Юрий Тинянов
Восъчната персона (5)

1

Той имаше бели зъби, голяма уста, обичаше да се смее, носът му приличаше на чуканче. Къщата му беше голяма и той отдавна беше започнал да я строи, и къщата искаше да стане квадрат, а заприлича на буквата „П“ и от нея нищо не излезе. Ако станеше квадрат, щеше да прекрачи линията, а туй се забраняваше.

И сложи на двора един твърде изящен истукан: Фльора, която носеше в един леген цветя и се усмихваше. А готвачките изхвърляха в тоз леген остатъците от яденето. Къщата беше дворец, а досами къщата лятно време един говедар пасеше крави, откъм ливадата, откъм Галерная. Не можа да излезе на глава с него. Беше генерален прокурор, сума знатни крадци излови, а все пъдеше говедаря и не можа да го изпъди — говедарят свиреше на дудук и кравите мучеха. И най-накрая вдигна ръце от него.

Обичаше да вдига врява и гласът му беше дебел като корабно въже, и се гневеше до умопомрачение, до животинско мучене. Беше площаден човек. Та тъкмо той беше недоволен. Павел Иванович Ягужински.

Данилич, херцог Ижорски, го именуваше тъй: охтика. Беше му измислил прякора „Шпионина“ и разправяше, че работата му била да шпионира. Викаше му още: кресльо, хороигрец, злопаметник, охтика, кречетало, че правел пакости на хората, че бил архиоберфукльо, че напразно се мисли за кой знае колко силен, че е прахосник и гуляйджия.

Къщата му наричаше Ягужински хан, защото там живееха най-различни хора. И другояче: Пашкин фенер, изкарваше я бардак или бърлога на диви животни, или курвенска къща.

Зад гърба му намекваше: жена му, на Пашка, била разтурена, тичала по хорските къщи със запретнати поли, и той, Пашка, заради тая работа я бил натикал в манастир и си взел друга, да му е лика-прилика. Сипаничаво грозотилище, а не дама. Че щял да набоде всички с рогата си като побесняло говедо; че баща му бил говедар и свирел на дудук, а той, Пашка, сега играе ли, играе. Танцува пистолет-миновет и гълчи господата от Сената. Смехотворен, Протоизедник. Наричаше го: Господин Фарсон и още: Арцух фон Поплей — заради туй, че Павел Иванович беше любезник и обичаше чувството и музиката, че имаше вземане-даване с актриси и правеше домашни трупи, и обичаше драматическите игри. А Господин Фарсон и Арцух фон Поплей бяха измежду най-модните драматически заглавия. И може би и заради туй, че беше много отракан в чуждите езици и пред мнозина се хвалеше с това: Фарсон. Или защото искаше да получи херцогско звание, а беше само граф, а графовете с лопата да ги ринеш: Арцух фон Поплей. Че навсякъде си вре гагата, че е шпионин. С туй намекваше за длъжността му. Ягужински беше и полковник, и генерал-майор, но преди всичко бе „царево око“.

Туй око гледаше и гагата се навираше навсякъде, душеше насам-натам и ревизираше. Без да го е страх от нищо. Защото беше гуляйджия и кавгаджия.

Той беше площаден човек, на никого не се подмазваше, вреше се, ровеше. Него не можаха да го съборят. Не, той не падна. Само дето пиеше твърде много напоследък — ликьори, вино, английската бира „Елбир“ — сега той жадно смучеше всичко. Без пиенето сега му беше спукана работата. Защото бе останал сам. И стане ли нещо — отива, гаврътва една чаша — и е готов за действие. Готов да върши надзор, да се грижи работите да са наред и да вървят и да удари когото трябва през ръцете. И ако някой посмее да го пипне, тогаз ягужинското му гърло ще зине, очите му ще се опулят и той ще ревне с дебел глас:

— Дю-ю-у!

Хората се страхуваха от тоя заплашителен рев, от него трепереха прозорците. И той оцеля. Но беше недоволен.

Навремето той казваше за Данилич, за господаря на Ораниенбаум:

— Menschenkot! Пладнешки разбойник! Хунцват! Короновано сърце е сложил на герба си, а вътрешното му сърце мишките са го изяли! Гнило дърво! Пакости на долните хора, а нагоре се разсипва да ласкае! Все му е едно дали ще има загуба държавата! Само за едно е петимен: да го признаят болярите за свой човек, принц Кушимен! Данилич е намислил да сложи в джоба си всичките руски Европи. На всяка манджа мерудия иска да е. Стипца, адски съветник Ахитофел! Прегорди Голиат!

И веднага след туй намекваше за нощните разговори на Александър Данилич с балдъзата му:

— За какво ли му е изтрябвала Варвара, когато всичко му е в джоба?

А когато се научи за тез широкошумни ругатни, Данилич се изказа за Ягужински кратко: „Пиянище“.

Но сега, когато херцогът изхвърча много нависоко, Ягужински не падна, не бе заточен — вечерно време той се заключваше. И седеше сам. Сега жена му рядко влизаше при него. Тя беше умна и сипаничава — сякаш кокошки я бяха кълвали по лицето. Той не обичаше да я гледа в лицето, обичаше гледката й отстрани или изотзад, ама лицето й да не се вижда. А сега беше престанал да я гледа и отстрани. Сега си мислеше.

Броеше на пръсти: Остерман е потаен човек, мълкохапо куче, не се знае кого ще ръфне за крака. Апраксин е лакомник и мързеливец. Крадец. Господин Брюс е орта-будала, средна ръка човек. После идеха господата от гвардията, готованците, войската без война, а после кой? После болярството. Голициновци, долгоруковци, горделивите тутманици. Излизаше, че е останал само той, Паша, Павел Иванович. И не се уплаши, само много му дожаля за себе си, чак му се доплака. Из пъшка и си пийна елбир. После нареди да повикат пленения швед господин Густафсон, дето живееше в къщата му за разни домашни работи, а за какви? За музиката. Той му свиреше вечер, по време на неговите шумотевици, на пиколка и звукът на пиколката беше сладък и мъчителен, караше го да се просълзява, правеше го мек като восък. Той толкоз се мъчеше, щото имаше чувство и любезност, а не само дебел рев и гуляйджийство, както разправяха за него някои. Господин Густафсон му свиреше, Павел Иванович си посръбваше ликьор и гледаше над главата си — към потона, а той беше гипсов, по германска мода, а точно на средата маестро Пилман му беше изрисувал една гола мома, застанала сред цветя, и за по-смешно Павел Иванович му заръча да нарисува правилно фигурата на една позната актриса, и приликата беше голяма.

Сега Павел Иванович гледаше корема й, а после се загледа в стените с индийски тапети, а тапетите тук-таме вече бяха и скъсани, и изпръскани, и надупчени от куршуми, за смях.

Той ядеше много, храната беше подарък от различни дворове: от виенския двор метвурстът и маслините, а от датския анчовисите и пушената селда от бъчва; тъй като напоследък много пиеше, ядеше безразборно и от виенското, и от датското, а костите хвърляше под масата и слушаше музика.

Звукът на пиколката беше такъв тънък и кръгъл, досущ като гласа на някоя мома, като човешки глас, конто все преобразяваше разни чувства, усукваше се, плачеше, въртеше се като пумпал, изтъняваше чак до пищене, а сетне пак надебеляваше и накрая чак като че ли друг човек стоеше в стаята, а не шведският господин Густафсон. И след като шведът изсвири мъчителната си до просълзяване музика, Павел Иванович внезапно му каза да спре и да си върви. Изведнъж той беше си помислил, че, ех, хубаво щеше да е, ако сега именно той беше главен съветник, а не Данилич. Виж, туй щеше да е хубаво. А после пак се залови да брои: Апраксин е лакомник и крадец, и другите — и из един път — от музиката и от ликьора му дойде наум, че и Данилич на своя Василевски остров сега седи и брои. А кого другиго може да наброи? Пак същите и за капак — него самия, Павел Иванович. И на кого ще се опре тогаз? Защото все на някого трябва да се опре. Ще не ще, трябва да се подмаже на болярите. А ако намисли да им се подмазва, тогаз ще върне от Сибир Шафиров, чифутина; той е женен за Долгорука и ще му спечели всички боляри до един. А като върне чифутина, на Пашенка ще му вземат Мишин остров, който бе отнет от оногова и подарен на него. Три къщурки! Море! Брезова гора!

Само че няма да станат царе чифутинът и Алексашка! Няма да им се даде площадният човек!

Важното е да има на своя страна търговците, чиновничеството, майсторите, простолюдието.

Дю-ю-ю-у!

И започна същинската шумотевица.

2

Прехвърлиха го в кунщкамората една нощ, за да няма излишни мисли и приказки. Сложиха сандъка с всичките такъми в една шейна, затрупаха го със слама и го откараха в Кикин палат. Пътуват в тъмното някакви войници, карат нещо. Може фураж да е и на никого не му влиза в работата.

Пренесоха го всички пазачи, дори двупръстите помагаха. Те бяха сънени, още не беше се съмнало, и колко ли можеха да помогнат? Те светеха. Държеха в щипките си по една от най-големите свещи, които се намериха в Кикин палат, и внимаваха да не ги духне вятърът.

А в палата освободиха един кът, поместиха елена и пренесоха три шкафа. Два дена окачаха завеси, правиха стъпала; обковаха ги с алено сукно, украсиха ги със сърмени гайтани. И покриха всичко с червено платно, за да не пада прах. Монтираха навеса с лавров и палмов клон, изработка на господин Льобланк. На купола имаше дървена възглавница, дебела, с гънки, като че ли току-що я бяха взели от някой креват — тъй я беше направил господин Льобланк, — на възглавницата царска корона с топчета, а над короната стои на един крак държавната птица, орелът, сякаш й е студено или се кани да литне. С клюна си държи лавров клон, с ноктите — буквите П и П.

Когато го монтираха, счупиха лавровия клон и едното крило. Льобланк ги поправи, боядиса ги отгоре и за поправката поиска да му платят отделно. За тоз навес и за чукана той беше получил доста пари и се канеше да си замине.

Разковаха дори дюшемето и господин механикус Ботом напъха отдолу разни железни пръчки и пружини, тайните чаркове.

И го сложиха да седне. Той гледаше през прозореца. А от двете му страни турнаха шкафове с разни дрехи, също негови, до прозореца окачиха гвинейския папагал. В ъгъла сложиха кучетата: Тиран, Еоис и Лизет Даниловна.

Тъй я кръсти той, като да беше родна сестра на Данилич. Викаше й тъй на шега, за смях. А тя си беше кучка, рижава, от английска порода.

А в ъгъла стоеше кобилата, също Лизета — но тя се беше проскубала, затуй я покриха с разкошен чул, а на чула също бяха изрисувани буквите П и П.

Но после взеха да се съмняват. Кучетата, иди-дойди, кучетата не само ги пущат в стаите, особено чужденците, но дори и кокали им подхвърлят, както подобава на образовани хора, и ако кучетата са дресирани, носят насам-натам разни предмети, показват си ума и по тоз начин радват гостите. Но кон в палата си е пущал само Калигула, римски император, един такъв, дето по-добре да не го споменава човек. Не бива таквоз важно зрелище да бъде превръщано в яхър. Макар тя да беше любимата му кобила и да бе участвувала в Полтавската битка, но се беше проскубала и по нея щяха да се завъдят молци. И скоро след туй кобилата Либета бе изхвърлена заедно с разкошния й чул.

А докато разнасяха нагоре-надолу разните натурални, докато им търсеха място, от стъклениците липса известно количество винен дух.

И през нощта шестопръстият влезе в портретната зала (сега тъй почнаха да й викат).

Беше тъмно. Пазачите спяха, беше ги натръшкал виненият дух. Виждаха се кучетата Тиран, Лизет и Еоис и мъртвата им козина беше щръкнала.

И отметнала глава, със сини дрехи, подпряла ръце на страничните облегалки, удобно протегнала напред дългите си крака — седеше персоната.

Шестопръстият я гледаше отдалеч.

Я го виж ти какъв бил!

Едър, със сребърна звезда!

И всичкото туй е от восък.

Той цял живот беше събирал восък на пчелина, от кошерите, беше топил восък, беше го рязал, мачкал с ръце, понякога правеше свещи от него, пръстите му помнеха восъка по-добре, отколкото хляба, дето го беше ял тая заран — и от тоз восък бяха направили човек!

А за какво? За кого? Защо е направен тоз човек, а наоколо му стоят кучета и виси птица? И гледа ли през прозореца тоз човек? Облечен е, обут е, очите му са отворени.

Отде ли са намерили толкоз восък?

И тогаз се приближи още и видя главата.

Космите й приличат на козина.

И му се дощя да пипне восъка с ръка. Приближи се още повече.

Тогаз нещо издрънча тихичко, звънна, а онзи взе да се надига.

Шестопръстият стоеше, както стояха в ъгъла натуралиите — без да диша.

Още веднъж се звънна, нещо засъска като часовник, преди да избие, а восъкът потрепера леко, издигна се в цял ръст, извърна се и направи движение с ръка — все едно, че каза на шестопръстия:

— Здравей.

3

Него месец много се ходеше по гости и хората започнаха да пият повечко. Когато човек се срещнеше с други хора, вече не го плашеше толкоз, че околовръст всичко е блата и въздухът е лош. Тогава този страх преминаваше. Тук човек се заглаждаше като камък във вода и ставаше неспособен за упорство и мнение. И всякакви шейни, покрити и открити, а когато снегът се стопи — и каляските, и полукаретите — скърцаха ли, скърцаха из града. И повечето пътуваха с полукарети, за да не вземат много слуги със себе си, а само двама лакеи, та да няма излишно шпиопиране.

Днес Павел Иванович бе ходил у Остерман и у още някои хора. А надвечер при него идваха дребни хора — търговци, после от бившите магистратски чиновници и дълго седя в неговата стая, където на потона правилно бе нарисуван коремът на актрисата — Мякинин, Алексей.

После всички си отидоха, а той се приближи до прозореца и видя: отвъд Нева свети в Меншиковите къщурки. Всичко е спокойно и нищо не се случва, нито голям пожар, нито наводнение. Всичко си е на мястото, но самата Меншикова къща оттук не се вижда. Започна да обикаля от огледало на огледало и всички огледала му показваха едно и също: устните му са набъбнали, сините му очи са замъглени — от ликьора, ноздрите му са разширени. И през цялото туй време мърмореше през белите си зъби — със стегнато гърло и съскане, а после — мляс с устните — и дебел глас, до скърцане със зъби и дори до животинско мучене. И накрая — изпъшкване и нещо като горчив смях. Всичкото заедно — сякаш разучаваше и репетираше комедия, нова и нечувана. Изтърча при огледалото, което беше до вратата, то отразяваше десния прозорец към двора — и прошепна:

— Дракон Мохамедов!

Огледа се наоколо със знаещи и свирепи очи и не видя нищо друго освен мебели и сребърни прибори, тогаз разпери ръце, сякаш обзет от пълно и крайно недоумение или като че е направил всичко, каквото е можел, и вече за нищо не се наема да гарантира:

— Голиат!

След като си почина малко и се поразходи нагоренадолу, погледна през прозореца и видя фенер и фенерната светлина, която падаше стъкловидно на земята, като кръгъл фонтан. Със собствени пари го беше сложил, хем с чугунен стълб, за пример на другите.

— Ами фенерният данък? — заплашително каза той.

И присви очи.

— А защо, господа сенатори, фенерният данък, да речем — защо от Адмиралтейския остров до река Мия той е една копейка? А на Санктпетерсбуркския — половин? Дали не заради туй — и източи пръст като римски оратор, — че там живее зетят на Меншиков?

Изсмя се горчиво.

— И не светят фенерите — каза той с едно изхъркване, — и вече не светят фенерите, понеже са взети излишни пари — и за градски, и за житни, и за бански, и за сенни, и за огревни, и за хамутни данъци! Горчиви пари!

И се хвана с ръка за ревера, сякаш бе издал ридание.

— За шпиониране живея, а не за управляване! И моля, и поименно посочвам, и искам тежко наказание!

След като си пое дъх, започна да изрежда кратко и бързо:

— Забягналите и умрелите, и взетите във войската не се изключват от списъците на помешчиците. И забягналите в Башкирско…

На това място той се почеса с пръст по дясната вежда, защото беше забравил какво идваше по-нататък. Поразходи се нагоре-надолу и се сети. И посочи през прозореца, право към Фльора, която носеше цветята.

Влезе сипаничавата.

И сипаничавата седна и започна да слуша, а той каза на нея вместо на Фльора:

— Ето на, Ана, на теб ти казвам и заявявам, че след разквартируването на полковете са почнали да липсват хора. Тръгнаха за Казанското царство — и са изчезнали тринайсет хиляди човека! Това не е работа!

А сипаничавата беше свела очи, слушаше и примигваше на парцали. Тя беше умна.

— Защото истина ви казвам — рече той на сипаничавата, макар че тя не беше му възразила. — Защото е небезужасно да чуеш, че една селянка от глад удавила дъщеря си в реката.

А сипаничавата очакваше от него още думи и пет пари не даваше за селянката, а и той също. Тогава той й се разсърди заради това безучастие и тропна по масата:

— На господа офицерите да им се намали заплатата наполовина! Защото е мирно време! И нека си вървят от Петерсбурк, а шпагите си временно да приберат в калъфи! Или ако ще воюват — да воюват, но не с женорята!

След което си наля и си пийна елбир, а сипаничавата каза:

— И за персийските работи.

Преди да допие чашата, той махна с ръка към нея и попита:

— А защо той престана да дава войници за каналното строителство? И каналите ще се съсипят. Защо? И петерсбуркският гарнизон естествено също ще престане.

След това отметна глава назад със злоба и надменност и усмивката му стана подигравателна.

— А ревизия сега няма да има, господа сенатори. Нищо няма да бъде ревизирано поради туй, че въпросният проницателен княжески ум не допуща ревизията. И тъй всичко виждал!

И разпери длани като ветрила досами очите си, подигравателно, и изплиска малко елбир. След което запрати чашата на пода, направи я на парчета.

— Генералният фундамент на всичко на този свят са земята и търговията. А той заради новите тарифи доста голям рушвет взе. Доста голям! И сега се чудят търговците: търговията в Архангелск ли ще я прехвърлят, в Кронщад ли, или направо ще й видят сметката! И ще има ли град Санктпетерсбурк? Дайте ми отговор, господа многоуважаеми сенатори — каза той на сипаничавата, — защото туй не е малка проблема! И Петерсбурк вече е станал несигурен.

— Датските работи — тихичко рече сипаничавата и тръсна глава, с голяма тревога и страх, но одобрително.

— И с не малко ужасение и страх виждам — и той хвана тънката й ръка със своята червена и голяма — колко сляпа е светлейшата машина! И в датските работи настава ожесточение! Ръцете ни изпушат оръжието! И офицерите вече са се превърнали в негови робове! Някои са почнали да грабят!

Затърча се към средата на стаята, дръпна с все сила кафтана на гърдите си, завъртя глава и ревна:

— И всеки идва и ме моли да имало справедливост!. Кажете ми живот ли е това? Ни утеха, ни радост няма за мен! И нека кръвта покаже кой от двама ни е прав! И сипаничавата затрепка бързо с клепачи. А той продължаваше да върти глава на всички страни, сякаш търсеше някакъв предмет или допълнение към думите си и изведнъж, неочаквано и за самия себе си, викна:

— Голиат!

След туй се тръшна на креслото и се огледа: свещите горят, отблясъците им трепкат по сребърните прибори, на стената има петно, салонът е голям и можеше да бъде по-малък. На другото кресло седи жена му, сипаничава, умна, а можеше да седи друга, не толкоз умна, ама и не сипаничава. И всичко е в застой, а градът е станал несигурен и до лятос може да запустее. Ще се раздруса и ще почне да потъва. Такъв град! Трийсет хиляди жители! Потъва — отсрещната къщурка, дето живееше майстор-кроячът, германецът Михайло Григориев, вече е изоставена. А той къде се е дянал? Липсал е. Ще се разбягат и ще рекат, че мястото е блатисто. Ала той още утре ще почне да го ръчка, както се ръчка псе с тояга.

За днес стига толкоз.

Помълча малко и каза със съвсем друг глас, сякаш с мъка и жалост в сърцето:

— Толстой ми обеща, Остерман и той ще си трае. А за утре, Анущка, ми приготви лентата. За днес ми стига толкоз елбир. Проводете ми Бардеус. П повикай, моля ти се, берберина, да ми пусне кръв.

4

През детските му години стаичката беше ниска и дървените стени бяха окадени, гредите миришеха па пушек. Печката заемаше половината стая; в печката горяха дърва.

Насред стаичката беше сложен огромен чукан, сякаш в стаята е расъл дъб, бил е отсечен и това е неговият пън.

Баща му беше дебел, морав, от него се сипеше пот върху тестените кори. Той преобръщаше с две ръце големия тиган над чукана, броеше на висок глас, а когато кажеше:

— Чет нямат! — преставаше да брои, избърсваше с китка потта от челото си, а ръцете си в престилката и преставаше да пържи.

Престилката му беше препечена, корава и когато я свалеше, стоеше като тенекиена.

Остроносата му майка се въртеше край чукана и пръстите й бяха чевръсти като на шивачка, тя пълнеше тестото с лук и овнешки сърца.

А той, Александър Данилич, все душеше тънко и дълго: пушека, конопеното масло. А баща му беше мълчалив, излизаше от къщи и се прибираше развеселен, без глас и без гащи. А майка му беше чевръста и броеше парите в ъгъла. И когато след много години плаваше по море и беше вече адмирал, надуши: смола. Моряците насмоляваха нужника и пушекът беше сладък, гредите бяха започнали да сладнят от пушека. Тогава покрай тая миризма в паметта му като че ли пак се върна за малко всичко: стаичката и онзи пън, и баща му, червеният му врат, и печката, и: „Чет нямат!“

През последните години той на два-три пъти се сеща за онуй време. Но не повече. Защото сега не помнеше, живееше без памет. И отстрани всички ясно виждаха как се променя той. През живота си на няколко пъти се бе променял — отначало беше тънък и пъргав, и голям хубавеляк, и пакостник, и женкар, и користолюбец. И си му личеше, че няма никакво далечно стремление, а има само голямо движение, любов към риска и смях. После четири-пет години изкара натежал и предвидлив, и сериозен, и взискателен към хората, и алчен. След туй — пак го отвея. Стана хитър, взе да се отвращава от хората, погрозня, острият му нос се покри с червени жилчици. И тогаз той започна да се отделя от началото си, забрави какъв е бил и се появиха далечните мисли, прицелът на окото, тревогата и всички хора взеха да му се струват еднакви, останаха само синовете и дъщерите му — за тях още мислеше и разбираше, че са негова кръв.

Беше се възнесъл.

Седеше и гледаше превъзходните си камини, оглеждаше залите си, колко фина е дърворезбата — г всичко му изглеждаше чуждо, студено. Дали да не си построи нов дворец, или пък да замине за някъде? Вземе в ръце табакерата си, поднесе до носа си енфнето — и навремето ставаше тъй: пръстите му разбираха тая табакерка, че е негова, че не случайно се е изтрила от единия край, че туй е времето и е негова вещ, негово имане. И носът му се прочистваше, и се появяваше ясна памет. Какво трябва да каже днес и какво смешно произшествие е станало вчера: че една глупачка ухапа готвача за задника и че утре пак има работа, и че денят е свършен.

А сега денят не се свършваше. Унесен в просторни и далечни мисли, вземаше в ръце табакерката и вкарваше енфието в носа си, но забравяше какво държат ръцете му. Все едно, че пръстите му вземаха енфието от въздуха. И му беше все едно, защото беше престанал да обича вещите. Насъбра сума нови табакерки, от златни жички, едната с бисер, другата с брилянт, и ги губеше. И предметите вече не струваха, къщата му се напълни с изкуствено злато, такава е модата, ама хем са скъпи, хем жълтеят като мед.

И когато си приказваше с Варвара, от време на време я поглеждаше накриво, щото не можеше да й рече всичко, а едно време тя знаеше главните му работи. Нейната спалня беше до неговата. Когато се събудеше нощем, самият той се чудеше колко жилест е станал, изпънат като струна.

И колко работа, и колко загуби. Град Батурин, дето го бе превзел навремето с щурм и естествено го бе разрушил, стана негово вечно владение, сега трябва да се грижи за хиляда и триста домакинства, а общо притежаваше сто хиляди и петстотин човека, като не се броят Почепските и Полските околии. И освен туй за компенсация на загубите в Ингерманландия получи четирийсет и пет хиляди души и шестнайсет хиляди в пари. И малко поиска. Можеха да му броят трийсет хиляди. Туй също беше загуба.

А каква му е титлата сега? Принц или барем херцог Ижорски, или княз Римски? С онез щраусови пера на герба и с княжеската капа? А той иска да е като кралския принц Артоис във Франция. И както е редно според цесарския обичай: да се нарича генералисимус, а ако не рачат, тогаз: генерал-поручик на Русия.

Денем вършеше много работи и казваше едни думи, дето ги беше забравил още преди двайсет години. С Катерица.

Беше му ясно как да я прикотка полека-лека. Отначало й рече, сочейки ковчега:

— Майчице! Господарко!

А после в другата зала:

— Дали да не си поприказваме малко за работите, майчице?

И втората „майчица“ я каза по-иначе.

И после, ден след ден, пак свикна да я подбутва, да я хваща за ръцете, да се увърта около нея.

А щом оногова го махнаха и погребаха, налегна я.

Можеше да действува жестоко в тези разговори — и точно тогаз, по времето, когато нищо не мислеше, но нея, Катерина, я виждаше като на длан, — точно тогаз в главата му взе да се върти едно колело, та чак да свири, и той не можеше да спре колелото:

— Искам да съм официален регент, та аз, аз, именно аз да управлявам.

И не спира: аз, аз, именно аз.

А съвсем не искаше да става регент, а искаше най-много генералисимус. Но се беше възнесъл, действуваше и тя се виждаше като на длан — и туй се завъртя в него.

И той забравяше всичко това, дори не можеше да се спре и да си помисли какво трябва да направи за целта, и не мислеше — а на другия ден го правеше.

И без никакви мисли — пак когато бяха с Катерина и я гледаше с остро око — а нейните очи бяха затворени, — пак се появи същото онова колело и взе да му втълпява вече друго.

— Да омъжа принцесата за сина си, а тогаз именно, именно, именно ще стана регент.

А после забравяше и на другия ден даваше нареждания.

А предметите ставаха все по-малко или не по-малко (предметите бяха станали повече) — но вече всичко наоколо му се беше оголило. Както на кораб, когато излизат вече в открито море — предметите на него се променят. И съдините са същите — порцеланови или пръстени, — и пейката, а всичко изглежда чуждо. И когато пристигнат, предметите пак се променят. Те са временни. Други ще има. И взе да разбира себе си какъв изглежда отстрана — кльощав. И започна да разбира, че гласът му е сух и без сърцевина, както навремето.

И веднъж, когато бе възнесен, а тя, Катерила, разголена, разбра, че тя е остаряла, и не си помисли, ами само тъй, просто сякаш си каза:

— Има ли отърване от човек? От нея, от нея как да се отърва?

И дори го измърмори, защото в този миг изпитваше някаква страст към нея, към Марта. А сега хич не му идеше наум да се отървава от нея.

Тогаз настъпи и още една промяна: той стана предпазлив с хората и макар да беше гневлив и злопаметен, но ако след гнева другият му се кланяше дълбоко и смирено, връщаше му поклона. Дори взе да забравя обидите, защото не вземаше хората на сериозно. И престана да се надсмива, а едно време хората му изглеждаха много забавни. Тъй му се отрази властта.

Повика от Сибир Шафиров, неприятеля си. И оглеждаше министрите си, господин Волков и господин Бюст, и си мислеше строго: — „Леле, как крадат!“

Взе да се страхува от големите рушвети, които му предлагаха, защото сега всички рушвети му изглеждаха малки, а вероятно и другите вземат рушвети, и не се ли пилее твърде много паричен капитал? Дори в неговата лейбгвардия не всичко е наред. Вюст му изглежда подозрителен — мутрата му е червена, открай време взема подкупи, рушветчията му с рушветчия. А сега такава конюшня си е построил и мирише на нещо изтънчено — на майоран! Леле, какъв рушветчия е! А колко ли взема? Туй е най-интересното!

И реши, че после, когато стане вече официално, ще изпъди Вюст. Ще му даде обнадеждителна диплома и да си върви.

И гледаше дъщерите си с опитно око, гледаше белотата на кожата им, гърдите им, правеше сметка какви ще станат, гледаше ги грижовно и ги предназначаваше, избираше ги. Избра Мария. И понякога й се любуваше. А жена си престана да вижда, все едно, че беше прибрана от улицата котка или добиче, което се е отделило от стадото и само е влязло в двора му.

И преди да тръгне за Сената, усети безпокойство: трябва да се даде облекчение на хората. Повика своя министър Волков. След онази нощ, когато тронът се променяше, Волков бе започнал да вехне — пожълтя и дишаше дълбоко. И той беше сърдит на Волков: вярно, падна тичане, препуска насам-натам посред нощ, разболя се — туй бива, ама да вехне, сякаш че напук, и да го гледа жално в очите — на всекиго ще му додее. Нали му бяха дадени на Волков и пари, и имоти — все заради оная нощ? Тогаз какво има да боледува?

Херцог Ижорски каза на министъра си:

— Приготви ли указа за облекчението по търговията с тютюна? И за ноздрите?

Волков начаса му мушна в ръцете два листа и херцогът предпазливо ги пое с двете си ръце и им хвърли далечен поглед.

Той разбираше как трябва да държи отпечатаните с новата азбука листове, защото те винаги започваха с едри букви. Имаше и други белези: под най-долния ред словослагателите, за да не сбъркат, нареждаха думата, с която започваше следващата страница, и по тая извънредна думичка също можеше да се разбере много лесно къде е горният и къде — долният край на страницата.

А тоз му бе дал ръкопис, хем съвсем ситен, без титли и опашчици, като мъниста. И министърът, господин Алексей Волков, гледаше жалостно: светлейшото око се щураше предпазливо по документите, от единия лист към другия, а ръцете държаха тези листове нагоре с краката.

— Мержелее ми се — каза херцогът, — кажи ми го на бърза ръка, чакат ме в Сената.

Волков посочи с пръст единия документ откъм долния край:

— Извадка по тютюнджийската търговия от досегашните укази през миналото царуване. И по изтръгването на ноздрите.

Стана принц Александър и погледна жълтото лице. То беше толкоз скучно, че чак му се дощя да се прозине.

— Мъртви листове недей ми носи — каза той. — Стига си ми губил времето. Указът за ноздрите да е готов още днес. Да не изрязват ноздрите чак до костта. И по тютюнджийската търговия. Простия тютюн и навития, и рязания — нека всички го продават без страх. Да се чете с биене на барабан подир обед из целия град и по река Мия. И в махалите.

5

А градът не потъваше и снегът се стопи отведнъж. И хората ходеха по улиците, а улиците много се разкалваха, защото не бяха настлани. Още не бяха ги утъпкали гладко с крака, утъпкани бяха само пътечките от едната страна на улиците, в края на които се виждаха и бабуни. Блатото от двете страни на Невския перспективен път много се разкапваше. Сутрин се вдигаше такава мъгла, като че ли всичко бе изгоряло; а пожари нямаше. Тогава мнозина хора в Петерсбурк си приказваха за това: защо ли се поти толкоз земята? И че по-лесно се намират дърва, защото взе да се стопля. Повече хора започнаха да идват в Татарски табор, на вечерния битпазар. Те идеха да се стоплят.

На чаршията се въртеше голямата търговия, дневната, а в Татарски табор, на пожарището — и вечерна. Тук кипеше битпазарският алъш-вериш. Търговията си беше харесала туй място. Досами външната крепостна стена още преди двайсет години бяха построили дюкяни и там търговията беше скучна, дюкяните нови; виси юзда, нова, или търговска дреха — строга стока. Не се чува врява и няма мръсотия. Тогаз чаршията изгоря. И щом изгоря, тая работа се поразшава, потръгна. Появиха се изгорели сергии, от обгорени дъски, надойдоха татари — хора от вехтошарския бранш, един арменец от арменския пазар, закъсал, и един полупиян занаятчия си направи в сокачето дюкянче — да вади зъби. Той беше я швед, я германец и вече цял Петерсбурк го познаваше. Около него се чуваха викове, наставаше тишина и после: „Ох!“ — и зъбът е изкъртен. Той продаваше и аптекарски стоки, наредени край него направо на земята. Ходеше и по къщята, ако някои го повикаше — да пуща кръв или да скубе косми, щото знаеше и да пуща кръв. Освен туй беше берберин. И там се трупаха много хора. Възникнаха търговски комшулуци и сокачета, разни купчийски дупки. Възникнаха купчини от стока. Появиха се викове и клетви. Взеха да стават кражби. Синият кафтан вече търчеше подир някого и смъкваше кремъклийката си, а хората викаха по него: твойта кожа джандарска! Въздухът стана гъст, човешки.

И взе да се събира мръсотия, да се трупа. Под краката и по тезгяхите, и по ръцете. Мръсотията беше различна: калмишката — сухи люспи от конската амуниция, татарската — омазнени яки на стари дрехи, а освен туй имаше сланинена и месна мръсотия — карантия и месо от умрели животни. А туй беше най-строго забранено със заповед от началника на полицията. Не можеше да се продава месо без печат от ветеринарната служба, умрелите животни трябва да се изхвърлят, а месарите до един да ходят с бели мундири — за по-голяма чистота. И за търговия с месо на умрели животни три рубли глоба, и за останалото пак глоби и бой с бич, и каторга. Но не изпълняваха. На две крачки имаше още една чаршия, викаха й: миризливата чаршия. От нея се разнасяше миризма. Кантарите тук бяха без щемпели, по съдовете нямаше мярка и стоката без изключение беше от умрели животни. Тук си дърпаха месото от ръцете и викаха:

— Ей!

— Пази стоката!

Тук до едно буре стоеше търговец и продаваше на всички квас, глупава стока. Баничарите се провикваха, а баниците бяха завити с дрипи като пеленачета. Дрипите бяха от стари дрехи, запазили топлината си, тя също струваше пари: студените баници се продаваха по-евтино. А до него един финландски селянин беше докарал от селото отвъд острова качета със сланина, богат селянин. И който искаше да си купи, омазняше сланината с пръста си и го налапваше. И тогаз го гледаха. Той опитваше стоката. И очите му тогаз се отваряха тревожно като на човек, който за пръв път вижда такова небе и такъв град, и битпазара — Татарски табор. И още веднъж, и още по-дълбоко забиваше пръст в качето и пак го налапваше. И всички гледаха как купуващият гледа стоката. Той бавно мърдаше език и нещо ставаше там, в устата му, и той спираше. И тръсваше глава:

— Не струва!

И се изгубваше. Изчезваше в блъсканицата, отиваше да пазари някаква сбруя.

И неочаквано продаваше старите си гащи.

И хората бяха всякакви. Търговци и дребни търговчета. Те не обичаха синия цвят, не обичаха площада, и мерките не обичаха, а обичаха сокачетата. Бяха сокашки, битпазарски хора. И имаше от онез търговци, които търгуват с вятър. Те бяха се изморили да ловят риба по гащите, по джобовете, затуй отмъкваха калпаците от хорските глави. Тогаз човекът, който беше дошъл да пазарува, внезапно разбираше, че на главата му е студено, че вятърът мърда космите му, и се хващаше с две ръце за калпака.

И виждаше, че калпака му го няма.

Тогаз се провикваше:

— Крадци!

И всички започваха да викат:

— Крадци!

И тогаз бавно се появяваше синият кафтан, зелената камизола. Фуражката му беше синя и япанджакът му беше син, а сабята му — с меден ефес. Появяваше се да лови крадци. И веднага хващаше крадеца, ако той му се навреше в ръцете, и тогаз всички гледаха какво ще стане — и ако дойдеха на помощ други сини кафтани, веднага слагаха крадеца по очи на земята, извиваха му ръцете и го биеха с бич по гърба.

Но самите сини гащи, сини фуражки не бяха кой знае колко чевръсти, не бързаха да настигат крадците, нямаха голям ищах да тичат на помощ, на секурс. Както казва Агролим в комедиалния акт: „Не се туткам, шествувам, предявявам, разбира се“, а в същото туй време стои на едно място.

А сега калта е топла и месата в месарската и сланинарската чаршия започнаха да потъмняват и да се вмирисват — беше дошла пролетта. Разни калфи и чираци ходеха и оглеждаха стоката и понеже беше топло, гледаха да си купят не нещо най-нужно, а по-фино, каквото отдавна се канеха да си набавят, а после все забравяха; пазаряха се дълго, а купуваха внезапно и после съжаляваха, че са купили. Те обикаляха предимно железарските, игларските и ножарските дюкянчета.

А липсалите хора в новия град не бяха много, те не отиваха там, пречеше им, че в Петерсбурк земята се поти и пуща мъгли. Тежките липсали хора си седяха в Москва. Но откак почна да става малко по-хлабаво, и тук, из Татарски табор, взеха да се мяркат на групички дребни липсали хора. Един идваше да погостува на чичо си или леля си, друг пристигаше временно от чифлика си или се спотайваше тук, в Петерсбурк. През зимата се криха много, а напролет излязоха. Наспиваха се хубаво, сутрин ставаха, щураха се без работа и времето ги притесняваше, защото го имаха много: минава се час, минава се втори и никой не идва, и нищо не става, а до обед е още далеч. От туй ги хващаше меланхолията. Тогаз хукваха към Татарски табор да гледат стоката и да умуват на сметка ли е, или да си вадят зъб при зъбаря, ако ги болеше зъб. Да подишат пролетния аромат на миризливата или рибарската чаршия, да се повъртят край вехтошарските, калпакчийските или златарските дюкянчета.

Минаваха слепи старци. На тях им даваха по главичка лук. Беднотията сълзеше и пееше покрай стените. М мина с леката си походка Иванко Жузлата, или Иван Жмакин, той никого не закачи, никого не блъсна, нищо не каза. Само гледаше всички и погледът му не беше нито горен, нито долен, а среден — гледаше ръцете и туй, дето беше в ръцете. И чак тогаз поглеждаше лицето. По едно време видя ръце с полумундирни ръкави: шаяк, а върху шаяка червени униформени маншети, и се засмя. А ръцете държеха пита топен восък — Иванко направи крачка настрана и намигна на един свой човек.

После попита колко струва восъкът, помачка го, почовърка го — питата излезе корава, нищо не можа да отчопли от нея — и погледна отпадналия войник от Балков полк в лицето. Поразпита го за туй-онуй, а после го дръпна настрана. Нарече войника „гранодир“ и войникът от Балков полк изпъчи гърди. После заведе войника във фортината да се почерпят по случай продажбата и мина точно под носа на най-голямата клечка, покрай каптенармуса на генерал-полицаймайсторската команда, покрай синята фуражка и дори му намигна.

Там войникът от Балков полк дълго се налива заедно с него и се възторгна, и взе да му разказва за музиката и за ескадроните, как е воювал в кавалерията, как не е рачил да стане бомбардир и защо, а сега е пазач, а освен него има още трима и едно шведско куче, и от нищо не го е страх, че не го плаши, дето утре сам ще пази, а онез тримата ще идат някъде да гуляят, и че е войник от Балков полк, а не лукова глава.

— Кучето шведско ли е? — попита Иванко. — Мен чак ме досмешава. Я ми кажи, гранодирино, как се вика туй шведско куче? Стопанинът на кучето, шведът, сигурно край Полтава е загазил?

— Кучето се вика Хунцват, а къде е Полтава, туй не го знам — каза войникът от Балков полк, — не съм чувал.

Но Иванко изведнъж погледна войника отегчено, набута му в ръцете восъчната пита и му каза, че тоз восък не става за калъпи и заради туй няма да го купи, и се измете.

6

Когато стана онзи нечуван скандал, онуй викане и псуване, и лудеене, онез подигравателни и срамни подмятания: хунцват, крадец, кресльо и други, и се стигна до блъскане и ритане между първите хора в държавата, с подлаганици на крак, а после и с изтегляне на шпагите и краят на сбиването: разтърването им от господа сенаторите — времето вече се беше стоплило.

И когато потегли за вкъщи, отначало не можеше да си поеме дъх и ушите му пищяха, усещаше, че диша с ноздри, а не с гърди, и устните му трепереха. И каза на кочияша да подкара конете. Тогаз малко по малко почувствува облекчение и забеляза, че над Нева се носи прозрачен дим като синкавия прашец по сливите, че въздухът е изтънял, после заповяда на кочияша да свие към Лятната градина. Стигна чак до края на Невското перспективно блато — там неопожарените брези бяха пуснали смола. Разбра, че след един месец ще се разлистят. От разходката главата му се поразхлади и когато се прибра вкъщи, не поиска да му пуснат кръв, не повика господин Густафсон да му свири на флейта, а заспа внезапно и не забеляза, че е изморен и че го боли дясната ръка.

На другия ден пак излезе да се поразходи с каретата, преди още да се е отбил при когото и да било, и срещна Апраксин, накани се да го поздрави, а онзи си извъртя носа на другата страна. Апраксин беше лакомник, беше крадец, но от туй извъртане, от тоз Апраксинов нос той се навъси и не се отби при никого.

И всички го изоставиха.

Още същата нощ той почна да буйствува, да си къса дрехите, събра цялата къща около себе си, пиколката квичеше като куче, той пя с цяло гърло, гърмя по тапетите и дори по потопа, където беше нарисувана актрисата гола-голеничка. Надупчи корема на актьорката и разни други места.

И на другата заран от къщата на Ягужински, от ягужинския фенер излезе нещо, дето не можеше да се разбере команда ли е, свита ли е — излязоха хора с пушки, които свиркаха и пееха, някъде към двайсетина души.

И отпреде им вървеше Павел Иванович, господин Ягужински, със звезда, с лента през рамо и с шпага, Краката му се преплитаха.

Минувачите се разбягваха ужасени, файтонджиите отбиваха конете си, бягаха от тях и пазачите, и вардияните, а сержантите и каптенармусите от полицаймайсторската команда заставаха мирно и ги гледаха със зяпнали уста.

В тази свита на господин Ягужински беше шумният шведски господин Густафсон и свиреше с афект, с все сила на пиколката си.

А другите, когато тръгнаха по Невския перспективен път, гърмяха по птиците, защото вече бяха долетели блатни патици, а туй беше забранено с указ. И удариха сума дивеч, а два куршума улучиха една къщурка. И пак там господата от свитата пущаха струи на земята и викаха разни мръсни думи.

И тази свита с господаря си мина по улиците като наводнение или пък ураган, именуван смерч.

Из пътя запяха нестройно. Хората пееха всичките едновременно, в хор; и човек с голяма мъка можеше да различи думите:

Любов, любов ти предложих,

огън и тамян!

А после един се провикваше с прегракнал глас:

Престани да ме подмамваш

и сал да ме лъжеш;

щото празни думи

не са ми утеха!

И после хорово, колкото им глас държи:

Любов, любов ти предложих,

огън и тамян!

И макар песента да беше любовна, заради отчаяните писъци на пиколката и непрекъснатите крясъци и въздишки пеенето бе страшно за слуха.

И преди някой да се опомни, цялата свита или, другояче казано, команда, или компания, стигна до реката и се прехвърли на отсрещния бряг и току цъфна пред Кикин палат.

А пред всички крачеше бързо, и вятърът го тикаше изотзад, със звездата, с кавалерската лента и с шпагата, хванал дебел бастун или тояга — лично господин генералният прокурор и лицето му беше тежко.

Дорде се усетят и пазачът, старият войник, и другият — в анатомията, в кунщкамората нахълта цялата компания, цялата команда. Но щом нахълта, се постресна. Защото спокойно ги гледаха удавените младенци и жабите и се усмихваше момченцето, на което му се виждаше устройството на мозъка и черепа. Туй беше наука. И те останаха в предната стая, и там застанаха пазачите и гледаха, и трепереха да не би да стане кражба на натурални или повреда и щета, да не би някой да отмъкне в джоба си стъкленица или някое птиче. Там бяха и двупръстите и гледаха шумните хора с човешки очи. Но те бяха глупаци и също си кротуваха. Балтазар Щал излезе напред и каза с отслабнал и прегракнал глас:

— Аз като апотекар…

Но господин генералният прокурор хич не го погледна и си продължи по пътя. И с него тръгнаха само двама души от свитата му, шведският господин Густафсон и още един. И подир тях пое шестопръстият Яков. Той вървеше след господин Ягужински с източена глава, както върви ловджийско куче, което е надушило дива патица, покорно и затаено в себе си. Защото в кунщкамората бе долетяла жива птица, дива, площадна, дебела, облечена със синя коприна и със звезда, и с шпага, и туй беше човек, и той не вървеше, а летеше. В залата, където бяха разните сибирски богове с измамните свирки, артиса още един човек. И в портретната зала долетя оназ дебела птица със слепи мътни сини очи и влязоха двама човека: шведският господин Густафсон и Яков, шестопръстият, изродът.

И когато долетя в портретната, Ягужински се спря, олюля се и из един път прежълтя. Отложи шапка и започна да се приближава.

Тогаз нещо засъска и закурка както в часовник, преди да почне да бие, восъкът потрепери, стана, леко навел глава на една страна, и му направи благоволение с ръка, все едно му каза:

— Добър ден.

Генералният прокурор не беше очаквал таквоз нещо. Той отстъпи заднишката, смути се, поклони се плахо и тръгна наляво. И тогаз восъкът се извърна на дългите си и слаби крака, които бяха изтръпнали от дългото седене — главата се отметна, а ръката се протегна и посочи към изхода:

— Вън!

Разбра гнева му — навремето беше негов ординарец и умееше да укротява тоя гняв, — той пръв беше разбрал, че гневът му минава от прекрасно женско лице, ала тук нямаше жени, имаше елен и други такива скучни работи. И след като направи движението, което онзи обичаше — доближи ръка до гърдите си, — започна да го увещава: че той, Павел Ягужински, Пашка, нямало при кого другиго да отиде и че бил дошъл при персоната ако не за друго, барем да си поприказват тихичко или поне да го погледа, и той да не го пъди сега, загдето е пиян, вече от два дена и не по своя вина — и полска-лека допълзя със ситни крачки до средата и тогаз восъкът наведе глава, а ръката му падна.

И Павел Ягужински започна да говори и да се оплаква, а шведският господин Густафсон стоеше важен и не разбираше, а изродът слушаше и всичко разбираше. А онзи взе да говори все по-дебело и по-дебело и накрая чак се развика, а восъкът стоеше с наведена глава.

— Право ти казвам, не аз, а именно той! Той измисля всичките тез курвенски работи и майсторлъкът му е, че знае как да излъже всички до последния човек и да ги ограби, уронва престижа на Короната, ръцете й ще изсмуче от целувки — господарко! — а жени и развежда когото си поиска, едни възцарява, други обира и на Короната заповядва! И вече са все заедно, и деня, и нощя! На болярството даде власт, крадецът му с крадец! За твоите листове казва, че били мъртви! Заплаши ме с арест и си извади сабята. Каквото не ми е казвано, откак се помня!

И заплака, от сините му очи се зарониха сълзи като смола, после избърса нос и разридая, целият сгърчен от жалост към себе си, ревна с цялото си ягужинско гърло:

— А какъв е натуралният баща на тоз адски син? Коняр!

И восъкът, навел глава, за която бе закрепена острата Петрова коса, слушаше Ягужински. И Ягужински отстъпи назад. Тогаз восъкът падна на креслото с трясък, главата му се отметна и ръцете му увиснаха. Доближи го Яков, шестопръстият, и нагласи тези слаби ръце на облегалките.

И тогава пияният едър човек, който долетя тук като птица, се озърна с подивели очи и видя шведския господин Густафсон и се смая. Обърна се на другата страна и видя кученцето Еоис.

И тъй като още не му беше съвсем ясно какво е станало, протегна ръка, изправи се и помилва кучето. И си отиде отмалял.

7

Във висшите сфери се разнесе слух.

От средните хора малцина разбраха: те си гледаха работата и до тях още не беше стигнало. Сред простолюдието слухове нямаше или имаше, но малко. С кавалерската звезда и лента, шумен — туй го бяха виждали и чували много пъти. Шведският господин Густафсон не знаеше руски, а и не се трогна от всичко туй, защото бе свикнал с какво ли не, а и работата му беше да свири музика. За свирнята си получаваше в къщата на Ягужински всички видове доволствие: оцет, дърва, свещи и легло. Пазачите в кунщкамората бяха внимавали да не би някой да катурне някой младенец или маймуна в стъкленица и за тях това беше началническа щуротия, пролетно време какво ли не го прихваща човек. В портретната те не бяха влизали. И оставаше Яков, шестопръстият. Слухът за простолюдието сега седеше у него като запечатана водка. Той видя и чу, той сложи онез ръце на облегалките.

Когато след изваждането на шпагата си пристигна вкъщи, почервенял от озлобяване на кръвта — княз Римски не знаеше какво да прави. Да беше жив онзи, веднага би отишъл при него, би паднал на колене и би пуснал поглед, тоз, отпадналия и жалостивия, на който онзи не можеше да устои чак до смъртта си. И щеше да качи Пашка на ешафода, а сетне може би щеше да му прости. А сега? Сега има пълната свобода да го качи с всичките му ордени и ленти на ешафода, та дори и къщата да му вземе на тоз кръчмарски лаладжия. Но туй щеше да е твърде свободно и нещо не му се искаше. Когато ти е много широко около врата, работата не отива на добро. Още от битките го знаеше. При Марта, при Катерина нямаше как да отиде. И се прибра вкъщи.

Беше зиморничав, кръвта му ставаше мързелива, беше започнал да навлиза в старостта и не бързаше да хвърли зимната шуба, все си криеше носа в яката.

А после, когато министър Волков му докладва за кунщкамората, отиде в кунщкамората.

Загърнат с рунтавите лисици, скрил нос в хермелиновата яка, препусна натам. И когато този остър като войнишки нож нос се подаде от лисиците, стана тихо, толкоз тихо, че сякаш само еленът още диша по малко и може би маймуната в стъкленицата, а хората са престанали.

И тогаз напред излезе господин Балтазар Щал, помощник-аптекарят, и каза без глас:

— Алтеса, аз като апотекар…

Но не гледаше него и нищо не каза на германеца.

После насочи нос към двупръстите, видя ги, че са глупаци.

Взе да разпитва със среден глас пазачите. А пазачите му отговаряха и чуваха как тупка сърцето на елена.

Тогаз, след като послуша пазачите, измъкна дългата си ръка, хвана леко и привично Яков, шестопръстия, за яката и Яков почувствува, че върви леко, сякаш по въздуха, и върви натам, накъдето му сочат.

И го вкара във втората зала. И там разхлаби ръката, която беше стиснала врата, и шестопръстият се спря като махало и разбра, че е свален от ченгела.

И без да го гледа, дебелата шуба го попита със среден глас. Тогава Яков само за миг стана хитър и реши, че ще разказва съвсем не туй, което беше чул, а че ще рече, че нищо не е чул и веднага реши да приказва малко и да измисля, и в същия този миг лисичата шуба го погледна с човешки очи, а очите бяха тъжни като въглени, когато гаснат. И шестопръстият чу, че разказва всичко, което бе чул и видял, и се зачуди, че помни дори такива работи, за които не беше си помислял.

Тогава лисичата шуба се понадигна и скучните очи още веднъж погледнаха главата на Яков, очите му, шестопръстите му ръце, младенеца с дръпнатите очи, който стоеше наблизо в стъкленицата си — и бързо тръгна, зашумоля — към портретната. И вратата се затвори зад шубата.

И тогава Яков, както си беше застанал, наведе бързо глава към вратата и надникна през ключалката. Шубата стоеше като черна завеса, а после завесата се разклати и тръгна бавно: към восъка, към подобието.

И тогаз шестопръстият видя раздвижване, че восъкът става, и видя отстрани пръста, който сочеше: вън. Яков сколаса да отскочи: право срещу него, през вратата, изхвърча човек с карминен, сякаш огнен кафтан, И беше кльощав. А дебелата лисича шуба се влачеше подире му като жив звяр. Той се сблъска с Яков, шестопръстия.

И двамата се погледнаха в очите.

Лисичата шуба отмина, хермелиновата яка се надигна и носът се скри.

Пътем той закачи китайския бог или сибирския идол и идолът се катурна, пазачите се втурнаха да го вдигнат. Не се обърна.

А после — впрегнатите един зад друг коне се изнизаха нанякъде.

И всички отлагаха калпаци и се спираха.

8

Каква нощ настана след туй!

Сива.

Времето из един път се промени — задуха вятър и всичко тръгна наопаки. Уж беше взело да се запролетява, времето беше едно такова кротко, а сега трябваше да очакват или студ, или наводнение. И на небето ги нямаше обикновените звезди или луната, а имаше само един бял път, който гъмжеше от ситни звезди. На небето млечен път, а земята черна, и вятър, и лед: виждаше се по-зле, отколкото на тъмно. Мъчителна бе тази нощ в Петерсбурк. На корабите край адмиралтейския кей им беше тежко: те се люшкаха на веригите си и гъргореха.

В къщата на Ягужински сега беше тихо, защото всичко живо се бе спотаило, беше си легнало да спи; или полуспяха, или пък спяха дълбоко, като заклани. Къщата на Ягужински сега беше като онзи остров от баснята, който се наричаше „остров на блажените“, до който не стигат никакви новини и е заобиколен отвсякъде от тихи води. Защото не се знаеше какво ще стане сега и къде ще го заточат. А че ще го заточат, всички бяха сигурни. Строши си главата, загази вятърничавият.

А вятърничавият си седеше сега кротък, махмурлукът беше започнал да го отпуща и бе взел да се връща умът му. Той все не можеше да си спомни какво е забравил. Фенерът навън се кандилкаше като удавник. После зачете хороскопа, който му бе съставил във Виена срещу доста пари един астролог по челните линии. И намираше измамна утеха.

Според хороскопа, според латитудините на планетите, той беше буен и воден и го обича простият народ, а големите и властните персони не го обичат. Март беше месец на затруднения в работите му поради омразни гонения от политични и придворни врагове на неговите интереси, печалби и характер. Сега беше тъкмо март месец; а на Василевския остров са враговете му, и придворни, и политични — всичко е вярно. И все пак Аригон звездоброецът веднага след туй потвърждаваше, че гореспоменатите врагове не могат да упражнят никакво действие и че той ще остане отгоре, ще надделее и ще победи всички враждебности.

И се сети пак без каквато и да било подсказана му от хороскопа причина за една виенска благородничка, която го правеше щастлив, защото беше не само неин любител, но и обичан от нея. Тя беше загладена, с черни вежди, неверни очи и нацупени устни. И таз загладена, таз надменна благородничка е във Виена, а той — в Санктпетерсбурк и двамата ги тегли един към друг, сякаш са вързани за двата края на едно въже, през цялата география — и туй е държавният съюз с Виена, съюз, нужен на всички и полезен. Той не може да живее без нея. И туй нещо не могат да го разберат. Ама както и да е! Стига толкоз. Таз няма да я бъде.

А през тая година, беше казал звездоброецът, Сатурн се намира към края на Меркурий. Смъртна омраза и лукавство от страна на министъра. Немилост на висшестоящите. Бъркотия. И победа. И животът му ще се разширява в щастие и радост до петдесет години и повече.

И всичкото туй е измама и хвърлени на вятъра пари.

А виенската благородничка е далеч и какво ли прави сега? Приятни разговори ли води, или лежи болна? А какво ще стане с него утре — туй хороскопът не го знае. Отиде до прозореца и видя: калай, клони, кал, синкав въздух и като че ли нещо шава долу.

И му се стори, че пак първата му жена, чалнатата, лудата, пак се е изскубнала, избягала е от манастира п търчи с надигнати поли около къщата му и го прави за срам.

Тогаз се вгледа още веднъж п видя: клони, кал, стари дрипи, мръсната Фльора, носеща нещо в леген. Махна с ръка и се дръпна от прозореца.

Във Виборгската восъчна фабрика също беше нощ, фабрична нощ.

Складът беше заключен с катинар, всички постройки също, и постройката, дето беше касата, и бараката с пещта. На двора имаше две изпрегнати каруци. Войникът от Балков полк минаваше зад бараката — и изведнъж чу тънки гласове и тогаз повика шведското куче:

— Хунцват.

Но кучето не лаеше, войникът от Балков полк поседна на пейката и затвори очи, подряма малко. После пак повика кучето и то не дойде. Тръгна към постройката, дето беше касата, и чу нещо: топуркане, стържене по желязо. А когато викна, никой не му се обади. И изведнъж леко търчене и някой го перна по главата и каза:

— Ей, гранодирино! — И тогаз той се подлизна.

Когато се събуди, видя: калай, клони, фабрична нощ и вратата на постройката е отворена. Тогаз завъртя кречеталото и разбра, че е станал грабеж.

А на Василевския остров беше Меншиковата къща и Меншиковата нощ. В голяма жега той седеше там и си топлеше краката с плъстените чорапи край камината, която беше кахлена и синя, строена едновременно с Петровата. Гледаше въглените, те мъждукаха, и паркета си, по който отблясъците от въглените се гонеха като котета. Пушеше дългата си луличка и пущаше дим на парцали. Мислеше си, че се е изморил през тая година, ала не го е налегнала старостта, ами само в краката му се обажда старата болест, скорбутът, дето доктор Бидло на два пъти я цери и не можа да я изцери. И че лятос ще замине за Ранбов да си почине и ще уреди къщата. Ще направи голяма градина, в нея — някаква пещера с пръскане и водотечение, или ще построи из градината мраморни стайчета със статуи и саксии, на терасата ще сложи новата игра, оназ, дето с чукове се вкарват топки в едни прозорчета — малибанк, — гълъбарника ще го изрисува художник по изкуствата. А таз игра е твърде забавна и хваща човека и го разпалва.

Ще си почине. Нека в Ранбов има разкошество и ще вземе да си направи гвардия от момченца за по-смешно, султанът имал такваз, посланиците бяха му казвали. Усмихна се и изпуфка с луличката. И ще сади цветя. Той обичаше цветята. Размачкваше ги с ръка и ги миришеше. И нищо не му трябваше. Само да се отърве от големите загуби и от глупавите обиди, които засега трябва да понася. И от кого? От едно плямпало и площаден човек! Ще си почива в Ранбов, а стопанката ще я покани и нека си играе на оназ игра, на малибанк. И да сватоса Мария за царчето. Чак тогаз ще стъпи на крака. Тогаз ще рече на Пашка: „Те ти, булка, Спасовден!“ Стига е дрънкал Пашка врели-некипели за него. Има да се кае Пашка. На ешафода. А сега най-много да го изпрати при ескимосите в Сибир. Само дано тя дойде в Ранбов. Напоследък е почнала да пие много яко, чак докато се разтрепери и вземе да пада, и големи бели и щуротии върши, а здравето й не мръдва, няма ли свършване туй нейно здраве! А неговото здраве за никъде не е. Ех, Бидло, Бидло!

Каза да повикат Волков и му рече тъй:

— Досежно кунщкаморния въпрос за изрода, шестопръстия. Тоз изрод не бива да се държи в кунщкамората. Разсъдлив е и ще вземе да повтаря джафкането на Ягужински. Съмнявам се да го турна в затвора, щото е натуралия и всички чуждестранни държави знаят за него. Думите си не очаквам да промени. Заради туй нека сложат шестопръстия в шпирт; а тъй като в стъкларската фабрика не се правят толкоз големи стъкленици, да сложат в две стъкленици ръцете и краката му. В препечена водка. Или в шпирт, каквото се намери. Ама тихомълком. Още утре ще идеш и ще го почерпиш от мое име с вино. И за туй тихо вино вземи аптечната кутийка.

И се усмихна.

— Да го подсладиш.