Кей Хупър
Огледалото на Лора (12)

Единадесета глава

Лора неволно потърка лявата си ръка, докато стоеше, облегната на перваза и загледана в градината. Виждаше само очертания. Беше десет и крушките, които осветяваха алеите, се губеха в сенките на разлюлените клони. От време на време се чуваше виенето на вятъра, а надвисналите буреносни облаци закриваха луната.

Нощта не беше приятна.

Четвърт час по-рано беше казала на Амелия, че желае да се прибере в своята всекидневна и да се „позанимава“ с някои от скиците, преди да си легне. Необяснимо защо, Ан бе решила да се качи заедно с нея и въпреки желанието си, Лора не бе успяла да надникне в библиотеката, за да види дали Дениъл е там.

Не искаше да мисли колко силно е това желание.

Нямаше настроение да се занимава със скици й потърси друг начин да се разсее. Откри в чантата си телефонния номер на Дина, седна на удобния диван и позвъни на студентката. Предположи, че по-младата й приятелка е излязла в петък вечер и очакваше да попадне на телефонния й секретар, но Дина случайно си бе у дома.

— Здравей, Лора! Опитах да ти се обадя, но…

— Да, този уикенд съм на гости и реших да проверя дали имаш нови сведения за мен.

— Имам, при това доста интересни. Почакай само да взема записките си… — Дина се върна след няколко минути и заговори развълнувано: — Отново имаме късмет… Всъщност, както ти казах, цяло чудо е, че стигнахме дотук.

— Споменавала си. Продължавай.

— Хм… къде е… а, ето го. И така, сестрата на Фейт, която била известна и уважавана вдовица и която наследила огледалото, починала през 1897-а. Година по-късно имението й било продадено на търг в Ню Йорк. На този търг присъствала тридесетгодишна омъжена жена на име Шелби Хедън, която — ще ти бъде интересно да чуеш — колекционирала огледала.

— Как разбра, че е била колекционерка? — попита Лора.

— Включена е в списъка на участниците като колекционер. Освен това в доста писма на нейни съвременници се споменава за огледалата й. Била е известна с тях, поне до този момент от живота си, по-късно не се споменава нищо. Навярно е била пристрастена, защото в едно от писмата си от около година по-рано съпругът й изразява известно безпокойство заради нейното хоби, което явно е смятал за мания.

Лора смръщи вежди и каза:

— Добрала си се до писмата им?

— Чрез една приятелка от Ню Йорк, която има достъп до архивите. Изпрати ми по факса куп неща, които трябва да прегледаш. Някои от писмата на Шелби, на съпруга й… и на още един човек, за когото ще ти разкажа, както и няколко статии от вестници. Това, което се е случило, е предизвикало голям скандал, Лора.

— Запознала се е с някого на търга? — опита се да отгатне Лора.

Дина бе изненадана:

— Как се досети? Наистина се е запознала с мъж, около година по-голям от нея, на име Брет Галвин. Не зная как са успели да се свържат, щом тя е била на търга със съпруга си, но има едно писмо от нея до него, изпратено два дни по-късно, и е очевидно, че тайно са се срещали.

— Разбирам. — Лора въздъхна. — Кой е купил огледалото? Шелби?

— Да. В онова първо писмо до Брет тя споменава, че съдбата е имала нещо предвид, щом в този ден и двамата са търсили огледало, но тя е успяла да го купи. Впрочем от няколко запазени писма става ясно, че любовта им е била бурна. Не е останало нито едно писмо от Брет, навярно защото съпругът на Шелби ги е унищожил.

— Разбрал ли е?

— О, да. Но не веднага. От писмата на Шелби личи, че Брет е настоявал тя да се разведе със съпруга си и да се омъжи за него. Безспорно и Шелби отчаяно е искала да го стори. Но е имала малка дъщеря, която е обожавала, и е знаела, че ще загуби детето, ако мъжът й реши да й го отнеме. Казва, че желае да вземе момиченцето и да избяга с Брет, без официално да се развежда със съпруга си, но е сигурна, че той ще ги преследва докрай. Очевидно най-много от всичко Брет иска тя да бъде негова жена и не отстъпва.

— Горката — промълви Лора, — сигурно мъката й е била непоносима.

Дина въздъхна:

— Точно това споделя в писмата си. Ако не е имала дете, не би се колебала, но не могла да понесе мисълта да загуби дъщеря си. Накрая естествено не й останал избор. Съпругът й разбрал за връзката им… не се споменава как… и буквално я изхвърлил от дома. Тя успяла да вземе само дрехите си и някои други лични вещи. Между тях е и огледалото, което той счупил, като го хвърлил на плочките пред къщата им.

„Значи така е било счупено.“

— И е отишла при Брет?

— Нямало е къде другаде да отиде. Роднините й са били на стотици километри и не е имала приятелки, които да я приютят. Всичко това се е случило в края на миналия век; тогава никой не е дръзвал да се меси в отношенията между съпруг и съпруга. Брет се е опитвал да я защитава, колкото може, и я е приел в своя дом, но довел и сестра си и я представил за нейна гостенка. Не са имали възможност често да остават насаме, но поне донякъде са успели да се защитят от клюките. Според общественото мнение Шелби определено е грешница, за което била принудена да плати. Мъжът й постигнал своето. Получил родителските права, съсипал репутацията на Шелби и веднага щом разводът бил обявен за окончателен, напуснал Ню Йорк, без да й каже къде ще отведе дъщеря й. Никога вече не видяла момиченцето.

— Господи! Коя от нас каза, че това огледало е прокълнато? — запита се Лора и погледна към него. То лежеше, обърнато надолу, върху масичката до скицника й.

— Не си спомням, но, изглежда, сме прави. Искаш ли да чуеш и останалото?

— Кажи ми само, че краят е бил щастлив, за бога!

— Ами… и да, и не. Шелби и Брет се преместили в Сан Франциско, главно да избегнат скандала, и се оженили там през 1900-а. Няколко години всичко било наред; Шелби ужасно тъгувала за дъщеря си, но обожавала съпруга си и скоро родила двама сина.

— Няколко години? — Лора смръщи вежди и се опита да възстанови в съзнанието си нещо, което бе чувала. — Чакай малко, нали тогава е станало голямото земетресение, което почти разрушило Сан Франциско?

— Боя се, че да. През 1906-а. Домът им бил разрушен… и по-малкият им син загинал. Шелби била ранена… нещо станало с ръката й, но не се споменава точно какво. В няколко свои писма пише, че имало нощи, в които не можела да заспи от болка, но няма сведения да е загубила ръката си или да е била инвалид. Както и да е, с Брет успели да се съвземат и да отгледат живия си син. Имали са много щастливи и трудни моменти, но любовта им е останала все така силна. Той трябвало да пътува по работа и често си пишели. Намерила съм доста писма, които сама ще прочетеш. Всяко от тях е написано с нежност и страст и дори се смутих, когато ги четох. Почувствах се като натрапница. Странно е… никога не бях изпитвала подобно чувство, въпреки че често правя проучвания.

Лора помълча няколко мига и попита:

— А как свършва историята им?

— Живели са заедно почти тридесет години и за няколко дни един след друг станали жертви на грипната епидемия, която върлувала в града през 1928-а. Брет бил на шестдесет и една, а Шелби — на шестдесет години. — След миг колебание Дина добави: — Знаеш ли, трябва да ти призная, че никога не бях се замисляла сериозно за романтичната любов. Искам да кажа, излизала съм с мъже, имала съм страстни изживявания… но не и истинска любов. Може би не вярвам в нея. Но съдбите на собствениците на огледалото… просто ме карат да мисля, че те са изпитвали обич, която дори не бих могла да си представя.

— Зная какво имаш предвид — промълви Лора и дълбоко в себе си почувства болка.

След кратко мълчание Дина каза закачливо:

— Хей, да не би и ти да си се запознала с някой забележителен мъж на търга, на който купи огледалото? Видя ли нечии треперещи ръце да посягат към него? Разбра ли съдбоносната истина?

Лора успя да се засмее, доволна, че не бе занимавала Дина с подробностите за този ден и че тя не се интересуваше от светска хроника. Дори не разгръщаше други вестници, освен онези, които се пазеха в архивите отпреди четиридесет-петдесет години.

— Когато открих огледалото, наоколо нямаше никого — шеговито отвърна тя.

— Жалко. Надявах се да добавиш към историята му още една красива любов.

„Благодарение на огледалото се запознах с Дениъл. А чувството, което изпитах, когато го видях за първи път…“

Лора се отърси от обърканите въпроси, които се въртяха в съзнанието й, и успя отново да заговори шеговито.

— Не знаеш дали е имало друга двойка след Шелби и Брет — напомни тя на младата изследователка. — Или знаеш?

Дина отново отвърна с обичайния си ведър тон:

— Засега — не. Синът на Галвин наследил собствеността на родителите си. Останал да живее в Сан Франциско, но не се оженил. Загинал е при злополука. Удавил се на петдесетгодишна възраст, през 1952-а. Открих, че имотът му е бил разделен и голяма част от него е използвана за благотворителна цел. Може би ще ми бъде нужно доста време да открия къде е попаднало огледалото, защото в завещанието му не се споменава на кого да бъде предадено.

— Благодаря, Дина. Свършила си чудесна работа.

— Запази аплодисментите за след като успея да проследя пътя му до вратата на семейство Килбърн. Междувременно ще оставя записките и факсовете в илик при портиера на входа ти, искаш ли?

— Бих се радвала.

— Ще се обадя, когато събера нова информация. Лека нощ, Лора.

— Лека нощ, Дина.

Лора остави слушалката и поседя известно време, загледана в пространството. След това погледна към огледалото върху масичката. Беше прекрасно, но бе удивително, че една съвсем обикновена вещ е изиграла важна роля в толкова човешки драми. Мислеше, че Дениъл дори не го е забелязал, когато бе дошъл в стаята й; през цялото време не бе свалил очи от нея. Погледна отражението си, но както винаги, се съсредоточи върху нещо зад него.

„Макар вече да зная, че винаги съм търсила него, не мога да престана да се взирам. Отново очаквам да го зърна. Сякаш трябва да бъде тук. Сякаш стаята е празна, ако го няма. А когато видя отражението му, ми се струва… че с мен става нещо неизбежно.“

Остави огледалото на масичката, бавно плъзна пръсти по сложните ивици, гравирани в метала на гърба, и се отпусна на дивана с въздишка. Замисли се за логиката на събитията. Историята на огледалото, така интригуваща и трогателна, досега не бе показала никаква връзка с фамилия Килбърн. Всъщност, доколкото разбираше, с проучването си не беше постигнала почти нищо. Това, което вече знаеше, изпълваше главата й с несвързани мисли.

Несвързани…

Тя стана и отново се приближи към прозореца. Беше твърде неспокойна, за да остане дълго на едно място. Несъзнателно потърка ръката си. Знаеше, че наближава дълга буря. Навярно щеше да трае час, а може би два.

„Ела при мен тази нощ. Моля те.“

Дали я бе излъгал за пътуването си до Шотландия? А защо би го направил? Все пак това не бе толкова важно. Но то я тревожеше най-много от всичко, защото ако беше способен да я излъже за нещо толкова незначително, навярно би лъгал и за далеч по-сериозни неща, а Лора вече не смееше да се довери на способността си да усеща кога е искрен. Не почувства съмнение, когато й каза, че е ходил в Шотландия…

Господи, колко въпроси! Дали това, което бе споделил за борбата си с Амелия, е истина? Дали бе прав, като се опитваше да защити роднините си и да им осигури начина на живот, с който бяха свикнали, докато Амелия егоистично и безразсъдно пилееше спестяванията им? Дали не проявяваше прекалена снизходителност, като й позволяваше да се държи като господарка, въпреки че това го изпълваше с безпокойство и гняв? Дали не ставаше и нещо друго, освен тази борба за власт? Какво общо би могло да има то с убийството на Питър Килбърн?

А какво общо имаше тя с тази история? Дали предположението на Дениъл, че Амелия я е поканила в дома им само за да отвлече вниманието му, беше правилно? Ако това бе цялата истина, тогава защо Лора имаше чувството, че той се държи с нея твърде предпазливо и съвсем съзнателно крие нещо? Защото не би повярвала?

„Ела при мен тази нощ. Моля те.“

Не, не се съмняваше, че я желае. Изражението му бе неразгадаемо, както винаги, но тази вечер тя бе почувствала погледа му, бе доловила неговата решителност и… страстта му към нея. Няколко пъти дори й бе хрумнала смущаващата мисъл, че чете мислите му. Беше си спомнила за това, което бяха изживели на тавана, и бе сигурна, че той мисли за същото. Едва бе успяла да се овладее и да остане спокойна, да се преструва на равнодушна в присъствието на другите от семейството.

Но Лора нямаше представа дали в неговия стремеж към нея има нещо повече от физическо желание, дали това, което го тегли към нея, не бе просто жажда за плътска наслада, която е нещо обичайно за една нова интимна връзка. Любов… Бяха се любили, така бе назовал случилото се, но може би съзнателно бе избрал този израз, без да има предвид никакви чувства; защото възпитанието му и сдържаната му натура не позволяваха да бъде груб и циничен, а тя се съмняваше, че би употребил физиологичен термин. Навярно бе просто избор на думи.

Помисли си, че ще настъпи момент, в който той несъмнено ще нарече тяхната връзка любовна, отново без да има предвид чувства. Трябваше да помни това.

„Ела при мен.“

Гласът му звучеше в съзнанието й, тих и пресипнал. В него се долавяше напрежение, породено от неудържим копнеж, който самата тя също чувстваше. Как е възможно да не е истина? Как би могъл така умело да се преструва, ако не изпитваше дори частица от силното желание за близост, което тя не бе в състояние да потисне? От този неустоим копнеж да бъде с него на каквато и да е цена, да чувства ласките на силните му ръце и допира на тялото му толкова близо до своето…

„Ела при мен.“

Лора рязко се отдръпна от прозореца и нервно закрачи из стаята. Погледна към часовника над камината, който показваше почти единадесет. Все още бе твърде рано да си ляга. Търсейки отчаяно още нещо, което да ангажира вниманието й, тя взе нов душ. Бяха й нужни двадесет минути, за да изсуши дългите си буйни коси и да ги среше до блясък.

Втри в кожата си от ароматния лосион, който ползваше от години, облече най-красивата си изумруденозелена нощница и наметна тънък прозрачен халат.

Едва сега призна пред себе си, че е решила да отиде при него.

Трябваше само да почака. Лора седна на дивана и се заслуша. От време на време навън се чуваха първите пориви на приближаващата буря. Един-два пъти в коридора прозвучаха тихи стъпки. Беше петък вечер, когато може би поне някои от семейството си лягаха късно или излизаха. Но времето бе лошо, никой нямаше планове за вечерта и вероятно всички щяха да бъдат в стаите си преди полунощ.

Амелия бе споделила с Лора, че винаги се прибира преди дванадесет. Нормално за възрастта си, тя не спеше много, но всяка вечер имаше писма, на които трябваше да отговори, или намираше приятно четиво. Както бе казала, тя обичаше самотата.

Лора чу как малкият стенен часовник удари полунощ и само няколко мига по-късно бурята се разрази с пълна сила. Отекваха гръмотевици, светкавиците раздираха небето и плътната завеса от дъждовни капки се удряше в стъклото, тласкана от вятъра.

Тя изчака още няколко минути. Внуши си, че трябва да е търпелива, защото в случай че някой я види в коридора в това облекло, смущението й би било непоносимо. Но дори тревогата не успя да я накара да бъде по-предпазлива. Около четвърт час след полунощ, когато бурята все още бушуваше, тя се измъкна от стаята си и тръгна по тихия, пуст коридор.

До стълбището имаше лампа, която осветяваше централната част на втория етаж, и когато Лора се придвижи безшумно към западното крило, откри още две малки крушки, излъчващи слаба светлина. Почти затаила дъх, тя прикова поглед във вратата на Дениъл в дъното на коридора и направи усилие да премине още по-безшумно покрай другите затворени врати.

Беше на няколко крачки от стаята на Дениъл, когато вратата се отвори. Лора нямаше представа дали бе чул, или бе усетил приближаването й. Може би просто бе предположил, че идва и явно не бе изненадан да я види. Бързо плъзна поглед от меките й чехли до лицето с леко присвити очи. Направи крачка назад и отвори вратата по-широко. Щом тя влезе в стаята му, отново безшумно затвори.

Лора почти не забеляза лъскавите махагонови мебели и дори че единствената светлина идваше от малката нощна лампа и от огъня в камината. Виждаше само него. Беше свалил сакото и вратовръзката и небрежно бе навил ръкавите на ризата до лактите си. Лъскавите му тъмни коси бяха леко разрешени, сякаш много пъти бе прокарвал пръсти през тях, а лицето му имаше напрегнат израз.

— Не мога да остана цяла нощ — задъхано каза тя, решена да запази поне малко контрол над положението.

Дениъл протегна ръце и я притегли към себе си.

— Тогава е най-добре да се възползваме от времето, с което разполагаме — промълви той, плъзна ръце под талията й и я притисна.

Лора затаи дъх и обгърна шията му.

— Знаеше, че ще дойда, нали?

— Откъде бих могъл да зная? Надявах се.

Устните му докоснаха бузата й и жадно се впиха в нейните.

В този миг всички объркани въпроси и тревожни мисли сякаш изчезнаха от съзнанието й. Тя не искаше и не изпитваше нужда да мисли. Беше изцяло под властта на чувствата. Телата им бяха плътно притиснати, устните й отвърнаха на целувката му със същата страст, чийто огън достигна до всяка частица на тялото й.

Усети как той я вдигна на ръце и я понесе към спалнята. Почувства мекото легло под себе си, но не отвори очи. Дениъл все още я целуваше чувствено и тя жадно поемаше ласките му. Почти несъзнателно му помогна да свали халата, нощницата и чехлите й и с треперещи пръсти разкопча ризата и колана на панталоните му. Но все още не бе в състояние да отвори очи или да каже нещо. Едва успя да прошепне името му, когато устните му най-сетне се отделиха от нейните и се плъзнаха по шията и ключицата към гърдите й.

Тя впи нокти в стегнатите мускули на гърба му. Устните му обхванаха зърното на гръдта й и Лора отново издаде една от онези чувствени въздишки, които й се струваха непознати. Насладата от ласките му мигновено я завладя и я накара да се стреми към него с цялото си същество. Това почти я изплаши. Когато откъсна устни от плътта й, изпита необяснима болка.

— Погледни ме — задъхано прошепна той.

Лора направи усилие да отвори очи. Лампата до леглото хвърляше златиста светлина върху половината от лицето му, а другата страна оставаше в сянка. Гледката беше опияняваща. Въпреки че тя все още имаше известни съмнения, привличането му бе неустоимо. Но все пак за нея той бе загадка, която отчаяно се мъчеше да разреши.

— Дениъл — прошепна Лора, сякаш в отговор на въпрос, зададен от него или от самата нея.

Ръцете му се плъзнаха под тялото й и вместо да доближи устни до плътта й, той я повдигна и я приближи към лицето си. Отново усети нежността му. Това чувствено движение накара Лора да изпъне гръбнак и да затаи дъх. Допирът на устните му до тялото й я изпълни с неописуема наслада и тя отново простена. Едната му ръка придържаше гърба й, а другата обхвана и притисна гръдта й. Лора не знаеше колко дълго би устояла.

Устните му нежно всмукаха зърната й, ръката му погали гърдите й, плъзна се надолу по корема й и Лора издаде слаб вик на наслада. Разтвори бедра и инстинктивно отвърна на ритмичното му докосване. Предаде се на неудържимия копнеж на тялото си. Не виждаше, не чуваше и не чувстваше нищо друго, освен непоносимото напрежение на очакването.

Несъзнателно започна да се мята, притисна с пръсти раменете му и след няколко умоляващи стона Дениъл се плъзна между бедрата й. Лора усети проникването му дълбоко в себе си и чувството за празнота и болка премина в безгранично блаженство. Прехапа устната си, за да не изкрещи.

Той я притисна с тялото си и обгърна раменете й, сякаш се страхуваше да не я загуби. С напрегнато изражение и пресипнал глас Дениъл промълви:

— Не се въздържай, любима. Тази къща е стара и стените й са дебели.

Лора почти не чу ласкавото му обръщение и успокояващите думи, защото бавните ритмични движения на тялото му я изпълниха с непоносимо напрежение, което навярно би могло да се сравни единствено с мига преди края на живота. Дори в съзнанието й се прокрадна мисълта, че нищо не би могло да бъде така прекрасно, даже ако цената за него е смърт.

Но това не я интересуваше. Напрежението ставаше все по-силно, караше всичките й мускули да се стягат и отпускат, изтръгваше от гърлото й странни стонове и почти спираше дъха й. Внезапно настъпи миг, в който това напрежение се разсея и през тялото й преминаха вълни на опияняваща наслада.

Най-сетне почувства тръпка на изтощение. Ласкаво погали раменете на Дениъл, който издаде въздишка на блаженство и потрепери в прегръдката й.

Дълго останаха неподвижни и Лора се наслади на близостта на силното му тяло, което я притискаше с тежестта си. Въпреки че бе доста едър, това не й причини неприятно усещане, което я изненада. Хрумна й, че навярно природата е създала мъжете и жените така, че да бъдат съвместими дори когато големината и телосложението им са толкова различни. Каквато и да бе истината, близостта му й доставяше наслада. Беше й приятно да чувства как докосва шията й с дъха си, как нежно прокарва устни по нея, а когато леко се повдигне на лакти и я погледна, Лора се боеше, че той долавя нейната безкрайна наслада.

Дениъл се усмихваше едва забележимо. Сега изражението му бе по-спокойно и на слабата светлина очите му изглеждаха тъмни.

— Не искам да се отделя от теб — промълви той. Ръцете му бяха обвити около шията й, а пръстите — заровени в косите й. — Но ако съм твърде тежък…

— Не ми тежиш. — Пръстите му бавно се плъзнаха по главата й, телата им все още бяха слети и тя се чувстваше така щастлива, че изпита желание да замърка. Навън отекна гръм и Лора осъзна, че бурята продължава. Или бе започнала нова?

— Добре. — Дениъл нежно я целуна. — Може би няма да помръдна цяла нощ.

— Знаеш, че не мога да остана.

Искаше думите й да прозвучат убедително, но докато ги изричаше, неволно погали тила му.

Той я целуна още веднъж, този път с повече страст, отколкото нежност, и тя почувства как желанието му отново се пробуди.

— Можеш да останеш още няколко часа — задъхано каза Дениъл и плъзна устни по скулите й.

Лора искаше да му напомни, че има ангажимент сутринта и че и двамата трябва да изглеждат така, сякаш са спали спокойно осем часа, защото в противен случай Амелия със сигурност би заподозряла нещо. Искаше да каже това, но устните му се плъзгаха по лицето й и събуждаха у нея неутолима жажда. Когато тя най-сетне успя да сложи край на тази игра, явно нямаше смисъл да се опитва да продължи разговора.

Около три часа, когато навън започна нова буря, Лора осъзна, че бяха поспали известно време. Повдигна се на лакът, погледна към часовника до леглото му и се увери в това. Пет минути остана, загледана в него, докато той спеше. Сега бе напълно спокоен и лицето му изглеждаше по-младо. Спокойният сън придаваше на строгите му черти странна нежност. Забеляза, че има необичайно дълги мигли, което досега не й бе направило впечатление, защото вниманието й винаги бе съсредоточено върху неповторимите му светли очи с неразгадаем израз.

Лежеше до нея по гръб и дясната му ръка бе отпусната на възглавницата под нея, а пръстите на лявата бяха преплетени с нейните. Слетите им ръце докосваха стегнатия му корем. Лора се запита кой от двамата бе решил да не се отделя от другия и как не бяха отпуснали пръсти толкова време, дори в съня си. Смути се, когато й хрумна, че може би е тя. Без усилие успя да измъкне ръката си и се убеди, че предположението й е правилно.

„Твърде много се привързвам към него. Трябва да се владея.“

Но все още не се чувстваше готова да го остави и да се прибере в стаята си. Освен това не желаеше да го буди, защото явно спеше дълбоко. Но тя бе будна и неспокойна и не можеше да лежи кротко. Имаше толкова много мисли и тревоги, които не й даваха покой. Най-добре беше да стане и да съсредоточи вниманието си върху нещо, докато чака Дениъл да се събуди.

Успя да се измъкне от прегръдката му и коленичи до леглото сред разхвърляните им дрехи. Неволно се усмихна при мисълта, че за втори път вижда дрехите им, преплетени на пода. Отмести чехлите си и обувките му и сложи бельото му на един стол до леглото. Вдигна нощницата и халата си и ги преметна върху облегалката на стола, а след това нахлузи бялата му риза.

По време на следването си Лора бе наблюдавала и рисувала голи тела, освен това не бе привърженик на прекалената консервативност и не би изпитала неудобство да се разхожда из полутъмната стая на Дениъл съвсем гола. Затова се изненада от себе си, когато облече ризата му.

„Всяка героиня от книга или филм облича ризата на своя любим след страстна нощ. Защо ли?“

Лора не бе имала сериозна интимна връзка и нямаше представа защо тези жени постъпваха така. Но това беше правило във всички книги и филми и я накара да прояви любопитство. Неволно потърка буза в яката на ризата му и внезапно долови характерния му аромат.

„Сега разбирам.“

Остана няколко минути на колене до леглото на Дениъл, с полуотворени очи, вдъхвайки от неговото ухание. Би стояла така дълго, ако не бе отекнал нов гръм, който внезапно я накара да осъзнае, че подът е твърд и неудобен. Тя скочи на крака.

Едва сега разгледа стаята му и забеляза, че повечето мебели са от масивен махагон, а на пода бяха постлани няколко пътеки. До камината имаше кресло с мека тапицерия и диван, а до голямото легло — табуретка. Завесите и покривката за леглото бяха тъмнозелени, а тапетите — почти без шарки. Нямаше нищо, което да разкрива характера на Дениъл, освен книгите, подредени върху полиците от двете страни на камината. Тя се приближи и прочете заглавията им на слабата светлина. Сред тях имаше множество известни романи и томове икономическа литература. Видя върху полиците и няколко причудливи статуетки, които навярно бе донесъл от Хонконг или от Ориента.

Продължи да върви през стаята и разгледа картините по стените. Никоя от тях не й направи особено впечатление, докато не стигна до един портрет до прозореца. Джон Килбърн, бащата на Дениъл. Навярно бе той, защото приликата между Дениъл и този малко по-възрастен мъж с леко посивели коси и няколко дълбоки бръчки беше поразителна.

„Странно, той е копие на баща си, а Мадлин каза, че Питър е бил единственото, което й е останало от Джон. Или Дениъл е наследил външността, а Питър — характера му?“

Лора реши непременно да попита някого за това и продължи към един прозорец, от който се виждаше зелената площ зад къщата. Стаята на Дениъл се намираше в края на това крило и имаше три прозореца с изглед към различни части от имението, но навярно най-красивата гледка се откриваше през този, който бе откъм градината.

Тя се облегна на парапета и погледна надолу. Беше любопитна да разбере дали от тази точка се вижда лабиринтът. Лампите все още светеха. Навярно оставаха включени цяла нощ. Тук имаше по-малко дървета, които да го закриват. В бурната нощ гледката бе почти страховита. Пътеките на лабиринта се открояваха, въпреки че дъждът замъгляваше очертанията им, а светкавиците придаваха на сцената зловещ вид.

Една силна светкавица привлече вниманието й, без сама да знае защо. Вероятно защото светлината бе ослепително ярка и внезапно я накара да осъзнае къде се намира…

— Лора?

Тя извърна глава към леглото и затаи дъх. Явно Дениъл не изпитваше неудобство от голотата си, както и самата тя. Приближи се към нея с грациозна походка. Изпъкналите му мускули създаваха впечатление за покоряваща сила. Имаше енергично и мъжествено тяло, което би събудило у всяка жена желание да изпита насладата от неговата близост.

Леко замаяна, Лора си помисли, че гледката на физически привлекателен мъж, който се приближава гол на светлината на огън, винаги би разпалила страстта на една жена. Още когато той бе далеч от нея, сърцето й започна да бие неудържимо и дъхът й внезапно секна. Почувства се обзета от някаква първична сила, която не може да бъде овладяна.

„Това си ти. Винаги си бил ти. А аз винаги съм била…“

— Помислих, че си си отишла — каза той, когато я достигна. Тихият му глас разсея странното чувство, което я бе обзело, докато вървеше към нея. Дениъл сложи ръце на талията й и я притегли към себе си.

— Трябва да тръгвам. Вече е почти четири.

Тя отново изпита необяснима увереност, че е на път да проумее нещо. Това, което чувстваше нужда да узнае, почти бе достигнало до съзнанието й. Но отново й убягна.

Той се наведе и леко докосна устните й, а след това страстно я целуна и прошепна:

— Трябва да те пусна да си отидеш. Но не мога. Остани още малко, любима. Моля те.

Ръцете й обгърнаха врата му и още веднъж й се стори, че почти осъзнава истината, която търсеше. Успя само да отвърне:

— Искам да остана.

Малко по-късно Лора отново се озова в леглото му, но не бе изненадана. Когато се повдигна на лакът и видя, че часът е почти пет сутринта, и това не я учуди. Бурята най-сетне бе отминала и в стаята беше съвсем тихо.

— Зная — каза Дениъл. Пръстите на едната му ръка си играеха с косите й, а на устните му се появи лека усмивка.

— Стана твърде късно — промълви тя. — Или рано. Само след няколко часа трябва да тръгваш за града, нали?

— Около десет.

Лора кимна и се поколеба за миг, преди отново да заговори. Не желаеше да нарушава приятното им спокойствие, но не знаеше дали някога ще настъпи друг момент, в който след няколко часа близост би могла да очаква от него искреност или поне малко повече доверие.

— Какво има, Лора? Какво те тревожи?

— Какво ме тревожи ли? Нищо. Всъщност… — Тя поклати леко глава и промълви: — Не ме ли излъга, че си бил в Шотландия?

— Не — спокойно отвърна той. — Кой ти каза, че не съм ходил там?

— Попитах Джоузи — призна Лора и се почувства неловко. — Тя отговори, че не си ходил.

— През последните пет години наистина не съм пътувал дотам — каза Дениъл. — Беше, преди Джоузи да дойде да живее тук. — Той долепи свободната си длан до лицето й. — Защо се съмняваш в мен, Лора? Бих искал да ми имаш доверие.

— Аз също бих искала да ти вярвам. Но… досега невинаги си бил напълно искрен с мен, нали?

— За какво съм те излъгал?

В тона, с който изрече въпроса си, се долови учудване, но изразът на очите му бе мрачен и почти тревожен.

Това я накара да изпита раздразнение. Самата тя реши да бъде предпазлива, защото не желаеше да издаде своята уязвимост. Дениъл криеше нещо от нея, навярно за да се предпази, и тя трябваше да се държи с него по същия начин. Разтревожена и отчаяна, Лора започна с това, което я бе накарало да дойде в дома на семейство Килбърн:

— За огледалото например.

Той въздъхна.

— Лора, чуй ме. Не бих могъл да ти кажа нищо за това огледало. Не вярвам, че има нещо общо с убийството на Питър. Доколкото зная, то беше просто една от забравените вещи, захвърлени на тавана. То те доведе тук, за което съм благодарен, но не ме интересува нищо друго за твоето огледало.

Изпитваше отчаяно желание да му повярва. Но въпреки привидно откровения му тон, бе сигурна, че не й казва цялата истина. Дениъл знаеше за огледалото повече, отколкото споделяше. Защо продължаваше да я заблуждава?

Лора не желаеше да го нарече лъжец, затова каза само:

— Добре.

Ръката му се плъзна под гъстите коси към тила й и той внимателно я притегли към себе си.

— Не, не е така. — Гласът му прозвуча по-строго. — Ти се отдалечаваш от мен.

„Ти пръв се отдалечи от мен.“

Но тя не изрече тези думи, защото не желаеше да признае, че неговата неискреност я бе наранила. Вместо това, полагайки усилия да изглежда уверена, тя каза:

— Не зная какво искаш от мен. Какво искаш, Дениъл? Ако желаеш само секс, а след това никой от двама ни да не задава въпроси, кажи ми. Не мога да играя твоята игра, ако не зная правилата.

Пръстите му се стегнаха, а изражението му стана сурово. Реакцията бе кратка, но накара Лора да изпита непознато чувство, което не бе страх, а по-скоро смесица от уважение и странно разбиране. Не можеше да обясни как е разбрала, но беше уверена, че този мъж притежава невероятна сила, която таи дълбоко в себе си и я бе подчинил на правилата и законите, които бе решил да спазва. Но никога не би я насочил срещу нея.

— Това не е игра — прошепна той и се отпусна. — Между нас съществува нещо съвсем различно. Ти знаеш, Лора. Трябва да го знаеш.

Тя наистина знаеше или поне чувстваше. Но не можа да се сдържи да не сподели:

— Навярно би го нарекъл с друго име. Дениъл… не очаквам от теб фалшиви обещания. Искам да бъдем искрени един към друг. Затова ако има някой въпрос, на който не би искал да отговориш, кажи ми. Ако не желаеш да говориш с мен за нещо, сподели това. Само не ме лъжи.

Той задържа поглед върху лицето й няколко мига, е неразгадаемо изражение. Погали тила й и въздъхна:

— А ако точно сега има неща, за които не бих искал да ти кажа? Теми, свързани с живота ми, с които не бих желал да те занимавам? Ако знаеш това, би ли се отдръпнала от мен? Би ли решила, че не можеш да имаш доверие в мен? Отговори честно, Лора.

— Не зная. Но бих предпочела да чуя истината, отколкото лъжи, дори ако тази истина е, че има неща, които не желаеш да зная.

Той помълча миг по-дълго от нея, но когато заговори, тонът му бе решителен:

— Ще има ли някакво значение, ако истината е, че засега не бих искал да ги знаеш? Щом отмине сегашното напрежение, щом открият убиеца на Питър и моята… битка с Амелия свърши, между нас няма да има повече въпроси, лъжи или тайни. Ще получиш отговор за всичко, което те интересува. Обещавам.

Тези думи съвсем не й донесоха спокойствие. Дори й хрумна, че би предпочела да продължи да се пита дали й казва истината, отколкото откровено да сподели, че има неща, които не би искал тя да разбере. Защото сега, когато знаеше това, се чувстваше ужасно неспокойна.

— Лора, разбирам, че това не е отговорът, който би желала да чуеш. Но ти казах истината. Сега не бих могъл да ти предложа друго.

След миг тя внимателно се отдръпна от него, изправи гръб, притисна колене към гърдите си и се загледа в пламъците.

— Иска ми се да знаех какво означава това — промълви тя. Леглото под нея се разклати, когато той също се повдигна. Леко погали голия й гръб и я целуна нежно по рамото.

— Не е въпрос на доверие — каза Дениъл.

— Но изглежда именно така.

— Не. Вярвам ти. Но точно сега… чувствам нужда да стъпя на крака. Ще се справя сам. Можеш да бъдеш сигурна в това, Лора. Моля те да имаш доверие в мен. Да проявиш още малко търпение.

— Няма да е лесно.

— Зная. Но нима искам твърде много?

— Зависи. — Тя извърна глава към него. — Има нещо, което… трябва да зная. То ме безпокои от първия ден, в който стъпих в тази къща. Ти… не ме ли използваш по някакъв начин в битката срещу Амелия?

— Не — внезапно отвърна той.

Тя се опита да долови нещо в изражението му.

— Изпитах… и оттогава не мога да се отърся от чувството, че ме използваш. Че всеки от двама ви се опитва да ме превърне в своя пионка.

— За Амелия си права. Може би цели само да отклони вниманието ми… Не съм сигурен. Но не и аз, кълна се. Исках само… да те задържа тук. Позволих на Амелия да те примами, въпреки че можех да я спра, но единствената причина бе, че исках да бъдеш тук.

— А когато ме проследи до тавана? Нима това не е било част от… хладнокръвно съставен план?

Дениъл издаде странен звук — нещо средно между смях и стон.

— План? Желаех те толкова силно, че не бях в състояние да разсъждавам, още по-малко да планирам. Ако смяташ, че съм хладнокръвен, не е така. Не и към теб. Ти събуждаш у мен само топли чувства.

Лора отново се загледа в огъня и се опита да мисли трезво, без да се предава на съблазняващите му думи. Той я молеше да му има доверие, макар да бе казал, че има тайни от нея, и Лора не знаеше дали е способна на това. Чувстваше, че може да му вярва, но в съзнанието й се въртяха безброй въпроси…

— Лора?

Тя неволно кимна, преди съзнателно да реши как да отговори.

— Добре. Както сам каза, това е истината, която исках. Ти изпълни молбата ми. Прав си, че не искаш твърде много в замяна. Аз… трябва да се прибирам в стаята си.

Преди Дениъл да помръдне или проговори, тя бързо се измъкна от леглото. Трябваше да заобиколи, за да стигне до стола, на който бе преметнала дрехите си, но съсредоточеният поглед на Дениъл не я накара да изпита неудобство или смущение. Облече нощницата си и халата, подпря се с ръка на леглото и потърси чехлите си.

Когато ги обу и се изправи, Дениъл се наведе над леглото и хвана ръката й.

— Погледни ме — тихо и настойчиво каза той.

Лора знаеше, че ще долови тревогата й, но не можеше да стори нищо. Вдигна очи и срещна погледа му.

Изражението му изглеждаше строго и малко мрачно, но целувката, с която докосна устните й, бе нежна и пламенна и тя почувства, че краката й се подкосяват. Неволно седна на ръба на леглото. Когато най-сетне й позволи да се отдръпне от него, бе необходимо известно усилие, за да го стори.

Погледът му бе топъл, а устните — свити в чувствена усмивка.

— Какви други съмнения имаш? — попита задъхано той. — Вярвай, че това, което съществува между нас, е истинско и красиво. Нищо няма да го промени, Лора. Нищо.

Тя бавно кимна:

— Зная.

„Но какво е то според теб, Дениъл? Как би го назовал?“

Стори й се, че иска да каже още нещо, но той освободи ръката й, отпусна се на леглото и я погледна трескаво.

— Продължавай. Ако сега не те пусна да си отидеш, ще останем тук до пладне.

Не би желала нищо по-силно, отколкото да пропълзи обратно до него в леглото, но направи усилие да стане и да тръгне към вратата. Поколеба се там за миг, хвърли последен поглед към Дениъл и безшумно излезе от спалнята му.

Навън вече нямаше буря и в къщата цареше гробна тишина. Лора се придвижи на пръсти по дългия коридор. Имаше странното чувство, че някой я преследва, и то бе толкова натрапчиво, че когато най-сетне влезе в стаята си и затвори вратата, усети, че сърцето й бие учестено, като след силна уплаха.

„Виновна ли се чувствам или какво?“, мрачно се запита тя, но не бе нужно да се замисля, за да си отговори.

Стори й се излишно да си ляга, защото до сутринта оставаха само няколко часа, но бе уморена и знаеше, че все пак би било добре да поспи, макар и малко. Когато стигна до средата на всекидневната, нещо внезапно я накара да се обърне. Тя смръщи вежди и се огледа.

Лампата светеше, както я бе оставила. Всичко бе на мястото си. Но когато понечи отново да се обърне, вниманието й бе привлечено от един отблясък и тя бавно се приближи към масичката. Скицникът беше там, точно както преди. А огледалото? Обърнато със стъклото нагоре.

Някой бе влизал в стаята.