Владимир Полянов
Играчи (3)

3

Вечер се прибирах вкъщи. Твърде рано според мене! Защо не я търсех другаде, а само в градината? Имаше нещо тъпо, идиотско в постъпките ми. Защо се бях заловил само за градината? Някога в разговор един разправяше, че убийците след престъплението винаги като хипнотизирани минават край мястото на убийството. Не беше ли ме обхванала някаква такава? Съвсем сантиментално можех да мисля, че в градината убих волята и нрава си.

Какво правех вкъщи — заравях се в книгите, четях, пишех, пушех, пиех — вършех всичко безполезно, за да се съсредоточа някъде. Големият, многоетажен дом в тия часове беше същинска лудница. Горе свиреха, долу пееха, някъде плачеше бебе, само отвъд стената в съседния апартамент беше тихо. Но аз усещах тишината там повече от шума, плачовете и виковете. Имаше минути — треперех изплашен от нея. Като върху бял лист в тая тишина невидима ръка отбелязваше моята тревога. Веднъж изплашен избягах. Намерих компания и останах с нея. Имаше музика, паркет за танци, много вино и няколко познати хубави жени. Пих, танцувах, ухажвах, но всичко вършех не като някога. Питаха ме какво ми е. Познаваха ме и намираха, че съм се променил, че нещо особено ме е обхванало. Това нещо беше дяволското. Пих тая нощ и ругаех себе си. Не бе ли се родил един нов Вертер със сто години закъснение? Оставаше ми да започна дневник. Аз не бях обичал никога. Харесвал съм и пожелавал крака, уста, коси. Сега бях… Напих се, но и в това състояние не се увлякох по друга.

Друг път отидох в клуба.

До една масичка, в най-топлия ъгъл на общата зала, седеше Зебо. Погледнах го и помислих с ожесточение за него. Исках да му причиня болка. Ако бих могъл да хвана нишка от неговата загадка, ще дръпна и ще размотавам с наслаждение и смях. Блазнеше ме още сега да му подхвърля нещо подигравателно. Неуспехите ми с непознатата ме правеха раздразнителен, почти лекомислен.

Той седеше сам. Тръгнах към него. Тогава усетих как лекомислието ми се изпарява, как всичко у мене настръхва и се готви да посрещне удар. Само желанието да се погавря въпреки това не ме оставяше. Поздравихме се. Той ме покани да остана. Изглеждаше весел. Помъчих се да взема неговия тон. Трябваха ми усилия. Неговото око зад монокъла сякаш пронизваше мозъка и четеше намеренията ми. Той продължаваше да се усмихва и любезничи. Разправи ми за някои възможности при близките армейски конни състезания. Попита ме как вървят интересите ми към ботаниката и по-специално към японските рози. Едва не го зашлевих. Подигравката му беше толкова очевидна. Но преди да се реша, той вече разправяше за нещастното падане на принц Хохенцолернски при бяганията в Люцерн.

Той почти лежеше във фотьойла и люлееше единия си крак, преметнат върху другия. Беше в смокинг. От съседната зала се чуваха ударите на билярдните топки. Аз бързо съчиних една история:

— Чухте ли за процеса в Париж?

— В Париж! Там има винаги процеси! Някоя любовна авантюра?

Той искаше да се покаже любител на любовни пикантерии. Аз се тъкмях да вкуся от удоволствието да ужиля.

— Една шпионска афера!

Произнесох тия думи явно предизвикателно, сякаш му хвърлих в лицето: вие сте шпионин!

Зебо свали крака си, извади цигари, започна да търси кибрит из джобовете си.

— Интересно!

В същото време зеницата зад монокъла ме гледаше изпитателно. Аз се усмихнах.

— Един член от германската легация е бил заловен при най-обвиняващи обстоятелства…

Той най-сетне намери кибрита. Запали.

— Интересно! Не съм чул нищо за това.

Трябваше да се чуди, че не е чул нищо. Навярно той имаше инсталирана мрежа да узнава всичко. Разположих се на свой ред в срещното кресло и едва не се смеех в лицето му.

— Французките власти са го изгонили от страната, а съдът произнесъл смъртна присъда срещу заловените негови агенти.

Зебо бързо смачка цигарата си.

— Невъзможно!

Имаше сякаш нервна криза. Лицето му бе побледняло. Повтори високо:

— Това аз трябваше да зная. Вие навярно се лъжете!

Станах тържествуващ.

— Аз никога не се лъжа.

— Тогава вие сам лъжете! — каза той.

Пристъпих към него. Той също стана. Бог знае какво би се случило. Бях готов да го ударя. Трябваше ми това. Нещо да ме разсее, да ме отвлече, да почувствувам действие, движение. Той не ме интересуваше, той беше само жертва на настроението, което ме тровеше вече от толкова време. Но беше естествено, че към него отправях стръвта си. Той тежеше на съвестта ми. Аз трябваше да предприема нещо, за да оправдая или успокоя чиновническата си съвест. Стоях със свити пестници срещу него и се чувствувах по-висок, по-здрав и по-смел.

Той разбра. Поколеба се за миг, сетне протегна приятелски ръце и ги сложи върху моите.

— Но какво ви стана? Аз помислих само, че сте зле информиран или че ми устройвате някаква шега!

Извърнах се и тръгнах. При гардероба погледнах през стъклената врата към Зебо. Смутих се. Той стоеше с лице обърнато към мене в напрежение, което можеше да разкъса тялото му на части. В очите му, големи, кръгли, кафяви, гореше огън.

Тръгнах си истински зарадван. Зебо се издаде, че шпионските афери го засягат силно, а аз имах волята да му устроя примката. Това бе все пак нещо. Ако не успея да го разоблича и хвана, ще го направя безвреден. Това беше безспорно нещо.