Кей Хупър
Огледалото на Лора (4)

Трета глава

Не беше такава жена, каквато Дениъл бе очаквал да види. Красива, да, Питър бе казал, че е красива, а той беше истински ценител на женската красота. Беше висока, със стройно тяло и прекрасно лице. Косите, пригладени назад и сплетени на дълга плитка, която се спускаше до кръста й, имаха ярък червеникаво златист цвят. Кожата й бе бледа като на повечето червенокоси жени, а очите — зелени и ясни.

Беше облечена със светли панталони и зелена копринена блуза, която й придаваше изключителна елегантност. Въпреки че се представи малко неуверено, осанката й издаваше решителност. Щом дръзна да дойде в дома му, въпреки мнението на неговите обитатели за нея, значи е доста смела.

Но тя… далеч надмина очакванията му.

— Вие ли убихте брат ми? — повтори той, раздразнен от мълчанието й.

— Не. — Тя леко поклати глава, без да откъсне поглед от очите му. — Не, не съм го убила. Аз не го познавах.

Дениъл бавно влезе в стаята с неразгадаемото изражение, което цял живот се бе стремил да усвои. Мина покрай нея и се приближи към барплота между прозорците.

— Питие?

Тя поклати глава и Дениъл наля чаша скоч за себе си. Не пиеше често, но сега чувстваше нужда.

Обърна се е лице към нея и се облегна на дивана между тях. Отпи една глътка, без да сваля очи от нея, и каза:

— Питър излезе да се срещне с вас в събота. Значи все пак сте се познавали.

— Тогава се запознахме — отвърна тя с по-уверен тон. — Но не разговаряхме дълго. Той прекара в апартамента ми по-малко от петнадесет минути и после си тръгна. Това бе единствената ми среща с вашия брат.

— Нима очаквате да ви повярвам?

— Истината е тази. — Тя си пое дълбоко дъх и нервно раздвижи пръсти по презрамката на чантата си. — Знаете ли, че купих едно огледало от търга в имението ви?

Той кимна.

— Да, полицаите ме помолиха да потвърдя, че Питър е отишъл да се срещне с вас заради огледалото.

— Потвърдихте ли?

— Да.

— Това означава, че сте знаели, че с брат ви не се познаваме.

Той се усмихна безрадостно:

— Зная, че така изглеждаше.

— Така бе в действителност. Той дойде да се срещне с мен, защото искаше да откупи огледалото обратно. Знаете ли защо?

Дениъл погледна надолу към чашата си и я завъртя, за да раздвижи ледените кубчета в нея.

— Не.

„Лъже.“ Лора бе сигурна в това. Не знаеше защо, но бе уверена. Проследи с поглед ръката, която поднесе чашата към устните му. Носеше голям златен пръстен, инкрустиран със зелен скъпоценен камък, навярно нефрит или диамант, а в жеста, с който повдигна чашата, като я задържа между палеца и още два пръста, имаше нещо познато.

Беше й трудно да разсъждава трезво; все още бе объркана от внезапното физическо привличане, което изпита към него. Никога не се бе влюбвала от пръв поглед. Беше предпазлива в отношенията си с мъжете, както и във всичко останало, и сега не знаеше как да овладее чувствата си. Той бе един непознат мъж, който дори смяташе, че тя е способна да извърши убийство, а Лора не можеше да откъсне очи от него. Въздействието му върху сетивата й бе така силно, че я накара да се почувства слаба и беззащитна.

Дениъл не бе красавец като Питър, но строгите черти на лицето му бяха така чувствени и неустоими, че в сравнение с него по-младият му брат би изглеждал хлапак. Имаше едро мускулесто тяло. Придвижваше се е неповторима лекота и всяко движение бе отмерено. Ръстът и силата му внушаваха страхопочитание. Заприлича й на голяма котка, която вървеше безшумно през опасна джунгла. Беше толкова ясен, сякаш стаята се изпълни с аромат на дива природа.

За свое изумление, Лора усети, че я обзема възбуда. Обля я топла вълна, мускулите й се отпуснаха, дишането й стана учестено и краката й се подкосиха. През тялото й премина тръпка на копнеж.

„Боже мой, какво става с мен?“

Полагайки усилие да се опомни и съсредоточи върху това, заради което бе дошла, Лора заговори със спокоен тон:

— Не знаете защо Питър искаше да откупи огледалото, но знаете, че това бе причината за посещението му?

— Както казах на полицията.

Светлите му очи се заковаха върху лицето й, почти я хипнотизираха. Разсеяно разклати чашата си и ледените кубчета хвърлиха зеленикави отблясъци през стените й.

Пръстите му бяха дълги и силни. Тя се запита дали докосването му е нежно, или внушава усещане за сила. Еротичното видение, което се оформи в съзнанието й при тази мисъл, предизвика нов прилив на топлина.

— Не знаете ли защо огледалото бе толкова важно за Питър? — едва успя да попита тя.

— Казах вече.

Гласът му бе спокоен, а изразът на очите — неразгадаем.

Отговорът му й се стори искрен. Той явно не забеляза смущението й. Лора се опита да си поеме дълбоко дъх, без да се издава.

— Каза, че огледалото било семейна реликва. Така ли е?

— Доколкото зная, мис Съдърленд, то беше сред множеството никому ненужни предмети, които някой бе захвърлил на тавана бог знае преди колко години.

По акцента му почти не личеше, че е от Юга. Не беше необичайно за човек, който е прекарал дълго време далеч от родния си край.

— Възможно ли е някой от семейството ви да знае нещо повече?

— Съмнявам се.

Този път отговорът му бе рязък и изречен с леко намръщено изражение. Навярно би добавил: „Освен това не е най-подходящият момент да ги разпитвате.“

Едва сега Лора осъзна, че Дениъл съвсем не изглеждаше покрусен от загубата на своя брат. Нима отношенията между тях не бяха добри? Или той просто умееше да се владее и да не издава чувствата си? Със строгите си черти и с безизразните си сини очи изглеждаше студен. По отношението му към нея ясно пролича, че не е склонен да повярва, че връзката й с брат му е невинна. Но се държеше така, сякаш не изпитваше гняв от това, че вероятно жената, която стои пред него, е убиецът на неговия брат.

Все пак поне разбираше скръбта на останалите. Тя се запита дали това е причината да я приеме лично — за да не тревожи своите роднини, които бяха по-близки е Питър.

Лора попита бавно:

— Но не смятате, че огледалото е представлявало някаква ценност за когото и да е от семейството?

— Не мисля, че някой друг би пожелал да го откупи — равнодушно отвърна той. Широките му рамене леко се раздвижиха и това отново отклони вниманието й. Силата му бе така осезаема и внушителна. Въпреки това тя не се страхуваше от него.

Внезапно осъзна, че след отговора му бяха изминали няколко секунди и побърза да наруши мълчанието:

— Тогава навярно не бихте имали нищо против, ако се опитам да разбера защо Питър желаеше да го откупи обратно?

Той повдигна вежди.

— Дали имам нещо против? Но как бихте могли да го разберете?

— Огледалото е старо, което означава, че има дълга история. Поръчах на изследовател да я проучи.

— Защо?

Лора се поколеба, преди да отговори:

— Аз… колекционирам огледала. Вероятно желая да узная историята му просто от любопитство. Но след като брат ви се опита да го откупи, а няколко часа по-късно бе убит, трябва да разбера дали тя има някаква връзка с убийството. За собствено успокоение.

— Разбирам.

Тя долови нещо в гласа му и каза с раздразнение:

— Единствената връзка между вашия брат и мен е огледалото. Не съм била негова любовница, ако това си мислите.

Той отново присви очи, прикова поглед в лицето й и отвърна:

— Все още не съм решил какво да мисля за вас, мис Съдърленд. Да кажем просто, че много добре познавах брат си. Никога не се е случвало да се запознае с красива жена и да не се опита да я вкара в леглото си. Освен това почти винаги успяваше.

Лора не обърна внимание на завоалирания комплимент.

— Може би сте прав, но лично аз нямам навик да преспивам с мъже, които познавам едва от петнадесет минути. Както и с женени мъже. Каквото и да е мнението ви за морала на вашия брат, нямате право да стигате до изводи за мен.

„Сега ще наклони глава встрани по онзи подигравателен начин.“

Той направи точно това, което бе очаквала. Необяснимо защо, движението й се стори познато.

— Възпитавали са ме никога да не наричам една дама лъжкиня — сухо отвърна Дениъл. — Май стигнахме до задънена улица. Аз изобщо не вярвам, че връзката ви с брат ми е била невинна, а вие нямате никакви доказателства за това.

Фактът, че е напълно прав за последното, истински смути Лора. Не искаше никой да смята, че е имала сексуални отношения с Питър Килбърн. Нито обществото и пресата, нито полицията, нито семейството му, и особено този мъж.

— Повярвайте ми поне, че не съм го убила аз — каза тя и долови умоляващата нотка в гласа си.

Стори й се, че строгите черти едва забележимо се смекчиха и в ледените сини очи за миг проблесна топлота, но отговорът на Дениъл остана неизречен.

— Защо не ми каза, че имаме посетител, Дениъл?

„С удоволствие бих я нарисувала“, бе първата мисъл на Лора.

Безспорно това бе Амелия Килбърн. Беше дребничка възрастна жена, малко над метър и петдесет, привидно крехка. Подпираше се на бастун със сребърна дръжка, въпреки че вървеше изправена. Лицето й не се бе изменило много за шестдесет години. Високите изпъкнали скули все още личаха ясно като на картината, както и орловият нос и ясните тъмни очи. Снежнобелите й коси бяха пригладени в изящен Помпадур, а роклята в стил от началото на века стигаше до пода, имаше висока яка и бе изработена от лъскава материя и дантела. Тоалетът бе по-подходящ за вечерен прием, отколкото за един обикновен следобед по време на траур. Но подобно на прическата й, старомодното облекло съвършено й подхождаше.

Преди да заговори, Дениъл погледна възрастната дама и Лора долови мълчаливия сблъсък на две силни личности. Светлите му очи бяха добили суров израз, а в нейните се четеше дързост, но и известен страх.

Дениъл каза равнодушно:

— Това е Лора Съдърленд. Моята баба, Амелия Килбърн.

— Приятно ми е, мисис Килбърн — промълви Лора, несигурна какво би могла да очаква от тази представителка на семейството.

Амелия прекоси стаята с впечатляваща лекота, без да се обляга на бастуна си, и седна на едно от канапетата с кожена тапицерия. Посочи с елегантен жест към другото и каза учтиво:

— Нима внукът ми не ви е поканил да седнете? Заповядайте.

Лора седна, чувствайки мълчаливото присъствие на Дениъл зад себе си.

— Нямах намерение да ви притеснявам, мисис Килбърн. Зная… че моментът е тежък за вас. Приемете искрените ми съболезнования за смъртта на вашия внук.

Едва сега й хрумна, че не бе изразила съчувствие към Дениъл за смъртта на брат му и се запита дали този пропуск се дължеше на въздействието му върху нея, което я бе накарало да забрави за етикета, или бе почувствала, че той не би желал да приеме съболезнования от нея.

— Благодаря, мис Съдърленд. Може ли да ви наричам Лора?

Гласът й бе тих, с акцент, характерен по-скоро за Алабама, отколкото за Джорджия.

— Разбира се.

— Всички ме наричат Амелия. Надявам се и вие да се обръщате към мен така.

— Благодаря.

Лора почти усети пронизващия поглед на Дениъл и изпита желание той да се премести от другата страна на дивана, където би могла да следи движенията му. Сякаш голямата котка, която си бе представила, дебнеше в мрака зад нея, готова всеки момент да се нахвърли върху жертвата си и да я погълне.

Почувства силно неудобство, когато срещна погледа на неговата баба, и се запита колко ли бързо щеше да изчезне любезността на Амелия, щом разбере коя е тяхната гостенка. Но Амелия отново заговори, все още с учтив тон, и от думите й пролича, че отлично знае с кого разговаря.

— Разбрах, че полицията търси доказателства за връзка между внука ми и вас, Лора.

Това съвсем не приличаше на въпрос и прозвуча така внезапно, че Лора се изненада, но се опита да отговори уверено:

— Запознах се с Питър в събота, мисис Килбърн.

— Амелия, скъпа. Ако обичате.

— Благодаря, Амелия. Той просто дойде в апартамента ми, за да разговаря с мен за едно огледало, което купих оттук.

— Да, скъпа. Така казаха и полицаите. — Амелия махна с ръка в знак, че огледалото не я интересува. — Но се оказа, че Питър е бил забелязан няколко пъти в компанията на красива червенокоса дама и, изглежда, полицията смята, че това сте били вие.

Тонът й бе спокоен и делови. Дори ако намираше факта, че внукът й се е срещал с друга жена зад гърба на съпругата си, за обезпокояващ, тя не показа чувствата си.

Дениъл спокойно попита:

— Ти ли разговаря с полицаите, Амелия? Мисля, че се разбрахме аз да контактувам с тях.

— Забравяш, Дениъл, че комисарят е мой стар приятел. — Тя го погледна с тържествуващо изражение. — Той се обади, за да ми каже докъде са стигнали с разследването.

Дениъл каза мрачно:

— И явно се е увлякъл да ти обяснява разсъжденията си.

— Глупости. Защо да не бъда запозната с фактите? Все пак аз съм бабата на Питър.

— Фактите ли, Амелия? Ти ще ги узнаеш само ако се стигне до съдебно дело. Дотогава ще слушаш хипотези и догадки. Защото полицията все още не разполага с доказателства, факт е, че Питър е мъртъв. Някой го е убил — ето още един факт. Това е всичко, което знаем.

Гневните му думи, изглежда, не трогнаха Амелия. Тя просто сви костеливите си рамене.

— Ако се надяваш да защитиш Кери от клюките за любовните връзки на Питър, бих казала, че вече е късно за това, Дениъл. Твърде късно.

Лора седеше неподвижно, наблюдаваше Амелия и слушаше как разговаря с Дениъл, сякаш бяха сами в стаята. Опита се да прецени чувствата помежду им, като проследи внимателно тона и държането на всеки от тях. Дали изпитваха ненавист един към друг? Дали това бе естествен сблъсък на силни и властни характери, или имаше и още нещо? Дениъл подбираше внимателно думите си и все пак бе очевидно, че между него и баба му не съществува разбирателство. Амелия се отнасяше към своя внук с явна предпазливост, но в държането й се долавяше известна предизвикателност.

Лора остана с впечатлението, че никой от двамата не скърби дълбоко за човека, когото бяха погребали само преди два дни.

— Може би е късно да щадим чувствата на Кери — каза Дениъл все още с мрачно изражение, — но не мисля, че трябва да причиняваме неприятности на Лора единствено защото малкото косвени улики са срещу нея. Ти ли съобщи името й на пресата, Амелия?

Лора се обърна и прикова поглед в него, малко изненадана от това, че го чу да произнася името й така небрежно.

— Откъде знаете, че името ми е стигнало до тях? Не е отпечатано във вестниците.

Дениъл я изгледа съсредоточено.

— Вие ли им казахте да не публикуват името ми? — учудено попита тя.

— Напомних им, че свободата на словото не включва право на клевети. Щом не сте арестувана, не би било разумно от тяхна страна да отпечатват вашето име във връзка с убийството на брат ми.

Поиска й се да го попита защо бе решил да я защити от пресата, когато самият той я подозираше. Но Дениъл отново се обърна към баба си и повтори въпроса:

— Ти ли им даде името на Лора, Амелия?

— Не, разбира се. Защо, за бога, да го правя? — намръщено попита тя.

Лора извърна глава към възрастната дама. „Но си го направила, Амелия.“ Точно както преди малко бе предвидила реакцията на Дениъл, беше сигурна, че Амелия излъга. Тя бе съобщила името й на пресата. Въпросът бе защо. Лора не виждаше никакъв смисъл.

— Не зная — каза Дениъл. — Но мисля, че би било… по-разумно да оставиш полицията да си върши работата. Аз ще разговарям с тях. Разбра ли, Амелия?

Думите бяха изречени учтиво, но Лора би се заклела, че долови в тях скрита заплаха, която пролича от неочакваната любезност на Дениъл и реакцията на Амелия. Тъмните очи на старицата засвяткаха, тя стисна устни и сведе поглед.

— Чудесно, Дениъл.

„Какво става между тези двамата?“ В този миг Лора си спомни, че според светската хроника във вестниците на Касиди те деляха контрола над спестяванията на фамилията. Амелия притежаваше действителните права, но Дениъл бе предприел решителни стъпки срещу баба си. Ако това бе истина, би могло да се обясни защо между тях се забелязва явна враждебност, както и защо Дениъл бе направил явен опит да принуди баба си да отстъпи пред неговите желания.

Това, което изненада Лора, бе колко бързо постигна целта си. Но внезапно долови в тъмните очи, които я изгледаха, особен блясък. Лора изпита странна увереност, че тази жена крои план, в който тя трябва да изиграе някаква роля.

— Е, детето ми, ясно ми е, че хубаво момиче като вас не би се забъркало в игрите на Питър, затова няма повече да говорим за това. — Тя махна с ръка и с властен жест сложи край на разговора за смъртта на внук си и за вероятността Лора да има нещо общо със случилото се. — Чух, че сте художничка.

— Да. Рекламен дизайнер.

И това ли бе научила от полицейския комисар? Или имаше и друг източник на информация?

Амелия отмести поглед към портрета над камината, а след това — отново към лицето на Лора.

— Мисля, че е време да заменим това старо платно с нещо по-съвременно. Приемате ли поръчки?

Поразена и объркана, Лора поклати глава.

— Мисля, че не разбирате, мисис… Амелия. Аз не рисувам портрети. Занимавам се с графичен дизайн, рекламни карета в списания и други подобни неща. Комерсиално изкуство.

Този път Амелия поклати глава и леко се усмихна:

— Не мога да повярвам, че амбициите ви стигат само дотук, Лора.

Тя се поколеба и усети, че Дениъл мълчаливо я наблюдава. Отговори искрено, въпреки че не й бе леко да признае:

— Не съм достатъчно добра, за да бъда професионален художник. Особено портретист. От време на време правя опити, но…

— Не сте се отказали?

Тонът на Амелия бе любезен и насърчаващ.

— Аз… нямам опит. — Лора бе изненадана от това, че реши да й се довери, след като никой, дори Касиди, нямаше представа, че тя все още храни надежда някога да стане „истински“ художник.

— Тогава бихте могли поне да опитате да ме нарисувате. — Лицето на Амелия сякаш засия. Усмивката придаде на чертите й топлота и дори чар. — След това заедно ще решим дали картината е сполучлива. Ако успеете, аз ще притежавам чудесен портрет, нарисуван от талантлив млад художник. Ако опитът ви е неуспешен, никоя от нас няма да загуби нищо ценно. Какъвто и да е резултатът, ще ви бъде заплатено за времето и усилията.

— Но…

Амелия побърза да назове сумата, която накара Лора да отвори широко очи.

— Мисля, че това е щедро възнаграждение за един непознат художник — добави старицата.

— Повече от щедро — каза Лора. Като помисли за ограничения си бюджет, предложението й се стори доста изкушаващо. — Но навярно разбирате, че не мога да приема. Дори ако се чувствах сигурна, че ще се справя, не бих могла, защото полицията смята, че съм замесена в убийството на внук ви. Със сигурност ще решат, че е странно да прекарвам толкова време тук. Освен това се съмнявам, че другите членове на семейството ви биха одобрили.

— Вие не сте убили Питър — заяви Амелия с абсолютна увереност.

„А знаеш ли кой е, Амелия? Затова ли си толкова сигурна?“

— Така е — каза Лора. — Не съм аз. Но докато полицията открие истинския извършител, повечето хора ще смятат, че съм замесена. Какво биха помислили, ако прекарвам толкова много време тук? А как ще реагира полицията?

— Излишно е да се безпокоите — каза Дениъл. — Аз… ще обясня на полицията как стоят нещата.

Лора бързо извърна глава и втренчи поглед в него:

— Нима и вие смятате, че идеята е добра?

Усмивката му бе някак подигравателна:

— Мисля, че баба ми наистина иска да нарисувате неин портрет. Обикновено Амелия получава всичко, което желае.

Лора не повярва, че това е причината за съгласието му, но каквато и да бе неговата истинска цел, тя остана скрита зад загадъчния му поглед. Молбата на Амелия да я нарисува, за което беше необходимо да прекарва дълги часове при семейство Килбърн в продължение на седмици, и съгласието на Дениъл въпреки ясно изразеното отношение към нея накараха Лора да се почувства въвлечена в нещо, което бе по-добре да избегне.

Възможно бе въображението й да се е развихрило прекалено, но внезапно Лора си представи себе си като пионка, придвижвана от двамата според правила, които само те разбираха. А тя знаеше, че за да спечели играта, всеки играч трябва да жертва няколко от пионките си.

— Бихте могли да рисувате вечер — припряно каза Амелия, — така че няма да пречи на работата ви.

— Взех неплатен отпуск — отвърна Лора, все още изпълнена е раздразнение заради неочаквания обрат на разговора.

— А пресата? — попита Дениъл.

Тя отново хвърли бърз поглед към него.

— Просто реших, че така ще бъде най-добре.

Той не отговори, само я погледна безизразно.

Амелия очевидно се зарадва.

— Чудесно. Значи ще можете по-лесно да се съсредоточите върху портрета. Дори ще ви приготвим стая тук, за да не пътувате всеки ден.

Чувството, че се опитват да я въвлекат в нещо, се засили и Лора усети, че я обзема ужас. Бързо, скочи на крака.

— Трябва… трябва да помисля върху предложението ви, Амелия.

За миг й се стори, че Амелия има намерение да настоява за незабавен отговор, но тя се изправи елегантно и й се усмихна:

— Разбира се, Лора.

Облекчението, което й донесоха тези думи, бе толкова силно, че почти си каза, че няма причина да се страхува. Какво биха могли да й сторят, да я задържат насила?

— Радвам се, че се запознахме — каза тя на Амелия.

— Аз също. Надявам се, че скоро ще се видим отново.

— Ще ви изпратя — каза Дениъл и остави чашата си.

Лора понечи да отвърне, че и сама може да намери изхода, но излезе с него през двойната врата и продължиха заедно по коридора. Тя бе висока жена, а стигаше едва до рамото му. Беше покорена от силата, близостта и топлината на тялото му. Сега, когато вървеше до него, въздействието му бе още по-неустоимо. „Господи, какво става с мен?“ Долови аромата на неговия одеколон. Бе така завладяващ, че изпита желание да затвори очи и да вдъхне дълбоко мириса.

Когато стигнаха до входната врата, Дениъл се спря, сложи ръка на дръжката и я погледна.

— Ще се обадя на полицията да обясня причината за посещението ви — каза той. — Ще им кажа, че баба ми ви е предложила да й направите портрет.

Тя опита да се опомни и попита:

— Мислите ли, че това ще разсее подозренията им?

Той отвърна замислено:

— Смятам, че щом семейството ми ви приема в дома си, това ще ги накара да обсъдят и други версии.

— Ще им кажете ли защо ме приемате в къщата си? — попита Лора.

— Разбира се. — Той отвори вратата и й направи път. — Ще им кажа, че ние вярваме, че нямате нищо общо е убийството на Питър.

Лора бе крайно озадачена и едва поклати глава. Дениъл бе готов да я защити пред пресата, да предостави на полицията обяснение за посещението й и да изрази увереност в нейната невинност. Все пак бе сигурна, че преследваше някаква цел. Но не можеше да отгатне каква би могла да бъде.

— Довиждане, Лора — каза той.

Лора погледна към строгото му лице и отново безпомощно поклати глава.

— Довиждане, Дениъл — каза тя, съзнателно използвайки малкото му име. След това излезе.

Дениъл я проследи с поглед, докато видя колата й да потегля от отбивката пред къщата и да се придвижва към портала. Едва тогава бавно затвори вратата, прекоси преддверието и се върна в библиотеката. Баба му стоеше до камината и съзерцаваше своя портрет, нарисуван преди шестдесет години.

— Ти я притисна, Амелия — спокойно каза той. — Изплаши я. Не беше особено красиво от твоя страна, нали?

Амелия леко стисна устни и отвърна:

— А ти? Стоеше като вкаменен и се заяждаше с мен, сякаш съм някаква слугиня, която трябва да ти се подчинява. Не мислиш ли, че това би могло да я отблъсне?

— Тя не показа симпатия към мен дори преди да влезеш — сухо каза Дениъл.

Амелия хвърли проницателен поглед към него:

— Наследил си от баща си повече чар, отколкото предполагаш, въпреки че лъвският пай се падна на Питър. Защо поне не опита да й се харесаш? Тя е красива.

— Може би защото не желая да обирам трохите след брат си.

Амелия каза с лека насмешка:

— Ако наистина беше негова любовница, съмнявам се, че би отишъл в мотел с друга жена.

— Ако изобщо е бил с друга.

— Мислиш, че тя го е убила? Но в нея няма толкова гняв.

— Може би в събота вечерта е имало.

Амелия сви рамене.

— Предполагам, че всеки би могъл да се вбеси, ако бъде предизвикан. Но това момиче не е убийца. — Погледна го и добави: — Значи ти ще говориш с полицията? И ще загладиш положението, за да може Лора Съдърленд да идва да ме рисува? Опитваш се да ми намериш занимание, за да ме държиш настрана, а, Дениъл?

Този път той сви рамене:

— Просто се старая да ти доставя удоволствие, Амелия, както винаги.

— Може и да притежаваш известен чар, но подмазването не ти отива. Не си въобразявай, че ти вярвам. Това, което кроиш, със сигурност не е да ми доставиш удоволствие. Но щом така си решил.

Той присви очи и я изгледа съсредоточено. Тя се отправи към вратата и когато стигна, се обърна към него с усмивка:

— Аз зная за огледалото, Дениъл. Зная какво е значението му.

Амелия излезе с неизменната си елегантна походка.

Дениъл остана неподвижен почти минута. Бе затаил дъх. Най-сетне наруши тишината с гневно проклятие и се отправи към барплота да си налее още едно питие.

 

 

— Струва ми се малко странно — реши Касиди същата вечер, когато двете седяха заедно в хола на Лора.

— Малко ли? Това е почти абсурдно. — Лора нервно размаха ръце. — Започна добре. Не загубих кураж. Пазачът ме пусна през портала. Бях поканена в библиотеката от Джоузи Килбърн, която беше много любезна. Няколко минути по-късно влезе Дениъл и…

— И какво? Изглеждаш бледа. Какво стана, когато влезе Дениъл?

— Просто си спомних. Господи, виждаш ли колко съм разтърсена от срещата с тях? Когато влезе, Дениъл ми се представи и съвсем спокойно ме попита дали съм убила брат му.

— Нима? Направо по същество?

Лора кимна:

— О, да. Бих се осмелила да кажа, че не е в стила му да говори със заобикалки.

— Явно си успяла да добиеш впечатление за него.

— Би могло да се каже. — Лора избегна изпитателния поглед на приятелката си и побърза да продължи: — Както ти казах, въпреки въпроса на Дениъл, началото бе, каквото очаквах. Нормално. Попитах за огледалото. Той каза, че няма представа защо Питър би поискал да го откупи. Доколкото знаел, не представлявало нищо ценно. Недвусмислено заяви, че смята, че съм била любовница на брат му. Но беше по-скоро… въздържан, отколкото гневен. После влезе Амелия.

— И нещата се объркаха?

Лора отново направи нервен жест.

— Просто не разбирам. Няма начин да знае какъв художник съм, а ми предложи да нарисувам неин портрет срещу щедро възнаграждение. На мен — жената, която, както тя много добре знае, е заподозряна в убийството на внука й. Беше толкова… настойчива. Тази старица наистина държи аз да я нарисувам. Дори каза, че ще ме настанят в къщата, за да не пътувам дотам и обратно, като че ли живея на другия край на щата.

— Поканила те е да отседнеш в къщата?

— Не беше покана, а по-скоро делово предложение.

— Какво каза Дениъл?

— Почти нищо. Не одобри това, че Амелия бе разговаряла с полицията и дори я обвини, че тя е съобщила името ми на пресата. Но нито веднъж не изрази несъгласие е идеята й да прекарвам часове в къщата и да я рисувам. Каза, че ще обясни положението на полицията.

— И смяташ, че между тях съществува някаква борба за надмощие?

— Ставаше нещо, сигурна съм. Почувствах го. Каквото и да бе то, и двамата имаха намерение да въвлекат и мен.

Касиди се поколеба и каза:

— Не си ли правиш твърде много изводи от странната според теб молба на една възрастна дама да нарисуваш портрета й?

— Ти не беше там, Кас. Трудно е да се обясни, защото всичко бе прикрито. Тонът, с който разговаряха, думите и погледите, които си разменяха, ме накараха да мисля така. Мога да ти кажа само, че всеки от двамата искаше нещо от мен, искаше… да ме използва, за да осъществи някакъв свой план.

— Като пионка.

Лора кимна:

— Като пионка.

— Е, не е толкова страшно — просто откажи. Не отивай отново там.

Това бе най-простото решение, най-логичният отговор. Разумът й казваше, че ако посети тази къща още веднъж и се сближи със семейството, само би си навлякла неприятности. Инстинктът за самосъхранение я предупреждаваше, че последиците щяха да бъдат тежки.

Но друг инстинкт и други желания я подтикваха да вземе решение, което съвсем не бе така предпазливо и разумно. Чувстваше нужда да узнае повече за огледалото и въпреки твърдението на Дениъл, бе сигурна, че някой от роднините му можеше да й каже това, което се надяваше да чуе. Навярно бе прав, че ако семейството я приеме в дома си, подозрението на полицията спрямо нея би могло да намалее. Освен това щеше да получи възможност да разбере дали притежава талант на художник. Ако успее да пресъздаде върху платното повехналата красота на Амелия и властната й осанка, сама би се уверила в способностите си. А и обещаното възнаграждение не бе за пренебрегване.

Но най-силно бе това, което изпита, когато за първи път видя Дениъл. Странната смесица от необяснимото чувство, че го познаваше, и внезапното, почти непреодолимо привличане, бе нещо ново за нея, което не беше в състояние да отхвърли или пренебрегне.

Той „изобщо“ не вярваше, че връзката й с Питър бе невинна, и твърдеше, че все още не си бил съставил мнение за нея, но беше я защитил пред пресата и имаше намерение да изрази увереност в невинността й и пред полицията. И нямаше нищо против присъствието й в дома на семейството му.

Но Лора нямаше представа какво се крие зад безизразното му лице и загадъчния поглед. Не знаеше каква роля е предвидил за нея в своя замисъл. Не знаеше какви бяха чувствата му към покойния му брат. Не знаеше какво мисли за нея.

— Лора?

Тя срещна загрижения поглед на приятелката си и бавно каза:

— Не мисля, че мога да откажа, Кас. Имам толкова много въпроси, чиито отговори бих могла да получа единствено ако отново отида там.

— За огледалото ли?

Лора кимна:

— За него. И за други неща. По нищо не пролича, че Дениъл скърби за брат си, а Амелия се държа така, сякаш случилото се не я засяга. Защо? Дори и да е бил женкар, Питър Килбърн беше красив, чаровен и много приятен мъж. Как е възможно неговата загуба да не ги накара да изпитат по-силни чувства? Аз разговарях с него само петнадесет минути, а изпитвам повече съжаление заради смъртта му, отколкото те показаха.

— Навярно не смяташ, че убиецът е някой от тях?

— Не зная. Но един сънен портиер не може да бъде надежден свидетел; придружителят на Питър би могъл да бъде всеки. Възможно е дори някой ревнив съпруг да е нахълтал в хотелската стая. Или човек от семейството, който е бил ядосан заради изневярата му. Бедата е, че страничен наблюдател не може да узнае какво става в това семейство — освен ако прекарва с тях дълго време. Аз бях поканена.

— Като муха, примамена в паяжина — промърмори Касиди.

Лора направи усилие да се усмихне:

— Точно така се чувствам.

— Тогава замисляш ли се, че би могло да се окаже рисковано да прекарваш дълго време в тази къща? Лора, съществува вероятност някой от роднините на Питър да е извършил убийството, нали?

Лора отвърна бавно:

— Права си. Освен това… Джоузи е червенокоса.

— Значи е възможно убиецът да е сред обитателите на къщата. Лора, ти каза, че се чувстваш въвлечена в нещо, което не разбираш. Може би е най-добре да се довериш на инстинкта си.

— Не съм длъжна веднага да реша. Имам време да помисля.

Касиди кимна, но изражението й издаде, че знае какво ще бъде решението на Лора. Не каза нищо друго за семейство Килбърн. Върна се на тази тема едва по-късно, когато ставаше да се прибере в апартамента си.

— Във вестниците, които чета, пише, че Дениъл съвсем не бил красив като Питър. Вярно ли е?

— Така е — отвърна Лора.

— Но?

Лора я погледна намръщено:

— Нищо. Питър беше по-привлекателен.

— Добре, тогава не ми казвай.

Лора се предаде и призна:

— Дениъл не е красавец, но е невероятно секси, ако това искаш да чуеш.

— Стига да е истина.

— Истина е. В мига, когато го видях… Е, да кажем, че за пръв път в живота си разбрах как една жена би могла без колебание да преспи с мъж, когото не познава.

Касиди отвори широко очи и се захили:

— Я виж ти! Може би тази бъркотия все пак ще има щастлив край.

— Аз не мисля така.

— Защо? Нима не забеляза признаци на взаимност?

— По-лошо — отвърна Лора е едва доловима усмивка. — Той дори смята, че съм последната любовница на брат му. А аз не мога да докажа, че не съм имала връзка с него.

Касиди поклати глава.

— Ако отново ги посетиш и прекараш известно време около него, ще ти повярва, Лора. Всеки мъж би повярвал.

— Не съм сигурна. Знаеш ли какво означава името му?

— Какво?

— Съдник.

— Тогава ще отсъди, че си невинна — усмихна се Касиди. — До утре.

— Лека нощ, Кас.

Докато се приготвяше да си легне, Лора помисли върху думите на приятелката си, но не успя да си внуши, че може би тя е права. Всъщност собствените й мисли бяха така объркани, че й бе трудно да ги подреди. Измъчваха я въпроси и противоречиви чувства.

Защо Амелия толкова настояваше да притежава портрет, нарисуван от неизвестен художник? Защо приемаше така равнодушно смъртта на своя чаровен внук? Дали наистина тя и Дениъл водеха борба за надмощие в семейството? Кога бе започнало това? Кой щеше да бъде победителят? Защо Лора имаше чувството, че неволно е въвлечена в тази борба?

Замисли се и за Дениъл. Привидно спокоен и студен, той притежаваше чувственост, чието въздействие бе силно. Какви ли бяха истинските му чувства, след като бе загубил своя брат? Какво изпитваше към баба си, която назоваваше по име, и какво е отношението му към тяхното съперничество?

Какво чувстваше към нея?

Лора се настани удобно в своето легло и дълбоко в себе си изпита болка. Чувстваше празнота. Желание. Копнеж за един мъж, когото днес бе зърнала за първи път. Мъж, който дори не бе докоснал ръката й и мислеше за нея възможно най-лошото.

„Не мога да се върна там.

Но трябва.“

Тези мисли не преставаха да се въртят в съзнанието й. Най-сетне Лора се предаде на умората и заспа, без да има ясна представа какво ще прави.