Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2012 г.)

Издание:

Владимир Полянов. Диаболични повести и разкази

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1990

Библиотека „Галактика“, №102

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Георги Марковски, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Съставител: Владимир Полянов

Рецензент: Георги Марковски

Редактор: Светлана Иларионова

Оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Добринка Маринкова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Българска, първо издание

Дадена за набор на 16.X.1989 г. Подписана за печат на 16.I.1990 г.

Излязла от печат м. февруари 1990 г. Изд. №2290. Формат 70×100/32.

Тираж 60111 екз. Печ. коли 17,50. Изд. коли 11,33. УИК 12,44

Страници: 280. 061/90. Цена 2 лв. ЕКП 95361 15431/5506-3-90

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Б–32

© Владимир Полянов, 1990

© Атанас Свиленов, предговор, 1990

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1990

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

2

Докторът наистина не беше убит. Няколко седмици след случката той отново започна обичайните си посещения. Когато дойде при мене, бях уверен, че ще бъде неприязнено настроен или най-малко ще ми заговори с упрек за моето деяние, и аз бях приготвил хиляди извинения. Но той не стори нито едното, нито другото. Кротко, мълчаливо направи своя преглед и си отиде. Аз също задържах извиненията си за друг път. На следващия преглед обстоятелствата ме принудиха пак да отложа извинителната си реч. „Следния път непременно ще се извиня“ — утешавах се аз. Но и при третата визитация не изпълних намерението си. Не че нямах искрено желание — имаше нещо, което ме принуждаваше да отложа. По всичко изглеждаше, че лекарят не желаеше да му се напомня нещастната случка. Че имах право, скоро се убедих.

На стената, в която онзи ден разбих главата на доктора, беше останала някаква следа. Това петно аз бях умело прикрил от прислугата като спомен за моето престъпно буйство и за предпазване от ново. Винаги, когато чувствувах някакво нервно раздразнение, откривах това кърваво петънце и резултатът от гледката биваше по-голям, отколкото от десет хладни бани и хапчета опиати. По невнимание един ден бях оставил петното открито. Дойде докторът за преглед и го забеляза. Той побледня и така замръзна в ням ужас. Аз бързо хвърлих одеялото си върху белега. Докторът потрепера, разпери ръце и закряска несвястно:

— Валентин! Валентин!

В стаята бързо влезе един от служещите и мислейки, че ме е обхванал припадък, без да се вглежда в лекаря, се хвърли отгоре ми. Аз се помъчих да го отблъсна и да му обясня случката. В този миг чух гласа на доктора, спокоен и наставнически.

— Да, вържете го! Той е малко развълнуван! Един душ няма да му повлияе зле.

И мене ме вързаха в отвратителната болнична риза, а когато в стаята дотича и останалата прислуга, занесоха ме под душа. Аз не се противях, дори не забелязах какво правят с мене. Напрягах всичките си умствени възможности и се мъчех да разбера случилото се. Преценявах всички подробности и се стремях да извадя от тях някакво обяснение. То идеше колебливо и неясно, неустановено още. И наистина какво можеше да се мисли за случката? Най-възможното беше, че уплашеният лекар измами добре служещите, за да не се изложи сам. И в това нямаше нищо необикновено — аз също бих постъпил така. Но защо той се уплаши? Да, ясно беше, че споменът за оня ден, когато насмалко щях да го убия, се бе събудил у него при вида на кървавото петно. Това беше първото ми впечатление. Но скоро видях в случката нещо много повече. Черно предчувствие ме завладя. Аз се питах: как може той изобщо да забрави, че едва не го убих онзи ден? Да, как може? А после кой е този Валентин? Никой от прислугата не носеше това име. Все пак нищо положително не можеше да се установи по цялата тази история. Завладян обаче от своето нерадостно предчувствие, че докторът се преструва и съвсем не е забравил случилото се между нас и тъкми някакво отмъщение, не можех да остана спокоен.

На следващия преглед аз го наблюдавах. Той не прояви нищо особено, освен че ме запита дали не чувствувам някакви нервни трепети в палеца на левия крак. Ето това ме запита.

— Не! — Отговорих аз.

Докторът не каза нищо повече. Излезе. Тогава аз реших. Когато наближи часът на следващия преглед, открих петното кръв на стената и зачаках. Останах излъган. От примката, която поставих, не излезе нищо. Този път лекарят забеляза петното, но спокойно извика дежурния прислужник и му заповяда да почисти стената.

— Такава непростима небрежност не бива да се допуска! — смъмри той човека.

Служещият почисти стената и си отиде. Тогава аз прибягнах към втора уловка. Извъртях се зад лекаря и тихо пошепнах:

— Валентин! Валентин!

— Какво има? — обърна се към мене той.

Засрамих се.

— Вие не изглеждате спокоен! — продължи той и ме помоли да седна.

Съвършено унищожен, седнах.

— Събуйте се. Така! — започна той. — Покажете левия си крак. Така. Не чувствувате ли още никакви трепети в палеца?

— Не! — отговорих.

— Не?! — учуди се той. — Това не е добре. Не е добре. Изглежда, ще стане необходимо да оперираме.

Погледнах го изумен.

Но лекарят отсече:

— Тия дни ще се реши въпросът.

И излезе.

Сега разбрах всичко. Предчувствието ми се оправдаваше. Докторът играеше комедия. Една престъпна комедия. Моята болест, ако такава съществувайте, разбира се, съвсем не се нуждаеше от грижи към моите пръсти. Но докторът явно имаше някакъв план. И аз разбирах какво ще ми донесе. Той разиграваше комедията на припадъци и обезумяване (случаят, когато видя кървавото петно), за да ме подложи на замисленото от него отмъщение, при което операцията на палеца на крака ми щеше да бъде страшният венец. О, аз не бях се излъгал в моето предчувствие!

При първата възможност, която ми се откри, влязох при управляващия лекар и му съобщих за намерението на неговия колега да ми прави операция на палеца. Той поклати глава, изпълнен със съмнение. Тогава, за да усиля казаното, разправих случката с кървавото петно и моите опасения. Но управляващият лекар нямаше време да се произнесе, защото в този момент в кабинета влезе обвиненият лекар. Този, на когото се бях оплакал, отиде при него и дълго му шепна нещо. Сетне двамата започнаха да се смеят.

— Самовнушение! — чух да казва моят лекар.

— Да, вижда се! — съгласи се началникът му.

Излязох. Негодувание и ярост бушуваха в гърдите ми. Но един случайно дочут разговор в общата зала ме отвлече настрана от моята тревога. В залата се бяха събрали някои прислужници и разтревожени споделяха:

— Само преди десет минути бях при него — казваше един санитар, — а когато влязох сега, той лежеше в кръвта си с хирургически нож, забит в гърдите му.

— Самоубил ли се?

— Може би. Но този нож? Откъде може той да вземе хирургически нож…

— Трябва да се доложи на управителя…

— Трябва да се доложи! — повтаряха всички и се пръснаха. Едни отидоха към стаята на убития луд, други към кабинета на управителя, когото скоро видях да излиза оттам разтревожен, заедно с моя лекар.

Разбира се, че случилото се нямаше нищо общо с мене и моите страхове. Но аз се оттеглих в килията си и твърдо реших, че в това заведение, където започнаха да се случват такива невероятни работи, човек трябва да бъде предпазлив.