Калоян Манолов
Велики химици (8) (Том първи)

Клод Луи Бертоле
1748—1822

Пощенската кола от Женева спря пред кръчмата в Анеси. Тук коларят се бавеше обикновено малко, защото рядко се случваше да има пътници. Той оставяше пощата, отдъхваше и тръгваше отново на път. Този път обаче пред вратата го чакаше един пътник — строен 17-годишен младеж, облечен в черен фрак. Едно русо с хубави сини очи момиче притискаше глава до рамото му. Скоро наместиха багажа и двамата млади стиснаха ръце за сбогом.

— На добър път, Клод!

— До виждане, Жаклин!

Колата тръгна. Тя затрополя по улиците и не след много заизвива по криволичещия път. Вляво оставаше голямото синьо езеро Анеси. Ето там, отсреща, почти до брега е родното му селце Талуар. Може би сега майка му се взира във височината, по която извива пътят, може би маха с кърпичка за добър път.

— До виждане, Талуар! До виждане, Франция! До виждане, Жаклин!

Погледът му се плъзгаше по снежните шапки на върховете. Там в дъното беше Монблан.

Колата рязко спря. Клод се огледа плахо, сепнат от глъчката около колата. „Нима сме стигнали в Шамбери?“ Още не успели да се настанят новите пътници и колата отново тръгна. Трябваше да бързат, за да стигнат навреме в Модана. Там щяха да пренощуват, а утре, след като преминат границата, ще се отправят към Торино.

Торино, столицата на Пиемонт, порази с красотата си младия Бертоле. Какви величествени сгради, какви красиви улици. Готическите украшения на катедралата изглеждаха като ледени висулки, донесени от малкото алпийско селце и закрепени по върховете на безбройните кули на камбанарията, над острите сводове на прозорците. Но не заради хубостите на този град дойде тук Бертоле. Тук се намираше един от най-старите университети на Италия. Клод искаше да стане лекар. Трябваше да стане добър лекар! Залите на университета бяха мрачни, но тук гореше вечната светлина на науката. За младия, ученолюбив, интересуващ се от всичко французин това беше достатъчно. Той беше доволен, защото можеше да посещава занятията и по медицина, и по фармация, и по химия.

А какво богатство се криеше в библиотеката на Торинския университет! Бертоле се отдаде с целия си младежки жар на науката. За кратко време той стана любимец на професорите. Това му даде възможност да влезе в още по-тесен контакт с тях и дори да започне изследователска работа.

През 1770 г. Бертоле докладва дисертацията си по медицина и получи учената степен „доктор по медицина“. Дипломата му, свита на руло и превързана с червена панделка, лежеше на масата в стаята му. Сега вече той беше доктор. Той излезе да се поразходи. Двадесет и две годишният Клод вървеше по улицата и мечтаеше за бъдещето. Някой силно го тупна по рамото.

— Симоне! Как ме изплаши!

— Какво си се замислил? Изглежда решаваш важни въпроси.

— Наистина важни, Симоне. Вече се простих с университета. А сега накъде?

— Накъде. Свят широк. Ако искаш, ела при мен. Аптеката ми е голяма. Ще се намери работа и за теб.

— Това не е лоша идея. Не ми се ще да напусна Торино. Ще дойда при теб.

Симоне беше млад, набит, черноок мъж. Той завърши аптекарство преди няколко години и започна работа в бащината си аптека. Но след нещастната смърт на баща му той неочаквано трябваше да поеме ръководството на аптеката. Клод се запозна с него преди няколко години в лабораториите на университета. Те станаха добри приятели. Сега Бертоле се отдаде на работата си в аптеката. Тук имаше много интересни въпроси, които го вълнуваха. Тези въпроси чакаха своето разрешение. Бертоле познаваше ръководствата на Льомери, на Кункел, на Щал… Сега той ги изучи още по-подробно и задълбочено. Все повече се събуждаха интересите му към химията и той по-често започна да прави химични опити в лабораторията на аптеката.

Изминаха две години, откакто Бертоле постъпи в аптеката на Симоне. Работата тук не го задоволяваше. Той реши, че още трябва да учи. Неговият жребий беше химията. Той трябваше да учи химия.

— Ти си се показвал винаги като добър приятел, Симоне, но ще трябва да се разделим.

— Предугаждах това отдавна — каза черноокият Симоне. — Като те гледах как четеше ръководството на Кункел и с какво въодушевление работиш в лабораторията, мислех си, няма да се задържи задълго тук тази пламенна глава. Е? Казвай какво си решил.

— Ще уча химия.

— Та ти вече си изучил всичко. Какво повече ти трябва?

— Много тайни се крият от очите ни, Симоне. Трябва още да се учи. Не съм решил къде да отида, но…

— Щом ще е химия, трябва да идеш в Лайден или пък в Париж. В Торино нямаш работа повече.

— Може би ще бъде най-добре да отида в Париж.

Още на другия ден Бертоле приготви багажа си и пощенската кола понесе младия учен към родината му — Франция. След като си почина няколко месеца в Талуар, той замина за Париж.

В лабораторията на университета Бертоле се запозна с Торншен. Това беше млад човек, който наскоро се завърна от Лайден. Те бързо се сприятелиха. Торншен работеше като помощник в изследователската лаборатория на университета. Той даде на Бертоле учебника си по химия от проф. Бьорхав от Лайден „Основи на химията“. Тази книга се считаше на времето за един от най-добрите учебници. Като разговаряха по различни въпроси, Торншен скоро се убеди, че Бертоле има твърде големи познания по химия и всъщност няма какво да учи повече. Тъкмо по това време в лабораториите имаше нужда от един млад помощник. Торншен препоръча Бертоле. Само след няколко седмици Бертоле получи назначение. Пътят му към химията беше отворен.

Изследванията, които провеждаше Бертоле, имаха най-разнообразен характер. По това време в лабораториите на Франция, Англия, Швеция и Германия се вършеха големи открития. Пристли откри кислорода, Шееле успя да получи „дефлогистонирана мурова киселина“ (хлор). Лавоазие откри закона за запазване масата на веществата. Създаваше се новото схващане за горенето. Интересът на Бертоле се насочи към хлора. Какво представляваше този газ, още не се знаеше. Шееле го нарече „дефлогистонирана мурова киселина“, но сега след като флогистоновата теория беше отхвърлена, трябваше всичко да се изясни основно.

Тогава още безкислородните киселини не бяха познати и учените смятаха, че газообразният хлороводород е окис на някакъв неоткрит елемент — мурий. Наричаха го така, защото „съединенията“ му се получаваха от готварската сол, а на латински „мурия“ се наричаше саламурата — разтвор на сол във вода. Според теорията на Лавоазие киселините се образуват, като се разтвори окисът на елемента във вода. Така се получават и азотната, и сярната, и много други киселини. Тогава муровият окис (хлороводородът) с водата ще даде мурова киселина (солна киселина). Но щом се загрее смес от мурова киселина и пиролузит (манганов двуокис), получава се жълтозелен газ. Известно е, че пиролузитът съдържа кислород. След тази реакция той се превръща в манганов хлорид. Следователно муровата киселина се е окислила и този жълтозелен газ представлява по-висш окис на мурия. Оксидираната мурова киселина (както сега Бертоле нарече хлора) ще съдържа кислород и това трябва да се докаже.

Бертоле получи този газ с остра задушлива миризма. Той наля вода в съда, където го събра и силно разклати. Водата доби бледожълтеникав цвят, понеже погълна газа. Като остави този разтвор да престои няколко дни, Бертоле забеляза, че над течността се е отделил газ, а разтворът се е обезцветил. Той изследва газа и установи, че това е кислород. Резултатите окуражиха младия учен и той дори се зае да определи в какви тегловни отношения се свързват муровата киселина (солната киселина) и кислородът при образуването на този газ (хлора). Тези отношения бяха 87 тегловни части мурова киселина и 13 тегловни части кислород.

Заблудата за муровата киселина господствуваше навсякъде. Една от причините за това беше водата. Все още учените мислеха, че водата е просто вещество — елемент, а тя участвуваше почти при всички реакции и те не можеха да вникнат в същината на явленията. Колко много труд, колко безсънни нощи трябваше да минат, за да се разбере, че хлорът е елемент, а не окис. За нас днес е просто да обясним защо хлорната вода отделя кислород. Хлорът отнема водорода от водата и освобождава кислорода. Разсъжденията на Бертоле обаче от гледна точка на елемента мурий бяха логични и тогава никой не се съмняваше в резултатите му. Нещо повече, за заслугите му по изучаването на муровата киселина в 1780 г. го приеха за член на Френската академия на науките. Бертоле продължи да се занимава с хлора. Той установи, че ако този газ се разтвори в калиева основа, в разтвора се образуват две соли — едната е обикновеният калиев хлорид, а другата е нова сол, която химикът Хигинс погрешно мислеше за селитра. Тази втора сол съдържа много кислород. Когато се нагрее до стапяне, кислородът започва да се отделя във вид на малки мехурчета. Тази нова сол едва не ослепи Бертоле. Той постави известно количество от нея в хавана, в който преди това е стривал сяра, и започна да трие с пестника. Изведнаж се разнесе силен гръм и чукът изхвръкна от ръката му. Той прелетя като граната само на няколко сантиметра от главата му. С опушено и обгорено лице той стоеше като втрещен.

— Нима тази сол е толкова избухлива?

Бертоле започна да изследва експлозивните й свойства. Смесваше я със сяра, с въглен и приготвяше експлозивни смеси. Тази сол днес ние наричаме в негова част бертолетова сол (калиев хлорат).

Когато стана известно откритието, направено от Шееле, че хлорът избелва растителните багрила, повикаха Бертоле в Индустриалната камара и му възложиха важна задача. Той трябваше да намери начин за избелване на тъканите. За да получат хубав бял цвят, тъканите се подлагаха на дълга и не винаги ефикасна обработка. Квасеха ги в бистрите води на някоя река, разстилаха ги върху тревата и ги оставяха на действието на слънчевите лъчи. След като повтаряха много пъти тази операция, наистина тъканите побеляваха, но за това бяха необходими много работници, много слънце и хубави ливади.

В разстояние само на една година Бертоле успя да създаде няколко метода за избелване на тъкани. В зависимост от материала той ги обработваше различно. Някои накисваше в хлорна вода, други намокряше с вода и ги поставяше в каци, напълнени с хлор, а трети натопяваше в алкални разтвори на хлор. След това ги подлагаше на продължително изпиране също така различно — в зависимост от първоначалната им обработка. Тъканите ставаха снежнобели. Сега избелването можеше да се провежда и през зимата, и през мрачните дъждовни дни, защото вече нямаше нужда от трева и слънце. Само 10 години след откриването на хлора се откри едно от неговите най-важни приложения, но още 30 години след това продължаваха да го смятат за окислена мурова киселина, докато Дейви не показа, че това е елемент и му даде наименованието хлор.

Тогава още отровното действие на хлора не беше известно и макар че Бертоле се пазеше много от силната задушлива миризма на този газ, той непрекъснато го тровеше. Понякога Бертоле излизаше тичешком от лабораторията си със задушени от кашлица гърди и насълзени очи, за да подиша чистия въздух на градината.

— Клод пази се. Този газ ще те погуби — каза му веднаж Троншен, който тъкмо влизаше в сградата и едва не се сблъска с тичащия Бертоле.

— О, приятелю, Троншен. Ела да си побъбрим на чист въздух. Този газ не ми дава мира. Души ме, но и аз го мъча. Ще разкрия тайните му, няма да го оставя — говореше Бертоле със задавен от кашлицата глас.

— Има ли нещо ново в лабораторията ти?

— И още как!

— Сядай тогава на сянка и разказвай.

— Преди няколко дни открих, че амонякът се свързва много буйно с оксидираната мурова киселина (хлора). Реакцията е толкова буйна, както тази с водорода.

— Установи ли какво се получава?

— Най-интересното е, че се образува мурова киселина (солна киселина) и азот. Тогава излиза, че амонякът се състои от водород и азот. Сега съм започнал да изследвам състава на амоняка. Преди малко ми се счупи една колба и едва не се задуших от амоняка.

— Ти все с такива миризливи вещества се захващаш. Ще се задушиш някой път. А как ще определиш състава на амоняка?

— Аз вече опитах метода на Пристли. Разлагам амоняка с електрическа искра и после изгарям образувалия се водород с кислород. Така в съда остава само азота и го измервам.

— Имаш ли вече резултати.

— Сега ще повторя опитите, за да се уверя във верността на резултатите. Засега те са следните — 80 тегловни части азот се свързват с 20 тегловни части водород.

Този резултат беше много близък до истинските стойности (82,3% азот и 17,7% водород). Въпреки несъвършенството на апаратите, въпреки недостатъчните познания Бертоле успя да установи съвсем точно състава на амоняка. С почти същата точност той установи състава и на още няколко други газообразни вещества. На първо място стоеше „пруската киселина“ (циановодородната киселина). За получаването й Бертоле използува метода, предложен от Шееле. В една стъкленица смесваше въглища, поташ (калиев карбонат) и нишадър (амониев хлорид) и ги загряваше. При повишаване на температурата започваше да дестилира безцветна течност. Тя много лесно се изпаряваше и се превръщаше в газ с миризма на бадеми. Това беше една от най-страшните отрови, която днес ние наричаме циановодородна киселина. Тя наистина имаше свойства на киселина, но не съдържаше кислород. Колкото и да се мъчи, Бертоле не можа да открие кислород в нея. Пруската киселина съдържаше само азот, водород и въглерод. Но според теорията на Лавоазие щом е киселина, трябва да съдържа кислород. Само присъствието на кислорода води до появяването на киселинни свойства. Как да се обясни тогава действието на пруската киселина?

Съмнението, което овладя Бертоле, ставаше все по-голямо. На другата година той установи състава на още един подобен газ. Това беше сероводородът. Тогава той още се наричаше серен газ. И за него Бертоле установи, че се състои само от водород и сяра и той имаше киселинен характер. Водният му разтвор се отнасяше като киселина. Той образуваше много соли. В природата се срещат извънредно много минерали — галенит, пирит и др. Те са соли на тази киселина. Това бяха първите факти, които по-късно доведоха до създаване на новата теория за киселините, а именно, че водородът характеризира киселинните свойства и може да има и безкислородни киселини. Новите съединения, които големият учен откриваше, му създаваха и други трудности. Все по-трудно ставаше да се наименуват тези вещества. Все по-трудно се намираха знаци, за да се отбелязват кратко, вместо да се пишат с думи. Лавоазие направи вече някои предложения, но това още не беше достатъчно. Проблемата, поставена от Гитон дьо Морво, все още чакаше своето разрешение. Бертоле събра тетрадките от масата, нареди ги в чантата и извика да приготвят колата.

Като се намести удобно на седалката, той викна на кочияша:

— В лабораторията на Лавоазие.

Кочияшът знаеше, че щом Бертоле е с чантата си и не го заговори, трябва да се бърза. Той пляскаше конете с камшика и подвикваше. Колата препускаше по застланите с каменни плочи улици. Ето и лабораторията.

Бертоле влезе задъхан от бързото изкачване на стълбите.

— Добър ден, госпожо Лавоазие. Тук ли е съпругът ви?

— Да, работи в кабинета си. Къде искате да говорите, тук или при него.

— Все едно. Може би тук, в лабораторията, ще бъде по-добре.

Чул разговора, Лавоазие влезе, за да види кой е дошъл.

— Какво те вълнува, Бертоле?

— Идвам пак във връзка с номенклатурата.

Лавоазие гледаше въпросително.

— Не е достатъчно да се въвежда номенклатура само за окисите. Би трябвало за всички съединения да се измисли нов начин за означаване и нови, по-лесни наименования.

— Това е необходимо за всички химици, но не е много лесно. Ние все още се учим от книгата на Льомери, а там кръстчетата, колелцата, латинските названия са основният език на химията.

— И все пак трябва да се създаде нов език. Ето например защо трябва да казваме „ацидум олеум витриоли“. По-добре е да бъде сярна киселина, защото тя съдържа сяра, а вместо „зелен витриол“ да казваме железен сулфат.

— Това е много по-удобно, Бертоле, аз го приемам. Напишете веднага статия и дайте повече примери. Надявам се, че това ще се приеме и от другите.

— Трябва да помислим и за означенията им.

— Да, разбира се. Защо например е нужно да рисуваме полумесец, за да означим сребро. По-добре е да направим едно колелце и вътре да поставим първата сричка от латинското наименование на среброто.

— Приветствувам тази идея, намеси се госпожа Лавоазие. Ето сега вече няма да имаш нужда от художник, Антоан. Да направи колелце всеки може.

Разговорът им трая твърде дълго. Това беше началото на една голяма и сложна задача — създаването на нова, удобна и лесна номенклатура на химичните съединения. Много пъти още се събираха великите учени. Още много други учени се намесиха, дадоха мнението си, докато се стигне до едно правилно разрешение на въпроса. Голяма помощ оказа и професор Фуркроа, но цялостното разрешаване на проблемата извърши Гитон дьо Морво. Идеята, която дадоха Гитон дьо Морво, Лавоазие и Бертоле, беше великолепна. Новата номенклатура намери радушен прием навсякъде.

Наред с това Бертоле продължаваше и работата си в лабораторията. Сега погледът му се насочи в по-друга посока. Беше изминала великата и страшна 1789 г. Революцията, която разтърси цяла Европа, изпрати своите гърмежи и в лабораторията на големия учен. Бертоле приветствува с радост борбата на френската буржоазия. Той веднага прие предложението да помогне на Революцията. Трябваше стомана, за да се произведат оръдия и пушки, нужни бяха експлозиви, за да има достатъчно гранати и патрони. Революцията имаше нужда и от помощта на учените. Бертоле даде всичко каквото можа. Той взе участие при организирането на завода за производство на селитра. Проведе редица изследвания, за да се намерят средства за производството на висококачествена стомана. Тъй като вече имаше добри резултати от изследванията върху експлозивните свойства на откритата от него сол на хлора, той успя да приготви най-разнообразни експлозивни смеси. Особено голямо приложение намери полученото от него през 1788 г. гърмящо сребро. Това вещество се състои от сребро и азот. Неговите отлични детонационни свойства го правят незаменимо при производството на капсули за снарядите и патроните.

Неудържимият развой на събитията, големият скок в промишления прогрес имаха нужда от учени и знаещи хора. Франция търсеше специалисти. Бертоле се оказа в първите редици на тези, които искаха да се разшири образованието. В резултат на това през 1794 г. в Париж се откриха две нови висши учебни заведения — Екол нормал и Екол политекник. Бертоле получи назначение за професор и на двете места. На професорския пост той остана само четири години. Републиканското правителство му постави една нова голяма задача. Той трябваше да замине за Египет. От френските колонии в Африка се изнасяха огромни количества суровини. Чувствуваше се нужда от присъствието на вещи хора, които да ръководят умело снабдяването на френската индустрия с всичко необходимо. Бертоле трябваше да контролира подготовката на суровините за химическата промишленост. В края на 1798 г. корабът го отведе в Александрия, а оттам — в Кайро. Тук се намираше и седалището на Египетския институт, в който успешно работеха учени от различни клонове на науката. Бертоле също имаше своя лаборатория. Един от най-важните въпроси беше въпросът за производството на индиго. Тогава, когато още синтетичните багрила не бяха известни, багрила се добиваха от природни продукти. Трябваше да се намерят евтини начини за извличане на багрилото от растението индигофера. Бертоле се зае с усърдие за тази работа.

Веднаж в лабораторията влезе Наполеон Бонапарт.

— Поздравявам ви, представителю на френската наука!

Бертоле се поклони учтиво.

— Ще ми бъде приятно, ако ми покажете с какво се занимавате тук.

— С удоволствие Ваше превъзходителство — каза Бертоле и го поведе към съдовете, пълни с тъмносини почти черни разтвори на индиго. Това беше едно от най-ценните багрила за памучни тъкани. Той започна да му обяснява процеса на извличането.

Работата с индигото накара Бертоле да се замисли и по въпроса за процеса на багренето.

Защо багрилото се задържа върху влакното, и то така, че после трудно може да се отстрани?

Днес познаваме строежа на веществата и лесно обясняваме процесите на багренето, но тогава още нищо не се е знаело за химичния състав както на багрилата, така и на влакната. И все пак Бертоле забеляза, че влакната имат подчертан афинитет към някои вещества. Освен багрилата към тези вещества спадаха и някои метални основи. Той приемаше, че съществуват сили на привличане между багрилото и влакното и тези сили са причина за свързването им. Това, разбира се, не обясняваше почти нищо по същността на процеса, но то сложи началото на химичната теория за багренето.

Бертоле трябваше да контролира и производството на селитра и сода (натриев карбонат) от солените езера. Той ходи няколко пъти дотам. Езерата се намираха на югозапад от Кайро. Пътят минаваше отначало през плодородни местности, но след това навлизаше в пустинята.

Седнал немного удобно върху гърба на камилата, Бертоле изтриваше потта от главата си, която беше защитена от широкопола шапка. Керванът се движеше бавно и остави зад себе си оазиса Ел Фаюм. Там остана и прохладата на езерото Биркет ел Карун. Опитният водач на камилите водеше кервана все по-навътре в пустинята. Горещината ставаше непоносима, въздухът — сух и задушаващ гърлото. Навлизаха в огромната Либийска пустиня. Там някъде зад хоризонта се намираше оазисът Бахария. Бертоле трябваше с очите си да види как се получава содата от солените езера.

Мъчителното пътуване трая цяла седмица. Най-после целта беше постигната. Солените езера блестяха ослепително, а бреговете им бяха обградени от тясна бяла ивица — това беше содата. Тя кристализираше на брега. Черни слаби хора събираха с гребла този бял прах и го пълнеха в чували. Керваните отнасяха ценното богатство до Александрия, а оттам корабите отплуваха за Франция. По лицата на измъчените работници се четеше безкрайно страдание. Кожата на ръцете и краката им се лющеше. Тя непрекъснато изгаряше от разяждащото действие на содата. Тежък и непосилен беше трудът им.

Бертоле едва издържаше на слънцето, но въпросите, които го интересуваха, бяха толкова много, че въпреки всичко той внимателно наблюдаваше изкристализирането на содата. Той все още не можеше да си изясни защо в някои чували кристалчетата изглеждаха по-прозрачни и съдържаха повече вода (това се виждаше съвсем ясно от анализа), а в други те бяха непрозрачни и по-скоро приличаха на стрит тебешир. Те почти не съдържаха вода. Бертоле си избра един участък от брега и нареди никой да не минава през него, нито да събира содата. Започна да наблюдава процесите на образуване на белия слой, който всеки ден ставаше по-голям. Той се учуди извънредно много, защото забеляза, че видът на кристалите зависеше от мястото на образуването им. Едните се допираха до водата. Те бяха прозрачни. Други оставаха върху горещия сух пясък. Те постепенно се напукваха и ставаха непрозрачни.

— За образуването на едно съединение има значение и количеството на изходните вещества — разсъждаваше Бертоле. Колкото е по-близо до водата, толкова повече вода съдържа содата. Върху нагретия сух пясък няма вода и затова там се образува почти безводна сода.

Когато се завърна в Кайро, Бертоле изнесе на заседанието на Египетския институт своя знаменит доклад за влиянието на масата на веществата. Като подкрепи мислите си с резултатите от наблюденията върху изкристализирането на содата, той твърдеше, че веществата нямат точно определен състав. Изходните продукти се свързват в различни съотношения в зависимост от количеството им. Тогава още не беше известно, че содата образува два вида кристали — кристална сода, която съдържа кристализационна вода, и безводна сода. Произволните смеси, които се образуваха от действието на палещото африканско слънце, наведоха Бертоле на тази неправилна мисъл. Той изтъкна по-нататък, че все пак може да се получават вещества с определен състав. Това получаване може да се извърши многократно само затова, защото винаги се вземат еднакви съотношения на изходните вещества и се спазват еднакви условия. Точно на противното мнение беше Жозеф Луи Пруст и това стана причина за възникването на прочутия спор между двамата учени. Цели осем години химиците, разделени на две групи, доказваха правотата на Пруст или Бертоле. В края на краищата правото беше дадено на Пруст.

Този неизменно променящ се състав, за който говореше Бертоле, се оказа, че се дължи на примеси, на образуване на различни смеси от няколко вещества. Влиянието на масата на изходните вещества обаче трябваше да се има пред вид. След около 60 години Гулдберг и Вааге доказаха, че масата на реагиращите вещества влияе върху скоростта на реакцията. В началото на двадесетия век (около 100 години по-късно) руският химик Курнаков откри така наречените междуметални съединения, които нямат постоянен състав. Курнаков нарече тези съединения бертолиди в чест на Бертоле. Такива съединения той откри между алуминия и магнезия, оловото и натрия и между редица други двойки метали.

Бертоле стоя в Египет само две години. След завръщането си в Париж през 1800 г. цялото му внимание беше погълнато от спора с Пруст. Същевременно обаче той се интересуваше и от сродството между елементите.

Защо се свързват веществата помежду си? Какви сили възникват между тях?

Създадоха се много теории за обясняване на химичното сродство, или афинитета, както често го наричаха. Всички теории бяха доста наивни. В някои от тях се говореше за тези сили като за нещо аналогично на симпатията и омразата при хората. Бертоле изказа свое схващане. Той търсеше причината за свързването на елементите в наличието на физични сили у атомите. Макар и не много ясна и аргументирана, теорията на Бертоле даде значителен тласък за развитието на химичната мисъл.

По това време в лабораторията му работеше Гей-Люсак. Те често обсъждаха получените резултати или разсъждаваха върху предложените хипотези. Бертоле ценеше особено много този още съвсем млад учен. Една вечер той дълго се опитва да заспи и след като не успя, слезе в лабораторията, защото знаеше, че там ще намери Гей-Люсак.

— Защо не почивате, господин Бертоле?

— Не мога. Една аналогия не ми дава покой.

— Каква е тя?

— Ето вижте, за да свиете газа в по-малък обем, вие трябва да го поставите в цилиндър с бутало и да приложите върху него сила. Между частиците на газа се явяват сили на привличане и той заема по-малък обем. Е добре. А ако този газ се съедини с друг газ и образува твърдо вещество?

— Разбира се, обемът пак ще се намали.

— Но да. Значи и тук са се породили сили на привличане. По-важно е другото — тези сили не са някакво изключение, нещо необикновено. Това са същите сили на привличане или отблъскване, за които се говори във физиката.

— Да. Аналогията е добра. И разсъжденията са правилни — каза като че ли на себе си Гей-Люсак. — Разбира се, природата е единна и не трябва да очакваме, че химичните сили ще бъдат нещо изключително. Аз съм напълно убеден, че това са адхезионни и кохезионни сили.

Лицето на Бертоле сияеше. Това наистина беше нова теория. Недостатъчно съвършена, но все пак много по-добра от теориите на Бюфон, Бьорхав или Гитон дьо Морво.

Обществото в Аркьой посрещна доклада на Бертоле одобрително. Благосклонно се изказаха и астрономът Пиер Лаплас, и физиците Жак Био, Доминик Араго и Гей-Люсак.

Обществото в Аркьой беше организирано по инициатива на Бертоле. Тъй като годините тегнеха над побелялата му глава, той трудно понасяше живота в Париж. Ето защо той се оттегли в имението си в Аркьой. Но за него животът нямаше смисъл без наука. Бертоле уреди голяма библиотека, просторни лаборатории и покани най-изтъкнатите учени да работят при него. През 1807 г. научното общество беше образувано. В него включиха и големия немски пътешественик и физик Александър фон Хумболд.

В лабораториите закипя усилена работа. Обикновено вечер, след като приключеха опитите си, учените се събираха при Бертоле, за да поговорят, да обсъдят получените резултати или да потърсят приятелски съвет.

Макар и остарял, Бертоле също продължи да работи. Въпросът за химичното сродство и причините за протичане на химичните реакции продължаваха да го вълнуват.

— Има някакви сложни закономерности, които се проявяват при взаимодействието на веществата — каза Бертоле.

— Нали усилията на всички са насочени към разкриването им! — отговори Тенар. Той гледаше замислено през прозореца.

— Да, но адхезията, която е причина за свързването на атомите, се проявява твърде специфично и някои реакции протичат докрай, а при други значителна част от изходните вещества остават нереагирали.

— На това се дължи голямото разнообразие на химичните процеси — обади се Гей-Люсак, който слушаше внимателно разговора им.

— Но за практиката имат значение главно тези реакции, които могат да протекат докрай — продължи мислите си Бертоле. — Изследванията ми показват, че една реакция може да протече докрай, ако поне един от продуктите е газ, малко разтворимо вещество или вода.

Това представляваше всъщност знаменитото правило на Бертоле за протичане на реакциите докрай. Недовършил тези изследвания, Бертоле вече чертаеше проекти за следващите. Той работеше със завидна енергия, но тежка болест го прикова ненадейно на легло. Цели единадесет години той страда от непоносими болки, цели единадесет години тялото му се бори със смъртта, докато най-после тя победи. Той почина на 7 ноември 1822 г. — два дена преди да успее да отпразнува седемдесет и четвъртия си рожден ден.