Книстер
Лили Чудото и магическият меч (2)

Първа глава

Лили седеше след вечеря в стаята си и наблюдаваше улицата през прозореца. Навън валеше и беше студено.

— Нищо не се случва… — промърмори тя и потропа отегчено с пръсти по стъклото. Но изведнъж се ухили доволно.

— Щом не се случва нищо, е време да отида да дразня Леон — прошепна тя и потри самодоволно ръце.

Тя застана пред вратата на стаята му и се ослуша. Що за странни звуци издаваше той? Чуваше се съскане, пъшкане и фучене. Леон играеше на нещо. Но на какво? Лили продължи да се ослушва.

— Хуп, хуп! — изрева Леон и изведнъж: — Бум! — След известна пауза последва едно провлачено: — Аааахххххх…!

— Звучи като че ли има битка — си каза Лили. — Най-вероятно той отново играе с пиратския си кораб Лего…

Тя се върна бързо в стаята си, запаса един колан и върза един вълнен шал около челото си. Хвърли бърз поглед, за да се убеди, че мама беше във всекидневната и се промъкна незабелязано в кухнята. Надяна големия кухненски нож в колана си и взе тирбушона, за да й послужи за котва. В коридора се спря пред огледалото, за да се наслади на гледката.

— Ехе! — извика тя самодоволно и размаха силно тирбушона във въздуха. — Изглеждам по-страшна дори от Френци Фрикасе, която се е сражавала на Карибите и е превърнала Карибско море в Кърваво море.

Сега трябваше много бързо да се промъкне в стаята на Леон, преди мама да я беше хванала. Пред вратата на стаята му тя отново се ослуша. Той говореше, но с кого? Дали пък мама не беше в стаята му? Но нали току-що тя я беше видяла във всекидневната? Лили долепи ухо до вратата, за да разбере съвсем точно какво говореше той.

— Уха! Вземи това, ти миризлив плъх такъв! — изсъска Леон.

Лили се изкикоти. Не можеше Леон да е казал това на мама! Тя отвори вратата съвсем леко и се промъкна в стаята. Преди той да я беше забелязал, тя изрева:

— Тук е Лили Правещата-прорези, най-ужасяващата пиратка на седемте морета и дванадесет вани! Предай се или ще те разрежа като плик за писма. Със смъртоносната кука ще направя дупка в кораба ти и ще те пратя на дъното на морето…

— Какъв кораб? — попита Леон, който изобщо не беше впечатлен от изненадващото нападение на Лили.

— Имах предвид твоя… — Лили спря по средата на изречението. Едва сега забеляза, че Леон не си играеше с кораб, а беше построил рицарски замък пред себе си.

— Е, тогава ще пробия дупка в стомаха ти, и това ще е достатъчно! — изрева Лили и извади ножа от колана си.

Но Леон не се плашеше толкова лесно. Той се обърна към сестра си съвсем спокойно и посочи към гърдите си. Около врата му висяха всички гердани на майка му.

— Като един истински рицар и аз съм се снабдил с броня! Така че мечът ти е безполезен и освен това… — Леон надяна на главата си една картонена кутия, в която беше пробил дупки за очите и устата си. — Освен това нося и шлем, който е толкова здрав, че смъртоносният ти меч ще изглежда жалък! А сега изчезвай и ме остави да си играя!

Лили остана без думи. Не беше очаквала това. Що за умник беше станал Леон! Не беше и предполагала, че дребосъкът можеше да е такъв! Не след дълго тя дойде на себе си:

— Мама знае ли, че си й взел колиетата? — попита тя.

— А знае ли мама, че ти се разхождаш тук с кухненския нож?

Олеле! Бедната Лили! Не знаеше какво да каже.

— Ти… ти… ти голям… ти малък, ти малък, подъл рицар с памперси!

— Ха! — отвърна Леон и се обърна към замъка и рицарите си.

Лили се почувства глупаво. Не знаеше какво да каже. Започна да наблюдава как брат й закачи едно саморъчно направено хартиено знаме на кулата на рицарския си замък. После извади два пластмасови рицаря на коне и ги пусна да галопират около крепостта, като извика с преправен глас:

— По дяволите! Този замък е прекалено висок. Не можем да го превземем!

— Защо не пробвате с оръдия? — попита Лили и хвърли едно Лего кубче по замъка.

— Ха, ха, ха! — изсмя се злорадо Леон. — Замъкът ми е от твърда скала. Не може да бъде превзет с оръдия!

— А с огнени стрели? — попита Лили. — Това няма да е първият замък, който е бил изгорен до основи.

— Забрави! — отвърна високомерно Леон. — Не виждаш ли рова с вода? Никой не може да се доближи достатъчно близо до замъка, за да се бие. Освен това горящите стрели ще трябва да преминат над високата крепостна стена. Това не може да стане в никакъв случай от разстояние.

— Замъкът е супер наистина! — каза Лили и остави настрана тирбушона, наподоби цвилене на кон и запрепуска с един пластмасов рицар напред-назад пред портите на замъка. Изведнъж извика: — Чуйте ме благородни рицари! Ще направим обсада. Няма да пуснем никой да влезе или да излезе от замъка, докато не умрете от глад или не се предадете!

Леон се изсмя и показа една бисквитка от едно малко прозорче в крепостта.

— Ние имаме запаси, които ще ни стигнат за дълго време! — Той разчупи бисквитата, раздели я с Лили и извика: — Освен това имаме таен тунел, който води директно в кухнята… а не, имах предвид в килера на краля. Ще изпратя някой да набави провизии! — и след това добави шепнейки: — Мисля, че мама е купила шоколад. В хладилника е.

— Няма да пуснем никого да излезе! — извика Лили.

— Изобщо няма да можете да видите пратеничката в тайния тунел! Той е подземен! — отвърна Леон.

Лили се досети. Постави фигурките си пред затворения подвижен мост и започна да пълзи по корем из стаята на Леон.

— Ох, колко е тъмно в този подземен тунел! — въздъхна тя. — И мирише на прилепи! Ужас! — Лили изчезна през вратата.

Не отиде обаче в кухнята, защото й беше хрумнала супер идея. Започна да рови припряно в шкафчето на бюрото си, извади бял лист хартия и го сгъна във формата на хартиено самолетче. С цветни моливи нарисува очи, крила и нокти: какъв страхотен дракон!

— Изглежда доста дебел! — каза Лили и беше много горда от себе си. — Липсва обаче най-важното!

Тя изтича в кухнята и взе запалката на мама. Тя беше голяма и дълга колкото маркер и беше особено подходяща за палене на свещи. Лили я сложи в сгъвката на хартиеното самолетче, така че предната й част да се подава от върха му. Реши да пробва какво е направила и от устата на дракона изскочи десетсантиметров пламък. Лили така се изплаши, че изпусна запалката.

— Не знаех, че в къщи имаме огнехвъргачка — каза тя с кикот и сложи запалката отново вътре в дракона. — Да вървим, Огнярио! Да нападнем замъка! — Лили изтича обратно в стаята на Леон.

— Взе ли нещо за ядене? — попита той.

— Откъде накъде ядене! Идвам, за да си набавя храна. И теб ще изям първи! — с тези думи тя започна да тича из стаята и да кръжи с дракона над замъка. Леон се запревива от смях и започна да се опитва да хване хартиеното самолетче.

— Супер е. Покажи ми го! — но Лили се отскубна от ръцете му.

— Внимавай, горещо е! Аз съм огнедишащ дракон! — Леон се опита да го прободе с един от пластмасовите си рицари. — Откога рицарите могат да летят? — попита Лили и продължи да кръжи с дракона, като се опитваше да избегне опитите на Леон да я прободе, защото той все по-гневно размахваше ръка. Не му харесваше, че Лили превъзхождаше пластмасовите му фигурки с летящия си дракон. Тя реши да го раздразни още повече като го попита: — Може ли да се изплюя върху рицарите ти, или ще им ръждяса бронята?

— Ах, лети си щом искаш — каза той и като се направи на отегчен започна да нарежда фигурките в замъка си. — Ти си просто един дракон. Нищо не можеш да направиш на замъка ми…

— Мога да го изпепеля. Аз съм огнедишащ дракон! — обяви Лили тържествено и гордо.

— Страхотен огнедишащ дракон! Не си нищо повече от един хартиен дракон!

— Мери си приказките, малки рицарю, или ще изпека косата на главата ти. Иначе да не ми е името Огнярио!

— Огнярио, о Огнярио, ти си направен от тоалетна хартия! — започна да пее Леон.

— Давай съкровището на замъка, или ще го изпепеля — изрева Лили.

— Огнярио — от тоалетна хартия! — продължи да пее Леон.

— Виждаш ли хартиеното ти знаме? Запази го добре в съзнанието си, защото за наказание то първо ще изгори. Ти обиди Огнярио, най-страшният от всички дракони! — Лили обиколи бавно с дракона саморъчно направеното знаме на Леон. — Виж каква горяща паст имам само! — извика Лили и в същия момент от устата на дракона излезе такъв пламък, че флагчето на Леон се подпали за миг. Той беше шокиран. Стоеше с отворена уста и гледаше как знамето му гори. Беше изгубил ума и дума. Часове наред беше майсторил флагчето! Едва когато Лили изгаси пламъците, той успя да каже:

— Супер! Как го направи?

Лили му подаде дракона и Леон откри запалката. Веднага я щракна.

— Невероятно, направо невероятно! — продължаваше да щрака той и очите му светеха от възторг.

Но радостта му не трая дълго. Изведнъж мама се появи в стаята. Лили стреснато започна да прикрива остатъците от знамето, а Леон се опита да скрие зад гърба си огнедишащия дракон. Той много добре знаеше, че беше строго забранено да се играе с огъня. Но, нямаха шанс. Мама веднага надуши с какво си играеха.

— Какво ви става? — извика мама. — Огън в къщи! Да не искате всички да измрем?

— Това е само един… — започна да заеква Леон и й подаде дракона. — Не е ли невероятен?

Мама дръпна дракона от ръката на Леон и продължи да крещи:

— Как може ти…

— Вината е моя — защити Лили Леон. — Това със запалката беше моя идея. Ние бяхме много внимателни и изгорихме само това малко знамение.

— Лили, на твоята възраст трябва да знаеш, че…

— Беше глупаво от моя страна. Няма да се повтори. Моля те да ме извиниш.

— Запалката не е за игра — каза строго мама.

— Няма да се повтори, честна дума. Иначе да не се казвам Лили.

— Няма да пипна никога повече запалка — каза виновно Леон. — Обещавам, въпреки че е жалко… летящият дракон изглежда наистина страхотно!

Мама направи физиономия, но после се усмихна и щракна със запалката, така че от устата на дракона излезе пламък.

— Що за идеи имате само…

— Има ли ги наистина? — попита Леон.

— Кои?

— Огнедишащите дракони?

— Има много хубави истории за герои, в които се разказва за магически мечове, изгубен граал, който те прави безсмъртен и за непобедимите рицари на кръглата маса.

Лили буквално попиваше всяка дума, казана от мама. Как така не се беше сетила досега да се прехвърли с магическия скок в Средновековието? Може би защото момичетата от средновековните истории бяха описани като срамежливи госпожици? Или като глупави принцеси, които биваха отвличани от дракони и после биваха спасявани от тъпи принцове? Това, разбира се не беше за Лили. Тя сама би ударила дракона по муцуната, или щеше да подпали петите на високомерните принцове.

— По времето на рицарите имало ли е динозаври? — попита Леон и прекъсна фантазиите на Лили.

— Не, няма начин да е имало — засмя се мама.

— През Средновековието те отдавна вече са били измрели — добави Лили. Но после попита: — Какво каза за магическите мечове? Те придават ли на притежателя им магически сили, или той просто започва да се бие като воден от чужда ръка?

— Със сигурност е имало и от двата вида — каза мама замислено. — Най-известният меч е този, който е бил забит в една скала. Много хора напразно са се опитвали да го извадят, но той стоял там като сраснат с камъка. Мечът бил омагьосан. Този, който успеел да го извади, щял да стане крал и да има много власт.

— И някой успял ли е? — попита Леон.

— Разбира се — отвърна мама.

— И как се казва благородният рицар?

— Той се казва Артур — отвърна мама. — А мечът е Екскалибур. Има много книги, които разказват тази история. Това е историята на крал Артур и рицарите на кръглата маса, меча Екскалибур и изгубения граал. В библиотеката има хиляди книги за това.

Лили беше въодушевена. Искаше й се още сега да изтича в библиотеката, но тя отдавна вече беше затворена. А и нямаше начин да накара мама да й разкаже още за мечовете. Тя каза на Лили и Леон да си лягат. Защото особено за Леон отдавна вече беше време за сън. Лили се запъти към стаята си с нежелание. Разбира се, че нямаше веднага да легне да спи. И в нейната малка библиотека имаше книги, в които можеше да прочете нещо за Средновековието…