Книстер
Лили Чудото и магическият меч (3)

Втора глава

В книгата на Лили наистина имаше много неща за живота на рицарите, но никъде не се споменаваше и дума за магически меч. Гадост! Дали щеше да намери нещо полезно в книгата с магиите? Тъкмо щеше да я извади от скривалището й, и мама се появи, за да я целуне за лека нощ.

— Не може ли да ми разкажеш още нещо за магическите мечове? — Лили се опита да изкопчи от мама още някаква информация.

— Ако знаех повече, с удоволствие щях да ти разкажа — каза мама. — Но не съм много веща по въпросите за магическите мечове. Никога не са ме интересували мечове, битки и оръжия. През Средновековието е имало по-интересни неща. По онова време мъжете са пишели много хубави любовни стихотворения и са ги рецитирали публично. Наричали са го серенада.

— Това с мечовете ми харесва повече — каза Лили.

След като мама пожела на Лили лека нощ и излезе от стаята, момичето извади магическата книга изпод леглото си. Но и тук нямаше нито дума за магическите мечове. Гадост!

— Е, ще трябва сама да се справям — измърмори тя.

Не й трябваше много време, за да измисли как да се пренесе във времето на Средновековието: това щеше да стане с помощта на магическия скок разбира се! Това специално заклинание за пътешествия във времето, тя беше прилагала толкова много пъти, че го знаеше дори наизуст. За него й трябваше предмет от времето, в което искаше да се пренесе. Това не беше лесна задача. Но Лили се беше справяла и с по-трудни предизвикателства. Както когато се беше пренесла в Дивия Запад, или при пиратите, а един път дори беше прескочила до Египет и се беше приземила в гробниците на фараоните. Това беше било едно наистина страшно приключение.

Този път щеше да се пренесе в Средновековието и вече имаше идея как да стане това: кръстницата на Леон, леля Елиане, беше показвала един път на Лили своя стар златен дукат от времето на Средновековието. Тя си го беше купила от един антикварен магазин, един златар му беше пробил дупка, така че тя да може да го носи като колие на врата си. То беше наистина хубаво! Лили трябваше само да я помоли да й го даде назаем за пътуването й. Нямаше да има проблем с това. Само при мисълта, Лили размаха юмрук от възторг. Не можеше и да мисли за сън. Във фантазиите си тя вече беше в Средновековието. Виждаше се как участва в рицарски турнири, как танцува на бал в двореца на краля и как побеждава огнедишащи дракони в тъмните гори…

Но какво трябваше да вземе със себе си? Запалката със сигурност щеше да й е от полза. През Средновековието не е имало такова нещо, така че щеше да впечатли всички в кралския двор. И ако случайно срещнеше огнедишащ дракон, щеше да го победи с пожарогасител. От страх щеше да му секне пламъка! Лили си направи списък с нещата, които трябваше да вземе.

— Докато дойде време да тръгвам, ще стане още по-дълъг — каза тя, сгъна внимателно списъка и го сложи под възглавницата си.

Щеше да тръгне в събота. Сияеща от радост, тя най-накрая успя да заспи.

Още на другия ден взе от библиотеката книгата за „Екскалибур“, но това, което беше по-важно: в петък успя да измоли от леля Елиане златният й дукат. Трябваше само да обещае, че добре ще го пази.

Тази нощ щеше да се впусне в това велико приключение. В тайния й списък беше добавила още едно нещо. Едно заклинание, с което ако се наложеше, щеше да си набави рокля като на принцеса. Ако я поканеха на тържество, не можеше да се появи с тениска…

Съботата мина много бързо и най-сетне дойде вечерта. След като мама целуна Лили за лека нощ, тя изчака още малко, за да се убеди, че всички вече са заспали дълбоко и започна да опакова раницата си: запалка, пожарогасител, заклинанието за рокля на принцеса и — не трябваше в никакъв случай да забравя — плюшената мишка, за да може със сигурност да се върне вкъщи. Нагласи алармата на ръчния си часовник, за да й напомни кога трябва да се върне и го пъхна в раницата. Часовникът щеше да се набива на очи през Средновековието. След това притисна амулета до сърцето си и измърмори заклинанието, с което щеше да се пренесе в друго време. Клепачите й натежаха и тя усети как губи почва под краката си. После се почувства много лека.

Когато отново почувства, че е стъпила здраво на земята, тя се озова в едно мазе. Единствено през едно малко прозорче близо до тавана се прокрадваше слаба светлина. Оттам се чуваше страшна глъчка. Лили не успя да разбере какво си говореха хората. Когато се опита да доближи помещението, тя удари крака си, спъна се и падна в един дървен сандък. Пищно украсеният капак беше отворен. Лили веднага разбра: беше попаднала в празен сандък за съкровища. Нейният дукат някога е бил в него. Само ако леля Елиане знаеше това! Жалко, че Лили нямаше да може да й разкаже…

Тя забрави болката в крака си, надигна се и изскочи от сандъка. Веднага отиде до тежката дървена врата, на която висеше железен катинар. Както и можеше да се очаква, той беше заключен и доколкото можеше да види, не можеше да бъде отворен отвътре. Междувременно очите й се бяха адаптирали към слабата светлина. На стените около нея имаше етажерки, върху които имаше сребърни съдове, бокали, чинии, великолепни свещници, рамки за картини, но също и добре полирани блестящи доспехи. Лили не можа да устои на изкушението да си сложи един богато украсен шлем, който вървеше в комплект с една златна броня и червено копринено наметало. Шлемът беше твърде голям за Лили, така че при всяко нейно движение той се въртеше насам-натам върху главата й. А беше и толкова тежък, че се наложи веднага да го свали. Когато го сложи отново на етажерката, тя забеляза, че по него няма и следа от ръжда.

— Невероятно! — прошепна Лили. — Това нещо е позлатено или е от чисто злато. Не е чудно, че е толкова тежко.

Лили знаеше от книгите, че тези доспехи не се носеха по време на битка, а само в особено специални случаи. На същата етажерка тя намери една кожена броня и дълга кожена пола с колан. Тази екипировка беше значително по-малка.

Дали не принадлежаха на оръженосеца, който е на служба при рицаря, помисли си Лили и веднага ги изпробва. Те като че ли бяха правени за нея. Дори и дългата до коленете пола, която тя облече над панталоните си й беше съвсем по мярка. Накрая Лили си сложи и кожената кафява шапка с перо и нагласи златната броня на етажерката така, че да може да се огледа в нея.

— Липсва ми само лък и ще приличам на Робин Худ — каза тя гордо.

В този момент усети, че някой се приближи до вратата. Тя затаи дъх за момент, но реагира светкавично. С един скок се озова до червеното наметало и с още един скочи в сандъка и се покри с него. Не беше било нужно да бърза толкова много, защото на човека му отне много време докато отключи множеството катинари и ключалки и най-накрая успее да отвори скърцащата врата.

— Бързо, оставете гоблените тук в ъгъла. Така ще ги предпазим от огъня — чу Лили дълбок мъжки глас. После усети стъпки и глух шум, когато гоблените паднаха на земята.

— Какво ще правим с картините от рицарската зала? — попита една жена.

— Имаш право! Как можах да ги забравя. Портретите на предците му със сигурност са по-важни за нашия господар, отколкото съкровището! Елате, нека да спасим картините!

— Помощ! Помощ! — чу Лили да вика един развълнуван глас. Изведнъж някой връхлетя в съкровищницата. — Помощ, случи се нещо ужасно! Веригата! Какъв ужас!

— Каква верига? — попита мъжкият глас.

— Веригата, тя се скъса!

— Коя верига? Успокой се и разкажи какво е станало!

— Веригата! Тя се скъса и то точно сега! Веригата на кладенеца. Как ще вадим вода сега? Кофата е на дъното и без верига не можем да я издърпаме. Но това не е всичко. Кулата е обхваната от пламъци. Стълбата гори, а горе в кулата са всички деца и стари жени. А ние нямаме вода. Ще изгорят! Това е ужасно…

Лили не се поколеба нито за секунда. Беше й все едно дали ще я разкрият или не. Тя взе раницата си и изскочи от скривалището, профуча по стълбите на мазето и излезе на двора. Там трябваше да се пази от падащите камъни, които непрекъснато хвърчаха над високите стени на замъка. От време на време прехвърчаха и камъни, обвити в горящи парцали. Това беше коварно оръжие. Две малки къщички, които бяха построени точно до крепостната стена, вече горяха. Хората се опитваха да потушат огъня с метли. Преди Лили да успее да стигне до кулата, тя забеляза, че от малките бойници вече се виеше черен пушек. Пред кулата се беше насъбрала тълпа от хора, които викаха един през друг. Лили едва сега забеляза, че и горе на кулата имаше хора, които махаха безпомощно с ръце.

— Хайде, скачайте! — извика някой отдолу.

— Не, в никакъв случай! — изкрещя друг.

— От такава височина, това е сигурна смърт!

— Но те така или иначе са загубени. Поне трябва да направят някакъв опит. Или да ги оставим да изгорят живи?!

— Огънят все още не е достигнал върха на кулата!

— Помощ! Помощ! — чу се отново вик отгоре.

Когато Лили беше в подножието на кулата, един мъж изскочи кашляйки, останал без дъх. Лицето му беше покрито със сажди, а косата обгоряла. В ръката си държеше метла.

— Няма смисъл! — изпъшка той. — В средата на кулата има огнена стена. Дори и да имахме вода, вече е твърде късно да им се помогне. Никой не може да премине жив през огнената стена, нито отдолу, нито отгоре!

Лили си проправи път през тълпата и се покачи на стълбата.

— Няма смисъл! Остани тук! — извика мъжът след нея. Но Лили беше неудържима.

Лъхна я ужасна смрад и й стана много горещо. Тя извади пожарогасителя от раницата, притисна една кърпа пред лицето си и продължи напред по стълбите. В училище беше учила, че пожарогасителят се ползва само по спешност и то директно в огнената стихия. Но това беше лесно да се каже и трудно да се изпълни. Трябваше много смелост, за да се осмелиш да влезеш в огъня, който бушуваше. Но мисълта за безпомощните деца на покрива, направи Лили още по-безстрашна. Тя отвори пожарогасителя, пое си дълбоко въздух, приближи се до пламъците и се прицели в огнената стихия.

Всичко се случи много бързо. Хората отдолу забелязаха как вместо черен дим се появиха бели облаци. Пожарогасителят веднага изгаси огъня и малко след това Лили поведе надолу децата и старите хора. Те бяха посрещнати със сълзи на очи. Всички бяха много щастливи и не можеха да повярват, че са спасени. Но никой не благодари на Лили. Всички я гледаха подозрително.

— Той превърна черния дим в бял и премахна огъня като с магическа пръчица — шушукаха хората и се отдръпнаха плахо, когато Лили изсипа на двора остатъците пяна от пожарогасителя.

Само един много стар мъж се осмели да се доближи до нея. Той носеше дълга официална мантия и брадата му стигаше чак до колана.

— Разрешете да се представя — каза той като кимна леко. — Казвам се Мерлин. Искам да поговоря с теб, но преди това… — той спря за миг и се обърна към тълпата. — Не стойте да клюкарствате. Мисля, че има достатъчно работа. Вижте, от кладенеца отново може да се вади вода. Бъдете полезни с нещо!

Хората се разотидоха шушукайки, хванаха кофи и се наредиха на опашката, за да ги подават към горящите къщи.

— Какво ще кажеш да се оттеглим в моята кухня — попита Мерлин Лили. — Както изглежда скоро ще успеят да потушат огъня. А какво друго може да прави човек, когато е под обсада, освен да чака и да говори…

Лили последва мъжа и се учуди колко много укрепления имаше в замъка. Къщата на Мерлин беше малко по-встрани от другите сгради.

— Точно до гробището… — обясни й той и я покани в малката ниска къща, която като че ли се беше подпряла на кривия дъб до нея.

Мерлин я отведе по едни стълби нагоре в помещение, което приличаше на пещера и навсякъде по стените имаше етажерки. По тях имаше тигани, тенджери и стъклени, глинени и сребърни купи. В някои от съдовете кипяха странни течности, въпреки че не бяха върху печка или огън. На едно бюро имаше отворена книга, толкова голяма Лили никога не беше виждала. Тя не можеше да повярва на очите си. На масата имаше свещник, на който стоеше гарван и то толкова неподвижно, че Лили не беше сигурна дали беше жив или препариран. Огънят в камината, който почти беше угаснал, изпълваше стаята с призрачна светлина. Едва когато очите на Лили свикнаха с тъмнината, тя забеляза, че таванът на стаята беше самият корен на дъба. Тя остана със зяпнала уста. Винаги си беше представяла точно по този начин кухнята на някой магьосник.

— Сядай — подкани я Мерлин.

Лили се огледа безпомощно, защото дори и на единствените два стола имаше книги и съдове.

— О, извинявай — каза мъжът, освободи единия от столовете и го придърпа към нея.

Той самият седна на земята пред камината с кръстосани крака. Лили също седна на земята до него. Тя свали шапката си, оправи перото, което се беше килнало на една страна и се представи:

— Аз съм Лили.

Мерлин кимна.

— Веднага разбрах, че не си момче и е в твоя полза, че не се разкри веднага пред всички хора. Те така или иначе вече бяха доста объркани от способностите ти, а и повечето от тях не харесват хората от твоя вид. И то от глупост, или да го наречем от незнание, нали разбираш? Момент, нека те огледам…

Мерлин стана и сложи няколко дървета в огъня, но не изчака те да се запалят, а хвърли с голи ръце искра в камината, която за секунди ги разпали буйно. На Лили й беше ту студено, ту я обливаха горещи вълни. Тя седеше до истински магьосник.