Юрий Тинянов
Восъчната персона (6)

1

Тази нощ се свърши, по небето се появи цвят, руменина, още никой не ставаше и къщурките, и складовете, и фабричните постройки, и дворците, и каналите приличаха на умрели.

Тогаз подовете на къщурките и дворците трепнаха от някакъв тътен и стъклата задрънчаха ситно-ситно.

И туй беше първият залп, все едно че беше изръмжало куче, голямо колкото река Нева, ала още не бе почнало да лае. Които спяха, само се размърдаха насън и първият залп не събуди всички.

А над реката, над блатата и горичките — отекна вторият залп. И туй вече беше излайване.

Тогаз всички се събудиха.

Полуоблечени, още по ризи, слугините изтичваха на двора и се взираха надалеч: какво ли става?

Големите хора пляскаха с длани и прислугата настръхваше на долния етаж: кой ли е?

Тогаз се чу още един залп, проточен.

И тогаз градът скочи на крака.

Херцог Ижорски се втурна към прозореца, загледа строго и когато земята се разтресе от петия залп, вече беше променил три решения. Първото решение беше сънено: че са шведите. Но го отмени, защото как ще нападат шведите, когато Каролус е в гроба, а с Швеция има трактамент. И туй решение беше сънено.

Второто решение беше: Пашка Ягужински. Той се е развилнял, той гърми с топовете. Отмени го още по-бързо. Първо, че няма откъде да вземе топове, а, второ, няма да посмее.

Третото решение беше: наводнение. Морето е тръгнало към града и, то се знае, ще го залее целия.

Но тогаз край прозореца префучаха каруци, а в каруците седяха войници от неговия лейбгвардейски полк. И конете бяха като пощурели, препускаха, кажи-речи, клечешката, войниците ги шибаха с три камшика едновременно, а от каруците на всички страни се развяваха платнища, ъглите на платнищата плющяха на вятъра и тез платнища бяха корабни платна.

Тогаз той отвори прозореца и ги спря с опитна ръка, викна им:

— Закъде сте тръгнали?

Но те не можеха да спрат, защото конете направо хвърчеха, разстилаха бутове над земята и беше настанало силно въздушно стремление. Кораб също не може да се спре из един път. От каруците му бе даден мимолетен отговор:

— Към Виборгските…

И разбра, че е станал голям пожар. Погледна небето — небето беше червено.

И всичко живо се размърда и хукна. Издънваха се портите на полковите дворове и изскачаха войници, и теглеха заливателни тръби като змейове огромни. И звънарят мъкнеше сигнална камбана. Измъкна я и заби. Носеха куки с вериги и се разнесе синджирен звън, като в затвор, и натовариха куките на каруци.

И онзи писар, дето се беше затворил в къщурката си от три години и бе дал обет да не се стриже, и само гъргореше с нисък глас, беше изскочил сега и под шаячената му дреха имаше бял гълъб. Защото бе дошло време да направи чудо — да хвърли тоз гълъб в огъня и огънят ще угасне. Той чуваше тоз гълъб от две години. И вървеше горд, със степана от мръсотия коса, без калпак, и гълъбът му дереше гърдите с нокти.

Големи плоскости от кече и големи корабни платна издигна Леярският двор, където бяха бомбените припаси. И ако хвръкнат във въздуха, ще се върне старото царство, защото новото, новият град и всички канцеларии, и бани, и паметници, то се знае, също ще хвръкнат.

И се появи Иванко Жмакин. Той тичаше с чевръсти скокове към огъня. Тая нощ изобщо не си беше лягал. И сега тичаше към огъня. И пожарните обирджии тичаха — да отмъкнат каквото им падне — дрехи, злато, а, току-виж, и скъпоценни камъни или картини.

Показа се, възседнал кон, Ягужински, генералният прокурор. Той викаше с дебел глас:

— Ей! Закъде сте тръгнали?

И никой не знаеше къде е огънят. Ако огънят беше на Василевския остров, трябваше да замъкнат непременно и незабавно — и времето беше като смъртта — заливателните тръби до изкуствените езера, защото тез езера на Василевския остров бяха изкопани тъкмо за заливане и гасене.

А ако беше на Адмиралтейския остров, трябваше да затулят с плоскости и корабния двор, да заградят вятъра с платна и да издърпат настрана с куките всичко подпалено, та да не гори, защото държавният флот беше в опасност.

Но там нямаше огън. И следователно — къде беше огънят? Беше в Леярската част. А артилерията е най-важната част от държавата, защото, ако се похаби артилерията, отива и градът, и всичко.

Тогаз всички каруци запрашиха към Леярската част. И огънят вече бил стигнал до Леярския двор, и всички къщурки около него били изгорели. Огънят вече наближавал бомбения склад.

Тъй си викаха един другиму хората. И храбрите препуснаха напред, а страхливците хукваха назад. И имаше много и от едните, и от другите.

По улиците се появиха карети, но без гербове и главни букви: от града бягаха господа чужденците, защото си мислеха, че са дошли калмиците, че калмишкият хан е превзел града. Те се возеха бавно, скрили носове в шуби от руски мечки, и гледаха наоколо с чуждестранна гордост и страх. Парите си носеха в ковчежета.

И липсалите хора, дребните, бързаха да се измъкнат от града с каруци, те бягаха без нищо, спасяваха само живота си.

Господин Растрелий се събуди, след като девет пъти бе гаврътвал чашата си и накрая я строши — грабна последното си произведение и изтърча навън без шапка. А произведението му беше не битка, нито някой благороден меден портрет, а просто бе излял от бронз едно малко негърче. Негърчето беше с коремче, с усмихнати бузи и имаше голям пъп. Беше го излял за проба, за да опита бронза, а вчера каза на Лежандър да го домъкне от леярната, огледа го и реши: да го залепи пак към бронзов портрет на някоя благородна женска особа, в краката й, защото тукашните женски особи обичат негърчетата, а малката фигурка ще сочи, че под роклята има голо и ще бъде смешно.

И тая заран я грабна под мишница и изхвръкна навън.

А малкият восъчен ездач, моделът, направен за изливане от бронз и безсмъртна слава, остана в къщата и по време на такъв пожар можеше да бъде откраднат, стъпкан или дори можеше да се разтопи.

Наоколо беше същински ад, но не онзи, вече напуканият, с хора, около които се увиват змии, дето го бе нарисувал в капелата Михаил Анжело, а друг, чужд, руски ад, съставен от конски муцуни, деца, войници и морски платна на сушата.

Каруците се спряха в Леярската част. Издигнаха извехтелите кърпени платна пред Леярския двор, за да заградят вятъра, и те се надуха. Сякаш някакъв друг флот се канеше да избяга от нови шведи. Каруците се скупчиха и не можеха да вървят по-нататък, но скърцаха от зор. А жребците се разцвилиха, кобилите започнаха да ритат.

Растрелий изграчи нещо, но никой не му обърна внимание… И изведнъж някой го обхвана силно изотзад, и това беше разтрепераният господин Лежандър, калфата му. Господин калфата беше сащисан, настояваше да им сторят път и викаше, че те са чуждестранни художници по изкуството, но никой не го поглеждаше. А и самият господин Лежандър хабер си нямаше накъде трябва да вървят.

Господин граф Растрелий се беше умислил. Той беше пришълец, странник, първата си родина не помнеше, във второто си отечество не искаше да се връща. При варварите наставаха странни времена и не се знаеше какви са тез платна и какво търсят именно на сушата. Да не би туй да е някакъв бунт?

Тогава един кон го връхлетя. И маестрото изведнъж се озъби и перна силно с юмрук тая муцуна. И конят се замята, взе да гледа с извъртени очи, по муцуната му се изписа страх и разбиране, силно изпъкнаха жилите, гривата му се заплете, туй беше полкова кранта — и тогава именно маестрото видя, че точно такива жили и такива ноздри ще направи на паметника, където ще бъде представен конникът.

— Какво сте се развикали? — неочаквано каза той на Лежандър. — Защо плачете? Вие сте тъпак. Това са просто военни репетиции. Не виждате ли платната? Това са военни и морски репетиции.

И се прибра вкъщи, с негърчето под мишница.

В кунщкамората вилнееше съсипия. Балтазар Щал, помощник-аптекарят, се беше хванал с две ръце за главата и стоеше в залата като китайски идол. Двупръстият мъкнеше елена навън. Пазачите вече бяха изнесли плоскостите и му помагаха. Другият двупръст изропта, измърмори някаква неразбираема дума, грабна от полицата една стъкленица с младенец и я запрати през прозореца. Младенецът изхвърча навън. И най-накрая, като чу, че гори Леярският двор, заряза всичко и хукна навън да се спасява.

Яков сколаса само да се обуе и да запаше пояса, дето му бяха парите, и също избяга. Отначало вървеше подир пазачите, после поизостана. Огледа се — наоколо му само войници, коне, вили и куки. И Яков бързо грабна от една каруца нечии ръкавици и ги нахлузи на ръцете си, а войниците стояха на каруцата гърбом и викаха:

— Тегли!

Ставаше дума за заливателните тръби.

Сега той беше с ръкавици и вече беше не шестопръст, ами все едно че петопръст, тоест като другите хора. И се засмя и взе да тегли някаква тръба.

А огън никъде се не виждаше, къщите си стояха. И изведнъж рукна вода и улучи него, Яков, и цялата муцуна на жребеца до него бе задяна с вода, той се зъбеше, цвилеше и сякаш искаше да отвинти главата си и да я захвърли.

Всички се разбягаха.

И когато избяга малко по-настрана, Яков видя, че платната са спуснати и чу как пеят каруците: пееше катранът от бавния ход. И каруците отплуваха.

Погледна си краката — бяха обути. Ръцете — с ръкавици. И поясът му е на него. Тогава закрачи към гостилницата, защото беше гладен, и си поиска от маркитанта симит и хляб, после си купи гъши черен дроб, рибешки глави и кореми — и почна да яде.

Ядеше бавно и мляскаше и яде тъй час или два. Сетне изяде и едни телешки черва, но повече не можа. И докато ядеше, не си сваляше ръкавиците и ръкавиците му станаха като намазани с тюленова мас. Избърса си ръцете в гащите и разбра, че тумбакът му е пълен с храна, а ръцете му са свободни. После си излезе.

Сигналните камбани бяха млъкнали и само малките барабани сипеха военна градушка. А в града една жена се смееше до припадък и до вирене на краката. И преставаше, а после пак, сякаш някой я гъделичкаше под мишниците, и пак се тръшваше, останала без глас. И таз жена беше самата Екатерина Алексеевна, нейно самодържавие.

Защото днес беше първи април и тя си беше направила таз шега — да накара всички да се щурат и да тичат кой накъдето види, и да не знаят къде трябва да идат и защо.

Тя бе излъгала всички, защото такъв беше обичаят на знатните особи във всички чужди държави, на първи април да си правят шеги.

Вече два месеца се бяха минали, откак стопанинът умря, а и го бяха погребали, кажи-речи, преди две седмици. И траурът беше свършил.

И смехът й не можеше да секне, та стана нужда да й дават да пие вода и да мирише оцет. А около нея се бяха натръшкали всички придворни дами, за да покажат колко прилепчив е смехът й. И всички бяха необлечени, някои дори почти голи, защото ги мързеше да се обличат от сутринта, а до довечера имаше време. Много от тях дори приритваха полечка, а една все си бърчеше веждите и цялото й лице ставаше на бръчки, сякаш нещо я болеше — толкоз я беше досмешало. А на таз придворна дама не й беше чак толкоз смешно, защото отначало и тя се уплаши. Затуй не се смееше, а само казваше:

— Ох, капнах.

2

А Яков обикаляше Петерсбурк и от каналите му се зави свят: никога не беше виждал таквиз прави и дълги изкопи.

Оловните чудесии покрай Нева не погледна, достатъчно им се беше нагледал в кунщкамората. Ходеше от село на село — и на Адмиралтейския остров, и на Василевския, и на Виборгска — той ги смяташе всичките за села, а между селата имаше реки, горички и блата.

Край река Мия можа да се промъкне до месарските сергии, затъна в калта и се уплаши — не че ще затъне, ами че ще му се откърти подметката и тогаз ще го видят, че е шестопръст.

Ходи дълго. Парите му бяха в него. От вехтошарската чаршия на Василевския остров си купи нови дрехи — и горни, и долни, чисти. Един бръснар, германец, го избръсна гладко. И Яков заприлича на германец, на германски занаятчия от средна ръка. С шеврови ръкавици, бръснат — личи си, че е германец. И отначало ходеше из покрайнините, а сега взе да шета навсякъде. И едни къщи бяха покрити с плочки, а други с дъски. В покрайнините, покрай големия Невски перспективен път — там и с чимове, и с брезова кора. Добитъкът беше малко. Само край големия Летен остров на ливадата пасяха млечни крави и зад вехтошарската чаршия край река Мия плачеха овни. Нито кошери, нито пчелини, пък и нямаше място за тях.

Той още не знаеше къде ще се дене и как ще си изкарва хляба. И тръгна към главния, Петербуркския остров, видя църквата „Св. Петър и Павел“ и крепостта.

На църквата освен кръста имаше три спици, а на спиците се вееха платна, тесни, боядисани и толкоз дълги, че приличаха на змийски езици; важна църква.

А пред една тясна висока къща имаше площадка и всички гледаха натам, и оттам се чуваше човешки глас. И му казаха на Яков, че туй е игралището. И той дълго не можеше да разбере какво игралище. И един човек все сочеше на Яков с пръст натам, теглеше го за ръкава, без да го поглежда, и повтаряше: „Ей го на, ей го! Заигра!“ А солидните хора, чиновниците, гледаха важно и строго, с познаване на въпроса.

Там играеше някакъв човек.

На площадката имаше дървено конско подобие. Вратът му дълъг, тялото дебело, краката и муцуната малки. А гърбът му остър, и по въздуха си личеше колко е остър — като нож; над него въздухът чак изтъняваше. И около тоз монструозен кон бяха набити в земята колци — прави, издялкани, с остри върхове и начесто като борове в гъста гора. А върху тях играеше човекът. Човекът беше изут, бос, само по една риза и ходеше по колците, по остриетата, и се превиваше, падаше, после пак скачаше. А около набитите колци стояха войници с пушки и човекът се завтече към края и падна на колене — върху онез остриета, — а после с голям писък и вой скочи на крака и помоли един войник за нещо. Но войникът насочи пушката си право към него и човекът продължи да играе. И Яков се промуши още по-наблизо. Неговият съсед му бе казал, че тоз танец е войнишки и стражарски, за войници, които са се провинили. Тогаз шестопръстият отиде още по-близо и видя как войниците смъкнаха онзи човек от коловете — предпазливо, несръчно, както се взема на ръце малко дете, и го качиха на кобилата. И видя как се държи човекът с ръце за дългия дървен врат, как отмаляват тез ръце.

И щом отмалеят ръцете — човекът се свлича на острия гръб и вие и лае пресекливо. И провинилият се войник, каза чиновникът на Яков, трябва да седи тъй половин час. А една симитчийка се въртеше наоколо и продаваше симити, тя каза, че войникът се бил провинил, бил откраднал или на него му били откраднали, и затуй играе, и му се усмихна симитчийката, хем беше млада. И когато онез голи ръце прегръщаха врата, се виждаше как е устроена човешката ръка, какви трапчинки има по нея. Той седеше на острия гръбнак и подскачаше нагоре, а хлапетата наоколо се кикотеха. Затуй и викаха на таз площадка „игралище“. Една майка повдигна детенцето си и то гледаше войника, подскачаше и викаше: „Дий, конче!“

— А за какво яде такъв голям пердах? — попита Яков.

— Туй не е пердах, туй е учение — каза чиновникът.

И друг един го подкрепи:

— Тъй учат глупците, че да им дойде умът в главата.

А когато смъкнаха войника и го сложиха на парче зебло, Яков отиде съвсем близо до него и видя: лежеше и го гледаше Михалко, брат му. Отпадналият от служба войник от Балков полк. Пазачът. А лицето му беше отслабнало, очите му бяха променили цвета си. И тез очи бяха умни.

И Яков мина покрай брат си, както минава всичко, както минава времето или както се минава през огън и вода, както светлината минава през стъкло, както куче минава край ранено куче — тогаз то се преструва, че не е видяло, не е забелязало другото куче, че няма нищо общо с него и си върви по работата.

И отиде в гостилницата, в многолюдното място, където се вдигаше пара, където имаше хора, имаше храна.

3

Той седеше пред големите огледала, защото днес беше рожденият ден на нейно величество и защото вече официално и всеобщо бе прекратен траурът, и той искаше да се облече според вкуса на своето великолепие.

Днес му се щеше да е особено добре облечен. Седеше си тихо и се поглеждаше в огледалата с проницателен, чисто женски поглед, без милост към себе си, ала и с издирване на качествата. Липсваше му хубост, но в поклоните и поздравите му имаше големство и широта. Съблече се гол и двама слуги го натриха с шпирт от шишенце. Погледна се в огледалата — кожата му още беше млада. Наметнаха му риза от тънко платно с бухнали ръкави, надиплели на ситни гънки, на края с една педя дантелени маншети, и ръцете му потънаха в тях.

После му нахлузиха чорапите от зелена персийска коприна, коленичиха и започнаха да му закопчават златните катарами на обувките.

А когато му облякоха камизолата, отпрати слугите и остави само берберина. Сам върза дантелата като вратовръзка и я забоде с карфица с кристално възелче. Сам си оправи новия кафтан под мишниците. Сам се запаса със златния колан върху кафтана. Тогаз берберинът му сложи на главата бухналата перука от най-доброкачествени френски косми. Още веднъж се погледна в огледалата и нагласи израза на лицето си: изчаквателност, смесена с подигравка.

Сложи си пръстените.

Беше облечен с червен кафтан със зелена подплата, със зелена камизола, зелени гащи и зелени чорапи.

И взе в едната си ръка извезаните със златна сърма кесийки — за музикантите, а в другата — маншона от пера, ален на цвят.

Туй бяха неговите цветове, по тез цветове чуждите посланици го познаваха отдалеч. И който искаше да му покаже, че го обича или е на негова страна, от неговата партия, също се обличаше в червено и зелено. И почти всички се обличаха тъй, по една мода.

Потегли за двореца и почувствува как се е подмладил от спиритуса за тяло и от разкоша, почувствува, че по устните му играе усмивка, само че още нямаше на кого да се присмее.

Първо — таен разговор, че да се тури веднъж завинаги край на работата около Ягужински — а после веселба със закачки и унгарско греяно вино. А при Пашка още от двореца ще изпрати хора да му рекат, че е арестуван и ще бъде заточен.

И какъв приятен ветрец му подухва право в лицето!

Щом свърши с тез работи, ще направи пирамидните каскади в Ранбов.

Тъй, с висок дух и с радост, пристигна в двореца и мина с онзи маншон от пера, все едно че бе хванал някаква птица, през залите, а всички му се кланяха ниско и той виждаше на кого му се е протрила поне малко коприната на гърба или отстрани — отиваше да отнесе поклона си на нейно самодържавие.

Но когато вече я наближи с поклона си, видя, че до нея стои Ягужински, Пашка.

И тогаз херцог Ижорски чак малко се стъписа. А Пашка й шепнеше нещо, а Екатерина се смееше, а Лизавета се превиваше, таквиз смехории им разказваше той.

Но херцог Ижорски се стъписа само за един миг — той беше светски човек и никога не губеше гордостта си, усмихна се и се приближи до тях.

Тогаз Екатерина стана и го хвана за ръката, а госпожа Лизавета хвана Пашка, приближиха ги един до друг и ги накараха да се целуват.

Пашкината целувка беше прохладна, а херцогът млясна шумно въздуха и само заби нос във врата на Пашка.

Кога го бе изпреварил?

И още начаса, както умееше, защото беше светски човек и бърз действувател — престана да си мисли, че трябва да изпрати Пашка именно при ескимосите или в Сибир, а че може с почести и не без полза — като посланик в Датската земя или някъде другаде, може и на по загубено място, само да е по-далеч.

И херцог Ижорски направи знак на музикантите и им подхвърли една кесийка с пари.

Тогаз фаготът загъргори като корем, заскрибуцаха цигулките, включи се и пиколката.

И херцог Ижорски, Данилич, се засмя и тръгна през залата с оназ птича, оперена, свободна походка, заради която го обичаше жена му.

Притвори наполовина очи, замрежи ги от гордост и уязвеност. И в очите му имаше леност, обида, като че ли днес го бе налегнала старостта, те бяха морни очи.

Той час по час хвърляше на музикантите по някой от пръстените си и не му беше жал.

А после седна да играе на крале с Левенволд, със Сапега и с Остерман, хвана наведнъж и седемте ръце и стана крал.

Остерман учтиво му каза да сече картите, а той го погледна надменно и се усмихна, досмеша го. Знаеше, че не бива да сече, а трябва да каже: „Има си слуги за тази работа.“ Но го бе налегнала гордост, смях, за нищо не му беше жал и сече.

Тогаз всички се разсмяха и всичко, което бе взел, го върна на другите. И Остерман се смееше тъй, че смехът му не се чуваше: вдърви се. А на него му беше смешно и все едно и го бе сторил от гордост. А Ягужински, Пашка, също беше весел. За него бяха ходатайствували, бяха му измолили прошка, той знаеше тая работа и можеше да разказва весели шеги. Разказваше на Елизавета за Англия, че е остров, а госпожа Елизавета не му вярваше и мислеше, че той я взема на подбив. После взе да разказва за папските монаси, какви смешни грехове вършат помежду си, и всички умираха да се смеят. Той започна да танцува. И също хвърли на музикантите кесия.

Той танцуваше. А победа нямаше, той разбра това, докато танцуваше.

Ще се прибере вкъщи и ще си легне да спи. Жена му е умна, тя го помири. Тя е сипаничава.

А победа нямаше, той разбра това, докато танцуваше.

Той, Пашка, ще замине за град Виена и там е метресата му, оназ, загладената.

Добре де, ще дойде тя при него, ще си легнат и какво от туй!

Разбираше, че е спечелил, че всичко е спечелил, и въпреки туй победата я няма. А защо е така — не разбираше.

Танцуваше кетентанц. Пистолет-миновета, дето го обичаше стопанинът, вече не го танцуваха. А танцуваха с целувки, свързани с носни кърпички, на двойки, и дамите толкоз се впиваха, че разваляха всички танцувални фигури и ги отлепяха с голям смях. А мнозина, както си бяха прегърнати, с кърпичката заедно, се шмугваха в съседната стая; там беше тъмно и топло.

И танцуваше Ягужински.

Правеше каприоли.

Той отдавна беше зарязал дамата си и очите му бяха помътнели, и не гледаше с тях, а само танцуваше ли, танцуваше.

Танцуваше, защото не разбираше защо я няма победата. Защо стана тъй, че спечели и може би пак ще е на власт, а победата я няма?

И пак ще види виенската благородничка, неверните очи, нацупените устни, и ще легне с нея — ама какво от туй?

И туй е съвсем друга работа.

Туй е мъглата, калаят, клоните — и оназ глупачка, старата му жена, пак е избягала от манастира и играе там, около къщата му, с надигнати поли.

Дръж се, земьо!

И гостите щяха да си умрат от смях и все сочеха с пръст как танцува Ягужински. Върти се, вие се, събори главния готвач, настъпва всички жени по шлейфовете, издул е устни — толкоз се е унесъл в танеца Ягужинскн.

А той се унесе в танеца и танцува, а после се помина още същата вечер, на втория ден от месец април 1725 година.

4

От кунщкамората липсваха две натуралии: капут пуери № 70, в стъкленица, двупръстият я изхвърли през прозореца с все пуера, в деня на лъжата, първи април, ей тъй, от глупост, взе и я изхвърли. Видя, че другите мъкнат елена и сибирските идоли и запрати младенеца през прозореца.

Липса монстър шестопръст, куриозите, жив.

Двете големи стъкленици с шпирт, дето ги донесоха надвечер на 2-ри в кунщкамората от виборгската стъкларска работилница, по светлейше нареждане, останаха празни.

А двупръстите изпиха спиритуса от едната стъкленица — разредиха го наполовина с вода, дотолкоз им стигаше умът. Те много се развеселиха и ходеха, блъскаха се, смееха се, кикотеха се, а после взеха да танцуват пред восъчното подобие, ама толкоз тромаво, че то стана и им посочи: вън.

И безумляците си излязоха, изнизаха се едни подир друг, кротко. Беше им весело и все едно.

А восъкът стоеше с отметната глава и сочеше към вратата.

Наоколо всичко беше негово, Петрово — кучето Тиран и кучката Лизета, и кученцето Еоис. Козинката на Еоис беше щръкнала.

Кобилката Лизета, която беше носила героя по време на Полтавската битка, с извезан чул.

В мазето имаше две глави, познати, домашни: Мария Даниловна и Видим Иванович. А дясната вежда на Мария Даниловна беше надигната.

Висеше гвинейският папагал, натъпкан с морска трева, с две тъмни стъкълца вместо очи.

Липсваше само внучето му, него го беше изхвърлил със стъкленицата безумлякът през прозореца, онова важното, златистото.

По масите бяха наредени много минерали.

И всичко беше спокойно, защото туй беше голяма наука.

А веждата на Мария Даниловна още беше надигната.

Стоеше в Кикин палат, в държавното учреждение восъкът, изработен от прочутия, известен на всички майстор, господин граф Растрелий, който сега наблизо, пак в Леярската част, спеше.

А важната натуралия, монструм рарум, шестопръстият — липсваше; туй беше загуба и излезе нареждане да го хванат.

Шестопръстият сега седеше в една къща, у полицейската булка Агафия, където имаше тайна кръчма, до тайната търговска баня; и банята, и кръчмата за едни бяха затворени, а за други отворени.

И в туй време шестопръстият седеше и разказваше, а отсреща му седеше Иванко Жузлата, или Иванко Комина, или Иван Жмакин, и двамата бяха трезви.

— Голяма наука има там — разказваше шестопръстият, — голяма. И кон има крилат, и змей рогат. И цялата наука е разпределена по шкафове; шкафовете са германска изработка и са правени чак в Стъклен град. Скъпоценните камъни са заключени в шкафовете, та да не ги изкрадат, те не се виждат. А другата наука всичката е в стъкленици, с водка. И водката е всякаква: има обикновена водка, има и препечена.

И Иван му завиждаше.

— Докарваха я от Немско — каза той, — корабът беше холандски — помня.

— А най-главната наука е в мазето, в стъкленица с препечена водка, и туй е една мома, и дясната й вежда е надигната. И никой в анатомиите не знае защо е надигната таз вежда.

И Иван се съмняваше:

— Защо пък дясната?

А после се наканиха да си вървят и шестопръстият плати на кръчмарката. А когато си тръгваха, един пияница се лепна за тях и им каза да се вардят от пазачите и стражарите, щото били наблизо, и че най-добре било да си отиват по къщите.

Тогаз Иванко присви очи, хвана пияницата за яката и се усмихна.

— Туй не е на пъдарите работа — каза Иванко, присвил очи, — а ако искаш да знаеш, тръгваме надолу по Волга, при башкирците, към ничиите земи.

И поеха натам.