Владимир Полянов
Играчи (1)

1

Срещното легло е негово. В тясната, черна дупка сме само двамата. Когато поискаме да погледнем небето, отиваме един след друг пред прозорчето с решетката, защото то е малко, за да застанем едновременно аз и той.

Шмид е сварил жена си да се целува с някакъв непознат мъж. Той е бръснар й в джоба му винаги се намирал бръснач. Ако е имал време да почака, да отиде например да вземе бръснача от магазина, всичко щяло да мине благополучно, защото се установило по-късно, че непознатият мъж бил завърналият се от чужбина брат на жената, когото Шмид не познавал. Но той имал бръснач подръка и макар роден швейцарец и доста хладен по темперамент, избухнал и преди да помисли какво прави, заклал жена си и тежко наранил брата.

За мене той не знае нищо и не любопитствува да узнае. Смята, че няма по-трагична и вълнуваща история от неговата. Понякога плаче. Шмид не е престъпник, лошо е попаднал — това е всичко!

Килията е съвсем тясна за двама ни. Опушените каменни стени навяват хлад. Понякога ми се струва, че сме потопени в някое блато, и ми е много тежко. Небето, което се вижда през прозорчето, ми припомня за живота вън и ми става още по-тежко. Изглежда, немалко се измъчва и бръснарят. Случва се все пак да бъдем и весели. Тогава играем със зарове, направени от натопен и мачкан хляб. Шмид ги направи. На мене не би ми дошло наум.

Заровете са доста разкривени и леки. Аз почти никога не ги хвърлям добре. Швейцарецът ми се подиграва.

— Ако можеше винаги да се хвърля добре, нямаше да бъдеш в затвора!

Отговарям му със същото, но повече не мога да играя. Шмид все пак е доста ограничен и не разбира колко ме нараняват думите му. Те ме връщат към миналото. Някога бях хвърлил хубав зар…

Аз бях секретар във Външното министерство и се ползувах с доверието да получавам поверителни задачи. В България винаги е имало лица от чуждия дипломатически корпус, които са се занимавали с нещо повече от официалната си задача. Те се явяваха като скрити, невидими ръководители на шантажи, кражби на документи, завербуване на предатели и други такива, докато привидно водеха празен светски живот. Тъкмо поради последното обстоятелство обикновеният полицай нямаше много възможности да наблюдава и проследи действията на някои от тези хора. Бяха нужни равни сили по положение и достъп в ония среди, дето се движеха и действуваха те. Външното министерство противопоставяше свои служители. Аз се ползувах с доверието да бъда един от тях и доказах, че заслужавам даденото ми доверие: нишките на няколко афери попаднаха в ръцете ми и аз с удоволствие разнищих цялото кълбо.

Не пропущам да спомена за удоволствието, защото без него не върша нищо, или по-скоро не вършех нищо. Аз бях на двадесет и осем години и живеех за слънцето, хубавите жени и работата си. Животът ми се усмихваше.

Един ден началникът на отдела, към който се числях, ме повика:

— Много съм доволен — започна той — от последния ви доклад. Спирам се отново на вас.

Аз се поклоних. Той ми посочи креслото до писалището, предложи цигара. Седнах и небрежно оглеждах светлия кабинет. Изпитвах истинска радост, а хитрувах, правех се на безразличен към случая. На срещната стена висяха в златни рамки портретите на четирима министри от миналото. Тогава брадите и бакенбардите са били на мода. От стената ме гледаха четири стари, мустакати и брадати мъже. Лицето на единия беше бледо, изопнато, с мрежа подути вени по челото. Той бе втренчил и двете си очи, но сякаш гледаше само с едното. През широките сводести прозорци блестеше слънцето. Завесите на позлатените корнизи излъчваха някакво сияние и пълнеха кабинета с него.

Аз бях потънал във фотьойла с облегнати лакти. Очакваше ме нова задача.

Началникът го каза съвсем ясно.

Напразно се мъчех да прикривам радостта си. Имах изключителна причина да посрещна новата задача като щастлив случай, без да смятам, че бях поласкан от държането на моя шеф. Да бъда натоварен със задача, значеше да не стоя в канцеларията, да бъде почти свободен, да разполагам с времето си. Тъкмо това ми трябваше.

Началникът продължи.

— Вие познавате Алфред Зебо?

Беше в навечерието на Европейската война.

Между очерталите се два противникови блока се водеше задкулисна дейност за привличане приятели и съюзници на тяхна страна. България, макар и незначителна по сили и току-що излязла от поражението в една война със своите съседи, поради местоположението си бе станала център на особено внимание.

В София бяха дошли агенти от всички по-големи държави. Между тях най-интересният и ще кажа веднага, най-опасният беше Алфред Зебо.

— Познавам го! — отговорих на началника и настроението ми се подкоси.

Бях обзет от нескрито смущение.

Отговорникът на отдела се усмихна:

— Виждам, че и вие не можете със спокойствие да си спомняте за тая личност.

Възразих.

— Оставете! Виждам! Но, струва ми се, толкова по-интересна ще бъде и вашата задача.

— И тя се състои?

Началникът мина пред писалището и седна близо до мене.

Като угаси цигарата си, той зашепна. Имал сведения. Алфред Зебо вършел нещо повече от официалната си секретарска длъжност в легацията. Трябвало да се проникне в неговите тайни работи. Това било от голямо значение. Аз съм могъл да изиграя една завидна роля.

Слушах и се вълнувах.

Чудно защо съдбата ми устройваше среща тъкмо е тоя човек!

Познавах Зебо. Няколко пъти бях го срещал и винаги оставах с едно и също впечатление, че той ме следи и проучва с особен интерес и ако някога започнем борба, не аз ще бъда победител.

Много пъти през живота си съм оценявал известни личности. Почти никога не съм се излъгвал. Смятах, че не се мамя и сега за сериозната опасност, която ме заплашваше при един двубой с тоя чужденец.

Бях прав, излезе, че интуицията ми не бе ме излъгала.

Но за това сетне…

През оня ден аз не бих се страхувал от него, ако той изглеждаше странен, тайнствен, внушителен.

Има хора, на които природата е вложила всичко в красотата им, а ги е оставила празни и глупави.

Има други, които държат много на поведението си, на блестящия си външен вид, а под всичко се крие простакът.

Такива не биха ме уплашили.

Но да имаш работа с един изключително хитър човек, който с нищо не издава възможностите си, е пълно с опасности. Зебо изглеждаше истински светски човек — изящен, остроумен, любезен, тактичен. И днес виждам красивата му фигура, прихлупената му светла шапка, монокъл, зад който втренчено гледаше едното му око, докато другото се усмихваше. Той водеше привидно празен живот. Ходеше на тенис и езда, следобед на чай в някои познати, вечер — в клуба. Но в тайната архива на нашия отдел от една година насам нямаше преписка, без да се споменава неговото име. Той се явяваше като скрит двигател във всяка афера, докато изглеждаше, че живее с единствената грижа за гънките на панталона си, за чистата риза или за някой нов удар на тенискорта.

Не можах да възразя нищо на началника си. Приех задачата.

Когато излязох от министерството, въздъхнах с облекчение, сякаш бях се измъкнал след продължително гърчене от въжена примка. Слънцето беше позлатило булеварда. Отворих очи, за да видя хубавия ден. Отсреща металът на Цар Освободител блестеше и оживяваше коня му и крилатата жена с меча, както и бойците под тях, тръгнали в неспирен марш пред Народното събрание и златните куполи на „Александър Невски“. Пред паметника, като широка застояла река, лежеше павираният с жълти плочки булевард, по който шествуваше пъстра върволица от съблазнителни млади жени и издокарани мъже. Беше вече единадесет и половина — часът на обедната разходка за столичния свят. Пъстрата тълпа стигаше до двореца, засенчен в дъното на булеварда от стволовете на столетни дървета, и се връщаше към парка от другата страна, дето булевардът се разливаше в двете сенчести алеи под чадъра на раззеленилите се кестени.

Тръгнах натам. Все повече идвах на себе си. Всъщност беше ли ме заплашило нещо? Вече отхвърлях тая вероятност.

В тоя миг, когато пиша, моят живот с всички нишки, по които е трепкала мисъл и предчувствие, с всички пътеки, по които се е стигало до някое събитие, по-рано или по-късно, незначително или важно, до оня момент, когато дойде преломяващият удар, стои в съзнанието ми съвсем ясен. Аз помня всеки миг откъде съм тръгнал, кого съм срещнал, какво съм извършил и помислил. И сега разбирам. Ударите никога не идват неподготвени. Най-незначителните събития не са безсмислени. Около живота на дадена личност от рождението й се набелязват точки, пътеки, пътища, връщания и отново тръгвания, но всички водят към голямото, преломното събитие в тоя живот. Сега аз мога да кажа, ако това беше станало, ако другото бях видял. Ние вървим слепи — виждаме дърветата, а не семето, сока, въздуха, слънцето, които са ги отхранили. Виждаме нещастието или радостното произшествие, а не привидно дребните, незначителните обстоятелства, които са ги подготвили. Моите първи предчувствия, необясними вълнения оня ден пред началника, когато чух каква задача ми възлага, можеха да ме спасят, ако им бях отдал повече внимание. Аз ги отхвърлях, бягах от тях. Не исках да мисля за тях. Вървях към парка и все повече се отвличах от тях.

Всяко кътче от моето същество се занимаваше вече с друго — свежо, радостно, сладостно и замайващо. Колкото повече наближавах парка! Какъв хубав ден имахме! Отвъд моста с железните орли, по павираното шосе до хълма, отдето почваше боровата гора, всичко стоеше спокойно, светло и разнежено като на картина. Аз минах край езерото при входа на парка. Зад стъклата на цветарския павилион тържествуваха всички радостни багри — едно слънце от цветя, между които се промъкваше бялата, деликатна ръка на продавачката. По входната алея минаваха колички с розови бебета. Зад езерото се показваше синята Витоша. Едно дете плачеше до електрическия стълб, на който висеше автоматът за шоколад. Аз се отправих към първата странична алея с японските рози.