Владимир Полянов
Секретарят на луната (3)

3

Вчера в парка на болницата с мене стана нещо, последствието от което е помирение трябваше да понеса. Вчерашният ден беше свободен за посетители. Такива имаше доста. Но от тях само един навлече нещастието ми. Беше един булдог — нисък, дебел, кривокрак, с широка муцуна и натежали сълзливи очи, като всички негови събратя. Водеше го някаква жена.

Аз го видях през прозореца и се заклех да не излизам през този ден в градината. Не зная как стана, но не удържах клетвата си. Помня, че дълго се разхождах между леглото и вратата на моята стая. Но още по-дълго стоях на прозореца и гледах омразния пес, който клатеше тлъстото си туловище из алеите вън. Да, това е вярно. Аз стоях на прозореца и го гледах. А той непрекъснато се разхождаше със своята господарка насам-натам и тъпчеше любимите ми цветя. Поглеждаше към мене и като че нарочно тъпчеше цветята. Аз не се дръпвах от прозореца. „Нека ги тъпче — утешавах се. — Ще цъфнат други!“ Изведнъж си спомних, че до следващата пролет има още безчет месеци и дни. Тиха, дълбока скръб ме обхвана. „Все пак по-добре е, ако не ги тъпче. Пролетта е далече! Трябва дълго да чакам нови цветя!“ От прозореца обаче не се отмахвах. Друго разправят прислужниците. Кога е дошло това друго, аз не помня. Помня само студената баня, а няколко часа по-късно видях там, дето се разхождаше проклетото куче, локва кръв. От що беше тя? Защо не са я посипали с пясък? Слугите разправят, че аз съм излязъл в парка и съм налетял на кучето…

Малко съм болезнено настроен. Случката може да е само измислица на санитарите. Твърдо вярвам, че мога вече да се въздържам, макар омразата и отвращението към кучетата от рода на пострадалото да не са угаснали у мене. Но станалото, ако то наистина е станало, даде повод на лекуващия ме лекар да ме попита трети път за палеца. Може би той щеше да ме попита и без този повод. Не изглеждаше, че се е отказал от желанието да се погаври с мене. Неговият въпрос обаче този път беше за мене непоносим. Той навярно ме смяташе за много глупав, щом вярваше, че така лесно ще се хвана на въдицата му. Казах му, че виждам неговия палец да трепери, а не моя. Тогава той се разкри. Погледна ме като обезумял и каза, че денят на операцията е дошъл.

Докато той изтича за инструментите си, аз записвам последните си преживявания. Всеки миг може да се върне. Ако дойде, съвсем не зная как ще свърши отвратителната комедия. Имам всичкото желание да предупредя управляващия лекар, но не ще мога да понеса втори път да ме обвиняват в самовнушение и маниачество и не отивам. Ще съумея сам да се защитя. Не ще се оставя срещу домогванията на един. На един — какъв? Престъпник или луд? Какъвто и да е — не ще се оставя! Но какво мога да направя? Ако викам, не ще ли ме обвини той пак, че съм изпаднал в не знам какво си. О, как хитро плете той своята мрежа! Как хитро! Но не ще му се оставя. Ни го дума няма да произнеса. Аз… Чувам стъпките му. Той иде. Той иде. Това с ужасно. Какво иска той от мене? Какво иска? Той влиза и носи кутията с хирургическите инструменти. Неговите очи! Неговите очи! Аз не зная…

Този ръкопис на студента по философия Филип Преславски аз намерих в архивата на отделението за душевноболни при държавната болница в деня, когато постъпвах като младши лекар. В същата архива намерих и протокол за едно друго събитие: на 23 април 1899 година около 10 часа преди обяд болничната прислуга е била разтревожена от страшни викове, долитащи от килия №4. Когато разчупили вратата, в килията били намерени студентът Преславски и доктор Валентин Поклонников в предсмъртна агония. В гърдите на студента е бил забит хирургически нож, а около шията на доктора се виждали още пресни следи от пръсти и нокти. Студентът Преславски е страдал от периодични душевни кризи. При следствието се установява, че от същата болест, неизвестно за управлението на болницата, е страдал и лекарят.