Калоян Манолов
Велики химици (5) (Том първи)

Джозеф Пристли
1733—1804

Къщата на мадам Паркес-Белок както всяка стара английска къща имаше свои традиции и ценности, съхранявани в просторната приемна. На особена почит тук се намираше малък стъклен шкаф. Зад блестящото от чистота стъкло се виждаше една твърде голяма стъклена леща, поставена върху тъмно кадифе. Погледът на посетителя винаги се спираше с интерес върху нея, а често гостите изказваха учудването си, знаейки, че стопанката не разбираше нищо от физика и никога не се е занимавала с подобни работи. Един поглед, изпълнен с учудване, беше достатъчен, за да накара мадам Паркес да се разположи в креслото си и да започне да разказва…, а тя разказваше добре и това доставяше удоволствие на приятелите й.

— Тази леща е била собственост на Джозеф Пристли — казваше тя с тържествен тон. — Може би знаете, че аз съм негова праправнучка.

— Това е възхитително — възкликваха присъствуващите и преди да запитат нещо, мадам Паркес продължаваше въодушевено.

— Джозеф Пристли беше духовно лице, но той има големи заслуги и към науката. Той работи повече от 40 години за науката и й даде твърде много. Пристли беше философ, теолог, литератор, но името му остана свързано завинаги с химията. Той не само откри кислорода, но получи и изучи още редица други газове. Между тях можем да споменем серния двуокис, азотния окис, амоняка, въглеродния окис и др. Пристли беше един от най-изтъкнатите представители на пневмохимията от втората половина на XVIII в.

Пневмохимия се наричаше науката, която изучаваше газовете. Казват, че първите й представители Жан Батист ван Хелмонт и Роберт Бойл са се насочили към изучаването на газовете случайно. По-късно обаче изучаването на газовете е било свързано с въпроса за изясняване флогистоновата теория. Опитите да се получи газ, който да има свойствата на флогистона, макар и безрезултатни, доведоха до откриването и изучаването на много газове. Установи се, че въздухът е сложна смес, а не просто вещество. Изясниха се процесите на горенето.

Откритията на пневмохимията дадоха фактите, с които Лавоазие сложи началото на новата химия.

— Учудвате ни с познанията си, мадам Паркес — каза една възрастна дама, седнала също така удобно на мекото канапе.

— Не съм специалистка — отговори поласкана домакинята, — но се чувствувам горда, че съм потомка на един велик творец на науката. Затова съм посветила цялото си свободно време на него. Искам да напиша роман за живота му.

— Да се надяваме, че още сега ще чуем нещо?

Мадам Паркес кимна в знак на съгласие и започна разказа си:

Чифликът Фийлдхед, разположен край пътя, който води от Бърстол за Лийдз, беше малък и доходите бяха недостатъчни, за да се изхрани голямата фамилия на Джонас Пристли. Въпреки това животът в чифлика беше радостен и спокоен. Освен с полската работа татко Пристли се занимаваше и с преработване на вълна. Често бръмченето на чекръка или тракането на стана се придружаваше от ритъма на неговата песен. Децата също помагаха според силите си. Джозеф беше най-голям от братчетата и сестра си. Той обичаше да работи близо до баща си. Слушаше внимателно песните и се учудваше на дълбоката мъдрост, създадена от незнайния народен певец. Джозеф имаше изключителна памет. Той помнеше наизуст всички песни. С учудваща лекота заучаваше и дългите молитви на уестминстерския катехизис^[1]. Дълбоко набожна, майка му Мери го караше да повтаря след нея нескончаемите, неразбираеми за малкото дете фрази, за да ги запомни. Това започна още когато братчето му Тимоти беше бебе, а той едва беше навършил четири години. Но сега след четиригодишен труд Джозеф знаеше много. Помагаше на Тимоти и на Мери в изучаването на молитвите. Той сам четеше и ги караше да повтарят след него, защото майка им имаше работа. Тя им каза, че ще имат ново братче или сестриче. Тимоти и Джозеф искаха братче, а Мери настояваше за сестричка. Баща им работеше усилено, но песните му се чуваха по-рядко и бяха вече тъжни. Трудно се преживяваше с толкова много деца!

— Джозеф, искаш ли да отидеш на гости при леля си Сара?

Очите на малкото момче светнаха от радост. Чифликът на леля му беше голям и там имаше всичко, и хляб, и сладкиши — … А какви сладки правеше леля Сара! Ще скрие няколко в джоба си, за да донесе на Тимоти.

Този път приготовлението му се стори по-особено. Защо оглеждаха всичките му дрехи? Защо мереха по-новите на Тимоти?

— Мамо, нали това палто е мое? Защо го обличаш на Тимоти?

Майка му го прегърна и притисна главата му до гърдите си.

— Ще останеш да живееш при леля си, Джо. Парите не стигат за всички ни. Леля ти е богата и ще ти купи нови дрехи. Тези ще останат за Тим.

Нещо сякаш стисна сърцето на малкото момче. В гърдите му заседна някаква буца и той повече нищо не пита. Макар и малък, Джозеф разбираше мъката на немотията и знаеше, че трябва да се подчини. Така ще бъде по-добре за всички.

Леля Сара беше толкова добра, толкова умна…, но мама? Той щеше да вижда майка си само когато идваха на гости.

Животът на деветгодишния Джозеф коренно се промени. Сега не го караха да копае в градината, нито да работи в тъкачницата. Трябваше само да учи. Сутрин той ходеше на училище, а след като се върнеше, имаше време дори да поиграе. Във Фийлдхед те никога не играеха — работеха или четяха. Сега Джозеф можеше да има и свои занимания. Тайно от леля си ловеше бръмбари, паяци, мушици и ги затваряше в шишета. Под кревата му беше пълно със стъкленици, в които пълзяха немощно различни насекоми. Отворите на шишетата той затваряше много добре и дори запояваше с восък. Това беше една от тайните на малкия Джозеф. За нея узна само братчето му Тимоти, който дойде на гости. Двете момчета шушукаха заговорнически.

— Виж този дебел кръстоносец! Вече 15 дни живее затворен.

— Това е грях, Джозеф. Защо измъчваш животинките? — прошепна братчето му.

— Искам да видя колко време могат да живеят в затворения въздух. Много е интересно, Тим. А защо умират, а?

После Джозеф започна да му разказва интересни истории. Той помнеше почти наизуст всичко, което е слушал от устата на учителя си, и умееше да го разказва така добре, че всички изпитваха удоволствие, като го слушаха.

Леля му твърдо реши да го направи пастор.

— От него ще стане прекрасен проповедник — казваше тя на мъжа си Джон Кейли.

Чичо Джон не й се противопоставяше. Решението на лелята беше категорично. Плановете й се объркаха временно от внезапната смърт на мъжа й. Сега грижата за стопанството падна изцяло върху нея и за да й бъде по-леко, реши да изпрати Джозеф в духовно училище. Още същата година — 1745 г., тя го отведе в Лийдз и го настани да живее у приятеля на мъжа й, господин Бляк. Той работеше заедно със синовете си в бирената фабрика край града. Започнаха години на учение. В училището на Бетли Джозеф изучаваше теология, латински и гръцки езици. По-късно учи при пастор Джон Къркби от Хекмондуайк. Освен с философия Къркби го занимаваше и с тълкуване на библията, която според него трябваше да се чете само на еврейски. Джозеф започна да учи с голямо усърдие и еврейски, но силите на слабото момче не стигаха. Умът му работеше прекрасно, но тялото слабееше. Лицето му беше бледо и изпито. Туберкулозата чакаше удобен момент, за да покоси това крехко създание. Леля Сара се разтревожи много и по съвета на брат си го изпрати във финансовото училище в Лисбон, където живееше и чичо му. Тук Джозеф започна да изучава немски, френски и италиански език и математика. Той беше вече високообразован младеж и водеше свободно търговската кореспонденция на чичо си.

Постепенно здравето на Джозеф започна да се възстановява. Това даде възможност да засили и учението си. Сега започна да учи при пастор Джон Томас. С него Джозеф усъвършенствува познанията си по еврейски език и изучи основите на халдейския, сирийския и арабския език. През лятото на 1751 г. беше оповестено, че в Давентри се открива духовна академия под ръководството на Калеб Ашуърт. Джозеф желаеше да се посвети на медицината, но леля му, подкрепена от одобрението на чичо му от Лисбон, успя да го склони да постъпи в академията в Давентри. Тя беше открита в края на годината. Заредиха се години на още по-упорит труд. Наред с теологията основно занятие му беше и философията. Четеше книгите на Джон Лок, Томас Хобс, Исак Нютон…, но особено много му допадна „Наблюдение върху човека“ от Дейвид Хартли. Това беше книга, която възхваляваше философията на детерминизма. Непрекъснатите спорове в академията станаха причина Джозеф да си изработи собствено мнение, да заема собствена позиция по много въпроси. Той дори се осмеляваше да критикува философските учения. Скоро стана известен сред образованите среди и често получаваше покани за приеми, където единствените теми на разговор бяха философията и религията. Големите познания на Пристли бяха оценени и от преподавателите в академията. Те виждаха в него един от най-талантливите си ученици и през есента на 1755 г. при завършване на образованието си го препоръчаха за заместник на току-що починалия пастор Джон Медоус от Сафолк.

Енорията на младия пастор Джозеф Пристли беше малка, а доходите съвсем недостатъчни. Той реши да открие училище, за да може да увеличи доходите си, но не се яви нито един кандидат. Трапезата му беше бедна, но за сметка на това душата му беше богата. Занимаваше се с литература, езикознание, философия, теология. Пишеше статии, водеше спорове.

И все пак трябваше да се живее. Нуждата го принуди да се премести в Нантуич. И тук църквата беше малка, но в замяна на това имаше училище. Всеки ден звънецът събираше децата на скотовъдците от околността, за да слушат разказите на новия учител. По-заможните жители предпочитаха да плащат отделно и той трябваше да ходи по домовете им и да дава частни уроци.

Да бъдеш добър учител, трябва да знаеш много, трябва да умееш да говориш. Да говори той умееше, защото подготовката му за пастор изискваше това, но знанията му бяха обширни само в областта на философията, теологията и езикознанието. За другите науки имаше само смътни представи. Той потърси съвета на Джозеф Бриретън, с когото скоро след това станаха големи приятели. В същото време се сближи и с Едуард Харуд. Това бяха хора, които освен от теология се интересуваха и от природните науки — астрономия, физика и др. Следвайки препоръките им, Пристли отиде за няколко дни в Лондон и се върна с цял куп научни книги. Те разкриха на талантливия Пристли един нов свят — светът на науката. Това бяха учебници и статии главно по физика. Най-интересно от всичко му се видя електричеството. Пристли замина втори път за Лондон, за да купи прибори и апарати, необходими за уроците в училище. Особено много се радваше на електрическата машина и въздушната помпа. Още същия ден след завръщането си той изпрати да повикат Харуд и Бриретън. Трябваше да им покаже удивителните свойства на електричеството.

Пристли натисна дръжката и дискът на машината се завъртя с леко свистене. Няколко минути след това приближи върховете на двата проводника и още преди да ги допре, силна искра прескочи между тях. Бриретън гледаше с възхищение.

— Ето, това се казва наука — възкликна Харуд.

— Блясъкът е ослепителен като на светкавица — каза Бриретън. — Сигурно е опасно да се докосваш до машината.

— Вижте сега какво ще стане с тези малки късчета хартия! — Пристли отново завъртя колелото.

Тримата приятели разговаряха дълго и правеха различни опити с електрическата машина. Отначало всичко беше по-скоро за забава и от любопитство към това толкова загадъчно и необяснимо явление. Пристли използуваше свободното си време, за да чете научна литература и не забеляза как този навик се превърна в една постоянна нужда — нуждата да учи и разширява все повече и повече познанията си. Той работеше планомерно и обмислено. Като всеки англичанин строго спазваше навиците си. За да не се увлича в една насока, Пристли разпределяше времето си равномерно. Освен за редовната проповед и за занятията в училището той отделяше време и за философия, теология, езикознание и натурфилософия — естествени науки. На работната му маса винаги стоеше голям часовник. Щом изтечеше определеното време за една наука, оставаше там, докъдето беше стигнал, и започваше работа със следващата.

В Нантуич Джозеф Пристли остана 3 години. През 1761 г. се премести в Уорингтън, за да заеме мястото на преподавател по чужди езици в духовната академия. Той предпочиташе катедрата по натурфилософия, но тя се водеше от Джон Холт. В академията Пристли изнасяше лекции по латински език, история и английска граматика. Още със заемането на новата длъжност той започна да пише редица философски и теологически статии.

Джозеф имаше особено схващане за религията. Не беше съгласен с учението на англиканската църква и отправяше остри нападки срещу него. Духовенството на англиканската църква беше озлобено и не изпускаше и най-дребния повод, за да отправи злостни упреци към този „безбожник и еретик“, както те го наричаха.

Една година след като постъпи в академията в Уорингтън, се извърши церемония, на която посветиха Пристли в духовен сан, а на 23 юни 1762 г. той се ожени за Мери Уилкинсън. Тя беше дъщеря на железаря Исак Уилкинсън от Бершам и беше възпитана в строгия каноничен дух на калвинизма. Сватбата се извърши в Рекшам и веднага след това младото семейство се настани в къщата, предоставена им от академията. Тези толкова големи събития съвсем не промениха живота на Пристли. Сега грижата за домакинството пое 18-годишната госпожа Пристли, а Джозеф продължи работата си с традиционния часовник на масата.

Изследванията му в областта на електричеството ставаха все по-задълбочени. Той събра почти всичко, публикувано дотогава във връзка с електричеството, и сега провеждаше нови изследвания. Установи, че наелектризираното тяло бързо загубва заряда си, ако се внесе в пламък. Откри, че графитът, въгленът и загрятото до червено стъкло, макар и по-трудно в сравнение с металите, провеждат електричеството. У него постепенно назряваше мисълта да напише история на електричеството, но чувствуваше неувереност и продължаваше да публикува само философските си произведения.

Въпреки силната реакция против него философските среди оцениха новите му идеи. Определението му за материята като основно вещество, което притежава свойството протяжност — да заема определен обем от пространството, възгледите му по въпроса за мисленето и бога бяха оригинални и интересни. Ето защо в 1766 г. Лондонското кралско дружество го избра за свой член. За големия му принос към философията той беше удостоен с титлата „Доктор по философия“. След тържествената церемония в Лондон по връчване на докторското звание Пристли се срещна с Ричард Прайс, пастор от Лондон и също член на кралското дружество. Той му разказа за изследванията си в областта на електричеството. Прайс намери за необходимо да го свърже с Джон Кантон и Уйлям Уатсон, учени, които също изучаваха електрическите явления. Те го насърчиха за по-нататъшна работа и особено много одобриха идеята за „История на електричеството“. Бенджамин Франклин също споделяше мнението, че „историята“ трябва да се напише. Разговорите в Лондон го окуражиха и той започна да пише, но работата в академията поглъщаше по-голямата част от времето му. Освен това заплатата от 100 лири годишно беше недостатъчна за тричленното му семейство. Жена му даде две от стаите на наематели, но това увеличи повече работата й, отколкото доходите. Сега тя трябваше да се грижи не само за дъщеря им Мери, но и за наемателите. Напрегнатата работа се отрази на здравето й, което и без това беше разклатено от постоянната немотия. Трябваше да се потърси друга работа.

През септември 1767 г. семейството на Пристли се премести в град Лийдз. Пристли отново беше пастор. Заплатата не беше много по-голяма, но имаше повече свободно време и той можеше да се отдаде изцяло на заниманията си. Те се настаниха временно в една стара постройка, докато завършат новата къща, строена специално за него — пастора. Ръкописът на „История на електричеството“ бързо напредваше. Първата част вече беше готова и изпратена в Лондон за печат. В нея Пристли направи пълен исторически очерк и даде описание на опитите на достъпен и точен език. Сега работеше върху втората част. В този том Пристли за пръв път показа, че взаимодействието между два противоположно наелектризирани полюса е обратно пропорционално на разстоянието между тях. По-късно това явление изследва подробно и Шарл Огюстен дьо Кулон, който откри известния закон на Кулон. Скоро обаче заниманията му по физика трябваше да отстъпят място на химията. Това стана съвсем неочаквано и случайно.

Пристли отиде в Уорингтън, за да изнесе голяма проповед в академията. В същото време тук се намираше и Търнър от Ливерпул. Той изнесе лекция по химия, на която присъствува и Пристли. Още тук Пристли разбра, че знае твърде малко химия. Още тук той почувствува, че има и други големи проблеми, които стоят забулени в мъглата на неизвестното.

— Какви философи сме ние, щом не можем да обясним дори най-обикновения процес — горенето? Флогистон! Нима не е възможно да се получи флогистон?

Пристли започна да се занимава с химия. В лабораторията му се появиха нови апарати. Правеше опити, за да провери написаното в химическите книги, и все повече се увличаше. Оскъдните средства не му позволяваха да си уреди богата лаборатория, но с упорството и трудолюбието си той все пак успя да постигне много. Пристли имаше своя скромна лаборатория. Тук почти всички уреди бяха направени собственоръчно от него. Той се интересуваше преди всичко от въздуха. Не можеше да разбере защо, когато затвори едно мишле в стъклен буркан, след няколко дни то умира. Нали вътре в буркана има още въздух? Защо в него не може да се живее постоянно?

Пристли си спомни една интересна случка от ученическите си години. Беше през великденския пост. Той се измори от четене и за да си отпочине, влезе в тъкачницата на чичо Бляк. Тук работеха госпожа Бляк и трите й дъщери. Джозеф се зае усърдно да им помага. Това донякъде му напомняше и за родителите му във Фийлдхед. Вечерта чичо Бляк остана много доволен и обеща на другия ден да го заведе в бирената фабрика. С тях дойдоха и двамата му сина Стивън и Тейт. Джозеф разглеждаше фабриката с голям интерес и непрекъснато питаше. Искаше всичко да разбере. Най-интересно му се видя отделението за ферментация. Огромните бъчви бяха пълни с бирена мъст, която достигаше на около половин метър от горния им край. Джозеф се изкачи по стълбичката и се наведе, за да види по-отблизо ферментиращия разтвор.

— Джозеф, изправи се! Не дишай над разтвора, защото ще припаднеш!

Малко изплашен, но още повече учуден, той се изправи и пак започна да пита.

— На всичко не може да се отговаря — каза му Тейт. — Ето виж! Не знам защо е така, но… гледай!

Тейт запали от пламъчето на фенера една тънка тресчица и бавно я внесе в атмосферата над разтвора в бъчвата. За голямо учудване на Джозеф пламъкът моментално изгасна.

— А, а! Това означава, че в бъчвите има друг въздух! Дай да опитам и аз!

Той направи същото. Пламъкът пак изгасна. Малкото облаче от синкав дим, което се появи при изгасването на клечката, остана на мястото си, като че ли лежеше върху някаква невидима възглавница. С леко движение на дланта Джозеф избута облачето до ръба на бъчвата. То започна да пада надолу.

— Виж ти какъв интересен въздух се е събрал в бъчвите! Той е по-тежък от чистия въздух и в него всичко изгасва.

Тази картина не можеше да изчезне от съзнанието на Пристли. Значи има няколко вида въздух — чист, в който животните могат да дишат, и друг, по-тежък от чистия въздух. В него живите същества загиват. Ето защо чичо Бляк го предупреди тогава да не диша над бъчвата.

Пристли запали една свещ и я постави в стъклен буркан, после взе капака и го захлупи много добре. Свещта горя известно време, но скоро след това угасна, а мишлето, което Пристли постави предварително в буркана, загина. „Изглежда, че въздухът може да се «разваля» и като се изгори нещо в него“ — помисли той.

Нова мисъл започна да измъчва съзнанието му. Защо все пак въздухът на Земята остава чист? Нали хората още от древността използуват огъня? Нали хиляди живи същества живеят на Земята! Защо въздухът не се е свършил? Отговор на тези въпроси той даваше чрез разсъждения, но беше ли това достатъчно? Може би разваленият въздух може да се пречисти и да стане годен за живите същества.

Пристли се зае усърдно да пречиства „разваления“ въздух. Той си достави една голяма вана. Наля на дъното й живак и потопи в него отвора на голям стъклен звънец — съд, подобен на голяма бутилка, но без дъно. Като поставяше запалена свещ под звънеца, той получаваше „развален“ въздух. Опита се да го промие с вода. За голямо учудване забеляза, че водата поглъща една част от него, но другата, която остава, е също така неподходяща за живот и в нея мишлетата загиват. Всички опити да възвърне животворните свойства на затворения под звънеца газ оставаха без резултат.

И пак нова идея се роди — животните загиват, а растенията? Нали и те са живи същества? Пристли постави под звънеца малка саксия с цвете. До него също така имаше запалена свещ, за да „развали“ въздуха. Скоро свещта угасна. Минаха няколко часа, но с растението не настъпваше никаква промяна. Пристли отнесе ваната заедно с похлупеното цвете на масата до прозореца и я остави да стои до другия ден. На сутринта той с учудване забеляза, че вместо да увехне или загине, цветето беше отворило една от пъпките си. Нежното цветче още не беше напълно разцъфтяло, но то беше свежо.

„Нима растенията пречистват въздуха!?“

С треперещи от вълнение ръце Пристли запали една свещ и с бързо движение я внесе под звънеца. Тя продължи да гори така, както когато звънецът е пълен с чист въздух. След малко, разбира се, свещта угасна, защото въздухът се „развали“.

Още много пъти повтори опита си, за да се увери, че наистина има няколко вида въздух. Тогава още понятието газ не се употребяваше и учените наричаха всички газове „въздух“. Газът, който Пристли наблюдава при ферментацията, при горенето на свещта, при дишането на животните, беше въглероден двуокис. За него той узна от работите на Джозеф Бляк, който за пръв път го получи от варовик и солна киселина и го нарече „фиксиращ се въздух“ поради свойството му да се поглъща от варно мляко и други основи. Пристли продължи изследванията върху този газ. Той доказа, че въглеродният двуокис се поглъща и от водата, като образува разтвор с кисел вкус. Пристли установи, че ако водата, в която е разтворен „фиксиращ се въздух“, се възвари или пък замрази, газът излита и водата се очиства от него. Той установи, че растенията поглъщат „фиксиращия се въздух“ и на негово място изпускат друг газ — „витален въздух“ (кислород). Този неизучен досега „витален въздух“ поддържа дишането на животните, в него веществата горят много буйно.

Сега трябваше да се получи „витален въздух“. Но как да стане това? Откъде да го отдели? Може би от азотната киселина? Нейните соли, например селитрата, също така спомагат за горенето. Нали от селитрата се прави барут? Ако се загреят медни телчета с разредена азотна киселина, може би ще се получи „витален въздух?“

Пристли се зае усърдно с работа. Той приготви дебела стъклена тръба, завари я от единия край, напълни я с живак и като затисна с пръст, потопи отвора й във ваната с живак. Постави края на газопроводната тръбица в отвора на пълната с живак тръба и започна да загрява азотната киселина и медните стружки. Скоро мехурчетата от безцветен газ започнаха да изместват живака от тръбата и тя се запълни с новополученото вещество. Пристли извади внимателно тръбата и я отхлупи, за да помирише, но спря като поразен от мълния. Останал свободен, безцветният газ започна да излита на леки талази, като моментално се превръщаше в друг червенокафяв газ. Този газ имаше остра миризма също като азотната киселина.

— Нима това е нов вид въздух?

Наистина Пристли получи един нов, безцветен газ, който ние днес наричаме азотен окис, а той го нарече „дефлогистониран нитрозен въздух“. Този газ се превръща моментално в азотен двуокис при контакт с кислорода на въздуха.

Очакванията на Пристли не се оправдаха. Той не можа да получи виталния въздух, но за сметка на това откри още два нови газа. Търсенията на големия учен не спряха дотук. Още много комбинации опита той, но получаваше все някакъв друг газ. Те бяха неизвестни дотогава и той им даде съответни наименования — „алкален въздух“ (амоняк), „кисел солен въздух“ (хлороводород), серен двуокис, силициев тетрафлуорид…

Изминаха няколко години. Пристли продължаваше да изучава газовете. Наблюдаваше ферментацията в бирената фабрика, систематизираше изводите си. Изследванията и постиженията си разказа в книгата „Върху различните видове въздух“. В нея имаше описани изследвания, подобни на тези, проведени от други прочути учени, като Джозеф Бляк, Стийфън Хейлз и Хенри Кавендиш, но по-голяма част от резултатите му бяха нови и обогатяваха значително химията на газовете.

Пристли продължаваше да работи под безпристрастния надзор на часовниковата стрелка. Щом дойдеше определеният час, той оставяше лабораторията, за да седне в кабинета си и да продължи „История на светлината“ или философските си трактати. Обикновено вечерите посвещаваше на семейството си. Седнал удобно в креслото срещу камината, Пристли разговаряше с жена си, проверяваше какво е научила дъщеря им Сара или се забавляваше с четиригодишния Джозеф. Разговорите ставаха още по-приятни, когато им гостуваше брат му Тимоти. Пристли говореше бързо, но много увлекателно. Често разказваше весели анекдоти и се усмихваше доволно, докато другите се смееха. Дори и през време на тези тихи приятни часове той не се разделяше от перото си. Бележникът лежеше на коленете му и през паузите Пристли изпълваше белите му страници с красиво изписани букви. Голяма част от литературните си произведения той създаде през време на такива разговори.

Изследванията на Пристли в областта на химията и физиката му спечелиха слава на голям учен. През 1772 г. го избраха за чуждестранен член на Френската академия на науките. Тази чест се даваше само на най-изтъкнатите учени. През декември същата година при него дойде Уйлям Фитморайс Пити — граф Шелбърн. Това беше една от най-високопоставените политически личности на Англия. Той предложи на Пристли добре платена работа в личните му имения.

— Ще бъдете назначен като библиотекар. По-голямата част от книгите ми са в имението ми в Калн, а другата част е в къщата на Беркли Скуеър в Лондон. Знам, че интересите ви са твърде широки, затова освен заплатата от 150 лири ще получавате и по 40 лири за научната ви работа. Ще имате на разположение къща в Калн и няколко стаи в къщата в Лондон. Можете да живеете където искате.

Пристли се съгласи. Работата в библиотеката и обучението на синовете на графа отнемаше само предиобедите му. Следобед той се отдаваше на научните си изследвания. Той поддържаше ревностно флогистоновата теория и упорито продължаваше да изучава газовете. Сега вниманието му се спря върху водорода. Този безцветен газ се получаваше при взаимодействието на металите с киселините и изгаряше, без да даде остатък (Пристли не можеше да улови образувалата се при този процес вода). Според Пристли горенето беше процес на разлагане (основното схващане на привържениците на флогистоновата теория) и години наред той приемаше, че водородът е неоткритият дотогава флогистон.

За да може да събере газовете в чисто състояние, той запълваше съдовете не с вода, а с живак. Това беше важно нововъведение, защото по този начин можеха да се събират и газове, разтворими във вода. В лабораторията му имаше огромна вана, пълна с живак. Този чуден метал можеше да се получи и от живачна пепел. Но живачната пепел беше дефлогистониран живак, а това означава, че при загряването се поглъща и флогистон.

С парите, получени от граф Шелбърн, Пристли купи голяма стъклена леща. Трябваше да се провери как ще влияе светлината на живачната пепел. Може би флогистонът — това е светлината? Нали отделянето му е съпроводено с отделяне на пламък?

Беше 1 август 1774 година. Денят беше слънчев и много удобен за случая. Пристли постави на дъното на една голяма стъкленица дебел пласт от този жълт прашец — живачна пепел, и насочи върху него слънчевите лъчи, събрани от лещата. Лъчите образуваха ослепително светло петно върху прашеца. Пристли го гледаше с присвити очи и изведнъж забеляза, че там ставаше нещо особено. Малките прашинки пукаха леко и подскачаха, като че ли някой ги духаше. Няколко минути след това на същото място се появиха и първите малки капчици живак.

— Нима светлината е флогистон?

— А може би флогистонът е останал в стъкления съд?

Пристли запали една пръчица и я внесе в стъкленицата, за да възпламени флогистона. Каква изненада! Газът не се запали, пламъкът не само че не угасна, а стана още по-буен, по-бляскав. Той бързо извади клечицата и духна пламъка, но тлеещата клечка отново се запали.

— Нов въздух!

Пристли не можа да се заеме веднага с изучаването на получения нов газ, защото трябваше да придружи граф Шелбърн при пътуването му из Европа. Няколко дни след този знаменателен ден те отпътуваха за Холандия. Пътят им беше дълъг и изпълнен с приятни преживявания. Те посетиха Белгия, Германия и Франция.

В Париж го очакваха с голям интерес. Веднага след пристигането си той посети Френската академия на науките. Пристли разказа пред френските учени за изследванията си в областта на газовете. Приятелската беседа, проведена в присъствието на всички, той продължи по-късно в лабораторията на Лавоазие.

Лавоазие познаваше изследванията на Пристли, тъй като следеше всичко, което английският учен публикува и дори незабавно го резюмираше на френски език. Лавоазие обаче даваше и свое тълкуване на фактите, понякога твърде различно от това на Пристли. Един непосредствен разговор между двамата учени беше много желан преди всичко от Лавоазие. Те говориха дълго и обсъдиха много въпроси, но на централно място остана горенето. Лавоазие също се интересуваше от горенето и търсеше да намери правилния отговор, защото виждаше несъстоятелността на флогистоновата теория, но Пристли й вярваше. В този разговор Пристли откри на Лавоазие тайната си за новия газ. Той дори му показа как може да се получи. Лавоазие разбра веднага, че изучаването на този нов газ ще хвърли обилна светлина върху толкова тъмни и неясни неща. Той се зае с усиленото му изучаване.

Пристли се върна в Англия в началото на ноември 1774 г. Той също започна да изследва свойствата на новия газ. Само за няколко месеца успя да установи, че новият газ е по-чист от обикновения въздух, поддържа дишането и горенето и се съдържа във въздуха. Това беше газът кислород, който Пристли нарече „дефлогистониран въздух.“

Пристли установи, че от обикновения въздух може да се получи и друг газ — „флогистониран въздух“ (азот), който не поддържа дишането и горенето, но не е „фиксиращ се въздух“, защото не се абсорбира от алкални разтвори. Тези открития го накараха да изкаже и свое мнение относно същността на въздуха. Той приемаше, че въздухът се състои от азотна киселина и земя, които са наситени с толкова много флогистон, че се превръщат във „въздух“ (газ). Това погрешно схващане големият учен поддържаше до края на живота си. Въпреки огромния напредък на химичната наука, който се дължеше и на открития от него кислород, Пристли остана верен докрай на флогистоновата теория.

Попаднало в ръцете на Лавоазие, това откритие направи революция в химията и сложи началото на една нова епоха в развитието й.

Години наред след това учените спореха, за да решат кой има по-голяма заслуга. Всъщност всеки даде своя принос.

Пристли пръв откри и изучи кислорода и съобщи за това на Лавоазие.

Независимо от него шведският химик Карл Вилхелм Шееле също откри и изучи кислорода, но публикува резултатите от изследванията си три години по-късно. Заслугата на Шееле обаче също трябва да се оцени, защото той даде няколко различни метода за получаване на кислород.

Лавоазие също изучи кислорода, но неговата заслуга се състои главно в това, че го свърза с въпроса за горенето, създаде новата кислородна теория за горенето, нанесе съкрушителен удар на флогистоновата теория и откри пътя на съвременната химия. Откритието на Пристли съдържаше зародиша на новата химия, но то остана загубено за него поради сляпата му вяра във флогистоновата теория. За него Кювие беше казал: „Пристли е баща на модерната химия, но той никога не призна собствената си дъщеря“.

През последните няколко години Пристли продължи изследванията си върху газовете, дишането и физиологията на растенията. Той установи, че газът, натрупан в мехурчетата на някои водорасли, е кислород и неговото количество се увеличава през деня, а през нощта намалява.

По това време отношенията им с граф Шелбърн охладняха, макар че графът продължаваше да му дава годишната издръжка. Пристли реши да се премести в Бирмингам. Тук живееше братът на жена му Джон Уилкинсън. Той им предостави голяма къща в покрайнините на града. Тук наистина беше великолепно. Градината беше огромна. В нея Пристли прекарваше ежедневно по няколко часа — копаеше, садеше, поливаше. Сега семейството беше още по-голямо. Пристли обичаше да копае в градината с дъщеря си и двамата си сина Джозеф и Уйлям, докато жена му се занимаваше с най-малкия им син Хенри.

Няколко месеца след като се настаниха в Бирмингам, в средата на 1780 г., Пристли получи назначение за пастор в една църква. Приятелите му знаеха, че доходите от църквата са недостатъчни за голямата фамилия, и всячески му помагаха. Те организираха подписки за събиране на средства. Джозеф Пристли, почетният член на Френската академия на науките, на Академията на науките в Торино, Петербург, Харлеем и др., имаше нужда от средства!

Богатата вдовица Елизабет Рейнър даде 100 гвинеи, приятелят му Джосиа Уеджууд — фабрикант на керамични изделия — му отпусна годишна субсидия и го снабдяваше с всички необходими за лабораторията му апарати. Оптикът Самуел Паркър от Лондон доставяше разнообразни стъклени прибори и съдове. Всеки искаше да помогне на големия учен. В Бирмингам той продължи изследванията си върху кислорода и жизнената дейност на водораслите. Сега в лабораторията му имаше и помощник — Уйлям Били.

През 1781 г. Пристли започна да изследва действието на електричните искри върху газовете. Опитите извършваше заедно с Джон Уолтайър, който от няколко години се занимаваше с изучаване на газове. Новата електрическа машина беше много мощна и искрите, които произвеждаше, предизвикваха твърде интересни явления. За кратко време двамата учени успяха да разложат алкалния въздух (амоняка) на флогистон (водород) и флогистониран въздух (азот). Когато пропуснаха искри през смес от водород и кислород или въздух, те забелязаха, че по стените на съда се образуват капчици „роса“. Пристли не можа да използува тези резултати, но те станаха причина Хенри Кавендиш да повтори опитите, да извърши по-точни измервания и да установи, че водата не е елемент, а съединение на водорода с кислорода. При едно от редовните си посещения в Лондон Пристли се срещна с Кавендиш и научи за неговото откритие. Две години по-късно на една от сбирките на дружеството на учените от Бирмингам Пристли разбра, че и Джеймс Уат е извършил подобни изследвания.

— Съвсем недвусмислено се вижда, че водата не е прост елемент — каза Уат. — Тя е съединение и се състои от дефлогистониран въздух и флогистон.

— Същото твърди и Хенри Кавендиш — каза спокойно Пристли.

— Кавендиш? — възкликна развълнувано Уат. — Откъде знаете това?

— Още по-миналата година при една среща той ми описа опитите си и изказа същото становище.

— Не може да бъде! Аз също работя повече от две години. Възможно ли е да е научил за това? Възможно ли е да съм измамен?

Спорът за водата между Уат и Кавендиш се разгорещи твърде много. И единият, и другият твърдеше, че приоритетът е негов, но за науката беше по-важно откритието. Една вековна заблуда беше отхвърлена — водата е съединение, а не елемент.

Пристли не взе отношение по спора за водата, защото за него тя все още оставаше нещо твърде загадъчно. Тя се намираше навсякъде. По-късно той изследва окисляването на желязото и редукцията на железния окис с водород. Опитите му бяха много точни и по отношение на количествените измервания, и по отношение на образувалите се при реакцията вещества. Пристли установи, че запалимият въздух (водородът) превръща при нагряване желязната пепел в металическо желязо и в излизащите газове се съдържа вода. Въпреки това обаче той отхвърли теорията на Лавоазие във връзка с окисляването и редукцията на металните окиси.

— Водата се съдържа във всички газове. Тя се съдържа в запалимия въздух. Щом последният се съедини с желязната пепел, образува се метал, а водата остава свободна — каза Пристли.

— Така е и при опитите на Кавендиш — каза Уат. — Газовете съдържат вода. Когато електрическата искра ги разложи, те образуват други вещества и отделят водата си.

— Кавендиш всъщност причинява разпадане на дефлогистонирания (кислорода) и запалимия (водорода) въздух, като предизвиква отделяне на съдържащата се в тях вода.

Двамата учени упорито продължаваха да поддържат флогистоновата теория и да обясняват явленията с нейна помощ. Те обсъждаха резултатите си заедно, правеха изводи, отричаха новите идеи, възникнали в лабораторията на Лавоазие, идеите, които скоро щяха да станат единствената правилна основа на новата научна мисъл.

Независимо от това Пристли продължаваше да работи. Той изучи редица горливи газове, които наричаше с общото име „запалим въздух“. Освен водорода това бяха въглеродният окис и някои горливи органични газове. В статията, посветена на тези изследвания, Пристли описа свойствата им, но той все още не можеше да направи разлика между тях и често ги бъркаше.

Наред е това той се интересуваше и от електропроводимостта на газовете. През 1789 г. започна да изследва влиянието на температурата върху проводимостта на газовете. Но настъпваха бурни дни. Работата в лабораторията остана на заден план, защото ехото от гръмовете на Френската революция отекна и в Англия. Френският народ се беше надигнал, за да отхвърли феодалното общество и да провъзгласи новите идеи — свобода, братство и равенство. Пристли беше въодушевен. Той познаваше Франция отдавна. Особено много тук му се нравеха свободните и по-човечни отношения между хората. Там всичко — и търговията, и индустрията, беше не както в Англия. Пристли следеше с голям интерес политическите събития във Франция. Във философските си лекции той говореше за тържеството на разума. Промишленият преврат, който се извършваше в Англия, изискваше и основни социални промени. Като поддръжник на буржоазията Пристли си спечели ненавистта на управляващата реакционна класа. Сега не само църквата, но и управляващите среди го мразеха. Те всячески се мъчеха да го опозорят. Обвиняваха го в плагиатство, говореха и пишеха, че той не е направил нищо съществено за науката. Но и Пристли не се предаваше. Той умело отбиваше атаките и продължаваше да твори. Една след друга под перото му излизаха философски, литературни, политически и теологически статии. Речите му все по-често се изпълваха с призиви за реформи. Той особено ревностно водеше борба против срамната търговия с роби, която обричаше хиляди нещастни негри на страдания и мизерен живот.

Свобода, братство и равенство — ето идеалите на новото общество. Това беше основната тема на голямата му проповед в църквата „Ню-Митинг“ по случай новата 1791 година. Броят на привържениците на Френската революция растеше непрекъснато. Те се обединиха в „Конституционно общество“, което трябваше да воюва за реформи и в Англия. Няколко месеца след това членовете на обществото взеха решение да отпразнуват тържествено 14 юли, денят на превземането на Бастилията. Пристли реши също да участвува в тържеството. Той дори покани и някои приятели. За голямо учудване обаче Уйлям Хатън отказа.

— Положението е опасно, Пристли. Присъствието на едно такова тържество може да има сериозни последствия.

— Не виждам никакъв повод, който би позволил някаква намеса. Едно чествуване на годишнината на такова знаменито събитие е важен политически акт.

— Да, и именно затова той е опасен.

Повод за вмешателство управляващите среди намериха лесно. На 10 юли, в неделя, епископът на англиканската църква анатемоса Пристли като еретик и съдружник на дявола. Той прокле и конституционалистите, които „искали да донесат разруха и нещастия на Англия“. Надигаше се вълна на негодувание срещу „революционерите“.

На 14 юли сутринта в дома на Пристли пристигна Адам Уолкър, лектор по физика от Лондон. Те току-що бяха започнали разговора си, когато при тях влезе госпожа Мери Пристли.

— Джо, тази бележка е за тебе. Изпраща я приятелят ти Ръсел.

Пристли я пое и разгърна.

— Хм, положението наистина стана опасно. Предупреждава ме да не ходя на тържеството. Какво ли би могло да се случи!

— Все пак трябва да го послушаш — каза жена му разтревожено.

— Ще помислим. Има време до следобед.

— Може би по-разумно е да останете тук, господин Пристли — намеси се и гостът в разговора.

— Да не се тревожим за дреболии! Моля, господин Уолкър, заповядайте в лабораторията.

Сутринта премина в приятна беседа с господин Уолтсър. Те не успяха да разискват по всички въпроси и Пристли реши да продължат и следобед. Едва когато вечерта започна да приближава, Пристли изпрати събеседника си и влезе в големия салон на приземния етаж. Тук седяха жена му и тримата им сина. Дъщеря им Сара вече беше омъжена.

— Мери, искаш ли да изиграем една табла?

— С удоволствие.

В това време страшни събития ставаха в Бирмингам. Членовете на конституционния съюз се събраха в хотела на Томас Дядли. Обедът и речите продължиха почти до вечерта. Надвечер обаче улиците започнаха да се изпълват от огромни тълпи. Невъобразим крясък се носеше навсякъде. Духовенството на англиканската църква постигна своето.

— Революционери — ревеше тълпата.

В миг камъни и дървета полетяха към хотела. Изпочупиха стъклата, вратите… Нахлуха в залата но… там нямаше никой. Тържеството беше свършило и участниците се бяха разотишли незабелязано.

— Тръгвайте към Ню-Митинг!

Няколко минути след това огромната сграда на Ню-Митинг се разтресе от страшни удари и викове. Изпочупиха всичко, струпаха столовете на куп в средата на църквата и я подпалиха.

— Това не е църква. Това е свърталище на дявола. Тук му се е кланял оня сатана, който може да прави светкавици.

Пламъците стигнаха до покрива и разгониха спускащия се здрач.

— Трябва да накажем и него — безбожника!

Никой може би не чу задавения от пушек вик, но по някакво необяснимо предписание тълпата вече тичаше извън Бирмингам — към дома на Пристли. Пристли гледаше тревожно към града. Виковете и пожарите не предвещаваха нищо хубаво.

Изведнъж се разнесоха тревожни удари по залостената пътна врата. Джозеф, най-големият син, изтича да види кой е.

— Господин Ръсел е изпратил покрита кола. Трябва незабавно да се махаме оттук.

— Може би ще се усмирят и няма да стигнат до нас — промълви с надежда Пристли.

— Не трябва да губим нито минута, татко! Трябва незабавно да тръгнем!

Само половин час след това тълпата обгради къщата. Силни удари разтърсиха входната врата. Метежниците я разбиваха. Камъни валяха като дъжд и чупеха стъклата. Скоро метежниците нахлуха в къщата. Нахвърлиха се като разярени зверове върху всичко, което можеше да достигне ръката им. Чупеха мебелите, късаха завесите, завивките.

— Елате в лабораторията! Вижте къде този демон е правел магиите си!

— Сатана. Безбожник.

Те удряха с парчета от счупени столове по всички посоки и стъклениците, апаратурите, които великият философ беше правил със собствените си ръце с такава любов и усърдие, в миг се превръщаха на хиляди парчета.

Една група се втурна в библиотеката. Разкъсваха книгите, тъпчеха ги с крака и ги трупаха на огромен куп в средата на помещението. Някой запали свещ, мушна я в купищата хартии и злобно изпищя. Не след дълго пламъците обхванаха цялата къща. Гореше едно светилище на науката. Горяха ръкописите на Пристли. Гореше мъченицата наука.

Вън стоеше тълпата и диво ревеше.

Вълненията в Бирмингам продължиха няколко месеца. Те стихнаха едва след като дойдоха войските на драгуните и откриха огън срещу метежниците.

За семейство Пристли беше немислимо да се върне отново в Бирмингам. Госпожа Пристли остана да живее при дъщеря си в Хийт Фордж.

Пристли се укрива известно време в чифлиците на приятелите си. През есента на същата година той прие назначението си за пастор в Хакни.

Трагичните събития от 14 юли възбудиха възмущението на цял свят. Много изтъкнати личности от Англия, Франция, Германия, Швеция и др. изпратиха съчувствени телеграми до големия учен. През септември 1792 г. той беше провъзгласен за почетен гражданин на Франция. Предложиха му дори да бъде избран за депутат в Националния конвент. Десетки доброжелатели и почитатели му изпращаха пари, за да възстанови лабораторията и библиотеката си. Животът в Хакни беше щастлив, дори много щастлив, но вечер, когато фамилията се събереше край камината, завладяваха ги мечтите за друг живот. Раната, нанесена на 14 юли, беше дълбока и трябваше да се лекува далеч от Англия.

Америка! Джозеф, Уйлям и Хенри не можеха да мислят за друго. Те не искаха да останат повече в родината си. Англия беше наранила сърцата им.

През август 1793 г. тримата млади Пристли отплуваха за Америка.

Изведнаж къщата опустя и като че ли и разговорите пред камината не вървяха. Госпожа Пристли плачеше, сякаш в къщи имаше смъртник.

— Джозеф и Уйлям са по-големи, но Хенри е още много млад. Здравето му също не е много добро. Какво ли правят сега там?

— Те са умни мъже и ще се наредят — говореше с благ глас Пристли. — Успокой се!

— Не. Не мога. Ще се успокоя само ако съм при тях. Искам да заминем там.

На 7 април 1794 г. Пристли и жена му се качиха в пристанището Сансъм на презокеанския кораб и отплуваха за Ню Йорк.

Големият град не беше по вкуса на Пристли. След като си отпочинаха от двумесечното пътуване, те заминаха за щата Пенсилвания. Тук най-големият му син имаше голяма ферма.

Нортамбърланд беше малък град, но той допадна извънредно много на Пристли. Тук си построиха хубава къща, но за живота в нея не бяха отредени щастливи дни.

Хенри, най-малкият му син, умря покосен от безмилостната ръка на туберколозата. Момчето току-що беше навършило 18 години. На другата година — в 1796, почина и жена му, съкрушена от мъка по обичния си син.

Пристли отиде да живее при най-големия си син Джозеф.

Спокоен беше животът на стария Пристли. Той прекарваше повече от времето в кабинета си, потънал всред книгите на богатата си библиотека. Откритията, които беше направил, трябваше да се обяснят, да се осмислят от гледището на флогистоновата теория.

Не! Идеите, които Лавоазие проповядваше, не могат да се приемат! Та това ще разруши философската теория, която през целия му живот даваше сили и подтик за работа на изследователя и мислителя Пристли. Нима сега, когато е към края на живота си, той трябва да се отрече от идеята за флогистона? Нима трябва само за един миг да разруши всичко, което е градил цял живот? И Пристли се навеждаше над бюрото и пишеше. Сега главното му занимание беше философията.

Понякога той сядаше под клонестия дъб на двора, за да отдъхне и подиша свеж въздух. Тогава при него идваше любимата му внучка Елиза и го молеше с нежното си гласче:

— Разкажи ми още една приказка, дядо!

— Стига, детето ми! Трябва да пиша.

— Приказки ли пишеш, дядо?

— Приказки, но за големите, за учените хора.

Книгата за флогистона издадоха през 1903 г. във Филаделфия. Същата година му предложиха да стане ректор на новооткрития университет на Пенсилвания, но той отказа категорично. Джозеф Пристли пишеше неуморно… един от последните му трудове беше „Размишления върху флогистона“. Няколко месеца след това — на 6 февруари 1804 г., умря Джозеф Пристли.

 

 

Мадам Паркес замълча. Тя гледаше съсредоточено върху стъклената леща. Гостите мълчаха почтително. Домакинята въздъхна дълбоко и заговори отново с вълнение.

— Да, приятели, съдбата е непреклонна. Тя ни отнема и най-великите хора.

Впрочем, 14 години по-късно, когато Джозеф Пристли-младши решил да напусне Пенсилвания, вещите на Пристли били продадени на търг във Филаделфия. Библиотеката му, съдържаща около 4000 тома, била продадена по един долар за том. Днес е запазена само електрическата машина, купена в Нантуич. Тя е собственост на господин Джеймс Мартино, а втората му електрическа машина се пази в музея на Роял Сосайти. Моето съкровище, стъклената леща, вие вече видяхте — завърши разказа си мадам Паркес.