Калоян Манолов
Велики химици (4) (Том първи)

Михаил Василевич Ломоносов
1711—1765

Тъмносивите, слезли ниско над морската шир облаци изведнаж се раздвижиха. Сякаш свиреп хищник връхлетя върху ято гарвани и те полетяха стремително на юг. Облаците пълзяха по небосклона като огромни чудовища и всяка минута изменяха страшните си очертания. Морето стана необикновено тихо.

— Ще има буря — каза едър брадат мъж. Той ускори движенията на мускулестите си ръце. Сега греблата се забиваха в морската вода още по-бързо и лодката стремително се носеше напред.

— И другите засилиха хода — каза светлокосият момък, който също гребеше с все сила.

— Закрепи по-здраво кърмата, Михайло! Скоро ще получим първия удар — предупреди баща му.

Изведнаж ослепителна светкавица раздра тъмните облаци. Силен студен вятър връхлетя върху лодките и ги подкара с още по-голяма скорост на юг. Водите на Баренцово море неочаквано се раздвижиха. Огромни вълни подхвърляха лодките по разпенените си гребени. Бурята започваше. Да се говори беше невъзможно. Грохотът на вятъра и ревът на вълните бяха страхотни. Всеки действуваше според силите и познанията си.

Михаил гребеше машинално. Лодката, натоварена с богат улов океанска риба, се наклоняваше силно ту на една, ту на друга страна, но устояваше. „Морската чайка“ беше една от най-големите лодки в Денисовка, а баща му и той бяха отлични моряци. Сега трябваха само сили и време, за да победят стихията. Стана тъмно и лодките на съселяните им се изгубиха от погледа му.

Това беше първият голям риболов през тази пролет. Лодките им достигнаха чак до ледовете на Северния ледовит океан. Само за няколко дни те напълниха сандъците с осолена риба, но сега бурята искаше да им отнеме всичко. Силен трясък накара Михаил да се опомни.

Леден блок! Огромен леден блок бе доближил до лодката им. Ако още веднаж вълните ги блъснат върху него, „чайката“ може да не издържи и ще се разлети на парчета. Огромна вълна понесе лодката право срещу ледения блок. Михаил затвори очи. Силен трясък го събори и в миг като че ли всичко утихна. Той почувствува, че стои на здрава почва.

— Спасени сме! — викаше баща му с все сила, за да надвие свистенето на вятъра.

Михаил още не можеше да разбере какво става. Той изтри мокрото си лице и се огледа. Лодката лежеше спокойно върху ледения блок. Притиснала плоското си дъно върху леда, тя приличаше на огромна патица, легнала за отдих.

— Трябва да привържем лодката, защото вятърът ще я отнесе отново във водата.

Вълните заливаха ледения блок. Понякога водата плискаше до коленете им, но те бързо забиха железните клинове и закрепиха здраво лодката. След това се завиха с дебелото платнище, за да дочакат края на бурята. Скоро умората ги надви и те заспаха.

Когато отвориха очи, морето пак беше спокойно. Избутаха лодката във водата и отново започнаха да гребат. Те бяха сами. Какво ли е станало с другите? Дали бурята ги е отнесла някъде надалече, или морските бездни са ги погълнали?

След няколко дни навлязоха във водите на Бяло море^[1].

Най-после те пак ще са у дома!

Беше надвечер, когато „Морската чайка“ спря до дървения пристан. Изглежда другите лодки бяха пристигнали отдавна, защото бяха празни. Те се люшкаха леко върху вълните.

— Василий! — викна някой. — Та ние ви мислехме за загинали.

Радостната вест заля селото като със слънчева светлина. Жените по домашни пантофи, децата с парче недояден хляб в ръка тичаха към пристана, за да приветствуват спасените. Маря Василевна, третата жена на Василий Ломоносов, дотича с още неизсъхнали от сълзите очи. Колко радост! Колко много топли думи! На другия ден още Михаил се зае с книгите си. Той препрочиташе може би за стотен път „Славянска граматика“ на Смотрицки. Влечението му към книгите беше неизказано силно. За голямо негово огорчение обаче тук, а и в Холмогор се намираха само богословски книги. Те не го интересуваха. Той търсеше нещо друго, нещо по-близко до живота, нещо, което може да даде нови блага на хората. Аритметиката на Л. Магницки, граматиката и няколкото други книги, които успя да намери, не го задоволяваха. Той искаше да чете, да учи, да знае. Душата му копнееше за велики дела.

— Михайло, пак си седнал да четеш, ленивецо — извика мащеха му, Маря Василевна. — Няма ли за тебе работа, а се излежаваш на печката?

— Та това е работа, Маря Василевна. Много сериозна работа.

— Не се подигравай, негодяй такъв! Ела да преместиш тази каца, че е много тежка!

Михаил изпълни желанието на мащеха си и отново се зачете.

Този живот страшно му омръзна. Не му се седеше повече у дома. Да се плува всеки ден с лодката също не можеше, защото баща му имаше и друга работа. Михаил му помагаше и в работилницата, където строяха нова лодка, и на полето, и в гората. Но това не стигаше за буйния, пълен със сили младеж. Той искаше да учи. Но къде? Може би в Москва?

Една мисъл проблясна в съзнанието му и не му даваше покой. А защо да не отиде с кервана в Москва и да постъпи в някое училище? Но за това не биваше да узнае никой. Сега вече Михаил си имаше своя тайна. Той работеше още по-усърдно. Много стоки се натрупаха в избата. Когато задухаха първите ледени ветрове и дебелият сняг затрупа всичко, селяните от Денисовка се приготвиха за дълъг път. Натовариха шейните с тежък товар, облякоха дебели кожуси и тръгнаха.

Беше началото на декември 1730 г. Керванът потегли за Москва.

— На добър път, синко — каза Василий Ломоносов.

— До виждане, татко.

— Съветвай се с Тимофей Петрович, когато продаваш стоката. Ти не си малък и сам ще се оправиш, но Тимофей е умен човек и ще ти даде добър съвет.

— Ще уредя всичко, татко. Бъди спокоен!

Вятърът заграби шепа сняг и го хвърли в очите им. Михаил сви главата си между дебелата кожена яка на шубата и закрачи бодро. Тежко натоварените шейни се плъзгаха плавно по снега. Мъжете крачеха отстрани и подвикваха от време на време, за да ободрят изморените животни.

Кратките мразовити дни и дългите северни нощи, които понякога се озаряваха от северното сияние, щом вятърът разпилееше облаците и бледите звезди затрепереха от студ, се нижеха бавно. Близо месец и половина вървяха смелите мъже на юг. Като малки буболечки, загубени всред огромната снежна пустиня, те напредваха бавно към целта си — Москва. Ето я най-после и Москва! Дебелият сняг по улиците беше утъпкан. Шейните се плъзгаха по-лесно, крачките станаха по-големи. Продавачи носеха дървени подноси, закачени с кожен ремък на врата им, викаха с пълен глас и подканяха минувачите да опитат вдигащите пара пирожки. Михаил гледаше с жаден поглед. Богати дами, загърнати в меки кожи, оглеждаха любопитно от прозорчетата на файтоните си дебелите мечешки кожуси на съселяните му. Михаил не чувствуваше умората. Разпрегна конете, прибра стоката в хана и тръгна из многолюдните улици.

Погледът му се спря върху надписа на висока сграда „Спаские школы“. Да влезе ли и да помоли да го приемат за ученик? Но той беше вече на 19 години, висок, широкоплещест. Не беше ли закъснял за училище? Той отмина. Но ето че очите му се спряха отново върху друг надпис — „Държавен лицей“. Ломоносов не устоя и влезе.

Директорът беше сух, намръщен старец, с бели коси и позлатени очила. Той остана категоричен.

— Лицеят е само за дворяни, момче. Не можем да те приемем.

Само за дворяни! Та с какво се различават те от другите? Че са по-умни? Че знаят по-много? Не! Разбира се, не! Никой друг не желае по-силно от него да учи, но той няма тази привилегия „дворянин“. А нима неговият баща не притежава достатъчно земя, нима той не печели много пари? Толкова много, че дори построи църквата в село. О, не! Михаил ще получи това, което иска. Той се върна в Спаското училище и смело прекрачи прага.

— Аз съм от Холмогор. Баща ми е дворянин.

Ето къде било разковничето. Сега той е приет.

Той бързо продаде солената риба, чувалите със сол, която бяха добили от морската вода, платовете, купени от кораби, доплували от далечните пристанища на Европа. Изпрати поздрави на баща си, сбогува се със съселяните си и започна усилена работа в Славяно-гръко-латинската академия.

Условията за живот в Академията бяха ужасни. Учителите, по-голямата част от тях чужденци-монаси, тормозеха учениците с най-различни хитро измислени средства. Те искаха да сломят духа им, за да насадят по-здраво вярата в бога. Мъките на Михаил бяха още по-големи, защото баща му страшно се разсърди на своеволието на единствения си син и отказа да изпраща пари. Само с къшей хляб и чаша полуразвален квас задоволяваше Михаил глада си, но храната за неговия разум беше обилна. Тук имаше много книги. Тук можеше много да се учи. И той учеше. Само за няколко години усвои така добре латински език, руски и математика, че надмина и най-добрите ученици. Михаил беше любимец на учителите, защото неговите знания бяха изключителни, а интересите му безкрайни. И какъв удар беше за всички, когато научиха, че той е излъгал, като се е препоръчал за дворянин. Какво да се направи сега? Селският му произход не позволяваше да го приемат да се учи в Академията, но знанията му, усърдието му бяха изключителни. Въпреки строгостта на закона учителите решиха да го оставят да продължи образованието си. И Михаил не се посрами. Той заработи още по-упорито.

Изминаха още две години. Настъпи времето, когато Ломоносов трябваше да напусне Академията. За пет години той научи всичко, каквото можеше да даде това учебно заведение. Другарите му продължаваха образованието си по теология, но за него това беше забранено (пак заради недворянския му произход). Той и не се интересуваше от теология. Погледът му бе насочен към практическите науки. Към това, което можеше да донесе полза на хората, да направи живота по-добър, по-богат, по-красив. Краят на учебната година наближаваше. Михаил се разхождаше в потъналия в златните багри на есента парк на Академията и мечтаеше за бъдещето. Накъде ще върви по-нататък? Какво да започне? Отговорът на всичките му тревожни мисли дойде изведнъж, дойде съвсем неочаквано.

По алеята срещу него се показа слабата фигура на директора. Ломоносов направи учтив поклон за поздрав.

— А, Михаил Ломоносов — каза директорът, откъснат ненадейно от унеса на мислите си. — Елате да поседнем на тази пейка.

Директорът се облегна удобно и заговори:

— Днес получих писмо от Петербург. Искам да ви го прочета.

Ломоносов го гледаше с недоумение и с дълбоко почитание.

Директорът разгърна бял, красиво изписан лист и като местеше погледа си по редовете, търсеше пасажа, който го интересуваше.

— А, ето тук: „Както, предполагам, знаете, Университетът и Академията на науките в Петербург се обединиха и сега проблемите за науката и образованието се решават общо. Взето е решение главно по мое настояване да се издирят интелигентни, способни ученици от всички училища в Русия и да се приемат за студенти в Университета. Ако в поверената ви Славяно-гръко-латинска академия има такива младежи, ще ни направи чест да получим вашите препоръки, за да ги впишем в списъка на новите студенти. Директор на Академията на науките: барон Корф.“

Той примижа леко и замълча, като че ли обмисляше нещо. Минутка след това той продължи:

— Ще изпратя вас, Михаил Ломоносов. Какво ще кажете за това?

— Какво ще кажа? Трябва да ви целуна ръка от благодарност. Вие правите за мен повече, отколкото един баща може да направи за сина си. Предпочитам да замълча и само да ви се поклоня, защото думите не са достатъчни, за да изразят благодарността ми.

— Вие доказахте, че сте способен, Михаил Ломоносов. Доказахте, че обичате науката, и въпреки всичко, което се случи тук, аз твърдо съм решил да изпратя вас. После, там е университет. Законите са по-други, а и барон Корф държи главно на способностите.

Последните няколко месеца в Академията Ломоносов прекара в мечти за Петербург. Краят на 1735 г. означаваше и край на мизерния живот. Той замина на север. От 1 януари 1736 г. той вече беше студент в Петербург. Но само след няколко месеца трябваше да предприеме ново пътешествие.

Многобройните експедиции, организирани от Академията на науките, които имаха за задача да изучат природните богатства на Русия, се нуждаеха от учени химици и металурзи. Министерството реши да изпрати трима надеждни студенти да учат в Германия. Единият от тях беше Михаил Ломоносов. Още същата година в края на пролетта тримата заминаха. Михаил беше строен и висок, Федя — среден на ръст с черни къдрави коси, а Петър — висок като Михаил и черноок като Федя. Корабът ги отведе в Хамбург. Тримата приятели не бързаха да напуснат града. Свободният живот на германския град, веселите компании бяха тъй привлекателни, че те не разбраха как летните дни се изнизаха и настъпи есента. Едва когато задухаха студените северни ветрове, те събраха багажа си и отново се отправиха на път — на юг, към Марбург. Когато стигнаха, беше вече късна есен. Представиха се на професор Кристиян Волф. Той държеше постоянна връзка с барон Корф и отдавна знаеше за пристигането на тримата руси.

Започваше нов, бурен живот. Живот, пълен с младежки увлечения, с весели приключения, но и със сериозна работа в университета. Тук Ломоносов за пръв път се запозна и изучи съвременните теории на физиката и химията. Професор Кристиян Волф беше признат за един от най-големите учени на онова време. Неговите лекции се нравеха извънредно много на Ломоносов, защото той също така считаше, че опитът трябва да бъде основен фактор при научните изследвания. От Кристиян Волф Ломоносов усвои корпускулните идеи. Той вече познаваше добре ученията на Роберт Бойл и на Галилео Галилей. Наред с това той се запозна и с теориите на проф. Волф. Ломоносов не възприемаше всичко сляпо. Той пречупваше нещата през призмата на своите разбирания и си съставяше собствено мнение, собствени възгледи. Така например учението на проф. Волф за безтегловните течности му се виждаше твърде фантастично и той често мислеше върху това и търсеше разрешение. Какво всъщност представлява тази безтегловна течност „топлород“, която се прелива от по-топло в по-студено тяло? А флогистонът, създаден от Георг Щал? Професор Щал беше лекар, но се занимаваше и с химия. Той познаваше учението на Бехер, ученик на Бойл. Бехер продължи изследванията на Бойл за горенето. Според него, всички вещества, които могат да горят, съдържат някаква особена съставка. Наричаше я „Тера пингве“ — тлъста земя. Щал нарече тази горлива съставна част флогистон, защото „флогистос“ на гръцки означава възпламеняващ се. Според Щал флогистонът се съдържа във всички тела, които могат да горят. Щом се възпламенят, от тях започва да излита флогистон. Колкото повече флогистон се съдържа в едно тяло, толкова по-лесно може да гори. Въгленът се състои от почти чист флогистон, защото след изгарянето му се получава съвсем малък остатък. Металите също съдържат флогистон, защото ако ги изгорим, те се превръщат в пепел. Но когато металната пепел се смеси с въглен и се загрее, тя се съединява с флогистона от въглена и се получава металът. Теорията на Щал обясняваше добре явленията, но не можеше да даде отговор на един въпрос.

Защо металната пепел е по-тежка от изходния метал? Нали при изгарянето той е загубил част от флогистона си?

Тогава привържениците на Щал решиха, че флогистонът е вещество с отрицателно тегло.

Това беше съвсем фантастично. Как да приемем съществуването на вещество с отрицателно тегло? Как да съберем всичко това заедно? Как да го свържем с учението за корпускулите?

Ломоносов не можеше да намери разрешение на всички въпроси само в лекциите по химия и физика. Той посещаваше и лекциите по философия, но тъй като интересите му обхващаха и много други проблеми, той слушаше също така и лекциите по литература, история и география… Навсякъде неговият остър ум търсеше новото, полезното, практичното, хубавото. Той слушаше лекциите по немска граматика, литература и поезия, а мислеше за руската граматика и поезия. Колко по-несъвършена изглеждаше руската поезия в сравнение с постиженията на другите народи! И той реши, че е крайно време да се въведат известни реформи. Силабическото стихосложение, което се употребяваше от руските поети, беше твърде монотонно и неизразително. Трябваше да се въведе тоническото стихосложение. Разбира се, трябваше да се даде и пример. И Ломоносов се зае да пише стихове. По това време той се премести във Фрайберг, за да слуша лекциите на Хенкел по металургия. Тук в подножието на Алпите той завърши първата си „Ода за превземането на Хотин“. Изпрати я в Академията на науките в Петербург заедно с дълго писмо, в което излагаше схващанията си за правилното руско стихосложение.

Във Фрайберг Ломоносов живя само една година, но тя щеше да остане незабравима през целия му живот. С професор Хенкел той не можа да се погоди. Лекциите на професора бяха построени върху остарели вече теории. Той беше ревностен привърженик на флогистоновата теория.

Веднаж, когато по желание на Хенкел Ломоносов започна да обяснява металургичните процеси не по теориите на професора, а като прилагаше по-новите принципи на механиката и хидродинамиката, Хенкел го прекъсна грубо и започна да се подиграва на думите му. Аудиторията се изпълни със смях, а Ломоносов, почервенял от гняв, скочи и напусна залата. Повече той не се върна в университета. Ломоносов вървеше възбудено по улицата. В главата му преминаваха хиляди мисли като рояк разярени пчели. В очите му блестяха светкавици. Изведнаж, сякаш чудотворен слънчев лъч, един приказно красив образ разля завладяващо успокоение. Това беше образът на една девойка. Тя стоеше до цветарката на площада и протягаше нежната си ръка към великолепните карамфили. Забравил всичко, Ломоносов я гледаше с възторг. Тя се смути и изтърва чантичката си. Той се наведе и й я подаде.

— Благодаря — каза тя свенливо.

— Кажете ми името си, красавице — прошепна й той.

— Елизабет Цилх — каза тя и като повдигна грациозно края на полите си, бързо се отдалечи.

— Елизабет Цилх — повтори Ломоносов и тръгна в посоката, където изчезна приказното видение. Цветарката гледаше усмихната подире им.

Няколко седмици след това те отново спряха до цветарката. Сега Елизабет беше в снежно бяла рокля, а Михаил я държеше нежно за ръката. Сините му очи блестяха от щастие.

— Вземете от червените, каза цветарката. — Червеното е знак за обич.

— Искаме бели — прозвъня гласът на Елизабет.

Цветарката подаде един голям букет великолепни бели карамфили.

— С него приличаш на истинска булка — каза тя.

— Наистина ли? — засмя се Елизабет.

Хванати за ръка, те се втурнаха надолу по улицата. Щастието в сърцата им беше безкрайно. В този ден Елизабет наистина стана булка. Свещеникът ги венча тайно и те, младото семейство Ломоносови, решиха да заминат. Цяла година пътешествуваха из Германия — Мюнхен, Франкфурт, Кьолн, Касел, Алтенбург, Дрезден, Берлин… Градове, градове, градове… Колко много щастие може да намери човек по света, когато е обичан и когато е млад! Слаб, висок, с буйни руси коси и сияещо от радост лице, Михаил не виждаше нищо около себе си. Сега за него съществуваше само Елизабет. Но парите им вече се привършваха и действителността почука на вратата им.

— Ще трябва да се връщам в Русия — каза мрачно Михаил.

— Нима не се радваш, че ще видиш родината си?

— Малко е да се каже „радваш се“. Копнея за деня, в който ще вдишам отново руски въздух, но ми е мъчно за теб.

Елизабет трепна.

— Нима ще се разделим?

— О, не, мила Елизабет, но ти знаеш, че баща ти едва не побесня от гняв, когато научи за нашия брак. Той ще употреби всички средства, за да те спре.

Ломоносов имаше право. Цели три години трябваше да се моли Елизабет, докато получи разрешение от Вюртембергския курфюрст.

В това време Ломоносов работеше в Петербург. Няколко месеца след завръщането му той получи назначение за адюнкт (стажант научен сътрудник) по физика. Беше началото на януари 1742 г. Атмосферата, която цареше в Петербургската академия, беше извънредно натегната. Непрекъснати вражди и раздори между учените отвличаха вниманието им от пряката им изследователска работа. Учените бяха разделени на два лагера — чуждестранни учени, към които принадлежеше и директорът на Академията Шумахер, и руски учени — малко на брой, които бяха непрекъснато тормозени. Чужденците, главно немци, се страхуваха от увеличаващия се брой на учените-руси и се мъчеха по всякакъв начин да запазят господствуващото си положение. Те отричаха достиженията на руските учени, противопоставяха се на инициативите им. Отначало Ломоносов беше в добри отношения с всички, но той скоро разбра, че чужденците стоят тук само заради тлъстите си заплати и всевъзможни привилегии и че науката, от която се нуждае Русия, трябва да се твори от руски учени. Той стана най-върлият враг на немската партия и застана начело на руската партия. Но как да се твори наука, когато Шумахер спъваше непрекъснато работата? Ето, Ломоносов конструира ефикасна система за запалване. Тя се състоеше от седем огледала и осем лещи и действуваше превъзходно. Той публикува вече своите „Елементи на математичната химия“, но да се провеждат изследвания по металургия, да се правят анализи на рудите, скалите, солите, които многобройните експедиции донасяха в академията — за това трябваше лаборатория. А такава нямаше. Трябваше да се построи, но това означаваше борба, непрекъсната борба с всички средства. Заседанията на академията се превръщаха понякога в истинския смисъл на думата в бойно поле. Немската партия отричаше изцяло всичко, каквото докладваше Ломоносов. Руската партия начело с Ломоносов подлагаше на унищожителна критика всичко, каквото се докладваше от членовете на немската партия.

Наред с всичко Ломоносов продължаваше да се занимава и с въпросите на езикознанието. В 1743 г. той написа „Кратко ръководство по риторика“. Неговите оди бяха прекрасен пример за новото стихосложение. Те бяха написани на чист, литературен руски език.

Животът му приличаше на един непрекъснат вихър. Вихър, който увлича със себе си всичко ново, вихър, който руши старото, вихър, който прониква навсякъде. Ломоносов все още беше сам. Елизабет му писа, че вероятността да получи разрешение за заминаване е много голяма и в най-скоро време може би ще пристигне в Петербург. Той вече нямаше търпение. Кога най-после ще види дъщеря си Екатерина?

 

 

В първите летни дни на 1744 г. един бял кораб влезе в пристанището на Петербург. С него пристигнаха Елизабет и Екатерина.

— Михаил! Колко много си се променил. Я, ме погледни! О, вече малки бръчици има край очите ти!

— А ти си все така хубава, Елизабет. Беше ли ти мъчно за мен?

— Да не говорим за това! Да забравим миналото! Нали сега сме щастливи.

— Да. Щастливи. Да вървим, Лизхен! Трябва всичко да ти покажа!

Каретата се носеше бързо по каменната настилка на крайбрежната улица. Малката Катюша стискаше ръката на майка си. Тя все още не можеше да проумее защо този голям „чичко“ е неин татко.

— Колко е красива Нева! — каза Елизабет и се сгуши в прегръдките на Ломоносов.

Колата рязко спря пред хубава двуетажна сграда.

— Пристигнахме.

— Толкова скоро? — засмя се Елизабет — Искам да пътуваме още. Тъй ми е хубаво до теб.

— Ела с мен, Лизхен. Виж, това е градината. Там, в дъното, бялата постройка е лятна къща. До нея са сградите за прислугата.

Те се изкачиха бавно по стълбите. Михаил весело й обясняваше. Разглеждаха стаите и непрекъснато бърбореха. Най-после тя се отпусна изморена върху канапето.

— Стига толкова, Михаил! Утре сама ще разгледам всичко. Сега ми разкажи нещо за тебе, за работата ти!

— Да оставим това за друг път, мила! Много неприятели има руската наука. Много сили са необходими, за да се бори човек с тях. Но аз няма да се примиря. Да, сигурно и днес пак ще бъде същото.

— Днес? — погледна го тя въпросително.

— Да. След малко ще трябва да отивам. Ще докладвам пред Академията.

 

 

Когато Ломоносов влезе в залата, тя беше почти пълна. Оставаха само няколко минути до започване на заседанието.

— Закъснявате, господин Ломоносов — каза ехидно Шумахер.

— Излишна любезност, господин Шумахер — отговори Ломоносов и се отправи към катедрата.

Той докладваше.

— Преди да премина към същността на въпроса, искам да припомня някои неща, които съм изложил в книгата „Елементи на математичната химия“. И тъй, телата се състоят от корпускули, които на свой ред съдържат известно число „елементи“. Корпускулите са еднородни, ако се състоят от еднакъв брой едни и същи елементи, съединени по еднакъв начин. Корпускулите са разнородни, ако техните елементи са различни и са съединени по различен начин или в различен брой. От това зависи и безкрайното разнообразие на телата. Телата биват прости, когато са съставени от еднородни корпускули, и смесени, когато се състоят от няколко прости тела. Свойствата на телата не са случайни — те зависят от свойствата на съставящите ги корпускули. Нека най-напред се спрем на топлината. Какво представлява тя? Безтегловна течност, която може да се прелива от едно тяло в друго? Не. Още Галилей смяташе, че корпускулите се движат. Според мен това е първото основно свойство на корпускулите. Но движението създава топлина. Всеки знае, че когато колелото се върти, оста му се затопля. Корпускулите на тялото се движат, въртят се около собствената си ос, търкат се помежду си и създават топлина…

Дълго още говори Ломоносов. Той обясни и свойствата на газовете, и свойствата на разтворите пак чрез свойствата и движението на корпускулите. Най-после той свърши и прибра разпръснатите по катедрата листове. В редиците на немската партия настъпи оживление. Пръв стана Тауберт.

— Идеите на господин Ломоносов са интересни, но те всички почиват на схващането за някакви абстрактни корпускули. Доколкото съвременната теория за флогистона стои в пълно противоречие с тези фантазии, аз смятам, че това не може да се вземе за сериозно постижение.

Още не довършил, и Шумахер отправи пълния си с омраза поглед към Ломоносов.

— Защо не изоставите тези глупости, господин Ломоносов? Заемете се с по-сериозна работа.

— И по-полезна — обади се някой друг.

Ломоносов кипеше от гняв. Той не можеше да се сдържа повече. Скочи и заговори разпалено.

— Съжалявам ви, господин Шумахер. Вашият ограничен мозък не може да се издигне до това равнище, на което стоят моите хипотези. Колко жалки ми се струват думите ви.

— Жалък сте вие — закрещя на свой ред Шумахер. — Вие спекулирате с хипотезите си, но аз не ще позволя да ни заблуждавате повече.

— А какво? Да се кланяме на безсмислиците, които проповядвате вие? — отговори Ломоносов.

— Вие шантажирате целия академичен персонал, Ломоносов — крещеше истерично Шумахер.

— А вие сте дървена глава, Шумахер — каза Ломоносов, удари със свитъка по масата и излезе като вихър от залата.

Чужденците-академици останаха по местата си като втрещени. Те бяха безсилни пред този руски гений. Той ги превъзхождаше не само с физическата си сила. Силата на неговия разум беше също титанична. Те го ненавиждаха, но той беше силен — силен и непобедим. Въпреки машинациите, които приложиха неприятелите му, през август 1745 г. той беше избран за академик, а това означаваше и професор по химия, защото все още Академията и Университетът бяха обединени и академиците четяха лекциите пред студентите.

Сега последваха нови борби. Ломоносов започна веднага безкрайни преговори за построяване на химична лаборатория. Той изготви сам подробни чертежи и най-после успя. Отпуснаха необходимите средства и строежът започна.

В същото време Ломоносов завърши превода на „Волфианска експериментална физика“. Още на следната година той реши да чете лекциите си на руски език. Той владееше латински език до съвършенство и беше признат за един от най-добрите латинисти в Европа, но за студентите трябваха знания, а тях те можеха да получат и разберат най-добре само на родния си руски език. Това стана причина за нови нападки от страна на немската партия. Въпреки всичко обаче Ломоносов остана непреклонен. Сега преди всичко го интересуваше строежът на лабораторията. Сградата беше вече завършена, но все още имаше доста работа. Около постройката в двора бяха струпани различни по големина сандъци. Ломоносов бе доставил почти всичко необходимо. Скоро всеки съд, всяка пещ, всеки буркан с химикал щеше да отиде на мястото си. В други сандъчета, кожени торби и жакети чакаха стотици проби от най-различни руди, минерали, скали, за да бъдат анализирани. Ломоносов контролираше работата ежедневно и даваше нареждания кое как да бъде направено. Приятелят му физикът Рихман също се интересуваше живо от строежа на лабораторията.

— Ето, това ще бъдат камините. Когато се работи с отровни и вредни вещества, всички операции ще се извършват тук. Отровните газове ще излизат през комина и няма да замърсяват въздуха в лабораторията. Тук ще бъдат пещите, там приборите за изследване на физическите промени на веществата — Ломоносов говореше с въодушевление и описваше всичко с най-малки подробности.

— Няма ли да отделиш място и за електрически измервания? — запита Рихман.

— Засега, не. Това, което правим в твоята лаборатория, е достатъчно.

— Каква страшна сила се крие в това явление! Ако можем да, я покорим, ще извършим чудеса.

— За да я покорим, трябва да я познаваме, а ние все още твърде малко знаем за нея.

Те излязоха от лабораторията и сега, унесени в разговор, вървяха към къщата на Рихман. Тук, в лабораторията, отрупана със сложни апарати, те се опитваха да разгадаят тайната на електричеството.

Няколко месеца по-късно, в средата на 1748 г., химическата лаборатория беше окончателно завършена. Ломоносов се чувствуваше неизказано щастлив. По този случай той дори написа хвалебствена ода, в която възпя величието на природата, възхвали достиженията на науката и показа колко тя е необходима за развитието на промишлеността и производството.

За големия успех — построяването на лабораторията, той разказа и в писмото си до Ойлер. Но както винаги Ломоносов не се задоволи с няколко реда, а започна подробно да развива схващанията си за корпускулния строеж на веществата. Това писмо той пишеше вече няколко седмици. Най-после стигна до въпроса за промените в природата и продължи да пише: „… всички промени, които се извършват в природата, са от такъв характер, че колкото се отнема от едно тяло, толкова се присъединява към друго, така че, ако на едно място материята се намали, на друго се увеличава…

Този всеобщ естествен закон се простира даже и в правилата на движението, защото едно тяло, което движи със силата си друго тяло, загубва от нея толкова, колкото предава на другото тяло, което получава движението си от него…“

Това бяха мисли, които никой досега не беше изказвал. Това беше революция. Това беше началото на една нова наука — наука, която има свои закони, обясняващи промените на веществата. Всъщност това беше един от основните въпроси, които занимаваха големия учен. Той избра няколко от най-добрите студенти и в новопостроената лаборатория започна да им чете специален курс „Въведение в истинската физическа химия“. Често след свършване на лекцията те оставаха, за да му помагат при опитите.

Сега Ломоносов отново се обърна към процесите на горенето. Струваше му се, че нито едно от обясненията, дадени от големи учени, не беше правилно. За флогистоновата теория той дори не мислеше. Професор Щал създаде „флогистона“, без да отдели внимание на факта, установен още от великия Роберт Бойл.

Да. Още Бойл загряваше метали в запоени стъклени тръби, докато се получи метална пепел, а след това я изваждаше и теглеше. Тя винаги се оказваше по-тежка от метала.

Бойл приемаше, че увеличаването на теглото се дължи на преминаването на топлород от огъня в метала. Един век по-късно учителят на Ломоносов — професор Кристиян Волф, вярваше в съществуването на безтегловни течности, които се преливат от едно тяло в друго. Една такава течност, според него, беше и топлородът. А този топлород или флогистон имаше отрицателно тегло, според привържениците на Щал.

Кой е прав? Къде е истината?

Философските разсъждения не бяха достатъчни, за да се получи точен отговор. Трябваше да се потърси помощта на опита. Няколко години вече мислите на Ломоносов се лутаха около този въпрос и търсеха възможност за разрешаването му.

Но защо Бойл е отварял тръбите след нагряването? Та нали тогава нещо може да излезе или да влезе в тях, да промени теглото? Трябва да се повторят опитите, но всички наблюдения и измервания да се направят при затворен съд. Та нали в него има и въздух?

Това вече беше идея. Сега трябваше да се започне работа.

Ломоносов приготви специален стъклен съд и постави в него оловни стърготини, после раздуха огъня с меха и загря отвора му така, че стъклото се размекна. Желязната щипка извършваше послушно действията, ръководени от ръката му — тя притисна мекото стъкло, отворът се затвори и след няколко минути пламъкът запои напълно съда. Сега беше сигурно, че нищо не може нито да излезе, нито да влезе в него. Мехът изпъшка за последен път и сините пламъчета на огъня потънаха бавно в червения куп на жаравата. Ломоносов постави внимателно съда на масата и започна да приготвя следващия. Трябваше да се направят много опити. Той щеше да загрее не само олово, но и други метали — желязо, мед…

Ломоносов претегли изстиналите съдове, подреди ги върху купчината дървени въглища в голямата камина и започна да разпалва огъня. Отначало мехът работеше по-бавно, постепенно въздушната струя се засилваше, синкавите пламъчета започнаха да съскат, а стъклото се зачерви. Оловните стърготини се стопиха. Блестящата сребърнобяла повърхност на капчиците скоро се покри със сивожълтеникава пепел. Червените медни стърготини се превърнаха в чернокафява медна пепел. Железните стърготини също почерняха.

Влязъл ли е топлород в съдовете? Съединил ли се е с металите? Ако това е така, тогава теглото на съда трябва да се увеличи, но везните показаха друго — теглото на всички съдове оставаше непроменено.

Ломоносов сбърчи вежди и се замисли.

А металната пепел? Трябва да се сравни теглото й с теглото на метала. На другия ден той повтори опитите. Ломоносов претегли металните стружки, преди да ги запои в съда. Като извърши нагряването, той пак претегли съдовете. След това ги отвори, извади металната пепел и установи теглото й. Пепелта беше по-тежка от взетия метал.

— Вижда се, че мнението на славния Роберт Бойл не е вярно. Металите не се съединяват с топлорода, защото теглото на съда не се променя. Това е съвсем ясно. И все пак пепелта е по-тежка. Той отново се замисли. Но в съда имаше и известно количество въздух. Може би металите се съединяват с корпускулите на въздуха? Щом като металната пепел в съда е станала по-тежка, това означава, че въздухът, затворен в съда, е олекнал с толкова, така че нищо не се е създало и нищо не се е загубило.

Това беше велико откритие. Един основен закон на химичната наука беше открит и формулиран. Чувство на удовлетвореност изпълни душата на великия учен. Нещо сякаш пееше в гърдите му и напираше отвътре, за да ги разтвори, та радостта от тях да се разлее по целия свят. Ломоносов тръгна към къщи. Сега той трябваше да пише ода или да рисува. Трябваше да излее възторга си.

Малката постройка в дъното на двора той отдавна превърна в ателие. Той не вървеше, а сякаш летеше. Влезе в ателието. Тук бяха само двама от учениците му — М. Васильов и Е. Мелников. Приведен над многобройните сандъчета, пълни с разноцветни стъкла, Васильов търсеше необходимия му цвят, а Мелников, застанал пред рамката, поставяше последните късчета стъкла върху великолепен мозаечен портрет.

— Браво! Ти вече си го завършил! — възкликна Ломоносов.

— Остава ми съвсем малко.

— Сега и аз ще поработя върху моя „Петър Велики“.

Ломоносов се наведе над сандъчетата, отбра няколко стъкълца и започна изкусно да ги подрежда върху изправената срещу прозореца дъска. Мозайката отразяваше светлината с чистите си и красиви цветове. Ломоносов работеше вдъхновено.

— Знаете ли, намислил съм нещо много голямо. Ще изработим дванадесет огромни мозайки върху стените на Петропавловската катедрала. В тях ще увековечим събитията от епохата на Петър Велики. Първата от тях съм скицирал в подробности.

Двамата спряха работата. Те се приближиха до Ломоносов и заслушаха с внимание. Той извади един лист, разтвори го и продължи:

— Ето как ще изглежда „Битката при Полтава“. Петър Велики ще стои на бял кон. От тази страна ще разположим руските войни и пълководци, а от другата — шведите. Това ще бъде една внушителна битка.

— Но за всичко това ще трябват много стъкла. Тези, които приготвяме в лабораторната пещ, няма да стигнат — каза Васильов.

— И за това ще намерим разрешение. Ще построя стъкларска фабрика в Уст. Тогава ще имаме на разположение колкото си искаме стъкла.

Това не бяха само мечти. Още с настъпването на пролетта на 1753 г. Ломоносов нае работници и в Уст започна усилена работа. Докато майсторите изграждаха пещта, зидарите издигаха сградата. Ломоносов се надяваше, че до настъпването на зимата строежът ще бъде завършен и фабриката ще започне работа. Като се връщаше от Уст, той често се отбиваше при Рихман. Те си устроиха лаборатория в една малка къщичка извън града. Хубава, равна поляна я обграждаше с пищната си зеленина. Беше юли. Горещината беше необикновено голяма. Ломоносов вървеше бавно.

— Сигурно Рихман е в лабораторията. Ще се отбия да поотдъхна малко.

Зачервен от слънцето и жегата, Ломоносов влезе в лабораторията и се отпусна на дървения стол. На масата стоеше огромен апарат, който Рихман монтираше.

— От Уст ли се връщаш?

— Да. Както виждам, направил си нов електрически показател.

— Да. Този, който направихме с теб, е малък. Смятам, че за да се измери електричеството на светкавиците, трябва да имаме по-голям апарат.

Някакво бръмчене се чуваше откъм покрива. Ломоносов погледна към стената.

— Охо. Я виж стрелката на анемометъра! Вятърът се е усилил извънредно много.

— Да. Такова рязко усилване на вятъра вещае буря.

Анемометърът, който Ломоносов конструира преди десет години, не лъжеше. Стрелката му отскачаше до последните деления на скалата. Вън вятърът свиреше неудържимо. Скоро се разнесе и трясъкът на първите гръмотевици.

— Дойде тъкмо навреме — каза Рихман. — Сега ще ми помогнеш да извършим най-интересните опити. Кога ли най-после ще победим тази страшна сила?

Рихман държеше ключа на огромния електрически показател. Изведнаж оглушителен грохот разтресе всичко. Някаква синьозелена светлина проблясна и като че ли черна нощ покри всичко. Паднал до стената, Ломоносов лежеше в безсъзнание. Когато отвори очи, той скочи ужасен от страшната гледка. Мълнията беше обгорила тялото на Рихман, който лежеше безжизнен всред развалините от изпочупените апарати.

— Каква трагедия! Каква страшна сила! Рихман, приятелю, твоята любов към науката ти струва живота!

Ломоносов закри очи с ръка и тръгна сломен към къщи. Дъждът го обливаше и вятърът го шибаше безмилостно, но той не виждаше нищо.

Привържениците на църквата сега имаха коз в ръката си. Наричаха го богохулник, наричаха го еретик, наричаха го съюзник на дявола. Имаше ли това някакво значение за науката? Науката, която Ломоносов денонощно твореше. Той написа немалко книги: „За земните слоеве“, „Размишления върху причините за топлината и студа“, „Слово за ползата от химията“, „Писмо за ползата от стъклото“, „Риторика“. На масата му стояха струпани материалите върху „Руска граматика“, но той преустанови работата си върху тях за известно време, за да се посвети на постиженията, които достигнаха с Рихман. Въпреки злите езици той не се отказа от електричеството и започна да пише нова книга: „Слово за въздушните явления, които произлизат от електрическата сила.“ Тук той за пръв път обясни много природни явления, като търсеше причината за тяхното появяване в природното електричество. Той смяташе, че корпускулите на въздуха се въртят, трият се помежду си и се наелектризирват. Огромните въздушни маси при движението си също се трият и се наелектризирват. Това електричество поражда светкавиците, полярните сияния. Той считаше дори, че и кометите светят пак в резултат на електрични сили. Това беше едно съвършено ново обяснение на природните явления — първата стъпка към разгадаване на истинската им същност. Но работата му над книгите не беше спокойна. Една друга идея го караше да влиза в спорове с членовете на Академията, да се бори с тях. Русия имаше нужда от учени. Един университет в Петербург не е достатъчен. Трябва да се открие още един университет. Ломоносов държеше речи, увещаваше, подчертаваше нуждата от още един университет. Това трябваше да бъде нов, демократичен университет. Ломоносов изготви и програмите за обучение. Той изхвърли от тях богословието. „То не е необходимо на никого и никаква полза от него не може да се получи.“

И тъй като този едър, силен мъж беше и със силна воля, той успя. Беше основан Московският университет. В 1755 г. за пръв път в Москва имаше аудитория, за пръв път науката стъпваше на демократична основа. Това, разбира се, увеличи още повече враговете на великия учен. Те всячески се мъчеха да му пречат. Две години след откриване на Московския университет те успяха да се наложат. За професор по химия избраха У. Сальхов. Ломоносов предаде катедрата на новия професор. Въпреки че получи назначение за съветник в Академията, той не можеше да разполага с лабораторията и затова се видя принуден да си направи лаборатория в къщи. Реконструкцията на помещението вървеше твърде бързо и за по-малко от година той имаше на разположение прекрасна лаборатория. Наред с изследванията си по химия той се занимаваше и с конструирането на оптически прибори.

В Академията избраха Ломоносов за ръководител на географския отдел. Това го накара да посвети твърде много време на трудовете си по география. Особено голям интерес проявяваше към полярните области, към Северния ледовит океан. Той се интересуваше от произхода на полярните ледове. Зае се с класификацията на ледовете.

Върху масата в кабинета му лежеше разтворена огромна карта. Ломоносов нанасяше последните данни, които получи от голямата Сибирска експедиция. Той не забеляза как Елизабет се приближи безшумно. Тя се спря на няколко крачки до него. Лицето й сияеше от радост. Очите й блестяха. Усмивката й светеше като пролетно слънце. Усетил внезапното присъствие на човек, Ломоносов се изправи рязко.

— Лизхен. Какво има?

— Голяма новина, Миша!

— А защо си се приближила така безшумно?

— Исках да ти се порадвам, мили. Доктор хонорис кауза Михаил Ломоносов — гласът й прозвуча тържествено.

— Какво! Какво каза? Доктор хонорис кауза ли?

— Да. На Шведската академия на науките. Току-що донесоха съобщението от Стокхолм. Избран си за почетен член.

Ломоносов се отпусна в креслото. Най-после признанието дойде! След миг той се изправи живо, закрачи енергично из стаята и заговори:

— Признават заслугите ми! Признават, и то не нашите, а шведите! — Някаква неизказана болка и гневен бунт звучаха в гласа му. — Докога в Русия ще мислят, че ние — русите, сме хора от по-долна категория? Докога чужденците, настанили се като у дома си в сърцето на Русия — Петербург, ще ни гледат с високомерие?

— Успокой се, Миша! Ти си дал толкова много за науката. Поне за теб те не могат да кажат нищо лошо.

— Не става дума за мен. Въпросът е за руските учени, за руската наука. Руският народ е велик. Той е родил велики умове. Трябва да има и велики учени. Геният на Русия не отстъпва по нищо на гения на Европа. И това трябва да се разбере най-напред тук — у нас, от нашите държавници.

Развълнуван от радостната вест, с болка в душата, че не своите, а чужденците го ценят, той остави работата над картата и излезе. Трябваше да подиша въздух, да се успокои, да се разсее. Неговият титаничен дух, свикнал на борба, не можеше да приеме новината изведнаж.

Три години след това той беше избран за почетен член на Петербургската художествена академия, а на следващата година дойде съобщение от Испания. Доктор хонорис кауза на Академията на науките в Болоня. Геният на Ломоносов беше признат в цяла Европа. Учените от всички страни му изказваха своята почит и уважение.

Много късно! Непрекъснатата работа, напрежението бяха сломили този великан, този гений, закърмен със свежия лъх на Северното море. Няколко месеца по-късно — на 4 април 1765 г., той затвори завинаги очи.

 

 

Неговата смърт нанесе огромна загуба на руската наука, защото той изцяло й отдаде живота си. Гениалният ум на Ломоносов не се ограничи само в една област на знанието. Като енциклопедист той даде своя принос във всички клонове на човешкото познание. Той беше литератор, езиковед и поет, историк, географ, геолог, металург, физик, химик, художник. Навсякъде той внасяше новото, това, което е близо до живота, това, което е от полза за хората.

Живял в епоха, когато химията едва започваше да се оформя като наука, Ломоносов успя въпреки заблудата, наложена от флогистоновата теория, да достигне до такива обобщения, които днес лежат в основата на химичната и физична наука. Той пръв формулира и изказа законите за запазване на веществото и енергията. Той пръв показа пътя, по който малко по-късно тръгнаха учените, за да достигнат до извора на истинското познание.