Владимир Полянов
Секретарят на луната (1)

1

Аз мразех всеки булдог. Не зная дали тази ненавист бе последица от някое събитие през моето минало — не си спомням. Но всяко куче от тая порода възбуждаше у мене непоносимо отвращение и жестоко чувство. Пиша „всяко куче от тая порода“ и си спомням, че всъщност за мене не съществуваха множество, а един-единствен булдог. В лицето на един аз виждах този, който бях срещал някога, но виждах и този, който щях да срещна. Това се дължеше може би на тяхната поразителна прилика — не зная. Друго ми е ясно: въпреки всичко моята омраза не намаляваше. Напротив — ако в един и същи ден ми се случеше да срещна няколко булдога, в мен заживяваше непоносимото чувство, че съм жертва на някаква страшна гавра, че омразният, нисък, патрав пес, в лицето на който виждах всички негови събратя, по странен начин ми се явява от няколко улици и чрез необяснимо фокусничество изскача отново напреде ми, след като съм го видял да замине със своя господар. През такива дни моята ненавист ставаше по-неутолима, по-жестока. Стисках пестници, храчех от отвращение и едва задържах крака си да не простра с един удар на земята кучето, което се появяваше пред мене в такава минута като някакво свръхестествено, демонично същество.

Но веднъж не можах да се въздържа. Наистина случаят беше много особен и аз бях лишен от възможността да се овладея. Влизам в някакъв бижутериен магазин. Исках да купя дребни работи. Кой знае защо, имах предчувствието, че тука ще стане нещо с мене. И наистина, когато се обърнах към касата, за да заплатя, видях на стола зад изправилия се касиер един от моите любимци. Той сумтеше от тлъстина и очите му едва примигваха. Когато кучето усети, че го гледам, надигна глава и ми смигна, като показа черните си прогнили зъби. Хвърлих парите и побързах да изляза колкото се може по-въздържано. Но тук е странното, че още ненаправил и десет крачки по улицата, видях същия булдог, отвратително клатещ се до някаква дама. За да избегна разминаването, при което не бях уверен дали нямаше да извърша нещо скандално, върнах се назад и влязох в друг магазин, отново бижутериен — това добре видях. На стола до касиера видях още: полузадрямало, там лежеше същото отвратително животно. Нещо закова погледа ми върху него. Тогава то надигна глава, погледна ме, смигна със сълзливото си око и странна усмивка оголи черните му зъби. Аз изругах и побягнах. Но при вратата усетих нещо топло и меко да се преплита в краката ми. Погледнах и истински бяс ме облада: видях булдога, който тъй жестоко ме разиграваше този ден. Дигнах крак и стъпих отгоре му. Наведох се и впих ръце около шията му. Скимтенето на кучето се смеси с писъка на някаква дама отзаде ми. Но аз се бях забравил: размахах проклетото животно и го изхвърлих на каменната настилка на улицата. В този миг някой ме удари по главата. Обърнах се и с един замах разчупих хубавия слънчобран на ядосаната жена. Стана неприятна сцена. Събраха се хора, дойде стражар. Аз протестирах, виках, обяснявах, а когато полицаят ме хвана за ръката, за да ме поведе със себе си, аз съм го ударил през лицето. Не помня това. Струва ми се, че имам доста такт при държането си с хората, пък били те и полицаи. Но ако наистина този път съм извършил това, в което ме обвиняваха, не се разкайвам. Стражарят искаше да ме поведе със себе си, без да имаше това право, и аз съм му дал заслуженото. Не така са разбирали постъпката ми другите — цяла тълпа се притисна около мене, полицаят ме хвана здраво и така успяха да ме отведат в участъка. Едно беше особено непоносимо. През време на разправията чувах непрекъснато шепот в тълпата: „Навярно луд. Луд! Луд!“

По-късно дойде още по-мъчително: този шепот на улицата, това мнение на случайно стеклите се хора възприеха и служителите в полицейския участък. А на другия ден и тези, от които можеше да се очаква нещо по-умно. Да, тъй е! С едно писмо от полицията бях изпратен в болнично заведение и тука лекарите обявиха, че аз, Филип Преславски, студент по философия, съм луд. Разбира се, не казаха луд, а нервноболен, но то бе същото. Аз протестирах, мъчех се всякак да докажа на почтените медици своята нормалност и здравите си нерви, които този ден не се различаваха по нищо от състоянието им през миналите дни, не се различаваха и от днешното им състояние, когато разказвам. Те се усмихваха многозначително, клатеха глава, казваха, че ми вярват. Но това не им попречи да ме изпратят в мръсната килия на болницата, дето се намирам и сега.

Тука за първи път почувствувах, че тези хора могат наистина да ме подлудят. Протест и възмущение ме завладяха за отнетата ми свобода. Започнах да блъскам заключената врата, впивах ръце в железните решетки на прозореца и се мъчех да ги разчупя. Напразно. Тогава ме обхвана още по-силна ярост: раздробих дървеното легло и заудрях с части от него по прозорците и вратата. Това само влоши положението ми. Дойде лекар и прислуга, хванаха ме и след като насила ме блъснаха под студения душ в банята, върнаха ме в стаята и вързаха за новото желязно легло, което донесоха. Не бях се още укротил, но сега започнах да съзнавам, че със своите буйства съвсем лошо исках да докажа нормалността си. Стана ми весело. В едно по-добро настроение реших да променя държанието си.

Престанах да викам, не буйствувах повече. Скоро се оказа, че този начин на действие е по-добър: отвързаха ме, а няколко дни по-късно можех да отивам в общата зала на болницата, дори на разходка из градината около сградата. Но че съм здрав, не можах да докажа. Надзорът над мене не преставаше, студените душове и някакви хапчета, както и лекарският преглед — също. Търпях и чаках. Минаха десет, отлетяха двадесет мъчителни дни, аз все чаках кротко и безобидно.

В края на третата седмица, да, тъкмо в края на третата седмица търпението ми се изчерпа. Помислих: двадесет и един дни! И това число започна да ме преследва, да играе някакви странни танци по стените, влизаше и излизаше през ключалката на вратата, пищеше в ушите ми. Някой чука. Кой е? — питам. — Влезте! Надигам глава да погледна. Някакъв господин, загърнат в черна наметка до лицето, влиза. Аз дойдох! — казва и гласът му клокочи в задавен смях. Учуден го гледам. Мрачно предчувствие ме обхваща и ме плаши. Кой сте и какво искате? Той захвърля плаща настрана. Аз виждам: числото двадесет и едно. Едва се сдържах да не избухна. С недоволство помислих — колко неприятно ще бъде, ако утре дойде двадесет и две!

Започнах да чакам. Килията и цялата болница сякаш изведнъж се сплескаха, сляха се и извихриха нагоре, като безкрайно минаре. На неговия връх виждах нещо и започнах да се дразня. Там висеше обесено числото двадесет и едно, а над него се кискаше и люлееше двадесет и две. Числото ми махаше с ръка. Разбрах, то казваше: утре ще дойда! Бяс закипя в гърдите ми. Дива омраза се зароди в цялото ми същество против всички, които ме държаха в болницата. Започнах да ругая слугите и едва се сдържах да не прикача на лекаря някой не твърде любезен епитет. Същия ден аз му казах, че е време да се свърши непоносимата комедия с мене. Тогава се случи нещо, което и досега не мога да разбера. Като говорех на лекаря, аз се взрях в лицето му. Думите замряха на гърлото ми. Слисан, погледнах по-добре, но лекарят не издържа погледа ми и избяга. Аз не можех да повярвам, че това, което видях в лицето на доктора, беше действително. Този ден сам се усъмних в душевното си състояние. Това съмнение ме уплаши. Исках да се уверя дали то почива на нещо. Отидох до прозореца, погледнах залязващото слънце, взрях се в цветята из парка и ги назовавах с техните имена. Това не беше достатъчно. Забих ноктите си в месото на крака и усетих непоносима болка. Помъчих се да си спомня цялата моя история от онзи проклет ден с кучето до лудницата — не изпуснах нито една подробност. Поисках молив и хартия и ето — моята още недовършена история лежи написана на масата.

Да, нямаше съмнение, аз бях със съзнанието, с което съм и сега: напълно нормално. Но нямаше така също съмнение и за това, което видях в лицето на доктора, защото то се повтори и на другия, и на третия ден: лицето на лекаря напълно напомняше, не, а изглеждаше като муцуната на обикновен булдог.

Заживях страшни дни. Моята стара омраза запламтя стихийно! Невероятни мисли завихриха в главата ми, втълпих си, че съм отново жертва на омразния пес. Да, тъй вече предполагах, че той, предрешен като лекар, ми крои някаква примка. Това беше диво и да се помисли. Все пак аз го мислех. Исках да си наложа да не си втълпявам невероятни неща — излизаше обратното: при всяко ново посещение на лекаря все по-дълбоко проникваше у мене увереността, че той е маска, една лоша маска на нетърпимото животно. Или: защо лекарят и булдогът да не са едно и също същество? Каквото мразя в кучето, не намирам ли и в човека? И стигнах дотам, че изкарах човека като разумно същество, дори по-опасен за мене от омразното куче. Уплаших се дали няма с това чувство някой ден да извърша с доктора нещо и съвършено да се лиша от възможността да изляза от болницата. Когато лекарят идваше при мене, започнах да не го гледам. Но мисълта, че той, подобният на отвратителното куче, е наблизо, разтреперваше тялото ми.

Веднъж помолих най-настоятелно лекарят да прекъсне визитите си. Той обаче не ме послуша и това, от което се боях, стана. Беше в час, когато той не влизаше в стаята. Аз лежах на леглото и мислех с недоволство и мъка за непоносимото ми положение. Преценявах всичко случило се и сипех с хули невежите лекари и фаталния пес — причината на всичко. Изведнъж почувствувах нетърпимата миризма, която лъхаше само от дяволските кучета. Помъчих се да стана. В същия миг над мене се надвеси главата на един булдог. Изкрещях от ужас и отвращение. Същевременно с едно посягане сграбчих животното за гърлото. Знам, че го задуших с всички сили. Но това сякаш не ме задоволяваше. Прехвърлих се отгоре му и заблъсках главата му в стената. В същия момент видях нещо ужасно: пред мене, на леглото, се изви и падна докторът с разбита глава.

Бедният лекар, навярно е извикал или може би са чули моя вик — не зная, но в стаята скоро нахълта цялата прислуга. Вързаха ме и заключиха, след като изнесоха ранения. Той не беше мъртъв. Но с последния поглед, който хвърлих към него, видях още: от лицето му бе изчезнала омразната прилика с булдог.

Разкаяние притискаше душата ми.