Юрий Тинянов
Восъчната персона (4)

1

Целия ден и цялата нощ той изкара на крак. Очите му гледаха остро, на челото му имаше две бръчки, сякаш направени с шпага, и шпагата си беше препасал, и ордените му бяха по него, и реверите на мундира му стърчаха. Той ходеше като часовник: „Тик-так!“

Крачката му беше точна.

Беше олекнал. Нямаше тлъстини, останало му бе само месо. Приличаше на птица или на шпага: можеше и да литне, можеше и да мушне.

И всичко туй му приличаше досущ на война, както когато нападаха шведите: същата рядка гора и същите невидими врагове, и тайни команди.

Каза на Катерина да даде пари и тя без дума да му рече — само го погледна в лицето, — отвори целия държавен сандък — вземай. От тез пари нищо не остави за себе си, най-много някоя и друга монета да му се беше закътала по джобовете — всичко получиха господата от гвардията. И министрите му препускаха деня и нощя. И господин министърът Волков се върна веднъж — прежълтя, препусна за втори път, върна се — пребледня. И господин Вюст все шеташе нагоре-надолу и дрехите му залепнаха за гърба от пот.

А когато му дойде времето, херцог Ижорски собственоръчно отвори прозореца, за да пусне лек ветрец в двореца. Кой лежеше там, в страничната стая? Мъртвец ли? Жив ли? Не е там работата. Работата е — кой ще бъде? И той пусна вятъра. И вятърът влезе не като вятър, а като барабанно трополене: на двора бяха започнали да бият барабаните на господа гвардейците, на лейб-Меншиковия полк. И господата от Сената престанаха да се препират кой ще бъде, и тогаз всички разбраха: да, точно тъй, женско царство настава.

Виват, Полковничке!

Туй стана някъде към три часа след полунощ.

И тогава той разбра: нареди се, всичко се нареди! — птичката е в ръката му! Тогаз малко го поотпусна, а той си помисли, че съвсем го е отпуснало — и тръгна да се поразтъпче.

Взе да броди из двореца и хвана ръце зад гърба си, и го поотпусна още малко в сравнение с по-рано — беше се изморил.

А в пет и половина, когато влезе в стайчето, а онзи още лежеше неоправен — съвсем го отпусна.

И си спомни Данилич от кого беше получил своята държавна сила, с кого беше се целувал, с кого беше претапял камбаните за топове, с кого бяха претапяли сребърни съдини, за да секат пари — що имане бяха съсипали, — кого бе лъгал.

И ето че само за един-едничък миг сякаш пак се превърна в Алексашка, който спеше на един креват със стопанина, очите му се зачервиха, заприличаха на вълчи, станаха злобни от мъка.

И тогаз — Екатерина възрида.

Всичко живо, което чу за първи път този рев, се изплаши, усети — намери се господарка. И трябва да се реве. И цялата къща ревна, и откъм улицата изглеждаше разнообразно ревяща.

И нито господата от гвардията, които бродеха из двореца като коняри из селска мера, господата от гвардията — първите дворяни, нито сивкавите старчета — господата от Сената, и никой от слугите не забелязаха, че в къщата е влязъл господин граф Растрелий.

2

А той вървеше, като се подпираше с бастуна си, и дишаше силно, бързаше да не закъснее, в ръцете си държеше дюкянджийски аршин, с каквито се мери дюшеклък или кадифе за рокля. А отпреде му ситнеше господин Лежандър, калфата му, с кофа, в която имаше бял гипс, сякаш беше тръгнал да белосва стените.

И когато влезе в страничната стая, художникът отдръпна завесата на балдахина и погледна Петър.

— Няма да стигне — каза той прегракнало и кратко на Лежандър. — Трябва да докупим още, а къде ще намерим по туй време?

После отстъпи назад и погледна отдалеч.

— Колко пътя съм ти казвал, господин Лежандър — изграчи той недоволно, — по-малко да киснете в остериите и повече да обръщате внимание на работата си. Но ти си купил малко и сега ще останем без крака.

И начаса се извърна към влязлата Екатерина, при което наклони цялото си тяло.

— О, майко! — произнесе той. — Императрикс! Височайша! Снемаме подобие от полубога!

И внезапно се задави, напъна се с всичка сила и от очите му рукнаха сълзи като грахови зърна.

Той запретна ръкави.

И след половин час излезе в залата и изнесе на блюдо подобието. То току-що се беше втвърдило и маестрото вдигна нагоре малкия си дебел пръст, за да предупреди, да не го пипат, да не се втурват да го целуват.

Но никой не се втурваше.

Гипсовият портрет гледаше всички с яйцата на издутите си очи, на челото имаше две бръчки, и устната му беше изтеглена наляво, а скулите му се бяха налели с материя и гняв.

Тогава художникът видя: в залата между господата от Сената и господа гвардейците припкаше и се заклещваше един дребничък мургав човечец, той напираше, ала не го пущаха. И маестрото изду устни от важност и задоволство и лицето му заприлича на жабешко, защото мургавият беше господин Луи де Каравак и този сръчен художник бе закъснял.

Дук Ижорски дръпна маестрото за ръкава и врътна глава: да си отива. И маестрото остави гипсовото подобие и си отиде. Той отнесе със себе си в една проста платнена торба второто лицево подобие — восъчното, краката от гипс и ходилата и дланите от восък.

И гипсовото подобие гледаше всички.

Тогаз Екатерина възрида.

3

Той не се отби вкъщи, а замина с Лежандър направо за Формовалния хамбар. Живееше в Леярската махала, срещу Леярския двор, а работеше съвсем близо до Двора — в хамбара. Той обичаше този хамбар.

Хамбарът беше солиден, строен от греди, в него палеха голяма пещ, беше топло, а околовръст се виждаше само сняг, защото отпред беше Нева.

Работниците раздухваха огъня с духалото, той притича с бързи крачки през работилницата и проропта:

— Ррапота!

Той знаеше само тая едничка руска дума, а с преводача работата не потръгна, той пръскаше слюнки и преводачът не можеше да превежда, не насмогваше. Изгони преводача. И се оправяше с тая дума и с ръце. Разбираха го.

Той обичаше червената, нажежена светлина от пещта и полумрака, защото във Формовалния хамбар бялата светлина влизаше отгоре, от купичката, и беше бедна. А стените бяха без прозорци, кръгли и лъщяха от топлото. Тук имаше топове, леярски форми, правени от него, восъчни, гаубици, малки топчета и части от топове — артилерийски работи.

Той се втурна в стаята си, странична, полутъмна — с малко прозорче под тавана, — там имаше небоядисана маса и пейка и също гореше печка, по-малка, а по лавиците се виждаха винтове и тръби за бомби и гранати, и една голяма плоска манерка с ром. В ъгъла беше сложил един сбъркан топ, за да може да показва на всички неправилността му. Той беше отлян още по метода на Виниус.

Сложи в ъгъла чувала, където се намираха главата и формите, хвърли официалната дреха и се залови за работа. Нареди по масата малките хартийки, които извади от джоба си, и започна да ги преписва на големи листове. Изрисува заглавието бавно, със скърцане, като се любуваше на дебелите букви с тънки опашчици, които приличаха на поклони.

И написа на листовете огромно количество дивотии, неясни и недовършени думи — бележки — и ясни числа, ту дребни, ту едри, накъдрени — мерките. Почеркът му приличаше на танец на джудже или пък ако из един път на хартията изникнеше храсталак: с полети, със свински опашници, с ченгелчета; внезапно, грубо натискане, тънко изсвирване и мастилено петно. Такива му бяха бележките и само той можеше да си ги разбере. А до цифрите чертаеше пръст и цифрите се събираха около пръста като риби около храна, и започваш(r) обем и вълна — туй беше мускул, и бликаше дебела фонтанена струя — и туй беше изпънатият крак, и езерото с водовъртеж беше коремът. Той обичаше пращенето на водата и мускулите му приличаха на пращящи струи. После изхлипа с перото през цялата страница и свърши.

Отдалечи листа, погледна го начумерен и с тревога. Поседя тъй разтревожен. Суеверно хвърли поглед към ъгъла, където беше платненият чувал с восъчното лице и частите от восък и гипс. Въздъхна и каза на господин Лежандър с такъв тон, като че ли сам се съжаляваше:

— Топла вода.

Калфата поливаше с вода късите пръсти и ги гледаше тъй, сякаш цялата работа беше в тях.

— Утре заран ще впрегнете моя файтон и ще идете във восъчната фабрика. Ще вземете бял, само бял. В дюкяна, Дала dans Le Gostiny Riad [Гостиний ряд — петербургската чаршия. — Б. р.], пак ще търсите найдълбоките бои. Змийска кръв. И ще платите за тях всичките пари, които ви дам, и нито една монета няма да се задържи в джоба ви. И нито една тратория няма да види лицето ви.

И с дълга печал гледа Лежандър, и все търсеше за какво още да се заяде и какво още да му наприказва, че да го засегне, че калфата, господин Лежандър, да каже туй, което се искаше от него.

— И минете през Василевския остров, и минете край къщата на господин Де Каравак с шум. Можете да викате, да хокате коня, тъй че господин Де Каравак да надникне през прозореца на собствената си къща, за да види кой минава. Можете да му се поклоните.

Последните думи на граф Растрелий накараха господин Лежандър да се захили.

— Какво се смеете? — попита Растрелий и започна да надува ноздри. — Какво се смеете? — развика се той и чак тогава се ядоса. — Питам ви! Сйор Лежандър! Знам вп аз. Само се смеете! Отивайте да мачкате глината!

Тук той сбърка думата, защото трябваше да се нагрява восъкът и да се прави празна форма, а не да се мачка глина — и туй именно беше нужната дума. Маестрото начаса отиде край пещта и започна да затопля восъка и да го попипва, после взе, кой знае защо, едно парченце, налапа го п го подъвка, восъкът не му се хареса на вкус и той замърмори:

— Този восък не е корсикански, не е палмов. Пфу! Пещта беше топла и той дишаше тихо, а гърдите му бяха голи и по тях се виеха косми.

Той изплю восъка, избърса си ръцете и викна радостно и глезено:

— Гипс. Дайте ми формата. Дясната ръка. Започваме.

И вече съвсем припряно рече на Лежандър и дори не успя да довърши:

— Змийска кръв. Змийската кръв от дюкяна утре. Дайте ми лак за обмазка, хайде, какво стоите! Гипс.

И малките ръце се разбързаха.

4

Първият сън беше такъв: приятна и голяма градина, сякаш че Лятната градина, и къдрави дървета, и господа министрите. И някой лекичко я блъска откъм гърба към тоз, към Левенволд, или към онзи, към Сапега — а тоз-онзи е млад, има германски мустачки, щръкнали като стрели, и шпагата на кръста му е тъничка, смешна.

Вторият сън беше къде по-дълбок, тя покорно легна на дъното и това дъно се оказа нейната младост и дворът, през двора вървеше Марта. Латгалският месец се беше издигнал, обливаше със светлина голите й крака, торът под краката й беше мазен, рижав. Тя отиваше към обора да дои кравите. Вратата на обора беше отворена, кравите я чакаха и преживяха. Насред двора имаше фенер и осветяваше краката й с червена светлина. Марта не стигна до обора и се спря край фенера, а наоколо имаше брези, светли и дебели, клонките им трепкат, вятърът ги люлее. Пред празния обор се бяха наредили в редица моми — обърнати с гръб към нея, и вятърът заметна сукманите им връз главите, те заприличаха на бели знамена. Момите пееха.

Третият сън беше прост: една крава мучеше насън, после излезе от съня си и взе да мучи на ливадата, а Марта се тревожеше: излязла съм от къщи; време е… а за какво беше време, не можеше да си спомни. Момите пееха тихо.

И Марта се събуди. Момите още пееха. Тя си затананика, заприглася им.

Откъде се беше взела тая песен и кой я беше пял, не си спомни; лежеше сама и си тананикаше. Тя не помнеше песента и си я пееше тихичко.

Нищо не разбираше.

Тя беше слаба поради силата си и пееше песен, която не помнеше.

Тогаз в уплаха спусна крака от кревата, защото се бе събудила като Марта, а не като Екатерина, и притисна ръце до гърдите си. Беше се заблудила в езиците, защото едни се мъчеше да забрави, а други бе учила на бърза ръка. Тази песен и този език бяха нейни до петнайсетата й година и откъдето се бяха взели, там си бяха останали. Край къщата растеше зелен овес и една върба, която все се надвесваше над реката и все не можеше да падне в нея; върбата лежеше над водата, а децата играеха по нея и я къпеха; тя имаше найсилни крака от всички. От нищо не я беше страх и скачаше. После си спомни как свиреха бозките: тя доеше кравите. Изведнъж й се дощя да подои крави. Но сега тя беше императрица и дори самата мисъл за това бе позорна. И този език беше латгалски и детски и се наричаше: село Вишки. Това село също се беше изгубило, името му бе забравено. И една тежка жена, косата й беше като кече, носът — покрит с черни точки и червен, и имаше големи бели гърди — тя говореше на този език, втората й майка. И един бозав латиш, който беше облечен със сивкава аба и пушеше мъх, и мълчеше като мъх — пастрокът й, — си приказваше с майка й нощно време, а тя слушаше. И този език беше неразбираемият латгалски език: скрибуцане и друсане. Тя гледаше от тъмното кюше и слушаше. После се цани в града, и градът беше голям, в селото му викаха Алуксне, а покрай крепостта той се наричаше град Мариенбурх, с керемидени покриви; подовете в пасторовата къща които тя миеше, пълзейки на четири крака, бяха чисти. А веднъж се залови да я учи на немски синчето на пастора, едно таквоз беличко момче, и я обучи на съвсем други работи. И Марта разбра онзи, другия език, и тъй се разприказва по немски, че на пасторския син му се зави свят, и искаха да я изгонят от къщата. Когато наближаваше да навърши шестнайсет години, градът стана военен от шведи, от полкова музика, от мундири, от ремъци, които силно я привличаха, на нейната кожа й беше приятно, че са корави, че имат кръгли кантове. Съседските момци я возеха с лодка по езерото, а на островите растяха буйна трева и липи, а на един от островите имаше замък, графски, със седем кули. Замъкът се пазеше от шведска стража, която не даваше на лодките да го доближават, а момците до един бяха послушни. И подвижният мост беше вдигнат като път, по който може да се стигне до небето. Нощно време прозорците светеха, а кой ли хабеше свещите? И този замък беше за нея като цяло царство, и когато вечер се споменеше: „шведите“ или ако някой кажеше „Каролус“ — тя виждаше пред себе си покривите на седемте кули. И се омъжи за сина на съседите, за едно латвийче, Янис Крузе, и стана фру Крузе, защото Янис беше шведките напрал, с ремъци. Фру Крузе, драгунска жена. Тоз младок я учеше на шведски, ама и той не го знаеше. И тя се досещаше какъв шведски език е това, колко е сладък. А тогава я забеляза онзи високият, с белите гъсти мустаци, тънкият, чипоносият, неговите ремъци бяха като картина, като живописен лист, и веднага я научи да говори на шведски, и тя заговори с най-големи подробности, защото той беше главният, най-ученият лейтенант. Името му тя после разбираше на всички езици и когато имаше вземане-даване вече с Вилим Иванович, от време на време нарочно объркваше и неочаквано му казваше:

— Ей, Ландстрем.

А после се смееше и много добродушно махаше с ръка: Монс. И веднъж Ландстрем тръгна да я вози с лодка по езерото, стигнаха съвсем близо до графския замък и тя видя часовите, видя лицата им. Тогава часовите взеха пушки за почест и тя се изчерви от гордост. И когато на улицата я видя комендантът на целия град, най-сухият и най-изправен човек в целия град, а той беше старец, и мъжът и се страхуваше от името му, името му беше като изстрел: Пхилау фон Пилхау — той разбра кой върви по улицата, защото тя дишаше леко и стъпваше, сякаш отиваше на бой, — и тя бе при него още същата нощ, и той я научи на разни шведски учтивости и хитри отговори — защото беше вече стар. Сега, когато тя вървеше по улиците — всички млъкваха, а децата се втурваха към прозорците и майките им ги биеха, за да не я гледат, — защото по улиците минаваше Крузе, защото градът бе станал за нея тесен като колан, ниски бяха станали червените комини и бабешкият език й бе станал чужд. А бабичките казваха, когато тя минаваше край тях, на шведски и на латвийски, и на немски една малка женска дума. И Ландстрем беше любезен кавалер, той трябваше да си замине от града и я увещаваше да избяга с него; тя склони, но точно тогаз руснаците обсадиха града и взе да стреля Бутурлин, шведският език се изгуби, градът бе превзет, замъкът бе разрушен, а тя попадна в плен и руските войници много буйно се заловиха да я учат да говори по тяхному, а тя беше само по риза; сетне и Шереметев я учи, сетне лично Данилич, херцог Ижорски, я учи да говори на неговия език и най-накрая стопанинът. И след първата нощ той й остави за хубавия разговор кръгъл златен дукат — две рубли, — защото разговорът беше хубав, приятен. А тя не говореше, тя пееше. И всички разговори на всички наречия бе чула и ги говореше всичките, лесно ги възприемаше, само и само за да се върти около стопанина. Тя всекиго усещаше по очите или по гласа, по гласа познаваше какъв ще да е човекът в разговор. И не разбираше думите, само се преструваше, че ги разбира — туй й почваше от дишането в гърдите и стигаше до устата й — като отговор и отговорът винаги биваше на място, тя улучваше право в целта. А разбираше само един човешки език и този език беше като растящо дете или като листата, или като сеното, или като момите на онзи двор от младите й години, които пееха песента.

И тя ще се накани да иде дотам, до Кришборх ц Мариенбурх. Колко пъти бе молила стареца да й даде балтските земи, ала той не й ги даваше. А сега ще се качи на златна полукарета с осем коня, впрегнати един зад друг, господата от гвардията, яхнали алести кончета, около нея като пиленца — и трябва всички жители да излязат да й се кланят още извън града. Ксендзът и кръчмарят, при когото слугуваше брат й в кръчмата, и пасторът, и курландчетата — всички ще излязат да я посрещнат. И после тя ще ощастливи някого и ще преспи у него. Всички ще се пребият да и прислугват!

Ала те всичките до един са измрели и няма защо да ходи дотам. Пфу! Мариенбурх! Какво ще търси там, на село? Свинете ли ще гледа? И замъкът е разрушен.

Време беше, отдавна беше време да тръгва, а тя не разбираше какво още се иска от нея, какво трябваше да направи днес. Тя ще плаче, после ще даде празник на господата от гвардията и лично ще им налива вино. Ще запретне ръкави и дори — от нея да мине — ще пие с тях. Но все пак по-добре ще е туй да стане след погребението. Те я обичат: matuska polkownica. Тъй си седи тя, просторна, дебела, открита. Изведнъж се сепна: не си ли дава твърде много свобода? Доскоро от сутрин до вечер се въртеше напета около стопанина, а сега сама си е стопанка и седи тук съвсем открита, Наоколо са само морета, рядка гора и тук-таме къщи — и тя отвсякъде се вижда, и сега всички чужди държави нея гледат. А краката й са бели, на тях още им се ходи. Тя не разбира тоз държавния език: дали да не омъжи Лизавета във Франция? Но Франция протака, а протакането иде от политиката и от туй, че Лизавета, Лизенка е копеле, признато чак след сватбата. Ох, работи, работи! Какво ли става там, в Сената? Всичко се крепи на Alexander, само на него, но той е толкоз фалшив, че не бива да му се вярва. „Да тръгваме, майчице“ или „Да поседнем, майчице“. Доскоро не приказваше таквиз дивотии. Отде-накъде ще й вика „майчице“? Тя ще го сложи на мястото му. Не бива тъй, не е хубаво. А какво е ставало преди двайсет години — кой ще седне да го помни, много работи са ставали с нея през тия двайсет години. И колко е стар! Сух и стар като… дръвник. Пфу! Старец! И вече на руски каза оназ дума, която бе възприела и обикнала:

— Ох, капнах.

Тогаз канарчетата се разцвърчаха в клетките: тез канарчета стопанинът ги бе отнел от Вилим Иванович, когато го екзекутира, и закачи клетките в нейната стая, тя да помнела. Тя напъха големите си и червени ходила в кечените пантофи и тръгна да нахрани канарчетата. И тогаз усети, че краката й се преплитат, че е пияна от снощи. А защо? Защото почнаха заговезни, само затуй. Той умря и след два дена почнаха заговезни. Не че чак толкоз й се празнува, но вчера се наложи. Щото се брои за празник. А Елизавет — Лизенка, много изпи, тя дори не беше очаквала, че тази Maedel [Девойка (нем.) — Б. п.] ще излезе толкоз държелива. А холщайнчанинът се съдра да повръща. Колко е слаб! Пфу!

Ах, защо ли Вилим Иванович, тоз любезен, същински любезен кавалер не беше с нея! Той би й казал: „Mein Verderben, mein Tod, mein Lieb und Lust!“ [Мое проклятие, моя гибел, моя любов и радост! (нем.). — Б. р.] Той знаеше, о, колко хубаво знаеше всичко. Къде трябва да ходи и кого да приема, и какво да пие, и какво може да каже, und alle Lustigkeiten — jeden Tag [И всякакви удоволствия — всеки ден (нем.). — Б. р.].

Клетките висяха над една масичка, а на масичката бяха сложени неговите неща, тия дни тя бе наредила да ги донесат в стаята й. И нещата бяха наистина елегантни, предмети на красив кавалир и те още миришеха приятно. Лулата му с украса от преплетени златни нишки — тя миришеше на ароматен и лек тютюн, златното портмоне — тя ще си го вземе и винаги ще го носи със себе си. Щраусовото перо и табакерката с прах за чистене на зъби. На онез бели зъби, засмените! Часовникът с нейния портрет на капака, изработен от маестро Коровяк, дето тя му го беше подарила. На портретчето си има бяла гръд и главата й е наведена на една страна. Само носът й е възголям. Тя избърса праха от часовника — съвсем нов часовник, хубав! И бисерите, що бисери му бе подарила! А копчетата може да зашие на новата си рокля. И Щраусовото перо ще прикрепи на голямото ветрило. Да, той беше елегантен, обичаше да се конти. И златният пупхен с малка шпага — това е богът на войната. О! А беше такъв учен и наистина ловък господин и й пишеше такива песни — „Welt, ade“ [Свят, сбогом (нем.). — Б. р.], — по-нататък не го помнеше. И умря като крадец, а сега тя би го накичила със злато от главата до петите! Той би се грижил за нея? Само още два месеца да беше дочакал. Покрай него и тя насмалко не си загуби живота. Фу! Загази като глупак, той си е виновен, беше непредпазлив, все се хвалеше. А сега можеше да ходи подире й, облечен като кукла!

Тя реши да изпрати в кунщкамората бога на войната като същинска рядкост, остави всяко нещо на мястото му и за днес забрави Вилим Иванович.

И точно в този миг иззад гърба й, надвиквайки приятното цвърчене на канарчетата, се чу гласът на стопанина:

— Ще тръгнем към Персия.

Този глас беше прегракнал, надебелял от тютюна, и беше неговият глас, на стареца.

Тя примря, а стопанинът се разсмя:

— Katrina! Прави хватки с пушка. Хо! Хо!

И туй беше не стопанинът, а гвинейският папагал на стопанина, който, докато онзи боледуваше, бяха преместили в стаята й и който през цялото време беше мълчал, а сега се разприказва. Идеше й да му извие врата! Защо ли мнозина толкоз обичат тия птици и плащат сума пари за тях? И реши и него да го прати в кунщкамората, когато пукне, а за да пукне по-скоро — няма да го храни.

Време беше, отдавна беше време, и тя се разбърза, дрънна със звънчето. Начаса влязоха придворните дами и тя се зае с измиването и мазането.

Донесоха изрисувана кана в изрисуван леген и туй беше голяма новост, французка мода: и каната, и легенът бяха от дебела хартия, намазнена и държи водата по-добре от порцелана. А в каната имаше вода и тя започна да се плиска, и си плисна датска вода на гърдите.

Датската вода я правеше аптекарят Липголд от нюфарова вода, бобена, краставичена, лимонова, от бриония и цвят от лилия. За нея се вземаха седем бели гълъба, помощник-аптекарят ги оскубваше, отрязваше им главите и ги изкормваше: после ги счукваше на ситно — и във водата. И я дестилираше. Тя много обичаше тая датска вода за лице. Плискаше се с нея и разтриваше с ръка гърдите си.

А венецианската вода, дето придава на мургавата кожа белота, я изля от гняв връз главата на придворната дама. Таз вода беше майско мляко от черна крава и не й трябваше, туй тя вече го бе казала на придворната дама. Тя не беше мургава, имаше си своя, натурална белота, и се развика с дебел глас и изля тая вода връз главата на придворната дама.

Другото вече щеше да стане бързо: разтри се с помада от овнешки крака и лилии — за мекота и блясък, а, кой знае защо, краката си разтри с восък. Помръдна уши и изрисува на слепоочието си три сини жилчици, във формата на елхичка — за означаване на главоболие.

Със синапено масло си разтри дясната ръка.

Наметнаха й черните агажанти.

Тя стоеше търпеливо.

Нахлузиха й на главата фонтанжа, черен и бял, и надиплиха на раменете й черната мантия.

И тогава обута, облечена, дебела, бяла в черно и бяло, Марта понесе гърдите си напред — към парадната зала.

И поднесе лява ръка, измита с ангелска вода до лицето си, позатули лице — уж че от скръб, — откъм залата се носеше воня.

А когато влезе в залата — пак видя всички господа чуждестранни министри. Господа чуждестранните представители се събираха тук, за да я гледат как плаче от десет заранта до два часа подир обед. И тя зърна Левенволдчо, младия със стреличките, с мустачките — и разбра, че ще го направи приближен. После погледна настрана и видя Сапега, годеника на племенницата си, още, кажи-речи, момченце, и разбра, че ще го направи приближен.

Марта поднесе дясна ръка до лицето си. Онуй в ковчега не беше за гледане…

И сълзите й рукнаха като едър дъжд.

Екатерина възрида.

5

Характер не получи. Само се сдоби с подозрителни знаци по тялото. За хватки с пушка вече не го биваше. Апшит, тоест отпускно писмо, няма. Такъв се върна той в град Петерсбурк. Отпаднал от служба войник от Балков полк. В покрайнините имаше гостилница, пред нея кошници от липова кора и върбови пръчки, и от тях трима маркитанти вадеха и продаваха симити и водка. Той седна в гостилницата и се заоглежда, беше намислил да се хване на някаква работа. Пари имаше, от просяшките, дето ги беше скътал из пътя. Медни пари пет петачета и всичките до едно от новите пари, с държавните птици, под птиците с по пет точки. А старите пари и копейки, където имаше ездач с копие и кант околовръст, тях никой не ги даваше: криеха ги. Онез пари се смятаха за добри. Имаше и още три парички, които войникът опитваше на зъб, и за тях той си имаше едно наум дали не са измамнишки, щото ръбовете им бяха гладки, нямаха резки. Измамнишките пари също вършеха работа, ала медните измамнишки пари вървяха много по-евтино от старите. Туй беше загуба.

И точно когато той опитваше паричките на зъб, в гостилницата влязоха, хванати един за друг, трима слепи старци: единият — дебел, рижав, с шаячена дреха, другият — среден човек и третият също, а ги водеше един побъркан, на когото му се мяташе главата. Той ги въведе, настани ги на съседната маса и тогаз престана да мята глава, а старците отвориха очи и всичките излязоха окати. Поръчаха си симити, почнаха да пият чай и си поискаха фабрична захар. Пиеха шумно, сърбаха, а после почнаха да си говорят и говореха тихо. За някакви ленти, за сърмени гайтани, другият за восък, а третият си мълчеше. Пак си поприказваха и войникът чу: „магистрат“, „бурмистър“ — и само толкоз, повече нищо не чу, много тихо си приказваха. В гостилницата влезе някакъв момък, поклони се на тримата старци, а те рекоха на побъркания да се махне и младият седна на масата им, но малко настрана. Тогаз войникът излезе в пруста; побърканият беше там, беше навирил глава и наливаше водка право в гърлото си. Войникът му даде да си замези със симит и го попита: „Чий син си?“

— Цанил съм се при тез търговци за побъркан. А ти откъде си?

— Аз съм отпаднал войник от Балков полк.

После войникът даде на побъркания две парички, за да му разреши да пийне една глътка от водката. След туй се разприказваха. Побърканият му разказа, че се преструвал на побъркан, а чий син е, отдавна бил забравил и не искал да си спомня, правел се, че е останал без памет и дори пред търговците не се издавал. Търговците били богати, а той ги водел да просят наужким милостиня. А първият, рижавият и дебелият, продавал на едро галантерия, вторият също бил търговец на едро, негов зет, а третият държал с ортаци някаква свещоливница или гайтанджийска фабрика, и повече не искал да я държи и заради туй липсал. Че виждали по-добре от тях двамата с войника, ама ходели тъй, за да избягнат големия данък, който им бил наложен. Ходели си тъй, хванати един за друг, техните разправяли, че са липсали, те самите се били зачислили в някакво старопиталище, а навсякъде си имат хора, които им въртят работите. А той се е цанил при тях за побъркан и му дават храна, дрехи и всичките пари, които изпросят. Че той е същинският просяк. Че тъй било станало от някое време насам — туй го знаел от старците, — откакто онзи изпаднал под чехъл и взел да се подмазва на болярството, а преди туй бил търговски магистрат и тогаз не ставало нужда търговците да липсат.

На войника от Балков полк му се дощя да викне: „Слово и дело!“ и дори погледна побъркания с изумели очи, но побърканият го попита:

— Балк не ти ли е казвал какво расте в гората?

Войникът набърчи чело, за да си помисли каква гора го е патила побъркания и да си спомни какво е казвал Балк, но побърканият сам му отговори:

— В гората растат тояги.

Тогаз войникът отмени решението си и не викна нито слово, нито дело.

— Знам ви що за стока сте вие, войниците — рече му побърканият, — дръвници и самохвалковци.

И тез думи накараха войника от Балков полк да разпери ръце, да се умири и да попита не може ли да се намери някоя службица за него, защото вече, кажи-речи, не е и войник. Дори Балк, командирът, и той се е дянал някъде. Характерът му е загубен.

— Дай пари — каза му побърканият и поясни: нека войникът му даде всичко, което има, а той ще го нареди някъде. Войникът му даде пари, но не всичките, остави си две петачета. И побърканият го научи да отиде при момъка, който седи със старците, и да му се примоли да го вземе във фабриката.

— Чух, че сега там набирали хора, даракчии и предачи, а ти му се поклони както трябва. А аз трябва да си вървя.

И влезе в гостилницата.

Там старците си почиваха от чая и от докладите, дето им ги беше направил момъкът, и от устата им излизаше пара.

— Той е изумял — с пълно удоволствие каза на момъка един от старците за побъркания. — Дъската му хлопа. Но яде като разпран и не се плаши от път. Тъй си ходим с него.

В туй време в гостилницата влезе войникът и глупакът понечи да заметне глава, но старците му рекоха:

— Стига бе, яж, какво въртиш глава като див кон?

Той сръбна, поклони се на старците и рече:

— Амин.

И старците се строиха и тръгнаха, а глупакът вървеше отпреде им.

А момъкът остана и войникът отиде при него, поклони му се едно хубаво и момъкът го цани за даракчия или за предач, но после като му чу войнишката приказка и видя, че войникът е як и има тежки ръце, и не се превзема — и му промени назначението: ще бъде пазач, ще варди работниците в свещоливницата, ще бие клепалото сутрин, ще ходи с кучетата. А вардияните са общо четирима души. Не му поиска нито пашапорт, нито апшит и само му каза:

— Стане ли нещо — с бича.

Войникът от Балков полк го изгледа, а той му обясни:

— Ти. Ще биеш. С моряшки бич. А ако объркаш нещо, теб ще те бият.

И те излязоха навън.

Бариерата пред моста вече беше вдигната и стражарят си бе отишъл да спи. Старците вървяха един подир друг, а отпреде им — побърканият.

Старците пееха:

Сим молитва пее.

Хам пшеница сее.

Фет се големее.

Всичко смърт владее.

А побърканият врещеше най-силно от всички.

6

— Няма никакво съмнение, сйор Лежандър, той беше способен човек. Но погледнете тези крака! Такива крака трябва да ходят, да ходят и да бягат. Те не могат да стоят на едно място: ще паднат, защото не представляват никаква опора. Не търсете в тях развити мускули, мускули дебели и гладки, каквито имат величавите хора. Това са само сухожилия. Това са два конски крака.

Беше недоволен от краката, защото краката бяха тънки и в тях нямаше никаква радост за ръцете му. И все се щураше насам-натам, мачкаше восъка с ръце, но не посягаше за шпатулата. После погледна восъка в ръцете си, стисна го още веднъж и в очите му се появи игра. Замеси в юмрука си змийска кръв и пак го погледна, присви очи. Позатопли го пред отворената пещ. Бодна го с шпатулата и после тегли върху топката една черта, все едно, че правеше човешка линия. В ръката си той държеше ябълка. Взе с дебелите си пръсти една четчица, боядиса ябълката със сандарак и тя сякаш грейна отвътре, досущ като току-що откъсната. И устната на маестрото се издаде напред като на детенце, което иска да докопа гърда или като че ли бе направил ябълката с устните си, а не с пръсти.

— Най-важното е да има жилки — важно говореше той и въртеше ябълката. — Да няма… сухожилия. Всичко отвътре да е пълно и никой да не може нито за миг да си помисли, че отвътре е кухо. Дайте ми тел.

Прикрепи листата.

След туй очите му засвяткаха, устните му задъвкаха и той направи дълга, едра слива с мътен блясък, със сив прашец по бузата, с чисто женска извивка, портокал на пъпчици, който набучи с игла, един прекомерно жълт цитрон и грозде, една тежка, сляпа чепка тъмно испанско грозде, което само се навираше в устата на човек.

Нареди всичко това върху големия топ и след туй рече на господин Лежандър с тона на човек, когото го мързи и на когото вече не му се работи:

— Никога ли не сте чували, сйор Лежандър, за император Елиогабал?

— Май че беше испански — каза сйор Лежандър.

— Не. Римски. Не блестите с учеността си, сйор Лежандър.

Лежандър веднага се направи на любопитен и любознателен и без да престава да заглажда шева на ходилото на мястото, където то трябваше да се съедини с глезена, попита през кой ли век трябва да е живял този толкова прочут император.

— През кон ли? През петия — спокойно му отговори маестрото. — Не ви ли е все едно кога е живял, щом като не знаете кой е той? Работата изобщо не е в това. Просто исках да ви съобщя, че този император обичал такива плодове и поощрявал правенето им. И всички трябвало да ги ядат и да ги преглъщат с вода, понеже било модерно.

И врътна глава, защото остана доволен от смайването на господин Лежандър.

И Лежандър каза:

— Хм! Хм!

— Восъкът подпомага дижестията — подхвърли маестрото. — И тези придворни плюскали восък. И по всяка вероятност са хвалили вкуса му. А той самият, разбира се, е ял натурални. Този римски император.

И посочи с пръст плодовете, без да ги гледа и студено.

— Такава безнравственост цари между придворните — каза той на Лежандър многозначително, — Suum cuique [Всекиму неговото (лат.). — Б. р.].

Сйор Лежандър заглади ходилото и сега вече почти всичко: и ръцете, и краката, и голямата кобилица — раменете — лежеше на масата, и от всички части на различни страни стърчеха железни пръчки.

— Membra disjecta [Разединени членове (лат.). — Б. р.] — каза маестрото, — краката! — и премина на латински. И това означаваше, че маестрото след малко ще заприлича на фурия. Той изпръхтяваше от време на време. И господин Лежандър мълчеше, а маестрото говореше.

— Вие май си мислите, сйор Лежандър — каза той, — че другите са намазали повече от мен? Може би, повтарям, другите майстори изпълняват по-почетна и по-изгодна работа? Нали точно тъй ви се струва?

Сйор Лежандър врътна нос — нито да, нито не, а в кръг.

— Е, щом е тъй — каза Растрелий и изпухтя, — в такъв случай можете да идете при Каравак да му помагате да прави черна боя от сажди за неговите картинки. Или най-добре ще е да идете при господин Конрад Оснер в голямата му барака. Той ще ви научи да изобразявате Симон Влъхвата като пияница, който хвърчи надолу с главата. А наоколо да се премятат дяволи. Но само недейте ме моли да ви прибера пак. Защото ще ви накарам да хвръкнете надолу с главата като Симон Влъхвата.

После се поуспокои малко и каза с болка:

— Вие още не разбирате нещата, монсйор Лежандър.

Толкова неохотно го бе повишил в ранг монсйор.

— Вие естествено знаете и без съмнение сте чули за това, независимо от разсеяния си характер, не може да не сте се научили, че погребението ще бъде грандиозно. Корнизи и архитрави, и фестони, и тронове. Над корнизите ще виси колан, а по него с флутори ще бъдат извезани сълзи. Бихте ли могли да измислите нещо по-глупаво, сйор Лежандър? Балдахини и пискюли, и ресни, и Hollande, и Брабант!

Носът му се беше раздул като охлювените черупки, с които свирят тритоните.

— Пирамиди, свещници, черепи! Вкусът на господин маршал Брюс и на господин генерал Бок! Които разбират само от маршировка. Господа военните простаци! И нашият добър познат граф Егушински, този редовен клиент на всички бардаци! Той като че ли е главният разпоредител. Свикнал е с бардаците и си мисли, че там се намира най-добрият вкус — и урежда тази погребална зала. Чували ли сте, сйор Лежандър, за статуите, които тези хора леят като лъжици? О! Не сте ли чували? Плачеща Русия с носна кърпичка. Марс, който повръща от тъга, Херкулес, който е загубил тоягата си като някой глупак! Почакайте, недейте ми пречи! Урна, крепена от разциврени гении! Цукало! Дванайсет гении крепят цукало! Те никога не са били толкоз! Мраморни скелети, някакви завеси! Да можехте да видите този проект! Милосърдието с огромен задник. Храбростта със запретната пола и Съгласието с дебел пъп! В някой бардак е видял всичките тези работи! И сребърни черепи с крила. И освен това тези муцуни са обвити с лаври. Питам ви и ви предлагам да ми отговорите още сега: къде сте виждали черепи да хвърчат с крила и на всичко отгоре да са увенчани с лаври? Къде?

Той хвърли парче восък в пещта и восъкът засъска, пръсна и заплака.

— Тъй — каза Растрелий. — Не струва. Изхвърлете още сега целия пласт! А след погребението господа министрите ще отмъкнат всичките тези справедливости по къщите си за спомен и техните дечица ще пишат по дебелите бедра разни гнъсни надписи, както тук е прието да се драска по всички къщи и стобори. И те ще се разпаднат след две седмици. „Подобие на мрамор“! И щом като е тъй, приемете моята благодарност. Аз не желая да правя тези чудовища от фалшиви състави. А и не са ми предлагали. Аз лея топове и правя градини, но не искам тези мрамори. И ще правя друго.

В този момент той плъзна погледа си покрай Лежандър през прозореца.

— Ездач на кон. И ще направя за този град нещо, което ще оцелее и след сто, и след двеста години. Ще стои на мястото си и в хиляда осемстотин двайсет и пета година.

Той грабна грозда от топа.

— Ето такива ще бъдат гривата и муцуната на коня и очите на човека! Аз открих тези очи! Вие сте тъпак; вие нищо не разбирате.

Той се втурна към ъгъла и извади с хищните си пръсти восъчната маска от платнения чувал.

И всичко, което той бе говорил досега — целият безпричинен, тъй да се каже, гняв и многото ругатни, и цупенето му, какво означаваше всичко това? Това означаваше — суеверие, означаваше мързел преди главната работа. Той още не беше пипвал лицето, само се навърташе около платнения чувал, този хитър, способен и чевръст художник на изкуствата.

И едва сега огледа прилежно маската — и все едно че изпусна глуха, пресеклива въздишка:

— Лявата буза!

Лявата буза беше смачкана.

Дали защото първо бе направил гипсовото подобие и без да иска, бе притиснал мъртвата буза, на която вече й липсваше жива гъвкавост? Или восъкът се бе случил лош? И той започна да натиска съвсем лекичко около устата и най-сетне се успокои. Лицето придоби израз, изчаквателност и хлътналата буза вече не личеше чак толкоз.

И взе да отскача и да се вглежда, а после връхлиташе и поправяше.

Прокара топъл пръст по ъгълчето на устата и изтри тика, устата стана както приживе, горда — уста, която означава в лицето мисъл и учение, и устни, означаващи духовна хвала. Поразтри заобленото чело, помилва слепоочния мускул, както се милва жив човек, за да му мине главоболието, и позаглади малко дебелата жила, която се бе издула от гнева му. Но челото не изразяваше любов, а само упорство и неотстъпчивост. И изви още повече широкия къс нос, и носът стана усетлив, усещащ осъзнаването на доброто. Поизостри възлестите уши и ушите, които бяха долепени до слепоочната кост, започнаха да изразяват щение и тежест.

И натисна силно ослепялото око — и окото стана грозно — дупка, сякаш от куршум.

След това те забъркаха восъка със змийска кръв, разтопиха го и го изляха в маската — и главата стана тежка, като че ли бяха палели в нея не разтопен восък, а мисли.

— Никакъв гняв — каза маестрото, — нито радост, пито усмивка. Сякаш отвътре го натиска кръвта и той се ослушва.

Взе главата с две ръце, почна да я милва от време на време.

Лежандър гледаше маестрото и се учеше. Но гледаше повече лицето на маестрото, отколкото восъчното. И си спомни онова лице, на което бе заприличало лицето на маестрото: онова лице беше Силеновото, от фонтаните, правени пак от Растрелий.

Това бронзово лице беше спокойно, равнодушно и през отворената му уста непрекъснато се лееше вода — тъй граф Растрелий бе изобразил крайното сладострастие на Силен.

И сега устата на маестрото беше отворена точно по същия начин, по ъглите на устата му се стичаше слюнка и очите му бяха забулени от крайно равнодушие и като че ли от безгранична гордост.

И той вдигна восъчната глава, погледна я. И изведнъж долната му устна млясна, той целуна тази глава по още бледите устни и заплака.

Малко по-късно господин Льобланк донесе корпуса, той беше кух отвътре. И господин механикусът поручик Ботом донесе машинарията, нещо като стенен часовник, само че без циферблат, имаше си и колелца, и синджири, и топузи, и зъбчатки, и дълго намества всичко това в корпуса.

Господин Лежандър съедини всички шевове и портретът в най-груб вид беше готов. Господин Растрелий го натърка с нишесте, за да не се втвърди и напука и да няма после мъртъв прашец.

Тъй го настаниха на креслото и той седна. Но шевовете приличаха на тежки рани и тялото се беше изметнало назад като от жестоко мъчение, и дупките на очите се чернееха.

И понеже едновременно си приличаше и не си приличаше и беше толкова грозно, господин Растрелий метна отгоре му едно зелено платно, свали си престилката и си изми ръцете.

Скоро подир туй се отби господин Ягужински, вече малко пийнал. Ягужински видя на топа плодове п му се доядоха чуждестранни плодове, захапа ябълката и начаса я изплю и се изуми.

После всички дълго се смяха на тази куриозна случка.

Когато си тръгваше, господин Ягужински даде нареждане — утре, щом му сложат очите, да изпратят восъчния портрет в двореца — да го обличат. И поръча на граф Растрелий да направи срещу доста голямо възнаграждение сребърни черепи с крила, все едно, че хвърчат, а освен туй Справедливостта и Милосърдието в женски образи.

И графът се съгласи.

— Отдавна не съм работил сребро — каза той на Лежандър. — То е благороден метал.

7

С кого ли не я сравняваха. Сравняваха я със Семирамида Вавилонска, с Александрина Макавейска, с Палмирската Зиновия, с Римската Ирина, със Савската царица, с Кандакия Етиопска, с двете Египетски Клеопатри, с Аравийската Муавия, с Дидона Картагенска, с Миласвета Хишпанска от Славянски род, и със сегашната Кастилска Елисавет, с Мария Унгарска, Венда Полска, Маргарита Датска с Мария и Елисавет Английски, и Ана Почтена, с Шведската Христина, и Елеонора, и с Темира Руска, дето Кир, царя Персийски, не само го победила, но и обезглавила, и със самодържица Олга.

А после отиваха в другата стая и казваха:

— Отгоре цъфнала, отдолу се разсъхнала!

И тя не се устиска.

Тазгодишните заговезни излязоха много обилни на лапаница, всички го поменуваха и всички ядяха и пиеха, и тя всички даряваше и хранеше, за да са доволни. От Киев й изпратиха глиган, диви кози и елен. Глиганът беше зъл, тя го подари. И още много подаръци направи: златни табакерки четири, от сребърни жички пет. Макар че имаше някаква забрана да се носи сребро на жички, ама като не намери други, нека ги носят със здраве. И се стараеше всичко да е според вкуса на човека: Толстой обичаше златото, Ягужински — картинките и рисунките и женската хубост, танцувачките, Репнини — да си похапнат и тя им предоставяше всичко. И подаряваше, и пробутваше, и караше всички да пият. И толкоз много неща наподари, и изяде толкоз блини, и толкоз вино изпи, и толкоз рида, че надебеля, поду се, заприлича на втасало тесто само за една седмица.

И не се устиска.

Там, в малката зала още стоеше всичкото онуй и по стаите още се разнасяше оная воня и поповете ревяха, а тя вече не издържа, почувствува, че раменете й са свободни, а в гърдите нещо я стяга и че е затъняла, че устните й започват да подлудяват и краката й стават тежки.

Тогаз, през нощта, тя се облече в тъмно, забули си главата и отиде, където трябваше. Мина покрай часовите и тръгна по брега, а снегът се топеше, не беше нито тъмно, нито светло, а на ъгъла я чакаше онзи, младият, Сапега.

Тръгнаха нанякъде, краката й вървяха чевръсто и тя знаеше, че всичко ще мине добре, туй й беше приятно и тя не бе на себе си, и земята под краката й е покрита със ситни парченца лед, и тя съвсем не е чак толкоз стара, и съвсем не е чак толкоз пияна, чевръсто върви.

Стигнаха до една дървена къщурка и той, онзи, младият, започна да бърничка бравата, и после се усетиха, че нямат кой знае колко време, и земята не беше чак толкоз студена, той й постла плаща си.

Тогава тя каза:

— Ох, срамота е.

8

И най-сетне го ореваха и го погребаха и работата се свърши. И отвориха прозорците на залите, вятърът се разхождаше из тях и всичко очисти. А после разглобиха всичко, което беше там — свалиха колана със сълзите, изнесоха Справедливостта и гениите с урната и ги изпратиха в Оръжейната канцелария, към която щеше да се открие Академия за правилно рисуване.

И тогаз вече всичко потръгна все по-свободно и по-свободно, и пукна гвинейският папагал.

Незабавно бе изпратен заедно с клетката в кунщкамората. И едновременно с него — златният Марс от вещите на Вилим Иванович.

И тогаз тя започна да се разхожда из залите като стопанка и да си тананика тихичко.

И не можеше да й бъде приятна гледката, която се разкриваше в залата: на повдигнато кресло, под балдахин, седеше восъчното подобие. И макар че тя беше наредила тоз балдахин с креслото за величие да бъде заграден със златни пънове, а между пъновете да се прокарат зелено-златни въжета — но все пак от него лъхаше хлад, губеше се домашният уют, все едно, че си в гробница или кой знае къде. Той беше картина или портрет, но не й беше ясно как да се държи с него, а много работи направо не беше редно да се казват пред него. Макар наистина да беше портрет, ала по всичко си приличаше и представляваше подобие. Беше облечен с парадни дрехи и тя лично ги бе избрала, не без умисъл: същите дрехи, с които беше облечен на нейната коронация. Та всички да си спомнят тъкмо таз коронация. Сложиха му най-хубавото кресло, онуй, брезовото, с леките подпорки и стругуваните крака — да му отива на великолепието. И той седеше на възглавничката, свободно отпуснал ръце на страничните облегалки, и си държеше дланите полуразтворени, сякаш опипваше с кутрета завъртулките.

Камизолата му беше синя, на фигурки. Даде батистена вратовръзка, избра му едни яркочервени чорапи, рибена кост. И жартиерите бяха неговите, от сърмен гайтан, новите, още не беше ги слагал нито веднъж. И най-важното — той, досущ като жив човек, беше облечен не само с връхни дрехи, както му е редът, а си имаше и бельо: показват се дантелените маншетки на долната риза.

В краката не можеше да го гледа, защото я бяха увещали да го обуе с вехти обувки, та всички да видят колко се е грижил за отечеството, че е бил пестелив, а не разкошен. И тез обувки, ако ги загледаш хубавичко, са износени, бомбетата им са се вирнали, плачат за нови подметки — и всеки миг могат да тропнат. Не можеше да гледа и твърде високо, защото главата му е надигната изчаквателно, а на тази глава е собственият му, възжилав косъм. Перуката му. А коланът и портупеят също не й се гледаха. Хем знаеше, че той не може да измъкне кортика си и пак да го затъкне, ама всеки път трябваше да се подсеща на нова сметка.

А на ножницата има джобче, в него седи златното ножче с вилица: за хранене.

Най-лошото беше, че туй нещо се движеше от тайни пружини, стига на някого да му се донска. Отначало тя не искаше да го приеме, а каза направо да го върнат на художника и да не му дават парите заради тез пружини, дето са сложени вътре. Но после й обясниха, че туй е станало със светлейшо съгласие. Тогаз нареди да го заградят, да опънат наоколо му въжета, не толкоз заради величието, ами барем да не става. И я беше страх да се приближи до него.

И нямаше прилично място, където да го държи: вкъщи присъствието му й беше неприятно, човещина е, всичко може да се случи, а той седи с надигната глава, изчаква. Седи и деня, и нощя, и когато е светло, и на тъмно. Седи сам и не се знае за какво е нужен. Кара я да изпитва плахост, от него залъка си не може да преглътне. В някое от министерствата не бива да го праща, щото отпърво там няма да могат да си гледат работата, а после, като посвикнат, току-виж, вземат, че се разгащят. И макар че е восъчно, то все пак има императорско звание. В Оръжейната канцелария, където щеше да се открие Академията за рисуване — също не бива: първо, Академия още няма, а тепърва ще се открие; второ — че туй е не само художествен, ами и важен, и интересен държавен предмет.

И той си седеше тъй, изоставен от всички. Но малката зала вече се беше проветрила и й трябваше. А тъкмо бе пукнал папагалът и веднага бе изпратен в кунщкамората. И пак там — държавните медали с емблемите и битките. И предметите, които той бе стругувал — кадилницата, сандъчето и другите, от слонова кост. Те също представляваха важен държавен спомен.

Тогаз й стана ясно: да, редно е да бъде в кунщкамората като предмет особен, със сложна направа и твърде рядък и от художествено, и от държавно гледище.

Там му е мястото.

9

На Растрелий му бе останал доста голям запас бял восък. Той лежеше в ъгъла на купчина, блед, рехав, додеял. Най-сетне той взе да му омръзва. Маестрото отсече с кривия нож доста голямо парче, а една част остави за всеки случай, тъй като беше стиснат. Започна да прави модел на паметника, който искаше да си представи насред някой обширен площад, и понеже го правеше с лъст и гордост, от време на време, както си работеше, се излъчваше и се усмихваше лъстиво. Ездачът беше само половин аршин висок, ала яздеше гордо. На челото на ездача имаше островърхи листенца — славен лавров венец. На тумбестия постамент, отстрани, маестрото налепи амурчета с отворени уста и с трапчинки на пъпчетата, каквито се появяват на бузите на момичетата, когато се смеят. Между амурите нагласи големи мидени черупки и остана доволен.

Всичко в природата посрещаше героя с радост и готовност. Наслаждавайки се на спечелените победи, героят яздеше бавно с лавровото си венче на дебелия си и прекрасен кон и по краката на коня личеше, че той може да върви дълго. Конникът беше половин аршин висок, от восък, но всичко това беше модел на бъдещия голям паметник. Впрочем не се знаеше ще го харесат ли, ще може ли да ги убеди, ще направят ли поръчка и колко ще му платят. Маестрото каза на господин Лежандър, на калфата си, разнежено и самохвалски:

— Тук в близко, бъдеще вероятно ще издигат паметник, монсйор Лежандър. Ще има големи поръчки, големи пари и много приказки. И ако ми е писано да се помина преди отливането на героя, насред недовършените си трудове и за радост на господин Каравак — който все пак ще пукне значително преди мен, не съм ли прав? — та, казвам, ако умра от болест на пикочния мехур или ме отрови някой, изпратен от господата Каравак и Оснер мерзавец — подозирам, че готвачът ми е подкупен, — в такъв случай, монсйор Лежандър, вие ще довършите отливането, както ви заръчам, ще издигнете паметника достойно и ще ме погребете великолепно и пищно, без да жалите нищо, с печал, като граф и ваш учител. Всичко, което остане от парите ми, можете да го вземете за себе си. И с всичко това вие ще се прочуете. В никой случай недейте зарязва това захванато от мен начинание! А мен ме е страх, че ще почина от болест на пикочния мехур: от време на време той се обажда… Ако ли пък остана жив, по всяка вероятност ще ви увелича заплатата. И по такъв начин вие ще получавате три пъти повече от онова, което получават тези клети дяволи, учениците на Каравак и пияницата Оснер.

Размекнатият маестро изпи чаша елбир и каза на господин Лежандър да си върви. Прозина се няколко пъти, пак погледна малкия горд ездач, покри всичко с платно и повика слугинята си, за да угаси свещта и да го позабавлява.