Калоян Манолов
Велики химици (9) (Том втори)

Станислао Каницаро

1826 • 1910

Внезапни изстрели се разнесоха злокобно над стихналия и отдавна заспал град. Копитата на конния полицейски патрул оттекнаха по каменната настилка и после бързо заглъхнаха в нощта.

„Сигурно пак преследват някакъв революционер“ — помисли Станислао и стисна очи, за да продължи съня си, но той бягаше от него. Струваше му се, че в къщата има някой. Напрегна слух и почти спря дишането си. Като че ли вратата на съседната стая се отвори. Едва доловими стъпки и сподавен шепот нарушиха тишината. Станислао затаи дъх. Кой говореше оттатък? Той стана и се приближи на пръсти до вратата. Долепи ухо до ключалката и внимателно се вслуша.

— Постъпката ти граничи с безумие, Антонио! Помисли само на каква опасност излагаш себе си и нас. Къде те раниха?

— В лявото рамо. Дребна работа — само драскотина. Ще трябва да остана няколко дни тук. Ще ме скриеш!

— Ах, мадонна миа, дано Мариано не разбере нищо!

Нямаше никакво съмнение. Там говореха майка му и вуйчо му Антонио ди Бенедетто. Сърцето на Станислао биеше до спукване.

— Тук е най-сигурното скривалище. Кой би помислил, че в къщата на шефа на полицията Мариано Каницаро се крие революционер? Няма никаква опасност, скъпа сестро. Запали свещта. Ще се настаня на тавана.

— Не! В затвора — чу се гневният глас на баща му, който в този момент влезе при тях. — И вие си въобразявате, че ще победите? Пътят, по който ви води Джузепе Мацини, ще ви отведе на бесилката.

— Лъжеш се, Мариано — заговори разпалено Антонио. — Всеки истински италианец иска да види родината си свободна и единна. Ние се борим за обединението на Италия и бъди уверен — ще успеем.

Станислао не смееше да диша. У тях често говореха за мацинистите, за дружеството „Млада Италия“, но положението на баща му не позволяваше да се намесят открито в борбата. Неаполитанският крал Фердинанд II Бурбон предприемаше жестоки мерки срещу революционерите. Един либерално настроен шеф на полицията в столицата на бившето Сицилианско кралство — Палермо, би пострадал твърде сериозно, ако за това научеха в Неапол. Мариано Каницаро също обичаше родината си и ненавиждаше династията на Бурбоните, но нима той можеше да си позволи да укрива в къщата си революционери?

Баща му заговори отново:

— Води го на тавана! Аз отивам да спя. И помнете — не съм ви виждал и нищо не зная!

 

 

Събитията в Италия ставаха все по-напрегнати и по-трагични. Партизанските отряди на карбонарите и метежите на мацинистите създаваха атмосфера на несигурност за богатите търговци и едри собственици. Но те разпалваха още повече стремежа на народа да се освободи от тежкия ярем на австрийския ботуш.

Станислао възприемаше и обясняваше всичко посвоему. Той ненавиждаше австрийците, които владееха повече от половината от родината му и ограбваха безжалостно благата й. И все пак, да се говори за тези неща беше твърде опасно. Не трябваше да се доверява на другарите си. С тях може да говори за Тацит, за Вергилий, за Данте… В училище той се проявяваше като извънредно способен с много широки интереси. Той с еднаква лекота изучаваше литература, математика, история…

Тези разностранни интереси продължиха да го вълнуват и по-късно, когато прекрачи прага на университета в Палермо. През 1841 г. Станислао постъпи в медицинския факултет. Надарен със способността да възприема всичко с цялата си душа, той лесно се въодушевяваше от думите на професорите и бързо ставаше техен най-ревностен последовател. Неговата пламенна душа черпеше мъдростта и от лекциите по физиология, и по литература, и по математика, защото той не се ограничаваше само със занятията по медицина, а посещаваше и други лекции. Най-голямо влияние върху младия Каницаро обаче оказа професор Микеле Фодера. Той преподаваше физиология и се занимаваше с изучаване на нервната система на човека. Проблемите заинтересуваха особено много Каницаро и той започна съвместна работа с професор Фодера. Трябваше да се намери възможността за разпознаване на центрифугалните и центрипеталните нерви. Опитите с морски свинчета, мишки и кучета дадоха обилен и ценен материал. Каницаро работеше в лабораторията на професора, но много често и в къщи, защото в университета нямаше достатъчно място за опитните животни. Той живееше погълнат изцяло от изследванията си. Постепенно у него се оформиха нови, оригинални схващания по разглеждания въпрос. Тези нови възгледи той докладва на конгреса в Неапол през 1845 г. Италианските учени посрещнаха с изключителен интерес постиженията на 19-годишния Каницаро. Както, разбира се, трябва да се очаква, явиха се и много противници. Някои учени твърдяха, че изводите му не са обосновани достатъчно, че липсва цялостна експериментална проверка…

До известна степен те имаха право. Самият Каницаро разбираше, че съществена роля при физиологичните процеси е отредена на химичните промени на веществата в организма.

— Необходимо е опитите да се водят успоредно — каза Каницаро, — от една страна, физиологични изследвания, а от друга — химични.

— Може би трябва да повторите изследванията си, но вниманието ви да се насочи върху химичните промени — каза физикът Мачедонио Мелони.

Още от първия ден на конгреса двамата учени се сближиха. Те обсъждаха като стари приятели проблемите, които ги вълнуваха, въпреки че се познаваха само от няколко дни.

— Имате право, сеньор Мелони. Нуждата от такива изследвания е много належаща, но за съжаление химичната ми подготовка е съвсем недостатъчна. В университета в Палермо се изучава съвсем малко химия, а лабораторията съществува само на име — малка, тъмна, неприветлива стая.

— Ще имате голяма полза, ако за известно време се заемете по-старателно с изучаване на химията.

— За съжаление това не може да стане в Палермо.

— Нима само в Палермо има университет? Заминете другаде! Аз бих могъл да Ви препоръчам пред Рафаеле Пириа.

През есента на същата 1845 г. Каницаро замина за Пиза. При Пириа той постъпи като асистент в лабораторията. Сега младият сицилианец можеше да се отдаде изцяло на химията. Сутрин слушаше лекциите по органична и неорганична химия, а след това извършваше опитите, зададени от професора. Следобедите прекарваше в научната лаборатория на Пириа. Почти през цялото време Каницаро наблюдаваше съсредоточено и безмълвно работата на големия експериментатор. Пириа ежедневно посвещаваше около 8 часа на изследванията си върху салицина, аспарагина, популина и някои производни на нафталина. Той работеше съсредоточено, с ненадмината сръчност и педантична прецизност. Понякога, когато трябваше да напусне лабораторията по-рано, той оставяше на Каницаро да довърши започнатия анализ или да приготви материалите за следващото изследване. Тогава Каницаро изпълняваше подробните му наставления със същата точност и прецизност.

Съвсем друг ставаше Пириа вечер, когато привършеше работата си. Тогава той се разполагаше удобно в креслото и повеждаше дълъг разговор с двамата си асистенти — Станислао Каницаро и Чезаре Бертанини. Едва сега той даваше обяснение на опитите, извършени през деня. Само през време на тези разговори той беседваше с тях като с равни. Въпреки странното държание на Пириа, което се дължеше на прекалената му съсредоточеност, а не на студенина в характера му, Каницаро изпитваше силна привързаност към него. От него той се научи да обича химията. В неговата лаборатория той за пръв път почувствува топлината на оня неугасващ пламък, който през целия живот сгряваше мислите и чувствата му.

Изминаха две години, откакто Каницаро започна работа в лабораторията в Пиза. Това беше твърде дълъг период, в който приятелството му с Чезаре Бертанини закрепна и стана необходимост за двамата.

Бертанини беше слаб, висок мъж, с черни блестящи очи. Той също страстно обичаше химията. Обикновено двамата приятели прекарваха свободното си време заедно и заедно крояха планове за бъдещето си.

— Утре навършвам 20 години, Чезаре. Трябва да се отпразнува това събитие — предложи Каницаро.

— А, да. Пак забравих, че ти си роден на най-щастливия ден — 13 юли. Числото 13 носи щастие, Станислао. Ще го намериш ли при Анжелина?

— Не говори за това! Ето че пак трябва да се боря с желанията си. Желая да се върна в Палермо. Да видя родителите си, сестрите си, а иска ми се да остана и тук в Пиза, при Анжелина…

— Ще направиш и двете, приятелю. Ваканцията ще прекараш в Сицилия, а наесен, когато започне учебната година, ще се върнеш пак тук.

Каницаро замина за Палермо в края на юли, но през есента не се върна в Пиза. Още след пристигането в родния си град той се срещна с вуйчо си Антонио. Сега Антонио ди Бенедетто говореше като зрял революционер. Той разпали пламъка на революцията и в пламенната душа на Каницаро. Големите суши през 1845–46 г. предизвикаха стопанската криза през 1847 г., която обхвана цяла Италия. Мацинистите използуваха недоволството на широките народни маси, за да започнат отново борбата за обединяване на Италия, за отхвърляне властта на Бурбонската династия. Отзивчивата душа на Каницаро бързо забрави лабораторията в Пиза и се отдаде на революционния патос. Тайни заседания, тържествени клетви за вярност пред родината… Станислао стана пръв помощник на чичо си Антонио. Трябваше да се организират всички — и последната колиба от бедните сицилиански села трябваше да се приготви за приближаващата се буря. И тя дойде изненадващо и светкавично.

Дванадесети януари 1848 година! Първи гръмнаха пушките на барикадите в Палермо.

— Да живее Сицилия!

— Долу Неаполитанското кралство! Долу крал Фердинанд II!

Искрата от Палермо запали пожара на революцията в цяла Италия. Джузепе Мацини застана начело борбата в Милано. Джузепе Гарибалди се върна от Южна Америка, за да организира доброволческите отряди и да започне героичните си походи срещу австрийците.

Няколко дни след избухването на революцията в Палермо обявиха възстановяването на Сицилианското кралство. Съставиха и нов парламент, в който взе участие и Станислао Каницаро като представител на селцето Франкавилла. Събитията обаче се развиваха със светкавична бързина. Съвзели се от внезапния удар, кралските войски започнаха настъпление към Сицилия. Контрареволюцията се засилваше и застрашаваше да стъпче всеки, който застане на пътя й. Трябваше да се даде отпор на реакцията.

Каницаро получи специално назначение за артилерийски офицер и замина за Месина, където се очакваше нападението на войските на крал Фердинанд II. Революционните войски показаха ненадминат героизъм, но те нямаха достатъчно боеприпаси и опитни офицери. Контрареволюционерите подложиха град Месина на страшен оръдеен огън. Няколко дни наред земята се тресеше от адския гръм на оръдията. Градът беше сринат до основи. Революционерите се принудиха да отстъпят. Те се защищаваха храбро, но защитата означаваше смърт за революцията. Сицилия стенеше обляна в кръв, обгорена от пожарите, разрушена от жестокия неприятел. Не оставаше нищо друго освен да се бяга. Далеч зад пределите на Италия, само там можеше да се живее спокойно. Само там можеше да се говори за свободна Италия.

През една топла юлска нощ на 1849 г. фрегатата „Независимост“ отплува тайно от Сицилия за Марсилия. На борда й се намираше и Станислао Каницаро. Разочарование и мъка терзаеха душата му. Революционният патос постепенно угасваше. Мислите му все по-често започнаха да се връщат в лабораторията в Пиза, при ненадминатия майстор на опита Пириа. „Трябва да продължа заниманията си по химия!“ — помисли си Каницаро. „Това ще бъде най-разумното, което може да се направи във Франция…“

От Марсилия той отпътува за Лион, а след това — за Париж. Привличаше го университетът, аудиториите, лабораториите… Докато въпросът за лекциите не представляваше проблема, защото всеки, който желае, можеше да влезе в аудиторията и да слуша, лабораторията му създаде трудности. Всички места се оказаха заети. По всичко изглеждаше, че ще трябва да чака до следващата година. А нима може да се чака? Пари за таксата нямаше. (Според тогавашните порядки всеки желаещ да работи в лаборатория е трябвало да заплаща определена месечна такса от 100–150 франка. Почти всички големи учени са имали свои лаборатории.) Италианските патриоти, борци за независимостта на родината си, имаха поддръжката на целия народ. Десетки тайни комитети набавяха средства за най-доблестните синове на Италия, които живееха в изгнание.

Както повечето италианци Каницаро се засели в Латинския квартал на Париж. Подпомогнат от сънародниците си, той скоро успя да се настани в лабораторията на Шеврьол и започна научноизследователска работа. Големият учен Шеврьол работеше главно в областта на цветовете и багренето, но в лабораторията му се извършваха и десетки други изследвания от многобройните му сътрудници или студенти, които завършваха обучението си и трябваше да добият умение и сръчност за самостоятелна научна дейност. Опитното око и ценният съвет на Мишел Еужен Шеврьол ги напътствуваха и водеха до усъвършенствуване на познанията им. Каницаро привлече вниманието на всички към себе си още от първия ден на постъпването му в лабораторията. Причина за това бяха не само стройната му фигура, острият поглед и високата интелигентност, но и неговото героично минало. „Революционер“, „Боец от барикадите в Палермо!“

— Ето това се казва живот — възкликна въодушевено Франсоа Клоез.

— Сега е лесно да се говори — каза Каницаро, — но когато куршумите свистят край ушите ти, а барутният дим задушава гърлата, положението е малко по-друго.

— И все пак славно — каза Клоез, като седна на стола. — Разкажи ми още някоя история, Станислао.

— Добре. Този път за обсадата на Месина.

Каницаро започна да разказва. Клоез го слушаше и често го прекъсваше с въпроси, защото нямаше търпение да дочака края. Двамата бързо се сприятелиха и станаха почти неразделни. Клоез също бе постъпил в лабораторията неотдавна. Въпросът, който той проучваше, заинтересува и Каницаро, затова Шеврьол предложи да започнат експерименталните изследвания заедно. Съвместната работа ги сближи още повече. Сега те обсъждаха подробно условията за провеждане на опитите. Трябваше да конструират и подходяща апаратура. Веществата, с които работеха, се числяха към най-силните отрови, затова всички опити трябваше да се извършват с много голяма предпазливост. Като действуваха на калиев цианид с хлор или бром, те получиха хлорциан и бромциан — лесно летливи отровни вещества, които се характеризират с доста голяма реактивоспособност. Особено лесно се извършваше взаимодействието между амоняка и хлорциана. В резултат на това се образува безцветно кристално вещество, лесно разтворимо в етер и вода.

— И от анализа, и от начина на получаване трябва да се заключи, че това е амид на циановата киселина — каза замислено Каницаро.

— И все пак всички опити да го получим при директно взаимодействие на амоняк с циановодород останаха напразни — добави Клоез.

— Може би причината е, че се образува амониев цианид и откъсването на водород от това съединение става невъзможно при условията на работа. Но независимо от това синтезът, който осъществихме, доказва структурата на съединението. От хлорциана остава циановата група, а от амоняка — аминната. Образува се цианамид и се отделя хлороводород.

— Определи ли температурата на топене на продукта, който получихме днес?

— Не. Още не съм — каза Каницаро. — Впрочем с процесите, които се извършват при загряване на цианамида, ще има още доста да се позанимаваме.

— Забеляза го и ти, нали? — каза Клоез оживено. — Изглежда, че от високата температура настъпват значителни промени с цианамида и той навярно се превръща в друго вещество.

— Нека да оставим тази проблема за по-късно, Франсоа! Сега вече имаме достатъчно материал по синтеза. Трябва да публикуваме резултатите, а за влиянието на топлината — по-нататък.

Статията за цианамида излезе през 1850 г., а за влиянието на топлината върху това вещество и протичането на полимеризационни процеси — през следващата година. Постиженията на младия учен не останаха незабелязани, особено в Италия. Революционният подем, стремежът към прогрес и свобода вдъхновяваха италианския народ за велики дела. Амбицията Италия да се нареди в първите редици на европейските държави въодушевяваше целия народ. Особено големи грижи се полагаха за издигане на университетите и другите висши учебни заведения. Даже по-малките градове, такъв беше и Алесандрия, искаха да постигнат много, искаха да дадат това, което бе нужно за разцвета на родината им. Градският съвет на този малък пиемонтски град изпрати специална покана до Каницаро:

„Цялата културна общественост на града начело с управлението Ви кани да заемете преподавателското място по химия и физика в националния колеж в града ни. Развитието на страната ни изисква да се влеят силите на много млади специалисти в общия поток, за да изградим благоденствието на Италия. Вашите познания в областта на химията и физиката ще дадат неоценим принос за подготовката…“

Каницаро сгъна листа и го постави на масата.

— Това е, Франсоа. Италия почувствува, че има нужда от мен.

— А ти какво реши? — запита Клоез.

— Все още нищо. Алесандрия е съвсем малък град. Националният колеж е всъщност училище. Там няма научна библиотека, предполагам, че няма и лаборатория. Ако замина, трябва да сложа край на всякаква научна дейност.

— Но както виждам, ти се двоумиш. Мъчно ти е за Италия, но не ти се напуска и Париж.

Изминаха няколко седмици. Каницаро все още не даваше отговор. Може би ще успее да намери по-изгодно място в друг по-голям град? А и писмото на Пириа още не идваше. Какъв ли съвет ще му даде?

„Не трябва да се бавиш — писа Пириа в отговора си. — Аз настоявам да приемеш. Алесандрия е близо до Торино, до Генуа. Може би по-късно там ще намериш по-изгодно място, но това, в Националния колеж, трябва да сложи началото. Изстрадалият италиански народ се нуждае от будната мисъл на своите синове. Не забравяй, че с ретортата също може да се служи на народа, така както и със сабята.“

Думите на Пириа разпалиха революционния дух на Каницаро и той замина за Алесандрия в началото на лятото.

Жителите на града посрещнаха решението му с истински възторг. Вестниците отправяха непрекъснато покани към всички да отидат в аудиторията, за да чуят героя от барикадите в Палермо, учения от Париж, доблестния син на Италия — Станислао Каницаро. Те му устроиха тържествено посрещане. Улиците бяха изпълнени с народ, зданията — обкичени със знамена и цветя. Приветствуваха го от все сърце, приеха го с отворени обятия.

Каницаро започна незабавно работа. Лаборатория наистина нямаше, но той скоро я създаде. За това му помогна и старият му приятел Чезаре Бертанини. Те поддържаха непрекъсната кореспонденция. Бертанини се грижеше да снабдява новата лаборатория на Каницаро с всичко, което му беше необходимо. Почти всяко писмо на Каницаро съдържаше и списък на апаратите, приборите и химикалите, които Бертанини трябваше да намери.

„Моля да ме извиниш, че те задължавам толкова много, но аз трябва да се грижа сам за всичко, а това е почти невъзможно. Апаратите, означени в списъка, ще ми трябват едва за следващия месец. Постарай се да ги получа навреме.

Аудиторията е препълнена от ентусиазирани слушатели. Лабораторията вече работи. Скъпи Чезаре, досега такава лаборатория не е имало — тя а най-поетичната в дяла Италия.“

Роден за научни изследвания, Каницаро скоро забрави политическите си увлечения и се отдаде завинаги в служба на науката. Писмените връзки, които поддържаше с Бертанини и Пириа, го държаха в течение на изследователската работа на тези учени. Развитието на органичния синтез, непрекъснатите открития в областта на органичната химия, която току-що тръгваше по пътя на бурното си развитие, насочиха и интересите на Каницаро в тази област. Като начало той започна да изучава бензалдехида и реакциите, в които може да встъпва това съединение. Приучен на търпеливост в работата, той провеждаше опитите с голяма сръчност и вещина. Въпреки че проявяваше склонност към теоретични обобщения, опитът за него имаше първостепенно значение, защото само чрез опита човек може да достигне до законите на природата.

Реакциите с бензалдехида все повече и повече го караха да се вълнува. Когато загряваше бензалдехид с калиев карбонат, миризмата на горчиви бадеми изчезваше много бързо. Полученият продукт имаше съвсем друга, особена, дори приятна миризма. Какво можеше да се получи от взаимодействието на поташа с бензалдехида?

Трябваше да се извърши количествен анализ на реакционната смес. Каницаро пристъпи към разделяне на продуктите и количественото им определяне. Само след няколко дни обаче той се убеди, че количеството на калиевия карбонат не се променя през време на реакцията. „Нима поташът играе ролята на катализатор? Но какво може да е станало с бензалдехида? В реакционната смес няма друго вещество, с което да се съедини.“

Тази необикновена реакция приличаше на гатанка. Каницаро мислеше непрекъснато за нея. Съмнение не можеше да има — бензалдехидът се превръща в друго вещество.

— Не друго, а други вещества — поправяше се сам Каницаро.

Продуктът на реакцията съдържаше бензоена киселина и още едно вещество — течност, която кипеше при доста висока температура — около 205°C. Тази течност с приятна миризма приличаше по свойствата си на алкохол, но притежаваше и някои от свойствата на бензола. Тя реагираше лесно с концентрирана сярна и концентрирана азотна киселина. Това ново вещество беше бензилов алкохол — първият открит и изучен ароматен алкохол.

По-нататъшните изследвания на Каницаро показаха, че половината от изходното количество бензалдехид се превръща в бензилов алкохол, а останалата половина — в бензоена киселина. Резултатите от тези изследвания той публикува през 1853 г. в статията си върху бензиловия алкохол. Тук той описа тази интересна реакция, в резултат на която се получава това вещество и която и днес в целия свят се нарича реакция на Каницаро.

Получаването на бензиловия алкохол откри широки възможности за по-нататъшни научни изследвания. Трябваше да се проучат реакциите, в които може да встъпва новото вещество, да се докаже точният му състав. Сега работата ставаше по-задълбочена, по-прецизна. Каницаро имаше нужда от сътрудници, от хора, с които да може да обсъжда идеите си, да се съветва… Писмената връзка с Пириа и Бертанини беше много полезна, но тя не можеше да замени напълно непосредствения контакт. Изследванията върху бензиловия алкохол Каницаро продължи заедно с Бертанини, който работеше в Генуа. Те често се срещаха, за да обсъдят постигнатото и да начертаят пътя за по-нататъшната работа. И все пак разстоянието между Генуа и Алесандрия пречеше на нормалната им работа. Пириа, техният учител и добър приятел, виждаше най-добре това и упражни цялото си влияние, за да събере двамата учени заедно. През 1855 г. Каницаро получи предложение за професор по химия в университета в Генуа. Почти по същото време Пириа се премести в Торино.

Близостта на тримата учени се отрази благоприятно върху работата им. Те често се събираха и разискваха върху въпроси, които ги вълнуваха.

Отначало Каницаро не можа да продължи работата, започната в Алесандрия, защото лабораторията в университета в Генуа представляваше една тъмна, влажна и почти празна стая. Там не можеха да се намерят прибори дори за най-елементарните демонстрации за лекциите. Каницаро отдели почти цяла година за уреждане на новите помещения, които се намираха на най-горния етаж в университетската сграда.

Най-после лабораторията доби приличен вид и той започна работа заедно с асистента си и двама студенти. Работата в лабораторията Каницаро провеждаше с голяма жар. За него лабораторията беше храм, в който пламъкът на науката не угасва никога. Той разискваше ежедневно идеите си със сътрудниците си, изслушваше мненията им и посрещаше с насърчителни и ободрителни думи всяко ново предложение и начинание. Всеки в лабораторията трябваше да се чувствува напълно свободен, защото полет в науката можеше да се извърши само ако човек не чувствува ограничения, само ако лети на собствените си крила.

Тук в Генуа заедно с Бертанини те довършиха изследванията си върху производните на бензиловия алкохол, от който получиха бензилхлорид, а последния превърнаха във фенилоцетна киселина. Наред с тези изследвания обаче Каницаро все повече спираше вниманието си и на някои основни теоретични положения в химията.

— Особено сложен и заплетен е въпросът за строежа на веществата — заговори той веднаж на Бертанини.

— Ти си напълно прав, Станислао. Да, още Далтон въведе понятието атомно тегло, но освен за прости и сложни атоми говорим и за радикали.

— Амедео Авогадро нарича газовите частички молекули. Това са молекули и от гледището на Шарл Жерар. А какви са частиците, които изграждат другите вещества? Могат ли да се отъждествят с частиците на газовете?

— В лекциите си Рафаеле Пириа също говори за молекулите като за малки частици — каза замислено Бертанини.

— Като прибавим към всичко това и радикалите, картината съвсем се усложнява. — Каницаро замълча и после добави: — Всичко трябва да се изясни. Всъщност аз вече направих един опит. Ето, това е ръкописът на новата ми статия „Очерк за развитието на философията на химията“.

Бертанини го погледна с изненада и възхищение.

— Нямам търпение да я прочета цялата. Кажи още сега с няколко думи в какво се заключава същността й, а след това ще я прочета на спокойствие.

— Струва ми се, че всичко се свежда до законите на Авогадро и Гей-Люсак — започна със спокоен глас Каницаро. Според Авогадро в равен обем от различни газове при еднакви условия (температура и налягане) се съдържат еднакъв брой „частици“. Тези частици трябва да наричаме молекули, а, не сложни атоми или нещо подобно, защото с това се внася яснота в изложението ни. Ето например ако обем от газа А реагира с 2 обема от газа Б и се образуват 2 обема от газа С, всяка частица от С трябва да се състои от една частица Б и половин частица А. Може ли тогава частиците на газа А да се нарекат атоми, щом като само половин частица влиза в състава на С?

— Разбира се, не. Атом значи неделим. Това е основната дефиниция за атома — най-малката неделима частица.

— Е, тогава би следвало частиците на газа А да се състоят от по два атома и тези частици са молекулите му.

— Разбирам идеята ти. Дай бързо да прочета всичко.

Статията на Каницаро обърна вниманието на учените от цял свят. Идеите, които той поставяше в нея, не бяха нови, но всичко се разглеждаше по нов начин и се хвърляше обилна светлина по въпроса за атомите, молекулите, атомните и молекулните маси…

Разбира се, една статия не можеше да въведе ред всред хаоса, който съществуваше по този въпрос. Налагаше се всички изтъкнати химици да се срещнат, за да обсъдят подробно тези въпроси. Две години след отпечатването на статията Каницаро получи покана, изпратена от Карл Велтцин, професор в Политехническата школа в Карлсруе. Професор Велтцин го канеше да присъствува на конгреса, който се свиква на 3, 4 и 5 септември 1860 г. В писмото, подписано от 45 видни химици начело с организационния комитет, в който влизаха Аугуст Кекуле, Адолф Вюрц и Карл Велтцин, се казваше:

„Химичната наука е достигнала такова голямо развитие, затова долуподписаните считат за необходимо да се свика конгрес, на който да се уточнят някои от най-важните положения в тази наука. Необходимо е да се обменят мисли, за да се отстранят недоразуменията по следните важни точки:

Определения на понятията атом и молекула, еквивалентност, атомност и пр.

Обсъждане на въпроса за валентността на елементите.

Формулите на съединенията.

Създаване на нова номенклатура на химичните съединения.“

Писмото носеше дата 10 юли 1860 г.

Каницаро замина за Карлсруе в края на август. С него дойдоха и старите му приятели Пириа и Бертанини.

От няколко дни Карлсруе живееше под знака на едно велико събитие. Почти всички изтъкнати химици на Европа се събраха тук, за да обсъдят най-важните основни положения в химията. Рано сутринта на 3 септември аудиторията на политехническата школа разтвори широко вратите си, за да стори път на светилата на химията от цяла Европа, които наброяваха общо 150 души. Най-много бяха представителите на Германия — около една трета от всички делегати. Между тях бяха Роберт Бунзен, Хенрих Коп, Аугуст Кекуле, Лотар Майер и др. Групата на френските учени също беше твърде внушителна — 21 човека, между които Жан Батист Бусенго, Мишел Еужен Шеврьол, Анри Сент Клер Девил, Марслен Жак Бертло и пр. От английска страна присъствуваха сър Уйлям Перкин, Аугуст фон Хофман, Томас Грейъм. Руските делегати бяха 7. Между тях бяха Дмитрий Иванович Менделеев, Александър Порфириевич Бородин, Николай Николаевич Зинин и др.

Когато всички делегати се събраха, професор Карл Велтцин ги приветствува с добре дошли и обяви заседанието за открито.

— Предлагам за председател на днешното заседание да изберем професор Роберт Бунзен — каза Велтцин и отправи погледа си към залата.

Бунзен седеше в първите редици. Той се поклони учтиво и се обърна към колегите си.

— Моля почитаемото събрание да ме освободи от това задължение, тъй като не чувам добре и това ще затрудни работата.

— Тогава нека за председател да остане професор Велтцин — чу се някакъв глас. Това беше Жан-Батист Бусенго. Бурни ръкопляскания заглушиха думите му. Професор Велтцин се поклони и зае председателското място.

— Организационният комитет счита, че трябва да се изберат 5 секретари. Предлагам те да бъдат по един от Германия, Франция, Англия и Русия и петият — Аугуст Кекуле, който е от организационния комитет.

След извършване на процедурата по избора на секретарите думата взе Кекуле, за да обрисува накратко целите и задачите на конгреса от името на организационния комитет.

— Необходимо е да излъчим един комитет, който да формулира основните точки, по които ще се разисква. За да може да се прецени отношението на всички присъствуващи към третираните проблеми, всяка точка, изработена от комитета, да се подложи на гласуване, след като бъде обсъдена. Така ще можем ясно да видим какво е становището на мнозинството по вълнуващите ни въпроси. Моля направете предложение за комитета.

В залата настъпи оживление. Последваха редица изказвания и предложения. Скоро списъкът на участниците в комитета бе готов. Той се състоеше от 30 души. В него личаха имената на Херман Коп, Станислао Каницаро, Дмитрий Иванович Менделеев…

— Заседанието на избрания комитет ще започне след малко, от 11 часа — оповести Велтцин и обяви първото общо заседание за закрито.

Комитетът трябваше да разреши проблемата, която вълнуваше всички химици, а именно да уточни понятията атом и молекула. Още от самото начало заседанието започна с бурни изказвания, но ходът на работата коренно се промени, след като думата взе Станислао Каницаро. Той говори с присъщата си пламенност. Идеите, които той изказа, се базираха на закона на Авогадро и системата на Жерар. За Каницаро не съществуваше друг път. Той говори ясно, убедително и без компромиси. Атомите, това са най-малките частици, които изграждат молекулите, а молекулите носят свойствата на веществата, т.е. молекулата е най-малката частица, която може да се сравнява по физични и химични свойства с друга такава частица. Още в този момент много химици, които не бяха на ясно с тези понятия, възприеха идеите на Каницаро и го подкрепиха. Комитетът формулира 3 точки, които общото събрание трябваше да одобри и отхвърли.

На другия ден след обед делегатите се събраха, за да изслушат предложенията на комитета. Председателят Жан-Батист Бусенго откри заседанието с кратко слово.

— Въпросите, които предстои да разгледаме, трябва да хвърлят мост между старата и новата химия. Всъщност стара химия няма. Има само стари химици. И тъй, да пристъпим към работа. Ще прочета първото предложение:

Желае ли мнозинството да се прави разлика между понятията „атом“ и „молекула“, като молекула ще се нарича най-малката частица на веществото, която може да встъпва в химични реакции и може да се сравнява с друга такава по физичните си свойства, докато атомът е най-малката частица, от която се състои молекулата?

Започнаха отново бурни дебати. И тук Каницаро се прояви като изключителен оратор. Неговите пламенни слова убедиха почти всички в правилността на схващанията му и когато Бусенго предложи тези, които са съгласни да се приемат двете понятия, да вдигнат ръка, гора от ръце показа изключителното единодушие на химиците.

— Има ли против? — запита Бусенго.

Някъде в дъното се повдигна една ръка, но миг след това се свали обратно.

Неочакваното единодушие обаче се раздвои при обсъждане на другите въпроси. Късно следобед в залата влезе Жан Батист Дюма. Той току-що бе пристигнал от Париж. Малко след това конгресът привърши работата си, като остави за следващия ден въпросите за химичните означения и атомните маси. Третият и последен ден на конгреса беше един от най-напрегнатите. Химиците трябваше да уточнят начина, по който ще се означават занапред елементите и съединенията, как да се изразяват химичните реакции, какво трябва да се разбира под понятието атомна маса и пр.

Дотогава в химията се употребяваха символите на химичните елементи и атомните маси, въведени от Берцелиус. При тях атомната маса на кислорода се приемаше за 100. Системата, предложена от Жерар, използуваше атомни маси, изчислени също спрямо кислорода, но за него се приемаше атомна маса 16. Тук въпросите бяха твърде сложни и заплетени. Самият Дюма, председател на последното заседание, стоеше на половинчати позиции. Той считаше, че за неорганичната химия може да остане системата на Берцелиус, докато за органичната химия трябва да се приемат новите възгледи. Каницаро не можеше да остане безучастен към такова становище. Той отново прикова вниманието на аудиторията с неоспоримостта на доводите си.

— Системата на Берцелиус е напълно непригодна. Това се вижда съвсем ясно от статията на Карл Жерар, който изведе молекулните маси въз основа на закона на Авогадро-Ампер.

— Не е възможно в природата да съществуват такива прости зависимости — прекъсна го Марслен Бертло. — Аз не мога да се съглася нито с идеята за атомите и молекулите, нито с наричания от вас закон на Авогадро-Ампер.

— Ще ви покажа, господин Бертло, че дори прекрасният метод за определяне на молекулните и атомните тегла (маси) на професор Дюма се базира на закона на Авогадро. Впрочем методът на Дюма е решителен етап в хода на определянето на атомните тегла. И тук системата на Берцелиус се оказва несъстоятелна. В газообразно състояние веществата са изградени от свободно движещи се молекули и ако чрез метода на Дюма определим молекулното им тегло, лесно може да се пресметне истинската стойност и на теглата на атомите, които съставят молекулата.

— По този пункт могат да ви се направят сериозни възражения — прекъсна го Анри Сент-Клер Девил.

Девил, както и Бертло, стоеше на противното мнение и беше един от най-върлите противници на идеите на Каницаро.

— Как ще обясни професор Каницаро — продължи Девил — факта, че при различни температури се получават различни стойности на молекулното тегло? Ето например за алуминиевия хлорид ние получаваме при 500°C стойности около 250, а при 1000°C — около 130. Нали молекулата е неизменна или това са само умозрителни представи, нямащи нищо общо с действителното състояние на веществото?

— Това са само фиктивни стойности — подхвърли Бертло. — Те нямат никакво отношение към химичните процеси.

— Точно обратното, професор Бертло — заговори разпалено Каницаро. — При една толкова висока температура молекулата може да се измени, да се разпадне на по-прости частици. Опитите на професор Девил показват именно това. Той получава за алуминиевия хлорид различни молекулни тегла по-големи при ниска температура и по-малки при по-висока. Съвсем ясно се вижда влиянието на топлината, от действието на която молекулите се разлагат.

Спорът ставаше все по-оживен и напрегнат. Всеки изказваше собственото си мнение, но по всичко личеше, че мнозинството поддържа идеите на Каницаро.

— Идеите на Каницаро лежат върху рационален принцип, при който няма място за предположения или допускания, както това правеше Берцелиус — заговори Дмитрий Иванович Менделеев. — Корекциите на атомните тегла, които предлага Каницаро, са убедителни и трябва да се приемат от всички. Аз поддържам изцяло неговото становище.

С въодушевление прие идеите на Каницаро и Лотар Майер.

— Като че ли някаква завеса се сне от очите ми и сега виждам всичко далеч по-ясно.

Независимо от всичко Бертло остана на противната страна. Не бяха малко и тези, които се колебаеха. Дюма чувствуваше раздвоението, но успя да заглади противоречията с блестящата си заключителна реч, тъй като беше ненадминат майстор в това отношение.

Конгресът в Карлсруе сложи начало на развитието на новата химия, химията, която навлизаше в периода на опознаване на атомите и молекулите. Най-голяма заслуга за това изиграха пламенните слова на Станислао Каницаро. Неговото име стана изведнъж едно от най-популярните всред учените от цял свят. За него, генуезкия професор, говореха във всички научни институти, защото много изследователи се заеха да проверяват стойностите на атомните маси, като използуват методите, начертани от Каницаро. Самият Каницаро също се зае с определяне на атомните маси на някои елементи. Към работата му и личността му проявяваха интерес много научни институти в Италия. Не закъсняха и предложенията за нови постове. Още на следващата 1861 г. той получи покана от университетите в Неапол и Пиза да заеме професорското място по химия. Каницаро нямаше намерение да се разделя с лабораторията си в Генуа и отказа. През лятото той замина за Палермо. Мъката по родния град, по остарялата му майка, по сестрите му, които не беше виждал от 13 години, го теглеше към Сицилия. Сега, след като Гарибалди завладя цяла Южна Италия и Неаполитанското кралство се присъедини към Сардинското, завръщането му в Палермо не криеше никаква опасност. Старите бойни другари го посрещнаха с възторг и споменът за героичните подвизи на барикадите разпали отново пламъка на революционните пориви. Каницаро разбра че още е нужен и на революцията и прие с радост предложението да заеме професорското място по неорганична и органична химия в университета в Палермо. Той същевременно трябваше да завежда и химическата лаборатория, която бе останала непроменена още от студентските му години. Каницаро се зае незабавно с разширяване и модернизиране на лабораторията. Скоро в нея запламтя огънят на науката. Работа по определяне на атомните маси на елементите, изследвания в областта на органичната химия… Сътрудниците и асистентите му работеха с ентусиазъм и огромна любов към науката, защото Каницаро винаги умееше да намери успокоителна дума, когато опитът е неуспешен, да прояви толерантност, ако сътрудниците направят грешка при провеждане на опитите… В лабораторията цареше спокойна, творческа атмосфера, която големият учен умееше винаги да създава. Каницаро обръщаше особено голямо внимание и на подготовката на лекциите. Той обичаше да разглежда проблемите на химията не догматично, а в процеса на тяхното развитие. Като започваше от далечното минало, Каницаро разкриваше пред аудиторията как постепенно, стъпка по стъпка, химията е навлизала все по-дълбоко до същността на претворбите на веществото, за да се стигне до днешните главозамайващи успехи. За да разясни мисълта си по-добре, за да онагледи идеите си, той използуваше всичко, което можеше да му послужи в момента. Той говореше пламенно, с резки и много живи жестове. Стиснал здраво тебешира, той чертаеше всевъзможни фигури по дъската, извеждаше нови формули. Погълнат изцяло от разглеждания въпрос, той не забелязваше падналата до краката му изтривалка, а изтриваше част от формулата с ръкава си или с края на престилката си, задаваше си въпроси и после сам отговаряше. Лекциите му приличаха на огромен огнен поток от слова, идеи, теории, които той изграждаше пред студентите, и когато изтощен от напрежение, достигнеше до крайната цел, той сядаше на стола, върху който в началото бе поставил шапката си. Стиснал глава с ръце, продължаваше да мисли по въпроса, като че ли за него аудиторията не съществуваше. Той сякаш се намираше в храма на науката, където току-що бе извършил едно велико жертвоприношение — бе дал част от сърцето си.

Славата на този изключителен оратор и експериментатор привличаше много млади италианци и чужденци, жадни за знания, към лабораторията му. Палермо стана най-големият научен център по химия в Италия, особено след смъртта на Рафаеле Пириа в 1865 г. През този период Каницаро изследва голям брой органични съединения, които съдържат групата OH. По негово предложение тя бе наименована хидроксилна група. Днес този термин е общоприет, а съединенията, които съдържат такава група, се наричат хидроксилни производни.

Настъпи знаменитата 1871 г. След 10-годишни борби Рим падна под непреодолимия натиск на гарибалдийците. Австрийците напуснаха и последните си владения в Италия. Падна и Венецианското кралство. Най-после италианските патриоти постигнаха целта си — Италия беше обединена. За столица на младата държава бе избран Рим.

Още същата година Каницаро получи покана от правителството да оглави катедрата по химия в Рим. Макар че обичаше много родния Палермо, Каницаро не можеше да пренебрегне голямото име на Рим и замина незабавно за новата столица. Той се впусна в организиране на лабораториите с присъщата си енергия и ентусиазъм. Само за няколко месеца манастирът Сан Лоренцо в римския квартал Панисперна стана неузнаваем. Замлъкнаха песнопенията на калугерките. Стихна звънът на камбаните. Обсега нататък всеки, който престъпеше прага на това здание, трябваше да служи на химията, на науката. Институтът в Сан Лоренцо се превърна в пръв италиански институт по химия. Тук Каницаро продължи и разшири още повече изследванията си в областта на органичната химия. Независимо от многото обществени и политически задължения (още с пристигането си в Рим той бе назначен за сенатор в парламента) големият учен не прекъсна нито за миг изследователската си работа. В Рим Каницаро довърши започнатите в Палермо изследвания на монобензилуреята, но най-значителните му постижения дойдоха във връзка с изучаването на лекарствените вещества на цитварния пелин. Това растение не вирееше в Европа, но почти във всички по-уредени аптеки го имаха, защото от него се приготвяше едно от най-ефикасните лекарства против кръглите хелминти. Каницаро искаше да изолира в чисто състояние съдържащото се лекарствено вещество, за да го изучи и да установи състава му. Цялата лаборатория се напои с особената миризма на растението. Тя напомняше твърде много миризмата на камфора. Каницаро подложи жълтозеленикавите цветни клонки на пелина на многократна обработка с различни органични разтворители. Полученият разтвор съдържаше един сложен комплекс от органични вещества. Чрез продължителна и търпелива работа Каницаро успя да отдели едно вещество, което образуваше безцветни малко разтворими във вода кристали. Това вещество придаваше лечебните свойства на цитварния пелин. То беше наименовано сантонин.

Да се изучат свойствата на сантонина — това беше само началото. Трябваше да се установи и съставът на това съединение, да се изясни структурата му. Макар че големият учен работеше много изискано и прецизно, методите, които той използуваше, днес изглеждат съвсем примитивни и несъвършени. Въпреки това Каницаро установи, че сантонинът принадлежи към групата на сескитерпените. Той установи и структурната формула на съединението. По-късните изследвания на други автори върху сантонина потвърдиха резултатите на Каницаро и показаха още веднаж, че големи успехи в науката могат да се постигнат и с по-скромни средства, но тези средства трябва да са в ръцете на един талантлив изследовател.

Каницаро беше не само талантлив изследовател. Той беше гениален теоретик и велик родолюбец. Неговите идеи оказаха решително въздействие върху развитието на атомно-молекулната теория в химията. Изследванията му в областта на органичната химия допринесоха за разрешаване и задълбочаване на редица важни теоретически и практически въпроси. Каницаро се ползуваше с почитта и уважението не само на италианската общественост, но и на много чуждестранни научни институти. Много от тях поставиха името на Станислао Каницаро в списъка на удостоените от тях с почетната титла доктор хонорис кауза.

До последния си час Каницаро служи всеотдайно на науката, затова вестта за смъртта му през 1910 г. потопи в скръб хилядите му почитатели.

Италианският народ отдаде заслужена почит на своя велик син, като постави тленните му останки в Пантеона наред с праха на Рафаел, Леонардо да Винчи, Галилео Галилей и много други, които също като него блестяха със светлината на гения си, защото отдадоха целия си живот за развитието и прогреса на своя народ и цялото човечество.

 

 

Името на Каницаро, на този голям учен-химик, пламенен революционер и отличен оратор ще бъде завинаги записано със златни букви в науката заедно с имената на още хиляди други видни химици, посветили живота си на химията.