Калоян Манолов
Велики химици (3) (Том втори)

Айлхард Мичерлих

1794 • 1863

Едно особено спокойствие лъхаше от къщата на пастора Мичерлих. То идваше не само от сдържаните и благи обноски на уважавания от всички пастор на малкото Олденбургско селце Йевер. То струеше от изрядната чистота на мебелите, от полусенките в стаите, от нежните мелодии на хармониума. Само необузданите викове на малкия Айлхард контрастираха с тази тиха, идилична обстановка. И все пак за годините си Айл се отличаваше извънредно много от връстниците си. Огромните познания на баща му в областта на философията, езикознанието и историята влияеха благотворно върху развитието на 10-годишното момче. Не минаваше ден баща и син да не прекарат поне няколко часа заедно, унесени в разговор. Думите на баща му го грабваха и Айлхард се пренасяше в различни светове. Слушаше разкази за далечни страни, за особените обичаи и вярвания на народите, които живееха там. Това постепенно засилваше желанието му да види всичко с очите си, да извърши велики пътешествия. Особено загадъчни му се струваха разказите за Персия. Той виждаше в детското си въображение дворците във Вавилон, Испахан и Персеполис като някакви приказни видения. Те събуждаха в душата на малкия Айлхард непреодолимо желание да се учи. Той често беседваше и с учителя си по история — господин Шлосер.

— Днес, по време на урока, вие само споменахте за едно от седемте чудеса на света, господин Шлосер — за висящите градини на Семирамида. Разкажете ми сега нещо повече за тях!

— Добре, Айлхард, ще ти разкажа. Освен това ще ти дам и една книга. От нея ще научиш за други, още по-загадъчни чудеса.

— Ще я прочета. Иска ми се дори да мога да разчета и тайнствените надписи върху стените на древните дворци и храмове.

— А колко удивителни истории се разказват в античните ръкописи! Но за да ги узнае, човек трябва да владее езика, на който са написани.

— Навярно и персийски език, нали?

— В библиотеките на много германски градове се съхраняват пергаментови свитъци, донесени от пътешественици и изследователи. Още много тайни стоят скрити под знаците на персийското писмо.

— Може би ще трябва да започна да уча персийски. С латинския и френския вече се справям съвсем свободно.

— Това е ваша семейна черта. Чичо ти е един от най-големите филолози на университета в Гьотинген. Може би след години ти ще продължиш започнатото от него дело?

— Не знам… По-скоро ми се иска да отида в Персия, да видя сам всички паметници на древността, да се опитам да прочета какво е написано върху тях…

Айлхард се стремеше да постигне желанието си с огромно усърдие и завидно трудолюбие. Той все по-рядко си спомняше за детските игри. Мечтите му се разпалиха още повече, когато чичо му обеща да го препоръча пред колегата си от Хайделбергския университет, ненадминат познавач на персийския език.

Две години упорит труд под вещото ръководство на професор Болц бяха напълно достатъчни за ентусиазирания 17-годишен младеж, за да научи персийски език. Сега вече можеше да пристъпи към осъществяване на мечтите си. Но как? Нужни му бяха много пари, а баща му, скромният пастор, не можеше да му ги даде. Тогава?

— Защо да не замина за Париж? Влиянието на Наполеон върху цяла Европа, Азия и Африка е огромно. Връзките му с всички държави са твърде оживени. Може би ще успея да постъпя като преводач в посолството на Франция в Персия.

— Кой знае. Походът му в Русия, изглежда, ще завърши с неуспех. Говори се, че Наполеон е претърпял поражение при Бородино — каза замислен приятелят му Карл.

— Въпреки всичко ще замина. Тук нямам нито минута спокойствие. Може би мечтите ми ще се осъществят чрез тази идея!

В началото на 1813 г. Мичерлих замина за Париж, но след разгрома на френските войски при Лайпциг и заточението на Наполеон на остров Елба той се видя принуден да се върне в Германия. През лятото на 1814 г. Айлхард пристигна в Гьотинген при чичо си.

— Най-после нашият авантюрист се завърна! — възкликна професор Мичерлих с лека ирония в гласа — Е, разказвай, Айл! Какви новини носиш от Франция?

Айлхард стоеше с наведена глава.

— Чичо, ти знаеш защо заминах за Париж.

— Казвах ти, че това са момчешки фантазии. Нищо. Когато човек е на 19 години, може да извърши и необмислени дела. Трябва да му се прости.

Те замълчаха. После чичо му заговори със спокойния си деловит тон, като че ли забравил напълно досегашния разговор.

— В университетската библиотека има няколко ръкописа на персийски език върху историята на гуридите и кара-хитаите. Заеми се с тях! Надявам се, там ще намериш достатъчно материал за първата си научна публикация.

— Ще се постарая, чичо.

Работата с персийските ръкописи го увлече, но идеята за пътешествие не го изоставяше. За по-малко от година Айлхард написа статията върху историята на гуридите и кара-хитаите. Тя излезе от печат през 1815 г., но това не го радваше.

„Щом нещо съм решил, трябва да го постигна на всяка цена. Средства не мога да намеря отникъде, но бих могъл сам да спечеля. Да. Ето една нова идея. Един лекар би намерил работа навсякъде. Навсякъде ще може да изкара прехраната си. Тогава ще мога да замина за Персия без ничия помощ.“

И както винаги, упорит в решенията си, Айлхард се зае с осъществяването на новите планове. Още същата година започна да изучава медицина. Отначало трябваше да се заеме с усвояване на помощните и уводни науки — химия, физика и пр. Те нямаха нищо общо с досегашните му познания по филология, но това ги правеше още по-привлекателни и интересни. Особено загадъчни му се струваха кристализационните процеси. Често по време на работа по неорганична химия той получаваше разтвори на вещества, които след известно време кристализираха. На дъното на чашата се образуваха чудно хубави кристали. Те всички имаха еднакви форми — еднакви стени, правилни ръбове, върхове — съвършено творение на природата. Друго вещество кристализираше по друг начин. Други кристални форми, друг вид на кристалите, но те пак всички си приличаха като капките вода. Тук се криеха тайни и те възбуждаха любопитството на Мичерлих по-силно, отколкото древните персийски надписи. Той така се увлече от проблемите на кристализацията, че почти изостави старите си мечти за пътешествие в Близкия изток. Промяната на интересите му направи безпредметно и посещението на лекциите по медицина. Айлхард не проявяваше никаква склонност към лекарската професия и сега, когато медицината не му трябваше, той я изостави. За него остана да съществува само химията.

Разбира се, Айлхард започна да учи химия със същото изумително усърдие, както преди години персийски език. Само за две години той овладя основите на химичната наука и започна да провежда самостоятелни изследвания. Те не бяха на достатъчно високо ниво, защото в университета в Гьотинген нямаше много добри химици и той не можеше да получи помощ от тях. Най-крупната фигура всред немските химици по това време беше професорът от Берлинския университет Мартин Клапрот. Мичерлих реши да замине за Берлин, за да учи при него, но в същата 1817 г. съобщиха за смъртта на Клапрот. Сега не оставаше нищо друго, освен да продължи самостоятелно образованието си. Да чете, да чете, да чете… Но това не го задоволяваше. Трябваше да се провеждат и опити. Той вече навлизаше в области, които досега човешката мисъл не познаваше. Той проправяше нов път към неоткритите още истини.

Айлхард имаше вече солидни познания по химия. Той дори мислеше, че би могъл да постъпи като лектор в Берлинския университет. Тази идея го изпълни с нови планове и мечти. През 1818 г. той направи решителната стъпка — замина за Берлин.

Катедрата по химия в университета все още нямаше ръководител. Директорът на лабораториите — Линк — влагаше всичките си сили, за да нормализира положението, но загубата на Клапрот все още се чувствуваше.

— Надявам се, че бих могъл да водя лекциите — каза Мичерлих.

— Може би — отговори Линк. — Не ви познавам, затова не мога да кажа, нито да, нито не. Освен това тук въпросите са много по-сложни. От намиране на талантлив и достоен заместник на Мартин Клапрот е заинтересован самият министър Алтенщайн.

Настъпи неловко мълчание. Мичерлих се укоряваше мислено за необмислената и прибързана постъпка. Защо не се посъветва, поне с чичо си?

— Имам едно предложение, господин Мичерлих — заговори отново Линк. — Защо не останете в Берлин? Започнете работа в лабораторията на университета. Тук възможностите са много големи. Неотдавна при нас дойде и друг млад химик — Хайнрих Розе. Надявам се, че съвместната ви работа ще бъде от полза и за двамата.

Мичерлих намери предложението за великолепно. Лабораторията на университета беше просторна, снабдена с всички удобства за работа. Трябваше да се започне някакво изследване. Той — младият Мичерлих — трябваше да покаже, че може да твори наука…

Но откъде да започне?

Прегледа списанията в библиотеката, запозна се основно с проблемите, над които работеха по това време Гей-Люсак във Франция, Дейви и Фарадей в Англия, Берцелиус в Швеция. Какво огромно разнообразие! Колко много нови открития! Нима няма тайни, които все още не са открити?

В една от статиите на Берцелиус той откри известни неясноти. Данните за състава на фосфорната и фосфористата киселина, за арсенената и арсенистата киселина изглеждаха неубедителни. „Защо да не ги проверя? Резултатите ще ме накарат да повярвам в твърдението на големия шведски учен, а от друга страна, ще усвоя и аналитичната техника“. Освен киселините Мичерлих започна да изследва и окисите на фосфора и арсена, а след това и солите на киселините на двата елемента. Тези киселини образуваха много и твърде разнообразни соли. Това беше особено свойство, което химиците все още не можеха да обяснят, но то беше факт — съществуваха хидрогенфосфати и хидрогенарсенати, нормални фосфати и арсенати и пр.

Айлхард Мичерлих успя да разработи и специален метод за откриване на елемента фосфор при отравяния с фосфорни съединения.

С течение на времето Мичерлих придоби голяма сръчност. Сега и най-сложните аналитични операции той извършваше с лекота. Резултатите му бяха съвсем убедителни и те потвърждаваха мнението на Берцелиус. Мичерлих сподели изводите си с Хайнрих Розе. Работата в лабораторията ги сближи твърде много и те станаха неразделни приятели още от първите дни на запознанството си.

— Анхидридите на фосфорната и арсенената киселина съдържат по 5 еквивалента кислород, а анхидридите на фосфористата и арсенистата киселина — по 3.

— Е добре — каза Розе на свой ред, — нали това е и твърдението на Берцелиус?

— Да, но той го доказва само чрез анализ на киселините, а аз анализирах и някои соли — продължи разпалено Мичерлих. — Солите могат да се получат в чисто състояние, да се прекристализират…

— Разбирам те. Така е по-убедително. И все пак то е повторение на нещо вече направено.

— Не е точно така, Хайнрих. Получих и други резултати, но още не намирам достатъчно сили в себе си, за да ги публикувам.

— В какво се състои работата?

— Ела тук!

Мичерлих извади от шкафа две бурканчета, пълни с хубави безцветни кристали.

— Погледни тези кристали! Какви ти изглеждат?

— Напълно еднакви. От кое вещество са?

— Там е работата, че не са от вещество, а от вещества. В този буркан има натриев фосфат, а в този — натриев арсенат.

— Удивително! — възкликна Розе. — Няма никаква разлика.

— А тук има кристали от натриев хидрогенарсенит и натриев хидрогенфосфит. И те са еднакви помежду си, но се различават от първите. Нещо ме кара да мисля, че съм пред прага на някакво откритие. Може би някакъв закон…

Двамата гледаха замечтано в кристалите. След кратко мълчание Мичерлих продължи:

— Аналогичните по състав кристали имат еднаква кристална форма.

— Може би това вече е закона, за който говориш. Дали е валиден за всички случаи?

— Твърде рано е да се говори за това. Досега никога не съм обръщал сериозно внимание на кристалната форма. Да. Възхищавал съм се от правилността на кристалите, но сега разбирам, че това е недостатъчно. За да докажа, че кристалите на натриевия арсенат са еднакви по форма с кристалите на натриевия фосфат, трябва да определя системата им, да измеря кристалографските им константи.

— А, това не е работа за мен — каза Хайнрих. — Ще ти помогне брат ми Густав.

— Разбира се, Густав ще помогне, но аз трябва сам да изуча кристалографията.

Законите на кристалната симетрия, законът за постоянството на ъглите, сложните кристални форми — всичко му се струваше тъй увлекателно, тъй приятно. Мичерлих не можеше да се откъсне дори за минута от работата си. Тя го привличаше като магнит и го държеше затворен в лабораторията. Той нямаше търпение. Искаше да проникне в тайната, до чийто праг бе достигнал така неочаквано. С треперещи от вълнение ръце започна да измерва ъглите на кристалите от натриев арсенат и фосфат. Скоро той напълно се убеди, че кристалите им са не само подобни, а напълно еднакви. Мичерлих не можеше да спи. Мисълта, че той е открил нов закон, не му даваше покой. „Трябва да се докаже! Може би и други вещества ще проявяват същите свойства. С това ще се подкрепи законът… Трябва да се изследват и природни кристали.“ Повече не можеше да се чака. Стана, облече се набързо и излезе.

Над Берлин се стелеше нощ. Улиците дремеха в лятната тишина. Стъпките на Мичерлих отекваха отдалеч по каменната настилка. Тясната уличка извиваше и изведнъж опираше до брега на Шпрее. Малката двуетажна къща, където живееха братята Розе, се оглеждаше в мътните води на реката. Мичерлих почука енергично.

— Густав! Отворете!

Плахи женски стъпки се понесоха по дървената стълба. Малко изплашена и в полусън хазайката отвори вратата. Малката свещица осветяваше лицето й, обградено от къдриците на нощната й шапчица.

— Моля за извинение, госпожа Тишлайн — каза той и изчезна в мрака на стълбището.

— Санта Мария! Колко са нещастни тези хора! Не могат да се наспят спокойно! Каква ли е ползата от тяхната ученост?

Госпожа Тишлайн се прозина отегчено и отиде да продължи сладкия си сън.

А младите учени говореха разпалено в скромно подредената стая.

— В минераложката сбирка на университета има много минерали с аналогичен състав — каза Густад.

— Ще мога ли да ги използувам за работа? Трябва да измеря стенните им ъгли.

— Предполагам, че ще може. Утре ще уговорим с професора.

— Не мога да чакам до утре. Ти нали имаш ключ. Тръгваме още сега.

— Но, Айл. Ти си луд! Какво ще правим посред нощ в университета?

От този миг за неспокойния дух на Мичерлих нямаше отдих. За кратко време той установи, че карбонатните минерали калцит (калциев карбонат), доломит (магнезиево-калциев карбонат) и магнезит (магнезиев карбонат) имат еднакви кристални форми. Същевременно те си приличаха и по химичен състав. Същото явление се наблюдава и при някои сулфатни минерали. Така например еднакви са кристалните форми на аналогичните по състав минерали барит (бариев сулфат), целестин (стронциев сулфат) и англезит (оловен сулфат).

Сега вече Мичерлих се убеди, че неговото откритие не е случайност. Това е природен закон, който може да окаже съществено влияние върху развитието на химията. И все пак младият учен не се задоволяваше от постигнатото. Трябваше да се проведат още опити, да се приведат нови доказателства. Природните минерали се намират твърде рядко в чисто състояние. Те рядко образуват добре оформени кристали. Може би ще бъде по-убедително, ако се използуват кристали от соли, получени в лабораторията. Трябва само да се изберат такива соли, които кристализират лесно. Мичерлих се спря на сулфатите. Те се получават лесно и образуват големи, много удобни за работа кристали. Освен това тези вещества се пречистват много лесно.

Това сложи началото на нова серия изследвания. Върху работната му маса имаше стъкленици, пълни с най-разнообразни цветни кристали — сини от меден сулфат, зелени от никелов сулфат, бледозелени от железен сулфат, червени от кобалтов сулфат, розови от манганов сулфат, безцветни от цинков и магнезиев сулфат и др. Кристалографските изследвания показаха, че еднакви кристални форми имат медният и мангановият сулфат, железният и кобалтовият сулфат, цинковият и никеловият сулфат. Всички сулфати кристализират, като свързват и определено количество вода, наречена кристализационна вода. Като ги анализира, Айлхард Мичерлих установи, че солите с еднаква кристална форма свързват еднакъв брой еквиваленти вода, но тези, чиито форми не са еднакви, съдържат различно количество вода.

Изследванията на Мичерлих продължиха повече от година. Той разполагаше вече с достатъчно фактически материал и реши да започне да пише научната статия. Систематизира и подреди резултатите, скицира кристалните форми и пристъпи към работа. Дебелите стени на лабораторията не можеха да го скрият от летните горещини. Августовското слънце нажежаваше зданията и въздухът ставаше тежък и задушен. Въпреки всичко Мичерлих работеше. Той дори не забеляза влезлия елегантен мъж на около 40 години.

— Можете спокойно да разгледате лабораторията, професор Берцелиус — каза Линк.

— Благодаря. Ще се възползувам от любезността Ви.

Чул разговора, Мичерлих се изправи и поздрави.

— Вие тук ли сте, Мичерлих? Елате да ви представя на професор Берцелиус — каза изненадано Линк.

Огромните интереси на Берцелиус, бързият му и остър ум, умението му да води разговор създадоха веднага благоприятна обстановка и скоро двамата учени заговориха наведени над таблиците и чертежите на масата.

— Ето. Това са анализите на смесените кристали. Ако се смесят разтворите на веществата, които образуват подобни кристали, от получения разтвор изкристализират смесени кристали. Те имат същата форма както кристалите на чистите вещества и съдържат същото количество вода. Съставът на смесените кристали е непостоянен. Така например, ако смесим разтвор на меден сулфат и разтвор на манганов сулфат, новите кристали имат съвършено същата форма както кристалите от чист меден или чист манганов сулфат. Ако увеличаваме количеството на разтвора от манганов сулфат, увеличава се и съдържанието му в кристалите, т.е. тези 2 вещества се свързват в неопределени тегловни отношения.

— Но това е в противоречие със закона за постоянните пропорции! — възкликна Берцелиус.

— И все пак това е факт — каза Мичерлих.

Берцелиус прегледа внимателно цифрите. Грешка няма!

— Но това е ново явление, господин Мичерлих. Закономерността, която сте открили, е извънредно интересна. Как нарекохте явлението?

Мичерлих наведе смутено глава.

— Не съм мислил още за това.

— Пропуск, господин Мичерлих. Пропуск. Трябва да дадете подходящ термин за явлението. Еднакви форми на кристалите… — Берцелиус се замисли. — Еднакво обикновено се означава с „изо“.

— Може би „изоморфизъм“ — каза Мичерлих.

— Да. Чудесно! Изоморфизъм — повтори Берцелиус.

На другия ден, при срещата си с министъра Алтенщайн, Берцелиус заговори с ентусиазъм:

— Искате от мен да ви изпратя заместник на Клапрот. Та вие го имате, господин Алтенщайн.

Алтенщайн го погледна в недоумение.

— Господин Айлхард Мичерлих е много надарен млад химик. Той току-що е открил извънредно интересен закон — закона за изоморфизма. Изоморфните вещества имат аналогичен химичен състав. Изпратете го да дойде при мен в Стокхолм. За една година той ще може да усъвършенствува познанията си достатъчно и ще стане талантлив и достоен заместник на Клапрот.

— Идеята ви заслужава да се проучи, господин Берцелиус.

През пролетта на следващата 1820 г. Мичерлих пристигна в Стокхолм заедно с Хайнрих Розе. Няколко месеца по-късно пристигна и Густав Розе.

— Ето че старата тройка пак се събра! — възкликна радостно Густав. — Разказвайте сега как вървят работите!

— Има време, Густав. Ела сега да се поразходим.

Тримата приятели не загубиха времето, прекарано в Стокхолм. Густав усъвършенствува познанията си по минералогия, Хайнрих — по химия, а Мичерлих — и по химия, и по минералогия. Той продължи изследванията върху изоморфизма в лабораторията на Берцелиус. Тук изучи подробно нормалните и хидрогенфосфатите на калия, натрия, амония и оловото. Изучи също и двойните соли калиево-натриев карбонат и амониево-натриев карбонат. Описа формата на кристалите им и установи, че във всички случаи аналогичните по състав соли са изоморфни. Берцелиус не скриваше задоволството си от младия Мичерлих. Той препоръча статията му пред Шведската академия на науките. Отпечатаха я в списанието „Научни трудове на Шведската академия“ в 1820 г.

Оставаха още няколко месеца до завръщането му в Берлин. По препоръка на Берцелиус Мичерлих реши да усвои до съвършенство силикатния анализ.

— Огромният брой на силикатните минерали открива широки възможности за приложение на закона за изоморфизма. Може би в тази област ще имате най-широко поле за действие — каза Берцелиус.

— Тук работата ще бъде много по-трудна. Силикатният анализ е много бавен и труден. Все пак вие имате право. Можем да очакваме много нови открития именно при силикатите.

— След няколко дни заминавам за Фалун. Ще ми бъде много приятно, ако ме придружите. Рудниците в околността са неизчерпаем източник на минерали.

— Имате ли нещо против, ако поканим и Густав Розе?

— Разбира се, не. Един минералог винаги може да даде полезен съвет.

Фалун се намираше на около 250 километра северозападно от Стокхолм. Богатата с руди околност криеше в недрата си много неизследвани минерали. Коли, натоварени с руда, непрекъснато пътуваха към медодобивните заводи. Огромни купове сгурия обграждаха завода. Дим и отровни газове го обвиваха като някакъв опасен вулкан, а разтопената шлака се стичаше по стръмния склон, като току-що изригнала лава. Гледката беше величествена.

— Но това е истински вулкан! — промълви Мичерлих. — Нима истинската лава не се стича така? А може би и минералообразувателните процеси там са подобни?

Мичерлих се приближи до един застинал вече куп шлака и започна да отчупва късчета с геоложкото чукче. Той оглеждаше внимателно всеки къс през малка лупа. Колкото по-надълбоко копаеше, толкова по-едри ставаха кристалите, съставящи шлаката. Мичерлих различаваше ясно кристали от оливин, диопсид, слюда, пироксен и още много, много други. Торбата постепенно се изпълваше с късове шлака. В тях се съдържаха повече от 40 различни минерала. Предстоеше нова, огромна и пълна с трепетни очаквания, работа. Изследванията в Стокхолм сложиха само началото.

През ноември 1821 г. Мичерлих се върна в Берлин. Приносът, който той даде към науката, получи висока оценка. Веднага след завръщането си той получи назначение за извънреден професор на мястото на Клапрот. Същевременно го приеха за редовен член на Берлинската академия на науките. Предстоеше му подготовка за лекциите. Успоредно с това продължи да изучава и кристалите. Той откри още едно, не по-малко интересно явление, което наименова диморфизъм. Оказа се, че едно и също вещество може да образува кристали в две различни кристални системи. Така например калциевият карбонат се среща в природата като минерал калцит (от тригоналната система) и минерал арагонит (от ромбичната система). Като изучи подробно условията за кристализация, Мичерлих допусна, че и изоморфните на арагонита — церусит (железен карбонат) и стронцианит (стронциев карбонат), би трябвало да образуват кристали, изоморфни с калцита. Усилията му да открие диморфни форми на тези два минерала останаха напразни, но това предположение възбуди оживени спорове и стана причина за още много други открития в областта на кристалохимията.

Много изследователи се впуснаха в подробно изучаване на арагонита, калцита, стронцианита и церусита. Стромайер анализира внимателно арагонит и доказа, че той съдържа стронций. Тогава всички учени приеха, че причините калциевият карбонат да образува ромбични кристали — арагонит — се дължат на примесите от стронциев карбонат. Малко по-късно обаче Бухолц показа, че в природата се среща арагонит, който не съдържа стронций. Ясно беше, че калциевият карбонат може да кристализира в две кристални системи поради други причини. Мичерлих твърдеше, че променените условия за кристализация са причина за образуване на кристали в друга система. Тази промяна в никакъв случай не може да се дължи на наличието на примеси, които да повлияят на кристализационния процес. Все пак, това трябваше да се докаже.

Изследванията в лабораторията не преставаха. Минералите, донесени от Фалун, чакаха реда си. Да ги анализира, да измери кристалографските им параметри, да докаже възгледите си…

Гониометърът, конструиран от Уолъстоун, не го задоволяваше. Измерването на ъглите на кристалите трябваше да се извърши с още по-голяма точност. Това се налагаше и от факта, който Мичерлих установи. Ъглите на изоморфните кристали не са съвсем еднакви. Съществуват много малки разлики и затова точността на измерването трябва да се повиши. Мичерлих изготви проект за нов гониометър. Той имаше четири нониусни скали, с точност до 10 минути. С конструирането му се зае известният техник Пистор. През лятото на 1823 г. той завърши гониометъра. Монтираха го в лабораторията и Мичерлих пристъпи незабавно към работа. Закрепи едно прозрачно кристалче от исландски калцит на поставката и насочи светлинния сноп към него.

През прозореца нахлуваше горещ въздух. Юлското слънце печеше безмилостно. Измерванията продължиха цял ден. Вместо радост те му донесоха разочарование. Резултатите от сутрешните измервания се различаваха от тези, получени след обяд, с около 20 секунди.

— Разликата е съвсем малка, но тя не може да се дължи на неточност на гониометъра. Чувствителността на апарата е по-голяма от допуснатата грешка — мислеше озадачено Мичерлих. — Утре ще повторя опитите.

На другия ден, още от сутринта, той започна повторно измерванията. Пот изби по челото му. Задухът му се струваше още по-голям.

И този път същото!

Ъглите, измерени сутринта, се различаваха с 20 секунди от следобедните измервания.

— Това вече е истински омагьосан кръг. — Мичерлих събра изписаните с цифри листа и се замисли. — А каква е разликата между вчерашните и днешните данни? — Той отново разпръсна листата с трепереща от вълнение ръка.

— Удивително! Стойностите от вчера и днес съвпадат напълно — сутрешните помежду си, следобедните — също. Къде е причината тогава?

Лека усмивка озари лицето му.

— Температурата! Но, разбира се, температурата. Следобед е по-горещо, кристалите се разширяват. И все пак защо се изменя ъгълът? Ако разширяването е правилно, ъгълът трябва да не се променя.

Изследванията му взеха нова насока. За да се изучи това странно явление — изменение на стенните ъгли на кристалите от въздействието на температурата — трябваше да се проучи цялостно температурното разширяване на кристалите. Най-голям специалист по измерване на температурните разширения беше френският изследовател Пиер-Луи Дюлонг.

Мичерлих замина за Париж през зимата на 1823 г. Измерванията по метода на Дюлонг станаха причина за ново откритие. Кристалите от исландски калцит притежаваха чудно свойство — при нагряване те се разширяваха по посока на кристалографската ос, а в перпендикулярната посока се свиваха.

— Това е невероятно — каза учудено Дюлонг. — Всички тела се разширяват при нагряване.

— Калцитът също се разширява — отговори Мичерлих. — Обемното му разширение е 0,001961 за 100°, само че то е неравномерно в различните посоки на кристала. По оста разширението е 0,00288 за 100°, а в перпендикулярната посока се наблюдава свиване от порядъка на 0,00056 за 100°.

— Изследвахте ли и други минерали?

— Ето, тук имам данни за още някои. Това е например за доломита. Това тук — за магнезита.

Новото свойство на кристалите бе наименовано анизотропия. Мичерлих посвети повече от една година на изучаването на това явление. Успоредно с това обаче продължаваше да работи над въпроса за диморфизма. Учените категорично отричаха възможността едно вещество да кристализира в две различни системи. През пролетта на 1826 г. Мичерлих направи важно откритие, което сложи край на този спор.

Мичерлих разтопи сяра в порцеланов тигел и я остави да се охлажда бавно. Като отстрани появилата се повърхностна корица, той забеляза, че образувалите се кристали са почти безцветни. С бързо движение отля останалата в стопено състояние сяра и остави кристалите да се охладят напълно. Искаше незабавно да ги изследва. От пръв поглед се виждаше, че притежават ниска симетричност. „Изглеждат моноклинни“ — помисли си той и пристъпа към определяне на кристалографската им система.

„Моноклинни!“ — каза си полугласно той. — „Но сярата образува ромбични кристали! Случайност ли е това или диморфизъм?“

Обхвана го радостен трепет. Място за съмнение няма. Случаят с арагонита и калцита не е изолиран факт. И сярата може да кристализира в две кристалографски системи — моноклинна и ромбична. Изглежда, това зависи само от температурата. Моноклинната сяра съществува при по-висока температура.

Твърденията на Мичерлих се оказаха правилни — веществата могат да образуват два вида кристали и това зависи от условията на кристализацията. Статията му, издадена през месец юли 1826 г., приключи окончателно спора за диморфизма. По-късно се установи, че има вещества, които могат да образуват и повече от два вида кристали, затова днес явлението се нарича полиморфизъм.

Законът за изоморфизма се оказа извънредно полезен. Като го приложиха към редица новополучени съединения, учените успяха да установят по един сравнително прост начин състава им. Мичерлих също провеждаше подобни изследвания. Той изучи съединенията на елемента селен и установи, че при взаимодействие на окиса му с вода се образува селенова киселина. Трябваше да се установи съставът на селеновата киселина. Селенът бе открит от Берцелиус преди 10 години, но съединенията му не бяха изучени достатъчно. Сега Мичерлих получи киселината.

Но как да напише формулата й? Анализът не можеше да даде изчерпателен отговор. Мичерлих подложи на кристализация разтвор от калиев селенат и успя да получи едри, прозрачни кристали. Избра няколко едри кристала и определи кристалната им симетричност. Калиевият селенат кристализира в същата система както и калиевият сулфат.

„Ако са изоморфни, трябва да образуват и смесени кристали.“ Мичерлих постави в една чаша смес от двете вещества — калиев сулфат и калиев селенат — прибави вода и загря, за да се разтворят. След няколко дни на дъното на чашата се появиха едри, прозрачни кристали. Те имаха форма, съвсем еднаква с тази на калиевия сулфат и калиевия селенат. Анализът показа, че новите кристали съдържат калий, селен, сяра и кислород.

„Двете соли са изоморфни. Тогава със сигурност можем да напишем формулата на калиевия селенат — тя ще бъде аналогична на формулата на калиевия сулфат, а селеновата киселина ще се пише както сярната киселина.“

Законът, открит от току-що започващия научната си дейност Мичерлих, представляваше мощно средство, чрез което можеха да се правят важни открития. Това откритие нареждаше Мичерлих в редиците на най-големите учени. През 1828 г. той получи признание от страна на английските учени. Избраха го за член на „Роял Сосайти“ (английското химическо дружество). На следващата година го удостоиха със златния медал на Роял Сосайти. Няколко месеца след това професор Мичерлих стана почетен член на Академията на науките в Петербург. Успешното разрешаване на въпроса за селеновата киселина го въодушеви и той започна усилено да изучава солите на много елементи. Определяше системата, в която кристализират, чертаеше главните кристални форми, които образуват. Мичерлих възнамеряваше да проведе подобни изследвания с почти всички известни соли и по такъв начин да създаде един пълен справочник. Той обаче беше много нетърпелив. Щом получеше резултата за дадена сол, започваше незабавно работа с друга. Броят на откритията растеше с всеки изминат ден, но те оставаха затворени в папките, защото Мичерлих не намираше време да обработи резултатите и да ги даде за публикуване. Особено обстойно той изучи солите на мангановите киселини. Като приложи закона за изоморфизма, установи с голяма сигурност правилната формула на калиевия манганат, който е изоморфен с калиевия сулфат; на калиевия перманганат, който е изоморфен с калиевия перхлорат, а оттук и на перманганената киселина. Наред с това той изучи сулфатите, селенатите и хроматите на натрия, калия, амония, цинка, среброто, никела и пр.

В началото на 1833 г. Мичерлих прекъсна огромната си изследователска работа в областта на кристалографията, за да се посвети на учебника по химия. За написването му той се готви твърде дълго. Събира материали от научните списания. Прави посещения на лабораториите на видни химици не само в Германия, но също така и в редица други страни — Франция, Италия, Швеция, Англия. В учебника по химия Мичерлих включи голям брой свои изследвания, които дотогава оставаха неизвестни за науката, тъй като ги държеше непубликувани. Работата над учебника го отегчаваше извънредно много. Часовете му се струваха безкрайно дълги, защото трябваше да прави само едно — да пише, да пише… Понякога захвърляше всичко и отиваше в градината. Там обикновено играеше дъщеря му, а жена му, седнала в сянката на липите, бродираше или четеше.

— Айл, пак си изморен! Ще съсипеш здравето си! Не се измъчвай толкова! — каза жена му и вдигна поглед към него.

— Притесних се. Не мога да седя на едно място и да драскам с перото. Това е ужасно, мила.

— Етхен, ела да целунеш татко си!

Малкото момиченце изтича към него.

— Папа, ела да ме полюлееш на люлката!

Веселият смях на любимите му същества го разсейваше. Той скоро забравяше умората си и отново се връщаше в кабинета. Трябваше да пише. Изключителната му упоритост надделяваше и той продължаваше работата си.

По това време много изследователи започнаха да се интересуват от органична химия. След знаменития опит на Вьолер идеята за „жизнената сила“ постепенно губеше привържениците си и сега учените се опитваха да осъществят синтезите на някои органични вещества. Мичерлих не остана настрани от тази нова, едва зараждаща се област на химията — органичната химия. Той изучи естерифицирането на етиловия алкохол с оцетната киселина и изказа предположението, че ролята на сярната киселина се състои само в това — да улесни процесите. Учените познаваха и други подобни реакции, които няколко години по-късно Берцелиус нарече каталитични. Като подложи на нагряване смес от калциев окис и бензоена киселина, Мичерлих получи една лесно летлива, горлива течност с особена миризма. Това беше бензол. Като му действува с концентрирана сярна киселина, той получи бензолсулфонова киселина, а с азотна — нитробензол.

След откриването на бензола Айлхард Мичерлих продължи лабораторната си работа, свързана с получаването и на други производни на бензола. В резултат на продължителна и упорита работа Мичерлих успя да получи хексахлорбензол и бензофенон, съединения, които имат голямо значение в органичната химия.

При естерифицирането на оксалова киселина с етилов алкохол Мичерлих можа да получи и етилов естер на оксаловата киселина.

По-късно в 1844 г. той наблюдава с много голям интерес съществуването на два изомера на винената киселина. Тези два изомера притежават различни оптични свойства.

Работата му в областта на органичната химия не намали интересите му към минералообразувателните процеси. Особено много го привличаха вулканичните минерали. Може би това се дължеше на величествената гледка, останала запечатана в съзнанието му, когато заедно с Берцелиус посетиха медодобивния завод във Фалун. Може би причината се криеше в тайнствения конус на Везувий, който го покори с величието си по време на посещението му в Неапол. Мичерлих насочи съвсем определено интересите си към вулканичната дейност и свързаните с нея процеси. Обикновено в края на всеки семестър той завършваше лекциите си с кратко описание на геологичната структура на Земята и промените, които настъпват по повърхността й.

Мичерлих използуваше летните ваканции за експедиции в различни вулканични области. Особено често посещаваше ниската планина Айфел, която се намира в Западна Германия и има вулканичен произход.

Освен теориите за вулканичната дейност Мичерлих се опита да синтезира в лабораторни условия много природни минерали. Като смесваше в определени пропорции железен окис, алуминиев окис, силициев двуокис, магнезиев окис и др., той наистина успя да получи стопилки, които след охлаждане кристализираха и образуваха минерали, идентични с природните. В сътрудничество с французина Бертие те синтезираха диопсид, идокраз и гарнет. По-късно броят на синтезираните минерали се увеличи значително.

В резултат на цялостните си изследвания Мичерлих създаде теория за обясняване на вулканичната дейност, причините за изригванията, образуването на минералните извори и пр.

Последната експедиция в Айфел Мичерлих извърши през лятото на 1861 г. В Берлин се прибра през септември, но не се чувствуваше добре. Някакъв обръч стягаше гърдите му, като че ли искаше да спре сърцето му. Наложи се да изостави работата. Лекарите му разрешиха да става само за да изнесе лекциите си. Въпреки грижите състоянието му не се подобряваше. То стана още по-тежко през лятото на следващата година.

— Необходимо ви е пълно спокойствие, професор Мичерлих. Идете някъде по-далеч от Берлин. Тук близостта на университета винаги ще ви съблазнява да прескочите до лабораторията си.

Съветът на доктор Арнд беше разумен. Мичерлих го послуша и замина при дъщеря си. Тя беше омъжена за професор Буш и живееше във вилата им край Бон. Топлите грижи на дъщеря му, свежият въздух и тишината скоро възвърнаха силите му и той се почувствува напълно здрав.

— Трябва да се върна в Берлин, мила — каза Мичерлих на дъщеря си. — Ето, наближава октомври. Аудиториите пак ще се изпълнят със студенти.

— Не прави това, татко! Едва се закрепи и отново бързаш. Според мен повече не трябва да работиш. Стой при нас и си почивай!

— Да стоя? Не! Това ще ме погуби! Не мога да живея без лабораторията и аудиторията си.

 

 

Мичерлих започна лекциите си през есента на 1862 г., но в средата на декември болестта отново се върна. Сърцето не издържаше. То загуби ритмичния си ход, загуби силата си. Мичерлих се видя принуден да се оттегли във вилата си в Шьонеберг, край Берлин. Тук той прекара последните дни от живота си. През лятото на следващата 1863 г. болното му сърце не издържа. Тиха и безболезнена смърт спусна плаща си над очите му. Спря да тупти сърцето на един голям, велик учен-химик.