Владимир Полянов
На моста (3)

3

През зимата до него стигаха оскъдни новини. В един вестник прочете за официалния годеж, сетне чу за сватбата. Всичко вървеше както трябва, но зимата мина тежко. Старческата немощ хлопаше на вратата на доктора. Той тъгуваше и за приятелите си, особено за Смил. Младият човек идва само веднъж да го посети в софийската му квартира. Изглеждаше много зает, почти не остана. Докторът помисли, че и той е решил да се ожени. След като бе намерил радостта от живота в домашния уют, в семейството и обикновените неща, друго не му оставаше. Смил не каза нито дума за това, изглеждаше тъжен, отиде си веднага, щом се осведоми за здравето му.

През лятото се срещнаха отново. Когато той пристигна, Рударови се бяха вече настанили. Той дойде с файтон, потънал в меки възглавнички. Коларят и старата му прислужница трябваше да му помагат да стигне до къщата. След това два дни лежа, без да се обади на никого.

От прозореца на неговата стая се виждаше верандата на съседите и тяхната градина. Рано в зори Смил излизаше, минаваше през двора, без да погледне нищо, и тръгваше из полето. Явно вървеше без посока. Прегърбен, с наведена глава, може би и не знаеше къде отива. През тия дни не зърна Людмила и съпруга й. Само веднъж видя майката. Тя излезе на верандата, пристъпи някак плахо, втренчи поглед в отсрещните далечни хълмове. Стоя тъй вцепенена. Стори му се, че е отслабнала. Вятърът развяваше белите коси над челото й.

Една сутрин се почувствува по-добре. Изгревът на новия ден, заедно със свежия въздух, нахлул през отворения прозорец, го вдигнаха.

Привечер излезе в градината. По лехите още се пилееше сламата, с която сам бе завил стъблата на някои дръвчета и розовите храсти за през зимата. Пясъкът не беше разгребан. Земята трябваше да се разкопава, а живият плет да се подкастри. Докторът не се разсърди. Всичко това не беше грижа на другиго, а чакаше него и той се радваше, че може още да върши нещо. Пристъпваше бавно, подпирайки се на бастуна си, оглеждаше наляво, надясно. Ненадейно трябваше да се обърне назад и да погледне през оградата към дома на Рударови. Стори му се, че някой го повика. На верандата стоеше Смил, наблюдаваше го с усмивка. Когато погледна към него, той протегна ръце.

— Добър ден, добър ден!

Съобрази веднага и бързо дотича. Ръкуваха се сърдечно.

— Ех — заговори докторът, — мойто момче, аз съм от два дни тука. Съживиха се отново старите ми кости…

Седнаха на пейката.

— Това лято и ние дойдохме по-рано! — обясни Смил.

Докторът беше готов да сподели надеждата си, че ще имат през сезона хубаво време. Погледна към младия си приятел и му се стори, че ще бъде твърде банално за неговото настроение да подхване такъв разговор. Явно откъснат от всичко наоколо, съсредоточен в себе си, Смил го изпревари.

— Кое е скъпо, докторе, и кое — евтино? — внезапно заниза той — Можете ли да прецените?

Изненадан, доктор Поклонников се помъчи да разбере какъв смисъл имаше въпросът. Но Смил, без да дочака отговора, продължи, все тъй загледан някъде далече:

— Случи се нещо — истинско нещастие по мярката на човешкия разум — и все пак някакъв глас те разколебава… Защото кое е същността? Госпожата от съседната къща в същата минута ляга до съпруга си, а в Атлантическия океан по палубата на параходи танцуват. На север и на юг светът си съществува невъзмутим. Нищо не е отклонило пътя на живота. В него има нещо добре замислено — то е единичното събитие и безучастието на останалия свят. Тъй или светът е нищо, или — случилото се събитие, защото едното не иска да знае за другото и човешкият разум не стига, за да прецени кое е за добро, кое за зло. Когато съседът майор умря, синовете му издигнаха с оставените от него богатства приют за старци, а известната ви госпожа изневери на мъжа си и от незаконната си връзка роди син, който днес е професор и учи младите поколения. Синовете на майора…

Старият лекар го прекъсна:

— Какво става с тебе, момчето ми? Случило ли се е нещо?

— Людмила е болна…

— Болна!? — учуди се добрият човек. — Не й понесе женитбата, що ли?

Смил наведе глава, зарови с ток в пясъка. Помълча и изведнъж каза:

— Те не са се още оженили, докторе! Не зная какво става. Годеникът се оттегли, сякаш нищо не е било. Людмила се надява още, но това е дори обидно.

Надигна се някак неочаквано.

Огледа къщата, градината, като че искаше да отвлече разговора, подаде ръка и си отиде.

Поклонников не свари да продума.

От тоя ден той възстанови редовните си посещения в Рударови. Людмила не излезе нито веднъж. Разбра се, че лежи в стаята си, а на прозорците на тая стая пердетата стояха постоянно спуснати. Само понякога чуваше гласа й — тих, останал без сили. Все питаше за раздавача на писма. Виждаше се, че чака известие отнякъде. Раздавачът идваше, но нищо не й донасяше.

Един ден я видя, открехнала пердето на прозореца.

Стоеше там неподвижна и бледа като восъчна кукла.

Поздрави я.

Тя не го забеляза. Радостта сякаш завинаги беше изчезнала от неподвижното лице и стъклените очи.

Старата Рударова го посрещаше мило, но говореше малко и се държеше тъй, сякаш бе виновна за нещо. Тя беше съвсем повехнала. Смил ставаше от ден на ден все по-мрачен. Мълчеше по цели часове или като по-рано започваше разговора някак от средата, от някакви недовършени мисли. Това бяха въпроси и отговори, с които той живееше в себе си. Понякога дори изглеждаше, че не вижда събеседника си. Но той явно не виждаше вече и причина за оная радост, за която бе говорил някога. Ставаше все по-ясно, че случаят със сватбата на Людмила е разстроил цялото семейство. Докторът не можеше да разбере защо вземат всичко тъй трагично. По дявола, станала бе най-обикновена случка в живота на семейство с момиче за омъжване! Поне в настъпилите нови времена след войната не се гледаше толкова строго на тия неща. Можеше донякъде да оправдае само мрачното настроение на Смил. Той беше разочарован. Веднъж каза:

— Когато достигнеш малкото възможно щастие, огради се с окоп!

Изпусна тези думи, след като мълча и дълго се занимаваше с някакви свои мисли. Но докторът долови упрека и тъгата в казаното. Смил не жалеше заради самото нещастие, а за своята непредпазливост. В държането обаче на Людмила се криеше нещо съвсем неразбрано.

Най-сетне раздавачът донесе чаканото от момичето писмо. Получи го госпожа Рударова и бързо го отнесе в къщата.

Късно през нощта, когато вече спеше, някой похлопа тревожно на вратата му. Докторът скочи. В просъницата всичко му се стори още по-страшно. Помисли, че разбиват къщата. Тропаше Смил. Щом отвори, той сграбчи ръцете му.

— По-скоро, докторе!

Старецът едва свари да се облече с чувството, че нещо го заплашва. Смил го повлече към дома си. У тях цялата къща светеше, а вратите стояха отворени. От някоя от стаите се чуваше сподавен плач. Все още не разбираше какво е станало. Смил го въведе в стаята на Людмила и се притисна до стената. Погледна. Сред белите завивки на леглото лежеше бледа, изстинала Людмила. Над нея плачеше майка й. Той приближи. Момичето беше мъртво.

Майката се надигна, видя го, хвърли се в ръцете му.

— Спасете я, скъпи приятелю, спасете я!

Беше късно. Нищо не можеше да помогне срещу отровата, която болната бе пила…

На следния ден я погребаха. Майката нямаше сили дори да плаче. Беше съвсем убита. Смил гледаше тъпо в земята. Той вършеше всичко машинално.

Минаха дни. В летния дом стана тихо, безмълвно. Всички завеси стояха спуснати, сякаш никой не живееше вече там.