Книстер
Лили Чудото и магическият меч (4)

Трета глава

— Сега те виждам по-добре — каза Мерлин и седна до Лили на земята. — Кажи ми при кого си учила занаята? Кой те е взел под крилото си?

Лили изгуби ума и дума. Тя гледаше ококорено магьосника. Той се изкашля и каза:

— Да, разбирам. Моля да извиниш глупавото ми любопитство. Колко тъпо от моя страна да те питам това.

Лили търсеше подходящите думи.

— Вие искахте да говорите с мен — каза тя накрая, само и само, за да не мълчи.

— Права си, такова беше желанието ми — съгласи се мъжът. — Случайно видях как умело успя да изгасиш огъня. На такива като мен им е дадена за жалост само способността да правим огън, но не съм мислел никога, че може и да се гаси… И така, като видях на какво си способна ти, ми дойде наум, че може би ще можеш да ни помогнеш.

— Аз да ви помогна? Как?

— Ти видя, че сме обсадени. Вече седмици наред Черният рицар не пуска никого да излезе или да влезе в замъка. Дори успя да прегради и тайния ни изход. Запасите ни свършват, а днес той успя да прехвърли през стената дори горящи камъни.

— И какво бих могла да направя аз?

— Как да кажа, аз не съм те виждал тук никога преди. Питам се как си се озовала при нас… и… който може да влезе, значи може и да излезе… и… как да кажа… хора от твоя вид са в състояние… — Мерлин погледна към стълбите като че ли искаше да се увери, че никой не ги наблюдава, после се наведе към Лили и прошепна: — Доколкото знам, хора от твоя вид са в състояние… — Мерлин се наведе още по-близо до Лили, за да й прошепне директно в ухото. — … да летят!

— Не може ли да говориш по-високо, ти проклет лечителю! — изкряска изведнъж някакъв глас зад Лили толкова силно, че от страх тя изпусна кожената си шапка.

Тя се обърна, но там нямаше никой. Чий глас беше чула? Можеше да бъде само един…

Мерлин се усмихна и каза:

— Не говори толкова силно, защото ще ти извия врата!

— Няма да го направиш! — изграчи гласът.

— Тогава няма да има кой да ти чеше заклинанията, ти сляпа риба такава!

— За съжаление има право — каза Мерлин като се обърна към Лили. — Очите ми не ме слушат вече и той ми е голям помощник. — Магьосникът извика към гарвана: — Мери си думите, за да не те превърна в жаба!

— Жабата няма да може да обръща страниците на голямата ти магическа книга, ти деветократно умен селски магьоснико!

— Моля те да ни извиниш — обърна се Мерлин към Лили. — Той е толкова нахален, че винаги последната дума трябва да е негова. Но всъщност е много верен другар!

— Другар, как пък не! — извика гарванът. — Аз съм майстор-магьосник! Чуваш ли ти… ти калфа такъв!

Мерлин обърна гръб на гарвана, направи физиономия и каза с тих глас:

— Най-добре е да не му обръщаш внимание.

— Какво си шушукате с това детенце? — изкряска птицата, направи един великански скок и се озова между двамата.

Мерлин представи Лили на странната птица.

— Тя е колежка на име Лили и тя…

— Изглежда ми още много незряла! — прекъсна го птицата. — Е, какво имате да си шушукате толкова?

— Ние говорим… — добави Мерлин с насмешка. — … за това-онова. Неща, които колеги като нас си разказват.

— Така, така. Бръщолевене на магьосници. Скука! — каза презрително гарванът. — Поне ми запали свещта, за да мога да чета. Вчера намерих една интересна глава, в която пишеше как можеш да превърнеш магьосник в охлюв. Така ще мога да си направя сам десерта.

Мерлин се усмихна, посочи магическата книга и накара Лили да запали свещта. Тя цялата се разтресе от страх. Но когато магьосникът повтори поканата си, Лили вече се беше съвзела. Ръцете й незабелязано се мушнаха в джоба на раницата, след това тя се приближи и се наведе над свещта.

Когато се отдръпна, и Мерлин и птицата погледнаха към масата, свещта гореше с тих и спокоен пламък. Магьосникът й кимна доволно. Враната литна към бюрото и започна да прелиства книгата. Лили и Мерлин можеха отново да се посветят на разговора си:

— Така както ти казах, всички ние се нуждаем от помощта ти, защото можеш да се промъкнеш покрай пазачите извън стената, понеже ти имаш способността навсякъде да се… нали се сещаш?

— Нека да предположим, че бих могла да се измъкна оттук незабелязана и да изляза извън стената. Кого трябва да извикам там на помощ?

— Това наистина е проблем — отвърна Мерлин. — Отвън няма чужда помощ, на която може да се разчита. Нашият господар и най-добрите воини са далеч извън страната, а съседните графства са се съюзили с Черния рицар. Той ги подкупи с пари. Пари, които открадна от нашата съкровищница.

— Щом не мога да докарам помощ, какво ще трябва да направя?

— Има един начин, с който би могла да накараш Черния рицар и неговата сган да се изплашат и да избягат.

— Как ще стане това? Какво бих могла да направя сама срещу Черния рицар и добре въоръжената му свита?

— Има един изход. Трябва да поведеш битка, каквато не се е водила от незапомнени времена.

— Битка? Аз? Как?

— С меч. — Мерлин направи пауза. После се изкашля и прошепна: — С магически меч, който ще ти даде нечовешки сили. Сили, на които не може да устои нито едно човешко същество.

Лили подскочи и извика:

— Магически меч?

— Шшт, не толкова силно — успокои я Мерлин. — Тези думи не са за всяко ухо! А враговете имат уши навсякъде…

— Магически меч? — повтори Лили шепнейки.

— Екскалибур.

— Невероятно! — каза Лили и седна, защото коленете й омекнаха.

— Решавай бързо, защото времето ни притиска!

— Но аз… аз… — Лили не знаеше какво да каже. — Никога не съм се била с меч.

— Това е вълшебен меч. Можеш да му се довериш. Трябва само да го вземеш в ръка.

— И къде… искам да кажа, къде мога да го намеря?

— Амброций ще те заведе.

— Амброций? — магьосникът направи знак с глава към бюрото. Лили разбра и свирна през зъби.

— Значи ще се решиш? — попита Мерлин.

— Какво друго ми остава? — се чу да казва Лили.

— Тогава да не губим време — каза магьосникът, стана и се обърна към гарвана.

— Ще отидеш с Лили на пътешествие — каза той.

— Къде?

— Към… — магьосникът прошепна нещо в ухото на птицата и то толкова тихо, че дори Лили не чу нищо. Това май не се хареса на гарвана, защото той започна да вика:

— Дяволи и магьосници! Трябва ли да го правя? Много добре знаеш колко ужасно вони там! Когато бяхме там за последно преди няколкостотин години, не можах да измия миризмата от перата си дни наред.

— Трябва да го направиш, защото нашата смела Лили ще вземе Екскалибур, за да ни освободи от тиранията на Черния рицар.

Гарванът изкряска:

— Екскалибур? — и изглежда така се впечатли от предложението на Мерлин, че дори и той загуби ума и дума. Наклони глава и започна изпитателно да наблюдава Лили.

— Ще я заведеш ли? — попита Мерлин.

Гарванът кимна в знак на съгласие. Магьосникът отиде до масата, натопи едно лебедово перо в мастилницата и започна да пише писмо. После го сгъна на руло, запечата го с червен печат и го предаде на Лили.

— Когато му дойде времето ще разбереш за кого точно е предназначено то. — Той погали Лили по главата и каза: — Нашето бъдеще е в твоите ръце. А сега тръгвай!

Лили сложи писмото в раницата си и понечи да тръгне. Но в този момент магьосникът я попита:

— Къде ти е метлата?

— Метла?

— Да, със сигурност ще имаш нужда от нея!

— Ах, да разбира се.

Лили се досети какво имаше той предвид. Но в същото време се досети, че за магическия скок щеше да се нуждае от предмет, който да я отведе на точното място. Дори и ако имаше метла, тя нямаше да й помогне кой знае колко. И гарванът не можеше да й помогне. Гадост! Още докато Лили разсъждаваше какво да прави, Амброций кацна на рамото й и започна да припира:

— Какво чакаш? Хайде, отлитай, ти дяволска жена, преди да съм променил намерението си.

— Оставих си метлата на двора — каза Лили, за да спечели време. После сложи раницата на гръб. Като се обърна към магьосника продължи: — Вие магьоснико Мерлин, не трябва да идвате с мен навън. Не е хубаво хората да ни виждат толкова често заедно, нали разбирате…

— Може би имаш право, колежке. Извини ме, но сигурно не е нужно да ти напомням, че поради същата причина трябва да излетиш незабелязано. Може и затова да си си скрила метлата отвън…

— Какви са тези глупости? Смехории! Метла за летене… — извика Амброций и подреди с човка перата си. — Ще тръгваме ли, или ще чакаме замъкът да изгори до основи? Хайде взимай си скапаната летяща метла!

Лили се сбогува с Мерлин, който дълго време гледа след нея.

Когато стигна на двора, на Лили й дойде една идея да вземе някаква метла, за да заблуди Амброций. Не се знаеше за какво можеше да послужи… По-важното беше да вземе незабелязано някой от камъните, които бяха прелетели през стените на крепостта. Сега й оставаше само да намери някое по-прикрито място.

— Трябва да се хванеш много здраво за мен — каза тя на гарвана.

— Да не искаш да ме учиш как се лети? — отвърна възмутено той.

Но не успя да каже нищо повече, защото и двамата се озоваха извън крепостната стена. Амброций беше много впечатлен и призна:

— Гръм и мълнии! На това му казвам полет! Поздравление!

Двамата се бяха приземили само на няколкостотин метра от стените на замъка. Лили се огледа. Зад нея бяха укрепленията, а пред нея една гъста гора. Лили легна бързо на земята. Високата трева и няколкото ниски храста не бяха много добро прикритие, за да не бъде забелязана от двайсетината, тридесетина мъже, които лагеруваха пред портата на замъка. Те май се чувстваха много добре защитени, защото бяха свалили броните си. Само мъжете, които бяха в непосредствена близост до портата и каменния зид на крепостта носеха шлемове. Лили знаеше, че те трябваше да вземат предвид възможността да бъдат залети отгоре с вряла вода или разтопена смола.

Малко по-настрани от портата няколко мъже се занимаваха с това да пълнят катапулта с камъни. С тази огромна, дървена машина те бяха в състояние да прехвърлят през стената тежки камъни.

Точно до машината гореше огън. Над него в почернели вече тенджери, те загряваха масло. Лили можеше да види как рицарите топяха парцали в него, увиваха камък и така зареждаха машината. Много мъже бяха необходими, за да опънат дебелите вериги на машината. След това с ужасен трясък над главите на мъжете се изстрелваше една унищожителна горяща топка.

Повечето от окупаторите седяха безучастно и се препичаха на слънце. Някои играеха карти.

Едва сега Лили забеляза един огромен мъж в черни доспехи, който смеейки се повали с юмрук един от съотборниците си.

— Кой ти е позволил да ме побеждаваш? — изкънтя гласът му чак до Лили.

— Това е Черният рицар — изкряска Амброций. — Хайде, нека да отлитаме, за да можем после да го направим на пух и прах!

Лили не го слушаше. Тя размишляваше какво да прави, защото разбира се й беше ясно, че не можеше да следва враната с помощта на магическия скок. Тогава й хрумна една идея. Щеше да се възползва от невниманието на окупаторите. Конете им пасяха наблизо. Понеже Лили често беше ходила с нейната приятелка да язди, тя можа да различи, кой от конете беше подходящ за плана й. Това беше един прекрасен черен жребец с великолепна грива и бял пламък на челото. Той й хареса най-много.

— Нападението е най-добрата защита — измърмори Лили и започна да се промъква към конете.

Гарванът веднага разбра какво си беше наумила Лили и не беше въодушевен.

— Защо не използваш твоята супер светкавична летяща метла, вместо да се доверяваш на тази кранта?

Лили му обясни:

— Все някога ще трябва да се изправя пред Черния рицар и да се бия с него. И това ще стане трудно, ако съм на метла. Ясно е, че се нуждаем от кон! А не се знае дали ще имам друг такъв сгоден случай. Погледни, имаме съвсем свободен избор на коне!

— Хитро от твоя страна, въпреки че си още зелена — похвали я птицата.

Прикрита от високата трева Лили започна да се приближава към конете. Но и Амброций не остана безучастен. Той литна към увлечените от играта рицари, кацна директно на шахматната дъска и открадна едно от зарчетата. Това, разбира се, не се хареса на играчите и те започнаха да преследват враната с крясъци.

Амброций не бягаше от преследвачите си летейки, а подскачаше по земята в посока към замъка достатъчно бързо, за да не могат да го хванат. Мъжете го следваха. Най-отпред беше Черният рицар.

Така се разигра една дива гонитба, която отклони вниманието на мъжете и никой не забеляза, как зад гърба им една червенокоса млада дама се беше запътила към гората на гърба на един великолепен кон.

Амброций се справяше много добре. Само от време на време политаше за кратко нагоре, колкото да види, че Лили вече беше достигнала гъстата гора. Той полетя още малко и пусна зарчето, така че всички да го видят и полетя към гората. Никой не се интересуваше вече от него, а Черният рицар избухна в триумфален смях, защото беше успял пръв да намери зара.

Малко след това Амброций успя да настигне Лили.

— Справи се чудесно — похвали тя партньора си.

— Проста работа — каза гарванът и започна да чисти перата си. — Един от моите прадеди е бил все пак боен гарван в двора на краля.

Лили се изсмя. Боен гарван! В нито една от книгите не беше чела подобно нещо. Тя обаче си спести коментара, понеже така или иначе Амброций щеше да има последната дума.

Лили слезе от коня, за да види дали я следят. Но мъжете не бяха открили още как ги беше надхитрила. Преди да тръгнат, тя разтвори един вързоп, който беше намерила на земята в близост до коня. Това беше един черен чул и някаква качулка, която също беше предназначена за коня. Лили подсвирна.

— Всичко е в черно. Май съм откраднала коня на Черния рицар. Ще стане много интересно!

Тя бързо изхвърли нещата зад един храст, качи се на коня и попита Амброций накъде трябва да вървят.

— Следвай ме! — каза той учудващо студено и полетя напред.

Лили го следваше с бясна скорост. Беше направила много добър избор с този кон, защото дори и след час галоп, когато стигнаха до една равна местност, където гората свършваше, конят още не изглеждаше изморен.

Амброций кацна на един камък, за да си почине. Той посочи с човка в далечината.

— Виждаш ли онази планина там на хоризонта? Малцина са тези, които знаят нейната тайна, а съвсем, съвсем малко пък знаят тайната, която пази тайната… Приготви се за истинско изживяване!

Лили потупа коня по шията и го пришпори. Така се понесоха в галоп в указаната посока. Планината във формата на кегла започна да се приближава. Когато стигнаха съвсем близо, Лили забеляза, че в долния си край планината беше гъсто залесена, а от върха й се издигаше пушек.

— Това е вулкан — изпъшка тя, понеже ездата я беше оставила без дъх.

Скоро стигнаха подножието. Съвсем малко яздиха нагоре по склона и Лили реши да завърже коня и да го остави, защото пътят ставаше все по-стръмен. Едва горе Лили подуши миризмата на сяра. Гарванът изглеждаше обезкуражен, летеше само на няколко крачки от Лили и спираше все по-често за почивка.

— Не мислиш ли, че вече е време да ми кажеш каква е тайната на планината? — попита Лили.

— Първо можеш вече да я подушиш и второ съвсем скоро ще я видиш.

— Не ме измъчвай така — каза Лили, на която й беше трудно да следва птицата.

— Нямаме късмет! — изкрещя гарванът. Така както вони, сигурно отново ще избълва огън. Може би ще можеш да го убедиш поне докато сме тук да се въздържа. Не бих те съветвал да използваш магии. Тук е важна силата, която не може да си представи нито едно човешко същество.

— Не мисля, че мога да убедя един вулкан да не бълва огън.

— Вулкан ли? Колко си наивна! — изсмя се злобно Амброций. — Вулканът не е нищо в сравнение с това, което те очаква тук. Нека да погледна дали е безопасно за теб.

С тези думи Амброций полетя напред. Лили не искаше да чака безучастно и го последва.

Дали катеренето или неизвестността караха сърцето й да бие така лудо?