Книстер
Лили Чудото взривява цирка (5)

Четвърта глава

На другия ден следобед майката на Тобиас взе Леон и отведе двете момчета на цирк. Всичко мина като по вода и привечер вкъщи се прибра един страшно развълнуван Леон. Лили го очакваше на входната врата.

— Е, как беше?

— Направо супер! — отдалече викна Леон.

— Хайде, разказвай! — настоя Лили.

— Добре де, чакай малко!

Леон се наслаждаваше на момента, защото той пръв бе видял цирковите номера, и искаше да държи Лили в напрежение:

— Ще започна да разказвам, когато и мама се прибере. А освен това имам огромна изненада!

Лили едва дочака да се съберат всички на вечеря. Но и Леон едва издържа толкова дълго и веднага изстреля своята изненада:

— Представете си само — аз мога да отида още веднъж на цирк! Преди края на представлението директорът на цирка каза на всички да погледнат своите билети и извика един номер. И аз отначало не можех да повярвам на късмета си, но директорът прочете моя номер. Тогава трябваше да сляза при него на манежа, за да си взема наградата — безплатен билет. Безплатен билет за галапредставлението в неделя!

— Значи все пак ще отидем заедно — зарадва се мама и го разцелува радостно.

— Честито! — казва и Лили.

И сега вече Леон трябваше да разкаже всичко поред.

Той разказва толкова дълго, че мама от време на време трябваше да напомня на двете деца да не забравят за вечерята. Лили просто не можеше да се наслуша за чудесата в цирка. След вечеря тя даже си пренесе завивките в стаята на Леон и до късно през нощта като замаяна слушаше неговия разказ: как акробатите подскачали с вдигнати ръце върху въже на шеметна височина, как една жена с вързани очи подхвърляла във въздуха горящи факли, как тигърът скочил върху гърба на слона и как от страх на клоуна му се смъкнали панталоните, как звероукротителят си сложил главата в отворената уста на лъва…

— Само номерът с хвърляча на ножове не беше много смешен — казва Леон.

Лили наостри слух.

— Ножовете бяха страшно остри. Една жена в каубойски дрехи застана с разтворени ръце и крака пред огромна шарена мишена. И ножовете свистяха във въздуха и се забиваха до нея. Хоп! Ама остри като бръснач! При едно хвърляне той не се прицели добре и едва не прикова лявото й ухо за дъската. Всички извикаха. Дори и жената! Горкичката, сигурно се е изплашила до смърт! Разтрепери се и избяга от манежа. На мен истински ми дожаля за нея.

— Хм!

Лили замислено поклати глава.

— А имаше ли фокусник?

— Ама, разбира се! — оживи се Леон. — Извади от цилиндъра си цели три заека един след друг.

— И нищо друго?

— Напротив, освен зайците измъкна оттам и гълъби, и бели мишки… Много бяха сладки. Защо…

За съжаление Леон не можа да продължи, защото майка им влезе в стаята и сложи край на нощните разговори.

— И утре е ден! Пак ще си говорите — утеши тя децата.

Но Лили не съжаляваше, че трябва да се върне в своята стая. Този ден тя бе научила достатъчно важни неща, за които да си мисли.

На следващата сутрин се събуди трудно. Толкова й се искаше да остане в леглото и да продължи да сънува цирка! Но майка й беше непреклонна.

— Довечера пак ще можеш да сънуваш. Сега е време за училище. Освен това — само още един ден и идват събота и неделя, нали?

— А в неделя ще ходим на галапредставлението! — зарадва се Лили и скочи от леглото като акробат.

Следващите два следобеда тя прекара със своя малък брат — бяха й хрумнали куп въпроси за цирка и искаше да ги обсъди с Леон.

Дали хранят предостатъчно зверовете, преди да излязат на манежа, за да не нападнат някого от глад? А ако ги прехранят, дали не стават твърде мързеливи и мудни за представлението?

Звероукротителят дали носи перука, под която е сложил метални плочи — в случай, че лъвът изненадващо огладнее и стисне зъби?

Не смърди ли отвратително в устата на лъва? Сигурно звероукротителят не трябва да вдишва, за да не припадне?

Трябва ли жената в каубойските дрехи да взима приспивателно преди всяко представление, за да не се вълнува от летящите към нея ножове?

Твърде много въпроси! Лили и Леон разгорещено обсъждаха нещата, на които трябваше да обърнат особено внимание в неделя. Дори направиха дълъг списък.

И така целите два следобеда. Вечерите обаче Лили прекарваше в приготовления — тайнствени приготовления. Разбира се, те бяха свързани с нейната чудотворна книга и с цирка!

Най-после моментът дойде! Лили, Леон, мама и Мона пристигнаха в цирка и седнаха по местата си. Звучеше музика, циркът се пълнеше с все повече и повече посетители. Тъмносиният таван на шатрата, изпъстрен със звезди в преливащи се цветове, беше осветен от прожектори. Така зрителите и манежът потъваха в мека вълшебна светлина. Освен това се усещаше непознат мирис, напомнящ за коне и зверове, примесен с уханието на печените бадеми, които продаваха на входа. Просто великолепно! Всичко създаваше такова настроение, каквото човек може да изпита само в цирка.

— Виж, Лили, там горе!

Леон непременно държеше да покаже всичко, което вече знаеше.

— Виж колко много въжета и люлки, на които акробатите ще се залюлеят! А онези смешни железни поставки, които висят там, са за клетката на зверовете…

Силният музикален поздрав на оркестъра го прекъсна. Поздравът бе последван от маршова музика и малко по-късно целият манеж заблестя в ослепителна светлина. Тогава един особено силен лъч се насочи към входа на манежа. Завесата се оттегли встрани и един мъж в прекрасен костюм излезе напред.

— Това е директорът на цирка! — извика Лили. Този път тя успя да изпревари брат си.

И наистина беше директорът. Той се представи, поклони се и приветства с добре дошли уважаемите зрители и почетните гости.

— Поздравявам всички вас, които имате възможността да присъствате на това вълнуващо галапредставление!

Но още докато изреждаше специалните атракции, които щяха да бъдат представени, неочаквано го прекъснаха. Един клоун, превит на две, излезе и през сълзи обясни на директора, че не може да участва, защото тирантите му се скъсали.

— Спокойно, Пепе! — опита се да го утеши директорът. — Но не бива да обсъждаме това тук, пред всички хора. Все ще се намери отнякъде един колан или някоя безопасна игла.

Той отпрати клоуна и се върна към представянето на номерата. Но ето че Пепе се появи отново и продължаваше да реве. Широките му като чувал панталони се бяха смъкнали почти до колената, а по дългите му долни гащи тук-там личеше по някоя шарена кръпка. Той влачеше след себе си дълъг кожен колан — най-малко десет метра. Освен това бе нарамил една безопасна игла, голяма почти колкото него.

— Пепе! Какво ще правиш с тези неща? Те са прекалено големи!

Пепе цивреше и хълцаше толкова силно, че почти не се разбираше какво говори. Той отчаяно се опита да увие около себе си огромния колан. Директорът го хвана за ръкава и попита строго:

— Откъде взе тези неща?

— От клетката на слона.

Директорът от недоволство извъртя очи към тавана.

— Моля те, Пепе! Този колан е за костюма на слона. Ти си твърде слаб за него. Трябваше…

Клоунът скочи встрани и избяга с крясъци:

— Аз съм толкова слаб! Той не ми дава достатъчно храна! Директорът ме държи гладен!

Точно в този момент стигна до един от зрителите, който си беше купил печени бадеми, и лакомо заграби от неговата кесия. Всичко това съвсем не беше приятно на директора. Той извика на Пепе да се върне, но клоунът сякаш бе забравил за своя шеф. И започна едно забавно преследване — клоунът имаше явно предимство, защото беше по-нахален от директора. Той се покатери напряко по скамейките през зрителите. По време на това бягство от огромните му очила се изстрелваха два водни фонтана, които опръскваха хората наоколо.

Публиката се заливаше от смях. Лили също се превиваше и се пляскаше по краката, чак докато клоунът не изхвърча от шатрата.

Сега директорът най-сетне си пое дъх и реши да довърши представянето. Все още леко запъхтян, той обяви първия акробатически номер:

— Братя Балдини!

Едва изрекъл името им, и те сякаш долетяха на манежа. Подскачаха, правеха салта напред и назад, катереха се петима един върху друг, прескачаха през горящи обръчи, ходеха на ръце, премятаха се. И всичко това се случваше толкова бързо, че на Лили й се завиваше свят, като ги гледаше. Дори и да искаше, нямаше и секунда време да помисли за нещо друго.

Братята Балдини се оттеглиха със същите шеметни подскоци, с които бяха се появили, и се скриха зад завесата, а директорът обяви излизането на известния хвърляч на ножове Джими от американския град Мемфис. Лили потрепери. Същият хвърляч на ножове, който така бе изплашил асистентката си в четвъртък! Е, да видим какво ще стане днес…

Хвърлячът на ножове се появи важно-важно и беше посрещнат с радостни викове. След него много по-скромно вървеше неговата асистентка в червен каубойски костюм. Тя носеше много на брой и различни по големина ножове върху голям поднос.

— Тя сама му носи ножовете! — прошепна Лили на брат си.

— Но това значи, че не може да е взела приспивателни — съобрази Леон.

Лили само сви рамене.

Четирима мъже в червено-зелени циркови униформи дотъркаляха голяма поставка и върху нея монтираха дървената мишена. Асистентката застана пред мишената и Джими започна да хвърля първите ножове във въздуха.

Остри като бръсначи, върховете на ножовете се забиваха в мишената около жената, докато не я обградиха отвсякъде.

— Не мога да гледам повече! — прошепна майка им и затвори очи.

Лили обаче внимателно наблюдаваше Джими. Той на висок глас обяви следващото специално изпълнение за днешното галапредставление. Униформените помощници извадиха ножовете от дървото и започнаха да завързват ръцете и краката на асистентката със здрави кожени каиши за мишената.

Тогава мишената бавно се завъртя и въртенето постепенно се усили. А Джими тържествено взе един нож и се приготви да го хвърли.

Публиката затаи дъх, Леон се вкопчи в майка си. Но Лили бе замислила друго.

— Сега е моментът! — прошепна тихо тя и бързо извади малко листче от джоба на панталона си.

Хвърлячът на ножове помоли публиката да пази абсолютна тишина, дори оркестърът спря да свири. Само барабанистът биеше продължително по барабаните и от този звук всички настръхнаха. Джими замахна, прицели се във въртящата се мишена и хвърли ножа.

Но какво става? Ножът отскочи от мишената, полетя обратно към Джими, профуча като стрела покрай него и се приземи в дървените стърготини! Хвърлячът на ножове пребледня и не можеше да проумее какво точно се е случило. Публиката зашушука, чуха се смехове.

На ужасения Джими не му оставаше нищо друго, освен да направи втори опит. Той застана в позиция за хвърляне. В шатрата отново настана тишина. Хвърлячът на ножове пое дълбоко въздух три пъти и хвърли. И… хвърленият нож отново полетя обратно към него. Този път обаче му отнесе каубойската шапка от главата.

Джими се вцепени за момент като ударен от гръм. После бавно се наведе, взе надупчената си шапка и напусна манежа като мокър пудел.

Сега вече публиката се смееше на глас и ръкопляскаше. Хората си мислеха, че всичко това е поредният смешен номер. Леон също се смееше, защото на него този номер му бе харесал много повече, отколкото изпълнението в четвъртък.

— Така му се пада! — викна той доволен към Лили.

Само ако знаеше…

— Уважаеми зрители! — прозвуча гласът на директора, докато помощниците освобождаваха асистентката от каишите. — Атракции! Сензации! Изненади! Това е истинският цирк, циркът от най-висока класа! Нашата гала програма продължава. Сега ще помоля за вашето особено внимание към следващия ни номер, от който дъхът ви ще секне. Синьорина Експлозива, живото гюлле!

С това директорът не обещаваше много. Е, наистина номерът на синьорина Експлозива създаваше напрежение. Лили се облегна назад и с истинско наслаждение зачака изпълнението. Тук със сигурност нямаше нужда да прави чудо, това беше ясно!

Шестнайсет помощници с пъшкане избутаха на манежа тежък железен топ. Синьорина Експлозива гордо обикаляше около топа и удряше с един чук върху огромната тръба, за да покаже колко е здрава. По неин знак директорът на цирка лично внесе фитил, дълъг цял метър. Синьорина Експлозива се възползва от удоволствието сама да постави въжето в отвора, после запали една голяма факла. Още един последен път тя обиколи със запалената факла около топа, прозвучаха барабаните, синьорина Експлозива запали фитила. Без да се колебае, тя безстрашно се пъхна в огромното дуло на топа.

В цирка настана пълна тишина. Чуваше се само съскането на горящото въже. Напрежението бе непоносимо — и тогава дойде гърмът, който скова всички! Синьорина Експлозива, живото гюлле, прелетя като снаряд през цирка. Хората извикаха като един. Но синьорината вече танцуваше невредима по манежа и се покланяше във всички посоки.

Лили ликуваше. Очите й заблестяха. Идваше решителният момент — дресурата на лъвове. И после — парадът на слоновете, номерът с трапеца, триковете на жонгльорите… Докато отново пред завесата не се появи директорът на цирка и не обяви последния номер за вечерта — великият илюзионист Абраксис. Тогава ръката на Лили отново тайничко извади малкото листче. Един поглед й беше достатъчен: всичко беше ясно!

Завесата се вдигна, всички тръпнеха в очакване да видят чудесата на фокусника. Но той не влезе през завесата. Чу се едно ПИНГ! и Абраксис се появи от нищото сред облак от дим и огън по средата на манежа.

— Това… т-това е велико! — заекна Леон. — Но защо не го направи в четвъртък! Той съвсем наистина… може да прави магии!

Лили само едва забележимо се усмихна. После фокусникът започна да вади един след друг гълъби, пъстри кърпи и зайци от шапката си. Изглеждаше хубаво, но все пак си бяха обикновени магически трикове, които Лили вече познаваше от други представления.

— Я да видим! — промърмори тя. — Би могъл да извади и…

Внезапно през публиката премина шепот, фокусникът бе извадил от цилиндъра живо прасе! Обаче самият Абраксис изглежда бе точно толкова изненадан, колкото и публиката, и слисано надничаше в шапката си. Тогава срещу него изскочи една катеричка. Фокусникът отдалечи шапката от себе си. Но какво стана? Все повече и повече катерички изскачаха от магическия цилиндър. Десет, петнайсет, двайсет, петдесет… нямаха край.

Едва когато избухнаха аплодисментите, катеричките се наредиха на дълга опашка и замаршируваха обратно към шапката.

Абраксис стоеше зашеметен на манежа и се кланяше. Но едва сега започнаха истинските чудеса! Всевъзможни предмети се издигаха за малко над шапката, превръщаха се пред очите на всички в хартиени цветя и отново изчезваха: прахосмукачка, каса бира, малко колело, две саксии, един лампион, плавници и какво ли още не!

Публиката бурно заръкопляска и дори стана на крака. Леон също скочи, но трябваше да стъпи на седалката си, за да може изобщо да види нещо.

— Това не го направи в четвъртък! — повтаряше той въодушевен.

И тогава… тогава илюзионистът Абраксис се издигна плавно над земята. Лили тихичко си шепнеше нещо с доволна физиономия и фокусникът се издигаше все по-високо. Обви го тайнствена светлина и бавно го понесе под лъчите на прожекторите към изхода.

Дори и директорът на цирка не вярваше на очите си. Със зяпнала уста той наблюдаваше поредната изумителна случка в цирка.

— Този е по-добър от Дейвид Копърфийлд! — извика Леон.

Бурята от ръкопляскания нямаше край. Привлечени от възторжените викове, всички артисти излизаха един след друг пред завесата. Оркестърът засвири триумфален марш.

А Лили?

Лили гордо се поклони, точно като артистите, във всички посоки. И имаше защо — всъщност и тя беше заслужила тези ръкопляскания с малките си чудеса.

Или може би не?