Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2012 г.)

Издание:

Владимир Полянов. Диаболични повести и разкази

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1990

Библиотека „Галактика“, №102

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Георги Марковски, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Съставител: Владимир Полянов

Рецензент: Георги Марковски

Редактор: Светлана Иларионова

Оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Добринка Маринкова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Българска, първо издание

Дадена за набор на 16.X.1989 г. Подписана за печат на 16.I.1990 г.

Излязла от печат м. февруари 1990 г. Изд. №2290. Формат 70×100/32.

Тираж 60111 екз. Печ. коли 17,50. Изд. коли 11,33. УИК 12,44

Страници: 280. 061/90. Цена 2 лв. ЕКП 95361 15431/5506-3-90

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Б–32

© Владимир Полянов, 1990

© Атанас Свиленов, предговор, 1990

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1990

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

4

Веднъж на обяд през тези тъжни дни майката Рударова седеше необикновено замислена пред масата. Смил едва докосна яденето и поиска да се оттегли. Отдавна двамата бяха престанали да се утешават. Знаеха, че всяка дума само разпалва нестихналата скръб.

Едва бе стигнал до вратата, чу тихия, шепнещ глас на майка си. Той се обърна. Приближи и погали ласкаво белите й коси.

— Искаш да ми кажеш нещо?

Страхуваше се да говори. С най-мрачно предчувствие той очакваше да разбере тайната около постъпката на Людмила. Предпочиташе да не я знае, да страда, но не да научи всичко. Ръцете на майката трепереха. Тя също се колебаеше. Седеше с наведена глава, бореше се със себе си. Той понечи да избяга. Но тя го задържа.

— Почакай малко!

Посегна към дрехата си, извади писмо.

Смил го взе, втренчи поглед в него. Беше до самоубилата се от годеника й. Прочете няколко реда. Неочаквано изохка, разпери ръце и побягна из стаята.

Майката дигна глава, каза сухо, остро:

— Разбра ли сега?

В очите му гореше лудост. Извика:

— Разбрах!

Отиде горе в стаята си, облече се бързо. Върна се. Майка му седеше на стола си, неподвижна като камък. Спазма разиграваше долната й устна, сякаш изговаряше проклятия. Той посегна към стената, дето на един ковьор стояха закачени негови трофеи от войната. Сне един пистолет, скри го в джоба си. Майката едва сега осъзна какво бе направила. Раздвижи се, дигна изплашена ръце.

— Смил! Смил, аз не исках това!

Той не обърна внимание на думите й. Бързо излезе. Тя скочи след него, но стигна до вратата и прималяла, коленичи там…

Той тичаше през полето. По него извиваше пътят за града. Смил бързаше с разлюлените стъпки на пиян. Наоколо беше пусто. Тревата шибаше в нозете му. Изведнъж спря. Загледа наоколо. В тишината бе чул глас и бързи стъпки да го следват. Нямаше никой. Махна ръка и отново забърза. Отначало по пътя, сетне се отклони през буйната трева, после излезе пак на пътя. Тъй се губи часове, но не напредна никак в посока на града, а изведнъж се намери пред своя дом. Задъхан се облегна на сградата. Изглеждаше уморен и замаян.

Докторът беше излязъл в градината си и отдавна го наблюдаваше. Сега отиде при него.

— Моето момче, какво правиш, какво ти е, станало ли е нещо?

Взе го под ръка и го заведе в своя двор. Смил идваше на себе си, усмихваше се някак странно, лековато, сякаш нищо не му е и нищо не му е било. Седна на пейката.

— Какво, докторе, какво сте се разтревожили? — започна да пита.

Приятелят му се слиса. Но не го изпущаше от очи, седна до него.

Смил престана да се усмихва, дигна пръст и тъй, както би подел да разказва някаква смешна история, запита:

— Кажете, приятелю. Седнете по-удобно! Така, погледнете ме. Кажете ми сега какво бихте сторили, ако ви заплюят?

Старият се обърка съвсем. Искаше да попита него, но Смил го изпревари:

— Не само това! Да речем, че ви ограбят, вземат ви всичко, което скъпите. Запомнете: всичко, което скъпите! Сетне крадецът приближава и плюе в лицето ви! Кажете, какво бихте сторили?

— Какво бих сторил ли! Но това, това на нищо не прилича, то е невъзможно! Не зная какво бих сторил!

Смил се зарадва.

— Така! Виждате ли, там е работата! Не можем да кажем какво бихме сторили. Вие сте чудесен, докторе! Аз смятах, че мога да убия. А когато тръгнах, видях, че не мога…

Приятелят му се развика:

— Но защо ще убиваш! Кой те е ограбил, кой те е заплюл?

Без никакво вълнение Смил обясни:

— Людмила се отровила, защото онзи злоупотребил с нея и я остави!

— Дявол — позеленя докторът и удари с ръка.

Смил не обърна внимание и със същото учудващо спокойствие продължи:

— Днес старата ми показа писмото, което Людмила бе получила последния ден. Разбрах всичко… Людмила, майка ми, нашият дом бяха станали всичко за мене. Спомняте ли си, аз бях построил цяла философия за тях. Вие ми се присмяхте, но аз се залъгвах. А това е важното — нещо да те залъгва! На, прочетете!

Той извади писмото и го подаде. Докторът разгъна листа, зачете с тревога безочливото мъдруване на годеника за любовта, свободата и колко малко значение имало случилото се между двамата. Смил мълчеше, гледаше разсеяно.

— Прочетохте ли го?

Докторът върна писмото. Ръцете му трепереха. Смил почна да сгъва грижливо листа и тъй заговори:

— И аз го прочетох! Отначало почти нищо не разбрах. Пак го прочетох. Е, най-сетне разбрах. Взех пистолет, излязох. Бесен изтичах към града. Не мислех нищо. Тичах право към него с пистолета в джоба си. Трябваше да убия тоя негодник! Като бясно куче с хищни вълчи зъби всичко хриптеше у мене. А виждате как си бъбрим сега! А? Какво? Чудно ли ви се вижда, че не съм го убил? Аз си помислих: има ли смисъл! Посмейте се — могат да ви ограбят, да ви оплюят, да ви стъпчат и все пак вие имате сила да попитате има ли смисъл да си оправите сметките със злодея!… Ах, че ме боли глава! Хайде, говорете вие, мене ми е тежко. Боли ме глава. Имате ли аспирин?

Говореше насмешливо. Но в гласа му докторът долавяше не присмех, а злъч, горчивина и още от началото чакаше то да припадне. Той знаеше какво бе Людмила за него. Не беше ли той удавникът, заловил се за последната опора! Слушаше настръхнал и тъкмо в подигравателните, привидно спокойни думи виждаше страшното. Настръхнал чакаше припадъка. Но когато Смил запита за аспирин, докторът сам щеше да припадне. Той закрещя:

— Не ти трябва аспирин! Стига тая игра! Аз зная, че страдаш, че си обезумял от болка! Плачи или наистина иди да убиеш!

Смил стана. Погледна мрачно. Тръгна си.

Старият съсед се изправи пред него.

— Къде?

Смил протегна ръце сякаш да го отблъсне, но изведнъж започна да се смее.

— Довиждане, мили приятелю! Моето глупаво бъбрене, изглежда, ви разстрои. Приберете се и нека прислужницата ни сложи студен компрес на главата…

И тръгна. Докторът го спря.

— Къде отиваш?

Той се бе изплашил, че приятелят му наистина ще отиде да убие.

Смил сви рамене.

— Отивам да спя. Да ям и сетне да спя.

Поклонников остана втренчен. Смил си отиде.

Беше вече тъмно.