствал е няколко години в различни села и през 1847 г. първенци от с. Малорът го поканили да открие училище в селото. Той приема и е първият учител в с. Малорът в 1847 г.^[18] Георги Петков учителства в Малорът до Гергьовден на 1848 г. и на тази дата е спазарен за учител в с. Борован, където е оставил добри спомени. На връх Гергьовден 1851 г. той се уславя да открие училище в село Липница, Ореховско.^[19] От всичко това следва, че Георги Петков Кършигорски е учителствувал в Борованското училище от месец май 1848 г. до Гергьовден на 1851 г. Според приетите тогава правила учебната година е започвала и завършвала на празника на Свети Георги Победоносец. Лятна ваканция за учениците не е имало. В с. Липница Георги Петков учителства до Гергьовден на 1854 г., след който празник става учител в с. Галиче. На 17 май 1858 г. приема свещенически сан в Галиче и служи до своята смърт. През 1913 г. в Галиче избухва холерна епидемия и всеки ден умират по няколко човека. Деветдесет и три годишния свещеник Георги Петков ги опява. Но се заразява от холера и умира. От приписката, която ни е оставил, знаем вече с точност кога е стоял учител в Борован. Ако се появят още нови документи ще бъде изградена пълна и точна хронология на учителите в борованското училище. До сега имаше точна дата за учителя Цено Иванов, който в 1872 г. е обучавал 50 момчета в две отделения.^[20]

Обр. 7. Сребърна торква с гравирани орнаменти от Блъсната могила. Торквата е служила за украшение на шията на боеца. Датира от преди 2200 години.

Няма и следа от старата средновековна църква на Борован от 1614 г. Стари хора си спомняха, че някакви градежи е имало на височинката източно от днешната община, но камъните са отдавна разграбени. Може би там да е била средновековната борованска църква, която са ограбили и разрушили кърджалийските банди в края на XVIII в. През 1834 г. борованчени построяват нова църква, която нарекли „Света Параскева“ Тя е била изградена върху основите на по-стара църква.^[21] Но тя скоро рухнала и в 1872 г. срещаме документ за борованската църква „Свети Никола“, в която са служили двамата свещеници поп Цветко и поп Иван Лилов.^[22]

Имена на местности в землището на Борован

Ба̀нишка ло̀ква, Ба̀рата, Барда̀ковица, Ба̀рски дол, Бачѝщето, Бекя̀рец, Бекя̀рска коша̀ра, Белосла̀тински път, Бѐлюва ло̀ква, Бѐлювица, Беклемѐто, Бел байрак, Бика̀рника, Бѝлото, Бѝчова коша̀ра, Бѝчова ло̀ква, Бѝчова ту̀фа, Блъ̀сната могѝла, Божу̀р маалъ̀, Борова̀н, Борова̀нска могѝла, Боса̀шка маалъ̀, Боста̀нището, Бо̀тев път, Бра̀нищата, Бра̀тковец, Брѐста, Брѐстовете, Бродъ̀, Бру̀совица, Бръда̀рска коша̀ра, Бръ̀дото, Ва̀логъ, Ва̀сков връх, Ва̀сков чука̀р, Вѐлково кла̀денче, Вѐлчов лъг, Вѐлчова коша̀ра, Вида̀ркинска коша̀ра, Воденѝцата, Воденѝчен път, Войнѝка, Влъчка̀ падѝна, Влъковѝец, Влъ̀чов гера̀н, Воденѝците, Врача̀нка (стар оброк на „Свети Врачѐве“), Вра̀човско бра̀нище, Вра̀чова трънѝца, Връ̀а, Връбъ̀, Връба̀нов лъг, Връ̀бовско кла̀денче, Въ̀ловски гера̀н, Върба̀нчовски кла̀денец, Въчовска дръмка, Га̀нджин връх, Гѐлова коша̀ра, Гѐловец, Гѐнова ло̀ква, Гѐрговец, Гѐцковска коша̀ра, Гложа̀ка, Говеда̀рски път, Гора̀ново бра̀нище, Го̀рниа край, Градѝщето, Гро̀ба, Гръстѐлника, Гу̀лчовец, Гу̀льовица, Гу̀дулец, Гъ̀бов дол, Да̀новец, Дебѐло дръ̀во, Девенска̀ междъ̀, Девенскѝ път, Девенскѝте лъкѝ, Дѐдо Нѐдково кла̀денче, Дѐкова ло̀ква, Дѐнова ло̀ква, Дѐново бра̀нище, Дѐнчово бра̀нище, Джурѝловски път, Дѝковска маалъ̀, Длъ̀гата ло̀ква, Длъ̀гиа вир, Длъ̀гото, Добралѐвски път, До̀лната воденѝца, До̀лниа край, Долнокра̀йската чешмъ̀, Драга̀нинско бра̀нище, Драго̀йца, Дрѐньов връх, Дрѐньето, Дрѐньовска маалъ̀, Дръ̀мката, Дръ̀мките, Жѐнски вир, Жѐрава ба̀ра, Жѐравица, Жѝя, Жѝя маалъ̀, За̀мбовска коша̀ра, Ѐзерото, Ѐзерска падѝна, Ѐзерски път, Изва̀рковец, Йотовец, Йотовска падѝна, Йо̀товското, Кавадѐвица, Калѐто, Ка̀льов връх, Ка̀льов мост, Канто̀ня, Кѝркова ло̀ква, Кѝсалицата, Кискѝмското, Кѝтката, Клѐньето, Кнѐзово торѝще, Ко̀евица, Кола̀рица, Ко̀нджов връх, Ко̀нова падѝна, Ко̀нови я̀зове, Ко̀новски я̀воре, Ко̀нски вир, Котелчето, Коша̀рите, Край сѐло, Кра̀йще, Крачуля, Кременѝш, Крѝвиа път, Крѝвуля, Крѝвулете, Кръньовец, Ку̀зманка, Кукумѐндова падѝна, Ку̀лин гера̀н, Ку̀лчовец, Ку̀телчето, Къ̀рловец, Къ̀сата падѝна, Кьо̀сова трънѝца, Кьо̀совица, Кюшѐ пира̀к, Ла̀пчовец, Лива̀гето, Лѝловско бранище, Липа̀та, Лѝпето, Лоза̀рски път, Ло̀зиата, Лука̀нчовец, Лъгъ̀, Лъкѝте, Малора̀тски път, Малора̀тски шума̀к, Ма̀ндрището, Ма̀рински гера̀н, Ма̀ринско лива̀ге, Ма̀рков ва̀лог, Мѐча ду̀пка, Мѝков мост, Мѝлчовска коша̀ра, Мѝлчовско бра̀нище, Мѝльова кру̀ша, Мѝчова ло̀ква, Мла̀ката, Млека̀н, Млива̀рски път, Могѝлата, Могѝлките, Мочу̀рището, Мрътвинѝте, Мрътвинъ̀та, Му̀льова кру̀ша, Му̀льова о̀рница, Му̀льовица, Му̀ргинец, Му̀тин дол, Над Ѐзерото, На̀поа, Нѐнчов (х)раст, Нѐнчов рът, Нѐшолец (Го̀рен и До̀лен Нѐшолец), Нѐшолска падѝна, Нѝнова ло̀ква, Нѝчов лъг, Нѝчова ло̀ква. О̀брано полье, Обрещтъ̀ (от стб. обвръш — „при върха“), Огра̀дите, Огра̀дището, Одня̀нското (Оходя̀нското), Олева̀нец (о — „при“ лева — „извор“ и -ец), Опа̀шката (в края на землището), Опѝнкьовец, Орѐавски път, Орѐшенското, О̀рниците, Орнича̀ка, Па̀вловец, Па̀влова падѝна, Падѝната, Па̀нчов требѐж, Па̀нчово бра̀нище, Парцѐлите, Петра̀шковица, Пеца̀нец, Пеца̀новско тръ̀нье, Пѐшовец, Пиздѝнкьовец, Пѝката, Пѝклювец, Пира̀шки ва̀лог, Пѝшурата, Пищовлѝйско кла̀денче, Плезѝ гъз (стръмен път на височина в Могилата — името е от типа „Дери вол“ — ще се изплезиш или ще се „одере“ вола, докато го изкачи), Плу̀говините, Попѝшки път, Попо̀вска воденѝца, Попо̀вски гера̀н, Попо̀вско къщѐ, По̀тока, Пръдливата локва, При Канто̀ня, Прѝпека, Прѝсадъ, Прѝсадска падѝна, Про̀кара, Про̀сеча, Пръща̀рски дол, Пчѐшки дол, Равнѝщето, Ра̀вни поляни, Радова ба̀ра, Ра̀стовете, Рибиньъ̀, Рогозѐнски път, Рогъ̀, Ро̀сните ло̀кви, Ру̀пите, Ру̀синчовски брест, Ру̀синчовското, Са̀дините, Самодѝвска лива̀да, Самодѝвска падѝна, Самодѝвски кла̀денец, Сбо̀рно по̀лье (тук се събират междите на Добра̀лево, Търнава, Соколаре и Борован), Свѐщниковска падѝна, Свинака̀ша, Семьоно̀вското, Сираковски път (сега е разоран, намирал се е между Жѐравица и По̀тока), Скъ̀та, Сладу̀рковец, Сла̀тина (извор с минерализирана вода), Сова̀та, Сокола̀рски път, Сокола̀рското, Средорѐка, Ста̀нинското, Ста̀нчова поляна, Сто̀йчовскй ра̀стове, Сто̀йчовска маалъ̀, Ста̀риа сова̀т, Стоя̀нец, Струга̀рка, Сту̀беля, Су̀льова кру̀ша, Су̀льовица, Су̀(х)ата ло̀ква, Су̀(х)иа гера̀н, Су̀(х)иа дол, Съ̀ева падѝна, Съ̀лков гера̀н, Съ̀лкова ту̀фа, Съ̀лково бра̀нище, Та̀рльовска маалъ̀, Та̀рльовски ра̀стове, Та̀рльово бра̀нище, Тата̀рски гро̀бища, Тата̀рски о̀рници, Тата̀рски тра̀пища, Та̀чово бра̀нище, Тѝев дол, Тѝев лъг, Тиев рът (от лично име Тихо, видоизменено от гръцкото Тѝхон „щастривец“), То̀нчовец, То̀нчовското, Торѝщата, Торѝщето, Торѝщата, То̀чов ка̀мик, Трѝклажденски път, Тръна̀вски път, Тръня̀ка, Тръ̀пките, Тръпчѝлата, Ту̀фата, Ту̀фите, Ту̀рското, Узу̀нска падѝна, Узу̀нско торѝще, У̀мата, Уру̀шка ло̀ква, Усо̀ето, Учѝлищен фонд, Фезлѝйски яворе, Фезлѝйското, (Х)айдушка локва, (Х)айдушка падина, (Х)айдушка туфа, (Х)айду̀шко кла̀денче (сборно място на хайдути), Ца̀льова кру̀ша, Ца̀рскиа път, Цвѐтковското, Цѐлините, Цѐлкина падѝна, Цѐнова ту̀фа, Цѐра, Цера̀ка, Церо̀в дол, Церо̀ва падѝна, Ченгенѐто, Четиритѐ кѝтки, Цѝганска кру̀ша, Цолѐвица, Чиренскѝ път, Чиренско̀ по̀лье, Цо̀льовица, Чита̀лищни яворе, Чу̀льовица (видоизменено от лично име Янчул), Шава̀рна, Шатъ̀рица (име на водна птица, гмурец — латинско име Podiceps cristatus), Шинда̀ровото, Шума̀ка, Шума̀ците, Шумака̀рското, Я̀зовете, Я̀ворете, Я̀зовините, Янку̀ловото, Я̀нкулчовски вир, Ялова̀рника, Я̀мите, Я̀решника, Чуй петел.

Обр. 8. План на античната трако-римска крепост Градището на височината Борованска могила.

Общо 349 имена на местности, от които 25 окончават на -ец и 15 на -ица, което прави 11,46% от всички имена и е сигурен признак за тяхната старинност. Стари по произход и образуване са също и имената Бра̀нище, Кавадѐвица, Ла̀пчовец, Му̀ргинец, Обрещтъ̀, Олева̀нец, Плезѝ гъз, Ру̀пите, Сла̀тина, Сту̀беля, Тръ̀пките, Тръпчѝлата и др. От топонимията в землището на Борован се вижда, че имената са изгубили йотацията си и се изговаря Горниа и Долниа, вместо Го̀рния и До̀лния, Длъ̀гиа, вместо Дъ̀лгия, Крѝвиа, вместо Крѝвия и пр. В лексиката на Борован преобладават западнобългарски названия като: мачка, вместо котка, варди са, вместо пази се, запри са, вместо стой, спри се, пце, вместо куче, съдрах, вместо скъсах и др. В Борован има една народна поговорка: „Кръ̀пена дрѐа до̀дир нема“. В говора на борованчени няма „якане“ и в никакъв случай не се произнася начално и интервокално „х“. Изговаря се леп, дедо, вместо хляб, дядо; артиа и връа, вместо хартия и върхът, дреа, вместо дреха, тугла, вместо тухла и пр. Ударението в някои думи пада върху първата сричка и затова се произнася: во̀дъ, гла̀въ, ду̀шъ и пр. Когато ударението пада върху гласна наблюдаваме опростяване: връбъ̀, горъ̀, миризмъ̀. Ярко е изразено преминаването на съгласните „в“ в „л“ и „м“, например в гу̀вно, вместо гумно, повна, вместо помна, слободно, вместо свободно и др. Често се среща метатезата: -ър, -ъл, която се променя в -ръ, -лъ, например: дръво, връбъ, влък, мрътвинъ, тръница и др. От всичко това следва, че говорът на Борован принадлежи към северозападните български говори или по-точно към Белослатинско-Плевенския говор и се различава от Врачанския говор.

Говорът на Борован заслужава специално езиковедско изследване.

Село Борован е освободено от турско робство на 25 октомври (6 ноември нов стил) 1877 г. от лейб-гвардейския хусарски полк под командуването на полковник барон Мейендорф. Борованчени посрещнали руските освободители с ликуване и радост.

… И ЗАПОЧВА НОВОТО ЛЕТОБРОЕНЕ НА БОРОВАН…

Приложения

Приложение №1

Приписка върху църковна книга от църквата на село Галиче:

„Село Галиче

енорийски свещеникъ

Георги Петковъ

руко положенъ

на 1858 годинъ 17 майа

хиляда осамъ стотин

и педесе и осма годинъ

седамъ наесети майа.

Подписахъ аз свещенникъ

Георги Петковъ

Крашигорски“.

Обр. 9. Приписка на енорийския свещеник Георги Петков от 1858 година, който е учителствал в Борован от май 1848 г. до Гергьовден на 1851 г.

Приложение №2

Свидетелство за продажба на имот от малоратченина Христо Танков на Вълчо Найденов от Борован:

„въ година 1872: йулиа в 23 денъ азъ отъ долу потписаний давам това свидетелство на Вълчо Найденов отъ Буруванъ каквото му продадохъ една ливада сосъ землата барабаръ у малоратскио топракъ на межда с Буруванскио топкаръ на санъро комшиа Игнатъ Петков комшиа Тодоръ Танковъ от каде доло комшиа Цоно Вълковъ от каде падината и отъ едната страна е комшиа гора потъ писании буруванченин аладжията и тафия билъ затова давамъ това свидетелство при тия достоверни свидетели за увератно каквото зехси парите до една пара за гроша 600 и тапиите немахъ кога таму дадохъ това свидетелство та оставихме за после да имамъ право да му дамъ тапията азъ

Христо Танковъ

въ Малорътъ

 

свидетеле:

Петко Йовановъ

Герго Цбетковъ

Петарчо Герговъ

Вълко Стойовски

Петаръ Каленченино

Гено Ценков

Гешо Триклажденино

Йото Христакиовъ Буруванченино“

Върху свидетелството има два кръгли турски печати, а продавачът е ударил палеца.

Обр. 10. Свидетелство от 1872 г., за това, че Христо Танков от Малорад е продал ливада на Вълчо Найденов от Борован.

Приложение №3

Оригинално писмо на писателя Цани Гинчев — първият след Освобождението Окръжен Началник на окръг Орехово:

До Кмета въ село Борованъ

Щомъ приемите настоящето

ще привикате Г-на Вълчо Найденовъ

и ще му кажите да дойде незабавно

на 5 того въ управлението на земледелческата

касса за поправянието на сметките.

Окружний Началникъ

Ц. Гинчевъ

1880 год. майя 3

Г Рахова

Писмото е подпечатено с кръгъл печат, околовръз на който се чете:

„ПЕЧ. НА НАЧАЛНИКА РАХОВСКОТО ОКРЪЖИЕ“

В средата на кръга в четири реда:

„ПЕЧАТЬ НА НАЧАЛНИКА РАХОВСКАГО ОКРУГА“.

Върху обратната страна на листа на това писмо с друг почерк е написано:

обявлението

като Приемнахме отъ Горги Стражара на 7 този м. и така я приемна Влъчко на часа.

с. Борован

К./мет/ Христо Цонов

/Гойлашки — б.м./.

1880 мая 7

Обр. 11. Оригинално писмо от писателя Цани Гинчев през 1880 г. Окръжен началник на окръг Рахово до кмета в Борован.

Обр. 12. Обратната страна на писмото на Цани Гинчев с подписа на кмета на Борован Христо Цонов (Гойлашки).