Владимир Полянов
Играчи (2)

2

По това време наемах стая в голям, многоетажен дом. От входа тръгваше дълъг, почти мрачен коридор със стълби и врати за партерните жилища от двете страни. В дъното започваше главното стълбище за горните етажи. Вечер в коридора едва мъждееше слаба електрическа крушка и оскъдно даваше възможност да се намери пътят. Входът стоеше отворен денонощно и аз не можех да се освободя от чувството, че някога тука ще се случи нещо.

Една вечер пред входа заварих голяма тълпа, а отвътре, в полутъмния коридор, се чуваха гласове, между които на няколко пъти надделя пискането на жена и почти нечовешкият настървен вик на някакъв мъж. Приближих и разбрах какво се е случило. По всичко изглеждаше, че мъжът и жената, които викаха, са близки — съпрузи или любовници, — скарали се бог знае защо. Мъжът посегнал да удари, подхлъзнал се и паднал. Тогава жената стъпила с обувката си на лицето му и запискала злобна и тържествуваща. Ако тя бе само отвърнала на удара му, може би нищо не би се чуло и тълпата не би се събрала, защото те вървели из улицата и почти незабелязано се карали. Необичайната й постъпка обаче привлякла минаващите хора и разярила истински мъжа. Започнала нова схватка и попаднали в полутъмния коридор. Може би те живееха някъде из големия дом.

Аз не видях лицата им. Отминах и вече нищо не чух за разправията долу.

Но тая вечер и дълго още не можех да забравя разказа за постъпката на жената и нейното ликуване, когато сложила подметката си върху лицето на мъжа. Каква безгранична омраза, какво дълбоко презрение може да накара една жена да притисне с мръсната си обувка лицето на съпруга или любовника и да тържествува? Чувствувах кръвта ми да излиза от пътя си и да залива цялото ми тяло при спомена за тая жена. Особено сега, когато всичко в моя живот е минало, когато всичко вече се е случило…

Три дни отлетяха както си отиваха всичките ми дни от много време. Задачата, с която бях натоварен, тежеше на съвестта ми, но не предприемах нищо. Отгоре на всичко и не стъпвах в министерството. За разлика от усърдието ми до неотдавна, напоследък живеех съвсем особено — не по навика и характера ми. Сега можех съвсем да не се безпокоя за това. Получил важната задача, можех да отсъствувам колкото си искам и поне за известно време да не върша нищо. Разбира се, аз се мярках и в службата си, но главното, което продължавах да върша, беше да ходя до парка по алеята с японските рози, било сутрин или следобед, но преди всичко сутрин. Споменах за радостта си от слънцето, хубавите жени и работата си. Имаше обаче дни, през които слънцето пострадваше заради хубавите жени или работата за слънцето. По това време и работата, и слънцето бяха останали на по-заден план заради една жена.

Веднъж на път за градината срещнах Зебо. Той беше в бял костюм, с открита риза и без шапка, размахваше ракета. Забеляза ме и най-любезно заговори. Как умееше той да върши това! Закачи ме за постоянния ми интерес към парка, особено за алеята с японските рози. Аз пламнах смутен. Откъде знаеше той това? Зебо се смееше:

— Безспорно японските рози са толкова ароматични и красиви! Аз също много ги харесвам. С удоволствие бих им се наслаждавал, ако имах повече време за това…

По-интимен никога не е бил. Въпреки това окото зад монокъла ме гледаше строго и изпитателно и аз не се съмнявах, че разиграваше комедия. Останах с известно смущение до края на срещата. Смущаваше ме, че той беше открил интереса ми към алеята с японските рози, и не се съмнявах, че иронично загатва нещо повече. Какво можеше да бъде то? Любовната интрижка, в която се бях увлякъл, или може би задачата, с която бях натоварен около личността му?

Стигнахме до входа на градината и се разделихме. Той отиде към тенискорта, аз се отклоних по алеята към моите японски рози. Вече казах, че по това време всичките ми интереси страдаха заради увлечението ми по една жена. Не зная какво мнение ще си съставите за характера ми. Вярно е, че чиновник като мене трябва да бъде по-предпазлив и сдържан, но със същото спокойствие, с което произнасям мъдро какво е трябвало, аз вървях в противната посока. Тука, в алеята с японските рози, една слънчева сутрин срещнах тая жена. Оттогава аз я търсех, без да я познавам, без тя да ми е обещала, че ще ме чака или че ще дойде. Една сутрин тя мина през тая алея и ме погледна. Само толкова. Нищо повече. Не позирам. Не казвам, че се е случило някакво чудо. Тя ме само погледна. От тоя ден непрекъснато я търсех.

Има погледи скъпи, които будят надежди. Погледът на тая жена съсредоточи целия ми живот в мисъл по нея. Исках да я срещна още веднъж, само още веднъж. Ако тя ме бе погледнала два пъти, ако бе дошла на другия ден отново, може би щях да постъпя с нея както с много други. Със своето скъперничество тя увеличи цената на онова съдбоносно в очите, което ми подействува…

Юли беше разцъфнал цветя, дървеса и изпълнил градината с аромати, пъстроцветие, слънце и желания. Тя и днес не дойде. Седнах на същата пейка, край която мина някога. Зададе се откъм гората. Преди да се извърна, усетих нейния парфюм, сетне видях очите, които гледаха към мене. Имаше сини очи и те грееха в един венец от патинирано злато. Златото беше косата й. Когато отмина, видях я цялата. Тя стъпваше безшумно, като видение, и оставяше следа от упоителния мирис след себе си. Но тя вече не дойде, макар на другия ден да я чаках на същата пейка. Нямаше да дойде и днес. Тревожех се и измъчвах. Колко време вече я търсех. Коя беше тая жена, откъде се появи, къде изчезна? В тия минути смогвах и да размислям. Поразяваше ме слепотата, с която се увлякох по нея. Защо това не се бе случило с друга? Колко бях срещал! Или има една и тя е оная, на която не можем да устоим? Чувствувах, че съм попаднал сред мистерия от чувства и сили. От тях познавах само едно: желанието да я видя пак.

Тя и тоя ден не дойде.