Кей Хупър
Огледалото на Лора (15)

Четиринадесета глава

— Ако още веднъж ме бе нарекъл „мисис Килбърн“ — промълви тя, — мисля, че щях да изкрещя.

Лежаха, притиснати, върху шезлонга. Дрехите им бяха разпилени по пода и само пелерината й защитаваше телата им от нощния хлад. Но това бе достатъчно.

Брент обви ръце около нея.

— Не дойдох по свое желание. Нали разбираш защо трябваше да го направя?

Тя помълча няколко мига и топлият й дъх докосна врата му. След това отвърна:

— Разбирам, че работата ти изисква да откриеш кой уби Питър, както и че трябваше да ми зададеш тези въпроси. Мисля, че дори разбирам… защо го направи по този начин. Защото знаеше, че в къщата, в присъствието на всички, не бих могла да се измъкна. Те ме гледаха и очакваха да чуят отговорите ми.

Той шумно въздъхна.

— Нашата връзка продължава почти година, Кери. А за цялото това време колко неща си споделила за брака си? Какво си ми разказала за живота си и за нещата, които те вълнуват? Нищо. Промъкваш се при мен като призрак, с който прекарвам повече време във въображението си, отколкото наяве. Един час заедно може би — и ти отново си отиваш и всичко, което ми остава, е споменът.

— Не искам да говоря, когато съм с теб — каза тя малко тъжно. — Искам само да чувствам. Толкова ли е нередно?

— Това, което ме безпокои, е, че ти не ми позволяваш да те опозная, не ме допускаш близо до себе си. Не ми даваш възможност да те обикна.

Брент все още бе поразен от силата на това, което ставаше, и от начина, по който така внезапно бе започнало. Когато я беше видял на новогодишния прием на Амелия Килбърн — голямо и бляскаво празненство, на което бяха поканени само приятели и известни личности, той бе впечатлен по-скоро от изключителната й свенливост, отколкото от белега на лицето й. Бяха минали две години, откакто се бе омъжила за Питър, но никога не го придружаваше на обществени места и понеже Брент беше пропуснал последните новогодишни тържества в дома на Амелия, едва тогава се бе запознал с нея.

Дори сега не можеше да си обясни какво точно се бе случило. Знаеше само, че по-късно я намери сама в салона, скрита от останалите и почти разтреперана от отчаяние. Неволно бе докоснал лицето й от лявата страна, на която беше белегът, защото бе протегнал към нея дясната си ръка и защото сякаш там бе събрана цялата болка, която искаше да облекчи. Беше срещнал погледа на големите й очи, долната й устна бе затрептяла и тя тихо се притисна към него.

Няколко мига по-късно двамата бяха завладени от необяснима страст, която изживяха в един тъмен ъгъл, сред огромните зелени растения, чиито листа ги обгръщаха от всички страни. След това бяха така изтощени, че им бяха нужни поне десет минути, докато се съвземат и успеят да се отделят един от друг. Без думи, без планове и обещания. Кери бе привела дрехите си в приличен вид и мълчаливо се бе върнала в къщата, а той я бе пуснал, защото нямаше представа как да я спре.

Седмица по-късно тя му се обади и каза, че ще прекара деня в града. Плахо го помоли да се срещнат. Той предложи своя апартамент. Изживяването бе като първия път — бързо, отчаяно и изтощително. Тя бе твърде неопитна, въпреки че от две години беше съпруга на Питър Килбърн, но така чувствена и изпълнена с копнеж, че почти разби сърцето му.

Докато се обличаше, за да си тръгне, го помоли да се видят отново. Нежна и крехка, тя беше докоснала в душата на Брент струна, която никога по-рано не бе трептяла. Въпреки присъщата си недоверчивост, не бе задал на Кери нито един въпрос. Просто се бе съгласил.

Известно време се срещаха в апартамента му, но за нея беше доста трудно да идва в града и когато навън бе топло, по нейно предложение се виждаха в заслона в центъра на лабиринта. Не беше сложно да извади за него дубликат от ключа на градинаря за задния портал. Вероятността да бъдат разкрити бе малка, защото лабиринтът се виждаше само от един-два прозореца на къщата, но дори от тях се забелязваше само покривът на заслона. Винаги се срещаха късно през нощта и не беше възможно да бъдат видени случайно.

С течение на месеците Брент бе узнал доста неща за Кери, без да задава въпроси. Че притежава вродена чувственост и дори най-лекото докосване я възбужда. Че е много интелигентна и проницателна и обича остроумния хумор. Че въпреки своята свенливост, тя е решителна, уверена в себе си и сладкодумна в редките случаи, когато успяваше да я предразположи да говори. Както и че жадува за нежност и разбиране. И че се смята за грозна.

Късно една нощ, след като бе изпитал насладата от близостта им и бе осъзнал, че не желае повече да се разделя с нея, той я помоли да напусне Питър и да се омъжи за него. Отначало тя го изгледа изненадано, а след това тъжно отвърна:

— О, Брент, за нищо на света не бих те принудила да се обвържеш с една грозна жена.

— Какво?

С неизменния си приятен тон тя каза:

— Зная каква съм. Твърде слаба, твърде бледа, невзрачна, а отгоре на това — и с белег. Някоя сутрин ще се събудиш до мен и ще осъзнаеш каква грешка си направил.

— Грешиш — едва бе успял да отвърне той, питайки се дали Питър й е втълпил тези жестоки думи и дали неговото пренебрежение е причината за болката на Кери.

— Не мисля така. Заставала съм пред огледала. Зная как изглеждам.

Оттогава нататък, както и да се опитваше да я убеди, че е красива и секси, Кери само се усмихваше и поклащаше глава. Беше повярвала, че я желае и не бе изненадана от неутолимата му жажда, която споделяше.

Сега Брент отново я притисна и каза:

— Никога не съм те разпитвал, защото ми стана ясно, че не желаеш да говориш за него, но… заради Питър ли не ми позволяваш да те обичам? Защото те е наранил?

Тя се повдигна на лакът, погледна го и лицето й застина. След това каза:

— Ако трябва да говорим за него, бих искала първо да се облека.

Брент не попита защо, само каза:

— Обещай ми, че няма да се втурнеш към къщата веднага щом сложиш обувките си.

Кери леко се усмихна.

— Обещавам.

Той не бе сигурен дали да й повярва, но я освободи от прегръдката си и двамата бързо се облякоха. Кери не седна, а закрачи из заслона, докосвайки по нещо от време на време. Избягвайки погледа му, най-сетне разказа за брака си с Питър:

— Бях на деветнадесет години, когато го видях за пръв път. Все още живеех в дома на баща си тук, в Атланта. Татко току-що се бе запознал е жената, за която няколко месеца по-късно се ожени, но тогава все още не бе обвързан и обичаше да кани гости, за да не се чувства самотен. Особено млади хора. Брат ми се бе запознал с Питър чрез игрите на покер, въпреки, че тогава все още не знаех това, и го бе поканил на летен прием у дома. После той често идваше да ползва басейна ни, както повечето приятели на Лоренцо. Но за разлика от другите, Питър разговаряше с мен. — Спря и погледна навън със замислено изражение. — Предполагам, че не е знаел как да се държи, без да очарова, една жена. Или момиче. Това за него бе така естествено, както дишането за останалите мъже. Аз бях… затворена, мисля, че това е най-подходящата дума. Прекарвах почти цялото си време с книги или пред рояла. Нямах приятели. Той бе първият мъж, който ми обърна внимание. Почувствах се поласкана. Освен това беше толкова красив!

Брент положи усилие да изчака мълчаливо.

Кери леко повдигна рамене:

— Навярно се досещаш какво се случи. Влюбих се в него. Не успях да го скрия. Чувствата ми не бяха тайна за никого, особено за Питър. И той се държеше… мило с мен. Ласкаеше ме, проявяваше интерес към мен, даде ми възможност да помечтая. Но никой не бе по-изненадан от мен, когато няколко седмици по-късно ми предложи да се омъжа за него.

Тя се обърна с лице към Брент и се облегна на стената на заслона. На устните й се появи лека усмивка.

— Винаги знаеше какво да каже или стори. Искаш ли да чуеш как отне девствеността ми в нощта преди да се оженим?

— Не особено — отвърна Брент.

Кери явно не бе изненадана и кимна:

— Но искаш да ти разкажа останалото. Добре. Той се ожени за мен и ме доведе, за да ме представи на семейството си.

Брент попита учудено:

— Не беше ли го направил по-рано?

— Не. Ухажва ме съвсем кратко. Оженихме се в кантората на един мирови съдия само два дни след предложението му. Нямаше време. — Тя отново сви рамене. — Едно бих казала за семейство Килбърн: умеят да бъдат любезни дори когато положението е бедствено. Навярно всички са били ужасени, когато Питър ме доведе в дома им, но винаги са били безкрайно добри с мен. Знаех, че ще живея с Питър в тази къща, но не знаех, че ще имаме отделни спални. През първите няколко седмици това нямаше значение. Обикновено Питър спеше в моето легло. После постепенно започна да идва все по-рядко. Не се извиняваше и не даваше обяснения. Просто се прибираше в своята стая. Преди да изминат шест месеца от сватбата ни, вече… буквално трябваше да му се моля да дойде в спалнята ми.

Брент стисна зъби и не каза нищо.

Кери изглеждайте замислена, потънала в спомени за миналото:

— Винаги беше… внимателен. Когато отивах при него, когато го молех, винаги се любеше с мен. Но една сутрин, след една от нощите, в които го бях помолила да ме докосне и бе преспал в леглото ми, се събудих и видях, че ме гледа. Побърза да ми се усмихне, но… успях да видя израза на очите, лицето му. Оттогава престанах да го моля да се любим. И той никога вече не дойде при мен.

— Защо, по дяволите, не напусна това копеле? — гневно попита Брент.

Тя примигна и потърка лявата си буза:

— Татко току-що се бе оженил и се бе преместил в Калифорния; знаех, че съпругата му няма да ме приеме в дома си. Сестра ми беше омъжена, с деца, а Лоренцо имаше свой живот. Бях на деветнадесет години и не умеех да върша нищо. Бях грозна. Имах нужда само от място, където да се скрия. — Сви рязко рамене. — Тази къща бе подходящо убежище. Никой не искаше от мен да правя нещо или да ходя някъде. Бях оставена на спокойствие с книгите и музиката си. Питър винаги беше внимателен, дори мил, след като разбра, че вече не го очаквам в леглото си и че няма да го упреквам заради връзките му с други жени. Понякога си мислех, че дори ми е благодарен, защото когато някоя от любовниците му започне да изисква твърде много внимание, можеше да й покаже халката си.

— Кери…

— Животът ми би могъл да бъде доста по-тежък — уверено каза тя. — Бракът ми можеше да бъде още по-непоносим.

Брент безпомощно поклати глава:

— Но, за бога… затова ли се е оженил за теб? Защото е искал съпруга, която да стои кротко у дома и да не му създава проблеми?

Тя го погледна и на лицето й отново се появи странна усмивка:

— О, Брент, все още ли не си разбрал?

— Какво да разбера?

— Защо Питър се ожени за мен. — Очите й добиха печален израз, но от тях не потекоха сълзи. — Баща ми сключи сделка с него.

В първия миг Брент бе поразен, но след това започна да проумява. Кери спокойно продължи и той постепенно успя да си обясни всичко.

— Лоренцо му бе позволявал да трупа дългове в клуба, защото беше Килбърн. И двамата с баща ми нямаха представа, че Питър е без достъп до парите на семейството, и той ги държа в неведение, докато бе възможно, като ги омайваше с обещания. Както всички комарджии, сигурно е вярвал, че все някога ще му провърви, и е продължавал да играе и да губи. Когато баща ми най-сетне разбра, че няма начин Питър да изплати дълговете си, вече бе очевидно, че аз съм влюбена в него. Връзката на татко с новата му млада приятелка бе започнала да става сериозна и той намери начин да се отърве от мен… като в замяна на това опрости дълговете на Питър. Трябваше сам да избере. Или татко да занесе чековете на Дениъл и Амелия и те да узнаят, че е проиграл на комар толкова пари, или Питър да се ожени за мен и да се държи добре. — Устните й леко трепнаха. — Може би това е единственият път в живота му, когато е удържал на думата си.

Брент бавно въздъхна:

— Кога разбра всичко това?

— Докато бях в Калифорния. Питър отишъл при Лоренцо, измислил някаква история, че напоследък има невероятен късмет, и той му позволил да играе в клуба, след като обещал този път да постъпи честно. По-рано правилата били ясни: Питър можел да играе само с пари в брой и когато те свършат, участието му приключвало. Но в онази нощ някак е успял да измоли от Лоренцо разрешение да играе на кредит. Късметът не бил на негова страна и накрая, както ти откри, загубил над триста хиляди долара. Лоренцо го изхвърлил от клуба и му казал да не стъпва там без парите. Но бил сигурен, че няма да ги получи и затова се обади на баща ми да му съобщи за случилото се. Татко бе така ядосан, че ми разказа какво точно е станало преди почти четири години.

— И това бе причината да се обадиш на Питър?

Тя нервно кимна.

— Признавам, че се надявах да отрече. Да каже, че се е оженил за мен по собствено желание… дори ако по-късно е съжалявал за това. Но той не го направи. Изсмя се и каза, че би трябвало да бъда доволна… защото зестрата ми се равнявала на повече от половин милион долара.

— Копеле! — промълви Брент.

След миг Кери каза:

— Затворих. Това беше последният ни разговор. Нямам представа кой го е убил, Брент, но зная кой не е. Нито татко, нито Лоренцо имат нещо общо. За тях загубата беше просто лошо преживяване. Първата измама бе позор за него, втората — за тях, но не биха ме направили вдовица заради това.

Брент кимна и каза вяло:

— Всъщност не мисля, че Лоренцо би използвал нож. Човек с неговия темперамент би предпочел пистолет.

Кери се усмихна едва забележимо.

— Когато започнахме да се срещаме, ти не знаеше нищо за произхода ми, нали?

— Не знаех.

Той я погледна съсредоточено.

— Никога не съм участвала в незаконните афери на баща ми и брат ми.

— Излишно е да ми го казваш. — Брент се приближи към нея и сложи ръце на раменете й. — Кери, нима мислиш, че досега не съм го разбрал? Наистина ли смяташ, че през всичките тези месеци съм се виждал с теб тук само за да задоволявам някакъв свой каприз?

Тя остана безмълвна няколко мига, без да отмести поглед от лицето му, а след това преглътна и каза тихо:

— Когато ме намери в салона в онази нощ, се криех там, защото бях видяла Питър да се прибира в спалнята си с една красива манекенка. Въпреки че отдавна знаех за връзките му с други жени, когато го видях с нея, се почувствах така наранена, че едва понесох болката. Тогава неочаквано се появи ти и ме погледна така, сякаш бе трогнат от страданието ми. И когато докосна белега ми, така внимателно и нежно… — Въздъхна тихо. — Брент, ти ми дари радост. Накара ме да изпитвам чувства, за които не смеех дори да мечтая. Искам да знаеш, че винаги ще ти бъда благодарна…

Брент обхвана с длани лицето й и рязко я прекъсна:

— Престани. Не искам благодарност.

Очите й продължаваха да го гледат съсредоточено, с почти измъчен израз.

— Така ли? Но как бих могла да не бъда благодарна? Ти ме накара да почувствам, че съм жена, Брент.

— Ти си жена. Красива и привлекателна жена, която обичам с цялото си сърце.

Долната й устна затрепери и в очите й проблеснаха сълзи.

— Колко хубаво звучи! — каза тя с тъга.

Брент простена и за миг допря челото си до нейното. След това я целуна страстно. Когато откъсна устни от нейните, и двамата трепереха.

— Чуй ме — задъхано каза той. — Аз съм с дванадесет години по-възрастен от теб, Кери. Познавал съм други жени, имал съм други връзки. Зная какво искам и какво чувствам. Обичам те. Повярвай ми. Свикни с това, защото ще те убедя да го приемеш и да се омъжиш за мен.

— Но…

Той я прекъсна с целувка.

— Не, Никакво „но“, Ако държиш на благоприличието, ще изчакаме до пролетта или лятото, но ще се омъжиш за мен.

След това отново я целуна и без да изчака да чуе отговора и, излезе от заслона и я остави там, замаяна и озадачена.

Беше почти три сутринта, когато Кери най-сетне бавно се върна в къщата. Премина слепешком по пътеката през градината. Съзнанието й работеше така трескаво, че въпреки достатъчно силното осветление, тя не забеляза това, което лежеше под малкия извит мост.

 

 

Лора внезапно се събуди от неспокойния сън, отвори очи и в първия миг не успя да си спомни къде се намира. Но само за миг, Дениъл се бе повдигнал на лакът до нея и я гледаше с покоряваща нежност.

— Добро утро — прошепна той.

Тя бавно се усмихна и постепенно се отърси от необяснимото напрежение, с което я бяха изпълнили сънищата й.

— Добро утро.

— Мисля, че бих могъл да свикна с това — каза Дениъл и плъзна поглед по буйните й яркочервени коси, разпилени по възглавницата, към голите й рамене, които се подаваха от тъмнозелените чаршафи. — Господи, толкова си красива, когато се събуждаш сутрин!

Лора примигна и се засмя:

— Благодаря. Докога ще продължиш да ме изненадваш?

— Какво изненадващо има в това?

— Всъщност… не зная. Просто ми се струва необичайно за теб да говориш така. Не очаквах.

Той я целуна и леко й се усмихна.

— Не очакваше да ти кажа, че си красива? Че не мога да ти устоя? — Ръката му докосна корема й под завивките, плъзна се нагоре и дългите му пръсти обхванаха гръдта й. — Че непрекъснато те желая, дори когато току-що сме се любили и съм така изтощен, че едва дишам.

Дениъл смъкна одеялото до кръста й, погледна плътта под ръката си и проследи мигновената й реакция при ласкавия допир на пръстите му.

— Не очакваше да кажа, че понякога ми е трудно да повярвам, че наистина съществуваш. Че почти се страхувам, че някой ще ме събуди и ще открия, че всичко е било сън?

Той се наведе над нея и обхвана с устни едното от твърдите й зърна, докато ритмично прокарваше палец по другото. След това вдигна глава, усмихна й се и плавно придвижи ръката си под завивките.

Не очакваше да кажа, че обожавам начина, по който отвръщаш на докосването ми, особено когато правя това?

Лора издаде слаб стон и го прегърна.

— Защо не пренесеш нещата си в моята спалня? — попита Дениъл, докато вървяха към стаята й, за да се облече за закуска.

Заедно бяха взели душ в неговата баня, след което тя бе облякла халата му, и сега носеше в ръка тоалета си от предишната вечер.

Лора го погледна малко тревожно, когато влязоха във всекидневната й.

— Дори не биваше да оставам в тази къща, да не говорим за твоята стая. Имах намерение всяка вечер да се прибирам в апартамента си. Такъв беше планът ми.

— Състави си нов план — предложи той.

Лора не се чувстваше съвсем готова за дръзкото решение да се пренесе при него, затова каза само:

— Идвам след минута. — И влезе в спалнята.

Почти очакваше да я последва, но той не го направи, и Лора бързо започна да се облича. Избра удобни джинси и широк пуловер, защото в плановете за деня не бе предвидено посещение на църква. Дениъл бе споделил с нея, че не ходи, без да коментира повече, а останалите явно също не бяха особено религиозни. Самата Лора избягваше организираната религия и бе доволна.

Докато седеше на леглото и обуваше чорапите си, вдигна очи и видя отражението на Дениъл в огледалото над тоалетката. Беше застанал до масичката и гледаше надолу към скицника й или към старото огледало с метална рамка. Досега не го бе виждала с такова изражение. Сякаш се взираше в нещо, към което изпитваше едновременно и любов, и омраза. Нещо, което бе по-важно за него, отколкото би признал.

Докато все още го наблюдаваше, той вдигна огледалото. Изправи гръб и бавно го обърна. Изглеждаше потънал в тревожни мисли. Поклати глава, леко се наведе и отново го остави там, където го бе открил.

Лора изчака да се отдалечи от масичката и шеговито извика:

— Почти съм готова.

— Добре, защото съм ужасно гладен — отвърна той.

Тя сложи обувките си, върна се във всекидневната и в движение пристегна косите си с широка панделка. Спокойно попита:

— Ти си изпратил Питър да откупи огледалото от мен, нали, Дениъл?

Той се спря до камината, погледна я и леко се усмихна.

— Да.

Лора не бе очаквала да признае това и отново бе изненадана:

— Защо?

— Позволи ми и аз да те попитам нещо. — Тонът му бе небрежен, но не съвсем. — Каза, че си наела изследовател да проучи историята на огледалото. Направи ли го?

Тя бавно кимна.

— Стигнахме до двадесетте години. Дина, която се зае с проучването, ще ми се обади отново след няколко дни.

Дениъл кимна на свой ред:

— Ще поговорим за това, когато научиш и останалата част от историята. Съгласна ли си?

— Защо да чакаме дотогава?

Той се приближи и сложи ръце на раменете й:

— Защото аз те моля.

Лора отпусна глава на гърдите му, а след това го погледна с известно раздразнение:

— Правиш го нарочно, нали? Измъчваш ме, Дениъл…

Той докосна с пръст устните й и я погледна съсредоточено.

— Моля те, Лора. Това е… важно за мен.

Най-сетне тя кимна, макар и с неохота. Но не можа да се сдържи да не каже:

— Този път поне не се опита да ме излъжеш, че е ненужна вехтория от тавана.

— Извинявай — каза Дениъл, хвана ръката й и заедно излязоха от стаята. — В началото мислех, че постъпвам правилно.

Тя го изгледа с недоумение:

— Но аз се интересувах от него още тогава.

— Няма да чакаш твърде дълго. Ще получиш отговор на всички въпроси, които те вълнуват. — Той й се усмихна. — Обещавам.

Лора се поколеба за миг и каза:

— Отговори ми поне на този: Възможно ли е огледалото да има нещо общо с убийството на Питър?

— Не виждам как би могло.

— А свързано ли е по някакъв начин…

— Лора. Няма да играем на въпроси и отговори.

Тя въздъхна:

— Струваше си да опитам.

Дениъл тихо се засмя, но когато стигнаха до първия етаж, попита сериозно:

— Кошмар ли сънува снощи?

— Не зная. Защо?

— Беше неспокойна. Дори реших да те събудя, но ти се укроти.

Лора помисли малко и сви рамене:

— Смътно си спомням, че бях разстроена, но не зная защо. Извинявай, ако съм те притеснила.

— Не ме притесни. Просто те гледах, докато спеше.

Лора бе благодарна, че в този миг стигнаха до трапезарията, защото не знаеше какво да отговори. Малко се изненада, когато видя на масата само Алекс и Джоузи.

— Къде са всички? — попита тя, когато с Дениъл се отправиха към бюфета.

Джоузи отвърна:

— Кери спи, както обикновено в неделя сутрин. Амелия стана рано, както винаги, и пише писма горе в стаята си. Ан все още не се е появила… всъщност мисля, че снощи не се е прибирала. А Мадлин навярно вече е закусила и се разхожда в градината.

— Ето какво сънувах снощи — осъзна Лора. — Градината.

— Приятен ли беше сънят? — учтиво попита Алекс.

Тя не можа да сдържи смеха си, когато сложи чинията си на масата и седна.

— Извинявай. Преди да влезем, разговаряхме за сънища и не можах да си спомня своя. Когато Джоузи спомена градината, изведнъж се досетих.

— Е, какво сънува? — попита Джоузи и отпи глътка кафе.

Лора се замисли и постепенно я обзе тревога:

— Беше от онези странни сънища, в които всичко изглежда изкривено. Необичайни форми и ъгли и никакви цветове. Бях се загубила в градината и в която и посока да тръгнех, стигах до някой храст, пред който пътеката свършваше. Алеите ставаха все по-тесни и знаех, че ако не успея бързо да изляза, съвсем ще изчезнат.

— И какво стана? — попита Дениъл, щом седна до нея.

Лора си спомни и почувства, че страните й пламват.

— Ами… някой извика името ми и ми показа вярната пътека. И излязох.

Дениъл не каза нищо, но навярно разбра, че гласът, който я беше повикал в съня й, бе неговият. Стори й се, че дори Алекс и Джоузи се досещат, защото забеляза, че те си размениха многозначителни погледи и се усмихнаха. Но никой от тях не попита.

— А аз сънувах русалки — замислено каза Алекс. — Чудно защо.

Лора и Джоузи се спогледаха с еднакъв израз на разбиране и Алекс побърза да се защити:

— Не беше от онези сънища!

— Когато мъжете сънуват русалки, виденията са винаги едни и същи.

Продължиха да спорят на тази тема доста дълго.

Когато приключиха със закуската, Дениъл и Лора излязоха от трапезарията и сякаш едновременно им бе хрумнала една и съща мисъл, се отправиха към салона, през който се излизаше към градината.

Докато минаваха покрай статива с едва започнатия портрет на Амелия, който търпеливо очакваше завръщането на Лора, тя каза:

— Трябва да поработя върху тази картина.

— Амелия не би те накарала да работиш в неделя — побърза да я успокои Дениъл.

Лора понечи да сподели, че това, което я подтиква да се съсредоточи върху портрета, не са желанията на Амелия, а по-скоро собственото й съзнание, но не каза нищо. Не искаше да се наложи да обяснява на Дениъл колко странно се чувства, защото сама не можеше да проумее причината. Знаеше само, че е дори по-напрегната, отколкото първия ден, в който беше дошла. Бе обзета от необяснима тревога, че времето минава бързо и че няма да й бъде достатъчно.

„Трябва да побързам. Трябва да завърша този портрет.“

— Много си мълчалива — отбеляза Дениъл, докато вървяха през откритата зелена площ и поеха по пътеката към лабиринта. Той обгърна раменете й, за да вървят плътно един до друг.

— Така ли?

Лора се загледа в пътеката пред тях и тревогата й се усили.

— Твърде мълчалива. Какво има, Лора?

— Не зная. Просто се чувствам…

Погледът й се спря върху извития мост и тя внезапно застина.

— Лора?

Неволно се отдръпна назад, но направи усилие да спре. Безпомощно погледна Дениъл и каза:

— Не мога. Има нещо в този мост… и не мога да мина по него.

За нейна изненада, Дениъл дори не се опита да я увери, че няма причина да се безпокои. Леко притисна раменете й, а след това отмести ръката си и каза:

— Почакай тук.

Лора изпита желание да избяга, да се обърне и да се втурне към къщата, но успя да се овладее и го проследи с поглед, докато той продължи по пътеката към моста. Колкото повече се приближаваше, толкова по-напрегната се чувстваше тя. Почти извика, за да го накара да спре.

Но той не премина по моста. Стъпи с един крак върху него, хвана се за парапета, наведе се и погледна към бетонните подпори. Изведнъж застина. Бяха на десетина метра разстояние един от друг, но Лора видя, че лицето му пребледня. Дълго остана неподвижен, след това се обърна и се върна при нея.

— Какво има? — плахо попита тя.

Дениъл сложи ръка на раменете й и отвърна с пресипнал глас:

— Ан. Мъртва е.

След дълга пауза Лора колебливо промълви:

— Предчувствах, че ще се случи нещо ужасно.

Дениъл я притегли към себе си и я притисна.

 

 

— Било е злополука, нали? — попита Джоузи. — Просто е паднала. Подхлъзнала се е и… е залитнала.

Алекс, който бе седнал на облегалката на креслото й, леко притисна с пръсти рамото й.

Брент поклати глава:

— Парапетът е доста висок, ако се е подхлъзнала, нямаше да падне над него. Някой я е блъснал, при това доста силно, и се е озовала долу в позата, в която я открихме.

— Все пак е възможно да е било злополука — намеси се Дениъл. — Спречкване, завършило с фатален удар, но без умисъл. Мостът е бил влажен, подхлъзнала се е…

— Възможно е — каза Брент. — Но май никой от вас не бърза да приеме версията за нещастен случай?

— Да не би да намекваш, че я е блъснал някой от нас? — попита Алекс.

Всички бяха в приемната, освен Амелия и Мадлин. Когато Дениъл им бе съобщил за Ан, и двете бяха предпочели да останат в стаите си. Дениъл и Лора седяха на дивана до прозореца, Кери бе на другия диван, а Джоузи и Алекс — на креслото, в което обикновено седеше Амелия. Брент Лондри бе застанал до незапалената камина.

Бе рано следобед. Преди няколко минути бяха откарали тялото на Ан. Техническият екип и полицаите, дошли да търсят доказателства, бяха напуснали имението. Беше останал само Брент.

В отговор на въпроса на Алекс той каза спокойно:

— Ще узнаем кога е станало това едва след аутопсията, но, изглежда, смъртта е настъпила вчера между шест часа и полунощ. Градинарите са приключили работата си за деня, а от персонала в къщата са били само готвачката и една прислужница. Порталът е бил затворен и охраняван. Задната врата е била заключена и няма следи от опит за разбиване. Никой от детекторите на оградата не е засякъл движение. Тогава кажи ми, Алекс, кой би могъл да го направи?

— Никой от нас не би убил Ан — тихо каза Кери.

Брент й хвърли един поглед, а след това изгледа останалите:

— Както каза Дениъл, възможно е да е било кавга с фатален край. Ако доказателствата потвърдят това и стане известно кой е бил, най-вероятно областният прокурор ще обяви случая за злополука. Или може би — за непредумишлено убийство. — Замълча за миг и добави: — Не е тайна, че Ан имаше… избухлив характер. Възможно е дори тя да е предизвикала кавгата. В лошо настроение ли беше вчера? Беше ли сърдита на някого?

Джоузи и Лора се спогледаха, Дениъл отговори сухо:

— Мисля, че на всички, с изключение на Лора. По време на обяда направи сцена.

— Каква сцена? — попита Брент.

— Неприятна — колебливо отвърна Дениъл.

Брент го изгледа изпитателно, но разбра, че той няма намерение да добави нищо, и отмести поглед към Джоузи.

— Защо Ан беше сърдита?

Джоузи сви рамене.

— Не зная. От миналата седмица, когато разкрихте връзката й с Питър, все беше кисела. Но в петък вечерта и вчера сутринта се опита… да се помири с всички. После, по време на обяда, просто избухна.

— Какво се случи?

Джоузи погледна въпросително Дениъл и той каза:

— Просто се постара да обиди всички. Ан не обичаше да остава длъжница и явно бе решила да си го върне.

Брент бавно въздъхна.

— Дениъл, зная, че си готов на всичко, за да защитиш семейството си; уважавам това. Зная, че според теб станалото вчера по време на обяда не е моя работа. Но аз трябва да разбера как и защо умря Ан Ралстън, което, предполагам, и ти би желал да узнаеш. Независимо какъв е отговорът. Защото, за разлика от Питър, Ан не е убита в някаква хотелска стая на другия край на града. Тя умря тук. Буквално в собствения ви заден двор. И никой от обитателите на тази къща не е вън от подозрение, защото сред вас има човек, който знае как и защо умря Ан.

Последва дълго мълчание, след което Дениъл погледна Джоузи и кимна. Тихо и спокойно тя повтори думите на Ан и добави:

— Но това не би могло да стане повод за сериозно спречкване. Всички познавахме Ан. А и… щом вече го бе казала, нямаше връщане назад. Какво би накарало когото и да е от нас да се препира с нея?

— Освен това — каза Алекс — вечерта всички бяхме доста заети. Пийнахме тук, после дойде ти, както навярно си спомняш. След вечеря повечето от нас играхме бридж в малката приемна.

— Повечето?

— Джоузи, Кери, Амелия и аз. Мисля, че Мадлин гледаше някакъв стар филм.

— До колко часа останахте заедно?

Алекс сви рамене:

— Мисля, че поне до десет.

— След това всички се разделихте?

— Почти. Амелия каза, че отива в стаята си да пише писма. Мадлин спомена, че ще чете. Кери отиде в музикалния салон; чувахме как свири. Ние с Джоузи останахме още малко в приемната. След това се качихме горе. — Замълча за миг и добави: — В моята стая.

Брент мълчаливо записа това в черния си бележник и погледна Дениъл:

— А ти?

— Ние с Лора бяхме на горния етаж — каза той. — В моята стая. Заедно.

— Цялата вечер? — попита Брент.

— И цялата нощ — спокойно отвърна Дениъл.

Брент кимна, отново без да каже дума, и отбеляза и това. Побърза да зададе следващия си въпрос:

— Някой от вас забеляза ли нещо необичайно?

Едва сега Лора колебливо се включи в разговора:

— Видях нещо. Но беше след полунощ, има ли значение?

— Какво видяхте?

— Погледнах през прозореца и забелязах, че някой излиза през задната врата. Носеше пелерина или нещо подобно, не можах да различа…

— Аз бях — каза Кери. — Често се разхождам нощем в градината. — Погледна Брент и устните й тревожно трепнаха. — Минах по моста два пъти. Не съм забелязала нищо.

Брент кимна и добави още една бележка. След това погледна Дениъл:

— Съмнявам се, че Амелия има достатъчно сила, за да блъсне Ан през парапета, но трябва да поговоря и с нея. Както и с майка ти.

Дениъл се намръщи и поклати глава:

— Не днес. Когато им казах за Ан, естествено й двете бяха потресени. Майка ми взе успокоително.

— Тогава утре. — Брент го изгледа съсредоточено. — Може би са чули или видели нещо. Трябва да поговоря с тях, Дениъл.

— Навярно не смяташ, че ще ми бъде приятно.

— Никога не съм очаквал подобни чудеса. — Той леко се усмихна, въздъхна, затвори бележника и го прибра във вътрешния си джоб. — Площта около моста е оградена и ще ви бъда признателен, ако никой не минава оттам един-два дни. Ще изпратя някого да свали лентата възможно най-скоро.

— Добре — каза Дениъл. — Предполагам, че няма нищо ново във връзка с убийството на Питър?

— Няма. — След миг колебание Брент добави: — Ако ме чуят моите началници, може би биха отнели значката ми за това, което ще ти кажа. Възможно е никога да не разберем кой уби Питър, Дениъл. Вече няколко пъти стигнахме до задънена улица. Естествено разследването ще продължи… но трябва да бъда откровен. В момента няма сериозен заподозрян и никакви доказателства, които да ни насочат към някого.

Джоузи каза:

— Минали са само две седмици.

Той кимна.

— Зная. Както казах, разследването продължава; при убийствата няма пределен срок. Но ако не бъдат разрешени бързо, често остават неразкрити. Просто исках всички да бъдете подготвени.

— Чудесно — промърмори Алекс.

Брент погледна Дениъл:

— Ще дойда утре, вероятно следобед, за да поговоря с Амелия и Мадлин. — Дениъл кимна с неохота и той добави: — Ако междувременно някой от вас си спомни или се сети за нещо, което би могло да е от полза, обадете ми се.

Щом Брент излезе, всички останаха мълчаливи. След няколко мига Кери се изправи.

— Никога не съм харесвала Ан, но не съм й желала злото. Мислите ли, че смъртта й може да има нещо общо е убийството на Питър?

Алекс я изгледа намръщено:

— Как би могла?

— Не зная. — Изражението й бе спокойно. — Но двама души от едно и също семейство да умрат от насилствена смърт в разстояние само на две седмици — това ми се струва твърде много… дори за фамилия Килбърн.

Без да изчака някой да отговори, тя излезе от стаята.

— Знаеш ли, права е — каза Алекс на Дениъл с малко мрачен тон.

Той се намръщи:

— Мина ми през ум. Но проклет да бъда, ако мога да открия някаква връзка… освен че са спали заедно.

Джоузи въздъхна и каза:

— Зная само, че трябва да се погрижим за доста неща и смятам да се заема с това. Ще опитам да се свържа с Филип Ралстън в Европа. Трябва да му съобщим.

— Хубава новина ще му поднесеш в неделя вечер — промърмори Алекс и също стана. — Стига да успеем да го открием. Ще ти помогна, скъпа.

Джоузи не му благодари, но излязоха от стаята, хванати за ръце.

— Радвам се, че тези двамата вече не се крият — вяло каза Дениъл. — Крайно време беше.

Лора склони глава на раменете му.

— М-м-м. Дениъл, мислиш ли, че има връзка между убийството на Питър и смъртта на Ан?

— Иска ми се да знаех.

Тя помълча няколко мига, а след това каза:

— Най-добре е да си тръгна, да се върна в апартамента си. През следващите няколко дни Амелия няма да мисли за портрета и…

Дениъл се обърна и сложи ръце на раменете й. Погледът му бе съсредоточен, а около устните му се появиха бръчки на напрежение.

— Лора… нямам право да те моля да останеш тук, особено днес. Не бих те обвинил в нищо, ако си решила да заминеш възможно най-далеч от това семейство. Но… моля те, остани. Чувствам нужда да бъдеш до мен.

Имаше много въпроси, които Лора би искала да му зададе, но в този миг никой от тях не й се стори важен. Тя кимна и се притисна към него.

Беше доста късно вечерта, когато Алекс и Джоузи се качиха заедно на горния етаж. По време на вечерята никой не бе проговорил. Бяха нарушили обичая да се обличат официално и дори Амелия бе успяла да се престори, че не се е случило нищо необичайно. Беше се прибрала рано в стаята си, както и Мадлин, а Кери бе излязла с колата, без да обясни къде отива. Дениъл и Лора останаха за малко долу, но вече се бяха качили.

— Какъв ден! — промърмори Алекс, когато стигнаха до втория етаж и тръгнаха по коридора.

— И утрешният няма да бъде много по-добър — напомни му Джоузи. — Още въпроси, уточнения… не забравяй и пресата.

Алекс изсумтя.

— Чудесно. А аз трябва да се заловя с издирването на сейф номер две.

— Сейф номер две?

Той обгърна талията й:

— Дори мъртъв, Питър не престава да ме ядосва.

— Какво означава това?

— Нищо. Не ми обръщай внимание, скъпа. Да кажем, че просто не очаквам нищо добро през следващите няколко дни.

— Прав си. Аз също. — Стигнаха до нейната спалня, която бе най-близо до стълбището, и тя колебливо погледна Алекс. — Ще дойдеш ли при мен тази вечер?

Той погледна затворената врата, зад която досега не бе прониквал, и решително се обърна към Джоузи:

— Защото преживяхме ужасен ден?

Тя поклати глава:

— Защото искам да бъдеш с мен.

Алекс изчака.

Джоузи се досети какво би искал да чуе.

— Обещавам, че ще бъдем само двамата. Снимката, която държах на тоалетката, вече не е там. Сложих я в един албум, където й е мястото. В него са снимките на родителите ми, както и моите от детството и ученическите ми години. Спомени. Само приятни спомени, подредени там, където трябва да бъдат.

Алекс бавно се усмихна:

— Е, крайно време беше. Коя страна на леглото предпочиташ, скъпа?